Тема 10
ЕВРОПЕЙСКА ИКОНОМИЧЕСКА И ПОЛИТИЧЕСКА ИНТЕГРАЦИЯ
Проблемите на интеграцията имат изключително голямо теоретическо и практическо значение. Засилването на интеграционните процеси в последните 2-3 десетилетия оказват съществено влияние върху развитието на световното стопанство и върху съвременната политика.
Основните въпроси, които ще разгледаме, са:
1. Основи и същност на икономическата интеграция.
2. Кратка история на Европейския съюз.
3. Институционална структура на Европейския съюз.
4. България и Европейския съюз.
1 въпрос: Основи и същност на икономическата интеграция.
Като обективен процес, присъщ на световното стопанство, интеграцията намира израз във взаимното обвързване и обединяване на икономиките на две или повече страни, в резултат на което се формират различни междудържавни групировки, които съгласуват икономическата си политика.
Широко разпространено е мнението, че 1990 г. е най-висшата точка в историята на следвоенната европейска интеграция. През втората половина на 80-те комбинация специални фактори се съчетаха, за да породят шеметно, почти еуфорично настроение в “Стария свят”. Мечтата за “Европейски съединени щати” - единен пазар от Дъблин до Букурещ - най-после изглеждаше достижима.
След 1958 г., когато започна да функционира Европейската икономическа общност, ходът на икономическта интеграция получи своя първи истински тласък през 1985 г. с въвеждането на Единния европейския пазар - ЕЕП (Single European Market - SEM), и по-късно с приемането на програмата’1992 на страните-членки на Европейския съюз. Въпреки двете трудни разширявания през 80-те години, когато в EС бяха приети по-слабо развитите средиземноморски страни - като Гърция (1981), Испания и Португалия (1986), ЕЕП запази благоприятния си ход на развитие и в края на десетилетието.Този успех заедно с очевидните постижения на механизма на Европейската валутна система - ЕВС (Exchange Rate Mechanism-ERM) за осигуряването на валутна и ценова стабилност вдъхнови EС да отиде по-далеч и да планира въвеждането на единна парична единица. През 1989 г. Комисията под ръководството на Жак Делор публикува своя проект за пълен икономически и валутен съюз - ИВС (Economic and Monetary Union - EMU) в Европа, план които официално беше приет заедно с подписването на договора за Европейски съюз през 1992.
Другите страни от Западна Европа, които преди това принадлежаха към паралелната търговска група, позната като Европейска асоциация за свободна търговия (EFTA), реагираха на ускоряването на хода на интеграцията в рамките на EС, като потърсиха по-тесни връзки с “Дванадесетте”. Въпреки че първоначално се ограничиха с едно двустранно споразумение между EFTA и EС за съвместно спазване на основните клаузи на програмата за Общия европейски пазар - създавайки Европейска икономическа зона - ЕИЗ (European Economic Area - EEA), която влезе в сила през 1994 - почти всички членове на EFTA изразиха своето намерение да кандидатстват за пълноправно членство в EС дълго преди преговорите за EИЗ да бъдат приключени.
Терминът “икономическа интеграция” се отнася до сливането на националните икономики и премахването на границите, които разделят икономически една нация от друга. В следвоенния период световните икономики ставаха все по-отворени и взаимно обвързани. Независимо дали живеят в Москва, Лондон или Токио, днешните тинейджъри пият кока-кола, ядат хамбургерите на МакДоналдс, носят дънки Levi’s и слушат една и съща музика по MTV. Гигантски корпорации като Ford, Toyota и IBM произвеждат и продават своите продукти в почти всяка от главните икономики на света. Неуморимото търсене на нови пазари и нови производствени терени доведоха до така наречената “глобализация на бизнеса”, като компаниите разпростряха своята дейност през границите, обвързвайки националните икономики още по-тясно в този процес.
Регионалната интеграция преминава през следните форми:
1)“Зона за свободна търговия” (ЗСТ) – това е най-слабата форма на икономическа интеграция. Тя включва премахването на митническите тарифи и квоти (количествените ограничения) върху търговията между страните членки, като всяка от тях си запазва правото да установява митническите си режими с трети страни.
