Тема 11 МЕЖДУНАРОДНА ВАЛУТНА СИСТЕМА

Настоящата те­ма раз­г­леж­да клю­чо­ви­те въп­ро­си на меж­ду­на­род­ни­те финанси. Тя за­поч­ва с дис­ку­сия от­нос­но гло­бал­ния ва­лу­тен па­зар и ро­ля­та на ва­лут­ни­те кур­со­ве в ико­но­ми­чес­ко­то управление. Продължава с об­съж­да­не на из­бо­ра на ва­лу­тен режим, пра­ви прег­лед на про­дъл­жи­тел­ния във вре­ме­то ико­но­ми­чес­ки спор от­нос­но срав­ни­тел­ни­те пре­дим­с­т­ва на фик­си­ра­ни­те (или управляваните) ва­лут­ни кур­со­ве сре­щу сво­бод­но пла­ва­щи­те такива. В зак­лю­че­ние се раз­г­леж­дат пол­зи­те на ва­лут­ния борд в свет­ли­на­та на ис­то­ри­чес­кия опит, как­то и то­зи на при­бал­тийс­ки­те държави.

1. 
   Същност и крат­ка ис­то­рия на Международната ва­лут­на система.
   
2. 
   Европейска валутна система
   

До 1914 г. съ­щес­т­ву­ва сис­те­ма­та на злат­ния стандарт, когато повечето страни обвързаха стойността на книжните си пари със златото. Това означава, че при необходимост централната банка на всяка страна е задължена да обмени банкнотите в злато на твърда цена и обратно. Един американски долар винаги е могъл да се размени за 1.630 г злато, докато стойността на 1 английска лира бе 7.988 г злато, и затова обменния курс между двете валути бе 4.87 $ за 1 лира. Във Великобритания е мог­ло сво­бод­но да се раз­ме­нят па­ун­ди за злато, но над 1 фунт (373 грама) злато, нещо, ко­ето не е мо­гъл все­ки да направи, и за­то­ва се го­во­ри за “орязан” зла­тен стандарт. В Германия е мог­ло да се раз­ме­нят мар­ки сре­щу долари и ед­ва след то­ва със злато. Само в ЮАР се е за­па­зи­ло пе­ча­та­не­то на злат­ни пари. Тя е раз­ру­ше­на от Първата све­тов­на война. След война­та ня­кол­ко стра­ни пра­вят опит да въз­с­та­но­вят та­зи система, но неуспешно.

Международната кон­фе­рен­ция в Генуа през 1922 г. ут­вър­ди сис­те­ма­та на злат­но-ва­лут­ния стандарт, при ко­ято на­ред със зла­то­то в ка­чес­т­во­то на све­тов­ни па­ри са фун­к­ци­они­ра­ли и ва­лу­ти­те на го­ле­ми­те то­га­ва ка­пи­та­лис­ти­чес­ки страни. През 1933 г. в САЩ при­емат закон, кой­то заб­ра­ня­ва на аме­ри­кан­ци­те да дър­жат мо­не­тар­но зла­то и раз­мя­на­та на до­ла­ри със зла­то е би­ла раз­ре­ше­на са­мо на чуж­дес­т­ран­ни банки.След голямата криза от 1929-33 г. всички страни се отказаха от златната конверсия освен САЩ, където да 1971 г. право и задължение на Централната банка бе да превръща доларите в злато (след 1945 г. само централните банки на други страни можеха да изискват размяната на долари срещу злато).

Втората све­тов­на вой­на про­ме­ня ко­рен­но ико­но­ми­чес­ка­та кар­ти­на в све­та и то­ва на­ло­жи из­г­раж­да­не­то на но­ва ва­лут­на система, ко­ято да от­че­те но­ви­те условия. Тази за­да­ча из­пъл­ни кон­фе­рен­ци­ята в Бретън Уудс (1944 г.), ко­ято ут­вър­ди сис­те­ма­та на злат­но-до­ла­ро­вия стандарт. Основните мо­мен­ти в Бретън-уудската ва­лут­на сис­те­ма са:

а) на зла­то­то се при­да­ва глав­на ро­ля в ка­чес­т­во­то му на све­тов­ни пари и на то­ва ос­но­ва­ние се пред­виж­да па­ри­те­ти­те на всич­ки ва­лу­ти да се ус­та­но­вя­ват в за­ви­си­мост от злат­но­то им съдържание;

б) на $ US се да­ва пра­во­то да из­пъл­ня­ва фун­к­ци­ята на све­тов­ни па­ри на­ред със златото, ка­то той про­дъл­жа­ва да е свър­зан със зла­то­то (още от 1934 г. се ут­вър­ж­да­ва съ­от­но­ше­ние 35 $US = 1 трой ун­ция злато, т.е. за 31.10318 г). Оттук 31.10318 : 35 = 0.888662285 г, т.е. в 1 US$ e има­ло око­ло 0.888 г злато;

в) ус­та­но­вя­ват се твър­ди или фик­си­ра­ни ва­лут­ни кур­со­ве, до­кол­ко­то до­пус­ка­ни­те от­к­ло­не­ния над и под па­ри­те­та са би­ли в гра­ни­ци­те на 1;

г) съз­да­ват се две меж­ду­на­род­ни фи­нан­со­ви институции: Международният ва­лу­тен фонд (МВФ), кой­то е имал за цел да под­по­ма­га стра­ни­те-член­ки с кре­ди­ти за урав­но­ве­ся­ва­не на пла­теж­ни­те им баланси, и Международната бан­ка за въз­с­та­но­вя­ва­не и раз­ви­тие (МБВР), т.е. Световната банка, ко­ято от­пус­ка дъл­гос­роч­ни кре­ди­ти за раз­ви­тие на стопанствата.

В пър­ви­те две де­се­ти­ле­тия след Бретънуудс сис­те­ма­та на злат­но-до­ла­ро­вия стан­дарт фун­к­ци­они­ра срав­ни­тел­но доб­ре, тъй ка­то през 1949 г. САЩ при­те­жа­ват око­ло 3/4 от злат­ни­те за­па­си на ка­пи­та­лис­ти­чес­кия свят. Постепенно оба­че се очер­та­ва “до­ла­ров глад”. Към 1950 г. це­ни­те на ед­ро в САЩ по­каз­ват двой­но по­ви­ше­ние в срав­не­ние с 1939 г., но до­ла­ро­ва­та це­на на зла­то­то ос­та­ва непроменена. През 1971 г. злат­ни­те за­па­си на САЩ се на­ма­ля­ват до око­ло 11 млрд. до­ла­ра и па­дат до 28% от све­тов­ни­те за­па­си на злато. Това ста­ва при­чи­на да се по­яви и “че­рен пазар” на златото, це­на­та на което дос­ти­га до бли­зо 190 до­ла­ра за 1 трой ун­ция (при офи­ци­ал­на це­на 35 долара). Така рух­ва пър­ви­ят еле­мент на та­зи сис­те­ма - златото. Постепенно рух­ва и вто­ри­ят еле­мент - доларът, тъй ка­то след Втората све­тов­на вой­на той ста­на най-тър­се­на­та валута, и до­кол­ко­то той е кон­вер­ти­ру­ем за зла­то, ос­та­на­ли­те стра­ни за­поч­ват да по­пъл­ват ре­зер­ви­те си не са­мо в злато, но и в долари. Към 1960 г. съ­от­но­ше­ни­ето меж­ду зла­то и до­ла­ри в те­зи за­па­си е око­ло 50 на 50 (без САЩ). През 1970 г. из­вън гра­ни­ци­те на САЩ има 4 пъ­ти по­ве­че до­ла­ри в срав­не­ние с при­те­жа­ва­но­то от тях злато. САЩ не са в със­то­яние по­ве­че да под­дър­жат ста­тук­во­то на до­ла­ра в меж­ду­на­род­на­та ва­лут­на сис­те­ма . Официалното приз­на­ние за раз­па­да­не­то на Бретънуудската ва­лут­на сис­те­ма нап­ра­ви то­га­ваш­ни­ят пре­зи­дент на САЩ Ричард Никсън и то­ва бе уза­ко­не­но с ре­ше­ние на ми­нис­т­ри­те на фи­нан­си­те на гру­па­та от “Десетте” - САЩ, ФРГ, Япония, Великобритания, Франция, Канада, Италия, Белгия, Холандия, Швеция в края на 1971 г.

