Тема №9 Началото на Българското възраждане. Зараждане на национално-освободителната идеология

В продължение на две години Паисий събира материали в библиотеките на Атон. В своята история той отбелязва: “Аз претърсих всички светогорски манастири, гдето има стари български книги и царски грамоти, също така и из много стари места из България, гдето се намират много стари български книги”. Изучава царски грамоти, жития на светци (на Кирил и Методий, Иван Рилски, Иларион Мъгленски, Гаврил Лесновски, Петка Търновска, Ангел Битолски и др.), поменици, кондики, преписки и други документи. В Атон П. Хилендарски изучава руския превод на труда на кардинал Цезар Бароний “Деяния церковная и граждания”. През 1761г. посещава Сремски Карловци, голям сръбски културен център, намиращ се в пределите на Австрия. Там той се запознава с руския превод на труда на дубровнишкия абат Мавро Орбини (Маврубир според Паисий) “Кралство на славяний”, издаден през 1601г., а в руски превод през 1722г. От този труд той черпи много сведения за южните славяни и заимства идеята за общославянското единство. Това съчинение дава много от необходимите на Паисий сведения за написване на неговата история.

След завръщането си от Австрия той се премества в Зографския манастир, където през 1762г. завършва своята славянобългарска история. После прави нещо не по-малко важно от самото й сътворение. Започва сам да я разнася из българската земя. През 1765г., когато посещава Котел, намира и първия преписвач - поп Стойко Владиславов. Земния си път Паисий завършва, през 1773г. в Станимака (Асеновград).

История славяноболгарска има общо 85 страници и се състои от два предговора, основна част и послесловие. Първият предговор е заимствай от труда на Цезар Бароний и е озаглавен “Полза от историята”. В него се изтъква, че познаването на нещата и деянията на предшествениците е не само полезно, но и твърде потребно. Историята е нужна както на обикновените хора, така и на великите властелини, понеже им дава разум “как могат да държат дадените им от бога поданици в страх божи, в послушание, тишина, правда и благочестие, как да се опълчват против външните врагове Във войните, да ги победят и сключат мил”.

Вторият предговор е лично дело на Паисий и е озаглавен “Предисловие към тия, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история”. В него П. Хилендарски посочва целите, към които се стреми с написването на историята укрепване на българското самосъзнание у народа, чрез разкриване на неговото славно историческо минало. “Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате присърце своя род и своето българско отечество и желаете да разберете и знаете известното за своя български род и за вашите бащи, прадеди и царе, патриарси и светии. За Вас е потребно и полезно да знаете известното за делата на вашите бащи, както знаят всички други племена и народи своя род и език, имат история и всеки грамотен от тях знае, разказва и се гордее със своя род и език”.

По-нататък Паисий критикува отцеругателите и изтъква славното минало на българите. На тези, които се отказват от своя род и език той дава за пример гърците, като подчертава, че и от тях имало народи по-мъдри и по-славни, но никой грък не оставял своя род и не се влачи по чуждите. Тези упреци на Паисий нямат за цел да поставят разделителна граница между гърчеещите се и останалите българи. Напротив, той призовава първите да не забравят, че и българите са имали славно минало, свое царство и държава, че са владели над “силни римляни и мъдри гърци”. Следователно Паисий призовава гърчеещите се да се върнат към своя род и език.

След втория предговор започва изложението на най-старата история на българския народ. П. Хилендарски извежда произхода на българите от общия славянски род. Идеята за славянския характер на българската държава и за славянската принадлежност на българския народ е основна идея в История славяноболгарска.

Съдържанието на същинската част на Паисиевата история представлява ярко изложение на историческото минало на България в духа на съществуващите по това време историографски традиции. Паисий обръща своя поглед към миналото, за да търси там идеали, упование и надежда той интерпретира величието на българската държава през средните векове в силно националистически и романтичен дух. От анализа на миналото Паисий извежда своите крайни заключения, подчинени на определени исторически цели. Преди всичко той се стреми да пробуди националното чувство, мисълта за принадлежност към българския народ. В името на тази цел той атакува тези, които се срамуват от своя род и език. С тези разсъждения Паисий всъщност очертава политическата програма на новата епоха, която се базира главно на националната идея, изразена в стремежа да се запази българската народност в условията на робството и да се осигурят условията за нейното бъдещо историческо развитие.

В своята История славяноболгарска Паисий акцентува на националното, обособяване на българите на базата на езика, писмеността, културата и историческите традиции. Той защитава идеята за духовно обособяване на българите чрез отхвърляне на църковната опека и културното влияние на гърцизма и чрез възстановяване на българската духовна йерархия. Паисий издига и идеята за историческото право на българите на държавно обособяване.

В своята история П. Хилендарски се обръща към всички към простите орачи и копачи, бедните технитари и българските търговци. Никъде в изложението той не противопоставя тези групи на българското общество. Симпатиите му са насочени и към хората на земеделския труд, които той определя като незлобиви, простодушни, гостоприемни, и към занаятчиите и търговците. Той доказва, че българският народ, включващ тези категории, има право на отделно съществуване, наред с останалите народи и никой българин няма основание да се срамува от своето име и своя език. През XVIIIв., когато се заражда процесът на формирането на българската нация за Паисий е важно да отбие чуждите асимилаторски домогвания и да призове всички българи да се сплотят в името на върховните интереси на народа. Поради това той се обръща към селяните, занаятчиите и търговците, включително и към гърчеещите се търговци, които разобличава, но в същото време спори с тях и ги увещава да не се увличат по чуждия език, а да обичат и да изучават своя.

П. Хилендарски пръв долавя и дава ярък израз на процеса на зараждането на българската нация. И със своя труд той помага за развитието на този процес. Заедно с това Паисий посочва и трите основни задачи, които стоят пред българския народ: развитие на българската национална просвета, борба за самостоятелна българска църква, борба за извоюване на политическа независимост. По такъв начин той очертава ясно основното съдържание на българската национална революция.

П. Хилендарски е изразител на коренните интереси, на стремежите и настроенията на селяните, на занаятчиите и търговците, на патриотично настроената част на зараждащата се българска буржоазия. Ето защо той е идеолог на целия български народ. Неговата идеология има антифеодален, буржоазнодемократичен, националноосвободителен характер. По времето на Паисий най-важната задача е да се съдейства за формирането на зараждащата се българска нация, за нейното утвърждаване и затова той се обръща със страстен призив към всички българи да обичат своя език, своя род, своето отечество, да се гордеят със своето славно минало и да вярват в бъдещето. История слабяноболгарска е позната и разпространена в почти всички краища на българските земи. За това свидетелствуват съществуващите около 50 преписа и 20 преправки на Паисиевия труд (по известни на Дойно Граматик от 1784 г., на Никифор Рилски - 1772г. Първо печатно издание - 1844г.”Царственик” – Будапеща. До първата половина на 19в. са известни 13 преработки на паисиевата история (Първата преработка е направена през 1796г. от поп Пунчо от Мокреш). Един от най-интересните преписи е Преображенският от 1809г. Към него има кратички бележки и допълнения въз основа историята на Йован Раич.

Продължител на Паисиевото дело е поп Стойко Владиславов, роден в Котел през 1739г. Бащата и чичото на Стойко са заможни джелепи. На деветгодишна възраст той постъпва в местното килийно училище, но след две години прекъсва обучението си, тъй като баща му умира. Осиновен е от чичо си и започва да изучава занаят, но в същото време не престава да се самообразова. По настояване на местните първенци през 1762г., след като внася исканата от владиката такса, Стойко е ръкоположен за свещеник в Котел. След Руско-турската война от 1768-1774г. посещава Атон, където престоява около шест месеца. После се завръща и се отдава на просветителска дейност. В продължение на много години обучава децата в местното килийно училище. На всеки празник поп Стойко произнасял проповеди на български език в църквата.

Принуден да напусне Котел Стойко Владиславов се установява в Анхиалската епархия. Служи известно време в карнобатските села, където едва не загубва живота си, защото венчава за българин девойка, която един от преселените татарски ханове искал да вземе за своя жена. Преследван, бит, заплашван със смърт той се премества в Карабунар (Средец). И тук не се задържа дълго. През 1794г. се установява при децата си в с. Арбанаси, Търновско. На 16 септември същата година той е ръкоположен от търновския митрополит Матей за епископ на Врачанската епархия с името Софроний. Причините, поради които този висок църковен пост се предоставя на българин, трябва да се търсят както в голямото влияние, което имат синовете на Софроний като видни търговци, така и във факта, че след смъртта на епископ Серафим никой грък не искал да получи назначение в размирната епархия.

Новият епископ поема службата си, когато в Северозападна България върлуват бандите на Осман Пазвантоглу и правителствените войски, изпратени срещу него. Това налага отпечатък върху дейността на Софроний, който трябвало да проповядва, да съветва, да се крие по съседните манастири и в същото време да защитава своето паство от грабежите на отцепника и от своеволията на турските войски, изпратени да сломят съпротивата му. Единственото утешение Софроний намира в това, че населението го приема радостно и слуша неговите проповеди с внимание. Имали го като “някой философ”, както сам той отбелязва, понеже не били чували от други владици поучение “на наш език”.

През 1800г. е привлечен с хитрост във Видин от гръцкия монах Каленик, който се стремял с помощта на Осман Пазвантоглу да стане видински митрополит. Тук Софроний остава три години, без да има право да напуска града.

Във Видин Софроний се отдава на литературна дейност. От 1800 до 1802г. той съставя два големи сборника със смесено съдържание. С тези сборници Софроний изразява открито своите просветителски възгледи, като възхвалява знанието и разума и призовава българите да открият светски училища. Той се обявява срещу онези, които не оценяват необходимостта от просветата и дават, своите средства за издръжката на многобройните калугера. Софроний дава за пример напредналите европейски народи, които държали развитието си на многобройните светски училища.

През 1803г. той е освободен от Видин, но тъй като кърджалиите продължават да върлуват в Северозападна България заминава за Крайова, а оттам в Букурещ, където е приет много радушно от угровлашкия митрополит Доситей. Тук Софроний продължава литературните си занимания и през 1806г. отпечатва в Римник поредното си съчинение, озаглавено “Кириакодромион, сиреч: Неделник”. Тази книга, известна още като “Софроние”, е първата новобългарска печатна книга. Целта с която Софроний я написва, е да има книга, която да се чете в църквите и да бъде разбирана от “простите и неудачни человеци и жени и деца”. В Букурещ между 1803 и 1805г. Софроний написва и своето “Житие и страдания грешнаго Софрония”, който труд е ценен извор за новата българска история. Освен това той представлява живописен и реалистичен разказ, който има значение и за развитието на новата българска литература. Пръв Г.С. Раковски публикува Софрониевото житие през 1861г. във в. “Дунавски лебед”.

През 1809г. Софроний издава своя последен голям труд “Театрон политикон, сиреч Гражданское позорище”. Това е превод на философския трактат “Театрум хисторикум”, написан от папския каноник и професор по теология Амбросий Марлиан и издаден в Рим през 1631г., а след това преведен на гръцки и руски. Софроний прави превода от гръцкия вариант.

В Букурещ С. Врачански развива и оживена политическа дейност. Тук, в началото на XIXв., в средата на българската буржоазна емиграция възниква първата в историята на Българското възраждане политическа организация, която в историческата литература е наречена с различни названия “Временно правителство”, “Българска революционна организация”, “Български политически център”. Това е устойчива политическа организация на формиращата се българска буржоазия, която има определени програмни и идеологически възгледи за съдбата на България. Тя поддържа връзки както с вътрешността на страната, така и с българската емиграция в Дунавските княжества и Русия. Ръководител на организацията е С. Врачански, а по видни членове са: Иван Замбин, Атанас Николаев (Некович), архимандрит Венеамин от Ловчанската епархия, епитроп Иван Караниколов от с. Кермен, Сливенско, Хаджи Илия Панов от Ески Джумая, чорбаджи Петър Сарчолу, търговецът Симеон Кипарис от Враца и Димитър Попски от Трявна.

С. Врачански подпомага дипломатическата мисия на Ив. Замбин и Ат. Некович, продължила от 1804 до 1808г., която има за цел да издейства покровителството на Русия и да установи връзки с руските управляващи среди. Той взема дейно участие в подкрепа на русите по време на войната 1806-1812г.; участва в изграждането на разузнавателна мрежа от двете страни на р. Дунав, като използва помощта на много българи от вътрешността на страната.

Софроний отправя две пламенни възвания към българите, с които ги приканва да подкрепят руските войски, преминали на юг от Дунав. Първото е от август 1810г., а второто от октомври 1810г. По повод на навлизането на руската армия в българска територия той заявява: “Ние видяхме това, което с желание и въздишка чакахме четиристотин години”. По-нататък се изтъква, че Русия щяла да осигури окончателното освобождение на българите, ето защо народът трябвало да е готов за борба “до последна капка кръв”. През 1811г. Софроний взема дейно участие в изграждането на Българската земска войска.

Идеята за политическо освобождение от властта на Турция, изказана от П. Хилендарски през 1762г. в началото на XIXв. придобива форма на търсене на практически пътища за нейното реализиране. С. Врачански и неговите съратници, изхождайки от конкретните условия на своето време разчитат, че освобождението на България може да се осъществи по пътя на взаимодействието на две сили: действията на руската армия на юг от Дунав и въоръжено въстание на българския народ. Като вероятен район на въстанието се определя старата столица на България Търново и подбалканските селища Трявна, Елена, Дряново. По такъв начин кръгът на Софроний за пръв път издига идеята за въоръженото въстание като средство за извоюване на свободата.

Политическите възгледи на С. Врачански са общи с тези на П. Хилендарски и се явяват тяхно продължение. Софроний, както и Паисий, подхожда към политическия строй на държавата от общия за тях в основата си богословски мироглед. Бог като ръководител на човешката съдба - такъв е техният възглед за историята на народите. Общото във възгледите на Софроний и Паисий се състои и в характеристиката на онези качества, които те преписват на идеалния монарх: той трябва да бъде благочестив, правдив, милостив, твърд, храбър, победител, кротък, спокоен, човеколюбив, правдив и богоугоден, премъдър и разумен, да е просветен и да действа в съюз с църквата. Следователно и Паисий, и Софроний приемат просветеният абсолютизъм като най-прогресивна форма на държавно управление.

Тази форма на политическо управление идейният кръг на Софроний свързва с развитието и налагането на буржоазните отношения. Това проличава от Молба от 14 точки (1811г.), която българската организация отправя до главнокомандващия руската армия за създаване на автономна българска област на север от р. Дунав.

Исканията на политическия кръг са първият конкретен опит на зараждащата се българска буржоазия да изработи своя социално-икономическа платформа. В него намират израз основните задачи, които историческото развитие поставя за разрешение пред българското общество - създаване на национална просвета, извоюване на самостоятелна българска църква и борба за политическа самостоятелност. Така първата българска политическа организация издига на по-високо ниво очертаната от П. Хилендарски програма на националната революция, като прави опит да я приложи в действие.

Идеите на политическия център, ръководен от С. Врачански, бележат един по-висш етап в политическото съзряване и в развитието на българското национално-освободително движение, което си поставя за цел извоюване на такъв политически статут, какъвто имат съседните народи - автономия в рамките на Османската империя. Тази идея е доразвита още по-пълно в обръщението от 1813г., озаглавено “Към моя народ и моите любезни съотечественици”, чийто автор е Димитър Попски. Освен това в него много точно и ясно са указани основните социални групи сред българите в началото на XIXв. То е адресирано до търговците, занаятчиите, селяните и интелигенцията: “Любезния соотечественици! Всяк от Вас в каквото художество ся намира, търговец, майстор, гражданин и селянин...” За пръв път в обръщението се намира сигурно доказателство, че вече съществува организирана сила, която стои начело на българското движение: “Ние провидением божием имаме големи особи на прилично място, които надстрояват с голямо прилежание да помогнат”. Тези “особи” са хората от политическия център на българската буржоазия, формиран в Букурещ. Негов ръководител, вдъхновител и идеолог е Софроний Врачански, който завършва земния си път по всяка вероятност през септември 1813г.

Обективният ход на историята през 18-19в., създава условия българският народ да подеме идеите на Паисий за възстановяване на българската държава, за национална българска просвета, за самостоятелна църковна организация.