Тема №1 понятие за гп. Система на гп. Предмет и система на обща теория на гп

1. 
   На първо място, ГПН се делят на императивни и диспозитивни. Императивните норми се наричат още норми от публичен ред. Тези ПН уреждат въпроси, свързани с общонационалните интереси. Те трябва да бъдат спазвани стриктно. Неспазването на правното поведение в посочените ПН води до нищожност. Правното регулиране установява редица ГПН, които предоставят самостоятелност и свобода на правните субекти при извършването на различни гражданскоправни действия. Тези ПН се наричат диспозитивни. Те съдържат също задължителни правила за поведение. Характерната особеност при тях се състои в това, че правните субекти могат да се отклонят от предписаното в тях съдържание. Така например в чл.186 от ЗЗД, в който е установено задължението за изплащане на разноски при прехвърляне на собственост да се понася по равно от страните. Няма пречка те да уговорят друго и разноските да се заплатят или от купувача, или от продавача. Нормата е диспозитивна.
   
2. 
   Общи и специални, общи и обособени и местни ГПН. Общите ГПН пораждат правно действие за всички случаи, които имат родови белези. Общи норми са установени в ЗЗД за различните видове договори. Специални норми са онези, които се прилагат само за тези случаи от рода, които имат видови белези и установяват различия в правния режим. Във връзка с договора за наем общите правила са установени в чл.228 и чл.239 от ЗЗД, а особените правила се съдържат в Закона за държавната собственост и в Закона за общинската собственост. Специалният правен режим изключва приложното действие на общия. С оглед действието по отношение на лицата ГПН биват общи и особени. В Закона за лицата и семейството относно правния статус на субектите в неотменимите текстове на този закон са установени общи правила. Особени правила относно субектите се съдържат в Закона за гражданска регистрация.
   
3. 
   Според тяхното съдържание ГПН се делят на самостоятелни и несамостоятелни. Самостоятелните се прилагат без да се налага препращане към друга ПН. Например, нищожни са сделките, които са сключени в противоречие със закона и др. Несамостоятелна норма е разпоредбата на чл.44 от ЗЗД, която препраща към друга ПН. Съгласно този текст правилата относно договорите намират приложение и към едностранните волеизявления, от които се пораждат права и задължения.
   
4. 
   Заповядващи, забраняващи и овластяващи. В чл.45 от ЗЗД е уредена отговорността при причиняването на вреди. Съгласно този текст всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Този текст установява една заповядваща ГПН. Забраняваща е нормата на чл.233 от ЗЗД: "Наемателят е длъжен да не уврежда наетата вещ. Той дължи обезщетение." Овластяващите ГПН предоставят определени правни възможности. Такава е разпоредбата на чл.87 от ЗЗД: "Когато длъжникът по един двустранен договор не изпълни задълженията си, кредиторът може да развали договора."
   
5. 
   Абсолютно и относително определени. При абсолютно определените ГПН понятията, включени в тях, не подлежат на конкретизация. Съгласно чл.18 от ЗЗД договорите за прехвърляне на собственост върху недвижими имоти трябва да бъдат сключени с нотариален акт. При относително определените ГПН понятията са формулирани общо и те предоставят възможност за конкретен подход. Такава норма е чл.13 от ЗЗД.
   
6. 
   Материални и процесуални. Нормите на гражданското законодателство съдържат материални ГПН. Те уреждат правата и задълженията. Нормите на ГПК са процесуални. Те уреждат способите за защита на гражданските материални субективни права. Има случаи в материалния закон да се съдържат процесуални норми и обратно.
   

• 
  Понятие за презумпция и видове. При презумпцията или предположението въз основа на установени факти се прави заключение за съществуването на неустановени факти. Биват два вида: оборими и необорими. В чл.32 от Семейният кодекс е установена презумпция за бащинство: "За баща на детето се счита съпруга на неговата майка, когато детето е родено през време на брака или преди изтичането на 300 дни от неговото прекратяване." Тази презумпция е оборима. В чл.109 от ЗЗД е предвидено, че ако документът за дълга е върнат доброволно на длъжника, дългът се счита за погасен. Това е необорима презумпция.
  
• 
  Фикции. Фикциите означават нещо несъществуващо. Чрез нея законът установява настъпването на правни последици, без да се е осъществил юридическият факт, който нормално може да ги породи. Такава фикция се съдържа в чл.2, ал.2 от Закона за наследството. В него се предвиждат наследствените права и на заченатия, стига той да се роди жив и жизнеспособен.
  

