Те­ма 1 об­Х­ват на мак­РО­ико­НО­МИ­КА­ТА. Ос­нов­ни кон­цеп­ции



страница6/7
Дата23.12.2017
Размер1.85 Mb.
#37378
1   2   3   4   5   6   7
Тема 10

ЕВРОПЕЙСКА ИКОНОМИЧЕСКА И ПОЛИТИЧЕСКА ИНТЕГРАЦИЯ

Проблемите на ин­тег­ра­ци­ята имат из­к­лю­чи­тел­но го­ля­мо те­оре­ти­чес­ко и прак­ти­чес­ко значение. Засилването на ин­тег­ра­ци­он­ни­те про­це­си в пос­лед­ни­те 2-3 де­се­ти­ле­тия оказ­ват съ­щес­т­ве­но вли­яние вър­ху раз­ви­ти­ето на све­тов­но­то сто­пан­с­т­во и вър­ху съв­ре­мен­на­та политика.

Основните въпроси, ко­ито ще разгледаме, са:

1. Основи и същ­ност на ико­но­ми­чес­ка­та интеграция.

2. Кратка ис­то­рия на Европейския съюз.

3. Институционална струк­ту­ра на Европейския съюз.

4. България и Европейския съюз.

1 въпрос: Основи и същ­ност на ико­но­мичес­ка­та интеграция.
Като обек­ти­вен процес, при­същ на све­тов­но­то стопанство, ин­тег­ра­ци­ята на­ми­ра из­раз във вза­им­но­то об­вър­з­ва­не и обе­ди­ня­ва­не на ико­но­ми­ки­те на две или по­ве­че страни, в ре­зул­тат на ко­ето се фор­ми­рат раз­лич­ни меж­ду­дър­жав­ни групировки, ко­ито съг­ла­су­ват ико­но­ми­чес­ка­та си политика.

Широко раз­п­рос­т­ра­не­но е мнението, че 1990 г. е най-вис­ша­та точ­ка в ис­то­ри­ята на след­во­ен­на­та ев­ро­пейс­ка интеграция. През вто­ра­та по­ло­ви­на на 80-те ком­би­на­ция спе­ци­ал­ни фак­то­ри се съ­че­та­ха, за да по­ро­дят шеметно, поч­ти еуфо­рич­но нас­т­ро­ение в “Стария свят”. Мечтата за “Европейски съ­еди­не­ни ща­ти” - еди­нен па­зар от Дъблин до Букурещ - най-пос­ле из­г­леж­да­ше достижима.

След 1958 г., ко­га­то за­поч­на да фун­к­ци­они­ра Европейската ико­но­ми­чес­ка общност, хо­дът на ико­но­ми­чес­к­та ин­тег­ра­ция по­лу­чи своя пър­ви ис­тин­с­ки тла­сък през 1985 г. с въ­веж­да­не­то на Единния ев­ро­пейс­кия па­зар - ЕЕП (Single European Market - SEM), и по-къс­но с при­ема­не­то на прог­ра­ма­та’1992 на стра­ни­те-член­ки на Европейския съюз. Въпреки две­те труд­ни раз­ши­ря­ва­ния през 80-те години, ко­га­то в EС бя­ха при­ети по-сла­бо раз­ви­ти­те сре­ди­зем­но­мор­с­ки стра­ни - ка­то Гърция (1981), Испания и Португалия (1986), ЕЕП за­па­зи бла­гоп­ри­ят­ния си ход на раз­ви­тие и в края на де­се­ти­ле­ти­ето­.То­зи ус­пех за­ед­но с оче­вид­ни­те пос­ти­же­ния на ме­ха­низ­ма на Европейската ва­лут­на сис­те­ма - ЕВС (Exchange Rate Mechanism-ERM) за оси­гу­ря­ва­не­то на ва­лут­на и це­но­ва стабилност вдъх­но­ви EС да оти­де по-да­леч и да пла­ни­ра въ­веж­да­не­то на един­на па­рич­на единица. През 1989 г. Комисията под ръ­ко­вод­с­т­во­то на Жак Делор пуб­ли­ку­ва своя про­ект за пъ­лен ико­но­ми­чес­ки и ва­лу­тен съ­юз - ИВС (Economic and Monetary Union - EMU) в Европа, план ко­ито офи­ци­ал­но бе­ше при­ет за­ед­но с под­пис­ва­не­то на до­го­во­ра за Европейски съ­юз през 1992.

Другите стра­ни от Западна Европа, ко­ито пре­ди то­ва при­над­ле­жа­ха към па­ра­лел­на­та тър­гов­с­ка гру­па, поз­на­та ка­то Европейска асо­ци­ация за сво­бод­на тър­го­вия (EFTA), ре­аги­ра­ха на ус­ко­ря­ва­не­то на хо­да на ин­тег­ра­ци­ята в рам­ки­те на EС, ка­то по­тър­си­ха по-тес­ни връз­ки с “Дванадесетте”. Въпреки че пър­во­на­чал­но се ог­ра­ни­чи­ха с ед­но двус­т­ран­но спо­ра­зу­ме­ние меж­ду EFTA и EС за съв­мес­т­но спаз­ва­не на ос­нов­ни­те кла­узи на прог­ра­ма­та за Общия ев­ро­пейс­ки па­зар - съз­да­вай­ки Европейска ико­но­ми­чес­ка зо­на - ЕИЗ (European Economic Area - EEA), ко­ято вле­зе в си­ла през 1994 - поч­ти всич­ки чле­но­ве на EFTA из­ра­зи­ха сво­ето на­ме­ре­ние да кан­ди­датс­т­ват за пъл­ноп­рав­но член­с­т­во в EС дъл­го пре­ди пре­го­во­ри­те за EИЗ да бъ­дат приключени.

Терминът “ико­но­ми­чес­ка ин­тег­ра­ция” се от­на­ся до сли­ва­не­то на на­ци­онал­ни­те ико­но­ми­ки и пре­мах­ва­не­то на границите, ко­ито раз­де­лят ико­но­ми­чес­ки ед­на на­ция от друга. В след­во­ен­ния пе­ри­од све­тов­ни­те ико­но­ми­ки ста­ва­ха все по-от­во­ре­ни и вза­им­но обвързани. Независимо да­ли жи­ве­ят в Москва, Лондон или Токио, днеш­ни­те ти­нейджъ­ри пи­ят кока-кола, ядат хам­бур­ге­ри­те на МакДоналдс, но­сят дън­ки Levi’s и слу­шат ед­на и съ­ща му­зи­ка по MTV. Гигантски кор­по­ра­ции ка­то Ford, Toyota и IBM про­из­веж­дат и про­да­ват сво­ите про­дук­ти в поч­ти вся­ка от глав­ни­те ико­но­ми­ки на света. Неуморимото тър­се­не на но­ви па­за­ри и но­ви про­из­вод­с­т­ве­ни те­ре­ни до­ве­до­ха до та­ка на­ре­че­на­та “гло­ба­ли­за­ция на биз­не­са”, ка­то ком­па­ни­ите раз­п­рос­т­ря­ха сво­ята дейност през гра­ни­ци­те, об­вър­з­вай­ки на­ци­онал­ни­те ико­но­ми­ки още по-тяс­но в то­зи процес.

