Те­ма 1 об­Х­ват на мак­РО­ико­НО­МИ­КА­ТА. Ос­нов­ни кон­цеп­ции

M

C

A

0. 
   Tr
   

След­вай­ки фи­ло­со­фи­ята на “кри­ва­та на Ла­фер”, в сре­да­та на 80-те го­ди­ни да­нъч­на­та став­ка вър­ху кор­по­ра­тив­на­та пе­чал­ба в САЩ бе на­ма­ле­на от 46% на 36%, ко­ето въп­ре­ки из­вес­т­ния по­ло­жи­те­лен ефект вър­ху ико­но­ми­ка­та не оп­рав­да из­ця­ло очак­ва­ни­ята. В За­пад­на Ев­ро­па да­нъч­ни­те став­ки са по-ви­со­ки и то­ва се обяс­ня­ва с по-го­ля­мо­то раз­ви­тие на пуб­лич­ния сек­тор. Та­ка напр. през 1990 г. пре­дел­на­та да­нъч­на став­ка за най-ви­со­ко об­ла­га­еми­те до­хо­ди в Хо­лан­дия бе 70%, във Фран­ция - 57%, в Гер­ма­ния - 53%, в Япо­ния - 50%, в Шве­ция - 42%, във Ве­ли­коб­ри­та­ния - 40%, в САЩ - 31% и в Ка­на­да - 29%.

При ре­ша­ва­не­то на въп­ро­са за кон­к­рет­ния раз­мер на да­нъч­на­та став­ка в ед­на стра­на не тряб­ва да се заб­ра­вя, че ос­вен че въз­дейс­т­ву­ват вър­ху съв­куп­но­то тър­се­не и съв­куп­но­то пред­ла­га­не, а сле­до­ва­тел­но и вър­ху мак­ро­ико­но­ми­чес­ко­то па­зар­но рав­но­ве­сие, да­нъ­ци­те са ос­нов­ният из­точ­ник на бю­джет­ни­те при­хо­ди.
4 въп­рос: Бю­джет,бю­джет­ни раз­хо­ди, бю­джетен де­фи­цит и дър­жа­вен дълг.
Дър­жав­ни­ят бю­джет е сво­е­об­ра­зен план (ба­ланс) на пра­ви­тел­с­т­во­то за при­хо­ди­те и раз­хо­ди­те през оп­ре­де­лен пе­ри­од от вре­ме, обик­но­ве­но за ед­на ка­лен­дар­на го­ди­на. Той е спе­ци­фич­на мак­ро­ико­но­ми­чес­ка ка­те­го­рия, в ко­ято на­ми­рат син­те­зи­ран из­раз мно­жес­т­во про­мен­ли­ви ве­ли­чи­ни. Дър­жав­ни­ят бю­джет има при­ход­на и раз­ход­на част.

При­ход­на­та част на бю­дже­та се фор­ми­ра от:

- да­нъ­ци, так­си и ми­та;

- при­ва­ти­за­ция на дър­жав­но и об­щин­с­ко иму­щес­т­во;

- над­бав­ки по цен­ни кни­жа;

- дър­жав­ни сък­ро­вищ­ни бо­но­ве;

- на­еми от дър­жав­но и об­щин­с­ко иму­щес­т­во;

- лих­ви;

- дейнос­ти на бю­джет­ни ор­га­ни­за­ции;

- бю­дже­тен ос­та­тък от пред­ход­на­та го­ди­на;

- оси­гу­ри­тел­ни внос­ки;

- за­еми на бю­дже­та;

- по­лу­че­ни кре­ди­ти от чуж­би­на;

- внос­ки в бю­дже­та;

- суб­си­дии и вре­мен­ни без­лих­ве­ни за­еми;

- дру­ги.

Раз­ход­на­та част на бю­дже­та по фун­к­ции включ­ва:

I гру­па - Об­що дър­жав­ни служ­би (из­пъл­ни­тел­ни и за­ко­но­да­тел­ни ор­га­ни, на­ука и об­щи служ­би);

II гру­па - От­б­ра­на и си­гур­ност (от­б­ра­на, по­ли­ция, про­ти­во­по­жар­на служ­ба и си­гур­ност, ор­га­ни на съ­деб­на­та власт);

III гру­па - Об­ра­зо­ва­ние;

IV гру­па - Здра­ве­опаз­ва­не;

V гру­па - Со­ци­ал­но оси­гу­ря­ва­не и гри­жи;

VI гру­па - Жи­лищ­но стро­ител­с­т­во, бла­го­ус­т­ро­ява­не и ко­му­нал­но сто­пан­с­т­во;

VII гру­па - Дейнос­ти по по­чив­но­то­, кул­тур­но­то и ре­ли­ги­оз­но­то де­ло;

VIII гру­па - Ико­но­ми­чес­ки ус­лу­ги;

IХ гру­па - Дру­ги.

Те­ку­щи­ят бю­дже­тен де­фи­цит мо­же да бъ­де струк­ту­рен и цик­ли­чен.

То­ва раз­г­ра­ни­ча­ва­не на те­ку­щия бю­дже­тен де­фи­цит на струк­ту­рен и цик­ли­чен има важ­но зна­че­ние за мак­ро­ико­но­ми­чес­кия ана­лиз и за про­веж­да­не­то на съ­от­вет­на­та фис­кал­на по­ли­ти­ка. То поз­во­ля­ва да се ди­фе­рен­ци­рат въз­дейс­т­ви­ята, пре­диз­ви­ка­ни от про­ме­ни­те в да­нъч­но­-бю­джет­на­та по­ли­ти­ка от те­зи, ко­ито са ре­зул­тат от из­ме­не­ни­ята в ико­но­ми­чес­кия ци­къл, и на та­зи ос­но­ва да се при­ло­жи ефек­тив­на фис­кал­на те­ра­пия.

Мак­ро­ико­но­ми­чес­ка­та по­ли­ти­ка включ­ва из­пол­зу­ва­не­то на ин­с­т­ру­мен­ти­те на ико­но­ми­чес­ка­та по­ли­ти­ка (т.е. за­ко­но­да­тел­с­т­во, да­нъ­ци и та­ри­фи, дър­жав­ни раз­хо­ди, лих­ве­ни про­цен­ти, кон­т­рол на ва­лут­ния курс) за пос­ти­га­не на спе­ци­фич­ни си це­ли (т.е. по-бърз ико­но­ми­чес­ки рас­теж, по-нис­ка ин­ф­ла­ци­я). Фис­кал­на­та по­ли­ти­ка има тен­ден­ция ед­нов­ре­мен­но да оказ­ва въз­дейс­т­вие вър­ху съв­куп­но­то тър­се­не и съв­куп­но­то пред­ла­га­не.

Основните въпроси са следните:

1. 
   Същност на фискалната политика.
   
2. 
   Фискалната политика и разривите в брутния вътрешен продукт.
   
3. 
   “Изчистване” на разривите.
   

1 въпрос: Същност на фискалната политика.