2)“Митническият съюз” е крачка напред от Зоната за свободна търговия (ЗСТ). Той включва всички клаузи на ЗСТ с оглед премахването на ограниченията на търговията между страните членки, и в същото време задължава страните членки да следват единна търговска политика при техните сделки и съглашения с останалите страни от света (например, чрез определяне на единна митническа тарифа).
3)Общият пазар включва в себе си всички търговски клаузи от Митническия съюз, като ги допълва с мерки, които целят да допринесат за свободно движение на факторите на производство (като труд и капитал). Създаването на общ пазар на стоки, услуги, труд и капитал е една по-голяма крачка напред към интеграция, отколкото простото разпростиране на принципите на свободната търговия спрямо труда и капитала.
4)Икономическият и валутен съюз - , ИВС (Economic and Monetary Union - EMU) е най-силната форма на икономическа интеграция. Икономическият съюз включва централизирано провеждане на икономическата политика, а не само стремежа към хармонизиране или координиране на политиката, което е характерно за Общия пазар. Разликата между Общия пазар и Икономическия съюз е размита и касае по-скоро степентта на интегрираност, отколкото нейния вид. Вторият аспект, а именно Валутният съюз, изисква разпространяване на централизираното управление и върху монетарната политика така, както е и в другите области на икономическата политика.
2 въпрос: Кратка история на Европейския съюз (ЕС).
Основните причини за възникването и развитието на интеграцията могат да се групират в две големи групи: икономически и политически.
Икономическите причини са най-тясно свързани с развитието на производителните сили, особено във връзка с научно-техническата революция, което на определен етап доведе до “надхвърлянето” на националните граници и до т.нар. интернационализация на производителните сили. Изграждането на високо- механизирани и автоматизирани производствени комплекси като обективна необходимост изискваше огромни инвестиции и широк пазар за едросерийното производство, отделните национални пазари за което се оказаха много тесни. Възможността да се създадат условия близки до националния пазар подтикваше развитите страни към интегриране, към образуването на общ пазар.
Силно влияние върху интеграционните процеси оказаха и политическите причини. В условията на “студената война” през 50-те и 60-те години на ХХ век всяка система се стремеше да обедини своите сили срещу другата, срещу развитието на нейния икономически потенциал и срещу нарастването на нейния авторитет. Специално за интеграционните процеси в Европа чрез интеграцията се търсеше създаването на мощна икономическа база за съответните военно-политически блокове, каквито бяха Североатлантическият пакт (НАТО) и Варшавският договор.
В класическа форма интеграционните процеси се развиха в Западна Европа. Англия беше за създаване на една голяма зона за свободна търговия в цяла Западна Европа, докато Франция и ФРГ искаха да се създаде една икономическа групировка, която да води до силно икономическо обвързване на отделните национални икономики с цел да се създаде един голям пазар и постепенно да се заличат националните различия. Идеята за паневропейска федерация на своя ранен етап беше затруднена от разделянето на Европа на (комунистически) Изток и (капиталистически) Запад в края на 40-те. Вторият удар се получи от страна на правителството на Великобритания, което въпреки началния ентусиазъм за концепцията на Чърчил оттегли своята подкрепа, когато стана ясно, че по-тесните връзки с континентална Европа ще наложат прекъсването на неговите преференциални търговски отношения със страните от Британската общност. Великобритания започна да се отнася благосклонно към не толкова обхватно споразумение, ограничено до свободна търговия с промишлени стоки и по-късно убеди северните страни (Финландия, Швеция, Норвегия, Исландия и Дания), Испания, Португалия, Швейцария и Австрия да си сътрудничат при създаването на EFTA.
Това стана причина Франция, ФРГ, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург да учредят с Римския договор от 25 март 1957 г. Европейската икономическа общност -ЕИО (European Economic Community - EEC) или т.нар. Общ пазар, а Англия заедно със Швеция, Норвегия, Дания, Португалия и Австрия веднага след тях да създадат Европейската асоциация за свободна търговия през 1960 г.
Римският договор преследваше:
1. изграждане на митнически съюз или митническа уния между шестте страни чрез премахването на митата между тях и въвеждането на единни външни мита по отношение на трети страни;
2. създаване на предпоставки за ограничаване на националния суверенитет на националните правителства по отношение на насоките на развитие на икономиката и на политиката;
3. преминаване към координиране във военната област.
Изключително силното влияние, което Англия започна да чувствува след 1963 г., я накара да предприеме мерки за включването й в ЕИО. След продължителни преговори това се осъществи и от 1 януари 1973 г. тя стана пълноправен член заедно с други няколко страни.
Протичането на интеграционните процеси в следващия период бе доста противоречиво и сложно.
Формирането на EС задължително трябва да бъде гледано на фона на двете катастрофални световни войни, предизвикани от съперничеството на главните европейски сили. Като непосредствен резултат на Втората световна война британският министър-председател Уинстън Чърчил прокара идеята за “Съединени европейски щати”, в която той предложи националните икономики на европейските страни да се слеят в такъв пълен и взаимообвързващ съюз, че една война между тях да стане немислима. Днес тази вяра в сплотяващата сила на икономическата интеграция беше разколебана от националистическите и етническите вълнения, намерили проявления в бившия Съветски съюз и Югославия, които се разпаднаха след 1989, след десетилетия на икономическо единство под комунистическо управление. Въпреки това в ранните следвоенни години преговорите за изграждане на икономическа общност в Европа бяха тласкани повече от политически, отколкото от икономически интереси.
Ранните години на Eвропейската икономическа общност (ЕИО) бяха обременени от вътрешни спорове и неразбирателства, като френското правителство ставаше все по-изолирано вследствие на селскостопанската си политика и като отговор на това то бойкотира срещите на съюза. Неуспехът на другите страни-членки да накарат Франция да спазва условията доведе до “Люксем-бургския компромис” през 1966 г. - споразумение, в което бе призната неспособността на един доброволен “клуб”, като EИО да наложи волята на мнозинството на нежелаещото това малцинство чрез позволяване на страна-членка да налага вето, ако тя чувства, че нейните “специални национални интереси” са били заплашени. Люксембургският компромис на практика означава, че всички важни решения по-нататък се вземаха на базата на постигнат консенсус. Това положение на нещата беше донякъде променено едва с един пасаж на Единния европейски акт Single European Act (SEA) през 1986 г., който ограничи използването на вето само до определени области.
Между 1966 и 1986 г. ходът на икономическата интеграция беше относително муден. През него почти всяко предложение на Комисията беше неотклонно блокирано чрез налагане на вето от страни-членки, които щяха да понесат определени разходи, макар и да беше ясно, че като цяло ЕИО би спечелила. Устойчивостта на текущото положение към промяна беше допълнително подсилена и от факта, че всички страни-членки (с изключение на Великобритания) избираха своите правителства, използвайки пропорционалната избирателна система. Това често водеше до съставяне на правителства на малцинството, чието политическо оцеляване зависеше от подкрепата на малки партии, представляващи определени групи в обществото. Такива споразумения позволяваха на групи със специални интереси да придобиват несъответстващо голямо влияние в националните парламенти, които до частичното суспендиране на Люксембургския компромис от Единния европейски акт (SEA) заплашваха да парализират вземането на решения в EИО като цяло.
В началото на 80-те г. разочарованието от бавните стъпки към интеграция вътре в EИО започна да добива заплашителни размери. Засилваше се чувството, че провалът в обединяването на националните пазари води до изоставането на EИО от другите конкуренти от “тройката” - САЩ и Япония. “Евросклерозата” (т.е. икономическата парализа) се превърна в популярен термин. Инвестициите на капитали в Европа изоставаха от тези в САЩ и Япония, докато разходите за единица труд (главният компонент на международната конкуренция) се увеличаваха в сравнение с тези в другите две членки на “тройката”. Базирайки се на това задълбочаващо се чувство на несигурност в EИО, позицията на правителствата с дясна ориентация на ключовите държави-членки на съюза, обединени от прилагането на т.нар. “supply-side” реформа (“икономика на предлагането”), в началото на 80-те г. се заздрави. Водени от Тачъровото правителство на Великобритания, но между другото следвано на един дъх от администрацията на Кол в Германия и - след обрата на 180 градуса през 1982 г. - от правителството на Митеран във Франция, правителствата на другите държави-членки започнаха да гледат по-скоро на свободната търговия и свободните пазари, отколкото на протекционизма и държавната намеса като на рецепта за икономически успех.