Регионалната интеграция преминава през следните форми:

1)“Зона за сво­бод­на тър­го­вия” (ЗСТ) – това е най-сла­ба­та фор­ма на ико­но­ми­чес­ка интеграция. Тя включ­ва пре­мах­ва­не­то на мит­ни­чес­ки­те та­ри­фи и кво­ти (ко­ли­чес­т­ве­ни­те ограничения) вър­ху тър­го­ви­ята меж­ду стра­ни­те членки, ка­то вся­ка от тях си за­паз­ва пра­во­то да ус­та­но­вя­ва мит­ни­чес­ки­те си ре­жи­ми с тре­ти страни.
2)“Митническият съ­юз” е крач­ка нап­ред от Зоната за сво­бод­на тър­го­вия (ЗСТ). Той включ­ва всич­ки кла­узи на ЗСТ с ог­лед пре­мах­ва­не­то на ог­ра­ни­че­ни­ята на тър­го­ви­ята меж­ду стра­ни­те членки, и в съ­що­то вре­ме за­дъл­жа­ва стра­ни­те член­ки да след­ват един­на тър­гов­с­ка по­ли­ти­ка при тех­ни­те сдел­ки и съг­ла­ше­ния с ос­та­на­ли­те стра­ни от све­та (например, чрез оп­ре­де­ля­не на един­на мит­ни­чес­ка тарифа).

3)Общият па­зар включ­ва в се­бе си всич­ки тър­гов­с­ки кла­узи от Митническия съюз, ка­то ги до­пъл­ва с мерки, ко­ито це­лят да доп­ри­не­сат за сво­бод­но дви­же­ние на фак­то­ри­те на про­из­вод­с­т­во (ка­то труд и капитал). Създаването на общ па­зар на стоки, услуги, труд и ка­пи­тал е ед­на по-го­ля­ма крач­ка нап­ред към интеграция, от­кол­ко­то прос­то­то раз­п­рос­ти­ра­не на прин­ци­пи­те на сво­бод­на­та тър­го­вия спря­мо тру­да и капитала.

4)Икономическият и ва­лу­тен съ­юз -  ,  ИВС (Economic and Monetary Union - EMU) е най-сил­на­та фор­ма на ико­но­ми­чес­ка интеграция. Икономическият съ­юз включ­ва цен­т­ра­ли­зи­ра­но про­веж­да­не на ико­но­ми­чес­ка­та политика, а не са­мо стре­ме­жа към хар­мо­ни­зи­ра­не или ко­ор­ди­ни­ра­не на политиката, ко­ето е ха­рак­тер­но за Общия пазар. Разликата меж­ду Общия па­зар и Икономическия съ­юз е раз­ми­та и ка­сае по-ско­ро сте­пен­т­та на интегрираност, от­кол­ко­то нейния вид. Вторият аспект, а имен­но Валутният съюз, изис­к­ва раз­п­рос­т­ра­ня­ва­не на цен­т­ра­ли­зи­ра­но­то уп­рав­ле­ние и вър­ху мо­не­тар­на­та по­ли­ти­ка така, как­то е и в дру­ги­те об­лас­ти на ико­но­ми­чес­ка­та политика.

2 въпрос: Кратка ис­то­рия на Европейския съ­юз (ЕС).


Основните при­чи­ни за въз­ник­ва­не­то и раз­ви­ти­ето на интеграцията мо­гат да се гру­пи­рат в две го­ле­ми групи: ико­но­ми­чес­ки и политически.

Икономическите при­чи­ни са най-тяс­но свър­за­ни с раз­ви­ти­ето на про­из­во­ди­тел­ни­те сили, осо­бе­но във връз­ка с на­уч­но-тех­ни­чес­ка­та революция, ко­ето на оп­ре­де­лен етап до­ве­де до “надхвърлянето” на на­ци­онал­ни­те гра­ни­ци и до т.нар. ин­тер­на­ци­она­ли­за­ция на про­из­во­ди­тел­ни­те сили. Изграждането на ви­со­ко- ме­ха­ни­зи­ра­ни и ав­то­ма­ти­зи­ра­ни про­из­вод­с­т­ве­ни ком­п­лек­си ка­то обек­тив­на не­об­хо­ди­мост изис­к­ва­ше ог­ром­ни ин­вес­ти­ции и ши­рок па­зар за ед­ро­се­рийно­то производство, от­дел­ни­те на­ци­онал­ни па­за­ри за ко­ето се ока­за­ха мно­го тесни. Възможността да се съз­да­дат ус­ло­вия близ­ки до на­ци­онал­ния па­зар под­тик­ва­ше раз­ви­ти­те стра­ни към интегриране, към об­ра­зу­ва­не­то на общ пазар.

Силно вли­яние вър­ху ин­тег­ра­ци­он­ни­те про­це­си ока­за­ха и по­ли­ти­чес­ки­те причини. В ус­ло­ви­ята на “сту­де­на­та война” през 50-те и 60-те го­ди­ни на ХХ век вся­ка сис­те­ма се стре­ме­ше да обе­ди­ни сво­ите си­ли сре­щу другата, сре­щу раз­ви­ти­ето на нейния ико­но­ми­чес­ки по­тен­ци­ал и сре­щу на­рас­т­ва­не­то на нейния авторитет. Специално за ин­тег­ра­ци­он­ни­те про­це­си в Европа чрез ин­тег­ра­ци­ята се тър­се­ше съз­да­ва­не­то на мощ­на ико­но­ми­чес­ка ба­за за съ­от­вет­ни­те во­ен­но-по­ли­ти­чес­ки блокове, как­ви­то бя­ха Североат­лан­ти­чес­ки­ят пакт (НАТО) и Варшавският договор.

В кла­си­чес­ка фор­ма ин­тег­ра­ци­он­ни­те про­це­си се раз­ви­ха в Западна Европа. Англия бе­ше за съз­да­ва­не на ед­на го­ля­ма зо­на за сво­бод­на тър­го­вия в ця­ла Западна Европа, до­ка­то Франция и ФРГ ис­ка­ха да се съз­да­де ед­на ико­но­ми­чес­ка групировка, ко­ято да во­ди до сил­но ико­но­ми­чес­ко об­вър­з­ва­не на от­дел­ни­те на­ци­онал­ни ико­но­ми­ки с цел да се съз­да­де един го­лям па­зар и пос­те­пен­но да се за­ли­чат на­ци­онал­ни­те различия. Идеята за панев­ро­пейс­ка фе­де­ра­ция на своя ра­нен етап бе­ше зат­руд­не­на от раз­де­ля­не­то на Европа на (комунистически) Изток и (капиталистически) Запад в края на 40-те. Вторият удар се по­лу­чи от стра­на на пра­ви­тел­с­т­во­то на Великобритания, което въп­ре­ки на­чал­ни­я ен­ту­си­азъм за кон­цеп­ци­ята на Чърчил от­тег­ли сво­ята под­к­ре­па, ко­га­то ста­на ясно, че по-тес­ни­те връз­ки с кон­ти­нен­тал­на Европа ще на­ло­жат пре­къс­ва­не­то на не­го­ви­те пре­фе­рен­ци­ал­ни тър­гов­с­ки от­но­ше­ния със стра­ни­те от Британската общност. Великобритания за­поч­на да се от­на­ся бла­гос­к­лон­но към не тол­ко­ва об­х­ват­но споразумение, ог­ра­ни­че­но до сво­бод­на тър­го­вия с про­миш­ле­ни сто­ки и по-къс­но убе­ди се­вер­ни­те стра­ни (Финландия, Швеция, Норвегия, Исландия и Дания), Испания, Португалия, Швейцария и Австрия да си сът­руд­ни­чат при съз­да­ва­не­то на EFTA.

