Несъответствие на международните договори с Конституцията на Република България

Несъответствие на международните договори с Конституцията на Република България

При двустранните международни договори отпада необходимостта от определянето на депозитар на договора, тъй като и двете страни получават автентичния текст на сключения договор. Депозират се обикновено оригиналите на многостранните договори и всички отнасящи се към тях документи, свързани с формулирането на резерви, ратификацията, присъединяване, денонсация. Депозитарът се определя от страните по договора и се фиксира в него. Депозитар може да бъде една, няколко държави или международна организация. В последно време функциите на депозитар се изпълняват главно от ООН.

Функциите на депозитара се фиксират в международния договор. Правата и задълженията на депозитара са определени във Виенската конвенция от 1969г., но понякога се конкретизират и в текстовете на договорите. Основно те се свеждат до пазене оригинала на договора и предадените за пазене пълномощия, подготовка и разпращане на заверените копия на договорите, получаване и пазене на други, отнасящи се до договора документи и др.
Тема № 7 Присъединяване към международен договор. Резерви и тълкувателни декларации. Действие на договорите във времето, пространството и по отношение на трети страни. Регистрация.
Държавите могат да бъдат страни по договори, в преговорите и сключването на които не са участвали. В този случай става дума за присъединяване. Присъединяване е възможно единствено към многостранните договори. От гледна точка на присъединяването договорите биват открити, полузакрити и закрити.

Открит е договор, присъединяването към който се извършва само с едностранен акт на присъединяващата се държава. Това са редки случаи.

Полузакрит е договор, който поставя някакви условия пред присъединяващата се държава.

Закрити са договорите, които не допускат увеличаване броя на първоначалните страни по договора.
При многостранните договори съществува възможността една държава при подписване, ратификация или присъединяване към договора да заяви резерви или да направи декларации.

Резерви – в международната практика резерви се формулират по многостранни договори преди влизането им в сила. Общият ред за формулиране, приемане, възражения и процедура по резервите е уреден от Виенската конвенция от 1969г. Резерва означава “едностранно изявление.... с което се иска да се изключи или промени правното действие на определени разпоредби на договора при тяхното прилагане...”

Правото на формулиране на резерви по общи международни договори договарящите се страни имат само тогава, когато резервата не е несъвместима с предмета и целите на договора и изрично се допускат от неговите разпоредби.

По общо правило договорът обвързва само страните по него. Възможно е договорът да предвижда права за трети страни. Задълженията за трети страни са допустими само при тяхното изрично писмено съгласие.

С оглед действието си във времето, договорите биват срочни и безсрочни. Срокът на действие на договора може да бъде продължен преди изтичането му – това се нарича пролонгация. Пролонгацията може да бъде автоматическа или с отделно споразумение. Срокът на всекимеждународен договор се определя от неговите разпоредби. Договорите с неопределен срок на действие съдържат норми, които конкретно указват, че договорът е с неопределен срок, но могат да не съдържат подобна разпоредба. Безсрочните договори не съдържат норми относно прекратяването или спирането на тяхното действие.

Договорите се прекратяват по взаимно съгласие или едностранно. Взаимното съгласие включва изтичане на срока, изпълнение на задълженията по договора и взаимно съгласие за предсрочно прекратяване на договора. Едностранното прекратяване включва денонсация и анулиране. Денонсацията е едностранно прекратяване на договора при условия, предвидени в самия договор. Анулирането е правомерно прекратяване на договор и може да има място в различни ситуации, например при съществено нарушение на догвор от другата страна и др.

Необходимо е да се уточнят пространствата, в които действат международните договори. Под изключителен държавен суверенитет се разбира сушата и нейните недра, водното пространство и сушата, лежаща под него, въздушното пространство над сушата и водното пространство. Това са съставните части на държавната територия.

Територията и пространството могат да се разделят на два вида – държавни и територии за общо ползване (международни).