През 1976 г. се про­ве­де се­сия на Временния ко­ми­тет на МВФ в Ямайка, къ­де­то бе ут­вър­де­на т.нар. ямайс­ка ва­лут­на система, с ко­ято се ре­ши­ха два ос­нов­ни проблема. Първият е свър­зан с па­рич­ни­я ета­лон или стан­дарт на но­ва­та сис­те­ма - при­ето бе решение, с ко­ето зла­то­то се демонетизира, или офи­ци­ал­но се из­к­лю­чи от МВС, и на не­го­во мяс­то в ка­чес­т­во­то на све­тов­ни па­ри бя­ха ут­вър­де­ни Специалните пра­ва на ти­раж (СПТ), без те да бъ­дат свър­за­ни със зла­то­то (за­що­то СПТ се въ­веж­дат още през 1969 г., но то­га­ва те са свър­за­ни със зла­то­то и са се на­ри­ча­ли “книж­но злато”). СПТ са всъщ­ност ед­на “кошница” от ва­лу­ти­те от­на­ча­ло на 16 страни, а след 1 яну­ари 1981 г. - на 5 страни: САЩ, ФРГ, Великобритания, Франция и Япония. СПТ са меж­ду­на­род­но па­рич­но средство, съз­да­де­но в рам­ки­те на МВФ, ус­та­но­ве­на­та су­ма на ко­ито се раз­п­ре­де­лят меж­ду стра­ни­те-учас­т­нич­ки в сис­те­ма­та на СПТ про­пор­ци­онал­но на тях­на­та кво­та в ка­пи­та­ла на фонда. Предоставеният ли­мит от СПТ да­ва пра­во на стра­ни­те-член­ки в не­го­ви­те рам­ки да по­лу­ча­ват от дру­га стра­на кон­вер­ти­ру­ема ва­лу­та сре­щу СПТ до три пъ­ти на лимита. Страните-член­ки из­пол­зу­ват СПТ ка­то ос­но­ва за оп­ре­де­ля­не на кур­са на тех­ни­те на­ци­онал­ни валути. Вторият проб­лем е свър­зан с ва­лут­ни­те па­ри­те­ти и кур­со­ве - въ­ве­де­на бе сис­те­ма­та на сво­бод­ни­те ва­лут­ни курсове.

а) съз­да­де­на­та ре­ги­онал­на па­рич­на еди­ни­ца - ев­ро­пейс­ка­та ва­лут­на еди­ни­ца (ЕКЮ), стойнос­т­та на ко­ято се фор­ми­ра на ос­но­ва­та на “ва­лут­на кошница”, в ко­ято учас­т­ву­ват ва­лу­ти­те на стра­ни­те-член­ки със съ­от­вет­но от­но­си­тел­но тегло, ко­ето се из­чис­ля­ва в за­ви­си­мост от: 1. час­т­та на стра­на­та в БВП на ЕИО за ня­кол­ко години; 2. срав­ни­тел­на­та ве­ли­чи­на на нейния из­нос във вът­реш­но­ре­ги­онал­на­та търговия, и 3. раз­ме­ра на кво­та­та в сис­те­ма­та на крат­кос­роч­но­то ва­лут­но кредитиране;

б) при­ети­ят соб­с­т­вен ме­ха­ни­зъм за определяне, дви­же­ние и ре­гу­ли­ра­не на ва­лут­ни­те курсове, кой­то пред­виж­да ус­та­но­вя­ва­не­то на цен­т­рал­ни кур­со­ве и на пра­го­ве на отклонение;

в) об­ра­зу­ва­ни­ят Европейски фонд за ва­лут­но сътруд-ничество, при кой­то на­ред с внос­ки във ва­лу­та стра­ни­те са за­дъл­же­ни да съх­ра­ня­ват и 20% от злат­ни­те си запаси.

