Тема № 12 Понятие за международна правосубектност. Видове субекти на МП

Държавите са първият по време и основен създател на международноправните норми. Само те притежават права и задължения, значително превишаващи правата и задълженията на който и да е друг субект на международното право. Ето защо те са основни субекти на съвременното международно право. Държавата е ограничена в своите действия само от рамките на международното право.

В международното право не се открива изброяване на субекти, както и каквото и да било ограничаване в това отношение. В съвременното МП освен държавите съществуват и действат и други субекти. Могат да се посочат следните субекти на МПП:

• 
  Държави
  

• 
  Международни организации
  

• 
  Нации и народи, борещи се за национално освобождение
  

• 
  Държавоподобни образувания или особени случаи на правосубектност
  

• 
  Физически лица
  

Когато съществуват отношения в едно общество, регулирани от правна норма, говорим за правоотношения. Участниците в обществените отношения стават участници в правоотношението или субекти на правоотношението. Всеки субект на правоотношение е и субект на правото. Нито в теорията, нито в практиката не се посочва количествен критерий. Достатъчно е същестуването на едно правоотношение, за да имаме основание да твърдим, че субектите на това правоотношение са и субекти на правото въобще.

Субектът на правото може да бъде такъв и да притежава потенциалната възможност да влиза в определени видове отношения, а при субекта на правоотношенията се има пред вид реалното участие в конкретни правоотношения.

Изброените субекти на МП не са равни по отношение на възможностите за участие в различни правоотношения. Всеки субект на правото може самостоятелно да поема и изпълнява права и задължения, разликата при МП е, че неговите субекти сами създават своите норми, своето право. Именно тази способност не е еднаква при различните субекти на международното право.
Понятие за международна правосубектност

Понятието за субект на правото е основно във всяко право, включително и в международното.

Международноправните актове, в които се среща терминът “субект на международното право” са по-скоро изключения, терминът сравнително наскоро навлезе в международните договори.

Примери:

• 
  Виенската конвенция за правото на международните договори, 1969г., член 3, освен държави се посочват и други субекти на МП
  
• 
  Невлязлата в сила Виенска конвенция за правоприемството на държавите по отношение на международните договори, 1978г. – споменават се субекти на международното право.
  
• 
  Други
  

Предмет на международното право могат да бъдат както международни отношения, така и вътрешни държавни отношения. И двата вида отношения могат да подлежат и на смесено регулиране и това дава отражение и върху субектите на МП.

Когато става дума за субекти на правото, различават се техните дееспособност и правоспособност.

В МП всички субекти се приема, че са праводееспособни, защото всички субекти са колективни. Такива са държавите, нациите, които се борят за национално освобождение, международните организации, особените образувания. Изключение представлява индивидът.

Може да се оспорва това, доколко индивидът има основание да се разглежда като субект на международното право, както и възгледът, че правоспособността и дееспособността са неотделими в МП.
За изясняване на понятието субект е необходимо да се отличат още две понятия.

Правосубектност

Способността на дадено образувание или лице да бъде субект на правото.

Субект на международното право

Всяко лице, всяко образувание, което участва в правоотношение. В случая – всяко лице, което участва в международно правоотношение. Субектът на правото предполага реално участие в такова правоотношение.

В този смисъл правосубектност и правоспособност са много близки понятия, макар че в първия случай правоспособността и дееспособността са двете съставни части на субекта на правото.

За колективните субекти на МП е вярна констатацията за тяхната праводееспесобност. С навлизането на индивида в МП, трябва да се навлезе в категорията дееспособност като самостоятелна категория.
Обемът на притежаваната правосубектност е различен за отделните субекти. Например се приема, че ООН притежава международна правосубектност, но като субект на МП съвсем не притежава такава правосубектност и такива права и задължения, каквито притежават държавите.

Обемът на правосубектността е категория, която се различава както между видовете субекти, така и в рамките на отделен вид субекти.

За дълъг период от време държавите са единствените създатели и субекти на МП. В процеса на еволюция на МП се появяват и други субекти, но само държавите притежават неограничена правосубектност, т.е. правосубектност с възможно най-голям обем сред всички останали субекти на международното право.

Правосубектността може да бъде ограничавана и това е тенденция в съвременната държавна практика.

Пример:

Член 11 от Конституцията на Италианската република: “Италия... се съгласява при условие на взаимност от страна на другите държави на ограничения на своя суверенитет, необходими за установяването на ред, осигуряващ на народите мир и справедливост...”

Правосубектността е универсална по отношение на предмета на правно регулиране; държавите могат да се договарят за всичко, което представлява взаимен интерес.

Всяка държава притежава суверенитет. Суверенитетът е върховенство върху определени територия и население и независимост във външните отношения. В рамките на държавата се осъществява върховна власт, като държавната власт е представена в цялата си пълнота – законодателна, съдебна и изпълнителна. При осъществяването на държавната власт е недопустима каквато и да е намеса от чужда държава.

Държавите притежават суверенитет по силата на своето съществуване и той им принадлежи от момента на тяхното създаване. Също по силата на своето съществуване те са субекти на МП. Тази правосубектност е първична, не зависи от нечие признание и не е обвързана с такова.

Държавата участва само в такива правоотношения, които съществуват по силата на нейното волеизявление.

Държавите осъществяват своя суверенитет, като реализират принадлежащите им права и наложените им задължения в рамките на общото международно право. Още на първата си сесия Комисията за международно право изработва проект на декларация за основните права и задължения на държавите. Пред вид на това, че държавите проявяват слаб интерес към този проект, той остава без по-нататъшно развитие.
Правосубектност на унитарните и съставните държави.

В зависимост от своята правосубектност, държавите се делят на унитарни и съставни (сложни).

Конфедерацията може да притежава определен обем правосубектност, ако с договора за създаване на конфедерация й се предоставят известни правомощия. В този случай правосубектността на конфедерацията е качствено различна от тази на държавата. Преди всичко тя е специална, т.е. тясна – съществува в определена област и с определа цел. Второ, тя е предоставена по силата на договор, създаден от самите държави и има вторичен характер.

В момента сред държавите в света не съществуват конфедерации.

Именно в този смисъл нациите (народите) притежават гарантираното в Устава на Организацията на обединените нации право на самоопределение. В чл.1. т.2. от Устава за цел на организацията се определя да развива приятелски отношения между нациите, основани на “принципа на равнопоставието и самоопределението на народите.”

Равнопоставието на народите се споменава и в преамбюла.

Принципът на самоопределение е развит по-подробно и в други актове на ООН. Най-важна сред тях е: Декларацията за предоставяне независимост на колониалните страни и народи, приета на ХV сесия на ООН от 14.12.1960г. Според декларацията равнопоставието и самоопределението като принципи означават, че всеки народ има право свободно, без външен натиск, да избира своя политически статус, т.е. своята степен на самостоятелност и да следва икономическо, социално и културно развитие по свой избор. На това право съответства задължението на всяка държава да уважава така направения избор. Следователно нацията или народък са субекти на правото на самоопределение.

Безспорно, нацията още не е държава и не нацията се признава за субект на МПП. Връзката между нация (народ), борещ се за национално освобождение и субект на МП е, че нацията се приема за държава в последен стадий на своето създаване и не нацията, а създаващата се държава е субект на МПП.

Като субект на МПП нацията, бореща се за национално освобождение, има съществени особености, които я отличават от разгледаните субекти на МП. Нейната правосубектност има първичен характер, тя се основава на суверенитета и то на държавния суверенитет. Нацията, бореща се за национално освобождение притежава население, което:

• 
  заема определена територия,
  
• 
  независимо е в осъществяването на външните си отношения,
  
• 
  представено е чрез своя организация или организации
  

Нацията притежава право на самоопределение и в този смисъл правосубектността й не зависи от признаването й от други субекти на МП.

Изключително важна характеристика на нацията като субект на МП е временният характер на нейната правосубектност. Това произтича от допускането, че нацията е пред съставяне на своя собствена държава и ако това състояние продължи твърде дълго, то говори за невъзможността нацията да създаде в този момент държава.

Независимо от това, нацията запазва правото си на самоопределение, което може да бъде реализирано във всеки един момент и е без значение дали нацията или народът са в границите на вече съществуваща държава, от която искат да се отделят, или искат да се присъединят към друга държава или имат своя собствена отделна държава, но искат да се присъединят към друга.

Правосубектността на нацията е ограничена, защото обективно нейните възможности да поема задължения и да упражнява права са ограничени. Международната практика показва, че този субект участва в ограничен вид международни договори, примеро в областта на образованието. В областта на дипломатическото право нейното представителство е като правило едностранно – нацията е представена при някои държави. Представителствата на нациите, борещи се за национално освобождение при международните организации, са със статут на наблюдатели.
Тема № 15 Правосубектност на международните организации. Неправителствени организации.
Въпросът за правосубектност на международните организации е относително нов за международното право проблем. И в теорията, и в практиката се приема, че международните организации са субекти на международното право.

Международните организации възникват исторически от международните конференции и се налагат като нов метод за регулиране на международните отношения. Международните организации са постоянни колективни органи на държавите. Те предоставят възможност постоянно да се поддържа международно сътрудничество и в този смисъл са нов метод за уреждане на международните отношения.

Предшественици на съвременните международни организации са административните съюзи, които притежават общи черти със съвременните международни организации – международни служители, постоянна структура от органи, но не са били признавани за субекти на международното право.

Постепенно отношението към международните организации се променя и в началото на века те получават права, които ги доближават до съвременните международни организации. В най-голяма степен това е изразено при Обществото на народите. То има право да сключва международни договори, притежава договорна правоспособност, неговият персонал се ползва с привилегии и имунитети.

Съвременното понятие за международни организации се оформя след ІІ СВ.В. с утвърждаване на правния им статут. Броят им рязко се увеличава. Важно място в признаването на правосубектността на международните организации заема съвещателното мнение на Международния съд на ООН от 11.04.1949г. във връзка с възмездяване на щетите, понесени в служба на ООН. В него се казва, че анализът на предоставените на организацията права и тези, с които тя реално се е ползвала, доказват правосубектността на ООН.

За разлика от държавите, които претежават всички права и задължения, предвидени от международното право, образувания от рода на ООН зависят от целите и функциите си, така както те са изложени в техните учредителни актове и развити в практиката им.

Международните организации се основават с международен договор от суверенни държави. Тези договори са от особен род, защото с тях се създава правна основа за дейността на един постоянно действащ международен организационен механизъм. Договорите, учредителни актове на международните организации могат да носят различни наименования – договор, устав, харта, статут.

Правосубектността на международните организации е договорна, вторична, производна от учредителните актове. Има спорове около юридическите основания и обема на правосубектността на международните организации. Според Международния съд на ООН в споменатото съвещателно мнение, международната организация се различава от държавите, като при това нейните права и задължения са от различно естество.

Всяка от международните организации притежава права и задължения, има собствена организационна структура, договорна правоспособност, определен обем привилегии и имунитети, в определени случаи носи и отговорност. Необходимите признаци, които трябва да притежава една международна организация като субект на международното право не са посочени в правен акт, но са изчерпателно разработени в правната доктрина. На практика тези признаци се оказват недостатъчни, необходими са и допълнителни признаци, за да съществува една организация като юридическо лице, като имуществена обособеност, право да се явява като страна пред съда и др.

Като субекти на МПП международните организации притежават определена специфика, която се изразява в правата, които меджународните организации могат да упражняват. Тези права са производни от учредителния акт и се допълват от практиката на международната организация, получила одобрението на държавите членки, или поне срещу която не са заявени възражения от тях. Следователно обемът на правосубектността се определя на основата на учредителен акт с прилагане на концепцията за подразбираща се компетентност. Това отличава международните организации от държавите, които притежават неограничена правосубектност.

Като субекти на МП международните организации притежават права в областта на дипломатическото право. Служителите на международните организации притежават привилегии и имунитети, различни от тези на представителите на държавите. Самото представителство на международни организации е едностранно. Държавите откриват свои постоянни представителства при международни организации, макар и не при всички, но в същото време международните организации не изпращат свои постоянни представители в държавите-членки.

Международните организации са ограничени и по отношение на избора на средства за уреждане на спорове. Те могат само да получават съвещателни мнения от Международния съд на ООН.

Имат статут на наблюдатели. Европейският съд в Страсбург може да бъде сезиран от физически лица и от международни неправителствени организации – примерно Хелзинският кометит, Green Peace.

Имат силно редуцирана правоспособност.
Тема № 16 Особени случаи на правосубектност
Светият престол

Неправилно Светият престол се замества с Ватикана. Ватикана е само част от Рим, където се разполага основният комплекс от здания на Светия престол.

Светият престол притежава черти, които го сближават с държавите като субекти на МП. Има свое население, което е около 1 000 души, официален език е италианският, за документи по въпросите на култа – латинският. Валутата е отделна от италианската и се обменя в съотношение 1:1 с нея. Ватикана осъществява свои радиопредавания, издава свой вестник. Разполага със своя армия – швейцарска гвардия, както и с полициа и жандармерия. Светият престол поддържа дипломатически отношения с над 100 държави. Работи активно в Международната агенция за атомна енергия и в Международния съюз за далекосъобщения. Постоянен наблюдател е в ООН, МОТ, ЮНЕСКО.

Основанията за правосубектността на Светия престол са характерни само за него. Тези основания могат да бъдат определени като частично договорни, частично обичайноправни.

За един продължителен период от време Светият престол е бил неоспорим субект на МП. Папската държава прекратява своето съществуване след обединението на Италия, съгласно резултатите на плебисцит, проведен на 20.10.1870г. Независимо от това, папската власт не признава това положение и папата разглежда себе си като пленник в град Рим. Едновременно с това едностранно Италианското кралство гарантира някои права на папската власт, закрепени в закон на 13.05.1871г. Съгласно този закон папата се ползва със свобода в международните си отношения, установява дипломатически отношения, има свобода на пубилкациите по цялата територия на кралството, ползва се с неприкосновеност на документи и архиви и т.н. Това положение продължава до 1929 г., когато са сключени Латеранските споразумения. Тези споразумения се състоят от три договора – първият е конкордат, т.е. споразумение за католическо вероизповедание в Италия. Вторият е финансов договор, а третият – Латеранският договор, който урежда международното положение на Светия престол.

Латеранските споразумения са включени в Конституцията на Италианската република от 1947г. Съгласно нея, отношенията между държавата и католическата църква се определят от Латеранските договори, изменения на договорите не изискват изменения в Конституцията.

В известен смисъл Светият престол излиза извън рамките на международното право. Неговото влияние и политическо значение са безспорно по-важни, отколкото правното им отражение. Всички права, които ползва Светият престол, всички привилегии и имунитети, са подчинени на по-висока цел – да гарантират дейността на Светия престол като дуковна институция. Именно духовният аспект е определящ и най-важен, когато се говори за Светия престол.
Много малки държави

Днес съществуват около 190 независими държави. Измежду тях немалък е броят на малките страни. Само по себе си “много малки държави” е неясно, в международното право няма норма относно минималната държава, територия или население, нито в практиката, нито в научната литература има общо становище.

Най-общо те могат да бъдат описани като държави с много малка територия, малочислено население и незначителни икономически ресурси. Приема се, че държави-джуджета са тези с територия под 1000 кв.км., защото независимо от размера си някои от тях имат голямо стратегическо значение – Малта, Сингапур, Бахрейн – и оказват влияние върху световната политика – Люксембург, Ватикана/Светия престол – и икономика – Лихтенщайн, Монако.

Спорът започва още с това, дали въобще са държави.

• 
  Приемането на тези държави за членове на ООН. В ООН има изискване да се приемат само държави, затова и членството би представлявало едно мнение на всички държави за притежаването на качества на държава и следователно на субект на международното право. Но този критерий е несигурен, въпросите на членството се влияят от политически съображения.
  
• 
  Минидържавите могат да бъдат разделени на две групи:
  
  • 
    Държави, които са отстъпили част от своя суверенитет в полза на друга държава – Монако, Сан Марино, Лихтенщайн.
    
  • 
    Държави, които притежават самостоятелно всички атрибути на суверенитета – Науру, Малта, Сингапур, Бахрейн. Повечето от тях членуват в ООН.
    

Понякога като субекти на МП или като притежаващи определен обем правосубектност се посочват свободните градове. Примери за това са Краков (1815-1846г.г.), Гданск (1920-1939г.г.), Триест (1947-1954г.г.).

С Версайския мирен договор Гданск (Данциг) се откъсва от Германия и се обявява за свободен град. Полша упражнява специални права по отношение на града: ползва пристанището, корабоплаването по река Висла, контролира ж.п. линиите, представлява Гданск в международните отношения. Гданск сам изработва своя конституция, одобрена от Обществото на народите. Съветът на ОН назначава Върховен комисар с широки правомощия да контролира цялата администрация на града, да представлява Обществото на народите и да действа като първа инстанция при спорове между Германия и Полша. Данциг съществува като свободен град до началото на Втората световна война.

Триест е предаден по силата на Сен-Жерменския мирен договор с Австро-УНгария на Италия. През 1945г. е зает от англо-американски части и от 1947г. Триест е поставен под непосредственото наблюдение на Съвета за сигурност на ООН и се управлява от губернатор, назначаван от ООН. През 1954г. по силата на договор между Италия и Югославия градът окончателно преминава под управлението на Италия.
Свободните градове имат свои територя, население, известна независимост от останалите държави и други белези на суверенна държава. Може да се приеме, че те притежават международна правосубектност, която, обаче, е вторична, производна на договорите, посилата на които са създадени.