Фискалната политика е съвкупността от правителствени мерки по регулирането на приходите и разходите за постигането на определени социално-икономически цели - регулиране на икономическото развитие, преодоляване на безработицата и осигуряване на пълна заетост, борба с инфлацията, въобще за управление на националното стопанство чрез използуването на данъчната система и правителствените разходи. Това въздействие намира израз в две посоки:

Съв­ре­мен­на­та фис­кал­на по­ли­ти­ка се от­ли­ча­ва от пре­диш­на­та глав­но по раз­г­ра­ни­ча­ва­не­то на струк­тур­ния бю­джет от цик­лич­ния бю­джет и бю­дже­тен де­фи­цит. Ка­то въз­п­рие сви­ва­не­то на съв­куп­но­то тър­се­не за при­чи­на за ико­но­ми­чес­ка­та нес­та­бил­ност, Дж.М.Кейнс оп­ре­де­ли про­ме­ни­те в дър­жав­ния бю­джет ка­то мо­щен ин­с­т­ру­мент в ръ­це­те на пра­ви­тел­с­т­во­то за ак­тив­но въз­дейс­т­вие и за уп­рав­ле­ние на сто­пан­с­т­во­то. Различието между структурен и цикличен бюджет е свързано с различието между целенасочената или дискреционна политика и автоматичните регулатори. В по-голямата си част структурните приходи и разходи се състоят от въведени по законодателен път целенасочени програми (обществени инвестиционни програми, програми за наемане на безработни, промени в данъчната ставка), д о к а т о цикличните дефицити и излишъци се предизвикват от т.нар. автоматични регулатори

Ко­га­то то­ва от­к­ло­не­ние е “ПОД” го­во­рим за ре­це­си­онен или деф­ла­ци­онен раз­рив. Той е из­раз на не­дос­та­тъч­но­то съв­куп­но тър­се­не, из­мер­ва се чрез вер­ти­кал­но­то раз­с­то­яние меж­ду ли­ни­ята на рав­но­вес­ни­те съв­куп­ни раз­хо­ди при пъл­на за­етост и ус­по­ред­на­та под нея ли­ния на дейс­т­ви­тел­ни­те съв­куп­ни раз­хо­ди и по­каз­ва су­ма­та, с ко­ято след­ва да се уве­ли­чат съв­куп­ни­те раз­хо­ди за да се “из­чис­ти” раз­ри­ва.

Ко­га­то то­ва от­к­ло­не­ние е “НАД”, го­во­рим за ин­ф­ла­ци­онен или ек­с­пан­зи­онис­ти­чен раз­рив. Той е израз на прекомерно голямото съвкупно търсене, измерва се чрез вертикалното разстояние между линията на равновесните съвкупни разходи при пълна заетост и успоредната над нея линия на действителните съвкупни разходи и показва сумата, с която следва да се намалят съвкупните разходи за да се "изчисти" разрива.

Ако пра­ви­тел­с­т­во­то е заг­ри­же­но да ста­би­ли­зи­ра съв­куп­но­то тър­се­не пос­ред­с­т­вом ак­тив­на фис­кал­на по­ли­ти­ка, под­хо­дът, кой­то би тряб­ва­ло да след­ва, е дос­та­тъч­но це­ле­на­со­чен: ако тър­се­не­то в час­т­ния сек­тор пад­не (при­мер­но по­ра­ди ек­зо­ген­но на­ма­ле­ние на ин­вес­ти­ци­ите), то то след­ва да на­ма­ли да­нъ­ци­те, за да сти­му­ли­ра въз­с­та­но­вя­ва­не­то на пот­реб­ле­ни­ето и/­или уве­ли­чи соб­с­т­ве­ни­те си раз­хо­ди; и об­рат­но­то, ако се пре­це­ни, че тър­се­не­то в час­т­ния сек­тор е из­к­лю­чи­тел­но ви­со­ко. То­ва при­ло­же­ние на фис­кал­на­та по­ли­ти­ка чес­то се на­ри­ча “нас­т­ройва­не”, тъй ка­то цел­та му е да “нас­т­рои” тем­па на рас­теж на съв­куп­но­то тър­се­не. Ба­зис­ни­ят ме­ха­ни­зъм на нас­т­ройва­не­то се илюс­т­ри­ра яс­но от ос­нов­ни­те ком­по­нен­ти на тър­се­не­то в час­т­ния сек­тор и тех­ни­те де­тер­ми­нан­ти:

PY= C + I + G + X - M

къ­де­то C = прот­реб­ле­ние, I = ин­вес­ти­ции, X = из­нос, M = внос, G = дър­жав­ни раз­хо­ди, PY = но­ми­нал­ни­ят до­ход.

От та­зи сис­те­ма от ра­вен­с­т­ва се виж­да, че ед­но уве­ли­че­ние в да­нъч­ни­те став­ки, при рав­ни дру­ги ус­ло­вия, во­ди до на­ма­ле­ние в пот­реб­ле­ни­ето и ин­вес­ти­ци­ите и по то­зи на­чин в но­ми­нал­ния до­ход. Ве­ро­ят­но е да има и по-на­та­тъш­ни ефек­ти: при­мер­но на­ма­ле­ни­ето в но­ми­нал­ния до­ход има тен­ден­ция да на­ма­ля вно­са и пос­ред­с­т­вом ефек­та си вър­ху тър­се­не­то на па­ри съ­що и лих­ве­ни­те про­цен­ти. Пъл­но­то от­ра­же­ние на на­ма­ле­ни­ето на да­нъ­ци­те е въз­мож­но да бъ­де иден­ти­фи­ци­ра­но са­мо чрез из­пол­зу­ва­не­то на един на­пъл­но спе­ци­фи­ци­ран мо­дел (вж. до­пъл­не­ни­ето по-до­лу), но не­га­тив­ни­ят ефект вър­ху но­ми­нал­ния до­ход е не­съм­нен. И об­рат­но, уве­ли­че­ние или на ек­зо­ген­ни­те дър­жав­ни раз­хо­ди (при­ме­рно за стро­ител­с­т­во), или на ендо­ген­ни­те раз­хо­ди (при­мер­но чрез уве­ли­ча­ва­не на дос­тъп­нос­т­та на по­мо­щи­те за без­ра­бот­ни) ще до­ве­де, при рав­ни дру­ги ус­ло­вия, до уве­ли­че­ние в но­ми­нал­ния до­ход.
3 въпрос: “Изчистване” на разривите.

Как могат да бъдат "лекувани" или "изчиствани" тези разриви?

До Кейнс са били придложени два начина - единият чрез изместване на кривата на съвкупното предлагане, а другият - чрез изместване на кривата на съвкупното търсене. Общото и за двата варианта е, че по същество те представляват своеобразна интерпретация на основните положения на класическата и неокласическата доктрина, в основата на която лежи положението, че пазарът е в състояние с а м да преодолява разривите и да довежда икономиката до "естественото" състояние на пълно използуване на производствените фактори.

За разлика от тях кейнсианците се опитват да решат проблема по един трети начин - чрез специфичнвата фискална политика и нейните инструменти да се въздействува върху съвкупните разходи като се стимулира или ограничава производството за да се урегулират до равнището на равновесните съвкупни разходи.Рецесионният или дефлационен разрив се изчиства с помоща на експанзионистичната фискална политика, която намира израз в увеличаването на правителствените разходи и в намаляването на данъчното облагане, вследствие на което се формира бюджетен дефицит, който е "хирургическото" средство за лекуването на птози тип разриви.

Инфлационният или експанзионистичен разрив се изчиства чрез провеждането на рестриктивната (ограничителната) фискална политика, която намира израз в намаляването на правителствените разходи и увеличаването на данъчното облагане, вследствие на което се формира бюджетен излишък, който е "хирургическото" средство за лекуването на този тип разриви.

Следователно инструментите, които фискалната политика използува и в двата случая, са правителствените разходи и данъчното облагане. Теоретичният анализ се основава на д в а подхода при установяването на равновесното равнище на дохода: първият се отнася до необходимостта от съвпадение между инвестиции и спестявания (т.нар. IS анализ), а вторият се отнася до еквивалентността между съвкупно търсене и съвкупно предлагане (т.нар.AD/AS анализ), т.е.