Терминът критика на ГЗ е правнотехнически и няма нищо общо с преценката на правилността и целесъобразността на закона. Този термин се използва при преценка на автентичността на акта и неговата правна сила. При нисшата критика се определя кой е автентичният текст на закона, който подлежи на прилагане. При тази критика не се поправят допуснатите грешки и несъответствия между обнародвания НА и текста на приетия акт. Поправките се извършват по установения от закона ред от органа, който е приел акта. Висшата критика е свързана с по-отговорна и квалифицирана формалноправна оценка. При нея се цели да се установи дали гражданския закон е действителен, дали е породил правно действие, т.е. дали е издаден от компетентен орган и спазени ли са изискванията за неговото приемане.

Правоприлагане в тесен смисъл на думата е самата дейност на компетентните държавни органи по прилагане на отделни НА.

В ГП са уредени договорната отговорност, при която договорните отношения възникват от различни правни сделки, наричани договори, а в други случаи тази отговорност възниква на извъндоговорно основание. Това съотношение на договорната и извъндоговорната (деликтна) отговорност, се нарича конкуренция на гражданския закон.

Съдебната практика и правната теория приемат неотклонно, че договорната отговорност изключва деликтната. В случаите, когато може да се търси отговорност въз основа на договор, това изключва възможността да се търси от деликт (правонарушение).
ТЕМА № 9

ТЪЛКУВАНЕ НА ГРАЖДАНСКИЯ ЗАКОН - ПОНЯТИЕ, ПРАВНА УРЕДБА.

ПРЕДМЕТ И ЦЕЛ НА ТЪЛКУВАНЕТО
І. Критика на ГЗ. При критиката на гражданския закон се прави преценка за автентичността на закона и за правната му сила. В правото са познати два вида критика на закона: нисша и висша. Нисшата критика има за цел да определи кой е автентичния текст на подлежащият на приложение граждански закон. При установяване на грешки, тези грешки се поправят само с нов закон. Висшата критика има за цел да определи дали гражданският закон е валиден и дали поражда правно действие. При нея се прави преценка дали законът е издаден от компетентен орган и спазени ли са формалните изисквания за неговото издаване. При тази критика се прави и преценка дали законът не е отменен или суспендиран.

При решаването на даден конкретен случай съдът не може да откаже да приложи закона, макар и да е установено, че в него има незаконосъобразности. В тези случаи съдът трябва да спре производството по делото и да уведоми председателя на ВКС, който може да сезира КС с искане за обявяване на противоконституционност на закона или отделни негови текстове.

По-късно във връзка с целта на тълкуването в теорията се обосновават две теории. Едното гледище се характеризира като субективна теория, която приема, че при тълкуването трябва да се установи волята на законодателя, такава каквато е била тя изразена по време на издаването на закона.

Другата теория, известна като обективна или теорията на актуалния законодател, приема, че целта на тълкуването е да се разкрие смисъла на закона като обективирана и изразена воля, без оглед на намеренията на законодателя.

Според преобладаващите съвременни възгледи при тълкуването се допуска приспособяване на ПН към социалните цели, които трябва правоприлагането да обслужва. Този възглед е известен като еволютивен в онзи смисъл, който най-добре отговаря на неговото социално предназначение в момента, в който той се прилага.

1. 
   Кой извършва тълкуването и каква е правната сила на тълкувателния акт.
   
2. 
   Методи на тълкуване и съотношение между резултатите от граматическото и логическото тълкуване.
   

1. 
   В зависимост от това кой извършва тълкуването и дали тълкувателния акт е задължителен, то се дели на официално и неофициално (доктринално, научно). Пример за официално тълкуване са актовете на КС, актовете на общото събрание на гражданската колегия на ВКС, актовете на общото събрание на ВАС. Официалното тълкуване, ако се извършва от органа, който е издал акта, се нарича автентично. То е нормативно или легално тълкуване. Неофициалното тълкуване се извършва от всеки един гражданин при разрешаването на даден спор. Неофициално тълкуване извършват и научните работници.
   
2. 
   В зависимост от това дали тълкуването се дава с оглед на конкретен случай или то не се съобразява с това, тълкуването бива казуално и общо.
   
3. 
   Граматическо (езиково или буквално). При това тълкуване се изхожда от правилата на науките за езика, за да се изясни смисъла на разпоредбата.
   
4. 
   Логическо тълкуване. При него се спазват изискванията на формалната и правната логика. Това тълкуване включва изискването отделните разпоредби да се тълкуват систематично във връзка с други разпоредби.
   
5. 
   При тълкуването се извършва и телеологично тълкуване, при което смисъла на разпоредбата се изяснява във връзка с целите на НА и конкретната разпоредба.
   
6. 
   Сравнителноправен метод при тълкуване. В случаите, когато конкретните граждански правоотношения са свързани с международен елемент, въпросите се решават по правилата на международното частно право и в тези случаи сравнителноправния метод играе важна роля.
   