Това ста­на при­чи­на Франция, ФРГ, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург да уч­ре­дят с Римския до­го­вор от 25 март 1957 г. Европейската ико­но­ми­чес­ка об­щ­ност -ЕИО (European Economic Community - EEC) или т.нар. Общ пазар, а Англия за­ед­но със Швеция, Норвегия, Дания, Португалия и Австрия вед­на­га след тях да съз­да­дат Европейската асо­ци­ация за сво­бод­на тър­го­вия през 1960 г.

Римският до­го­вор преследваше:

1. из­г­раж­да­не на мит­ни­чес­ки съ­юз или мит­ни­чес­ка уния меж­ду шес­т­те стра­ни чрез пре­мах­ва­не­то на ми­та­та меж­ду тях и въ­веж­да­не­то на един­ни външ­ни ми­та по от­но­ше­ние на тре­ти страни;

2. съз­да­ва­не на пред­пос­тав­ки за ог­ра­ни­ча­ва­не на на­ци­онал­ния су­ве­ре­ни­тет на на­ци­онал­ни­те пра­ви­тел­с­т­ва по от­но­ше­ние на на­со­ки­те на раз­ви­тие на ико­но­ми­ка­та и на политиката;

3. пре­ми­на­ва­не към ко­ор­ди­ни­ра­не във во­ен­на­та област.

Изключително сил­но­то влияние, ко­ето Англия за­поч­на да чув­с­т­ву­ва след 1963 г., я на­ка­ра да пред­п­ри­еме мер­ки за включ­ва­не­то й в ЕИО. След про­дъл­жи­тел­ни пре­го­во­ри то­ва се осъ­щес­т­ви и от 1 яну­ари 1973 г. тя ста­на пъл­ноп­ра­вен член за­ед­но с дру­ги ня­кол­ко страни.

Протичането на ин­тег­ра­ци­он­ни­те про­це­си в след­ва­щия пе­ри­од бе дос­та про­ти­во­ре­чи­во и сложно.

Формирането на EС за­дъл­жи­тел­но тряб­ва да бъ­де гле­да­но на фо­на на две­те ка­тас­т­ро­фал­ни све­тов­ни войни, пре­диз­ви­ка­ни от съ­пер­ни­чес­т­во­то на глав­ни­те ев­ро­пейс­ки сили. Като не­пос­ред­с­т­вен ре­зул­тат на Втората световна вой­на бри­тан­с­ки­ят ми­нис­тър-пред­се­да­тел Уинстън Чърчил про­ка­ра иде­ята за “Съединени европейски щати”, в ко­ято той пред­ло­жи на­ци­онал­ни­те ико­но­ми­ки на ев­ро­пейс­ки­те стра­ни да се сле­ят в та­къв пъ­лен и вза­имооб­вър­з­ващ съюз, че ед­на вой­на меж­ду тях да ста­не немислима. Днес та­зи вя­ра в спло­тя­ва­ща­та си­ла на ико­но­ми­чес­ка­та ин­тег­ра­ция бе­ше раз­ко­ле­ба­на от на­ци­она­лис­ти­чес­ки­те и ет­ни­чес­ки­те въл­не­ния, на­ме­ри­ли про­яв­ле­ния в бив­шия Съветски съюз и Югославия, ко­ито се раз­пад­на­ха след 1989, след де­се­ти­ле­тия на ико­но­ми­чес­ко един­с­т­во под ко­му­нис­ти­чес­ко управление. Въпреки то­ва в ран­ни­те след­во­ен­ни години пре­го­во­ри­те за из­г­раж­да­не на ико­но­ми­чес­ка об­щ­ност в Европа бя­ха тлас­ка­ни по­ве­че от политически, от­кол­ко­то от ико­но­ми­чес­ки интереси.

Ранните го­ди­ни на Eвро­пейс­ка­та ико­но­ми­чес­ка об­щ­ност (ЕИО) бя­ха об­ре­ме­не­ни от вът­реш­ни спо­ро­ве и неразбирателства, ка­то френ­с­ко­то пра­ви­тел­с­т­во ста­ва­ше все по-изо­ли­ра­но вслед­с­т­вие на сел­с­кос­то­пан­с­ка­та си по­ли­ти­ка и ка­то от­го­вор на то­ва то бойко­ти­ра сре­щи­те на съюза. Неуспехът на дру­ги­те стра­ни-член­ки да на­ка­рат Франция да спаз­ва ус­ло­ви­ята до­ве­де до “Люксем-бургския ком­п­ро­мис” през 1966 г. - споразумение, в ко­ето бе приз­на­та нес­по­соб­нос­т­та на един доб­ро­во­лен “клуб”, ка­то EИО да на­ло­жи во­ля­та на мно­зин­с­т­во­то на не­же­ла­ещо­то то­ва малцинство чрез поз­во­ля­ва­не на стра­на-член­ка да на­ла­га ве­то, ако тя чувства, че нейни­те “спе­ци­ал­ни на­ци­онал­ни ин­те­ре­си” са би­ли заплашени. Люксембургският ком­п­ро­мис на прак­ти­ка означава, че всич­ки важ­ни ре­ше­ния по-на­та­тък се взе­ма­ха на ба­за­та на пос­тиг­нат консенсус. Това по­ло­же­ние на не­ща­та бе­ше до­ня­къ­де про­ме­не­но ед­ва с един па­саж на Единния ев­ро­пейс­ки акт ­ Single European Act (SEA) през 1986 г., кой­то ог­ра­ни­чи из­пол­з­ва­не­то на ве­то са­мо до оп­ре­де­ле­ни области.

Между 1966 и 1986 г. хо­дът на ико­но­ми­чес­ка­та ин­тег­ра­ция бе­ше от­но­си­тел­но муден. През не­го поч­ти вся­ко пред­ло­же­ние на Комисията бе­ше не­от­к­лон­но бло­ки­ра­но чрез на­ла­га­не на ве­то от стра­ни-членки, ко­ито щя­ха да по­не­сат оп­ре­де­ле­ни разходи, ма­кар и да бе­ше ясно, че ка­то ця­ло ЕИО би спечелила. Устойчивостта на те­ку­що­то по­ло­же­ние към про­мя­на бе­ше до­пъл­ни­тел­но под­си­ле­на и от факта, че всич­ки стра­ни-член­ки (с из­к­лю­че­ние на Великобритания) из­би­ра­ха сво­ите пра­ви­тел­с­т­ва, из­пол­з­вай­ки про­пор­ци­онал­на­та из­би­ра­тел­на система. Това чес­то во­де­ше до със­та­вя­не на пра­ви­тел­с­т­ва на малцинството, чи­ето по­ли­ти­чес­ко оце­ля­ва­не за­ви­се­ше от под­к­ре­па­та на мал­ки партии, пред­с­тав­ля­ва­щи оп­ре­де­ле­ни гру­пи в обществото. Такива спо­ра­зу­ме­ния поз­во­ля­ва­ха на гру­пи със спе­ци­ал­ни ин­те­ре­си да при­до­би­ват не­съ­от­ветс­т­ва­що го­ля­мо вли­яние в на­ци­онал­ни­те парламенти, ко­ито до час­тич­но­то сус­пен­ди­ра­не на Люксембургския ком­п­ро­мис от Единния ев­ро­пейс­ки акт (SEA) зап­лаш­ва­ха да па­ра­ли­зи­рат взе­ма­не­то на ре­ше­ния в EИО ка­то цяло.