AD = AS (1)
I = S (2)
AD = I + I + G (3)
AS = C + S + Tx (4)
I + G = S + Tx (5)
Ако изходим от БВП, т.е. от дохода, измерен по разходния метод, който включва 4-те големи групи разходи, а именно

Y = C + I + G + nX (6)

и заместим потреблението C с неговата функция a + cYd в уравнение (6), ще получим

Y = a + cYd + I + G + nX (7)

Разполагаемият доход Yd = Y - Tx (8)

и C = f (Yd) = a + c(Y - Tx) (9)

Y = a - c(Y - Tx) = I + G + nX (10)

Y - c.Y = a - c.Tx + I + G + nX

Y = ---------- . (a - c.Tx + I + G + nX)

1 - c
Y = k . (a - c.Tx + I + G + nX) (11)
Оказва се, че равновесният обем на реалния БВП при дадено равнище на цените, който пазарните агенти са готови да купят, е стойността на т.нар. прост мултипликатор к , умножена по общата сума на автономните разходи. Това означава, че, примерно, увеличаването на правителствените разходи с единица ще доведе до нарастване на БВП с няколко единици. В това е ефекта на мултипликатора.

Възможно е да се използува само единият от инструментите на фискалната политика, а възможно е да се използуват и двата. Естествено е във втория случай ефективността на фискалната политика да е по-висока.

Характерна особеност на фискалната политика е необходимостта от навременото прилагане на мерките, независимо дали на експанзионистичната или на рестирктивната. Всяко закъснение намалява нейната ефективност и води до нежелани резултати.

Поради горната особеност в данъчно-бюджетната система съществува особен набор от фискални инструменти, които са вградени в нея и са известни като автоматични стабилизатори. Те не се нуждаяг от непрекъсната законодателна регламентацияп и автоматично предизвикват бюджетен дефицит при рецесия и бюджетен излищък при инфлационен бум. Към тях спадат:

- автоматичното данъчно приспособявани (прогресивният подоходен данък и данъкът върху корпоративната печалба);

• 
  и автоматичните промени по линия на правителствените трансферни плащания (главно обезщетенията при безработица), които са изградени на антициклична основа.
  

В ус­ло­ви­ята на кри­за хо­ра­та из­пол­з­ват ня­кои стан­дар­т­ни сто­ки вмес­то па­ри: нап­ри­мер ци­га­ри - ши­ро­ко из­пол­з­ва­ни ка­то па­рич­ни за­мес­ти­те­ли в Гер­ма­ния не­пос­ред­с­т­ве­но след Вто­ра­та све­тов­на вой­на и в кон­цет­ра­ци­он­ни­те ла­ге­ри; шо­ко­ла­ди­те и ал­ко­хо­лът съ­що са има­ли ро­ля­та на па­ри в пе­ри­оди­те на хи­перин­ф­ла­ция. В по-ново време високите темпове на инфлация в пре­ход­ни­те ико­но­ми­ки на Цен­т­рал­на и Из­точ­на Ев­ро­па на­ка­ра мно­го хо­ра да обър­нат мес­т­на­та ва­лу­та в по-ста­бил­на чуж­да ва­лу­та, осо­бе­но в щат­с­ки до­ла­ри и гер­ман­с­ки мар­ки. По­ра­ди фак­та, че ви­на­ги се на­ми­рат за­мес­ти­те­ли на мес­т­на­та ва­лу­та (яйца, ци­га­ри, шо­ко­ла­ди, до­ла­ри), хи­перин­ф­ла­ци­ята по-ско­ро пре­диз­вик­ва по­ява­та на но­ви фор­ми на па­ри, от­кол­ко­то от­к­ри­то сри­ва­не на па­за­ра.

Ос­нов­ни­те въп­ро­си, ко­ито ще раз­г­ле­да­ме, са:

1. 
   Същност на парите. Из­мер­ва­не на па­рич­но­то пред­ла­га­не.
   

2. 
   Тър­се­не на па­ри. Мотиви за пари в наличност.
   
3. 
   Па­ри и бан­ко­ви ре­зер­ви. Централна банка и монетарен контрол.
   
4. 
   Паричният пре­да­ва­те­лен ме­ха­ни­зъм.
   

1 въп­рос: Същност на парите. Измерване на паричното предлагане. Търговски банки и техните операции.

Па­рич­но­то пред­ла­га­не мо­же да бъ­де иден­тич­но с ве­че де­фи­ни­ра­ни­те ка­чес­т­ва на па­ри­те - сред­с­т­во за об­ръ­ще­ние, мяр­ка на стойнос­т­та и съх­ра­ни­тел на по­тен­ци­ал­на­та по­ку­па­тел­на си­ла. В по­ве­че­то стра­ни то­ва е точ­но та­ка. Цен­т­рал­но уп­рав­ля­ва­ни­те ико­но­ми­ки на Цен­т­рал­на и Из­точ­на Ев­ро­па из­пол­з­ва­ха на­ци­онал­на­та ва­лу­та за по­ве­че­то от сключ­ва­ни­те сдел­ки на дреб­но, до­ка­то пред­п­ри­яти­ята из­пол­з­ва­ха смет­ки­те си в на­ци­онал­на­та бан­ка, за да нап­ра­вят раз­п­ла­ща­ни­ята си по сдел­ки­те с дру­ги пред­п­ри­ятия. По та­зи при­чи­на па­рич­но­то пред­ла­га­не пред­с­тав­ля­ва су­ма от па­ри­те в об­ръ­ще­ние и всич­ки не­из­п­ла­те­ни де­по­зи­ти на пред­п­ри­яти­ята в на­ци­онал­на­та бан­ка. В раз­ви­ти­те па­зар­ни ико­но­ми­ки тър­гов­с­ки­те бан­ки пред­ла­гат че­ко­ви удоб­с­т­ва (де­по­зи­ти на по­ис­к­ва­не се тран­с­фе­ри­рат меж­ду кон­т­ра­ген­ти­те, ко­га­то един ин­ди­вид на­пи­ше чек за раз­п­ла­ща­не на друг ин­ди­вид) на ку­пу­ва­чи­те на дреб­но, и го­ле­мият обем сдел­ки се осъ­щес­т­вя­ва чрез без­на­лич­ни тран­с­фе­ри меж­ду бан­ко­ви­те смет­ки на ин­ди­ви­ди и ком­па­нии. Па­рич­но­то пред­ла­га­не об­х­ва­ща па­ри­те в об­ръ­ще­ние и бан­ко­ви­те де­по­зи­ти, ка­то пър­во­то пос­те­пен­но на­ма­ля­ва по обем. По­нас­то­ящем в пре­ход­ни­те ико­но­ми­ки чуж­да­та ва­лу­та цир­ку­ли­ра ус­по­ред­но с на­ци­онал­на­та, ва­ри­рай­ки ка­то сред­с­т­во за об­ръ­ще­ние, мяр­ка на стойнос­т­та и сред­с­т­во за нат­руп­ва­не. По то­зи на­чин па­рич­но­то пред­ла­га­не об­х­ва­ща на­ци­онал­на­та и чуж­да­та ва­лу­та и бан­ко­ви­те де­по­зи­ти.

В по­ве­че­то стра­ни не съ­щес­т­ву­ва ед­ноз­нач­на де­фи­ни­ция за па­ри­те. Ка­за­но обоб­ще­но, ико­но­мис­ти­те приз­на­ват ня­кол­ко въз­мож­ни ка­те­го­рии, под­ре­де­ни по сте­пен на “лик­вид­ност” или “бли­зост” до на­ци­онал­на­та ва­лу­та. Въп­ре­ки че офи­ци­ал­ни­те ка­те­го­рии се раз­ли­ча­ват в раз­лич­ни­те стра­ни, след­но­то да­ва оп­ре­де­ле­ние на ба­зис­ния под­ход:

* М0 = па­ри в об­ръ­ще­ние (или па­ри­те в об­ръ­ще­ние плюс ре­зер­ви­те на тър­гов­с­ки бан­ки - вж. по-на­до­лу)
* М1 = М0 плюс бан­ко­ви­те де­по­зи­ти на по­ис­к­ва­не (в на­ци­онал­на ва­лу­та са­мо)
* М2 = М1 плюс бан­ко­ви­те сроч­ни де­по­зи­ти (в на­ци­онал­на ва­лу­та)
* М3 = М2 плюс чуж­да­та ва­лу­та по бан­ко­ви­те де­по­зи­ти (nb, но не е прак­тич­но да из­мер­ва­ме обе­ма на чуж­да­та ва­лу­та в об­ръ­ще­ние, до­ри и ако зна­ем, че той тряб­ва да бъ­де вклю­чен)
М4 = М3 плюс де­по­зи­ти и дру­ги фи­нан­со­ви ин­с­ти­ту­ции
М5 = М4 плюс ви­со­ко­лик­вид­ни­те крат­кос­роч­ни фи­нан­со­ви ак­ти­ви (напр. дър­жав­ни цен­ни кни­жа и др.)

