Тема 1 Предмет, метод и периодизация на историята на българската държава и право
ВЪПРОС 43 Наследствено право - ЗАКОН ЗА НАСЛЕДСТВОТО
Изтегляне 1.25 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- ВЪПРОС 44 НЗ – наказателен закон. СЪЗДАВАНЕ НА НАКАЗАТЕЛНО ПРАВО - НАКАЗАТЕЛЕН ЗАКОН
- ВЪПРОС 46 СЪЗДАВАНЕ НА НАКАЗАТЕЛНО ПРОЦЕСУАЛНО ПРАВО
- ВЪПРОС 45 СЪЗДАВАНЕ НА ГРАЖДАНСКО ПРОЦЕСУАЛНО ПРАВО
- Първа инстанция
- Апелативният е втората вазивна станция
| ВЪПРОС 43
Наследствено право - ЗАКОН ЗА НАСЛЕДСТВОТО След Освобождението от османско робство в страната се установява една противоречива практика в областта на наследяването използват се различни наследствени закони – меджиле, шериат. Това създава обективни трудности още повече че използваните турски закони са не пълни, меджиле урежда единствено необработваемите земи, а наследяването на всички наследствени земи се извършва по шериата. Всеки съдия е право раздавал по закона който той най- добре познава. Тази противоречива практика е причината за бързото приемане на наследствен закон. През 1885г се прави опит за приемането на първият закон, но законопроектът е отхвърлен и не влиза на обсъждане, защото той урежда наследяването само по закон той е непълен и не отговаря на потребностите на законодателната практика. Законът за наследството е приет 1889г. и рецепция на италианския граждански закон. – това е един от най – модерните закони в тази област. Законът постановява че наследството се предава по закон или по завещание. Като наследяването по закон се прилага само тогава когато няма завещание за цялото имущество или за цялото имущество. Способно да наследява е всяко лице, освен по закон е неспособно или не достойно. Законът дава свобода на наследяването. Изключенията от този принцип от това общо правило се дефинират в чл.4 „ не способни да наследяват са този който не е заченат когато се отвори наследството и дете което е родено неспособно да живее”. Не способни да наследяват като недостойни е този който умишлено е убил или се е опитал да убие лицето за което става наследството. Съучастниците в това престъпление , този който го е принудил да направи това престъпление или да промени завещанието, или който е възпрепятствал направата на завещанието, който е унищожил, скрил или изменил направеното завещание. Законодателят подхожда диференцирано като разделя групата на лицата които не могат да завещават по закон като неспособни. Законът дава предимство на завещанието – защото завещанието показва волята на завещателя. Завещанието е едностранен отменяем формален акт, за разпореждане с имуществото или с част от него по установените в закона правила за в бъдеще от деня на смъртта в полза на едно или няколко лица. Неспособни да завещават са лицата под 18 г., запретените поради слабоумие или които са били в не здрав разум. Завещателните разпореждания за цялото имущество или за част от него на завещателя се наричат универсални или общи. Те предават на получилия наследството качеството на наследник. Всички завещателни разпореждания се наричат частни и предават на получилия на част от наследството качеството на заветник. Завещанието може да бъде направено в две основни форми: обикновено което от своя страна бива обикновено, само ръчно или нотариално. Втората форма на кораб по време на война. Саморъчното завещание се изписва изцяло от ръката на завещателя и в него задължително трябва да има дата и подпис. Без тези реквизити завещанието е недействително. Пази се в дома на завещателя или при нотариус. Нотариалното завещание може да бъде публично или тайно. При публичното завещателната воля се прави от нотариус в присъствието на четири свидетели. Завещателят диктува изразява своята воля, изискването е да има подпис на завещателя, на нотариуса и на четиримата свидетели. Задължително се пази при нотариуса. Свидетелите трябва да са български поданици пълнолетни, които се ползват от граждански права. Завещанието може да се промени, може да се допълни, отмени от завещателя по всяко време, защото това е неговата воля. Законът разглежда наследството като съвкупност от имуществени права и задължения при това се гарантира равенството на наследниците независимо техния пол(чл.21). в пълно съответствие с закона собственика е имал право да дарява, да завещава своето имущество на всеки на когото пожелае. Това право на свободно воле изявление създава възможност истинските и реалните наследници да бъдат ощетени за да защити тях и да отговори на целите на обществото законът предвижда една част от имуществото да се запази за наследниците – тази част е наречена законна част. Собственикът не може да разполага с нея независимо че е собственик, не може да я завещава, да я дарява. Законната част е наследствена и се пази за наследниците. Това означава че завещателя няма право да налага върху нея каквито и да е тежести или условия. Размерът на тази законна част зависи от това дали наследниците са низходящи или възходящи както и от техния брой. При едно дете не може да се завещае повече от ½. При две деца 1/3. при три и повече деца ¼. Ако има само възходящи наследници не може да се завещава повече от 2/3 от наследството. Завещателните разпореждания които надхвърлят разполагаемата част се намаляват до размера на последната до отваряне на наследството. Законната част на преживелия съпруг при законни деца е два пъти по – малка от законната част на всяко от децата. Никой не е длъжен да приеме наследството което му се пада. Приемането може да бъде изрично или мълчаливо. Отричането от едно наследство никога не се предполага, то може да стане в съда правото на отричане от едно наследство се просрочва с 20 годишна давност. Това означава че в рамките на тези 20 години наследникът или наследниците отрекли се могат да приемат наследството ако то не е прието от други наследници. Когато няма направено завещание за цялото имущество или за част от него се прилага наследяването по закон. Предвид на това закона определя четири групи наследници:
Принципът заложен в закона по – близките изключват по далечните. Първа група изключва втора. Първите братовчеди изключва вторите. Когато наследодателят няма наследници в нито една от четирите групи тогава наследството или цялото имущество преминава в ръцете на държавата. Законът постановява че никой не може да стои неделен( законът дава право полученото имущество да се раздели между наследниците) когато недвижимите имоти не могат да се разделят да се продават на публичен търг. Неравенството на дяловете в натура се възмездяват в пари. Делбата може да бъде унищожавана по причини на извършено население или направена измама. Наследяването освен в закона за наследството се разглежда в закона за дарението. Той е част от закона за наследството и се разглежда дарението като акт. Показва се как се извършва това дарение. Според закона за наследството дарението е договор чрез който дарителят отстъпва веднага и безвъзратно дадено нещо в ползва на дарение на друго лице, което го приема. Не могат да даряват да извършват дарение лицата, които нямат да завещават, които са под попечителство, непълнолетните от 18 – 21 година. Не могат да получават дарение неспособните да получават завещание. Дарението става задължително за дарителя и произвежда своето действие от деня в който дарението е било изрично прието. Законът изисква дарението да се приеме изрично. Дарението може да се отмени:
Законът за наследството е един модерен европейски закон , но той влиза в противоречие с обичайната традиция с обичайното наследяване. ....................................... -първата ревизия от 6.02.1896г. - втората ревизия от 7.02.1906. Целта и на двете промени е да се дадат известни привилегии на мъжките наследници. Законодателят прави един компромис едно отстъпление от европейския принцип съобразявайки се и приспособявайки закона към обичайната практика. ВЪПРОС 44 НЗ – наказателен закон. СЪЗДАВАНЕ НА НАКАЗАТЕЛНО ПРАВО - НАКАЗАТЕЛЕН ЗАКОН Наказателният закон е приет през 1896г. т.е. 18 г. след Освобождението през този период се правят опити, които завършват без успех. През 1883г е създаден един проект въз онова на френското законодателство , френският наказателен кодекс но той е отхвърлен от кодификационната комисия. Създаването на наказателния закон е свързано с името на Александър Дякович. Наказателният закон е един модерен европейски закон възприема се унгарския наказателен закон който е от немската правна система и който е един от най добрите си за времето закони . НЗ нормира като престъпно деяние престъплението и нарушението възприема се двупартидната система на деяния. За престъпление или нарушение се счита онова деяние, което е обявено от закона за наказуемо. Законодателят с този текст реализира принципа на законо установеност на престъплението. Друг принцип възприет и заложен в закона е принципа за законо установеност на наказанието. Всяко престъпление или нарушение се наказва с онова наказание което е определено от закона преди то да е извършено. Това означава, че не може да бъде наказано лицето извършило престъпление с наказание което не е предвидено в закона. Законодателят прави едно изключение като казва, че :” докато се издаде присъдата се направи промяна в закона и тя е в интерес на подсъдимия трябва да се вземе в предвид от съда”. В закона се въвежда и принципа за личната отговорност За основателността на вината. Наказуемо е само онова деяние което е извършено умишлено. За престъпление по закона се счита само умишлено извършеното деяние, ако не следва противното от съдържанието на закона. И законодателят изрично посочва онези неумишлени деяния които се наказват по изключение. Наказателният закон съдържа и принципа на пропорционалност на съответствие на наказанието според характера на престъплението и резултатите от него. Така опитът се наказва по – леко от самото престъпление , помагачите и съучастниците се наказват по – леко от извършителя. Наказанието на съучастниците се определя от техния принос по извършеното престъпление. Това означава пропорционалност на наказанието с извършеното престъпление. В закона няма дефиниция за това що е престъпление и що е нарушение? Най – общо за престъпление се приема по – тежко наказуемите неправомерни деяния и те са обособени и описани в част първа на книга втора на закона. Докато за нарушения се приемат по – леки наказуемите деяния и те са описани в част 2 на книга 2 на закона. По оценката на д-р Стоилов престъпленията имат държавно обществено значение докато нарушенията притежават местен интерес или полицейски характер. Субект на престъплението е всяко лица което е вменяемо и навършило определена възраст. Децата до 10 години са наказателно не отговорни. За децата от 10 до 17 години като непълнолетни се предвиждат смекчени наказания. Въпреки че децата от 17 до 21 години се считат пълнолетни престъпници за тях закона също предвижда смекчени наказания. Не развитостта изключва вменяемостта. По същия начин подхожда законодателя и при случайно деяние при неизбежно отбрана и крайна необходимост. Законодателят приема че деянието е умишлено, ако виновният когато го извърши иска или допуска такова последствие такъв резултат, каквито се последвали или има да последват от това деяние. При определяне на тежестта на деянията, законодателят извежда на преден план престъпленията срещу държавата и държавният глава, а именно измяна предателство. Деяние против княза и членовете на неговото семейство. Всички по – важни състави на тези престъпления се наказват със смърт или с доживотен тъмничен затвор. За строгостта на това наказание говори факта че в закона само предумишленото наказание се наказва със смърт а предумишлено убийство е това което е извършено по предварително разработен план. В закона се отделя специално място на наказателно правна защита на свободите на гражданите, на техните права и имущества. Третира се кражбата, измамата и грабежът в зависимост от начина на извършване кражбата се определя като обикновена и квалифицирана. Класифицирана е тази която е извършена в сгради, с взлом, използване на различни технически средства. При определяне размера на наказанието основният критерий е стойността на откраднатото, както и начина на извършване на кражбата. Законодателят не се интересува от мотивите на извършилият кражбата. Наказанието за кражба варира от тъмничен затвор от 6 месеца до три години това е за обикновената кражба, а за квалифицираната може да стигне до 10 години тъмничен затвор. В закона се определят два вида наказания: главни и допълнителни. Главните са смърт чрез обесване не публично, строг тъмничен затвор временен или доживотен, арест до три месеца и глоба. Допълнителните наказания са лишаване от права, конфискация на определени предмети свързани с деянието, обнародване на присъдата. Прието е наказанието мъмрене за непълнолетните. В отделен чл. 30 са предвидени и случаи при които виновният се лишава от определени права. Това са да заема държавна или обществена длъжност, да носи знаци на отличие, да бъди възпитател или учител и др. Наложеното наказание може да бъде отменено или смекчено чрез помилване от държавния глава. Наказателния закон е един от най – модерните, най – либералните по отношение строгостта на наказанията и това е причината българският законодател да приеме специални наказателни закони какъвто е „Закона за защита на държавата” по своето съдържание и цели тези специални закони не могат да се вместят в рамката на наказателния закон – те противоречат на неговия демократичен дух, характер и цели. Наказателния закон действа до 1951г. идеите и принципите му се съдържат и в днешното съвременно наказателно право. ВЪПРОС 46 СЪЗДАВАНЕ НА НАКАЗАТЕЛНО ПРОЦЕСУАЛНО ПРАВО След Освобождението наказателния процес се осъществява в съответствие с разпоредбите на глава 3 на временните правила за съдебно устройство на България. Те са съкратен превод на руския устав за углавното съдопроизводство от 1864г. Тези разпоредби и този устав залягат и в основата на закона за углавното съдопроизводство от 1897г. Разлика се вижда в това че се говори за отделен закон и за углавното съдопроизводство. При наказателния процес за разлика от гражданския се решава конфликт между интересите на държавата и личността. Регистрира се държавната претенция срещу нарушителя на закона. Затова основната задача на Закона за углавното съдопроизводство е да регламентира начина чрез който ще се реализира наказателната претенция на държавата срещу извършилата престъплението личност. Съдебното преследване се възбужда како от длъжности така и от частни лица. Наказателния процес се основава на принципа на официалността т.е. държавните органи като полиция съдебните следователи, прокурори и съдии са длъжни да открият извършителя на престъплението да съберат обвинителен материал , да изяснят материалната истина и да преведат постановената присъда в изпълнение. Наказателният процес преминава през две фази:
В наказателният процес законодателят се ръководи от това че съдът трябва да открие истината и затова допуска намесата на съда в процесуалното наказание на двете страни. Т.е. в наказателният процес състезателното начало се съчетава с инструктивното(съдебното ) начало. С правото на съда да се намесва в процеса. Началото на непосредственост означава че съдебният състав има пряко отношение към цялото производство и има възможност да направи своето заключение не посредствено въз основа на източниците и доказателства. В закона за углавното съдопроизводство е въведено т. нар. Начало на народно участие това става с института на съдебните заседатели. Този институт е въведен за първи път през 1880г. със закона за устройството на съдилищата. По – късно е приет специален закон закона за съдебните заседатели от 1897г. Как се регламентират принципа ще се види от принципа за несменяемост на съдиите законодателството в Княжество България.
Липсата на законите тяхната непълнота противоречивост не е основание на да се откаже решаването на делото. Според чл11 това е откъс от правосъдие, а по Конституция всеки български гражданин има правото на съд. Гражданския процес е изграден върху състезателното начало. Страни по делото са ищец и ответник. Делото започва само по искане на ищеца и се развива пред съдебните органи. Гражданските дела не могат да започват служебно за това те са граждански. Страните по делото водят процесуална борба. Те събират доказателства, посочват свидетели, насочват вниманието на съда към наличните аргументи, към съществуващите правни норми и др. Страните правят всичко в рамките на закона за да защитят своя интерес. В тази борба съдът е пасивен наблюдател. Той не се меси в спора. Няма право нито да съветва, нито да насочва страните, не може да събира доказателства и материали, единствената задача на съда е да съди безпристрастно въз основа на доказателствата представени от двете страни. Процесуалното състезание в гражданския процес е израз на равенството на гражданите и не намесата на държавата в гражданските спорове. Законът приема като важни доказателствени средства свидетелските показания, писмените и веществените доказателства , само признанието и клетвата. Законът различава два вида клетви:
|