В на­ча­ло­то на 80-те г. ра­зо­ча­ро­ва­ни­ето от бав­ни­те стъп­ки към ин­тег­ра­ция вът­ре в EИО за­поч­на да до­би­ва зап­ла­ши­тел­ни размери. Засилваше се чувството, че про­ва­лът в обе­ди­ня­ва­не­то на на­ци­онал­ни­те па­за­ри во­ди до изос­та­ва­не­то на EИО от дру­ги­те кон­ку­рен­ти от “тройка­та” - САЩ и Япония. “Евросклерозата” (т.е. ико­но­ми­чес­ка­та парализа) се пре­вър­на в по­пу­ля­рен термин. Инвестициите на ка­пи­та­ли в Европа изос­та­ва­ха от те­зи в САЩ и Япония, до­ка­то раз­хо­ди­те за еди­ни­ца труд (глав­ни­ят ком­по­нент на меж­ду­на­род­на­та конкуренция) се уве­ли­ча­ва­ха в срав­не­ние с те­зи в дру­ги­те две член­ки на “тройка­та”. Базирайки се на то­ва за­дъл­бо­ча­ва­що се чув­с­т­во на не­си­гур­ност в EИО, по­зи­ци­ята на пра­ви­тел­с­т­ва­та с дяс­на ори­ен­та­ция на клю­чо­ви­те дър­жа­ви-член­ки на съюза, обе­ди­не­ни от при­ла­га­не­то на т.нар. “supply-side” ре­фор­ма (“ико­но­ми­ка на пред­ла­га­не­то”), в на­ча­ло­то на 80-те г. се заздрави. Водени от Тачъровото пра­ви­тел­с­т­во на Великобритания, но меж­ду другото след­ва­но на един дъх от ад­ми­нис­т­ра­ци­ята на Кол в Германия и - след об­ра­та на 180 градуса през 1982 г. - от пра­ви­тел­с­т­во­то на Митеран във Франция, пра­ви­тел­с­т­ва­та на дру­ги­те дър­жа­ви-член­ки за­поч­на­ха да гле­дат по-ско­ро на сво­бод­на­та тър­го­вия и сво­бод­ни­те пазари, от­кол­ко­то на про­тек­ци­ониз­ма и дър­жав­на­та намеса ка­то на ре­цеп­та за ико­но­ми­чес­ки успех.

В от­го­вор на ат­мос­фе­ра­та на ико­но­ми­чес­ка стаг­на­ция и на­рас­т­ващ по­ли­ти­чес­ки на­тиск за “supply-side” реформи, през 1985 г. Комисията сме­ни тактиката. Вместо да предлага ед­но след друго но­ви за­ко­ни и директиви, как­то пра­ве­ше преди, при ко­ето се увери, че ви­на­ги ще има по­не един губещ, кой­то да преп­ре­чи пъ­тя напред, Комисията очер­та всич­ки­те 300 мерки, ко­ито смет­на за не­об­хо­ди­ми за до­из­г­раж­да­не­то на еди­нен па­зар в ед­на “Бяла кни­га”. Логиката на та­зи про­мя­на на так­ти­ка­та це­ле­ше да по­ка­же на вся­ка стра­на-членка, че па­ке­тът от мер­ки ще бъ­де ка­то ця­ло в ней­на изгода, и сле­до­ва­тел­но все­ки мо­же да бъ­де убе­ден да при­еме предложение, ко­ето би нав­ре­ди­ло на не­го­ви­те на­ци­онал­ни интереси, но да га­ран­ти­ра ус­пе­ха на прог­ра­ма­та ка­то цяло. По то­зи на­чин нап­ре­дък би мо­гъл да се получи, ка­то в ед­но ги­ган­т­с­ко уп­раж­не­ние по тър­го­вия с коне. Например Великобритания мо­же да въз­п­ри­еме стан­дар­та на щеп­се­ли с два щиф­та (по­на­сяй­ки раз­хо­ди­те по про­мя­на­та от щеп­се­ли с три щифта), ако Франция се съг­ла­си да пре­мах­не кон­т­ро­ла вър­ху ка­пи­та­ла (и по то­зи на­чин, поз­во­ля­вай­ки на бри­тан­с­ки­те фи­нан­со­ви ин­с­ти­ту­ции да нав­ля­зат в до­се­га за­щи­те­ния френ­с­ки фи­нан­сов пазар).

Комплексният план на Комисията за “за­вър­ш­ва­не на вът­реш­ния па­зар” бе­ше фор­мал­но одоб­рен през след­ва­ща­та го­ди­на - 1986, и Единният Европейски Акт (SEA) бе­ше прогласуван. SEA обе­ща на стра­ни­те-член­ки да бъ­де пос­тиг­нат еди­нен пазар, и не­що по-съществено, про­ме­ни про­це­са на взе­ма­не на ре­ше­ния ка­то ог­ра­ни­чи из­пол­з­ва­не­то на ве­то (нас­лед­с­т­во от Люксембургския компромис) са­мо до ня­кол­ко клю­чо­ви области и по то­зи на­чин гарантира, че па­ке­тът от на­бе­ля­за­ни мер­ки би мо­гъл да се прог­ла­су­ва и сле­до­ва­тел­но пре­вър­не в за­кон на EU до съг­ла­су­ва­на­та да­та 31.12.1992. Въпреки про­дъл­жа­ва­що­то раз­ног­ла­сие по ог­ра­ни­чен брой чув­с­т­ви­тел­ни точки, не­об­хо­ди­ми­те за­ко­ни бя­ха поч­ти из­ця­ло одоб­ре­ни от EU пре­ди из­ти­ча­не­то на са­мо­оп­ре­де­ле­ния срок, съз­да­вай­ки за пръв път през 1993 г. еди­нен па­зар в рам­ки­те на съюза.