В България се отчитат индикаторите М-1, М-2 и М-3, т.е. т.нар. "тесни", "квази" и "широки" пари, като главния параметър е М-1. Освен това следва да се разграничават и монетарните агрегати L и D.

Агрегатът L представлява сумата от всички ликвидни активи и като измерител на паричното предлагане съдържа в себе си М-3 плюс притежаваните от частни лица държавни облигации, търговски книжа и банкови акцепти.

Най-широкият показател D, наричан д ъ л г или о б щ к р е-д и т , включва дълга на държавата, на нефинансовите корпорации и потребителския кредит.

Предлагането на пари се извършва от финансовите посредници и преди всичко от банковата система. Финансови посредници са институциите, които предоставят специфични услуги, заставайки между спестителите, от които получават влогове, и инвеститорите, на които предоставят пари в заем. Освен банките към финансовите посредници спадат застрахователните компании, спестовните каси, взаимните фондове и други.

Търговските банки заемат ключово положение в движението на заемния капитал и тази им роля се определя от следното:

а) те са най-големите финансови институти , извършват широк спектър от операции и чрез тях се се извършва основната част от разплащанията;

б) чрез тях централната банка провежда паричната политика - регулира лихвените проценти, количеството пари в обръщение, влияе върху инфлацията, върху инвестиционната дейност, върху потреблението, върху движението на капиталите и валутния курс, и по този начин влияе върху цялостното стопанско развитие.

Търговските банки извършват следните видове операции:

1. Пасивни операции, последством набират парични средства в касите на банките и по които плащат лихви;

2. Активни операции, посредством които банките пласиран паричните ресурси и по които получават лихви;

3. Извънбалансови, каквито са покупко-продажбите на валути, скондирането на полици и други подобни.

Търговската банка може да увеличава своите парични резерви чрез кредитиране от централната банка или чрез влагането на депозити от физически и юридически лица. Тъй като съвременната банкова система работи на принципа на частичните резерви, първоначалното увеличаване на паричните резерви на някоя банка с определена сума води до няколкократно увеличаване на предлагането на пари. В това се проявява действието на т.нар. кредитен мултипликатор - всеки допълнително вложен лев в банката създава нови пари в порядък на 3-4-5 лева, с което фактически се увеличава паричното предлагане. Когато обаче дадено лице изтегли от банката пари от влога си, в същата пропорция намалява паричното предлагане.

В икономическата теория има два основни подхода при определяне на търсенето на пари.

Според привържениците на количествената теория главната променлива, която определя търсенето на пари, е изменението на постоянния доход.

Според привържениците на кейнсианския подход такава променлива е лихвеният процент. Хо­ра­та тър­сят (т.е. ис­кат да при­те­жа­ват) па­ри по­ра­ди две глав­ни при­чи­ни, ко­ито са пря­ко свър­за­ни с фун­к­ци­ите на па­ри­те.

В мно­го от пре­ход­ни­те ико­но­ми­ки стойнос­т­та на па­ри­те се на­ма­ля­ва от ви­со­ка­та ин­ф­ла­ция. Оче­вид­но през ин­ф­ла­ци­он­ни­те пе­ри­оди тър­се­не­то на па­ри ще на­ма­ля­ва, по­не­же хо­ра­та се на­соч­ват към ре­ал­ни ак­ти­ви. Ин­ф­ла­ци­ята ома­ло­ва­жа­ва ро­ля­та на па­ри­те ка­то съх­ра­ни­тел на стойнос­т­та. Лих­ве­ни­те про­цен­ти и ин­ф­ла­ци­ята са свър­за­ни по след­ния на­чин:

къ­де­то r е ре­ал­ният лих­вен про­цент, i е но­ми­нал­ният лих­вен про­цент и n е тем­път на ин­ф­ла­ци­ята. Нор­мал­но та­ка на­ре­че­ни­ят “ефект на Фи­шер" оз­на­ча­ва, че но­ми­нал­ни­ят лих­вен про­цент се уве­ли­ча­ва пра­вопро­пор­ци­онал­но с ин­ф­ла­ци­ята, за да оси­гу­ри по­ло­жи­тел­ния раз­мер на ре­ал­ния лих­вен про­цент. В то­зи слу­чай об­рат­на­та за­ви­си­мост меж­ду но­ми­нал­ния лих­вен про­цент и тър­се­не­то на па­ри се под­дър­жа от ин­ф­ла­ци­ята. Ако но­ми­нал­ни­ят лих­вен про­цент се кон­т­ро­ли­ра от влас­ти­те, за да се пред­па­зят от дейс­т­ви­ето на ефек­та на Фи­шер, то­га­ва ре­ал­ни­ят лих­вен про­цент ще ста­не от­ри­ца­те­лен. Тър­се­не­то на па­ри ще про­дъл­жа­ва да па­да, въп­ре­ки че но­ми­нал­ният лих­вен про­цент не се е по­ви­шил. При лип­са­та на из­чис­т­ва­щи па­за­ра лих­ве­ни про­цен­ти връз­ка­та меж­ду тър­се­не на па­ри и ин­ф­ла­ция тряб­ва да бъ­де точ­но мо­де­ли­ра­на.

Обоб­ще­но, фун­к­ци­ята на па­рич­но­то тър­се­не има след­ния вид:

Md = f(PY, W, i, n )

Тър­се­не­то на па­ри (Md) в краткосрочен период e пра­вопро­пор­ци­онал­но на но­ми­нал­ния до­ход (PY) и бо­гатс­т­во­то (W) и об­рат­но за­ви­си­мо от но­ми­нал­ни­те лих­ве­ни про­цен­ти (i) и ин­ф­ла­ци­ята (n).Връзката между търсенето на пари и лихвения процент се нарича предпочитание към ликвидност и се бележи с LP.Терминът "предпочитание към ликвидност" е въведен от Дж.М.Кейнс за обозначаване на търсенето на пари. Активите - парите, финансовите активи (акции, облигации, съкровищни бонове и други ценни книжа), реалния капитал, човешкият капитал - обладават ликвидност ако те могат да се използуват като платежно средство, и техният притежател е уверен, че номиналната стойност на такива активи няма да се измени. Парите, разглеждани като М-1, се явяват абсолютни ликвидни активи. Да се говори, че хората предпочитат относително ликвиден портфейл е все едно да се каже, че те търсят относително повече налични пари.

Тър­се­нето на па­ри е пред­пос­тав­ка за съз­да­ва­не­то на па­рич­ния пре­да­ва­те­лен ме­ха­ни­зъм, чрез кой­то про­ме­ни­те в пред­ла­га­не­то на па­ри се пре­да­ват в инвестиционния сектор и реалната ико­но­ми­ка. В слу­чай на свръх­п­ред­ла­га­не на па­ри той по­каз­ва про­ме­ни­те, ко­ито тряб­ва да нас­тъ­пят (в но­ми­нал­ния до­ход, бо­гатс­т­во­то, лих­ве­ни­те про­цен­ти или ин­ф­ла­ци­ята), за да се за­па­зи рав­но­ве­си­ето. То­ва е обект на след­ва­ща­та част.