С договора от Маастрихт от фев­ру­ари 1992 г., с кой­то се съз­да­де Европейският съ­юз (ЕС), бе ре­ше­но да се под­гот­ви и до 1999 г. въ­ве­де об­ща­та па­рич­на еди­ни­ца ЕВРО (EURO).Символът на еврото бе представен на срещата на върха в Дъблин през 1996 г. - това е гръцката буква "ипсилон", приличаща на "С" с две хоризон-тални линии по средата.Това изображение символизира гръцките корени на европейската цивилизация, както и въплащението на мечтата за обединението на Европа.Рисунките на банкнотите в 7-те купюра ще са оцветени в сиво, розово, синьо, оранжево, зелено, жълто и виолетово и ще отразяват седемте ключови стила в исто-рията на Стария континент - класицизъм, готика, ренесанс, барок, рококо и т.н. Съгласно до­го­во­ра от Маастрихт бя­ха ут­вър­де­ни изис­ква­ния за съз­да­ва­не­то на ва­лу­тен съюз. Тези изисквания, как­то и сте­пен­та на тях­но­то из­пъл­не­ние от стра­ни­те член­ки се виж­дат от след­на­та таблица:

Таблица 6.

Изисквания за ва­лут­ния съ­юз и фак­ти­чес­ко­то със­то­яние в от­дел­ни­те страни.
Инфлация Бюджетен Общ дълг Дългосрочни

дефицит лихви

Изисквания 1.5% откл. по-ни­сък от по-мал­ко 2% от­к­ло­не­-

от три­те 3% от от 60% от ние от три­те

най-доб­ри БВП** БВП*** най-доб­ри

по­ка­за­те­ли по­ка­за­те­ли

в ЕС* в ЕС****
Австрия 2.1 4.5 66.1 5.4

Белгия 3.7 3.3 122.2 5.6

Дания 2.8 1.8 65.1 5.8

Финландия 3.4 3.6 55.8 5.5

Франция 2.1 4.1 58.0 5.3

Германия 2.4 4.0 61.3 5.3

Гърция 3.8 8.0 108.7 9.6

Ирландия 6.0 1-6 66.3 5.7

Италия 2.7 7.2 121.6 5.9

Люксембург 4.3 0.9 6.7 5.4

Холандия 3.2 2.6 72.1 5.3

Португалия 3.7 4.3 62.0 5.8

Испания 4.0 4.8 68.8 5.7

Швеция 1.3 4.0 76.6 6.0

Велико-

бри­та­ния 1.0 4.6 53.4 6.5

В по­лу­нощ на 31 де­кем­в­ри 1998 г. ЕВРОТО за­мес­ти ЕКЮ-то на ба­за ед­но към едно. На 1 яну­ари 1999 г. се ус­та­но­ви окон­ча­тел­ни­ят и не­из­ме­ним курс на ев­ро­то спря­мо на­ци­онал­ни­те ва­лу­ти на стра­ни­те-членки. Едно евро е равно на 13,76 австрийски шилинга, 40 белгийско-люксембурски франка, 5.95 финландски марки, 6,56 френски франка, 1,96 германски марки, 341 гръцки драхми, 1940 италиански лири, 0,79 ирландски лири, 2,20 холандски гулдена, 200 португалски ескудо и 166 испански песета. Едно евро е равно на 100 цента.

Смята се, че със съз­да­ва­не­то на ва­лут­ния съюз:

1. ще се по­добри ефек­тив­нос­т­та на па­зар­ния ме­ха­ни­зъм по от­но­ше­ние на ало­ка­тив­на­та му функция;

2. ще се сти­му­ли­ра раз­ви­ти­ето на про­из­вод­с­т­во­то и по­ви­ша­ва­не­то на про­из­во­ди­тел­нос­т­та на труда, ко­ето ще реф­лек­ти­ра в кон­ку­рент­ос­по­соб­нос­т­та на ЕС;

3. ще се уве­ли­чат ин­вес­ти­ци­ите и ще се за­си­ли меж­ду­съ­юз­на­та търговия;

4. пра­ви­тел­с­т­ва­та на стра­ни­те-член­ки не ще мо­гат да ма­ни­пу­ли­рат па­рич­но­то пред­ла­га­не, тъй ка­то мо­не­тар­на­та по­ли­ти­ка ще е от ком­пе­тен­ци­ята на Европейската цен­т­рал­на банка;

5. ще се намали цената на трансакциите на фирмите поради отпадане на комисионните при обмяната и застраховките срещу валутен риск;

6. ще се улесни дългосрочното инвестиционно планиране;

7. ще се установи по-трайно равновесие между производителност на труда, възнаграждение и заетост;

8. ще се създаде единен капиталов и дългов пазар, конкурентен на американския.