Съществуващите международни договори действат в следните пространства:

• 
  държавни – земни, водни, въздушни
  
• 
  международни – земни, водни, въздушни, космически
  
• 
  със смесен характер – земни и водни
  

Регистрацията и публикуването на международните договори не са пряко свързани с процеса на сключване, но имат важна връзка.

Въпросът за регистрация на международния договор се решава от участващите в него страни. Страните по нерегистриран договор не могат да се позовават на него пред нито един орган на ООН.

Договорите, влезли в сила между две или повече страни се регистрират от една от тях. В случаите, когато ООН е страна по международен договор или ООН е определена за депозитар, или в текста се посочва, че ООН се упълномощава да извърши регистрацията, ООН е задължена да регистрира договора.

Международният обичай е мълчаливо споразумение между субектите на международното право. Това определение е предварително и подчертава разликата му с договора.

Обичаят се създава чрез пракитката на държавите, която се състои в действия или бездействия. Една държава може да изрази своето отношение и да участва в определено международно отношение както чрез активни действия, така и чрез въздържане от действия. Обикновено практиката предполага повтарящи се действия в еднородни международни отношения като свидетелство за еднообразно поведение на държавата, за определено намерение да се придържа към някакъв модел на поведение. С повторението възниква и необходимостта да се взема пред вид факторът време. Продължителността на периода има важно значение за констатиране на намерението на държавата да се придържа към установена относително устойчива практика. Не всяко повторение може да бъде насочено към създаване на международен обичай, повторението може да има за цел да установи норми, но не юридически.
Два възгледа относно създаването на международния обичай:

1. 
   Международният обичай възниква спонтанно, пряко от волята на държавите. Държавите несъзнателно формират обичая, оказват се пред факта, че съществува вече утвърден оличай в международното право.
   
2. 
   Създаването на обичая е съзнателен, правотворчески процес на държавите.
   

Като правило международният обичай се формира винаги в практиката на ограничен кръг държави. Държавата спазва еднообразно поведение, но не го смята за задължително. За да се появи норма, е необходимо да се установи съгласието на държавата да се обвърже юридически с установеното правило за поведение.

Необходимо е практиката да бъде взаимна, да възникне във взаимните отношения на държавите. До формиране на правило за поведение води само нейната съвпадаща част. Това е частта от практиката, която е взаимно приемлива, и за съществуването на която е необходимо съгласие или отсъствие на възражение.

При възникването на обичая елементите на нормативността нарастват постепенно, постепенно се достига и до признаване на пракитката като задължителна за прилагащите държави.

Една особеност на обичая е неговата неопределеност при съществуваща и безспорна висока степен на нормативност. Международният обичай се формулира, когато се оспорва. В процеса на спора той се доказва и в процеса на доказване се формулира. В международното право субектите са винаги индивидуално определени, известни. Доказателството на международния обичай се извършва от страната, която претендира, че е нарушен съществуващ обичай.

Комисията за международно право има за задача да разглежда средствата, правещи по-достъпни свидетелствата в областта на международното обичайно право. Към свидетелствата, доказващи международната практика, се отнасят решенията на международните съдебни институции, националното законодателство и решенията на националните съдилища, имащи отношение към международното право. Посочват се и вътршените закони по въпросите на международното право, включително и конституциите, както и дипломатическата кореспонденция и всички официални издания, съдържащи сведения за официалната държавна практика.
Тема № 9 Юридически задължителни актове на международните организации
Това е нов източник на МП, който се появява едновременно с признаване правосубектността на международните организации. Утвърждаването на юридически задължителните актове на международните организации като източник на право става постепенно, следвайки нарастването на броя и видовете на тези нови източници.

Международните организации действат като самостоятелни суебкти в международните отношения. Със създаването им се появява и нов метод за регулиране на отношенията между държавите, отличаващ се с поемането на известни ограничения, които държавите приемат, като създават и членуват в една международна институция. Ето защо в нормотворческата дейност на международните организации може да се открие тенденция, приближаваща нормотворческата дейност на организацията до законодателната дейност на държавите.