В отговор на атмосферата на икономическа стагнация и нарастващ политически натиск за “supply-side” реформи, през 1985 г. Комисията смени тактиката. Вместо да предлага едно след друго нови закони и директиви, както правеше преди, при което се увери, че винаги ще има поне един губещ, който да препречи пътя напред, Комисията очерта всичките 300 мерки, които сметна за необходими за доизграждането на единен пазар в една “Бяла книга”. Логиката на тази промяна на тактиката целеше да покаже на всяка страна-членка, че пакетът от мерки ще бъде като цяло в нейна изгода, и следователно всеки може да бъде убеден да приеме предложение, което би навредило на неговите национални интереси, но да гарантира успеха на програмата като цяло. По този начин напредък би могъл да се получи, като в едно гигантско упражнение по търговия с коне. Например Великобритания може да възприеме стандарта на щепсели с два щифта (понасяйки разходите по промяната от щепсели с три щифта), ако Франция се съгласи да премахне контрола върху капитала (и по този начин, позволявайки на британските финансови институции да навлязат в досега защитения френски финансов пазар).
Комплексният план на Комисията за “завършване на вътрешния пазар” беше формално одобрен през следващата година - 1986, и Единният Европейски Акт (SEA) беше прогласуван. SEA обеща на страните-членки да бъде постигнат единен пазар, и нещо по-съществено, промени процеса на вземане на решения като ограничи използването на вето (наследство от Люксембургския компромис) само до няколко ключови области и по този начин гарантира, че пакетът от набелязани мерки би могъл да се прогласува и следователно превърне в закон на EU до съгласуваната дата 31.12.1992. Въпреки продължаващото разногласие по ограничен брой чувствителни точки, необходимите закони бяха почти изцяло одобрени от EU преди изтичането на самоопределения срок, създавайки за пръв път през 1993 г. единен пазар в рамките на съюза.
Вдъхновен от съживяването на процеса на икономическа интеграция и окуражен от частичния успех на ЕMS в осигуряването на “монетарна стабилност”, Съветът на Европа нареди на Комисията да изготви до 1988 г. подробен план за постигане на икономически и валутен съюз. Резулатът бе “Планът Делор", публикуван през 1989 г. и състоящ се от три радикални стъпки. Като първа стъпка той препоръчва всички валути на страните-членки да се присъединят към Eвропейската валутна система “при равни условия”. На практика това означава, че всички валути, останали извън системата, трябва да се включат в нея и своевременно всички членки трябва строго да съблюдават тогавашните курсови рамки от +/-2.25 % (които по-късно бяха разширени до +/-15 %). Едновременно с премахването на бариерите пред свободното движение на капитали - което според програма’1992 трябваше да влезе в сила през 1990 - “Планът Делор” постановяваше, че изпълнението на първия етап трябва да изгради солидна основа, върху която EС да може да построи постепенно стесняващ целеви диапазон за движение.
“Планът Делор” предвиждаше вторият етап да бъде преходна фаза, през която монетарната политика да бъде нарастващо координирана по начин, че да позволи границата на допустимите колебания на валутния курс да бъде прогресивно намалявана към нула и по този начин преходът завършен. Планът препоръчваше създаването на Европейска централна банка (ECB), която да контролира и хармонизира националните монетарни политики, въпреки че на този етап правителствата на страните-членки ще запазят максимално суверенитета в монетарния сектор. Третият етап включва преминаването към неотменяемо фиксирани курсове и, както бе записано “заменянето на националните валути от единна (европейска) валута . . . колкото е възможно по-скоро след фиксирането на паритетите”.
Съветът на министрите (виж по-долу) определи, че осъществяването на втори и трети етапи би наложило институционални промени в EС, които не биха били достигнати без съществена промяна на Римския договор. Така през декември 1990 г. бе създадена специална междуправителствена комисия, която бе натоварена със съставянето на конкретни предложения, необходими за превръщането на “Плана Делор” в реалност. Междуправителствената комисия приключи своята работа в края на 1991 г. и в началото на февруари 1992 г. главите на дванадесетте държави-членки (Европейският съвет - виж по-долу) се срещнаха в град Маастрихт, за да подпишат новия договор за Европейски съюз. В отражение на възможните разходи на по-слабо развитите и с по-висока инфлация страни при влизането в Икономическия и валутен съюз, договорът предвиждаше, че преминаването към единна валута ще зависи от постигането на определени конвергентни критерии (например кандидатите задължително трябва да имат инфлация и лихвени проценти, които да са близки до средните на трите “най-добри” страни и ограниченията на вътрешния дълг и бюджетния дефицит не бива да са надхвърлени и т.н.).