На централната банка е поверено общото ръководство на паричното обръщение и провеждането на паричната политика на държавата. Централната банка се характеризира със следните особености:

- обикновенно тя е държавна собственост. Даже в САЩ, където ролята на централна банка се изпълнява от група частни банки със специален статут (Федералната резервна система) по начина им на функциониране те обслужват общодържавната политика;

- централната банка може да бъде независима от правителството, като отговаря за своите действия само пред парламента, или обратно - да бъде подчинена на правителството.

Независими от правителството са централните банки на САЩ, България, Германия и много други страни, а подчинени на правителството са банките на Франция, Великобритания и други.В Гер­ма­ния, нап­ри­мер, цен­т­рал­на­та бан­ка е кон­с­ти­ту­ци­он­но не­за­ви­си­ма от пра­ви­тел­с­т­во­то и про­веж­да по­ли­ти­ка съг­лас­но ста­ту­та си. В Но­ва Зе­лан­дия цен­т­рал­на­та бан­ка е опе­ра­ци­он­но не­за­ви­си­ма от пра­ви­тел­с­т­во­то, но е от­го­вор­на по от­но­ше­ние на ре­зул­та­ти­те от­нос­но пред­ва­ри­тел­но уго­во­ре­ни­те ин­ф­ла­ци­он­ни це­ли. В мно­го пре­ход­ни ико­но­ми­ки цен­т­рал­на­та бан­ка е не­раз­дел­на част от пра­ви­тел­с­т­во­то, ка­то нейни­ят уп­ра­ви­тел е по­ли­ти­чес­ки из­б­раник, кой­то по­лу­ча­ва ин­с­т­рук­ции от пра­ви­тел­с­т­во­то.

Основна цел на централната банка е да осигурява вътрешната и външна стабилност на националната парична единица, или, което е същото, да осигурява стабилността на цените. По-конкретно, при нормални условия централната банка:

- регулира паричното предлагане;

- служи като банкер на държавата;

- изпълнява ролята на банкер спрямо търговските банки;

- ръководи функционирането на банковата система, на паричния и валутния пазар като регулира валутния курс на паричната единица.

За целта централната банка извършва три основни типа операции:

а) операции на открития паричен пазар, чрез които банката въздействува върху паричното предлагане и следователно върху лихвения процент, и това извършва чрез купуването и продаването на държавни ценни книжа;

б) маневриране със сконтовия (дисконтов) процент, при който централната банка отпуска заеми на търговските банки;

в) изменение на нормата на задължителните резерви на търговските банки.

В условията на валутен борд функциите и операциите на централната банка са силно променени.

Не­за­ви­си­мо от ос­нов­ния вид на по­ли­ти­ка­та, ба­зис­ни­те прин­ци­пи на мо­не­тар­ния кон­т­рол са ед­ни и съ­щи. В ос­но­ва­та ле­жи за­ви­си­мос­т­та на ве­че ко­мен­ти­ра­ния “па­ри­чен мул­тип­ли­ка­тор” M=C[(c+1)/(c+b)], кой­то по­каз­ва връз­ка­та меж­ду мо­не­тар­на­та ба­за и па­рич­но­то пред­ла­га­не. При про­мя­на в раз­ме­ра на мо­не­тар­на­та ба­за чрез опе­ра­ции на от­к­ри­тия па­зар (или “дис­кон­товия про­зо­рец”) влас­ти­те мо­гат ди­рек­т­но да пов­ли­я­ят вър­ху раз­ме­ра и рас­те­жа на па­рич­но­то пред­ла­га­не. То­зи под­ход е поз­нат ка­то “кон­т­рол на мо­не­тар­на ос­но­ва". Раз­лич­ни­те ва­ри­ан­ти на този подход се из­пол­з­ват в ре­ди­ца стра­ни, вклю­чи­тел­но Гер­ма­ния и Швейца­рия.

Съ­щес­т­ву­ват и дру­ги два на­чи­на, по ко­ито цен­т­рал­на­та бан­ка мо­же да уп­раж­ни кон­т­рол вър­ху па­рич­но­то пред­ла­га­не. Пър­ви­ят е ка­то се про­ме­ни раз­ме­рът на бан­ко­во­то ре­зер­в­но от­но­ше­ние, или то­ва е про­пор­ци­ята b в ра­вен­с­т­во­то на па­рич­ния мул­тип­ли­ка­тор M=C[(c+1)/(c+b)]. При от­със­т­ви­ето на офи­ци­ален кон­т­рол тър­гов­с­ки­те бан­ки ще из­бе­рат съ­от­но­ше­ние, при ко­ето пре­дел­на­та по­лез­ност от при­те­жа­ва­не­то на до­пъл­ни­тел­ни ре­зер­ви (при ус­ло­вие че не включ­ва­ме раз­хо­да по лик­ви­ди­ра­не­то на лих­во­нос­ния ак­тив и т.н.) е рав­на на пре­дел­ния раз­ход (в ус­ло­ви­ята на пред­ви­де­на­та лих­ва). При ви­со­ко раз­ви­ти­те фи­нан­со­ви сис­те­ми то­ва съ­от­но­ше­ние е мно­го нис­ко (1-2%). В мно­го стра­ни цен­т­рал­на­та бан­ка на­ла­га изис­к­ва­не за съ­от­но­ше­ни­ето на ре­зер­ви­те над то­ва чис­ло, ко­ето мо­же пе­ри­одич­но да се про­ме­ня пред­вид про­мя­на на раз­ме­ра на па­рич­но­то пред­ла­га­не в съ­от­ветс­т­вие с рав­ни­ще­то на ре­зер­ви­те.

Уве­ли­ча­ва­не на па­ри­чно­то пред­ла­га­не, при рав­ни дру­ги ус­ло­вия, во­ди до из­лиш­но пред­ла­га­не. Ин­ди­ви­ди­те и фир­ми­те ще имат по-ви­со­ки па­рич­ни ба­лан­си, от­кол­ко­то им е не­об­хо­ди­мо за тран­зак­ци­ите (с пред­паз­на или спес­тов­на цел), при да­де­ни се­гаш­ни рав­ни­ща на но­ми­нал­ния, но­ми­нал­ни лих­ве­ни про­цен­ти и ин­ф­ла­ция ­ въп­ре­ки че на­рас­т­ва­не­то на па­рич­но­то пред­ла­га­не уве­ли­ча­ва бо­гатс­т­во­то, уве­ли­ча­ва­не­то на тър­се­не­то на па­ри ще бъ­де по-мал­ко, за­що­то па­ри­те са са­мо ед­на от фор­ми­те, под ко­ито се дър­жи бо­гатс­т­во­то. Час­т­ни­ят сек­тор ще от­го­во­ри, ка­то прех­вър­ли па­ри в по-мал­ко лик­вид­ни ак­ти­ви ка­то цен­ни кни­жа (ко­ито но­сят лих­ва) или ре­ал­ни ак­ти­ви (ко­ито раж­дат ре­ди­ца ус­лу­ги). На­рас­на­ло­то тър­се­не на цен­ни кни­жа оказ­ва на­тиск в по­со­ка на по­ни­жа­ва­не на лих­ве­ния про­цент, до­ка­то уве­ли­че­но­то тър­се­не на ре­ал­ни ак­ти­ви уве­ли­ча­ва но­ми­нал­ния до­ход (и вре­мен­но ин­ф­ла­ци­ята).