Източници:

1. 
   Вътрешно право на международните организации
   

Терминът “вътрешно право” е условен, но отразява сферата на действие на тези правни норми, които като правило не излизат извън рамките на международната организация.

Договорите, изработвани под егидата на международните организации не се отнасят към категорията източници, които разглеждаме тук, но проследяват опростеното и бързо изработване на международните конвенции. При него текстът на бъдещата конвенция се подготвя в самата международна организация. Различието при прилагането на тази процедура е, че на държавите се продоставя готов текст, по отоншение на който те трябва да изразят своята воля – да се обвържат ли юридически с него или не. Гласуването в органите на специализираните международни организации не означава изразяване на съгласие на държавата да се обвърже юридически с даден договор.

2. 
   Технически правила
   

Текстовете на нормативните регламенти се приемат от органите на международната организация. В органа, който приема текста може да са представени всички държави-членки, но даден текст може да се приеме и от орган с ограничено представителство, примерно ИКАО – в ИКАО нормативните регламенти, които в тази организация се наричат международни стандарти – се приемат от Съвета. Съветът е постоянен изпълнителен орган с ограничен състав и се състои от 30 члена. Текстовете на приетите стандарти се изпращат на държавите, които в определен срок трябва да изразят отношението си към тях. В случая това е срок от три месеца. Ако в този срок не се получи съобщение, че стандартите не се приемат, те влизат в сила за съответната държава.

3. 
   Резолюции
   

Проблемите около правната природа на резолюциите се появяват във връзка със значението на конкретни резолюции и обвързаността на държавите с тях извън международната организация.

Ненормативните резолюции – препоръки могат да бъдат етап в изработването на международен договор в рамките на международната организация. В този случай представителите на държавите в организацията гласуват и изразяват одобрение на текста на проектоконвенцията и съгласието тя да бъде представена като документ от името на организацията. Само държави-членки имат правомощия да се обвързват с текста на проекта и да го признаят като правна норма.

Същото значение има гласуването на резюлиции, които съдържат правило за поведение, но приемани извън процедурата по подготовка на международен договор. Резолюцията само формулира правилото за поведение. Не е ясно, обаче, дали мнението на държавите, изразено чрез гласуване на една резолюция може да се разглежда като доказателство за тяхната практика или въобще означава признаване на това правило за поведение за обичайноправна норма. Съществуват две мнения:

• 
  първото отстоява тезата, че е необходимо стриктно спазване на буквата на учредителния акт. Независимо колко пъти една държава изразява подкрепа на дадена резолюция, тя остава само резолюция с препоръчителен характер и не се превръща в обичайна норма.
  
• 
  Според второто резолюциите могат да се използват като доказателство за държавната практика. Частен случай представляват резолюциите, в текста на които изрично се посочва, че те декларират съществуващи норми на международното право – оттук идва и названието им – декларативни.
  

Част от член 38 от Статута на Международния съд на Организацията на обединените нации се отнася до общите принципи на правото:

“1. Съдът, чиято функция е да решава – в съответствие с международното право – спорове, отнесени до него, прилага:

...

в) общите принципи на правото, признати от цивилизованите нации;”

Този текст е взаимстван от Статута на Постоянния съд за международно правосъдие, съществувал при Обществото на народите, който гласи, че съдът прилага общите начала на правото, признати от цивилизованите народи.

Значението на общите принципи на правото е твърде спорно. Те са предмет на множество монографии, определя им се неизменно място и общите курсове по международно право.

Създателите на статута на Постоянния съд за международно правосъдие са имали пред вид принципи на националните правни системи на цивилизованите нации, които съдът има право да прилага при решаването на предадените му спорове. В практиката на Постоянния съд за международно правосъдие са изключения случаите, в които има позовавания на общите принципи на правото.

1. 
   Делото за Хоржувската фабрика – Постоянният съд за международно правосъдие се позовава на принцип на международното право, съгласно който всяко нарушение на някакво споразумение води до задължението да се заличи щетата.
   
