Тема 1 Предмет, метод и периодизация на историята на българската държава и право

Кои са тези закони?

• 
  Закон за населяване на незаселените места в България – 1880
  
• 
  Закон за черкезките и татарските земи – 1880
  
• 
  Закон за подобрение на състоянието на земеделското население по чифлиците 1880
  
• 
  Закон за господарските и чифликските земи – 1885
  

Закона за черкезите и татарските земи има подобно действие. Той дава право на останалите свободни черкезки и татарски земи да се върнат на селяните и общините но само с разрешение на правителството и то на тези лица и общини които са били лишени от тях. Освен това законът изисква тези лица общини да върнат онова което им е било дадено/ отдадено в замяна от османското правителство. С този закон се разрешава един проблем за оземляването.

Законът за подобрение състоянието на земеделското население по господарските и чифликските земи нормира начина по който се придобиват тези земи. Всеки който е обработтвал в продължение на десет години една и съща чифликска земя става техен собственик. Селянинът е бил длъжен да плати на държавата по пазарни цени земята, а от своя страна държавата обезщетява чифликчиите. Що се отнася до господарските земи, законът постановява че всеки жител е собственик притежател на оная земя които е работил/ работи и от който е имал право да се ползва. Ако селянинът е работил на различни ниви но в продължение на 10 години той получава толкова земя която да е достатъчна за издръжката на семейството. Законът определя съдържанието на господарските и чифликските земи. Господарските земи които / на който е живял даденият човек и ги е обработвал постоянно с определен данък. Земеделците не са имали право да отдават под наем на други. Чифликските земи законът ги определя като земи които населението също обработва срещу определен наем – в натура или в пари на земи стопаните са имали право да ги дават на когото поискат. Законът приема че всеки жител на господарската земя е собственик и притежател на това което е работил непрекъснато в период от десет години. До издаването на закона тези земи.

Законът определя и механизма за изплащане на господарските земи. Те се плащат от държавата която задължава селянинът станал собственик на земята да изпрати сумите в продължение на 10 години с 6% лихва. При невъзможност да го изплати губи правото върху земята.

От изселващите от България чуждестранни и български собственици законът поставя три изисквания за да бъде покупко продажбата действителна. Първо изискване – продавачът да е бил действителен собственик или да е имал право да отчуждава въпросното имущество в момента на продажбата. Ако няма издаден крепостен акт и е предвиден предмет в полза на трето лице . продавачът да докаже че е владетел на земята пет години преди продажбата. През 1891 година е приет закона за продажбата на недвижимо имущество. Извършени с частни или домашни актове. С него се установява единен правен режим за покрито и непокрито имущество и най – важното с този закон се отменя действието на турския закон за земите. Законът признава за перфектни всички сделки на отчуждаване на покрито и непокрито недвижимо имущество извършени с нотариален акт. Една година по – късно е прието закона за замяна на турските документи за правоспособност с крепостни актове. Той изисква в срок от десет години всички собственици на непокрити недвижими имоти/ земи да се снабдят с крепостни актове. Така се осигурява правна стабилност на покупко продажбата на собствеността върху тях.

Заключение: С тези закони в продължение на няколко години се урежда законодателството в селско стопанството.

ВЪПРОС 39

Създаване на българско облигационно право
След Освобождението частно правните отношения се регулират от гражданския закон – меджиле и от търновския закон. Те се прилагат в ограничен обмен съгласно търновската конституция и новата правна практика. Гражданското частно право регулира имуществените и не имуществените отношения между лицата основавайки се на личната свобода на всяко лице.

Един от първите закони които българският законодател приема предвид нуждите на обществото и капиталистическия обмен. Закон за задълженията и договорите от 1892г. с него се слага началото на новото облигационно право. Законът е рецепция на италианския граждански закон освен това са възприети постановленията на испанския граждански закон отнасящ се до материята на изкупуването в областта на продажбата.