7. 
   Потвърдително (декларативно) тълкуване. При него правоприлагащият орган потвърждава при тълкуването на закона резултатите, които той цели. Това е най-желаният вид тълкуване.
   
8. 
   Ограничително и разширително тълкуване. То се налага с езиковата редакция на текста.
   
9. 
   Поправително и отменително тълкуване. В първия случай се касае до грешки в текста, а във втория - до разпоредби, които взаимно се обезсилват.
   

Празноти в законодателството има, когато липсва изрична ПН, която урежда съдържанието на възникналите граждански правоотношения. В тези случаи определен юридически факт е породил дадено правоотношение, но съдържанието му не е подложено на пълна правна уредба. Преодоляването на празнотата е дейност, чрез която се извежда правило за решаване на конкретен случай, без да се създава нова ПН.

Институтът на аналогията е уреден с разпоредбата на чл.46 от ЗНА. Не подлежат на приложение по аналогия норми, които уреждат изчерпателно изброените случаи. Аналогията е недопустима в наказателното право, в административното право и при дисциплинарната отговорност.

• 
  Който има право да извърши по-голямото по обем и количество, той може да извърши и по-малкото. Действащото законодателство предвижда в Закона за държавната собственост, в Закона за общинската собственост и в Закона за устройство на територията възможността за отчуждаване на частна собственост срещу предварително и равностойно обезщетение. По аргумент за по-силното основание е допустимо и временното завземане на тези имоти;
  
• 
  На когото е забранено по-малкото, на него е забранено и по-голямото;
  
• 
  Условията, които законът поставя за упражняване на ограниченото право на по-силно основание трябва да се спазват и упражняват и при по-голямото по обем право;
  
• 
  Когато закона допуска постигането на определена цел, допустими са и средствата за постигане на тази цел.
  

Всяко едно ГПО има две страни. Едната страна е носител на субективното право, а от другата - на правното задължение. Това не трябва да се разбира в смисъл, че винаги едната страна има права, а другата - само задължения. В повечето случаи права и задължения възникват за двете страни по правоотношението. Такива са случаите при двустранните договори - пример е договорът за покупко-продажба. При нея както продавачът, така и купувачът имат едновременно права и задължения. Връзката между тях е корелативна. Правата на едната страна съставляват задълженията за другата и обратно.

В правната теория някои автори поддържат тезата,че ГПО има тристранен характер, защото държавата гарантира с правното нормиране конкретните ГПО. Този възглед е неправилен и основателно се критикува. Държавата не е страна по ГПО. Само при процесуалните правоотношения държавата е страна и тези правоотношения възникват и се развиват, когато носителите на едно субективно право потърсят съдебна защита.

ГПО и гражданскоправен институт (ГПИ). Правният институт е съвкупност от ПН, които уреждат определена категория ГПО. Характеристиката на ГПО се заключава в съдържанието на самото ГПО. То се състои от едно или повече субективни права и правни задължения. Юридическите факти, които пораждат ГПО са предпоставка за неговото възникване, но те не се включват в неговото съдържание.
ТЕМА № 13

СУБЕКТИВНО ПРАВО - ТЕОРИИ ЗА СЪЩНОСТТА МУ. ЗНАЧЕНИЕ НА ИНТЕРЕСА. ОПРЕДЕЛЕНИЕ. ПРАВО НА ИСК В МАТЕРИАЛЕН СМИСЪЛ. ПРАВНО ЗАДЪЛЖЕНИЕ.
І. Субективно право. Терминът субективно право (СП) е правнотехнически. Като синоним на този термин в законодателството са употребени и термините правомощие и иск. Тези термини са употребени в следните текстове - чл.34 от Закона за собствеността, чл.19, ал.3 и чл.59, ал.2 от ЗЗД.

Субективните права са средство, чрез което правните субекти задоволяват своите потребности. Във връзка с понятието СП в правната теория са формулирани различни концепции, наричани теории.

1. 
   Школата на естественото право. Според нея СП са иманентно присъщи на човешката личност от самото й раждане. Това научно обяснение търпи критика, защото ако обективното право не урежда отделните СП, те ще останат незащитени.
   
2. 
   Волевата теория на Савини, доразвита от Виндщайнд. Според тази теория СП е отделна от правния ред волева власт на неговия носител. Тази теория основателно се критикува от друг известен юрист - Йеринг, тъй като ако СП се отъждестви с волевата власт, тази теория не може да обясни понятието, когато носители на СП са недееспособни лица. Тези лица не могат да формират валидна правна воля.
   
3. 
   Теория на интереса. Тя е развита от Йеринг, според когото СП е правнозащитен интерес за задоволяване на определени потребности. Тази теория отъждествява СП с интереса.
   
4. 
   Еклектични теории. Последователи на тези теории са Леон Рюги и Келзен. Тези теории съединяват волевата власт с интереса и затова са еклектични.
   

1. 
   СП е една правна възможност, която възниква в закона от определен юридически факт.
   
2. 
   СП е гарантираната от обективното право възможност на неговия носител.
   
3. 
   Законът гарантира възможността да се получи определено имуществено или неимуществено благо.
   

Нарушаването на СП води до качествена промяна в неговото съдържание. Както изтъкват някои автори в тези случаи образно казано правото преминава в "бойна готовност". Това състояние на правото се нарича притезание или претенция, или право на иск в материалния смисъл на думата. То се отличава от правото на иск в процесуален смисъл, което е публично потестативно (властническо) право.

С предявяването на един иск се упражнява самото право и се търси неговата защита от съответните правораздавателни органи.
ТЕМА № 14

ВИДОВЕ СУБЕКТИВНИ ПРАВА
І. Видове гражданскоправни отношения (ГПО).

ГПО в зависимост от своето съдържание се разделят главно на 3 вида:

• 
  Прости, които се състоят от едно СП и едно ПЗ;
  
• 
  Сложни, които съдържат повече от едно СП и едно ПЗ;
  
• 
  Комплексни, които съдържат повече от две или множество СП и ПЗ.
  

В зависимост от това дали страните по правоотношенията имат само права или права и задължения, те се делят на:

• 
  Едностранни;
  
• 
  Двустранни.
  

- притезателни		- непритезателни
- прости		- сложни
- лични		- имуществени

• 
  Притезателни и непритезателни. Разграничителният критерий се състои в това дали за осъществяване на СП е необходимо определено поведение на задълженото лице. Повечето СП са притезателни. Непритезателните СП са уредени и гарантирани от закона възможности носителят им едностранно да въздейства върху чуждата правна сфера като предизвиква пораждане, изменение, прекратяване или погасяване на СП. Притезателните СП се защитават с установителни и осъдителни искове, а непритезателните - с конститутивни искове. Чрез упражняването на един конститутивен иск се предизвиква промяна в правната сфера на другата страна. Такива искове се упражняват при разваляне на сключените договори, унищожаване на договорите на основанията, посочени в чл. 27 и следващите от ЗЗД. Искът за развод е също конститутивен иск.
  
• 
  Прости и сложни. Критерият се състои в това колко правни възможности се включват в едно СП. При простите права има едно правомощие. При сложните СП има повече от едно правомощие. Сложно СП е правото на собственост. То се състои от трите правомощия: владение, ползване и разпореждане.
  
• 
  Имуществени и неимуществени СП. Критерият е в това дали при упражняване на СП може да се реализира имуществена облага. При неимуществените това е не е възможно. Такива са правото на живот, правото на свобода, авторски права и др. Неимуществените права са непрехвърлими.
  
• 
  Прехвърлими и непрехвърлими СП. Това деление е в зависимост от това дали СП може да сменя своя носител. Повечето СП са прехвърлими. Правото на собственост е прехвърлимо. Вещното право на ползване е непрехвърлимо. То е с оглед на личността - intuito personal.
  
• 
  Главни и акцесорни СП. Делението е в зависимост от това дали СП може да съществува самостоятелно или не може да съществува в самостоятелен вид. Акцесорните (добавъчни) права са по-малко на брой. Такива права са: залогът, ипотеката, неустойката и др.
  
• 
  Делими и неделими СП. Когато обекта може да се раздели на части, които имат самостоятелно съществувание, СП се класифицира като делимо и обратно.
  
• 
  Абсолютни и относителни СП. Делението е в зависимост от това кои са задължителните лица и какво е съдържанието на правните задължения. Абсолютни са вещните права. При тях неограничен кръг правни субекти са задължени да се съобразяват и да зачитат тези права. Абсолютно право е правото на собственост. Относителни права са облигационните права. Съгласно чл. 21 от ЗЗД договорът поражда действие между страните. Правата и задълженията, които възникват от един договор обвързват само страните по него. Тези права са относителни.
  

• 
  лични СП - правото на име и т.н.
  
• 
  вещни права
  
• 
  облигационни права (obligare - обвързвам, задължавам се )
  
• 
  авторски и сродни на тях права
  
• 
  семейни права
  
• 
  наследствени права.
  

Правно очакване е и придобитата давност. Ако едно лице владее чужд недвижим имот явно, спокойно и непрекъснато, то може да придобие правото на собственост след изтичане на 10-годишен срок ( чл.29 от Закона за собствеността ).