Те ми отговориха: „Че защо една шапка ще вдъхва страх?

XVI

Земята не е каква да е планета. В нея се наброяват сто и единадесет крале (като не забравяме, разбира се, и негърските), седем хиляди географи, деветстотин хиляди бизнесмени, седем и половина милиона пияници, триста и единадесет милиона суетни хора, с една дума около два милиарда възрастни.

За да ви дам представа за размерите на Земята, ще ви кажа, че преди откриването на електричеството трябваше да се поддържа — общо за шестте континента — една истинска армия от четиристотин шестдесет и две хиляди петстотин и единадесет фенерджии за уличното осветление.

Погледнато малко отдалеч — това произвеждаше великолепно впечатление. Движенията на тая армия бяха отмерени, като движенията на оперен балет. Най-напред бе редът на фенерджиите в Нова Зеландия и Австралия. След като запалваха лампите си, отиваха да спят. Тогава влизаха в танца по реда си фенерджиите в Китай и Сибир. След това те също изчезваха в кулисите. Тогава идеше редът на фенерджиите в Русия и в Индия. Сетне фенерджиите в Северна Америка. И никога не сбъркваха реда за излизането си на сцената. То беше величаво.

Единствени фенерджията на едничкия уличен фенер на Северния полюс и неговият събрат на едничкия уличен фенер на Южния полюс водеха живот на безделие и безгрижие: те работеха само дваж в годината.

XVII

Разбира се, възрастните няма да ви повярват. Те си въобразяват, че заемат много място. Те смятат, че имат голямо значение като баобабите. Затуй вие ще ги посъветвате да направят сметка. Те обожават цифрите и това ще им хареса. Но вие не си губете времето с това ученическо наказание. Безполезно е. Вие имате доверие в мене.

Така, щом стъпи на Земята, малкият принц бе много изненадан, че не видя никого. Дори се уплаши да не е сбъркал планетата, но в тоя миг едно търкалце с лунен цвят мръдна в пясъка.

— Добър вечер — рече за всеки случай малкият принц.

— Добър вечер — рече змията.

— Върху коя планета съм паднал? — попита малкият принц.

— Върху Земята, в Африка — отговори змията.

— Ах! … Значи на Земята няма никой?

— Тук е пустиня. В пустините няма никой. Земята е голяма — каза змията.

Малкият принц седна на един камък и дигна очи към небето:

— Питам се — рече той — дали звездите не са осветени, за да може всеки човек да намери някой ден своята звезда. Виж моята планета. Тя е точно над нас… Но колко е далеч!

— Тя е хубава — каза змията. — За какво си дошъл тук?

— Имах неприятности с едно цвете — отвърна малкият принц.

— А-а! — рече змията. И млъкнаха.

— Де са хората? — обади се най-сетне малкият принц. — В пустинята човек се чувствува малко самотен…

— Човек е самотен и между хората — каза змията. Малкият принц й отправи дълъг поглед:

— Ти си чудновато животно — каза й най-сетне той. — Тъничка колкото един пръст…

— Но съм по-могъща от пръста на цар — рече змията.

Малкият принц се усмихна:

— Ти не си много могъща… ти дори нямаш крака… ти не можеш дори да пътешествуваш…

— Аз мога да те отнеса по-надалеч, отколкото всеки кораб — каза змията.

Тя се нави около глезена на малкия принц като златна гривна:

— Всеки, когото досегна, го възвръщам на земята, от която е дошъл — добави тя. — Но ти си чист и идеш от една звезда…

Малкият принц не отговори нищо.

— Жал ми е за тебе, ти си толкова слаб върху тая земя от гранит. Някой ден, ако много ти домъчнее за твоята планета, мога да ти помогна. Аз мога…

— О! Много добре разбрах — рече малкият принц, — но защо през всичкото време ти говориш със загадки?

— Аз разрешавам всички загадки — каза змията. И млъкнаха.

XVIII

— Добър ден. — каза малкият принц.

— Добър ден — каза цветчето.

— Де са хората? — попита учтиво малкият принц.

Цветчето бе видяло един керван, който бе минал някога край него.

— Хората ли? Мисля, че има шест-седем души. Видях ги преди години. Но никога не се знае де са. Тях вятърът ги носи. Те са лишени от корени и това им пречи.

— Сбогом — рече малкият принц.

— Сбогом — каза цветчето.

XIX

— Добър ден — каза за всеки случай той.

— Добър ден… добър ден… добър ден… — отвърна ехото.

— Кои сте вие? — рече малкият принц.

— Кои сте вие… кои сте вие… кои сте вие… — отвърна ехото.

— Бъдете мои приятели, аз съм сам — каза той.

— Аз съм сам… аз съм сам… аз съм сам… — отвърна ехото.

„Каква странна планета — помисли си той. — Цялата суха, цялата с остри върхове и цялата солена. И хората нямат въображение. Те повтарят, каквото им се каже… На моята планета аз имах едно цветче: то винаги първо заговорваше…“