Вдъхновен от съ­жи­вя­ва­не­то на про­це­са на ико­но­ми­чес­ка ин­тег­ра­ция и оку­ра­жен от час­тич­ния ус­пех на ЕMS в оси­гу­ря­ва­не­то на “мо­не­тар­на ста­бил­ност”, Съветът на Европа на­ре­ди на Комисията да из­гот­ви до 1988 г. под­ро­бен план за пос­ти­га­не на ико­но­ми­чес­ки и ва­лу­тен съюз. Резулатът бе “Планът Делор", пуб­ли­ку­ван през 1989 г. и със­то­ящ се от три ра­ди­кал­ни стъпки. Като пър­ва стъп­ка той пре­по­ръч­ва всич­ки ва­лу­ти на стра­ни­те-член­ки да се при­съ­еди­нят към Eвро­пейс­ка­та ва­лут­на сис­те­ма “при рав­ни ус­ло­вия”. На прак­ти­ка то­ва означава, че всич­ки валути, ос­та­на­ли из­вън системата, тряб­ва да се вклю­чат в нея и сво­ев­ре­мен­но всич­ки член­ки тряб­ва стро­го да съб­лю­да­ват то­га­ваш­ни­те кур­со­ви рам­ки от +/-2.25 % (ко­ито по-къс­но бя­ха раз­ши­ре­ни до +/-15 %). Едновременно с пре­мах­ва­не­то на ба­ри­ери­те пред сво­бод­но­то дви­же­ние на ка­пи­та­ли - ко­ето спо­ред прог­ра­ма’1992 тряб­ва­ше да вле­зе в си­ла през 1990 - “Планът Делор” постановяваше, че из­пъл­не­ни­ето на пър­вия етап тряб­ва да из­г­ра­ди со­лид­на основа, вър­ху ко­ято EС да мо­же да пос­т­рои пос­те­пен­но стес­ня­ващ це­ле­ви ди­апа­зон за движение.

“Планът Делор” пред­виж­да­ше вто­ри­ят етап да бъ­де пре­ход­на фаза, през ко­ято мо­не­тар­на­та по­ли­ти­ка да бъ­де на­рас­т­ва­що ко­ор­ди­ни­ра­на по начин, че да поз­во­ли гра­ни­ца­та на до­пус­ти­ми­те ко­ле­ба­ния на ва­лут­ния курс да бъ­де прог­ре­сив­но на­ма­ля­ва­на към ну­ла и по то­зи на­чин пре­хо­дът завършен. Планът пре­по­ръч­ва­ше съз­да­ва­не­то на Европейска цен­т­рал­на бан­ка (ECB), ко­ято да кон­т­ро­ли­ра и хар­мо­ни­зи­ра на­ци­онал­ни­те мо­не­тар­ни политики, въпреки че на то­зи етап пра­ви­тел­с­т­ва­та на стра­ни­те-член­ки ще за­па­зят мак­си­мал­но су­ве­ре­ни­те­та в мо­не­тар­ния сектор. Третият етап включ­ва пре­ми­на­ва­не­то към не­от­ме­ня­емо фик­си­ра­ни кур­со­ве и, как­то бе за­пи­са­но “за­ме­ня­не­то на на­ци­онал­ни­те ва­лу­ти от един­на (европейска) ва­лу­та . . . кол­ко­то е въз­мож­но по-ско­ро след фик­си­ра­не­то на па­ри­те­ти­те”.

Съветът на ми­нис­т­ри­те (виж по-долу) определи, че осъ­щес­т­вя­ва­не­то на вто­ри и тре­ти ета­пи би на­ло­жи­ло ин­с­ти­ту­ци­онал­ни про­ме­ни в EС, ко­ито не би­ха би­ли дос­тиг­на­ти без съ­щес­т­ве­на про­мя­на на Римския договор. Така през де­кем­в­ри 1990 г. бе съз­да­де­на спе­ци­ал­на меж­дуп­ра­ви­тел­с­т­ве­на комисия, ко­ято бе на­то­ва­ре­на със със­та­вя­не­то на кон­к­рет­ни предложения, не­об­хо­ди­ми за прев­ръ­ща­не­то на “Плана Делор” в реалност. Междуправителствената ко­ми­сия прик­лю­чи сво­ята ра­бо­та в края на 1991 г. и в на­ча­ло­то на фев­ру­ари 1992 г. гла­ви­те на два­на­де­сет­те дър­жа­ви-член­ки (Европейският съ­вет - виж по-долу) се срещ­на­ха в град Маастрихт, за да под­пи­шат но­вия до­го­вор за Европейски съюз. В от­ра­же­ние на въз­мож­ни­те раз­хо­ди на по-сла­бо раз­ви­ти­те и с по-ви­со­ка ин­ф­ла­ция стра­ни при вли­за­не­то в Икономическия и ва­лу­тен съюз, до­го­во­рът предвиждаше, че пре­ми­на­ва­не­то към един­на ва­лу­та ще за­ви­си от пос­ти­га­не­то на оп­ре­де­ле­ни кон­вер­гент­ни кри­те­рии (например кан­ди­да­ти­те за­дъл­жи­тел­но тряб­ва да имат ин­ф­ла­ция и лих­ве­ни проценти, ко­ито да са близ­ки до сред­ни­те на три­те “най-доб­ри” стра­ни и ог­ра­ни­че­ни­ята на вът­реш­ния дълг и бю­джет­ния де­фи­цит не би­ва да са над­х­вър­ле­ни и т.н.).

Логиката на те­зи ус­ло­вия е, че ако те бъ­дат изпълнени, раз­хо­ди­те по от­каз­ва­не­то от су­ве­ре­ни­тет над мо­не­тар­ния сек­тор ще бъ­дат уме­ре­ни и във все­ки слу­чай ще бъ­дат над­х­вър­ле­ни от въз­мож­ни­те изгоди. Ако има по­не се­дем дър­жа­ви-член­ки, пок­ри­ли те­зи изис­к­ва­ния през 1996 г., то те ще мо­гат да по­со­чат срок за ог­ра­ни­чен ва­лу­тен съюз, ко­йто от­на­ча­ло ще из­к­люч­ва учас­ти­ето на ос­та­на­ли­те стра­ни от съюза. Останалите дър­жа­ви ще мо­гат да се при­съ­еди­нят, щом и ко­га­то тех­ни­те ус­ло­вия поз­во­лят това. Ако най-мал­ко пет дър­жа­ви-член­ки от­го­ва­рят на условията, опре­де­ле­ни в Маастрихт, то те ав­то­ма­тич­но ще при­емат об­ща ва­лу­та от 1999 г., до­ка­то на ос­та­на­ли­те ще се на­ло­жи да кан­ди­датс­т­ват за член­с­т­во с те­че­ние на времето.


3 въпрос: Институционална струк­ту­ра на Европейския съюз.
За пос­ти­га­не на целите, пос­та­ве­ни в до­го­во­ра от Рим, “шес­т­те” съз­да­до­ха че­ти­ри клю­чо­ви институции, чи­ято ро­ля и фун­к­ции бя­ха неп­ре­къс­на­то из­ме­ня­ни след съ­от­вет­ни про­ме­ни в договора, пос­лед­ни­я път чрез Маастрихтския договор, кой­то ре­ви­зи­ра вза­имо­от­но­ше­ни­ята меж­ду Съвета на ми­нис­т­ри­те и Европейския парламент.