Логиката на тези условия е, че ако те бъдат изпълнени, разходите по отказването от суверенитет над монетарния сектор ще бъдат умерени и във всеки случай ще бъдат надхвърлени от възможните изгоди. Ако има поне седем държави-членки, покрили тези изисквания през 1996 г., то те ще могат да посочат срок за ограничен валутен съюз, който отначало ще изключва участието на останалите страни от съюза. Останалите държави ще могат да се присъединят, щом и когато техните условия позволят това. Ако най-малко пет държави-членки отговарят на условията, определени в Маастрихт, то те автоматично ще приемат обща валута от 1999 г., докато на останалите ще се наложи да кандидатстват за членство с течение на времето.
3 въпрос: Институционална структура на Европейския съюз.
За постигане на целите, поставени в договора от Рим, “шестте” създадоха четири ключови институции, чиято роля и функции бяха непрекъснато изменяни след съответни промени в договора, последния път чрез Маастрихтския договор, който ревизира взаимоотношенията между Съвета на министрите и Европейския парламент.
Европейската комисия или Комисията на Европейските общности както е юридически правилното й наименование е изпълнителният орган на EС. Комисията включва и отстоява общия интерес на Съюза. Седалище на Комисията е Брюксел и тя има щатен персонал от приблизително 17 300 постоянни служители, 15 % от които са преводачи. Комисията има 26 департамента (по-известни като генерални директорати). Нейната работа се надзирава от 20 комисари, всеки от които контролира един или повече департаменти (напр. селско стопанство, икономика и финанси и т.н.). Комисарите се назначават за срок от 5 години от националните правителства, но полагат клетва да не представляват техните тесни национални интереси. По двама комисари назначават Германия, Франция, Италия, Великобритания и Испания, докато останалите по един. Комисията има президент (в момента бившият люксембургски министър-председател Жак Сантер), който е назначен от Съвета на Европа.
Значението на Комисията може да бъде описано чрез 4 идеала: 1. Комисията като "секретариат" на една "Европа на отечествата"; 2. Комисията като "федерално правителство" в една европейска федерална държава; 3. Комисията като "технокрация" в една Европа на сътрудничещите си държави и на социалното подпомагане; 4. Комисията като "политически маклер" в един Европейски съюз, сливащ се в нарастваща степен.
Европейската комисия е основно действуващо лице в процеса на вземането на решения, и това намира израз в подготовката, формирането, осъществяването и контрола на решенията.
В рамките на Комисията могат да бъдат различени три равнища: 1. Колегиум, състоящ се от 20 комисари, вкл. Председателя на Комисията (в момента Романо Проди); 2. Кабинети от по 6-8 политически сътрудници, пряко подчинени на отделните комисари; 3. Административният апарат, който се състои от 26 генерални дирекции и различни хоризонтални служби и специализирани бюра (Генерален секретариат, Юридическа служба, Бюро за официални публикации на ЕО, Статистическо бюро, Преводаческа служба, Служба за хуманитарна помощ на ЕО и други), в които работят 17300 души плюс около 3400 души временно зает външен обслужващ и помощен персонал, около 600 изпратени в Комисията служители на отделните държави и около 3800 души в изследователската дейност, или общо над 25000 души.
Съветът на Европейския съюз до влизането в сила на Договора от Маастрихт на 1.11.1993 г. (Договора за Европейския съюз) се е наричал Съвет на министрите. Историята на Съвета на министрите след доизграждането на "Общия пазар" през 1968 г. бе оцветена с недостатъчния капацитет при вземането на решения - отказът от използуването на предложената в Договора за ЕИО възможност за вземане на решения с мнозинството от гласовете, разши-ряването на ЕО през 1973 г. и неспособността на държавите-членки да се сплотят около нови общи цели поставиха този Съвет в един "капан при вземането на решения". Договорът за ЕИО от 1957 г. предвиждаше след изтичане на един преходен период решенията да се вземат с квалифицирано мнозинство. През 1965 г. Франция се противопостави на тази мярка и изтегли представителя си от заседанията на Съвета ("политика на празния стол"). На 18.01.1966 г. бе постигнат "Люксембургския компромис" съгласно който при въпроси за които дадена държава-членка обяви, че са от "жизнено важен национален интерес" за нея, се търси компромис дотогава, докато тази държава също се присъедини към решението. До голяма степен това блокира решенията до 1985 г., когато със създаването на Европейската икономическа зона бе суспендирано прилагането на компромиса.