Законът регулира стокообмена и стимулира стопанското отношение между индивидите при условията на една децентрализирана икономика. Договорът се определя като съгласие между две или повече лица за да се създаде, уреди или унищожи една юридическа връзка между тях. Договорите са двустранни, възмездни и безвъзмездни. За да бъде един договор действителен трябва да отговаря на следните изисквания:

• 
  Способност за сключване на договор
  
• 
  Действително съгласно на договарящите се
  
• 
  Един определен предмет за който може да става съгласието
  

Намира израз в чл. 9 всяка лице може да сключва договори ако то по закона не е неспособно. Неспособни са непълнолетните и въобще лица които са неспособни да сключват договор. По този начин законът потвърждава личната свобода и държавната не намеса в отношенията между договарящите се страни. Законът постановява автономия на договаряне. Тя включва два принципа: всяко дееспособно лице е способно да договаря и може да сключва договори ако то иска. Всеки е свободен сам да избира своя контраген.( с кого да сключи договор).; всеки е свободен да вложи в договора материално съдържание което иска да избере формата на договора. Свободата на договора не е безпределна. А именно сключеният договор да не противоречи на закона. Законът не държи за икономическата изгодност, за която и да е страна , а се интересува единствено от правната страна и изправност на договора. Юридическата обвързаност на страните по договора е формулирана в чл. 28 договорите които са сключени законно имат силата на закон за тези които са го сключили т.е. стават задължени.

Безусловно ИЗПЪЛНЕНИЕ на сключения договор се съдържа и в условията за неговата отмяна. Това може да стане по възможно съгласие на страните и то по искане на изправната страна или по предвидените в закона причини. Втората причина са причините изрично посочени в закона. Законодателят се ръководи от принципи че никои не може да черпи право от неправомерното си поведение. Законът допуска само една причина за разваляне на договор когато недвижим имот е продаден с два пъти по – ниска цена отколкото пазарната цена. Тогава съгласно чл. 30 продавачът може да иска развалянето на договора и в него изрично да се е отказал от подобен иск. Това може да стане в срок от една година.

Законът с чл. 29 изисква договорите да бъдат изпълнени добросъвестно( дава се широко тълкуване на думата добросъвестно). В него включва не само спазването и изпълнението клаузите на договора но и съобразяването с всичките последствия, които произтичат от справедливостта, от обичая или закона. Друг принцип заложен в закона е принципът на облигационно вещния ефект на договорите, които имат за предмет прехвърляне на собствеността или друго право. Възприема се новото разбиране, че прехвърлянето на собствеността става със самата продажба след като сключен договор. За разлика от римското право, където продажбата е един реален а не консенсуален договор( в римското право реална продажба за покупко продажба трябва да стане с пари срещу предмет, а според консенсуалният договор след продаването се взема веща и се дават парите без да се притежава още. Може пак да се препродаде без дори да е видяно). Съгласието за цената значи има договор. Рискът е в купувача, но по този начин се дава възможност за един бърз стокообмен т.е.

Според чл.30 договорите имащи за предмет прехвърлянето на собствеността при продажба, замяна, дарение. Само задължение е да се предаде веща на купувача от продавача. Но направо прехвърля собствеността на веща, която е предмет на договора. Законът за задълженията и договорите нормира общата част на гражданското право. Той съдържа една специална част от около 50 члена, с които се уреждат отделните видове договори. Най – детайлно развитата част е за продажбата в сила е до 1951г.


ВЪПРОС 40

Създаване на българско търговско право
Търговския закон е приет през 1897г. няколко са налагащите причини за приемане на нов органически закон.

-На първо място развитието на търговията като пряк резултат от развитието капиталистическото производство.

- На второ място обстоятелството че турският закон е твърде архаичен и противоречи на капиталистическите производствени отношения.

- На трето място поради обстоятелство че въпросите на търговията и въпросните сделки не са регламентирани в закона за задълженията и договорите. Причината за това е че този закон е рецепция от италианския граждански кодекс, който не се занимава с търговско право, освен това се проявяват нови институти които ги няма в действащите стари кодекси.

Законът е рецепция на унгарския търговски закон, който се счита за един от най – модерните а частта за несъстоятелността е възприета от румънският търговски закон. Така търговският закон включва в себе си разпоредби от закони, които принадлежат към двете основни правни системи – немската и френската (романската). Това е единственият закон в който се възприемат постановления от закон от Балканските страни. Законодателството на нашите съседи е остаряло и затова българският законодател се насочва на запад. Това съвместяване е основна слабост на закона, защото не се постига хармония между тях и затова законът не е единен. Особеност на търговският закон е да допуска него на така нареченото субсидиарно предложение на нормите на гражданското право в търговската материя.