Европейската комисия или Комисията на Европейските общности както е юридически правилното й наименование е из­пъл­ни­тел­ни­ят ор­ган на EС. Комисията включва и отстоява общия интерес на Съюза. Седалище на Комисията е Брюксел и тя има ща­тен пер­со­нал от приб­ли­зи­тел­но 17 300 пос­то­ян­ни служители, 15 % от ко­ито са преводачи. Комисията има 26 де­пар­та­мен­та (по-из­вес­т­ни ка­то ге­не­рал­ни директорати). Нейната ра­бо­та се над­зи­ра­ва от 20 комисари, все­ки от ко­ито кон­т­ро­ли­ра един или по­ве­че де­пар­та­мен­ти (напр. сел­с­ко стопанство, ико­но­ми­ка и финанси и т.н.). Комисарите се наз­на­ча­ват за срок от 5 го­ди­ни от на­ци­онал­ни­те правителства, но по­ла­гат клет­ва да не пред­с­тав­ля­ват тех­ни­те тес­ни на­ци­онал­ни интереси. По два­ма ко­ми­са­ри наз­на­ча­ват Германия, Франция, Италия, Великобритания и Испания, до­ка­то ос­та­на­ли­те по един. Комисията има пре­зи­дент (в мо­мен­та бив­ши­ят люк­сем­бур­г­с­ки ми­нис­тър-пред­се­да­тел Жак Сантер), кой­то е наз­на­чен от Съвета на Европа.

Значението на Комисията може да бъде описано чрез 4 идеала: 1. Комисията като "секретариат" на една "Европа на отечествата"; 2. Комисията като "федерално правителство" в една европейска федерална държава; 3. Комисията като "технокрация" в една Европа на сътрудничещите си държави и на социалното подпомагане; 4. Комисията като "политически маклер" в един Европейски съюз, сливащ се в нарастваща степен.

Европейската комисия е основно действуващо лице в процеса на вземането на решения, и това намира израз в подготовката, формирането, осъществяването и контрола на решенията.

В рамките на Комисията могат да бъдат различени три равнища: 1. Колегиум, състоящ се от 20 комисари, вкл. Председателя на Комисията (в момента Романо Проди); 2. Кабинети от по 6-8 политически сътрудници, пряко подчинени на отделните комисари; 3. Административният апарат, който се състои от 26 генерални дирекции и различни хоризонтални служби и специализирани бюра (Генерален секретариат, Юридическа служба, Бюро за официални публикации на ЕО, Статистическо бюро, Преводаческа служба, Служба за хуманитарна помощ на ЕО и други), в които работят 17300 души плюс около 3400 души временно зает външен обслужващ и помощен персонал, около 600 изпратени в Комисията служители на отделните държави и около 3800 души в изследователската дейност, или общо над 25000 души.

Съветът на Европейския съюз до влизането в сила на Договора от Маастрихт на 1.11.1993 г. (Договора за Европейския съюз) се е наричал Съвет на министрите. Историята на Съвета на министрите след доизграждането на "Общия пазар" през 1968 г. бе оцветена с недостатъчния капацитет при вземането на решения - отказът от използуването на предложената в Договора за ЕИО възможност за вземане на решения с мнозинството от гласовете, разши-ряването на ЕО през 1973 г. и неспособността на държавите-членки да се сплотят около нови общи цели поставиха този Съвет в един "капан при вземането на решения". Договорът за ЕИО от 1957 г. предвиждаше след изтичане на един преходен период решенията да се вземат с квалифицирано мнозинство. През 1965 г. Франция се противопостави на тази мярка и изтегли представителя си от заседанията на Съвета ("политика на празния стол"). На 18.01.1966 г. бе постигнат "Люксембургския компромис" съгласно който при въпроси за които дадена държава-членка обяви, че са от "жизнено важен национален интерес" за нея, се търси компромис дотогава, докато тази държава също се присъедини към решението. До голяма степен това блокира решенията до 1985 г., когато със създаването на Европейската икономическа зона бе суспендирано прилагането на компромиса.

На срещата на върха в Париж през декември 1974 г. е въведен терминът Европейски съвет, в който участвуват държавните и правителствени ръководители на страните-членки на ЕС, председателят на Европейската комисия, подпомаган от министрите на външните работи и един член на Комисията. С изграждането на Европейския съвет на държавните и правителствени ръководители (1974г.) като акт на институционализиране на преди това нередовно провеждащите се срещи на върха трябваше да бъде създадена една политически авторитетна институция, която да облекчи работата на Съвета на министрите и на другите органи на Общността чрез ясно посочени насоки. След създаването на Европейския съвет авторитетът при вземането на решения на Съвета на министрите падна още, тъй като важните решения бяха предоставени на срещите на върха.



С Договора от Маастрихт бе премахнато разграничението между Съвета на министрите и заседанията на министрите в рамките на външната политика. По въпросите на общата външна политика и политика на сигурност и при сътрудничеството в областта на правосъдието и вътрешните работи компетентен е Съветът на Европейския съюз. Правилата за гласуване в Съвета не са регламентирани в отделен документ, а само в отделни разпоредби.Вземането на решения с обикновено мнозинство се практикува винаги, когато друго не е предвидено. Гласувания с особено изискване за мнозинство (квалифицирано мнозинство) или дори с единодушие представляват правило.При решения с конституционно значение наред с единодушното гласуване в Съвета е необходимо и ратифициране от страна на държавите-членки според конституционните разпоредби на техните страни.

При гласуване с квалифицирано мнозинство гласовете на държавите-членки се отчитат както следва: Германия, Франция, Великобритания и Италия имат по 10 гласа; Испания - 8, Белгия, Гърция, Холандия и Португалия - по 5, Австрия и Швеция - по 4, Дания, Финландия и Ирландия - по 3, и Люксенбург - 2 гласа. Квалифиц;ираното мнозинство се достига при минимум 62 гласа от общо 87 гласа (71%), така че 26 гласа (29%) представляват "квалифицираното малцинство".

Председателството на Съвета се сменя на половин година, като в работата си то се подпомага от Генералния секретариат, който е "паметта" на институцията. Решенията в Съвета се вземат на три равнища: първо равнище са множеството работни групи, натоварени с проверката на техническите аспекти на предложенията на Комисията; второ равнище е Комитетът на Постоянните представители (COREPER) като втора "изчистваща" инстанция, в който влизат ръководителите на постоянните представителства на държавите-членки и който има за задача да подготвя работата на Съвета на равнище министри и да изпраща на министрите предложенията за решения; трето е равнището на министрите. На равнище министри Съветът заседава в над 20 различни състава - напр. Съвет на министрите на селското сто-панство, или Съвет на министрите на финансите, и т.н.

Съветът на ми­нис­т­ри­те обик­но­ве­но се съ­би­ра в Брюксел, къ­де­то сре­щи­те му се об­с­луж­ват от сек­ре­та­ри­ат с бли­зо 2 000 ду­ши ща­тен персонал, ор­га­ни­зи­ра­ни в ге­не­рал­ни дирекции, па­ра­лел­ни на те­зи в Комисията. Всяка стра­на-член­ка пред­се­да­тел­с­т­ва Съвета за шест ме­се­ца на ротационен прин­цип (яну­ари - юни, юли - декември), ко­ето поз­во­ля­ва на нейни­те на­ци­онал­ни пред­с­та­ви­те­ли да пред­се­да­тел­с­т­ват срещите, да оп­ре­де­лят днев­ния ред и да осъ­щес­т­вя­ват об­що­то ръ­ко­вод­с­т­во на Съвета в рам­ки­те на своя мандат.

Ролята на Съвета бе засилена с Договора от Амстердам.