Централната банка може да провежда различни типове монетарна политика. Провеждането на експанзионистична монетарна политика намира израз в увеличаването на паричното предлагане, вследствие на което лихвения процент намалява, това увеличава инвестиционните, правителствените и разходите на чужденците (нетния експорт), оттук се увеличава величината на съвкупното търсене и на брутния вътрешен продукт (дохода), безработицата се намалява а равнището на цените се повишава. Обратно - провеждането на рестриктивна монетарна политика намира израз в намаляването на паричното предлагане, вследствие на което лихвеният процент расте, това намалява инвестиционните, правителствените и разходите на чужденците, оттук се намалява величината на съвкупното търсене и на брутния вътрешен продукт, безработицата се увеличава а равнището на цените пада.

В заключение следва да отбележим, че па­ри­те за­емат цен­т­рал­но мяс­то във фун­к­ци­они­ра­не­то на па­зар­на­та ико­но­ми­ка, слу­жей­ки ка­то сред­с­т­во за об­ръ­ще­ние, мяр­ка на стойнос­т­та и сред­с­т­во за съх­ра­не­ние на стойнос­т­та. Без па­ри­те спе­ци­али­за­ци­ята и раз­де­ле­ни­ето на тру­да, ко­ито спо­соб­с­т­ват за ико­но­ми­чес­ко­то раз­ви­тие, не са въз­мож­ни в па­зар­на­та ико­но­ми­ка. Ак­ти­ви­те, ко­ито са иг­ра­ли ро­ля­та на па­ри, са ва­ри­ра­ли във вре­ме­то и кла­си­фи­ци­ра­не­то на ня­кои ак­ти­ви ка­то “па­ри”, а на дру­ги ка­то “не па­ри” е съ­щес­т­ве­но ус­лов­но. В по­ве­че­то ико­но­ми­ки па­рич­но­то пред­ла­га­не се де­фи­ни­ра ка­то на­ци­онал­на ва­лу­та плюс бан­ко­ви­те де­по­зи­ти в стра­на­та (в на­ци­онал­на и/­или чуж­да ва­лу­та).

Тър­се­не­то на па­ри е фун­к­ция на но­ми­нал­ния до­ход, бо­гатст­во­то на час­т­ния сек­тор, (но­ми­нал­ни­те) лих­ве­ни про­цен­ти и тем­па на ин­ф­ла­ци­ята. Про­ме­ни в па­рич­но­то пред­ла­га­не тряб­ва да до­ве­дат до про­ме­ни в ед­на или по­ве­че от те­зи про­мен­ли­ви, за да се въз­с­та­но­ви мо­не­тар­но­то рав­но­ве­сие. В дъл­гос­ро­чен пе­ри­од но­ми­нал­ни­ят до­ход (след до­пус­ка­не за ес­тес­т­ве­ния темп на на­рас­т­ва­не на крайна­та про­дук­ция, на рав­ни­ще­то на це­ни­те) кло­ни към ог­ле­дал­но уве­ли­ча­ва­не в па­рич­но­то пред­ла­га­не. В то­зи сми­съл ин­ф­ла­ци­ята “ви­на­ги и нав­ся­къ­де е па­ри­чен фе­но­мен”. В мно­го пре­ход­ни ико­но­ми­ки бю­джет­ни­ят де­фи­цит е глав­на­та при­чи­на за мо­не­тар­ния рас­теж. По та­зи при­чи­на мо­не­тар­ни­ят кон­т­рол пред­по­ла­га по­ве­че да се за­ло­жи на на­ма­ля­ва­не на бю­джет­ния де­фи­цит или раз­ви­ва­не на ка­пи­та­ло­ви па­за­ри, та­ка че пра­ви­тел­с­т­во­то да фи­нан­си­ра де­фи­ци­та си чрез “ис­тин­с­ко” за­ема­не от не­бан­ко­ви ин­с­ти­ту­ции, от­кол­ко­то да раз­чи­та на ин­ф­ла­ци­он­но съз­да­ва­не на кре­ди­ти.
Те­ма 9

ИКО­НО­МИ­ЧЕС­КИ РАС­ТЕЖ

Ос­нов­ни­те въп­ро­си, ко­ито ще раз­г­ле­да­ме в те­ма­та, са:

2. 
   2. Об­ща фак­тор­на про­из­во­ди­тел­ност.
   
3. 
   3. Мерки за по­ви­ша­ва­не на ико­но­ми­чес­кия рас­теж в пре­ход­ни­те
   

Ун­га­рия 11190 Пол­ша 8790

Ру­мъ­ния 5870 Сло­ва­кия 10240

Страните от ОИСР 24* 20987

Из­точ­ник: Ев­ро­пейс­ка бан­ка за въз­с­та­но­вя­ва­не и раз­ви­тие. * 1998.

Терминът “растеж” започва да се използува в икономическата наука през 30-40-те години на ХХ век. По своята същност икономическият растеж характеризира динамиката на основните параметри на националното стопанство и най-вече на БВП, той изразява реалното продължително увеличаване на съвкупното производство и на жизнения стандарт.

Според А.Смит обемът на националното производство зависи от количеството изразходван труд и от производителността на труда, в основата на която е разделението на труда, което създава условия за увеличаване на производството вследствие въвеждането на технически новости и натрупването на капитала. Израз на разделението на труда е пазарът, развитието на който тласка икономическия растеж

Без да подценяват въпроса за икономическия растеж неокласиците поставят ударението върху оптималното разпределение на наличните ресурси.

За Кейнс растежйт може да се управлява чрез т.нар. дискреционна политика, като главен фактор са инвестициите.

От средата на 80-те години на ХХ век теорията за икономическия растеж се разви. Всич­ки са склон­ни да приз­на­ят, че при за­да­ден (оп­ре­де­лен) за­пас от при­род­ни ре­сур­си и без да се подценяват организационните, институционалните и управленски фактори динамиката на растежа зависи от три ос­нов­ни из­точ­ни­ка:

- тех­но­ло­ги­чни­ят прог­рес;

- уве­ли­че­ни­ето на ка­пи­та­ла;

- и уве­ли­че­ни­ето на вло­же­ния труд.

Уве­ли­ча­ва­не­то на про­из­во­ди­тел­нос­т­та на гла­ва от на­се­ле­ни­ето, ре­али­зи­ра­но фак­ти­чес­ки от всич­ки раз­ви­ти ико­но­ми­ки през след­во­ен­ния пе­ри­од, яс­но от­ра­зя­ва нап­ре­дъ­ка в зна­ни­ята: осо­бе­но нав­ли­за­не­то на ев­ти­ни мощ­ни ком­пют­ри, ов­ла­дя­ва­не­то на яд­ре­на­та мощ и раз­ви­ти­ето на те­ле­ко­му­ни­ка­ци­ите. Но то­ва е обус­ло­ве­но и от ин­вес­ти­ци­ите в но­ви и по-ефи­кас­ни фаб­ри­ки и обо­руд­ва­не и в но­ви ма­гис­т­ра­ли, ле­ти­ща и дру­га ма­те­ри­ал­на ин­ф­рас­т­рук­ту­ра, как­то и в по­ви­ша­ва­не­то на об­ра­зо­ва­тел­но­то и про­фе­си­онал­но­то рав­ни­ще на ра­бот­на­та си­ла, уме­еща да из­пол­з­ва но­ви­те тех­но­ло­гии.