2. 
   Кампанията за електрификация на София срещу България – 1939г. – Постоянният съд признава принцип, според който всяка страна по един договор е длъжна да се въздържа от действия, които без съмнение ще имат преюдициален ефект по отношение на съдебното решение.
   
3. 
   По делото за границите на султаната Мосул Постоянният съд се позовава на принципа “никой не може да бъде съдия в своето собствено дело”.
   
4. 
   По делото за германските интереси в Полска Горна Силезия Постоянният съд се позовава на принципа, че съдът не може да разглежда въпрос, който вече се разглежда в друг съд.
   
5. 
   В други дела – Като общи принципи се споменават забраната да се злоупотребява с правото.
   
6. 
   В други дела на Международния съд на ООН – Принцип, че е недопустимо повторно разглеждане на съдебно дело, по което има влязла в сила присъда.
   

Смисълът, който се влага в общите принципи на правото от Постоянния съд не може да се пренася изцяло върху Международния съд на ООН. Доказателство за това е, че съществува разлика в текстовете на двата статута. Добавено е, че функция на Международния съд е да решава в съответствие с международното право. Още повече, че Уставът на ООН и Статутът на Международния съд е нов, различен международен договор от Статута на Обществото на народите и Статута на Постоянния съд.

• 
  Това са принципи и предполагат висока степен на обобщеност
  
• 
  Трябва да бъдат част от националните правни системи на всички държави в света. Добавката “цивилизовани нации” е заменена от принципа на суверенното равенство, провъзгласен кат опринцип на ООН.
  
• 
  Нужно е да бъдат използвани от Международния съд в областта на международното право.
  

Общите принципи на правото, използвани в международното право са юридически понятия, постулати, правила на юридическата логика и юридическата техника, които се прилагат както в националните правни системи, така и в международното право. Но те могат да бъдат използвани само в процеса на тълкуване и прилагане на правните норми.

Към този извод следва да добавим, че съдът може да постанови решението си, като се позове на буква “в” от Статута, като не е задължително да доказва наличието на принципи във взаимните отношения на държавите. Не е нужно съдът да обосновава прилагането на договор или пракитка, която свидетелства за наличието на обичай. Във всеки случай възможността съдът да се позове на общите принципи на правото в смисъл по-широк от посочения, съществува.

В тесния смисъл на общите принципи, възможността съдът да се позове на тях и да ги използва говори за наличието на особен вид източник на правни норми – това са общите принципи на правото.

Съществува и още едно доказателство за това, че общите принципи на правото не са просто технически норми. Тъй като в международното право няма законодателно установени правила за строежа на нормативните актове, тази празнота се попълва от общите принципи.
Тема №11 Спомагателни правни способи за установяване съдържанието на международноправните норми. Решения на Международния съд и международните арбитражи.
Буква “г” от чл. 38 на Статута на Международния съд определя съдебните решения и доктрината на най-квалифицираните автори от различни държави като помощни средства за установяване на правните норми. Наред с тях съществуват и други, непосочени в Статута помощни средства.
Резолюции на международни организации

Резолюциите на международните организации не са еднородни. Те са обединени от едно общо качество – не са норми на международното право.

Проблемите около правната природа на резолюциите са свързани със значението на конкретни резолюции и обвързаността на държавите с тях извън международната организация.

Ненормативните резолюции-препоръки могат да бъдат етап в изработването на международен договор в рамките на международна организация (пример – всички международни договори, одобрени с резолюции на Общото събрание на ООН). В този случай представителите на държавите в организацията гласуват и изразяват одобрение на текста на проектоконвенцията и съгласието тя да бъде представена като документ от името на организацията. Същото значение има гласуването и по отношение на всички други резолюции, които съдържат правила за поведение, но се приемат извън процедурата по подготовка на международен договор. В международната организаця представителите на държавите изразяват отношението си към тези правила за поведение и това може да се съпостави с процеса на създаване на международен договор или международен обичай. Резолюцията само формулира правилото за поведение.

В правната доктрина съществуват две мнения:

• 
  Първото отстоява тезата, че е необходимо стриктно спазване на буквата на учредителния акт. Независимо колко пъти една държава изразява подкрепа на дадена резолюция, от това не се променя правното значение на резолюцията, тя остава само резолюция с препоръчителен характер и не се превръща в обичайна норма.
  
• 
  Според второто резолюциите на международните организации могат да се използват като доказателство за държавната практика. Тези резолюции се наричат “декларативни”, т.е. те декларират съществуващи норми на международното право.
  

Съдебните решения се отличават от всички останали мирни средства за уреждане на споровете в международното право със своята задължителна сила. В понятието “съдебни решения” включваме и решенията на арбитражните съдилища.

Съдебните решения, споменати в цитирания член. 38 от Статута на Международния съд не са източници на международното право, нито са спомагателни или второстепенни източници.

Статутът на съда отделя съдебните решения от източниците, изброени преди. Освен това решенията на съда са задължителни само за страните по спора и само по отношение на даденото дело. Следователно, що се отнася до Международния съд на Организацията на обединените нации, неговите решения не могат да бъдат източници на международното право.

Въпреки това, Международният съд е един от главните органи на ООН, в неговия състав влизат лица с призната компетентност по международно право. Решенията на съда не са прецедент съгласно чл. 59, но делото е факт, който може да се използва при тълкуване на правните норми и при установяване на тяхното съдържание. Няма пречки решенията на съда да оказват влияние върху поведението на субектите на международното право. Същото е валидно и за решенията и на други международни съдилища.
Национално законодателство и решения на националните съдилища

Ролята на решенията на националните съдилища е сходна с тази на националното законодателство, въпреки че последното не се споменава в Статута на съда. Актовете на съдилищата и законодателните актове са резултат от официална дейност на държавните органи. Те служат за доказване на съществуването на международен обичай, признаван от дадена държава.

В международното право доктрината винаги е играела значително по-важна роля от значението си според вътрешнодържавното право.

1. 
   Фактор, свързан със спецификата на международното право. Международното право си остава децентрализирано право, чиято систематизация е възложена на един международен орган. Съществуването на международния обичай внася елемент на неопределеност в международното право. Изследванията на учените-международници предлагат анализ, подкрепен с международна практика, който е единственото съчетание на практика и съществуващо право, обединени в конкретен случай
   
2. 
   Фактор, свързан с нормативно закпрепената роля на учените. В Комисията по международно право на ООН, чиято функция е прогресивно развитие и кодификация на международното право и чиято роля е получила широко признание, влизат значителен брой научни работници и автори на трудове в областта на международното право. Същото важи и за състава на Международния съд.
   

Част 4 от Хагската Конвенция

Страните по един спор отнасят този спор за разрешаване към специален създаден Арбитражен орган, като страните по спора се съгласяват решението на арбитража да бъде задължително за тях. Хагската Конвенция предвижда създаването на Арбитражен съд в Хага, който да подпомага формирането на арбитраж, когато се наложи. В този съд всяка страна – членка на Конвенцията посочва 4 лица – арбитри. Постоянният арбитражен съд има международно бюро, което се занимава с административни въпроси и се ръководи от Административен съвет, в който участват всички посланици на държави, страни по Конвенцията и са акредитирани в Хага.

Председател на Съвета е холандският външен министър.

Спорът вече е възникнал и държавите, страни по спора решават да го отнесат за разрешаване от арбитри.

Държавите предварително се споразумяват за техни бъдещи спорове да бъдат уреждани с арбитраж.

Арбитражното споразумение се нарича компромис. В арбитражните споразумения страната определя начина, по който ще бъдат избрани арбитрите и процедурата, която ще бъде следвана от арбитрите.

Ако не се предвижда специална процедура, тогава се прилага Хагската Конвенция.