Какво означава това? По търговските дела се прилагат разпорежданията на търговския закон при отсъствието на такава се прилагат търговските обичаи, ако няма такива се приспособяват гражданския закон. Търговският закон урежда три вида материя. На първо място материя за търговците и търговските дружества. На второ място материя за сделките. На трето място за несъстоятелността. Законът признава за търговец онзи който в собствено име се занимава по занаяти с търговските дела. Разлика между търговския договор и облигационното право дава възможност на всички при позволение на договора. Законът регламентира различните търговски дружества: събирателно; акционерно, сдружаванията, командитни.

Утвърждава се принципа на свободно утвърждаване на тези дружества. По своя характер събирателните дружества са обединени от две или повече лица. То се основава на възможното доверие на неограничената и солидарна отговорност на всеки съдружник. Най – често става дума за фирма на роднини и близки.

С по висша форма на сдружаване е акционерното дружество. Съдружниците са неопределени по брой. Те дори са неизвестни. Всеки участва с определен капитал притежаващ определен брой акции и всеки е отговорен до броя акции които притежава. Дружествения капитал и сумата от акциите така се създава условия за мощни акционерни дружества с голям капитал. Предмет на дейност на АД може да не бъде търговията, но дори и тогава те се считат за търговски. АД има специални органи за управление. Общо събрание, управителен съвет и контролен съвет. Общото събрание участват всички акционери като боря на гласовете зависят от броя на акциите. Един глас една акция. Събранието взема решение с мнозинство на акциите. Общото събрание изработва устава определя насоки за развитие на дружеството. Управителният състав ръководи дружеството и го представлява. Контролният съвет контролира деловодството на дружеството във всичките му клонове. Командитното дружество е и в преходна форма и съдържа в себе си характеристика от предходните дружества. Броят на събранието е ограничено те са обединени в обща форма с цел търговия. Особеното за това дружество е че само един или няколко от членовете са неограничени или солидарно отговорни другите отговарят до размера на конкретния влог. Ако най – високо стоящия почине дружеството прекратява работата си.

Във втората част на търговският закон урежда материята за търговски сделки изрично се изброяват сделките като целта на законодателя е по този начин да се разграничи търговският закон от закона за задълженията. Търговският закон разглежда две категории сделки. Към първата категория се слагат купуването, добиване по друг начин на стоката, да се препродадат( морските превози на пътници). Сделки които се третират като търговски при всички случаи. Втората категория са сделки които се определят като търговски само когато се упражняват като занаят. Към втората категория се отнасят банковите сделки, комисионните издадени договори, посредничеството по търговска сделка. Изработване преработване на движими вещи за сметка на трети лица. С изключение на работата на дребните занаятчии. Това е описано в чл. 280.

Извод: в търговският закон е вложено е по – широко тълкуване на сделки определението за търговска сделка се разширява още повече с допълненията от чл.281 и чл. 286. според чл. 281 всички сделки на търговеца които се отнасят до упражняване на търговията му се отчитат за търговски „ дори когато не попадат в рамките на чл. 279 и чл. 280”.

Чл.286 постановява че търговският закон се прилага и към онези сделки които са търговски само за едната страна. По този начин се разширява търговският закон. Търговският закон изрично защитава интересите на кредиторите.

Чл. 299 посочва че под търговски сделки лихви се дължат дори когато и не са договорени, но само по търговски сделки, ако не се сключи заем с търговец той не го задължава да заплаща лихва.

Трета част на търговския закон урежда материята за несъстоятелността. Тя се урежда като универсално изпълнение спрямо цялото имущество на търговеца, който е спрял плащането на дълговете си . тя се обявява от съответният съд по заявление на самия търговец или по молба на кредиторите и съдът назначава деловодител и синдикат които водят производството по несъстоятелност. Санкция – разпродажба на имуществото на търговеца чрез публичен търг , разплащат се с получените средства с кредиторите. Търговският закон регулира само сухопътната търговия и действа до 1948г.

ВЪПРОС 41

Създаване на вещно право
Вещното право е съвкупност от норми които регулират такива обществени отношения които съответният титуляр на собственост може да упражнява своите права на вещите. Законът за имуществото и собствеността и сервитутите е приет през 1904г и с него се поставят основите на новото вещно право. Със закона се урежда нормативно собствеността и правото на собственост и се слага край на действието на всички турски закони в тази област. Законът постановява пълна всеобхватна собственост върху имуществото. Право на титуляри на владение ползване и разпореждане. То регламентира и както и пълната така и ограничената собственост. Всички неща според закона които могат да бъдат предмет на обществена или частна собственост са недвижими или движими имущества. Имуществото са недвижими или по природа или по назначение или по предмет до който се отнасят. Недвижимите имущества по природа са сградите дървета изворите. По назначение са вещите, които собственикът на едно имение е поставил служба на това имение. Такива са земеделските уреди, сламата добитъка, всички движими предмети които собственикът е прикрепил към земята или дадено здание завинаги. По предмета са правото на плодоползване, правата на обитаване поземлени сервитути. Недвижимите имущества са независими и не преносими и поради това са по – рядко обект на сделка. Всички други вещи които не отговарят на качеството да бъдат недвижими са движими. Движимите са вещи са заменими преносими и като такива са винаги предмет на стокообмен. Имуществата са движими по соята природа или по определение на закона. По своята природа движимите имущества са телата които могат които могат да се местят от едно място на друго. По определение на закона това са правата задълженията акциите пожизнените ренти. Законът установява собствеността като едно всеобхватно и неограничено право.

Според чл. 29 собствеността е правото на ползване и разпореждане с вещите по най – безусловен начин. Стига това да не противоречи на законите или правилниците. Собствеността на земята обхваща собствеността на пространството над нея и на всичко онова което се намира отдолу или отгоре на повърхността. Собствеността на една вещ движима или недвижима дава право на нейния собствен и на всичко това което тя произвежда, което естествено или изкуствено се е присъединило към нея. Това право се нарича право на приращение. Законът разбира се регламентира и ограниченията на недвижимата собственост. Посочват се условията и тази собственост може да се ограничи. Ограниченията се посочват от съда и различни правилници. Конкретният случай законодателят се ръководи от принципа че правото на собственост принадлежи не само на едно лице и заради това то не може да нарушава подобното право на друго лице. Законът разглежда собствеността като юридическа категория. Не се интересува от икономическа гледна точка. Законът осигурява по различен начин за защита на движима или недвижима собственост като се ръководи от нейния характер и ценност. Добросъвестно владение е достатъчно да направи владеещия собственика и този подход отговаря за бърз и резултатен обмен.

При недвижима собственост законът изисква и осигурява публичност на актовете за отчуждаване и това се постига чрез нотариалните актове и вписванията в ипотечните книги. Законът урежда личните и поземлени сервитути.

Чл. 155 определя сервитута като ограничено вещно право върху .......................................................... личните сервитути са плодоползването, употреблението и обитаването. Плодоползването право на едно лице да се ползва от вещите които принадлежат другиму както би се полазвал самия собственик със задължението да ги пази по състава и по форма. Специално внимание се отделя на поземления сервитут. Тегобата наложена върху недвижимия имот заслужаването и ползването на друг недвижим имот който не принадлежи на същия собственик. Сервитутът има за предмет обществени или частна полза. Поземлена сервитут се установява от закона или действията на човека. Законът урежда и владенията. Владението се определя за законно когато то е постоянно не прекъсвано спокойно явно и с намерение да се държи веща като своя собственост. Тази форма на проявление се счита за законна. Регламентира се добросъвестно владение( интердиктите). Това са искове за нарушение респективно отнето владение.

Вещното право се регламентира и с друг закон. ( закон за давността от 1899г.) давността е средство за придобиване на едно................................... задължение чрез изтичане на известно време и определени в закона условия. За придобиване по давност е необходимо законово владение. Давността се прекъсва по естествени причини или по граждански. Случаите когато няма добросъвестност и юридическо основание. Срокът за придобиване чрез давност на правото на собственост и на други вещни права върху недвижимо имущество при непрекъснато владение срокът за придобиване е 20 години. Исковете е погасяват с изтичането от времето определено от закона. Вещните искове относно се погасяват с 20 годишен срок ипотечният иск както вещните искове относно движими имоти за които нямат определен срок за погасяване се погасяват за 15 години. Договорните облигационни искове се погасяват за срок от една до пет години.

ВЪПРОС 42

Българско семейно право
Българското семейно право се урежда с няколко закона:

• 
  закон за припознаването на незаконно родените деца, за узаконяването им и за осиновяването.
  
• 
  Закон за настойничеството от 1890г.
  
• 
  закон за лицата от 1907г.
  

Според чл. 37 на закона родството е връзка която свързва лицата произхождащи от едни и същи родоначалници. Законът признава до десета степен. Редица от степени образуват така наречената линия. Правата линия е редицата от степени между лицата които произхождат едно от друго. То се дели на низходяща и възходяща линия. Низходяща линия свързват родоначалника с този който произхожда от него и възходяща линия тя свързва едно лице с оня от който той произхожда. Законът дефинира така наречената съребрена линия ( редица от степени между лицата които имат общ родоначалник без да произхождат един от друг).

Законът казва че мъжът е бащата на детето което е заченато по време на брака. Детето се намира под родителска власт до 21 години. Законът изисква на каквато и да е възраст да почита и уважава своите родители. След развод властта се упражнява от този родител който постановява бракоразводното решение. Бащата представлява родените деца и ония които ще се родят във всички граждански регистри и управлява техните имоти. Няма право да ипотекира, залага и продава, законът не обхваща всички проблеми и не дава задоволително решение на тия които са регламентирани в него .

Законът за настойничество урежда настойничеството на бащата и майката, както и реда за настойник и ролята на роднинският съвет.

Чл. 3 постановява че бащата докато трае брака е управител на личните имущества на своите деца. Той може да използва доходите от тези имущества за издръжката на всички лица до навършване на 18 г. за всяко настойничество законът изисква учреждяване на роднински закон настойничество върху непълнолетните деца. Принадлежи на преживелия родител. Той има право да определя настойник чрез завещание а когато няма такова завещание се учредява родителски съвет. Влизат мировия съдия и 6 най – близки роднини на непълнолетния. Мировият съдия осъществява надзор на настойническите дела. За всяко настойничество трябва да има един под настойник, който се избира от родителския съвет. Той е длъжен да отстоява интересите на детето ако те са в разрез с тези на настойника. При встъпване в брак на непълнолетния се освобождава от настойничество.

Законът за припознаване на не законно родените деца урежда материята съобразявайки се с капиталистическата действителност и църковни канони. Детето може да бъде припознато от майката и бащата заедно или по отделно. Забранява се търсенето на бащата. Търсенето на майката е разрешено но детето трябва да посочи и да докаже че това е неговата рождена майка. Законът защитава интересите на децата до трети брак, защото църквата не допуска повече от три брака. Незаконно роденото дете придобива качество на законно чрез узаконяване. Това може да стане чрез последващ брак между родителите на детето или по съдебно постановление. Законът дава право на лицата да осиновяват на лицата от двата пола, но те няма низходящи законни или осиновени деца, да са пълнолетни и освен това да са по възрастните от осиновеното лице. За осиновяването на пълнолетен се изисква неговото съгласие. Законът дава право на непълнолетните да се отрекат от осиновителите след навършване на пълнолетие в рамките на две години. Всички свързани с брака и брачното отношение за населението изповядваща християнска вяра се регламентират в екзархиския устав. В този устав се определят условията за извършване на брак , причини за разтрогването му, последиците за виновната страна при развода както и случаите за унищожаване на незаконните бракове. Браковете се предшестват от годеж, но той има сила пред духовната власт само при участието на енорийски свещеник и свидетели. Условията за да бъде действителен са следните:

• 
  Момичето – 18години
  
• 
  Момчето – 20 години
  
• 
  Да не се намират в родство, забранено от църквата
  
• 
  Съгласие от родителите
  
• 
  Лицата да не се намират в брачни връзки
  
• 
  Момичето и момчето да са съгласни с барака
  
• 
  Да са християни
  
• 
  Да не страдат от психически заболявания
  
• 
  Да не са осъдени на безбрачие от духовен съд
  

• 
  Когато мъжът отсъства четири години не праща пари ( военната служба и войната са извън това условие)
  
• 
  Когато се нарушат брако разпоредбите от мъжа или жената
  
• 
  При пиянство
  
• 
  При заплаха с убийство
  
• 
  При нечовешко отношение с партньора
  
• 
  Когато един от съпрузите е осъден