Ос­нов­на­та вза­имо­за­ви­си­мост меж­ду ико­но­ми­чес­ки рас­теж, тех­но­ло­гичен прог­рес, ка­пи­тал и труд е уло­ве­на в т.нар. “фун­к­ция на съв­куп­но­то про­из­вод­с­т­во", ко­ято мо­же да бъ­де из­ра­зе­на в оп­рос­те­на фор­ма как­то след­ва:

“За­ко­нът за на­ма­ля­ва­ща­та въз­в­ръща­емост” пред­по­ла­га, че  и  тряб­ва да са по-мал­ки от еди­ни­ца; то­ва ще ре­че, че при дру­ги фик­си­ра­ни фак­то­ри уве­ли­че­ни­ята в ка­пи­та­ла  (или тру­да) при­ба­вят по-мал­ко от про­пор­ци­онал­но­то към про­из­вод­с­т­во­то. Ако и два­та фак­то­ра се по­ви­шат за­ед­но, стойнос­т­та на  + от­ра­зя­ва вли­яни­ето на ма­ща­ба вър­ху про­из­вод­с­т­во­то. Напр., ако +  са рав­ни на 1.2, то­га­ва ба­лан­си­ра­но 10% на­рас­т­ва­не и в ка­пи­та­ла, и в тру­да ще уве­ли­чи про­из­вод­с­т­во­то с 12% (т.е. 10% на­рас­т­ва­не в ка­пи­та­ла доп­ри­на­ся 8%, 10% на­рас­т­ва­не в тру­да при­ба­вя 4%). С дру­ги ду­ми­,­ ако  +  над­ви­ша­ва еди­ни­ца, фун­к­ци­ята на съв­куп­но­то про­из­вод­с­т­во по­каз­ва на­рас­т­ва­ща­та въз­в­ръща­емост от ма­ща­ба. И об­рат­но.

 ,  про­из­вод­с­т­во

 ,  < 1 на­ма­ля­ва­ща пре­дел­на про­из­во­ди­тел­ност

 ,  = 1 пос­то­ян­на пре­дел­на про­из­во­дител­ност

,  > 1 по­ви­ша­ва­ща се пре­дел­на про­из­во­ди­тел­ност

+  < 1 на­ма­ля­ва­ща въз­в­ръ­ща­емост от ма­ща­ба

+  = 1 пос­то­ян­на въз­в­ръ­ща­емост от ма­ща­ба

+  > 1 уве­ли­ча­ва­ща се въз­в­ръ­ща­емост от ма­ща­ба

Оба­че тру­до­ви­ят при­нос е про­дукт от об­ща­та тру­до­ва за­етост и сред­ния брой на за­ра­бо­те­ни­те ча­со­ве. И до­ка­то тру­до­ва­та за­етост бав­но е на­рас­т­ва­ла, слу­жи­те­ли­те са ра­бо­ти­ли все по-мал­ко ча­со­ве на сед­ми­ца и все по-мал­ко сед­ми­ци на го­ди­на. Във всич­ки ос­нов­ни па­зар­ни ико­но­ми­ки сред­ни­ят брой на ча­со­ве­те, за­ра­бо­те­ни от един чо­век, е на­ма­лял. В ня­кои стра­ни, пре­дим­но Ве­ли­коб­ри­та­ния и Фран­ция, то­зи пос­ле­ден ефект е по­гъл­нал вли­яни­ето на на­рас­т­ва­ща­та за­етост на тру­да, та­ка че ка­то ця­ло тру­до­ви­ят при­нос е на­ма­лял през пос­лед­ния век.

То­ва из­вес­т­но уравнение на Со­лоу из­г­леж­да та­ка:

Ка­то пре­об­ра­зим урав­не­ни­ето на Со­лоу, се по­лу­ча­ва:

капитала и труда

Фран­ция 2.8 1.2 1.6

Гер­ма­ния 3.0 1.4 1.6

Япо­ния 5.1 3.3 1.8

САЩ 3.0 2.2 0.8

Из­точ­ник: Ме­ди­сън (1991)

3 въп­рос: Мерки за по­ви­ша­ва­не ико­но­ми­чес­кия рас­теж в пре­ход­ни­те

ико­но­ми­ки.
Сри­ва­не­то на цен­т­рал­но­то пла­ни­ра­не в стра­ни­те от Цен­т­рал­на и Из­точ­на Ев­ро­па пос­та­ви на пре­ден план въп­ро­са за то­ва, как най-доб­ре пра­ви­тел­с­т­ва­та мо­гат да сти­му­ли­рат пред­ла­га­не­то на ра­бот­на си­ла­,­ ин­вес­ти­ции и тех­но­ло­гич­ен нап­ре­дък, и по то­зи на­чин да по­ви­шат ико­но­ми­чес­кия рас­теж в рам­ки­те на ед­на па­зар­на сис­те­ма. До­ка­то оне­зи, ко­ито се за­ни­ма­ват с цен­т­рал­но­то пла­ни­ра­не, би­ха мог­ли да на­со­чат дър­жав­ни­те ре­сур­си по-ско­ро към ин­вес­ти­ции, от­кол­ко­то към пот­реб­ле­ние, дру­ги ас­пек­ти на сис­те­ма­та “во­юват” сре­щу ико­но­ми­чес­кия рас­теж.

На пър­во мяс­то, спо­соб­нос­т­та на цен­т­рал­но пла­но­ви­те ико­но­ми­ки да ин­вес­ти­рат в най-под­хо­дя­ща­та от­рас­ли се под­ко­па от ус­лож­ня­ва­не­то на ико­но­ми­ка­та и все по-на­рас­т­ва­ща­та неп­ред­с­ка­зу­емост на тър­се­не­то и пред­ла­га­не­то, ка­то всич­ко то­ва до­веж­да до нес­по­луч­ли­ви ин­вес­ти­ции. Дър­жав­ни­те пред­п­ри­ятия отс­тъ­пи­ха пред пре­куп­ва­чес­ки­те (пос­ред­ни­чес­ки) дейнос­ти и ра­бот­ни­ци­те и ръ­ко­во­ди­те­ли­те им ся­каш се стре­мя­ха да про­из­веж­дат по­ве­че за своя соб­с­т­ве­на из­го­да, от­кол­ко­то да са по­лез­ни на пот­ре­би­те­ли­те. Раз­ду­ти­ят щат на пер­со­на­ла и не­ефек­тив­нос­т­та бя­ха ши­ро­ко раз­п­рос­т­ра­не­ни. Це­ни­те прес­та­на­ха да от­ра­зя­ват ре­ал­на­та стойност. От­със­т­ви­ето на яс­на връз­ка меж­ду ини­ци­ати­ва и пред­п­ри­ем­чи­вос­т,­ от ед­на стра­на, и фи­нан­со­ва въз­в­ръ­ща­емост, от дру­га, намаляваха сти­му­ла да се ин­вес­ти­ра и ра­бо­ти. Изо­ли­ра­не­то от външ­ния свят поп­ре­чи на тех­но­ло­гич­но­то раз­ви­тие да пре­ми­не и в дру­ги дър­жа­ви, та­ка че про­миш­ле­но­то обо­руд­ва­не ос­та­ря и ста­на не­кон­ку­рент­ос­по­соб­но.

Ето за­що про­це­сът на ре­фор­ми в пре­ход­ни­те ико­но­ми­ки се зае с отс­т­ра­ня­ва­не­то на те­зи из­к­ри­вя­ва­ния и със съз­да­ва­не­то на па­зар­на ико­но­ми­ка, в ко­ято ра­зум­но­то взе­ма­не на ре­ше­ния мо­же да до­ве­де до по-бърз ико­но­ми­чес­ки рас­теж. То­зи про­цес под­чер­та­ва нуж­да­та да се въ­зоб­но­вят кон­ку­рент­ни­те па­зар­ни си­ли и да се ре­фор­ми­рат за­ко­ни­те, пра­ви­ла­та и да­нъч­ни­те сис­те­ми, за да се по­доб­рят сти­му­ли­те за хо­ра­та да тър­сят про­дук­тив­ни дейнос­ти. В кон­тек­с­та на сис­тем­на­та ре­фор­ма в бив­ши­те ко­му­нис­ти­чес­ки стра­ни ще ни бъ­де по­лез­но да пра­вим раз­ли­ка меж­ду “пре­ход”, “раз­ви­тие” и “ста­би­ли­зи­ра­не”. Три­те по­ня­тия са твър­де раз­лич­ни, но са вза­им­нос­вър­за­ни.

I. “Пре­хо­дът” мо­же да се оп­ре­де­ли ка­то кон­с­т­ру­ира­не на от­во­ре­на кон­ку­рент­ос­по­соб­на па­зар­на ико­но­ми­ка, в ко­ято ре­сур­си­те се раз­п­ре­де­лят по-ско­ро от це­но­вия ме­ха­ни­зъм (“не­ви­ди­ма­та ръ­ка”), от­кол­ко­то от цен­т­рал­ни­те пла­но­ви ор­га­ни. То­ва на­ла­га съз­да­ва­не­то на за­ко­но­ва сис­те­ма, чрез ко­ято да се из­ве­дат на пре­ден план пра­ва­та вър­ху соб­с­т­ве­нос­т­та, раз­дър­жа­вя­ва­не­то на дър­жав­ни­те пред­п­ри­ятия и от­де­ля­не­то на дър­жа­ва­та от ико­но­ми­чес­ка­та дейност.

II. “Раз­ви­ти­ето” се от­на­ся до по­доб­ря­ва­не­то на жиз­не­ния стан­дарт и ка­чес­т­во­то на жи­во­та на от­дел­ния чо­век. Мно­го от стра­ни­те в Цен­т­рал­на и Из­точ­на Ев­ро­па имат за­мър­се­на окол­на сре­да, бед­на ин­ф­рас­т­рук­ту­ра и от­но­си­тел­но ни­сък до­ход на гла­ва от на­се­ле­ни­ето. Пре­ход­ни­ят пе­ри­од по­доб­ря­ва по­ло­же­ни­ето и во­ди до по-ра­зум­но раз­п­ре­де­ле­ние на ре­сур­си­те вът­ре в стра­на­та и съз­да­ва сти­му­ли за чуж­ди­те ин­вес­ти­то­ри да пре­дос­та­вят меж­ду­на­род­но фи­нан­си­ра­не за ико­но­ми­чес­ко­то раз­ви­тие.

III. “Ста­би­ли­зи­ра­не­то” се от­на­ся до мак­ро­ико­но­ми­чес­ка­та ста­бил­ност на ико­но­ми­ка­та. Мно­го от бив­ши­те ко­му­нис­ти­чес­ки стра­ни се­га стра­дат от ви­со­ка ин­ф­ла­ция и бър­зо из­ме­не­ние във ва­лут­ни­те кур­со­ве. До­ка­то нес­та­бил­нос­т­та за­дър­жа пре­ход­ния пе­ри­од и раз­ви­ти­ето /нап­ри­мер чрез сму­ще­ния в це­но­вия ме­ха­ни­зъм и за­дър­жа­не на чуж­ди­те ин­вес­ти­то­ри нас­т­ра­на/, в ос­но­ва­та си тя чес­то е по­ро­де­на от не­ус­пе­ха да се нап­ра­вят про­ме­ни в сис­те­ма­та /нап­ри­мер да­ва­не­то на за­еми на гу­бе­щи дър­жав­ни пред­п­ри­ятия е ос­нов­на при­чи­на за из­к­лю­чи­тел­но ин­тен­зив­но уве­ли­че­ние на па­ри­те в об­ръ­ще­ние, ко­ето во­ди до ин­ф­ла­ция и не­пос­то­ян­ност на ва­лут­ния курс/.

И до­ка­то пре­хо­дът, раз­ви­ти­ето и ста­би­ли­за­ци­ята са вза­имос­вър­за­ни по то­зи на­чин, клю­чо­ва­та по­зи­ция се за­ема от пре­хо­да, тъй ка­то той обе­ща­ва да сти­му­ли­ра про­дъл­жи­тел­но ико­но­ми­чес­ко раз­ви­тие и да оси­гу­ри мик­ро­ико­но­ми­чес­ки­те ос­но­ви /нап­ри­мер фи­нан­со­во си­гур­ни и бла­го­на­деж­д­ни фир­ми, по-ско­ро рас­тя­ща, от­кол­ко­то на­ма­ля­ва­ща да­нъч­на ос­но­ва, и т.н./, вър­ху ко­ито мо­гат да се фор­ми­рат ста­бил­ни мак­ро­ико­но­ми­чес­ки ус­ло­вия.

В ед­на цен­т­рал­но пла­но­ва ико­но­ми­ка и три­те еле­мен­та са аб­сор­би­ра­ни в дър­жав­ния апа­рат: спе­ци­алис­ти­те по пла­ни­ра­не оп­ре­де­лят как­во ще се про­из­веж­да във вся­ко ед­но пред­п­ри­ятие, как ще бъ­де про­да­ва­но, ка­то се оси­гу­ря­ват кре­ди­ти чрез дър­жав­на­та бан­ко­ва сис­те­ма, съг­ла­су­ва­ни с пла­но­во­то про­из­вод­с­т­во. Сле­до­ва­тел­но съ­щи­на­та на про­це­са на пре­ход е съз­да­ва­не­то на но­ви ме­ха­низ­ми, ос­но­ва­ни на па­за­ра (па­зар­но-ба­зи­ра­ни).

При ко­му­низ­ма пред­п­ри­яти­ята бя­ха прос­то фаб­ри­ки. Без прос­тор за са­мос­то­ятел­ни дейс­т­вия, пред­п­ри­яти­ята ня­ма­ха нуж­да от ме­ни­джър­с­ки ин­фор­ма­ци­он­ни сис­те­ми, от­де­ли по пер­со­на­ла, мар­ке­тин­го­ви сек­то­ри или пък от­де­ли за стра­те­ги­чес­ко пла­ни­ра­не. Пре­об­ра­зу­ва­не­то на фаб­ри­ки­те във “фир­ми” изис­к­ва ос­нов­на ре­ор­га­ни­за­ция, за да се из­г­ра­дят ос­нов­ни­те фун­к­ции на тър­го­ви­ята в ор­га­ни­за­ци­ята на пред­п­ри­яти­ето, как­то и ре­во­лю­ци­он­на смя­на в раз­би­ра­не­то за уп­рав­ле­ни­ето му. При­ва­ти­за­ци­ята пред­ла­га най-прос­тия на­чин да се пос­тиг­не та­ка­ва смя­на, ка­то се пре­вър­нат дър­жав­ни­те апа­рат­чи­ци в на­со­че­ни към пе­чал­ба­та уп­ра­ви­те­ли, ко­ито да бъ­дат от­го­вор­ни към час­т­ни­те ак­ци­оне­ри. “Клю­чо­ви­ят” въп­рос за­ся­га “съг­ла­су­ва­не­то” ­ да­ли при­ва­ти­за­ци­ята пред­хож­да, или след­ва прес­т­рук­ту­ри­ра­не­то. По пра­ви­ло, кол­ко­то по-го­ля­мо и по-ка­пи­та­ло­ем­ко е пред­п­ри­яти­ето и/­или е по-не­из­год­но да се за­поч­не с не­го, тол­ко­ва по-ве­ро­ят­но е то да се прес­т­рук­ту­ри­ра пре­ди при­ва­ти­за­ци­ята при да­де­ни­те об­с­то­ятел­с­т­ва, от­кол­ко­то да се смя­та, че час­т­ни­те ак­ци­оне­ри ще са склон­ни да фи­нан­си­рат про­ме­ни след по­куп­ка­та му. Ка­пи­та­ло­ви­те раз­хо­ди на прес­т­рук­ту­ри­ра­не­то на ма­га­зи­ни и рес­то­ран­ти, от дру­га стра­на, не са та­ка ви­со­ки и мо­гат да бъ­дат пла­те­ни от но­ви­те час­т­ни соб­с­т­ве­ни­ци.