Германия, Франция, Италия, Испания, Холандия, Белгия, Люксембург, Ирландия, Австрия, Португалия и Финландия при­еха еврото, Гърция се опи­тва да от­го­во­ри на гор­ни­те изис­к­ва­ния в близ­ки­те години, а Великобритания, Швеция и Дания за­па­зиха соб­с­т­ве­ни­те си ва­лу­ти за мал­ко по-дъ­лъг период.

До 1.01.2002 г. когато еврото окончателно се възцари на европейските пазари, трябваше да се изсекат 50 млрд. монети,което е 4 пъти повече от височината на Айфеловата кула, и да се отпечатат 15 млрд. банкноти. Еврото замени около 70 млрд.монети и 12,5 млрд. банкноти, които бяха в обръщение в ЕС.

Противоречията са все още зна­чи­тел­ни и близ­ко­то бъ­де­ще ще по­ка­же ре­ал­нос­т­та на за­ми­съ­ла от Маастрихт.

“Валутните бор­до­ве” пред­ла­гат ал­тер­на­ти­вен ме­ха­ни­зъм за фик­си­ра­не на ва­лут­ния курс и имат предимството, че ели­ми­ни­рат рис­ка от обезценяване, за ко­ето не е не­об­хо­дим ва­лу­тен контрол. Поради те­зи при­чи­ни те са ши­ро­ко по­пу­ляр­ни сред ико­но­ми­ки­те в пре­ход ка­то та­зи в България.

Валутните бор­до­ве имат дъл­га история, да­ти­ра­ща от ко­ло­ни­ал­на­та епо­ха на мо­гъ­ща Европа през 19-ти век. Британската им­пе­рия ши­ро­ко е из­пол­з­ва­ла ва­лут­ни бордове, за да уп­рав­ля­ва мо­не­тар­на­та по­ли­ти­ка на ко­ло­ни­ите си. Основната чер­та на бри­тан­с­кия ко­ло­ни­ален ва­лу­тен борд е, че той е еми­ти­рал мес­т­на ва­лу­та (нап­ри­мер ин­дийс­ки рупии) един­с­т­ве­но за об­мен за стерлинги по курс, фик­си­ран от законодателството. Емисията на мес­т­на ва­лу­та е би­ла 100% пок­ри­та от стерлинги, ин­вес­ти­ра­ни в бо­но­ве на бри­тан­с­ко­то правителство. Валутният борд за­ко­но­да­тел­но е бил за­дъл­жен да об­ме­ня мес­т­на ва­лу­та за стерлинги или стер­лин­ги за мес­т­на ва­лу­та по съ­от­вет­ния фик­си­ран курс. Понеже мес­т­на­та ва­лу­та е би­ла 100% пок­ри­та от стерлинги, не е съ­щес­т­ву­вал риск от обез­це­ня­ва­не или пот­реб­ност от ва­лу­тен контрол: ва­лут­ни­ят борд ви­на­ги е бил в със­то­яние из­ця­ло да пос­рещ­не вся­как­во нет­но тър­се­не на мес­т­ния ва­лу­тен па­зар за стерлинги.