На срещата на върха в Париж през декември 1974 г. е въведен терминът Европейски съвет, в който участвуват държавните и правителствени ръководители на страните-членки на ЕС, председателят на Европейската комисия, подпомаган от министрите на външните работи и един член на Комисията. С изграждането на Европейския съвет на държавните и правителствени ръководители (1974г.) като акт на институционализиране на преди това нередовно провеждащите се срещи на върха трябваше да бъде създадена една политически авторитетна институция, която да облекчи работата на Съвета на министрите и на другите органи на Общността чрез ясно посочени насоки. След създаването на Европейския съвет авторитетът при вземането на решения на Съвета на министрите падна още, тъй като важните решения бяха предоставени на срещите на върха.
С Договора от Маастрихт бе премахнато разграничението между Съвета на министрите и заседанията на министрите в рамките на външната политика. По въпросите на общата външна политика и политика на сигурност и при сътрудничеството в областта на правосъдието и вътрешните работи компетентен е Съветът на Европейския съюз. Правилата за гласуване в Съвета не са регламентирани в отделен документ, а само в отделни разпоредби.Вземането на решения с обикновено мнозинство се практикува винаги, когато друго не е предвидено. Гласувания с особено изискване за мнозинство (квалифицирано мнозинство) или дори с единодушие представляват правило.При решения с конституционно значение наред с единодушното гласуване в Съвета е необходимо и ратифициране от страна на държавите-членки според конституционните разпоредби на техните страни.
При гласуване с квалифицирано мнозинство гласовете на държавите-членки се отчитат както следва: Германия, Франция, Великобритания и Италия имат по 10 гласа; Испания - 8, Белгия, Гърция, Холандия и Португалия - по 5, Австрия и Швеция - по 4, Дания, Финландия и Ирландия - по 3, и Люксенбург - 2 гласа. Квалифиц;ираното мнозинство се достига при минимум 62 гласа от общо 87 гласа (71%), така че 26 гласа (29%) представляват "квалифицираното малцинство".
Председателството на Съвета се сменя на половин година, като в работата си то се подпомага от Генералния секретариат, който е "паметта" на институцията. Решенията в Съвета се вземат на три равнища: първо равнище са множеството работни групи, натоварени с проверката на техническите аспекти на предложенията на Комисията; второ равнище е Комитетът на Постоянните представители (COREPER) като втора "изчистваща" инстанция, в който влизат ръководителите на постоянните представителства на държавите-членки и който има за задача да подготвя работата на Съвета на равнище министри и да изпраща на министрите предложенията за решения; трето е равнището на министрите. На равнище министри Съветът заседава в над 20 различни състава - напр. Съвет на министрите на селското сто-панство, или Съвет на министрите на финансите, и т.н.
Съветът на министрите обикновено се събира в Брюксел, където срещите му се обслужват от секретариат с близо 2 000 души щатен персонал, организирани в генерални дирекции, паралелни на тези в Комисията. Всяка страна-членка председателства Съвета за шест месеца на ротационен принцип (януари - юни, юли - декември), което позволява на нейните национални представители да председателстват срещите, да определят дневния ред и да осъществяват общото ръководство на Съвета в рамките на своя мандат.
Ролята на Съвета бе засилена с Договора от Амстердам.
Независимо от последните конституционни реформи, Парламентът на Европа, чийто предшественик бе Общата Асамблея на Европейското обединение за въглища и стомана, си остана предимно косултативен орган с ограничена законодателна власт. Основно той се занимава с въпроси на съюза, прави препоръки до Съвета на министрите и Комисията и наблюдава осъществяването на политиката на EС. Все пак неговите правомощия бяха разширени с Маастрихтския договор, в които се въведе така наречената “координирана процедура за вземане на решения”. Това позволи на Парламента да блокира решения на Съвета на министрите в 15 области на политиката. Това бе приложено за пръв път през 1994 г. и повиши властта на депутатите в него.
Преки избори за Парламент на Европа се провеждат на всеки 5 години, когато се определят 626 негови члена, групирани по-скоро по партиен принцип, отколкото по националност. Според резултатите от изборите от 1994 г. социалистите имаха най-много места в парламента, но на изборите през 1999 г. Европейската народна партия и европейските демократи спечелиха това предимство.
Съдът на Европейската общност осигурява спазването на правото при тълкуването и прилагането на Договора за Европейския съюз. Седалището на съда е в Люксембург. Съдът текущо се състои от 15 съдии и 9 генерални адвокати,които се назначават с взаимно съгласие от правителствата на държавите-членки за мандат от по 6 години. Съдиите избират помежду си председател с мандат от 3 години.
4 въпрос: България и Европейския съюз.
След асоциирането си през 1993 г. , през декември 1995 г. България подаде молба за членство в Европейския съюз, преговорите за което започнаха през февруари 2000 година. Както се вижда и от приложението в края на тази тема, преговори за присъединяване водиха още Чехия, Словения, Полша, Унгария, Словакия, Литва, Латвия, Естония, Кипър и Румъния.
Съгласно решенията на Европейския съвет от Копенхаген (21-22 юни 1993) страните от ЦИЕ могат да станат членове на ЕС ако постигнат следните критерии за пълноправно членство:
- стабилност на институциите;
- демокрация;
- върховенство на закона;
- защита на малцинствата;
- функционираща пазарна икономика;
- способност да се справят с конкурентния натиск.
В заседанието си от Мадрид (1995 г.) Европейския съвет добави критерия за административния и правния капацитет на страните-кандидатки за приемането и изпълнението на законовите разпоредби на Общността. В заседанието си от 1997 г. Съветът прие, че разширяването е глобален, включващ и еволюционен процес, който ще се развива на етапи, при подходящи темпове за всяка една от страните, в зависимост от степента й на готовност.В заседанието си от юни 1999 г. Съветът избра за председател на Европейската комисия Романо Проди, а по отношение на разширяването на ЕС приветствува факта, че аналитичния преглед на законодателството с България,Латвия, Литва, Румъния и Словения е преминал от многостранна фаза към преломната двустранна фаза, което ще позволи на тези страни да ускорят своята подготовка за присъединяване. На заседанието си от Хелзинки (декември 1999) Съветът потвърди значението на процеса на разширяване, в които всички страни-кандидатки участвуват на равни начала, и увери готовността на Съюза да посрещне първите нови членове след края на 2002 г.. Съветът реши от февруари 2000 г. да се започнат преговорите с България Румъния, Словакия, Латвия, Литва и Малта по условията за присъединяването им в ЕС. Турция се признава за страна-кандидатка и ще бъде оценявана по същите критерии, както и другите страни. Не са започнали преговори още с Малта.
Съгласно решението на Европейския съвет от Люксембург от 1997 г. “От края на 1998 г. Европейската комисия ще представя на Съвета редовни доклади, както и всички необходими препоръки за започване на двустранни междуправителственни конференции, за преглед на напредъка на всяка страна-кандидатка от ЦИЕ в процеса на присъединяването, в светлината на Копенхагенските критерии, по-специално с оглед на темпа на приемане на законодателството на ЕС”. Първите доклади бяха представени през октомври 1998 г., вторите - през октомври 1999 г., и третите - през ноември 2000 г.
В редовния годишния доклад за 2000 г. на Европейската комисия за напредъка на България в процеса на присъединяване
- се третира отношението между България и ЕС
- се анализира състоянието по отношение на политическите и икономическите критерии
- се разглежда капацитета на България да изпълнява ангажиментите си на член на бъдещия ЕС, по-конкретно да прилага законодателството на ЕС.
Комисията подчертава усилията на България да прилага коректно Европейското споразумение за асоцииране. Делът на ЕС в общия външно-търговски обмен на България нарастна от 49.6% от общия износ през 1998 г. на 52.6% през 1999 г. , а от общия внос - съответно от 44.9% през 1998 г. на 48.6% през 1999 г. От януари 2000 г. съществуват три пред-присъединителни инструмента, финансирани от Европейската общност за подпомагане на страните от ЦИЕ, кандидатки за ЕС: Програма “ФАР” (за институционално изграждане,приемане на достиженията на правото на ЕС и за икономическо и социално сближаване), “ИСПА” (финансира едромащабни инфраструктурни проекти в областта на околната среда и транспорта), и “САПАРД” (подпомага развитието на земеделието и на селскостопанските области). През 2000-2002 г. индикативните финансови постъпления за България са 100 млн Евро за ФАР, 52 млн. Евро от САПАРД и 83-125 млн. Евро от ИСПА.
След като прави преглед на изпълнението на критериите от Копенхаген за членство в бъдещия ЕС, в Годишния доклад се анализира способността на България за поемане на задълженията по членството , т.е. правната и институционалната рамка, известна като acquis, посредством която ЕС осъществява на практика своите цели. Тук влизат 29 глави (или “папки”), които трябва да бъдат “отворени” и “затворени” по време на преговорите, за да бъде приета страната като пълноправен член на ЕС.Разделът започва с оценка на напредъка по отношение на т.нар. “четири свободи” и продължава със систематичния преглед на секторните политики, на икономическата и фискалната политика, на икономическата и социална съвместимост, на иновациите, качеството на живота и околната среда, на правосъдието и вътрешните работи, на външните отношения и финансовите въпроси. Поради важността ще дадем в приложение тези глави (или папки). През 2000-2001 г. България е отворила над 20 папки, като 14 папки вече са затворени. До края на 2002 г. се очаква да бъдат отворени всички папки, а до края на 2004 г. те да бъдат затворени.
В заключение на Доклада се подчертава, че България:
- продължава да изпълнява политическите критерии от Копенхаген, но много малко е направено за подобряване на съдебната система;
- е постигнала значителен напредък по отношинши но пжстшгони но функционираща пазарна икономика и тя все още не е в състояние да се справи с пазарния натиск и конкурентните сили в ЕС в краткосрочен период;
- е установила тенденция на задоволително макроикономическо развитие и стабилизация;
- по отношение на много други области е постигнала значителен напредък.
В Заключението на редовния годишен доклад на ЕК за 2001 година се подчертава, че още от 1997 г. "България е изпълнила политическите критерии, постигнала е значителен напредък в по-нататъшното консолидиране и засилване стабилността на институциите, които са гарант за демокрацията, върховенството на закона, човешките права и зачитането и закрилата на малцинствата.... България продължава да изпълнява Копенхагенските критерии". По отношение на икономическите критерии е записано дословно, че "България почти се е превърнала във функционираща пазарна икономика. В средносрочен план тя би била в състояние да се справи с конкурентния натиск и пазарните сили вътре в ЕС, при условие че продължи да изпълнява реформите и засили полаганите усилия за преодоляване на трайните затруднения" (с.127-128).
В Заключението се правят още следните изводи:
- икономиката навлиза в четвъртата си година на стабилни условия, установявайки трайни задоволителни показатели на макроикономическо представяне;
- през 2000 г. инфлацията значително се повиши, инвестициите продължават да са недостатъчни, финансовото посредничество все още е славо и неефективно;
- България запази добрия темп на сближаване на законодателството си с достиженията на правото на ЕС (acquis), но трябва да се обърне повече внимание на въпроса как то ще бъде въведено и прилагано;
- напредъкът в административната реформа продължи и миналата година;
- по отношение на вътрешния пазар България е постигнала напредък в повечето области;
- в селското стопанство България продължава да постига принципно добър напредък, но по отношение на регионалната политика е постигнала малък напредък - по-голямо внимание трябва да се отдели на подготовката за въвеждане и изпълнение на структурните политики;
- преструктурирането на енергийния сектор продължи с много забавени темпове;
- тревожно е бавното темпо на подготовка на съдебната система за прилагане на acquis.
Както се и очакваше, всички критерии бяха изпълнени и от 1 януари 2007 г България бе приета за пълноправен член на ЕС заедно с Румъния. Преди това бяха приети и останалите страни, изброени по-горе и така страните членки на ЕС станаха 27.
Сподели с приятели: |