Тема №1 Създаване и укрепване на българската държава



Дата09.10.2017
Размер352.65 Kb.
#31980

Тема № 1

Създаване и укрепване на българската държава


(681-803)

УВОД:

Раждането на съвременна Европа и Великото преселение на народите (ВПН) (IV-VIІ век) ,което е изходна точка на същинската й история, бележат и началото на европейското Средновековие. В европ.история факт с голямо значение е разделението на Римската империя през 395г на източна със столица Константинопол, и западна със столица Рим. Източната римска империя, наречена в научната литература Византия, показва значително по-голяма жизненост и устойчивост, обусловени както от местоположението на нейния полит.център, така и от материалните и човешките й ресурси. Докато през 476г. след превземането на Рим западната империя окончателно и безвъзвратно рухва, Византия продължава своя исторически живот.

С 1000 год. си история ( с изключение на периода 1204-1261г ) тази империя се оказва уникален и неповторим случай в световната история.

Етническата и политическата карта на Европа значително се променя в резултат на ВПН. Започнало с нашествията на хуни и готи (през ІVв), то довежда до раздвижването на редица варварски племена и народи от степните пространства на Азия, и в Европа на вълни се заемат опразнените географски пространства. Изключително важна роля в процесите и събитията от ВПН изиграват славяните и прабългарите, с коите е свързано и началото на българската история.


Повечето от номадите, дали тласък на ВПН не успяват да се приобщат към европ. уседнали общества и сравнително бързо изчезват от историч.сцена. Единствено прабългарите (а в кр.на X век ) и маджарите успяват да създадат трайна държавна организация. Създаденото през 681г. българско ханство е и първата трайна държава на славяните. За разлика от държавите, създадени на териториите на рухналата Западна Римска Империя, българската държава е създадена върху земи все още жизнената Византия, което определя вечния конфликт през Средновековието в Югоизточна Европа – българо-византийския.

Периодът от кр.на VII до нач.на IХ в. Винаги е бил обект на интерес от страна на историците. Началото на бълг.история е белязано от редица въпроси от по-общ или конкретен х-р, които и до днес чакат своя окончателен отговор. На създаването на бълг. държава е отделено значително място в останалите класически в бълг. история трудове на В.Златарски “История на бълг.държава през средните векове” и П.Мутафчиев “История на бълг.народ”. От съвременниците историци интерес към този проблем проявяват Д.Ангелов, В.Гюзелев, И.Божилов, П.Петров и др.

Първите опити да се отговори от къде произхождат славяните се отнасят към XII век. Средновековните летописци смятат, че за тяхната най-древна територия са земите по долното течение на р.Дунав.

Съвременната наука приема, че славяните принадлежат към индоевропейската езикова и етническа общност, която включва и германци, келти, иранци и романските народи. Към IV хил.пр.Хр се отделят индуси, иранци, келти, а към кр.на II хил.пр.Хр започват самостоятелното си съществуване протославяните, т.н балтославяни. За тяхна прародина се определя Централна Европа – земите м/у реките Висла и Одер на запад, на север до Балтийско море, на изток и североизток м/уречието на Днепър и Буг, на юг до Карпатите. Сведенията за тях през този период са доста неясни, тъй като няма конкренти писмени данни, а се използват резултатите от археологическите проучвания. През II-I хил.пр.Хр.се развива Лужицката култура, а през VIII-VII хил.пр.Хр – Чернолеската култура, чиито проучвания свидетелстват за непрекъснато развитие на славянската етническа общност.



Първите сведения за славяните дават рим.автори Плиний Старий(ср.на I век), Тацит(кр.на II век) и Птолемей(ср.на II век). Плиний Старий в своята “Естествена история” ги нарича “венети” и отбелязва, че населяват земите на изток от германците до р.Висла, а Тацит и Птолемей потвърждават в своите произведения думите на Плиний.

През IV век славяните са увлечени от общия миграционен поток в рамките на ВПН. В резултат на хунските нашествия през 375г.се разпада готския племене съюз, които освен многообразни други племена включва и славяни. Хуните поставят под своя власт голяма част от тези славянски племена, които са принудени да се разселят на запад до р.Елба, на изток до р.Волга, на юг в земите северно от р. Дунав. Така под натиска на външни сили и вследствие от вътрешни демографски и стоп.- иконом. процеси славянската прародина престава да съществува като единно цяло.

Формират се три основни племенни групи: - венети (западна), анти (източна) и славини (южна). От гледна точка на бълг.история интерес представляват именно последните. Към средата на V в. славините преминават Карпатския планински масив и се заселват в почти обезлюдените римски провинции Панония (дн. Унгария) и Дакия (дн. Румъния) на север от р.Дунав.

Славините стават непосредствени съседи на Виз.империя и влизат в орбитата на нейната политика спрямо “варварския свят”.

Осъществен е непосредствен досег с римовиз. цивилизация, която оказва значително влияние в/у славянското развитие.

Точно през този период за пръв път се среща етнонимът “славини” в съчинението “Диалози” на виз.писател Псевдо Кесарий. Благодарение именно на ранно виз. писатели Прокопий Кесарийски, Псевдо Маврикий, Теофилакт Симоката и др. информацията за славяните през VІ-VІІ в значително се обогатява. Тя частично се допълва и от данните на археологическите разкопки.

Славяните водят уседнал начин на живот, който несъмнено дава отражение на техния бит, общ.живот и култура. Векове наред те се препитават главно от лов, риболов, събирачество. В тяхната прародина земеделието е доста примитивно, сечивата им са твърде елементарни, а сеитбоотборът е познат в съвсем зачатъчни форми. Това води до бързо изтощаване на почвата и до непрекъснато търсене на нови обработваеми площи. Контактите с високата аграрна култура на Византия, както и благоприятните почвени и климатични условия на Балканите, дават голям тласък на селското стопанство на славяните.

Подобрява се агротехниката, значителен напредък отбелязва земед. инвентар, а скотовъдството става един от основните поминъци. В Панония и Дакия славяните отглеждат вече просо, ечемик; разполагат с едър и дребен добитък. Прокопий отбелязва, че антите принасят в жертва на своите богове бикове.

Намерените земеделски сечива, грънчарски изделия и оръжия свидетелстват и за развитието на редица занаяти като грънчарство, ковачество, дърводелство, тъкачество и др. Първоначално керамиката е изработвана на ръка, което придава на слав.съдове груби и несъвършенни форми. Впоследствие славяните възприемат грънч.колело, усъвършенстват и технологията на извличане и изпичане на глината, което увеличава здравината на изработваните изделия.

Славяните строят къщите си край реки, езера, блата, най-често в естествени или трудно проходими места. Основен тип е землянката или полуземлянката, изградени от плет и глина, но постепенно започва да си пробива път и каменния градеж. Славяните правят по няколко изхода на своите жилища, което спомага да се оттеглят по-бързо в случай на вражеско нападение.

Социалната структура на славянското общество в общи линии не се отличава много от тази на другите варварски народи, появили се на историческата сцена в прехода от Античност към Средновековие. Основната обществена единица е родовата община, оглавявана от старейшина. Няколко родови общини образуват племето, което се управлява от племенен вожд, наречен княз. Властта му е ограничена от общото събрание на племето- т.н вече, в което влизат всички мъже воини. Несъмнено авторитет в слав.племе притежава съветът на старейшините, който има съвещателни функции и се превръща в главен помощник на княза.

Този начин на управление направил силно впечатление на Прокопий Кесарийски, който подчертава, че славяните не се управляват от един човек, а “живеят в демокроция” и затова винаги “общо разглеждат полезните и трудни работи”. А Псевдо Маврикий, като има предвид византийското самодържавие и строга централизация, характерезира управлението на славяните като “анархия”.

Славяните са превъзходни войници. Отначало имат слабо въоръжение и не познават бойния строй. Това определя и тактиката им- използват гънките на терена, нападат изневиделица, след което бързо се оттеглят. Към кр. на VІв. вече усвояват виз. маниер на вюоване, научават се да превземат крепости и чрез планомерна обсада, с използавне на много техиника.

Религиозните вярвания на славяните са тясно свързани с начина им на живот. Те обожествяват природните сили, вярват в съществуването на свръхестествени същества (русалки, вили, самодиви) и имат богат божествен пантеон. На първо място те почитали бога на мълнията Перун, а редом с него се кланят и на Волос- бог на стадата и подземния свят, Дажбог – на плодородието, Сварог – на огъня и занаята, Лада – богиня на красотата и любовта и др.

Известна е и практиката на извършване на жертвопринушения. В своите светилища славяните поставят различни камъни и дървени идоли, пред които се кланят и пеят езически молитви.

Особено разпространен е и фетишизмът – преклонение и вяра в чудодейната сила на камъни и различни предмети. От най-древни времена сред славяните съществувал култът към мъртвите. Основен погребален ритуал бил трупоизгарянето. Заедно с праха на мъртвия в гробовете се поставят и различни предмети, за да му служат в отвъдния свят. Погребенията на славяните се придружават с особени ритуали, един от който е т.н тризна- своеобразно военно състезание. Над гроба на умрелия се устройва и угощение, нар. страва.

След обособяването си като самостоятелен етнос славяните преминават през дълго и сложно развитие, обусловено от установените през втор.пол на V век контакти с Византия. Славяно-виз. отношения протичат през 3 етапа:


Първият –периодът от кр.на V до ср.на VІв, се характерезира с нашествия на славяните, извършвани с цел грабеж. Втората пол.на VІ век е етап на временно и частично заселване на славянските племена в ромейските земи, а от края на VІ век започва тяхното масово заселване на Балк.п-в. Първите нашествия в богатите балк.провинции на Византия извършват заелите територии северно от р.Дунав славяни, сред които се обособяват две групи: - панонски и дакийски.

Те нападат самостоятелно или заедно с остготи и прабългари, ограбват и опустошават почти целия Балк.п-в. И с плячката си се завръщат в местоживелищата си отвър р.Дунав.

Първите сигурни данни за масирани слав.нападения са свързани със построяването на т.н. Дълга стена, за която съобщават виз.хронисти Йоан Зонара ( ХІІв) и Прокопий Кесарийски.

Крепостната стена е издигната от Деркос на Черно море до Силиврия на Мраморно море по заповед на император Анастасий (491-518) през 512г. с цел да бъдат защитени подстъпите на Константинопол от “нападенията на мизите...т.е българите и скитите”, като под скити Йоан Зонара има предвид славяните. Но както отбелязва Прокопий Кесарийски войнствените славяни и др.варвари преодоляват тази “стена на страха” твърде лесно. Така през 517г славяни и прабългари проникват до Епир, Тесалия и Термопилите. Славянските нашествия се засилват особено по времето на император Юстиниан I Велики (527-565), който има амбициозните планове да възстанови територията на Рим.империя от времето на великите й цезари. Той хвърля всички материални, човешки и военни ресурси в непрекъснати войни за отблъскване на варварите в Зап. Европа и Сев. Африка. За сметка на това Юстиниан оголва тила си на изток към Персия, а балк. провинции са оставени на произвола на славяни, прабългари и авари. От това се възползват панонските, дакийските славяни и антите, които нахлуват почти ежегодно и опустошават, без да срещат съпротива почти целия Балк.п-в.


Според виз.хронист Прокопий при всяко от тези нападения славяните отвличат в плен и избиват 100 хил.ромеи. Вероятно тези данни са преувеличени, но те чертаят огромните загуби, които понася Византия.

Юстиниан І се опитва да спре честите нападения като прилага различни похвати. Така например привлича на служба един ант – Хилвудий, който през 531-533г е стратег на войските в Тракия. През това време набезите на славяните са прекратени, но след смъртта на Хилвудий те са възобновени. Тогава императора започва огромно строителство за възстановяване и доизграждане на крепостти в няколко пояса. Колкото и величествена да изглежда по мащаб, укрепителната система е израз на слабост. Тази мярка само поглъща огромни средства, без да даде очакваните резултати. Голяма част от крепостите остават без гарнизони, а други се отбраняват от малобройни войски, които само наблюдават безпомощно слав. опустошения над околните области и селища.

В опитите си да неутрализира войнствените си съседи Византия започва да привлича на своя страна някои слав. племена и да ги противопоставя едни на други. За известно време тази политика, основана на принципа “разделяй и владей”, дава резултати. Между анти и славини избухват вражди и те временно прекратяват нападенията си над Балк.п-в.

В рамките на тази политика славяните са привиличани като наемници в армията или отделни слав.племена участват като федерати във военните походи на империята. Но като цяло тази политика на Юстининан І Велики се оказва неуспешна.

Почувствали се доста силни да воюват, славяните се насочват към големите центрове. Прокопий Кесарийски съобщава, че през 550г те нахлуват в земите на империята, и то в такова голямо множество “каквото никога по-рано не било виждано”. Славяните достигат Солун, след което презимуват на виз.територии. Това поставя началото на втория етап в славяно-виз. отношения, харектерезиращ се с временно и частично отсядане в пределите на Византия.



Точно по това време в Европа се появява един нов политически фактор, с изключително важно значение – Аварския хаганат. Той е образуван върху земите в Панония. След като подчинява панонските славяни, прави опит да наложи властта си и над дакийските, но безуспешно.

Славяно-аварския конфликт не дава очаквания отдих за империята. В края на 80-те г на VI век славянските нашествия са подновени. Някои от тях са извършени съмвестно със аварите. През 584г. славяните за пръв път обсадили гр. Солун. Но стените на града се оказват здрави и славяните се оттеглят. Неуспехът не ги отчаял и в следващите няколко десетилетия те предприемат още 4 обсади на Солун, които само по чудо не завършват с превземането му.



Във връзка с мащабните и опустошителни слав. нападения виз.писател Йоан Ефески пише, че славяните ”остават, живеят и спокойно пребивават в земите на ромеите.”

Обсадата на Солун в кр.на VІв и нач.на VІІв слагат началото на слав. колонизация на Балк. п-в. Славяните се възползват от продължителните войни на имп-та с Персия, както и от бунта на виз. дунавска армия през 600г, който води до оголване на северната граница на Византия, и се заселват почти безпрепятствено.

В “Чудесата на св.Димитър Солунски” VІІв. се казва, че славяните “водеха със себе си и челядта си, заедно с покъщнината си”, което ясно свидетелства за тенденцията на масова колонизация.

В продължение близо на един век славяните заели почти целия Балкански п-в. Една част се заселват в областта на Мизия, Тракия и Македония, други – Северна и Средна Гърция, Беломорието, а отделни племена се установяват и по егейските и адриатически острови. Така центр. и източните райони на Балканите са колонизирани почти изцяло от дакийските славяни, наричани от учените “славяни от бълг. група”.

А панонските славяни през 624г получават разрешение от император Ираклий (610-641) да се заселят в западните части на Балк. п-в. В научните изследвания те са отбелязани като сърбохърватска група”.

Различията между двете групи славяни са незначителни, предимно езикови – някои звукове се произнасяли различно. С течение на времето тези различия се задълбочават и обхващат не само фонетиката, но също така морфологията и синтаксиса на езика.

Разположението на някои славянски племена върху балканските територии е известно главно от византийските извори. Т.н седемте славянски племена и северите се заселват в земите северно от Ст.планина, като на запад стигат най-вероятно до р.Искър; по долината на р.Тимок и Морава се установяват племената тимочани и моравяни; смоляните обитават западните Родопи; средна и южна Македония заемат племената сагудати, ринхини, берзити, драгувати.

Заселването на славяните на Балканския п-в предизвиква значителни демографски промени. В резултат на военната им експанзия и относително слабото противодействие на Виз.имп-я през VІ-VІІв. завареното местно население значително намалява и постепенно започва да се претопява сред новите заселници. Само една малка част от оцелялото балканско население успява да запази своята самобитност, и то главно в непристъпните планински краища, които са засегнати сравнително по-малко от варварските нашествия. Потомците на романизираните траки са власите, които се споменават за пръв път през Х в. като жители на планинските краища на Македония и Тесалия. За наследници на елинизираните траки се смятат днешните каракачани.

В хода на славянските нашествия част от паметниците на римовизантийската цивилизация по балканските земи са разрушени. Сринати са крепостните стени и църкви, редица селища опустяват. Все пак, макар и трудно, новите заселници намират начин за съвместен живот с оцелялото местно население. Чрез контактите си с него усвояват някои от достиженията на античната култура в сферата на земеделието, занаятите, бойното умение.

Заселването на славяните на Балканския п-в предизвиква дълбоки преобразувания в социално-иконом. и политическия им живот. Важна последица е появата на частната собственост. Родовата община, в която собствеността върху земята била обща, започва да се разпада. Постепенно е заместена от т.н съседска община, в която членовете са свързани не с кръвно родство, а чрез общите граници на поземлените си владения. Под влияние на слав.община се възражда и местната селска община, засилва се нейната роля в соц.живот, а това от своя страна съдейства за преминаването на целия Евр.югоизток от робовладелчески към по-прогресивен феодален строй.

Напредъкът в соц-иконом. развитие на югоизт. славяни след заселването довежда до промени в полит. им организация. Възниква нуждата от нови форми на политическа организация, която да гарантира спокойното им съществуване върху бившите земи на византийската империя.

Още в кр.на VІв. сред славяните се появяват по-големи обединения, които вкл.няколко племена. Така например тези, които обитават земите сев. от р.Дунав създават могъщ военно-племенен съюз, а през първата половина на VII в. същото правят и славянските племена в Македония. Обединяват се и седемте славянски племена и племето севери.

Тези слав. военно-плем. съюзи имат временен характер. Те възникват във връзка с някоя голяма военна акция или при заплаха от завладяване, а след това лесно се разпадат. Недълготрайността им се дължи както на противоречията м/у отделни племенни вождове и липсата на устойчиви елементи на орг-я, така и на силния натиск от страна на Аварския хаганат и на Византия, които насърчават разединението на слав.племена и целят подчиняването им.

Именно в такова време, когато слав. са изправени пред съдбоносната дилема как да оцелеят и да се съхранят, на Балканския п-в се появяват прабългарите на хан Аспарух, които със своята централизираност и сплотеност изиграват решаваща роля в създаването на българската държава.

Поради липсата на достатъчно исторически извори за произхода на прабългарите са изказани противоречиви мнения и хипотези. Най-известни хипотези за езиковата и етническата им принадлежност са славянската, татарската, финочутската, както и тази за автохтонен (местен) произход. Днес може да се смята за най-правилно становище, че прабългарите принадлежат към тюркско-алтайската езикова и етническа общност, заедно с хуни, авари, хазари, печенеги и др.

До І и ІІ век сл.хр прабългарите населяват територията на днешен северен Казахстан, долината на р.Иртиш, предпланините на Алтай. Миграцията на хуните през І и ІІ век води до голямо вътрешно разместване в степите на вътрешна Азия, което принуждава прабългарите да се придвижват на запад.

Средновековната писмена традиция свързва името “българи” с р.Волга. Върху значението на етнонима са изказани различни хипотези. Допуска се, че той произхожда от корена на тюркския глагол “булг”, което значи (смесвам, размесвам). Според друго мнение то се превежда като “метежници, бунтовници”. Допуска се че, етнонимът може да се свърже и с аланската дума “билгерон”, което значи “крайненци”, т.е хора, живеещи в покрайнините. Напоследък бе изказано становище, че “българин” е самоназвание от тотемен произход, възникнало още в земите на Централна Азия, произлизащо от думата “булгар”, с която се означава вид животно.

Както може да се съди от изворите, името “българи” служило като събирателно за вс.прабългарски племена, като термина “прабългари” има условна употреба в научната литература. Той се наложил за да се направи разлика м/у първобългарите и българската етническа общност, която се образувала през ІХ-Х в.

Първото писмено свидетелство, в което се среща името “българи”, се съдържа в Анонимен римски хронограф от 354г. Те са посочени като племе, което населява земите северно от Кавказ. Утвърждаването на прабългарите в тази област се потвърждава и от арменски източници. По тези места прабългарите граничат с аланите, от които приемат силно персийско влияние в религ. вярвания, културата и езика.

Прабългарите са един от многоб. номадски народи, които прииждат от Азия към Европа през епохата на ВПН. Начина на живот и формите на социалната организация на прабългарите се определят изцяло от номадското скотовъдство. Те отглеждат най-вече коне. Докато живеят в степите на централна Азия, прабългарите се намират в непрекъснато движение, обусловено от нуждата да се търси храна за многобр. стада. След трайното им установяване на Север от Кавказ (V-ср. наVІв) постепенно преминават към полуномадски начин на живот. Те чергаруват само от пролетта до есента, след което се завръщат в постоянни селища- зимовища. Третия стадий на номадизъм, през който преминава обществото на прабългарите, обхваща преиода приблизително от ср.на VІ-VІІвек. Тогава една част от населението чергарува и се занимава със скотовъдство, а друга, която обработва земята, води напълно уседнал живот.

Извършените археологически разкопки потвърждават наличието на устойчив поселищен живот. Подобно на славяните, прабългарите изграждат своите селища край реки. Най-често срещаното жилище е юртата, която се изработва от кожа. С преминаването към уседнал начин на живот, прабългарите започват да строят полуюрти, вкопани в земята. Те са групирани обикновено по 20-30 на едно място и образуват т.н аули.

Върху развитието на занаята при прабългарите благотворно влияние оказва обстоятелството, че те дълго време обитават земите сев. от Кавказ и възприемат от сарматите, аланите, от Иран и Византия развити за времето си технологии. Високи постижения прабългарите имат в грънчарството, ковачеството, железарството, обработката на кост и кожи. Добре развитите занаяти подхранват тяхната войска с висококачествени и ефективни оръжия. Прабългарите използват масово защитно оръжие, познават стремето, което има голямо отражение в тактиката на боя. В основата на тяхната мощ е конната войска, чиято бързина, маневрост и устрем в атаката дават много преимущества пред врага.

Основната обществена единица у прабългарите била номадската община, чиито членове били свързани скръвно родство. Няколко рода съставляват племето, начело на което стои племенен вожд (хан). Характерно за прабългарското общество е строгата централизация на основата на здрава военна организация.Съществуващата племенна раздробеност е засвидетелствана от наличието на многобройни племенни названия като например оногондури, утигури, кутригури и др. През VI –VII век в резултат на активен досег с Византия сред прабългарите настъпва социално разслоение. На преден план изпъкнали отделни знатни родове, които съсредоточили в свои ръце властта над прабългарските имена. Такива били например родовете Угаин, Дуло, Ерми и т.н, които се споменават в “Именника на българските ханове” и в някои прабългарски надписи. Постепенно властта на хана се превърнала в наследствена.

Важна роля в живота на племето играело и жреческото-шаманско съсловие, в чиито ръце бил религиозният култ. Жреците следели стриктно за спазването на бащината вяра, а в случай на нарушение можели да отстранят и самия хан.

За езич. религ. вярвания на прабългарите дават сведения както писмени автори, така и арх. паметници. Прабългарската религия се характерезира с подчертан синкретизъм. В нея се вливат множество вярвания, и култове, взаимствани от различ. народи и страни по време на придивижването на прабългарите на запад.

Характерна за религията на тюркските народи, вкл. и българите, е вярата в съществуването на една свръхестествена сила, която не представлява някакво определено божество. Тя има свойството да обитава всички осезаеми предмети и да преминава от един човек в друг, или от предмет в човек и обратно. Според прабългарите такава сила се криело в кръвта, човшката глава, мечът, конската опашка и др. Наред с вярата в тази въздействаща сила прабългарите почитали едно върховно божество – Тангра или Тангрикан (”небе”). Частица от него се съдържа в хана, поради което култът към последния е силно развит. За да се гарантира властта на хана, личността му е обкръжавана с множество забрани (табу). Наред с това съществува и т.н сакрално цареубийство. Когато хана загуби своята боженствена сила, получавайки някакъв недъг или нараняване, той е убиван, за да се предпази народа от беди.



Силно развит у прабългарите бил и тотеизмът- едно от най- старите религ.вярвания. Според него всеки праб.род произхожда от някакво животно (тотем), което е негов покровител. Поради това особено много почитали кучето, вълка, заека като свещени животни. В тясна връзка с тотеизма бил и прабългарския календар. Той е взаимстван от китайците и е извънредно точен. В основата му стоял 12 год. лунен цикъл, всяка година от който носела названието на почиитаното от тях животно.

Почитта към мъртвите е силно развита у прабългарите. Те ги погребват с ориентация С-Ю, като полагат в гробовете богат инвентар, които да служи на мъртвеца в отвъдния свят. В приднепърските степи са намерени богати погребения, за които днес се смята че принадлежат на хан Кубрат ( край с. Малая Перешчепина, Полтавсака област) и хан Аспарух (край с. Вознесенка, Полт.област).



Сложна и изпълнена с преврати е политическата съдба на прабългарите до създаването на бълг. държава. През 70-те г на ІV век хуните засилват натиска си към източноевр. равнини. По своя път хуните покоряват част от прабългарите, населяващи земите С от Кавказ. В състава на хунския хаганат, прабългарите са една от основнтие ударни сили. Във нач на V век се отличават със своята войнственост във войните с лангобардите и остготите. След смъртта на Атила през 453г и разпадането на нестабилната степенна империя, прабългарите започват да играят важна роля вевропейската политика. През 80-те г на V век воюват на няколко пъти в Панония като съюзници на Византия с/у остготите, а след тяхното оттегляне към Италия, незащитените балк.провинции на В-я се превръщат в примамлив обект за нападение и плячкосване. При им-р Анастасий пб на няколко пъти извършват опустошителни набези на юг от р.Дунав в Тракия и Илирик – (439,499,502г).

Набезите на “страшните по целия свят българи” са засвидетелствани от Касиодор, а Прокопий Кесарийски говори за опустошителен поход през 539-40г. до К-л и Адриат.море, при който са превзети 32 крепости. Все по-често в тези походи пб се съюзяват с славяните, които по същото време засилват натиска си в/у империята. Тези съвместни д-я с/у общия враг В-я им дават възможност да се опознаят и подготвят за по-значителни общи действия в бъдеще.



Тази І пб вълна в Европа не оставя трайна следа в историята, тъй като в повечето случай пб участват в походи като съюзници на др. варварски народи и рядко действат самостоятелно.

От ср.на VІв се оформя ІІ вълна пб, която поема на запад и оставя трайни следи в европ. средновековна история. През 50 и 60-те г на VІ в особена известност придобиват две племенни групи, живеещи в земите около Кавказ – кутригури и утигури, между които избухват размирици, умело подклаждани от В-я. Кутригурите претърпяват тежко поражение в м/у особната война и част от тях се заселват в Тракия със съгласието на империята. След съвземането от удара кутригурите начело със хан Заберган предприемат голям поход срещу Византия. Според някои виз.автори като Теофан, Йоан Малала и др. походът е осъществен през 558-559г. След неуспешна обсада на виз. столица, те попадат под властта на Аварския хаганат и са увлечени от движението на запад, като се установяват за по-дълго време в Панония. Като аварски подданници участват в нападенията с/у виз.провинции, както и в големите обсади на Солун и К-л. През 20-те г на VІІ век аварския хаганат отслабва, част от слав.племена отхвърлят властта му, а пб се опитват да овладеят изцяло авар.позиции като водещо племе, но не успяват. След поражение за прабългарите, част от тях, предвождани от Алцек, напускат Панония и се отправят към земите на франкския крал Дагоберт. Отначало франките приемат пб и им предоставят убежища в своите селища. Една нощ обаче кралят дава заповед на своите подчинени да избият новите заселници. В настъпилия погром от 9000 пб само 7000 успяват да се спасят. По-късно те се заселват в Равенския екзарахат с разрешението на лангобардския крал Гримуалд.

Част от праб. племена, живеещи в земите севрно от Кавказ, през 567-578г попадат под властта на на тюрките. През 581-593г избухват м/у особици в хаганата и той се разцепва на изт. и зап. част, като пб остават в западната. В нач.на VІІв Органа (Орган; Оркан)- един от водачите на пб племе уногондури повежда война за надмощие по сев.Черноморие. той успява да постигне известна пол.самостоятелност. По някои сведения може да се съди, че установява диплом. връзки с В-я, може би даже е покръстен ок.619г и удостоен с почетната титла “патриций”. Продължител на делото му става неговия племенник Кубрат (Курт) от рода Дуло. Той успява да отхвърли напълно властта на тюрките. Освен това установява полит. контрол и над онези племенеа, които не признават властта на аварите в изт. му покрайнини. Така Кубрат поставя основите на бг държава, известна под името “Велика България”.



Приблизителните граници на Кубратовата държава са следните: на изток- р.Кубан, на запад- р.Днепър, на север- р.Донец и на юг- Азовско и Черно море. Предполага се че столица на държавата е гр.Фанагория на Таманския п-в.

Още с възникването си Б-я привлича вниманието на К-л най-малко по две причини. От една страна В-я е жизнено заинтересована от запазване на Кримските си владения, над които тегне сянката на младата държава. От друга страна тя се нуждае от съюзник, който да прегражда пътя на Персия за проникване през Кавказките планини и да отблъсква напиращите от изток номадски племена и народи. Поради това империята прави всичко възможно да привлече Кубрат на своя страна, и успява. През 635г е подписан договор за съюз м/у Б-я и В-я. Кубрат е удостоен с титлата “патриций” и е покръстен- част от диплом. церемониал при сключване на договор с езически владетел. Приятелството с Византия било изключително важно за Кубрат, застрашен от идващите от изток хазари. Добрите отношения м/у двете страни се запазват чак до 50-те г на VІІвек.

Хан Кубрат умира около 650-660 година. Веднага след смъртта на владетеля, Велика България се разпада под ударите на хазарите. Най- големия син на Кубрат Батбаян остава в бащините си земи и попада под властта на новия завоевател. По-малкия брат Котраг с племето котраги потегля на С-СИ и се установява по средното течение на р.Волга и Кама. Там през Х век прабългарите образуват своя държава – т.н. Волжско-Камска България. Тя просъществува до ср. на ХIII век.

Третият брат Аспарух, повел племето уногондури посока З-СЗ, преминава реките Днепър и Днестър и се заселва в областта Онгъла.

В тази област през следващите десетилетия се разиграват съдбоносни събития, които в крайна сметка довеждат до създаването на бг държава.

За точната мобилизация на пб в Онгъла се съди от произведенията на виз.хронисти Теофан Изповедник, Никифор, Анастасий Библиотекар и др., въз основа на които се оформя теорията за Онгъла като територия м/у р.Дунав, Днепър и Днестър. Изказано е предположение, че името на областта произлиза или от старослав. съществително “онгъл”(ъгъл), или от праб.дума “аул”- укрепен лагер.

Няма точно становище и за броя на пб на хан Аспарух, заселили се в Онгъла. Дълго време се счита, че броя на пб не надвишава 25-30 хил души. Извършените напоследък проучвания показват, че числото на заселилите се пб на Балк. п-в според П.Петров достига вероятно до 300 хил души. Може би това е осъществено посредством няколко миграционни вълни от земите на разпадналата се Велика Б-я.

Сред историците няма единно мнение и относно първоначалните от-я с В-я след заселването на пб в Онгъла. Виз.хронисти Теофан Изповедник и Никифор І изрично отбелязват, че след като се настаняват в Онгъла, пб започват да нападат и опустошават ромейските земи на Ю от Дунав, възползвайки се от заетостта на В-я във войната с арабите.

Етно-полит. промени, които настъпват в кр на VІ- нач на VІІв създават сложна и напрегната обстановка в европ. югоизток. В-я изживява голяма криза, търпи големи териториални загуби и прави мъчителни опити да промени своята военно-адм. Организация, за да се приспособи към новите условия. Ислямския арабски халифат прониква в малоаз. й владения и се насочват към завладяване на К-л. Аварския хаганат се опитва да задържи и укрепи властта си над слав. и номад. Племена в Средна Европа и в Балк. СЗ. Хазарския хаганат налага господството си в степенните пространства м/у р.Кубан и Днепър някогашно владение на пб, и се стреми да проникне към Долни Дунав. Балк. п-в се оказва арена на съперничество м/у различни полит. и етн.сили, а столицата на В-я магнетично привлича към себе си целия “варварски свят”.

В резултат на масовото заселване на славяните през пър.пол.на VІІв В-я загубва напълно полит.контрол над земите м/у Ст.планина и Дунав. От своя страна славяните на юг от р.Дунав, в Тракия, Македония, Родопска област са изправени под неумолимия натиск на имп-та. През ср.на втор.пол на VІІв В-я успява да си възвърне полит.контрол в дн.СИ България в района м/у Черно море, Из.Ст.планина, Шуменските възвишения и Долен Дунав. Особено важна е ролята на голямат крепост Одесос (Варна) за контрола над тези земи. С разнообразен арсенал от полит., диплом. и военни средства В-я постепенно, но неизбежно вклйчва славяните в сферата на своята икономика, политика и култура. Погледнато от историческа переспектива, съдбата на славяните не би могла да бъде друга освен превръщането им във веноподанници на имп-та, което става със славяните, поселили се в Тесалия, Атика, Беотия, т.е дн.Гърция.

Така към кр.на VІІвек се очертава следната картина: славяните, които завладяват Мизия, ТР-я и Мак-я, са принудени със силата на оръжие да се противопоставят на В-я, тъй като не желаят да се разделят с независимостта си. Онези славяни, които остават в Дакия (Влашката равнина), трябва да се справят с агресивността на Аварския хаганат и с настъплението на уногундурите на хан Аспарух. Те от своя стряня воюват с авари, хазари и В-я. Самата В-я се опитва да обуздае варварската енергия на славяните, да отблъсне аварите и пб, и най-вече – в Мала Азия да брани земите си от арабите.

Прабългарите на Аспарух, заселили се в Дунавската делта и на С от нея, безпокоят с непрекъснати нападения виз.област Малка Скития ( дн.Добруджа) и пречатт на империята да установи трайно власт си над славяните. Създава се реална възможност за тяхното съюзяване със северите и 7 слав.племена. Възползвайки се от араб.обсада на К-л, със своята конница пб достигат до стените му (678г). Византийците обаче нанасят сериозно поражение на арабите и имп-р Константин ІV Погонат (още Брадати) (668-685г) съсредоточава силите на С за отблъскване на пб нападения, които сериозно застрашават господството на В-я на С от Ст.планина.

За голямото значение, което В-я отдава на военна та експедиция с/у пб, говорят няколко факта: бързината, с която е организиран походът; предприемането му едновременно по суша и море; оглавяването на похода лично от императора, и то по време когато в К-л заседава VІ Вселенски събор, от чиито решения зависи единството на им-та. Сведенията за похода на Константин ІV Погонат от 680г се намират в хрониките на Теофан, Никифор, Зигеберт, както и в Кавенския летопис от ХІвек.

Една част от виз.армия се придвижва през проходите на Ст.планина, а др с кораби се отправя към устието на Дунав. Аспарух решава да изчака действията на противника и се затваря в укреплението Онгъла. След като императора не се решава на нападение, изненадващо отплава за Месемврия (Несебър) да се лекува. Ненадейното заминаване на главнокомандващия е изтълкувано от армията като бягство и в ромейския лагер настъпва паника. Византийците започват да се оттеглят в безредие и от това се възползва хан Аспарух. Прабългарите напускат укреплението и връхлитат стремително с конницата си върху отстъпващата византийска войска. В последвалата сеч близо 8 хил. виз.войска е напълно разбита. След тази победа, прабългарите водени от своя хан, преминават р.Дунав и нахлуват в Североизточна България. Там те влизат в преговори с местната славянска аристокрация и предприемат първите стъпки към създаване на общо политическо обединение. Постига се споразумение някои от славянските племена да бъдат разместени за по-добра защита на границата с Византия. Северите се задължили да пазят източните проходи на Стара планина, а 7 славянски племена се разполагат по останалата част на границата, като на северозапад поели защитата от Аварския хаганат.

Наскоро след като прабългарите се преместват в днешна Добруджа, те овладяват района м/у Дунав и Ст.планина, и завземайки стратегическо важното Шуменско плато, през лятото на следващата 681г прабългарите подновяват военните действия като пренасят войната в Тракия. Константин IV не е в състояние да се справи със съюзените сили и през 681г се принуждава да сключи мирен договор. Съгласно него той се задължава да плаща ежегоден данък на хан Аспарух. По този начин Византия напрактика признава правото на славяни и прабългари да изградят обща държава на територията на днешна Северна България.



Оценките на виз.хронисти са единни- този мир е голям срам за ромеите, позор за им-та, чийто василевс се титулува владетел на всички страни и народи на Север и на Юг, на Изток и Запад.

Въпросът за създаването на бг държава е спорен и неизяснен. Според едно от становищата основите на държавата са положени през 680г, когато е осъществен контактът м/у пб и славяни. По-разпространено е обаче мнението, че Б-я започва своето съществуване след сключването на договора с Византия през 681г. Но това все още не означава, че им-та се отказва от земите си, като признава формално и юридически съществуването на една държава на варвари в изконни ромейски владения. Мирът от 681г е по-скоро примирие, временна отсрочка за разправата с “мръсния” и новопоявил се народ. В епохата на ВПН Византия не веднъж сключва подобни мирни договори с цел да се отстрани конкретната опасност от нашествие. Така че мирът от 681г не е прецедент в историята на В-я.

Според други автори обаче събитията от 680-681г не се вписват в тази обичайна практика. Договорът с Аспарух е първият случай в историята на Византия, когато тя се отказва от толкова обширна територия (на север от Ст.планина) и то след като загубва войната с прабългарите. Това долавя и летописецът Теофан, който отбелязва, че Константин ІV сключва договора през 681г “за срам на ромеите”.

Извънредно сложен и неуточнен е въпросът за от-ята м/у прабългари и слав. племена. Главната причина за това е, че изворните сведения са крайно ограничени и дават възможност за възникване на противоречиви мнения и заключения. Виз. летописец Теофан е твърде лаконичен, когато разкрива хар-ра на тези взаим-я. Според него прабългарите покоряват славяните и им налагат данък. Това твърдение е предмет на противоречиви тълкувания. Проблемът е, че текстът може да се преведе двусмислено: славяните са данъкоплатци или съюзници с пб на основата на предварителна договореност. Колкото до тезата, че прабългарите покоряват славяните, историците, които я поддържат не влагат в понатието “покоряване” съвременно значение. Те смята, че по пътя на войната едно племе се налага над друго и така са създадени европ. държави в хода на ВПН. “Покоряване” в случая означава, че съществува нагласа за общи действия, съгласие за установяване на властни от-я, при които един от народите има соц.организираща и ръководеща полит. роля.

Все пак повечето историци са склонни да приемат тезата за съюза м/у двата народа и федеративния х-р на новата д-ва. Довод в подкрепа на това твърдение е обстоятелството, че пб и сл. не са чужди едни на други и че е възможно м/у тях да съществувант връзки още преди заселването им на Балк. п-в (главно в Панония). Още повече, че и двата етноса се намират на една и съща степен на развитие. И славяни, и пб са заинтересувани от установяването на съюз. от-я по м/у им. Те имат общи врагове- авари, хазари, В-я. Пб воюват с най-мощната имп-я в тогавашния свят и затова се нуждаят от съюзници – такива за тях ест. са славяните, които от своя страна също се нуждаят от подкрепата на пб.

Историците изтъкват също предприетото разместване на населението от слав. племена с оглед дасе осигури З и Ю граници на заетата област с/у евентуални нападения на виз. и авари. Касае е се за един голям акт, продиктуван от военно-стратег. Съображения, при който на славяните се възлага отговорната задача на бранители на завоюваните територии.

Едва ли би могло да се предположи, че такава задача ще бъде възложена на едно покорено и недоволно население. Но предприетите мерки изглеждат съвсем разбираеми, ако се приеме, че м/у сл. и пб се създават съюзни от-я още през този първи етап от техния взаимен досег след проникването на Аспаруховите пб южно от р.Дунав.

Сбитията от 680-681г намират различни интерпретации и в др. аспекти. Обикновено се твърди, че след смъртта на хан Кубрат старата “Велика Б-я” се разпада главон по две причини: натискът на хазарите от изток и разделянето на синовете му. В резултат на това дей-ята на Аспарух през 680-681г се разглеждат като образуване на нова д-ва. В нито един истор.извор обаче няма дори и най-малък намек, че Б-я прекратява своето съществуване след смъртта на Кубрат, а по-късно е създадена отново. Точно обратното- летописецът Теофан твърди, че най-големия Кубратов син Батбаян е “ владетел на първата Б-я”. Преместванетно на котраговите пб на С-СИ и на Аспаруховите на З-ЮЗ, е изместване на част от държ.територии за сметка на завладените от хазарите. В този смисъл бг-виз. война от 680-681г не е самоинициатива на Аспарух, а ечаст от общата стратегия.

Точно по тази причина участникът в VІ Вселенски събор в К-л, Константин Апамейски, в речта си на 9.август 681г произнася думите: “...ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме във войната с Б-я”.

В “Именника на бг ханове” завземането на земи на юг от Дунав не е отбелязано като ново начало, а като обикновено преместване на полит. център на държавата Б-я. От всичко казано дотук може да се направи извода, че Бълг ханство на Долни Дунав всъщност трябва да се смята за наследник и продължител на онези военно-стратег. Традиции, които са положени от старата “Велика Б-я” на хан Кубрат, но при нови, значително променени условия и при активното сътрудничество на слав. племена.

Хронологическо погледнато образуването на българската държава предходжа създаването на редица европейски държави. Това било първото трайно политическо обединение, създадено от славяни и прабългари. Събитието направило силно впечатление и на западните летописци. Интересно е едно известие на хрониста Зигеберт, който по повод поражението на Константин ІV Погонат в Онгъла отбелязва: “От сега нататък трябва да се отбележи бг царство”.



Основното териториално ядро на новосъздадената държава стават земите на бившата римска провинция Мизия (дн. Северна България). За Южна граница с Византия се приема Старопланинския масив чак до р.Тимок до вливането й в Дунав. На изток границата е черноморското крайбрежие, въпреки че известно време някои градове като Констанца, Томи, Одесос и др. остават във византийските владения. На североизток под контрола на хан Аспарух остава областта Онгъла (м/у реките Днестър и Прут). На З и СЗ границите достигат до Железни врати на Дунав и източните разклонения на Карпатите.

Хан Аспарух е признат за върховен владетел и се установява със своята дружина в Плиска. През следващите десетилетия от обикновен военен лагер на прабългарите тя се издига в здраво укрепен градски център.

Надмощието на прабългарската аристокрация се запазва и през следващите столетия. Всички владетели почти до края на ІХв произхождат от пб родове, а цялата военна и административна терминология през езич. период е прабългарска. Утвърждава се завинаги като название за цялата държава името “България”.

Пб се заселват във владения от виз.територия. като взаимстват някои от заварените форми както в областта на общ.организация, така и в областта на матер. и дух. култура, те налагат своя начин на живот и форми на управление.



Територията, която заемат (наричана на техен език “саракт”) е държ. обединение, начело на което стои хан. То е разделено на три части – център, ляво и дясно крило. Центърът, където е и столицата Плиска се управлява от хана, а лявото и дясното крило се управляват от неговите най-близки помощници– кавхана и ичиргу боила.

Славянските племена, които са преобладаващия етн. елемент, също запазват своето самоуправление и етническата си обособеност. Начело на отделните племена стоят князе. Територията заемана от едно племе, образува Славиния. Изворите до нач.на ІХ в рязко разграничават Б-я (на сл. и пб) от Славиниите.



Образуването на бг държава е сложен и продължителен процес, а не еднократен акт. Започнал с изграждането и укрепването на племенните съюзи у слав. и прабългари , със съчетаването им със заварените на Балк.п-в местни устройствени форми, и завършил с обединяването на двете самостоятелно изграждащи се институции в една обща държава.

Мирът, подписан през 681г се запазва чак до смъртта на им-р Константин ІV Погонат през 685г. По това време в Македония се разиграват събития, които носят нови тревоги за В-я. М/у 680 и 685г северно от Солун се заселва “огромен и много голям народ, предвождан от българина Кубер”. Този народ е смесен и се състои от пб, обитаващи Панония още от времето на хуните; славяваните, подчинени на аварите, и потомци на отвлечени в плен ромеи. Кубер се опитва да се намеси в борбата за власт в Авария, но без особен успех. На няколко пъти е разбит от хагана на аварите. Поради тази причина се принуждава да изведе народа си от Панония и търси земя за заселване в балк.провинции на Византияя. Кубер и неговия близък сподвижник Мавър замислят коварен план да завземат Солун. Кубер влиза във връзка със слав.племе драговити, а Мавър се престорва че преминава на виз.служба, и спечелва доверието на местния управител, като възнамерява в определен момент да отвори вратите на града пред Кубер. Заговорът обаче е разкрит и планът не се реализира.

Действията на Кубер не са авантюристично начинание, а нов опит на прабългарите в Панония синхронно с Аспарух да организират втори държавен център на изконни визант.земи. Независимо, че опитът не успява, за няколко години вниманиието на имп-р Константин ІV Погонат е отклонено от земите м/у р.Дунав и Ст.планина.

Годините на управление на хан Аспарух остават забулени в неизвестност. Ограничени данни за неговата държ. дейност се съдържат в бг апокрифен летопис (ХІв). Ханът започва строителна дейност като съгражда Плиска и Дръстър и прокопава ров в Добруджа.

Що се отнася до отношенията с Византия, при новия император Юстиниан ІІ (685-695) и (705-711) е предприет първия опит да се премахне позорния за ромеите мир от 681г. Теофан разказва, че Юстининан “ се отправил на поход с/у Славиния и България”. Виз. войски проникват в земите на славяните чак до Солун, взети са много пленници, които са заселени в Мала Азия. На връщане от тази акция обаче им-р. войски са причакани от пб някъде в Беломорска Тракия и претърпяват поражение. Намесата на пб показва основното линия във външната политика на бълг. владетели векове наред, очертана още при хан Аспарух, а именно – защита и приобщаване на славяни от Балк. п-в, подданици на Визавнтия, към бълг. държава.

Няколко години след създаването на бълг. д-ва от гнета на Аварския хаганат е освободено и живеещото по долината на р.Тимок слав.племе тимочани, което също се включва в пределите на ханството.

В бълг. апокрифен летопис от XI век се споменава, че Аспарух загива във война с/у измалтяните, което навежда на мисълта, че през посл.години от живота си вероятно е трябвало да защитава СИ граница на държавата с/у хазарите. Тази война може да се отнесе към 700-701г.

Двете десетилетия от 680 и 700г са време на укрепване и утвърждаване на бг държава, на стабилизиране на границите й с В-я, с хазарите и аварите, на издигането й като защитник и обединител на бг славяни, а така също и като полит. и военен фактор в Европейския Югоизток.

През 701г на престола се възкачва хан Тервел. Той произхожда от прабългарския род Дуло – предполага се, че е син на хан Аспарух, но точни данни за това няма.



Докато Аспарух остава в паметта на поколенията като ханът-създател на бг държава, за Тервел смело може да се каже, че е ханът –съзидател. По време на неговото блестящо държавно уп-е страната не само укрепва вътрешно, но и достига м/у народно признание и авторитет, и заема решаващо място в системата на полит. отношения в Евр.Югоизток. Постигнатите вътрешни и външни полит. резултати от това време са гаранция за успешните бъднини на държавата.

Основна цел на външната политика на хан Тервел е териториално разширение на България и утвърждаване суверенитета на хана. Той твърде умело и последователно преследва своите цели, като използва вътрешните размирици във Византия в своя полза. През 695г им-р Юстининан ІІ е свален от трона, а носът му отрязан за назидание (поради това получава прозвището Ринотмет –Безносий). Ексемирът се се обръща за помощ към бг владетел за връщането на загубения престола. Ханът преценява изгодата от направеното предложение и начело на 15 хил.войска от бг и славяни през 705г се отправя към Константинопол. До сражение не се стига, но Юстиниан успява отново да наложи короната на виз. василевси.



В знак на безкрайна благодарност за оказаната помощ и вероятно в изпълнение на предварителни договорености, императорът отказва големи почести на бг владетел. Тервел е поканен в двореца, където в най-търж. обстановка е наметнат с импер. хламида (наметка), и е удостоен с почетната титла “кесар”, която до този момент не е давана на чужд владетел. Кесар във виз.дворцова йерархия се титулува втория човек след императора, обикновено престолонаследникът. Чрез тази титла ханът влиза в т.н “семейство на владетелите”, което според тогавашните м/ународни правни норми представлява единствената правна санкция и легитимация на владетелско достойнство. На практика това означава, че Византия юридически признава съществуването на д-вата на българите не само като враг, но и като партнъор. Освен това Б-я получава и териториална компенсация- им-рът отстъпва областта Загоре в Изт. Тракия (м/у дн. градове Сливен, Ямбол и Айтос).

Първото териториално разширение на младата д-ва на юг от Ст.планина е с изключително важно стопанско значение и излаз към Черно море. Областта заема и важно стратегическо местоположение. През нея минават най-късите и удобни пътища, свързващи Константинопол и Плиска. Отстъпвайки тази територия Византия, губи в значителна степен възможността да организира бързи и внезапни походи към сърцето на българската държава.

Отстъпките, които Юстиниан прави, са огромни и граничат с позора. Престижът на Византия ие накърнен твърде много, за да бъде оставено всичко без последствие. Действително през 708г, закрепил се вече на престола, Юстиниан II предприема голяма военна офанзива по море и суша с/ бг държава. Но българите реагират изненадващо бързо и разгромяват сухопътната армия, и блокират имп-ра при Анхиало (дн.Поморие). Войната завършва без промяна на границите м/у двете страни.



През 711г Юстининан II за втори път е детрониран. Този път хан Тервел му изпраща само 3 хил. армия на помощ. Събитията се развиват неблагоприятно за Юстиниан- той е убит, а българите се завръща в страната си, без да срещнат съпротива от страна на новия василевс.

Положението на новия им-р не е стабилно. Вътрешни борби, метежничество сред войската и несигурността на върх. власт сковават целия държ.организъм. Възползвайки се от слабостта на им-ра през 712г Тервел нахлува в Тракия и я оплячкосва. През следващите няколко години той поддържа напрежението по бг-виз. граници, като очаква чрез заплаха от С да застави заетата в война с арабите и вътрешни неуредици империя, да склони сключването на нов мирен договор, благоприятен за бг д-ва. Позицията на бг владетел се оказва правилна. През 716г византийски император Теодосий III (715-717) сключва нов мирен договор с България. Той съдържа 4 клаузи. На първо място е определена границата м/у двете държави като територ. придобивки на българите в Тракия са утвърдени. Освен това Византия се задължава и занапред да плаща ежегоден данък във вид на златотъкани дрехи и червени кожи на стойност 30 литри злато; двете държави се договарят взаимно да си предават политически бегълци. И накрая се уреждат търг.от-я, като всички стоки, които преминават през границата, трябва да са снабдени с пломби и печати, в противен случай се конфискуват в полза на държ. съкровище.

Договорът от 716г е уникален вняколко отношения. Размерът на плащания данък е символичен, но неговото значение се определя от цвета на кожите, които са привилегия на импр. семейство. Така Византия косвено потвърждава кесарската титла на Тервел и следователно деюре признава съществуването на Б-я в/у бивши ромейски земи. Онези отстъпки, които при Юстиниан са прецедент, сега се превръщат в норма. Подобно отстъпление в областта на полит.идеология Византия прави за І път в своята история.

Договорът от 716г по същество е първия търг.договор на Б-я и първия в Европ. средновековна история, регламентиращ м/удържавни търговски отношения. Така България заема подобаващо място в м/ународните търговски отношения на Византия. Той е най-дълготрайния м/у народен акт за бг д-ва. По всяка вероятност неговото действие регулира бълг.-виз. отн-я през целия VІІІв и дори в нач. на ІХв.

През 717г. В-я и цяла Изт.Европа са изправени пред голяма опасност, идваща от страна на арабите. Те предприемат мощна офанзива за превземане на виз.столица. Новия имп-р Лъв ІІІ Сириец (717-741) търси помощта на хан Тервел в един от най-критичните моменти, когато войските на араб. пълководец Маслама обсаждат К-л по суша и море.

Ханът разумно преценява потенциалната заплаха от арабите за собствената си страна и обещава исканата помощ.

В стълкновението м/у българи и араби през 718г арабите претърпяват нечувано дотогава поражение. Истор.извори сочат, че само броя на убитите араби е м/у 22 - 30 000. Тази победа слага край на опитите на Арбаския халифат да проникне в Европа през Балканите. Разгромът на арабите спечелва огромна популярност на бг владетел, който допринася за спасяването на европ. цивилизация. Победата на българите впечатлява съвременниците, и дори в най-далечния Запад разказват обстойно за събитието. В многобр. извори през този век с удивление е констатирано, че бг д-ва при хан Тервел, Виз. имп-я при имп-р Лъв ІІІ Сириец, както и по-късно- през 732г, франкската д-ва при Карл Мартел, са трите европ. д-ви, които отклоняват най-голямата заплаха, надвисвала някога над Европа – арабската.

Историята на бълг. държавава след военните действияя при Константинопол с/у арабите, до средата на VІІІв, е малко позната поради липсата на изворни данни. Основните виз. извори – Теофан и Никифор – прекъсват за дълго сведенията си, защото бг-виз. отношения през този период не се характерезират с особени събития. Мирните отношения м/у двете съседни страни се запазват, което благоприятства укрепването на младата българска държава.



Заключение:

Създаването на бълг. държавава е едно от най-значимите събития не само в бълг.история, но и в историята на Евопейския югоизток. Възникнало в резултат от сложни исторически, демографски и иконом. процеси в хода на Великото преселение на народите, българското ханство е първата трайна варварска държавна формация на Балк. п-в. Неговата поява променя хода на процесите и събитията в тази част на континента, съдейства за етн. и полит. спояване на пб и славяни, и слага началото на формирането на бълг. народност.
Каталог: files -> files
files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см
files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София
files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо
files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо
files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България
files -> Георги Димитров – Kreston BulMar
files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница