Тема № 21 Преговори и конференции. Добри услуги и посредничество

Преговорите са посочени на първо място в чл.33 при примерното изброяване на мирни средства за уреждане на международните спорове. Те са най-често използваното средство, тъй като се отличават със своята простота на организиране и провеждане.

В преговорите участват само страните по спора. Международното право не съдържа конкретни разпоредби, регламентиращи преговорите. Редът на провеждането им се определя от страните, като спазването на международната вежливост се предполага при воденето на преговори.

Когато за провеждането на преговори се използват постоянните или временни органи за международни отношения, се говори за дипломатически пътища или дипломатически преговори. Няма пречка преговорите да се водят на различни нива и не само от представители на дипломатическите органи.

Видове преговори:

• 
  Срещи
  
• 
  Обмяна на мнения
  
• 
  Съвещания
  
• 
  Консултации и др
  

• 
  Устни и писмени
  

• 
  Преки и непреки
  

• 
  Преките участници в спора, които водят преговорите непосредствено и без представители на други държави се сблъскват с противоречието между принципа на суверенното равенство на държавите и фактическото им неравенство. Участник или участници в преките преговори могат да бъдат поставени в неравностойно положение, без да се стига до заплаха със сила. Ако се стигне до уреждане на спора с използване на неравното положение на участниците в спора, това уреждане ще бъде нетрайно. Ето защо по-прагматично е въвличането в преговорите, при безусловното съгласие на страните в спора, на допълнителни участници, включително и на международни организации.
  
• 
  Обикновено и често при преговорите, провеждани само между участниците в спора, зад тях стоят заинтересувани трети страни, които подкрепят една или друга страна и мнението им е от значение за изработване на позициите на непосредствените участници в спора.
  

Конференциите са се развили от преговорите и са се превърнали в особен институт на международното право. Международните конференции биват междуправителствени и неправителствени. Международните неправителствени конференции са съвещания на представители на неправтилествени организации или отделни лица от различни държави. Международните правителствени конференции се наричат събрания на официални представители на две или повече държави за обсъждане на едни или други въпроси, засягащи интересите на държавите.

Международните междуправителствени конференции представляват временни колективни органи на държавите. В зависимост от важността на въпросите или от степента на готовността им се провеждат международни конференции на различни равнища – съвещания на ръководители на държави и правителства, съвещания на министи на външните работи и др.

Международните конференции се свикват или за подготвяне и приемане на международен договор, или за обсъждане на международни проблеми и изработване на съвместна декларация, или за размяна на мнение по тези проблеми.

Съществуват конференции, свиквани от международни организации и конференции, свиквани от държави, извън рамките на международните организации. На международните конференции трябва да се поканват всички държави, заинтересувани по въпросите, които са в дневния им ред.
Добри услуги и посредничество

Институтите на посредничеството и добрите услуги са разработени на Хагската конференция от 1899г. в Конвенцията за мирно уреждане на международните спорове.

Конвенцията не прави изрична разлика между добри услуги и посредничество и ги разглежда като един институт, но в института съществуват основания да се разграничат двете понятия, като се анализират разпоредбите на дял 2 и в частност на чл.4 и 5 на Конвенцията.

Международноправната доктрина и международноправният обичай изчерпателно очертават различията между добрите услуги и посредничеството.

Обикновено се приема, че добрите услуги се оказват на участниците в конфликта с цел да се осъществи пряк контакт и да се създадат условия за организиране на преговори. И с това се изчерпват функциите на добрите услуги.

Посредничеството се състои в активното участие на трета по отношение на спора страна в търсене на решение на конфликта, която дори може да прави предложения по съществото на спора

Според член 4 на Конвенцията “задачата на посредника е да съгласува противоположните искания и да уталожи неприязнените чувства” между държавите в конфликта. Според член 5 мисията на посредничеството се прекратява, щом бъде установено от някоя от спорещите страни или от самия посредник, че предложените помирителни средства не са приети.

Добри услуги и посредничество могат да се предлагат на спорещите страни и по време на въоръжени действия.

Добрите услуги и посредничеството могат да се оказват както по молба на страните в конфликта, така и по почин на незамесени в него държави. Те имат изключително характер на съвети и нямат задължителна сила (член 6 от Конвенцията). Възможно е, обаче, те да бъдат предвидени като задължителни по силата на международен договор.
Специално посредничество

Член 8 от Конвенцията предвижда т.нар. специално посредничество. В случай на сериозен спор, който заплашва мира, всяка страна, участваща в конфликта, избира свой представител, по правило също държава. От момента на избирането на тези пълномощници за срок от 30 дни (освен ако няма друга изрична уговорка) всякакви отношения между участниците в конфликта се преустановяват. Отношенията се поверяват на споменатите представители. Целта на този вид специално посредничество е да се изолират една от друга спорещите държави, за да не се изострят по-нататък техните отношения.

В член 33 от Устава на ООН е посочено като вид дипломатическо средство “анкета”. Създаването на орган, извършващ анкета е предвидено в конвенциите на Хагските конференции от 1899г. до 1907г. Уредбата на подобни органи се съдържа в дял ІІІ на Конвенцията за мирно уреждане на международните спорове от 1907г.

Международна анкета се назначава при спорове, “които не засягат нито честта, нито съществени интереси и са породени от различия в преценката на фактическите обстоятелства”. Целта на анкетата е да улесни решаването на спора, като изясни фактите. Анкетата се провежда от международни анкетни комисии, които се създават със специално споразумение между спорещите страни. Споразумението определя фактите, които ще се проучат, начин, срок, права и състав на комисията.

Страните по спора могат да назначават свои представители при комисиите, които да ги представляват и да служат за връзка между тях и комисията.

В конвенцията се препоръчват правила на анкетното производство, които се изразяват в следното. Анкетата е състезателна – всяка страна представя на комисията и на другата страна своето изложение на фактите, придружени с книжа, документи, свидетели, вещи лица. Комисията може да поиска да види и допълнителни сведения. Съгласно член 30 съвещанията на комисията се провеждат при закрити врати и остават тайни. Всички решения се вземат с мнозинство от членовете на комисията. Допустимо е заседанията да бъдат открити и документите – обнародвани само въз основа на решение на комисията и при съгласие на страните.

След като председателят обяви приключване на анкетата, се изготвя доклад, подписва се от всички членове на комисията, като отказът на някой член не прави доклада невалиден. Докладът се прочита на открито заседание и на страните се връчва екземпляр от него. Докладът само установява фактите, но не обвързва страните, оставя пълна свобода на страните, що се отнася до последиците на това установяване.

Разходите във връзка с работата на комисията се понасят поравно от страните, като всяка страна освен това понася своите собствени разходи.
Помирителна процедура

Помирителната процедура или т.нар. помирение според текста на член 33 от Устава на ООН, е уредена в глава І на Женевския Генерален акт от 26 септември 1928г.

На помирителна процедура могат да бъдат подложени спорове от каквото и да е естество, които не са решени по дипломатически път. Тя се осъществява от постоянна или специална помирителна комисия. Комисията се съставя от спорещите страни, за целта една от спорещите страни отправя искане и в срок от шест месеца комисията трябва да бъде съставена.

Ако друго не е уговорено, се спазват следните правила. Комисията се състои от пет члена, по един от всяка страна, а останалите трима се избират измежду представители на трети страни, като един от тримата е избран и за председател на комисията. Изборът е за срок от три години с възможност за преизбиране. Ако не е създадена предварително постоянна помирителна комисия и възникне спор, се съставя специална помирителна комисия в срок от три месеца, последващи отправянето на искане от едната страна до другата.

Помирителната комисия се сезира с молба, отправена до председателя. Заседанията на комисията са при закрити врати. Те могат да се състоят при открити врати само по решение на комисията и при съгласие на страните. Правилата на производството се определят от самата комисия, то трябва да бъде състезателно.

Страните се представляват пред комисията от свои представители. Комисията използва съветници и вещи лица, назначени от страните, има право да поиска дабъдат изслушани всякакви други лица, освен споменатите.

Решенията н акомисията се вземат с мнозинство и само ако присъстват всичките й членове.

Задачата на помирителната комисия е да осветли спорните въпроси, да събере за целта всички полезни сведения чрез анкета или по друг начин и да се постарае да помири страните. Комисията може да изложи и условията на споразумението и да предложи на страните срок да се произнесат по него. Работата на комисията завършва с протокол, който се съобщава на страните, последните решават дали протоколът да бъде публикуван.

Ако не е уговорено друго, работата на комисията трябва да завърши в срок от шест месеца.
Тема № 23 Международен арбитраж
Под международен арбитраж се разбира процедурата за разглеждане на спор между страните от арбитражен съд, чието решение е задължително за тях. Задължителността на решението е това, което отличава арбитража от всички разгледани досега политически средства.

Арбитражният съд се създава по споразумение между страните в спора и работи в съответствие с това споразумение и в рамките на споразумението.

Като форма за уреждане на международните спорове международният арбитраж е известен още от древността. Среща се в древна Гърция, по-късно получава широко разпространение през средновековието. Традиционно за арбитри са привличани германските императори и папите.

САЩ има значима роля в утвърждаването и развитието на международния арбитраж. 1794г. САЩ и Великобритания сключват договор за арбитражно разглеждане на споровете. До 1871г. САЩ сключват 171 споразумения за арбитражно уреждане на спорове с държавите от Латинска Америка.

Арбитражът може да бъде доброволен и задължителен. Доброволният арбитраж, наричан още и изолиран, се създава за даден конкретен случай със специално арбитражно споразумение. Задължителният арбитраж се сключва за разрешаване на бъдещи спорове.

Споразумението за създаване на арбитражен съд може да им различни форми. То може да бъде част от международен договор или предмет на отделен договор. Споразумението може да се сключва по повод решаването на определен вид спорове, както и за разрешаване на всички възникнали спорове, неуредени по друг път.

Важен момент в развитието на арбитражния съд са Хагските мирни конференции от 1899г. и 1907г. На арбитража в Конвенцията от 1907г. се отделя значимо място. Текстовете от член 37 до края са посветени изключително на арбитража. Член 37 дава определение на арбитража: “Международният арбитраж има за предмет уреждането на спорове между държави от съдии по техен избор и въз основа на зачитане на правото. Прибягването до арбитраж включва задължение за добросъвестно подчинение на решението.”

Арбитражно споразумение може да се сключи по повод на вече съществуващи спорове или за уредба на възможни бъдещи спорове.

Още на първата Хагска мирна конференция се създава Постоянен арбитражен съд, чието съществуване се препотвърждава и изменя незначително с Конвенцията от 1907г. седалище на така създадения Постоянен арбитражен съд е Хага. Съдът разполага с международно бюро, което служи за секретариат на съда, а също така пази архивите и изпълнява всички административни функции. Съгласно член 49 Международното бюро се ръководи и надзирава от Постоянен административен съвет, който се състои от акредитираните в Хага дипломатически представители на страните. Функциите на председател на съвета изпълнява министърът на външните работи на Холандия. Съветът решава всички административни въпроси, изработва правилник за вътрешния ред, назначава и уволнява служители в бюрото. Арбитрите се вписват в нарочен списък. Съветът работи при кворум от девет члена, решенията се взимат с мнозинство. За приетите правилници съветът съобщава на страните по Конвенцията и всяка година представя отчет за дейностите на съда, за административната работа и разходите.

Всяка държава посочва най-малко четири лица с призната компетентност по въпросите на международното право. Лицата, включени в списъка се съобщават на всички договарящи държави, арбитрите се назначават за срок от шест години, като мандатът им може да бъде подновяван.

Когато държавите решават да се отнесат до съда за решаване на спор, те избират арбитрите, образуващи съда, въз основа на общия списък. Ако не се постигне споразумение, всяка държава определя двама арбитри, от които само един може да бъде неин поданик. Тези арбитри избират свръх арбитър. Ако не се избере по този начин свръх арбитър, се прибягва до услугите на трета държава и накрая до теглене на жребий. С така провеждащия се избор се конституира съставът на арбитражния съд, на който се поверява отсъждането по спора.
Арбитражно производство

Прибягването до арбитраж се уговаря в специално споразумение, наречено компромис. В него се определят предметът на спора, сроковете, евентуални особени правила на съда и др. Компромисът може да се изработи както от страните, така и от Постоянния съд, ако това му бъде възложено от страните.

Производството се състои от две части – писмена и устна. Писменото производство е подготвително. Състои се в изготвяне на изложения и контраизложения, които се връчват на противната страна и на съда, заедно с приложени писмени доказателства. Устната част се състои от изложение на доказателствата и доводите на двете страни. Води се протокол. Заседанията са при открити врати само по решение на съда и със съгласието на страните.

Съдът може да ангажира и трети страни. Когато на място трябва да се изследва дадено доказателство на територията на трета държава, съдът се обръща направо към нейното правителство, като действията се изпълняват съобразно вътрешното законодателство на третата страна.

Устната част се обявява за приключена от председателя на съда, след което се пристъпва към съвещания. Съвщанията на съда са тайни. Решенията се вземат с мнозинство от членовете на съда. Решенията са мотивирани и се подписват от председателя и от секретаря на съда. Прочитат се на открито заседание пред представители и съветници на страните. Такива решения са окончателни и не подлежат на обжалване.

Ако възникне спор във връзка с тълкуването или изпълнението на решението, ако не е уговорено друго, спорът се отнася до съда, постановил решението. Страните могат в компромиса да си запазят правото да искат преглед на решението с молба към съда, постановил решението. Прегледът на решението може да бъде мотивиран само с откриването на нов факт или обстоятелство, които са били неизвестни на съда и на страната, която иска прегледа.

Арбитражното решение, постановено при спазване на изложената процедура е задължително само за спорещите страни.
Съкратено арбитражно производство

Възможно е опростено арбитражно производство, когато споровете позволяват това. Арбитрите са само трима, а въпросът за свръхарбитър се решава направо чрез жребий.

Производството е писмено. Всяка страна, както и съдът, може да иска явяване на свидетели и вещи лица и да иска от тях устни обяснения.
Тема № 24 Международен съд на ООН. Структура на съда. Компетентност. Правила на производство. Съвещателни мнения. организации (въпрос №28 от конспекта)
Със създаването на ООН се създава и нов Международен съд с незначителни изменения въз основа на Статута на Постоянния съд за международно правосъдие.

Преди всичко Международният съд е един от главните органи на ООН. Съгласно член 92 от Устава неговият Статут е неразделна част от Устава на ООН.

Отнасянето до Международния съд е факултативно. Няма пречки членовете на ООН да се обърнат към други съдилища за разрешаване на своите спорове, но по общо правило страните трябва да отнасят споровете си от правно естество до Международния съд съгласно член 36 от Устава на ООН.

Структура на съда

МС¹ работи въз основа на Статута на съда, на Регламента от 1978г. и на Резолюция относно вътрешните правила на производство по съдебни дела от 1976г.

Всички члнове на ООН са страни по Статута на съда. Държави, нечленуващи в ООН могат да бъдат страни само по Статута на съда при условия, които се определят от Общото събрание на ООН за всеки отделен случай по препоръка на Съвета за сигурност. Пример – Швейцария, Науру.

Съдът се състои от колегия независими съдии, избрани без оглед на тяхното гражданство, но отговарящи на изискванията на заемане на най-вишси съдебни длъжности в страните на тяхната гражданска принадлежност. Съставът на съда включва 15 съдии, в него не може да има двама граждани на една и съща страна. Членовете на съда се избират от списъка на лица, посочени от националните групи при постоянния арбитражен съд. Общото събрание и Съветът за сигурност пристъпват независимо един от друг към избиране на членовете на съда. Има изискване, освен личните качества на кандидатите, в съда да бъдат представени “главните форми на цивилизацията и основните правни системи на света”. При равенство на гласовете, за избран се смята по-възрастният кандидат. Кандидатите се избират с абсолютно мнозинство от гласовете на Общото събрание на ООН и Съвета за сигурност. Не се прави разлика между гласовете на постоянните и непостоянните членове на Съвета за сигурност.

Мандатът на членовете на съда е със срок 9 години, като на всеки три години съставът се обновява с една трета. Това става, като съгласно член 13 специално се предвижда при първия избор на съдии мандатът на пет от тях да изтече след три години, а на други пет – в края на шестата година. Имената на тези съдии се определят с теглене на жребий веднага след първия избор.

Член в съда може да бъде заместен, когато:

• 
  подаде оставка
  
• 
  изтече срока на мандата
  
• 
  почине
  
• 
  бъде отстранен от длъжност
  
• 
  с единодушното мнение на другите съдии е престанал да отговаря на изискуемите условия
  

Седалището на съда е в Хага. Съдът избира свои председател и подпредседател за срок от три години, назначава и секретар.

За конституиране на съда е достатъчен кворум от девет съдии.

Съдът може да образува отделения за разглеждане на определени категории дела и броят на съдиите в тези случаи се определя от съда с одобрението на страните. Ежегодно съдът образува отделение, за да разглежда и решава дела по съкратена процедура, състоящо се от пет съдии.

Съдът изработва правилник за упражняване на своите функции. Всеки член на съда получава годишна заплата, а председателят и подпредседателят получават специално допълнително годишно възнаграждение. Заплатите се определят от Общото събрание на ООН и не могат да се намаляват през срока на службата, освобождават се от облагане. Всички разходи на съда се понасят от ООН по ред, определен от Общото събрание.
Компетентност на съда

Страни по дела пред съда могат да бъдат само държави.

Съдът може да се обръща към международни организации в случаите, в които съдът получава сведения от тези организации, които се отнасят до разглежданите дела. Когато в хода на едно дело съдът дава тълкуване на международен договор-учредителен акт на международна организация, секретарят на съда уведомява заинтересуваната организация и последната получава преписи от цялото писмено производство.

Юрисдикцията на съда обхваща всички спорове, които страните отнасят до него, както и всички въпроси, предвидени в Устава на ООН и в други действащи международни договори.

Всяка държава може едностранно да признае в специална декларация задължителната юрисдикция на съда по всички правни спорове, които се отнасят до изброените в член 36 от Статута.

Ако възникне спор относно компетентността на съда, той се решава от самия съд.

При завеждане на дело в съда е необходимо да се посочат предметът на спора и страните по спора чрез писмена молба до секретаря на съда. Държавите участват в производството чрез свои представители.

Официалните езици на съда са френски и английски. Съдопроизводството се извършва на един от двата езика, а при липса на споразумение кой език да се употреби, всяка страна използва този, който предпочита, като е възможно и използването на трети език. В подобен случай решението на съда се постановява и на двата официални езика, а съдът определя кой от двата текста е меродавен.

Съдопроизводството се състои от две части – писмено и устно. Заседанията на съда са публични, ако страните не поискат или съдът не реши друго. Устните прения завършват, когато представителите, съветниците и адвокатите са завършили изложението си по делото и председателят ги обяви за приключени. Съдът обсъжда решението си на закрито заседание.

Решенията на съда се вземат с мнозинство от гласовете на присъстващите. При равен брой гласове решаващ е гласът на председателя. Решенията са мотивирани, всеки съдия има право да изложи мнението си. Решението се чете в открито заседание, то е задължително само за страните по спора и само за страните по даденото дело. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, с изключение на откриване на нови факти от решаващо естество. Молба за преразглеждане може да бъде подадена в 6-месечен срок след откриване на новия факт или до десет години от датата на решението. Разходите за делото са за сметка на страните, ако съдът не постанови друго.
Съвещателни мнения

Освен съдебно разрешаване на спорове, МС може да дава и съвещателни мнения. По това МС се различава от Арбитражния съд. На този въпрос е посветена глава ІV от Статута на МС.

Съдът може да дава съвещателни мнения съгласно член 96 от Устава на ООН. Общото събрание на ООН и Съветът за сигурност могат да искат съвещателни мнения по всеки правен въпрос. С разрешение на Общото събрание на ООН и други органи на ООН, както и специализирани организации могат да искат съвещателни мнения в кръга на тяхната дейност.

Съвещателните мнения не са задължителни за тези, които са ги поискали от съда. Съществува обаче практика на отделни международни организации да признават тези мнения за задължителни.

Съдът не може да дава съвещателни мнения, без да му бъдат поискани.
Тема № 25 Международна отговорност. Понятие. Нарушение на международно задължение като основание за международна отговорност. (въпрос №29 от конспекта – вкл. и Тема № 26)
Понятие за международна отговорност

Отговорността в правото – това е реализация на санкцията, предвидена за нарушение на дадена правна норма. В нормите на материалното право се предвиждат формите, видът и размерите на отговорността, докато процесуалните норми предписват начина, по който тя се реализира. Следователно международната отговорност са юридическите последици от нарушаване на международноправната норма.

Нормите, регулиращи въпросите на отговорността в международното право са предимно обичайноправни.

Първи опити за кодификация на международната отговорност се правят в рамките на Обществото на народите. Веднага след своето създаване, още на първата си сесия след 1949г. Комисията по международно право на ООН включва отговорността в списъка на темите, подлежащи на кодификация. От 1955г. Комисията назначава специален докладчик Франциско Гарсия Амадор, който представя шест доклада, посветени на въпросите на отговорността за щети, причинени на чужденци и тяхната собственост. По-късно Комисията решава да се ограничи само върху въпросите за отговорността на държавите и да отложи въпросите за отговорността на други субекти на МП, включително тази на международните организации. В момента кодификацията на отговорността все още е предмет на разглеждане от Комисията.

В изработените и приети от Комисията материали се дава определение за международна отговорност:

“... всички форми на нови правни отношения, които могат да възникнат в международното право във връзка с правонарушение, извършено от държава, като става дума за отношения, ограничаващи се

• 
  с отношенията между държавите, извършили неправомерни действия, и потърпевшите държави, които се разпространяват също така и спрямо други субекти на МП, или изразяващи се в отношенията, които се свеждат към
  
• 
  задължението на виновната държава да възстанови правото на потърпевшата държава и да възмезди нанесената щета
  
• 
  или към невъзможността на самата потърпевша държава или други субекти да приложат по отношение на виновния санкции, допустими по МП”
  

Отговорността е дял от МП и същевременно е негов основен институт. Тя е основен постулат, аксиома за съществуването на всяко право.

В изложението на международната отговорност материалите на Комисията по МП заемат основно място, това се налага от следните причини:

1. 
   Комисията разработва общите въпроси на международната отговорност, които засягат всички субекти на МП, а не само държавите
   
2. 
   Дори и предназначени само за държавите, разработваните норми са твърде важни, тъй като именно държавите са основните субекти на МП и международната отговорност е свързана преди всичко с тяхната дейност
   
3. 
   Комисията е възможно най-авторитетният орган в сферата на кодификацията и прогресивното развитие на МП
   

• 
  Субекти – отнася се преди всичко до държави. Сравнително неотдавна – след Втората световна война – субекти на отговорността стават и международните организации. Значително по-неразвита става уредбата на отговорността на останалите субекти на международното право, както и тази на индивида.
  
• 
  Източниците, в които се съдържа нарушеното международно задължение, не оказват влияние върху отговорността. Независимо дали задълженията произтичат от договор, обичай или друг източник, отговорността настъпва.
  
• 
  Международната отговорност съществува наред с принципа за суверенното равенство на държавите. Това предполага, че държавите могат да носят главно отговорност с репарационен характер. В съвременното право в определени случаи на международни престъпления държавите могат да носят международна отговорност, която съдържа елементи на наказание и превенция.
  
• 
  Недостатък на МП е отсъствието на уредба относно размера на отговорността и санкциите. Тук се използват общи принципи на правото, аналогии, прецеденти и т.н.
  

Международно правонарушение е налице, когато се констатира поведение, което може да се вмени във вина на държавата и да представлява нарушение на задължение, произтичащо от норма на МП.

Условия/основания за международна отговорност:

1. 
   В широк смисъл – наличието на норма на МП, която да е в сила в отношенията между държавата-правонарушител и потърпевшата държава.
   

2. 
   В тесен смисъл – международното правонарушение е основание за международна отговорност. По мнение на Комисията за международно право субективният елемент на международното отношение са условията, при които определено поведение се разглежда като деяние на държавата съгласно МП. Обективният елемент включва различни аспекти на деянието като нарушение на задължение, произтичащо от МП. Обективен елемент от състава на международното правонарушение е нарушението на международно задължение. Нарушението може да се изрази в действие или бездействие.
   

Правилата, според които държавата не може да се позовава на своето национално законодателство, за да оправдае неизпълнението на международно поето валидно задължение се съдържат в разпоредби на Виенската конвенция за правото на договорите от 1969г. Според нея всеки действащ международен договор е задължителен за неговите участници и страна по договора не може да се позовава на своето вътрешно законодателство като оправдание за неизпълнение, освен в случая, когато международният договор е недействителен вследствие порок на волята, изразяващ се в явно и очевидно нарушение на разпоредбите на вътрешното право, които се отнасят до сключване на международни договори.

• 
  Законодателните органи могат да породят международна отговорност чрез своите действия за издаването на закон, който противоречи на съществуващите международноправни норми. Ако за изпълнение на международноправно задължение е необходимо да се издаде вътрешноправен акт, също е възможна отговорност за действията на законодателен орган. Отговорността настъпва след влизане в сила на вътрешноправния акт. Отговорността настъпва в случаите, когато са настъпили противоправни събития – ако издаването на такъв закон е задължение, изрично предвидено по договора; ако са настъпили други противоправни според международното право последици, които биха се предотвратили от издаване на закона.
  
• 
  Най-често се носи отговорност от органи на изпълнителната власт, при това на всички техни нива. Тя се съчетава с правилото за изчерпване на вътрешните средства за защита – например във връзка със защитата на физическите лица. Смисълът е да се даде възможност държавата да поеме своята отговорност като цяло, да й се даде възможност да поправи дейността на органите, намиращи се в отношения на субординация. Изключение по това правило – правонарушения относно лица със специална международна защита – дипломати, членове на техни семейства и др. Задължение на държавата е да гарантира зачитането на техните права с всички средства и нейната отговорност настъпва независимо от ранга на конкретния орган.
  

• 
  Държавата носи отговорност и за действията на съдебната власт – отказ на правосъдие, неспазване на законите и съдебна грешка. Независимостта на съдебната власт няма отношение към отговорността на държавата.