Поради връз­ка­та с ко­ло­ни­ализ­ма ва­лут­ни­те бордове, въ­ве­де­ни в края на 19-ти и на­ча­ло­то на 20-ти век (нап­ри­мер Валутният борд на Западна Африка, ос­но­ван 1912 година, е об­с­луж­вал те­ри­то­ри­ите на Гамбия, Златен Бряг, Сиера Леоне и Нигерия), са би­ли от­ме­не­ни, ко­га­то ко­ло­ни­ите по­лу­чи­ли сво­ята не­за­ви­си­мост през 50-те и 60-те го­ди­ни на ХХ век не по­ра­ди тех­ни­чес­ка неефективност, а по-ско­ро за­ра­ди пре­мах­ва­не­то на ко­ло­ни­ал­но­то вла­де­ене и из­г­раж­да­не­то на цен­т­рал­на банка, ко­ето се е смя­та­ло за ут­вър­ж­да­ва­не на на­ци­онал­ния суверенитет. Интересно е ,че Хонконг, ко­ято бе­ше бри­тан­с­ка ко­ло­ния до 1-ви юли 1997 година, ко­га­то бе вър­на­та на Китай, има­ше най-доб­ри­ят ва­лу­тен борд, при­ло­жен в нап­ред­на­ла ико­но­ми­ка през 1983 година, ка­то ва­лут­ни­ят курс бе фик­си­ран за щат­с­кия долар, а не за стер­лин­га (по офи­ци­ален курс НК$7.7/$).

През юни 1992 г. Естония ста­на пър­ва­та от бив­ши­те съ­вет­с­ки републики, ко­ято на­пус­на руб­ле­ва­та зо­на и въ­ве­де своя соб­с­т­ве­на на­ци­онал­на валута, на­ре­че­на крона. По съ­що­то вре­ме Естония вле­зе във ва­лу­тен борд, фик­си­рай­ки кро­на­та към гер­ман­с­ка­та марка. Правителственото ре­ше­ние бе­ше зна­чи­тел­но пов­ли­яно от връ­ща­не­то в стра­на­та на 11 то­на злат­ни ре­зер­ви от чужбина, ко­ито са би­ли де­по­зи­ра­ни от ес­тон­с­ко­то пра­ви­тел­с­т­во през 1940 година, не­за­дъл­го пре­ди включ­ва­не­то на Естония в рам­ки­те на СССР (1940 г.). По-ранш­но­то из­п­ла­ща­не на 4.8 то­на зла­то от Централната бан­ка на Англия през март 1992 г., ко­ето има­ше па­зар­на це­на от 80 ми­ли­она DM, оси­гу­ри сред­с­т­ва за пър­во­на­чал­на­та еми­сия на валутата.

Както и при ста­ри­те ко­ло­ни­ал­ни ва­лут­ни бордове, еми­ти­ра­ни­те банк­но­ти са 100 % пок­ри­ти от зла­то и твър­да ва­лу­та и Централната бан­ка на Естония за­ко­но­да­тел­но е би­ла длъж­на да об­ме­ня банк­но­ти за гер­ман­с­ки мар­ки и об­рат­но по офи­ци­ал­ния курс. Предимството на та­зи сис­те­ма се със­тои в това, че ако пра­ви­тел­с­т­во­то при­те­жа­ва не­об­хо­ди­мия капитал, тя е лес­на за въ­веж­да­не и обслужване. Латвия и Литва пос­лед­ва­ха по-къс­но при­ме­ра на Естония, ка­то из­г­ра­ди­ха соб­с­т­ве­ни ва­лут­ни бордове, ка­то съ­що из­пол­з­ва­ха злат­ни резерви, по­лу­че­ни об­рат­но от чуж­дес­т­ран­ни цен­т­рал­ни банки.

От ана­ли­тич­на глед­на точ­ка ва­лут­ни­ят борд е ек­ви­ва­лент на пол­з­ва­не­то на чуж­дес­т­ран­на ва­лу­та ка­то сред­с­т­во за раз­мя­на и раз­чет­на единица, т.е. не съ­щес­т­ву­ва раз­ли­ка меж­ду пол­з­ва­не­то на до­ла­ри за вът­реш­ни раз­п­ла­ща­ния и из­пол­з­ва­не­то на мес­т­на валута, ко­ято 100 % е пок­ри­та от долари. Очевидното пре­дим­с­т­во на ва­лут­ния борд е, че той пред­по­ла­га на­деж­д­на га­ран­ция за мо­не­тар­на стабилност, ка­то по то­зи на­чин на­ма­ля­ва ин­ф­ла­ци­он­ни­те очак­ва­ния и връ­ща вя­ра­та в на­ци­онал­на­та валута. За стра­ни ка­то България, ко­ито пре­жи­вя­ха ви­со­ка ин­ф­ла­ция и ка­то ре­зул­тат от то­ва “до­ла­ри­за­ция” на икономиката, ко­лап­сът на вя­ра­та в мес­т­на­та ва­лу­та мо­же да бъ­де пре­одо­лян чрез въ­ве­де­ния от 1 юли 1997 г. ва­лу­тен борд, ко­ито пред­с­тав­ля­ва мощ­но сред­с­т­во за бор­ба сре­щу инфлацията.

Валутният борд крие два ос­нов­ни риска. Първият е свър­зан с ро­ля­та на цен­т­рал­на­та банка, оси­гу­ря­ва­ща жиз­не­ност на тър­гов­с­ки­те банки. В по­ве­че­то дър­жа­ви цен­т­рал­на­та бан­ка е “кре­ди­тор от пос­лед­на инс­тан­ция”, от­пус­кай­ки па­рич­ни ре­сур­си на тър­гов­с­ки бан­ки с лик­вид­ни затруднения, ка­то по то­зи на­чин под­дър­жа вя­ра­та в бан­ко­ва­та сис­те­ма ка­то цяло. При ши­ро­ко раз­п­рос­т­ра­не­ни­те проб­ле­ми на тър­гов­с­ки­те бан­ки в ико­но­ми­ки­те в преход, по­ве­че­то от ко­ито са свър­за­ни с ло­ши кре­ди­ти на фа­ли­ра­ли предприятия, съ­щес­т­ву­ва опас­ност от по­ли­ти­чес­ки и со­ци­ален на­тиск вър­ху цен­т­ра­лна­та бан­ка за спа­ся­ва­не на по­тъ­ва­щи банки, ко­ето ще я при­ну­ди да еми­ти­ра мес­т­на валута, не­обез­пе­че­на от чуж­дес­т­ран­ни резерви. Цената за пре­дот­в­ра­тя­ва­не ко­лап­са на сис­те­ма­та на тър­гов­с­ки­те бан­ки мо­же да бъ­де срив на са­мия ва­лу­тен борд.

Недостатъците на ва­лут­ния борд от ико­но­ми­чес­ка глед­на точ­ка са ос­нов­но тези, ко­ито са при­съ­щи и на фик­си­ра­ни­те ва­лут­ни курсове, а имен­но за­гу­ба­та на мо­не­та­рен суверенитет. В тес­ния слу­чай на ико­но­ми­ки­те в преход то­ва мо­же да пре­диз­ви­ка труд­нос­ти при приспособяването. Понеже ико­но­ми­ки на стра­ни ка­то България са сил­но доларизирани, въ­веж­да­не­то на на­деж­ден ва­лу­тен борд (ка­то се пол­з­ва за­ет ка­пи­тал от МВФ в слу­чая на България) ще оку­ра­жи ре­зи­ден­ти­те да прев­к­лю­чат от до­ла­ри на левове. Според пра­ви­ла­та на ва­лут­ния борд ва­лут­ни­те ре­зер­ви на цен­т­рал­на­та бан­ка и на­лич­нос­т­та от еми­ти­ра­ни ле­во­ви банк­но­ти ще нараснат. Портфолийната про­мя­на от до­ла­ри в ле­во­ве са­мо про­ме­ня фор­ма­та на съх­ра­не­ние на па­ри­те и не би след­ва­ло да има ин­ф­ла­ци­он­ни пос­ле­ди­ци от бър­зо­то на­рас­т­ва­не на ле­во­во­то предлагане. Примерът на бал­тийс­ки­те дър­жа­ви и Източна Германия предполага, че след ка­то хо­ра­та прев­к­лю­чат от до­ла­ро­ви за­па­си към мес­т­на валута ско­рос­т­та на об­ра­ще­ние мо­же да се увеличи. Тъй ка­то ва­лут­ни­ят курс е фиксиран, вся­ко вре­мен­но на­рас­т­ва­не на це­ни­те во­ди до на­рас­т­ва­не на ре­ал­ния ва­лу­тен курс, ко­ето е въз­мож­но да при­чи­ни проб­ле­ми на износителите.