Независимо от пос­лед­ни­те кон­с­ти­ту­ци­он­ни реформи, Парламентът на Европа, чийто предшественик бе Общата Асамблея на Европейското обединение за въглища и стомана, си ос­та­на пре­дим­но ко­сул­та­ти­вен ор­ган с ог­ра­ни­че­на за­ко­но­да­тел­на власт. Основно той се за­ни­ма­ва с въп­ро­си на съюза, пра­ви пре­по­ръ­ки до Съвета на ми­нис­т­ри­те и Комисията и наб­лю­да­ва осъ­щес­т­вя­ва­не­то на по­ли­ти­ка­та на EС. Все пак не­го­ви­те пра­во­мо­щия бя­ха раз­ши­ре­ни с Маастрихтския договор, в ко­ито се въ­ве­де та­ка на­ре­че­на­та “ко­ор­ди­ни­ра­на про­це­ду­ра за взе­ма­не на ре­ше­ния”. Това поз­во­ли на Парламента да бло­ки­ра ре­ше­ния на Съвета на ми­нис­т­ри­те в 15 об­лас­ти на политиката. Това бе при­ло­же­но за пръв път през 1994 г. и по­ви­ши влас­т­та на де­пу­та­ти­те в него.

Преки избори за Парламент на Европа се про­веж­дат на все­ки 5 години, ко­га­то се оп­ре­де­лят 626 не­го­ви члена, гру­пи­ра­ни по-ско­ро по пар­ти­ен принцип, от­кол­ко­то по националност. Според ре­зул­та­ти­те от из­бо­рите от 1994 г. со­ци­алис­ти­те имаха най-мно­го мес­та в парламента, но на изборите през 1999 г. Европейската народна партия и европейските демократи спечелиха това предимство.



Съдът на Европейската общност осигурява спазването на правото при тълкуването и прилагането на Договора за Европейския съюз. Седалището на съ­да е в Люксембург. Съдът те­ку­що се със­тои от 15 съ­дии и 9 ге­не­рал­ни адвокати,които се назначават с взаимно съгласие от правителствата на държавите-членки за мандат от по 6 години. Съдиите избират помежду си председател с мандат от 3 години.
4 въпрос: България и Европейския съюз.
След асо­ци­ира­не­то си през 1993 г. , през де­кем­в­ри 1995 г. Бъл­га­рия по­да­де мол­ба за член­с­т­во в Ев­ро­пейс­кия съ­юз, пре­го­во­ри­те за ко­ето за­поч­на­ха през фев­ру­ари 2000 го­ди­на. Как­то се виж­да и от при­ло­же­ни­ето в края на та­зи те­ма, пре­го­во­ри за при­съ­еди­ня­ва­не во­диха още Че­хия, Сло­ве­ния, Пол­ша, Ун­га­рия, Сло­ва­кия, Лит­ва, Лат­вия, Ес­то­ния, Ки­пър и Ру­мъ­ния.

Съгласно решенията на Европейския съвет от Копенхаген (21-22 юни 1993) страните от ЦИЕ могат да станат членове на ЕС ако постигнат следните критерии за пълноправно членство:

- стабилност на институциите;

- демокрация;

- върховенство на закона;

- защита на малцинствата;

- функционираща пазарна икономика;

- способност да се справят с конкурентния натиск.

В за­се­да­ни­ето си от Мад­рид (1995 г.) Ев­ро­пейс­кия съ­вет до­ба­ви кри­те­рия за ад­ми­нис­т­ра­тив­ния и прав­ния ка­па­ци­тет на стра­ни­те-кан­ди­дат­ки за при­ема­не­то и из­пъл­не­ни­ето на за­ко­но­ви­те раз­по­ред­би на Об­щ­нос­т­та. В за­се­да­ни­ето си от 1997 г. Съ­ве­тът прие, че раз­ши­ря­ва­не­то е гло­ба­лен, включ­ващ и ево­лю­ци­онен про­цес, кой­то ще се раз­ви­ва на ета­пи, при под­хо­дя­щи тем­по­ве за вся­ка ед­на от стра­ни­те, в за­ви­си­мост от сте­пен­та й на го­тов­ност.В за­се­да­ни­ето си от юни 1999 г. Съ­ве­тът из­б­ра за пред­се­да­тел на Ев­ро­пейс­ка­та ко­ми­сия Ро­ма­но Про­ди, а по от­но­ше­ние на раз­ши­ря­ва­не­то на ЕС при­ветс­т­ву­ва фак­та, че ана­ли­тич­ния прег­лед на за­ко­но­да­тел­с­т­во­то с Бъл­га­ри­я­,Лат­вия, Лит­ва, Ру­мъ­ния и Сло­ве­ния е пре­ми­нал от мно­гос­т­ран­на фа­за към пре­лом­на­та двус­т­ран­на фа­за, ко­ето ще поз­во­ли на те­зи стра­ни да ус­ко­рят сво­ята под­го­тов­ка за при­съ­еди­ня­ва­не­. На за­се­да­ни­ето си от Хел­зин­ки­ (де­кем­в­ри 1999) Съ­ве­тът пот­вър­ди зна­че­ни­ето на про­це­са на раз­ши­ря­ва­не, в ко­ито всич­ки стра­ни-кан­ди­дат­ки учас­т­ву­ват на рав­ни на­ча­ла, и уве­ри го­тов­нос­т­та на Съ­юза да пос­рещ­не пър­ви­те но­ви чле­но­ве след края на 2002 г.. Съ­ве­тът ре­ши от фев­ру­ари 2000 г. да се за­поч­нат пре­го­во­ри­те с Бъл­га­рия Ру­мъ­ния, Сло­ва­кия, Лат­вия, Лит­ва и Мал­та по ус­ло­ви­ята за при­съ­еди­ня­ва­не­то им в ЕС. Тур­ция се приз­на­ва за стра­на-кан­ди­дат­ка и ще бъ­де оце­ня­ва­на по съ­щи­те кри­те­рии, как­то и дру­ги­те стра­ни. Не са за­поч­на­ли пре­го­во­ри още с Мал­та.

Съг­лас­но ре­ше­ни­ето на Ев­ро­пейс­кия съ­вет от Люк­сем­бург от 1997 г. “От края на 1998 г. Ев­ро­пейс­ка­та ко­ми­сия ще пред­с­та­вя на Съ­ве­та ре­дов­ни док­ла­ди, как­то и всич­ки не­об­хо­ди­ми пре­по­ръ­ки за за­поч­ва­не на двус­т­ран­ни меж­дуп­ра­ви­тел­с­т­вен­ни кон­фе­рен­ции, за прег­лед на нап­ре­дъ­ка на вся­ка стра­на-кан­ди­дат­ка от ЦИЕ в про­це­са на при­съ­еди­ня­ва­не­то, в свет­ли­на­та на Ко­пен­ха­ген­с­ки­те кри­те­рии, по-спе­ци­ал­но с ог­лед на тем­па на при­ема­не на за­ко­но­да­тел­с­т­во­то на ЕС”. Пър­ви­те док­ла­ди бя­ха пред­с­та­ве­ни през ок­том­в­ри 1998 г., вто­ри­те - през ок­том­в­ри 1999 г., и тре­ти­те - през но­ем­в­ри 2000 г.

В редовния годишния доклад за 2000 г. на Европейската комисия за напредъка на България в процеса на присъединяване

- се третира отношението между България и ЕС

- се анализира състоянието по отношение на политическите и икономическите критерии

- се разглежда капацитета на България да изпълнява ангажиментите си на член на бъдещия ЕС, по-конкретно да прилага законодателството на ЕС.

Ко­ми­си­ята под­чер­та­ва уси­ли­ята на Бъл­га­рия да при­ла­га ко­рек­т­но Ев­ро­пейс­ко­то спо­ра­зу­ме­ние за асо­ци­ира­не. Де­лът на ЕС в об­щия външ­но-тър­гов­с­ки об­мен на Бъл­га­рия на­рас­т­на от 49.6% от об­щия из­нос през 1998 г. на 52.6% през 1999 г. , а от об­щия внос - съ­от­вет­но от 44.9% през 1998 г. на 48.6% през 1999 г. От яну­ари 2000 г. съ­щес­т­ву­ват три пред-при­съ­еди­ни­тел­ни ин­с­т­ру­мен­та, фи­нан­си­ра­ни от Ев­ро­пейс­ка­та об­щ­ност за под­по­ма­га­не на стра­ни­те от ЦИЕ, кан­ди­дат­ки за ЕС: Прог­ра­ма “ФАР” (за ин­с­ти­ту­ци­онал­но из­г­раж­да­не­,п­ри­ема­не на дос­ти­же­ни­ята на пра­во­то на ЕС и за ико­но­ми­чес­ко и со­ци­ал­но сбли­жа­ва­не), “ИС­ПА” (фи­нан­си­ра ед­ро­ма­щаб­ни ин­ф­рас­т­рук­тур­ни про­ек­ти в об­лас­т­та на окол­на­та сре­да и тран­с­пор­та), и “СА­ПАРД” (под­по­ма­га раз­ви­ти­ето на зе­ме­де­ли­ето и на сел­с­кос­то­пан­с­ки­те об­лас­ти). През 2000-2002 г. ин­ди­ка­тив­ни­те фи­нан­со­ви пос­тъп­ле­ния за Бъл­га­рия са 100 млн Ев­ро за ФАР, 52 млн. Ев­ро от СА­ПАРД и 83-125 млн. Ев­ро от ИС­ПА.

След ка­то пра­ви прег­лед на из­пъл­не­ни­ето на кри­те­ри­ите от Ко­пен­ха­ген за член­с­т­во в бъ­де­щия ЕС, в Го­диш­ния док­лад се ана­ли­зи­ра спо­соб­нос­т­та на Бъл­га­рия за по­ема­не на за­дъл­же­ни­ята по член­с­т­во­то , т.е. прав­на­та и ин­с­ти­ту­ци­онал­на­та рам­ка, из­вес­т­на ка­то acquis, пос­ред­с­т­вом ко­ято ЕС осъ­щес­т­вя­ва на прак­ти­ка сво­ите це­ли. Тук вли­зат 29 гла­ви (или “пап­ки”), ко­ито тряб­ва да бъ­дат “от­во­ре­ни” и “зат­во­ре­ни” по вре­ме на пре­го­во­ри­те, за да бъ­де при­ета стра­на­та ка­то пъл­ноп­ра­вен член на ЕС.­Раз­де­лът за­поч­ва с оцен­ка на нап­ре­дъ­ка по от­но­ше­ние на т.нар. “че­ти­ри сво­бо­ди” и про­дъл­жа­ва със сис­те­ма­тич­ния прег­лед на сек­тор­ни­те по­ли­ти­ки, на ико­но­ми­чес­ка­та и фис­кал­на­та по­ли­ти­ка, на ико­но­ми­чес­ка­та и со­ци­ал­на съв­мес­ти­мост, на ино­ва­ци­ите, ка­чес­т­во­то на жи­во­та и окол­на­та сре­да, на пра­во­съ­ди­ето и вът­реш­ни­те ра­бо­ти, на външ­ни­те от­но­ше­ния и фи­нан­со­ви­те въп­ро­си. По­ра­ди важ­нос­т­та ще да­дем в при­ло­же­ние те­зи гла­ви (или пап­ки). През 2000-2001 г. Бъл­га­рия е от­во­ри­ла над 20 пап­ки, ка­то 14 папки ве­че са зат­во­ре­ни. До края на 2002 г. се очаква да бъдат отворени всички папки, а до края на 2004 г. те да бъдат затворени.

В заключение на Доклада се подчертава, че България:

- продължава да изпълнява политическите критерии от Копенхаген, но много малко е направено за подобряване на съдебната система;

- е пос­тиг­на­ла зна­чи­те­лен нап­ре­дък по от­но­шин­ши но пжстшго­ни но фун­к­ци­они­ра­ща па­зар­на ико­но­ми­ка и тя все още не е в със­то­яние да се спра­ви с па­зар­ния на­тиск и кон­ку­рент­ни­те си­ли в ЕС в крат­кос­ро­чен пе­ри­од;

- е ус­та­но­ви­ла тен­ден­ция на за­до­во­ли­тел­но мак­ро­ико­но­ми­чес­ко раз­ви­тие и ста­би­ли­за­ция;

- по от­но­ше­ние на мно­го дру­ги об­лас­ти е пос­тиг­на­ла зна­чи­те­лен нап­ре­дък.

В Заключението на редовния годишен доклад на ЕК за 2001 година се подчертава, че още от 1997 г. "България е изпълнила политическите критерии, постигнала е значителен напредък в по-нататъшното консолидиране и засилване стабилността на институциите, които са гарант за демокрацията, върховенството на закона, човешките права и зачитането и закрилата на малцинствата.... България продължава да изпълнява Копенхагенските критерии". По отношение на икономическите критерии е записано дословно, че "България почти се е превърнала във функционираща пазарна икономика. В средносрочен план тя би била в състояние да се справи с конкурентния натиск и пазарните сили вътре в ЕС, при условие че продължи да изпълнява реформите и засили полаганите усилия за преодоляване на трайните затруднения" (с.127-128).

В Заключението се правят още следните изводи:

- икономиката навлиза в четвъртата си година на стабилни условия, установявайки трайни задоволителни показатели на макроикономическо представяне;

- през 2000 г. инфлацията значително се повиши, инвестициите продължават да са недостатъчни, финансовото посредничество все още е славо и неефективно;

- България запази добрия темп на сближаване на законодателството си с достиженията на правото на ЕС (acquis), но трябва да се обърне повече внимание на въпроса как то ще бъде въведено и прилагано;

- напредъкът в административната реформа продължи и миналата година;

- по отношение на вътрешния пазар България е постигнала напредък в повечето области;

- в селското стопанство България продължава да постига принципно добър напредък, но по отношение на регионалната политика е постигнала малък напредък - по-голямо внимание трябва да се отдели на подготовката за въвеждане и изпълнение на структурните политики;

- преструктурирането на енергийния сектор продължи с много забавени темпове;

- тревожно е бавното темпо на подготовка на съдебната система за прилагане на acquis.

Както се и очакваше, всички критерии бяха изпълнени и от 1 януари 2007 г България бе приета за пълноправен член на ЕС заедно с Румъния. Преди това бяха приети и останалите страни, изброени по-горе и така страните членки на ЕС станаха 27.



Каталог: files -> files
files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см
files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София
files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо
files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо
files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България
files -> Георги Димитров – Kreston BulMar
files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница