Тема Валутен курс. Валутни режими Дефиниране, видове и функции на валутния курс

Според икономическата теория, валутните курсове биват: номинален, реален и ефективен валутен курс.

• 
  Номинален валутен курс (Nominal exchange rate). Това е пазарният валутен курс на определена дата, в определена котировка.
  

• 
  Реален валутен курс (Real exchange rate). Отразява номиналния или ефективния валутен курс, коригирани с нивото на инфлация в страната. Обикновено реалният валутен курс се изразява като:
  

St – индекс на реалния валутен курс

S – номинален валутен курс в косвено изразяване

Р- индекс на местното ценово равнище

Р*- индексът на равнището на чуждестранните цени

Ефективният валутен курс (Effective exchange rate) - показва промените в пазарните валутни курсове на една валута към няколко други валути. Използва се принципът на валутната кошница (currency basket). Важно значение при определяне на ефективния валутен курс е съставът на валутната кошница и теглата на съответните валути в кошницата. С помощта на подобно сравнение се установява дали местната валута се обезценява или поскъпва по отношение на претеглена кошница от чужди валути.

За целите на сравнението на действителната стойност на една валута спрямо друга валута или кошница от валути се използват номинален и реален ефективен валутен курс. Номиналният ефективен валутен курс се дефинира като средно-геометрично претеглени валутни курсове на валутата на дадена страна срещу валутите на страните партньори на тази страна. Реалният ефективен валутен курс представлява средно-геометрично претеглени относителни цени (или разходи) на дадена страна и нейните търговски партньори, изразени в единна валута. Изчислява се като номиналния ефективен валутен курс се коригира с подходящи дефлатори – ценови или разходни индекси¹.

Според МВФ, валутните курсове биват:

• 
  Привързани (заковани) валутни курсове. Цената на националната парична единица се определя във валута, приета за база и се променя в непосредствена зависимост от промяната в базовата валута. Обикновено за базова валута се приема свободно използваема валута.
  
• 
  Валутни курсове с ограничена подвижност (Single currency). Националната валута е привързана към базова, но не следва автоматично нейните колебания. Допускат се минимални отклонения.
  
• 
  Валутни курсове с разширена подвижност (More flexible). При тях промените могат да не произтичат от валутния пазар, измененията на националната валута следват промените в базовата, но в по-големи граници. Промяната на валутния курс става без предварително да се определят граници, при които централната банка трябва да се намеси.
  

 В зависимост от пазарите, на които се определя валутният курс, той се разграничава на спот и форуърд курс. Спот курсът (Spot rate) определя цената на една валута в деня на сключване на сделката, която изисква осъществяване в рамките на два дни, т.е. спот курсът представлява цената на една валута, измерена в друга – например цената на един щатски долар, дадена в левове. На валутния пазар под дата на спота се разбира два работни дни след датата на сключване на сделката. Този период е нужен за подготовката по реалното извършване на сделката – например за изготвяне на необходимите документи, за синхронизиране плащанията, когато държавите, с чиито валути е сключена сделката, се намират в различни часови зони, и други. Датата на спота не може да бъде събота или неделя, както и дата, която е обявена за официален празник в една от двете държави, чиито валути са обект на сделката – в такъв случай като дата на спота се определя първият работен ден, следващ почивния ден или празника. Възможно е страните да се уговорят сделката да бъде извършена на дата, предхождаща спот-датата, т.е. на същия ден, на който сделката е сключена, или на следващия работен ден. Тогава говорим съответно за “вальор (дата) днес” и “вальор (дата) утре”. Курсът при сделки с вальор днес или с вальор утре, разбира се, е различен от спот курса, като разликата отразява лихвения диференциал (разликата в лихвените равнища) на двете валути (http://www.fx-bg.com/index.php?id=10508&bb=23). 

Валутният курс изпълнява три функции.

• 
  Съизмерва стойностите на паричните единици. Това означава, че валутният курс показва каква е цената на парите на една страна, изразена с парите на друга страна. Чрез тази функция икономическите агенти сравняват производствените си разходи с международните цени. Това се отразява на поведението им на пазара и в крайна сметка води до изменение на стоковите потоци между националния и международния пазар. В този смисъл валутният курс е инструмент за разделяне на стоките между двата пазара.
  
• 
  Служи като средство за конверсия на една валута в друга. Чрез тази функция валутният курс обслужва валутния обмен при търговията със стоки, при движението на капитали и осъществяването на специфични валутни операции.
  
• 
  Едновременно с това е и средство за корелация на индикаторите на вътрешния и международния пазар.
  

Реалният ефективен валутен курс представлява средно-геометрично претеглени относителни цени (или разходи) на дадена страна и нейните търговски партньори, изразени в единна валута. Изчислява се като номиналният ефективен валутен курс се коригира с подходящи дефлатори – ценови или разходни индекси.

Формулата за изчисление на реалния ефективен валутен курс е следната:

, където⁴

РЕВК – реален ефективен валутен курс

ВК_{BGN/валута_на_i} – валутен курс на лева за единица валута на страна i в кошницата, i=1,..,n

w_i – тегло на страна i в кошницата

ДЕФЛАТОР_BG – дефлатор за България

ДЕФЛАТОР_i – дефлатор за страна i в кошницата, i=1,..,n.

При определянето на реалният ефективен валутен курс е необходимо използването на дефлатора за всяка страна. Той се формира като отношение на номиналният БВП и реалният БВП. Стойността му е по-голяма от едно тогава когато има инфлация и стойността му над единица изразява размера на годишната инфлация. Ако неговата стойност е по-малка от едно, то тогава има дефлация, която е равна на разликата на стойността на дефлатора и единица. За да се намери стойността на дефлатора ще се ползват статистически данни за годишната стойност на инфлацията за различни страни. За извършване на изчисленията ще се ползват следните формули⁵:

Дефлатор = 1 + Инфлация%/100

2.3.Модел на паритет на непокрития лихвен процент /UIP/⁶- За прилагането на модела се правят следните теоретични допускания: очакваните изменения във валутния курс определение от различията в лихвените проценти. Използва се за характеризиране на краткосрочните равновесия;

2.4.Паритет на покупателната способност /PPP/⁷ - Паритетите на покупателната способност (ППС) представляват съотношения на реални цени в национални валути за един и същ продукт в различните страни партньори, които се агрегират до макроикономическо ниво (БВП) и се използват за превръщане на стойностните показатели от национална в единна валута. Чрез тях се елиминира влиянието на различните равнища на цените в участващите страни-партньори и се приравнява покупателната сила на националните валути. Теоретични допускания: константен равновесен валутен курс. Изследва дългосрочните равновесия.

2.5.Модел на Баласа-Самуелсон / Balassa-Samuelson /. По своята същност моделът Баласа Самюелсън произтича от следното допускане:

2.6. Фундаментално балансиран валутен курс - fundamental equilibrium exchange rate, FEER ⁸ - понятието навлиза в теорията от професор Джон Уилямс от Института за международна икономика във Вашингтон. Фундаментално балансираният валутен курс е този, при който една страна може да поддържа успешно вътрешното и външно макроикономическо равновесие. Обикновено с негова помощ се изследват средносрочните равновесия.

2.7.Модел на бихейвиористичният / поведенчески / равновесен валутен курс /BEER/⁹; Теоретични допускания: реалният паритет на непокрития лихвен процент и риск премията и/или очакваните отклонения в бъдещите стойности на реалния валутен курс определени от различията в лихвените проценти. Използва се за характеризиране на краткосрочните равновесия;

2.8.Модел за променливия средно и дългосрочно равновесен валутен курс /естествен реален валутен курс - NATREX/¹⁰;

3. Фактори, определящи валутния курс

Валутният курс се определя от множество фактори, действащи в кратко, средно- и дългосрочен период. Основните групи фактори са базови, пазарни и субективни:

- производителност на труда, сравнена с интернационалната;

- темп на растежа на БВП;

- относителен дял на съответните страни в световната търговия и износа на капитали;

-мястото на валутата в международните плащания.

От тези фактори в дългосрочен период зависи покупателната сила на паричната единица, респективно на паритета й. Например колкото по-високи са производствените разходи и цените в една страна по отношение на друга страна, толкова по-бързо нараства вносът й в сравнение с износа. Високото равнище на вътрешните цени, като правило, означава висок курс на чуждата валута, изразена в местната парична единица.

- платежен баланс;

-темп на инфлация;

-динамиката на лихвения процент.

Така при дефицит търсенето на чужда валута надминава предлагането, в резултат на което нейният курс се повишава, а този на националната валута спада. При активно салдо на местния пазар се предлага повече чуждестранна валута от търсенето й. Това предизвиква спадане на курса на чуждата валута и покачване на националната парична единица.

Инфлацията се отразява в две направления:

-По линия на акселерацията на инфлационните процеси. Зависимостта на валутния курс от нарастване на инфлацията се проявява в средносрочен план за период от около 5 години При постоянно нарастване на вътрешните цени, паричната единица се обезценява. Външната обезценка, т.е. понижаването на валутния курс, настъпва след определено време.

-Друго направление е дисперсията на цените в отделни страни. Тя обуславя различните промени в покупателната сила на валутите. Ако темповете на растеж на цените в А и Б са различни, но курсовото отношение между паричните им единици се запази, неизбежно едната валута ще бъде подценена, а другата - надценена. При надценена валута вътрешните цени изкуствено се повишават спрямо международните; при подценяване е обратното.

Лихвен процент - ако лихвеният процент в една страна е по-висок от колкото в друга страна, това стимулира притока на капитали от чужбина, което предизвиква покачване на валутния курс. Равнището на лихвения процент влияе най-осезаемо върху краткосрочната и по-слабо върху средносрочната динамика на валутния курс. Причината - средствата за краткосрочно инвестиране се насочват към пазари, които носят най-голям доход, т.е. лихвата по депозитните операции е най-висока. В дългосрочен аспект зависимостта между лихвения процент и валутния курс почти отсъства, тъй като различията между лихвите на отделните страни не могат да съществуват за дълъг период. От това следва, че ефектът от промяната на лихвения процент на валутния курс се свързва със стимулиране на печалбата от разликите в лихвите по краткосрочните капиталови операции.

С.Субективни фактори - определят реакцията на валутния курс в краткосрочен аспект. Към тях се отнасят:

• 
  спекулативните валутни операции;
  
• 
  конкретни решения на официалните органи във валутната област;
  
• 
  валутни интервенции на централните банки;
  
• 
  оценките на банкерите и дилърите за очаквани изменения на валутния курс;
  
• 
  съзнателно разпространяване на слухове и икономически и политически трусове в дадени райони.
  

Съществува пазарно и държавно регулиране на величината на валутния курс. Пазарното регулиране се основава на конкуренция и действие на закона за стойността, а така също и търсенето и предагането, т.е.осъществява се стихийно. Държавното регулиране е насочено към преодоляване на негативни последствия от пазарното регулиране на валутните отношения и достигане на устойчив икономически ръст, равновесие на платежния баланс, снижаване на ръста на безработицата и инфлацията в страната. То се осъществява с помощта на валутната политика, която включва набор от мероприятия в сферата на международните валутни отношения, реализирани в съответствие с текущите и стратегически цели на страната. Юридически, валутната политика се оформя със законодателството и валутните споразумения между държавите.

Към мерките за държавно въздействие върху величината на валутния курс се отнасят:

-валутни интервенции;

-дисконтна политика;

-протекционистични мерки

Най-важният инструмент на валутната политика на държавата са валутните интервенции – операции на централните банки на валутните пазари по покупко-продажба на националната парична единица срещу водещи чуждестранни валути.

Целта на валутните интервенции е промяна на нивото на съответния валутен курс, баланса на активите и пасивите по различните валути или очакванията на участниците на валутния пазар. За да повиши курса на националнат авалута, централната банка трябва да продава чуждестранни валути, а за да го понижи – да продава националн авалута, изкупувайки чуждестранни валути.

За интервенции се използват като правило официални валутни резерви и изменението им може да служи за показател на мащабите на държавна намеса при формирането на валутните курсове. Обикновено тези интервенции не се съобщават, с цел осигуряване на ефективността от очакваната намеса. Въпреки това, в повечето специализирани издания се обявяват конкретните валутни интервенции на дадените ЦБ на страните. Официалните интервенции могат да се провеждат по различни методи – на борсите (публично) или на междубанковия пазар (конфиденциално), чрез брокери или непосредствено чрез операциите на банките, срочно или с незабавно изпълнение. Освен официалните резерви, като източник на средства за интервенции могат да се използват и краткосрочните заеми или суап операциите. Конкретната интервенционна стратегия се определя от общата икономическа стратегия на даденото правителство, а така също и от особеностите и положението на централната банка на валутния пазар.

Втората мярка за регулиране на валутния курс е дисконтната политика – това е промяна от страна на централната банка на дисконтовия лихвен процент, чрез който да се повлияе върху кредита на вътрешния пазар и оттам насетне и на международното движение на капитала.

Протекционистични мерки – мерки, насочени към защита на собствената икономика, в дадения случай на националната валута. Към тях се отнасят валутните ограничения – законодателни или административни забрани за операции на резиденти или нерезиденти с валута и други валутни ценности. Сред видовете валутни ограничения са валутна блокада; забрана за свободна покупко-продажба на чуждестранна валута; регулиране на международните плащания, движение на капитали, репатриране на печалбата, движение на златото и ценни книжа; концентрация в ръцете на държавата на чуждестранна валута и други валутни ценности.

II.ВАЛУТНИ РЕЖИМИ

Режимите на валутен курс трябва да бъдат отличавани от характеристиките на валутния курс (номинален, реален, ефективен курс). Режимът на валутен курс е съвкупността от институционални регулации, които определят конвертируемостта на една валута, нивото на номиналния валутен курс. Най-общо има два типа режими на валутен курс – фиксиран и плаващ.

Фиксираният валутен курс се установява обикновено от държава и се поддържа непроменен, независимо от промените във валутния пазар. При него всички уравновесявания на пазара стават с изменение на валутните резерви на централната банка. Ако курсът е фиксиран под равновесното ниво, то националната валута е надценена и се формира дефицит (търсенето на валута е по-голямо от предлагането й). Възможно е валутният курс да бъде фиксиран и над равновесното ниво. Тогава националната валута е подценена. Такъв е случаят в Китай. Уравновесяванията се извършват от централната банка чрез резервите. За да запази курса, централната банка продава валута и предлагането се измества надясно.

Плаващ валутен курс – при него централната банка не се намесва на пазара и валутните резерви не се променят. Пазарните сили определят валутния курс. Плаващият валутен курс може да бъде свободноколебаещ се и дирижиран.

Сред предимствата на фиксирания валутен курс, са:

1. 
   Осигурява по-голяма стабилност на икономическите отношения. Може да се каже, че в известна степен смекчава стихийното влияние на външния пазар върху вътрешния.
   
2. 
   Спомага за спазване на необходимата финансова дисциплина. Постигането на външно и вътрешно равновесие на дадена страна при такъв курс изисква движението на националните цени да не се отклонява от международните. Паричното предлагане (МS) като правило е поставено в зависимост и от състоянието на платежния баланс, а не изключително от решенията на правителството.
   

-Поради своята нееластичност, той затруднява приспособяването на националната икономика към променящите се условия на международния пазар. В случая задължително страните трябва да имат достатъчно ниво на валутните си резерви.

• 
  различните темпове на инфлация в различните страни, които водят до надценяване на едни и подценяване на други валути. Така страна, чийто темп на нарастване на цените и инфлацията е по-висок от други страни-конкуренти, за да не загуби позициите си на международния пазар трябва или да девалвира паричната си единица, или да прибегне към рестриктивна парична и фискална политика, за да намали вътрешната инфлация.
  
• 
  процеси, предизвикващи преструктурирането на вноса и износа. Така с увеличаването на дохода в експортните отрасли се увеличава D, което, ако не се компенсира със съответното S предизвиква нарастване на вътрешните цени. При пасивен платежен баланс се налага централната банка да продава неограничено количество чужда валута. Това може да доведе до изтощаване на валутния й резерв. Не винаги регулативните мерки водят до постигане на желаните цели. Например при икономически спад, съпроводен от дефицит в платежния баланс, понижаването на лихвения процент с цел оживяване на икономиката е несъвместимо с постигането на външно равновесие, защото намалените лихви водят до отлив на капитал от страната, дефицитът се засилва, в резултат на което не само се снижава ефектът от вътрешното оживление, но в редица случаи, особено при устойчив пасив, заставя властите да прибягват към ограничаване на вътрешното потребление.
  
• 
  Има възможност за предизвикване на спекулативна криза. Това е случай, когато много хора започнат да се съмняват в способността на държавата да поддържа съществуващия ВК. Тогава те започват да се освобождават от валутата, която считат, че се е обезценила и се насочват към стабилни валути.
  

1. 
   ПВК е по-пригоден да служи като средство за приспособяване на националната икономика към изискванията на международния пазар, както и за по-ефективното регулиране на платежния баланс.
   
2. 
   Способен е да предупреждава за по-трайни отклонения на вътрешните цени от международните.
   

1. 
   Резките му колебания влияят задържащо върху международната търговия и кредит, защото възниква проблемът за запазване на стойността на активите в чужда валута. Производителите предпочитат да продават и купуват на местния пазар, избягвайки валутния риск. Подобна е и реакцията на потенциалните инвеститори в чужбина.
   
2. 
   Всяка промяна на ПВК нарушава положението на стоковите пазари, въздействайки върху положението на износителите и вносителите.
   
3. 
   Фирмите и банките, осъществяващи външноикономически операции, са затруднени да прогнозират доходите и разходите си и това усложнява приемането на решения за износ на капитали, за сключване на търговски сделки и др.
   
4. 
   ПВК позволява на сраните да поддържат темповете на инфлация чрез каналите на вноса. Увеличаването на паричното предлагане при него е неизбежно. Сам по себе си той не е в състояние да неутрализира спекулативното движение на капитала, макар че частично ограничава този процес.
   

1. 
   Чисто плаване (Pure Float) – характерното за този режим е, че валутният курс се определя изцяло от пазара, без абсолютно никаква намеса на правителството или централната банка. По този начин дори е възможно централната банка да няма никакви резерви в чужда валута както е например при Bank of England. Този режим изисква разбиране от страна на обществеността на ролята на валутните курсове и валутния пазар, доколкото не е възможно в дългосрочен план провеждане на политика, която не се ползва с доверието на обществото. Както се казва “в дългосрочен план няма такова нещо като непопулярно правителство”. Това е предизвикателство пред централните банки и правителствата и то се решава чрез политика на откритост и отчетност, която разяснява ролята на паричната политика и правителството и отчасти образова обществеността чрез постоянни речи, изказвания, отчети и анализи. Нова Зеландия е страната, в която най-дълго време се прилага чисто плаване.
   
2. 
   Управлявано /мръсно/ плаване (Dirty Float) – при тази разновидност на плаващия валутен курс правителството и/или централната банка поначало не интервенират на валутния пазар, но понякога го правят като обосновават намесата с желание да се избегнат прекалено големи флуктуации, да се възстанови “оптималният” валутен курс или да се постигне валутен курс, по-благоприятен за местната икономика. Този режим е по-разпространен от първия, най-вече защото създава илюзията, че властите се грижат за икономиката и не я оставят на “стихията” на пазара. Това обаче е нож с две остриета, доколкото в обществеността се създават очаквания правителството да предприема активни мерки при всеки икономически проблем, което може да възпрепятства приспособяването на икономиката и да го направи по-болезнено на по-късен етап когато то неминуемо ще се състои. САЩ са по-особен пример на този режим – там понякога се интервенира на валутния пазар, но само когато това става при международно координирани действия между трите големи централни банки – Федералният резерв, Европейската централна банка и Японската централна банка. Този валутен режим увеличава несигурността, доколкото икономическите агенти не знаят какво да очакват, защото винаги може да има намеса на пазара, но може и да няма, т.е. курсът може да е пазарен, а може и да не е.
   

Първият вариант е т.нар. Фиксиран валутен курс – при този режим централната банка поддържа определен курс на местната валута към базовата като обявява твърдото си намерение да не променя курса. Централната банка обаче продължава да води парична политика и няма резерви, покриващи цялата парична база, т.е. тя има както вътрешни, така и външни резерви. По този начин е възможно да възникне противоречие /и обикновено възниква/ между целите на монетарната политика и целите на валутния режим, което в някакъв момент води до икономически проблеми. Обикновено при спадане на салдото по текущата сметка на платежния баланс⁶ централната банка не позволява паричната маса да намалее въпреки намалението на валутните резерви като замества външни резерви с вътрешни. По този начин обаче икономиката не може да се приспособи към променените условия и дупката в платежния баланс остава стабилна или се разширява и постепенно централната банка губи валутните си резерви, което в някакъв момент я кара да обяви плаващ курс поради невъзможност да поддържа фиксирания (forced floating). Това води до допълнителни проблеми, тъй като предизвиква влошаване на балансовата позиция на местните икономически агенти, включително банки, които имат задължения към чужди лица в чужда валута. По този начин се стига до спад в производството и кредитна контракция, което е съвсем различно от това, което понякога се твърди – че обезценката на местната валута води до насърчаване на износа и растежа.

Вторият варинат е паричният съвет - валутен режим, при който има фиксиран със закон валутен курс, по който специализирана институция /Паричен съвет/ е задължена да обменя местната валута в чужда и обратно. Налице са резерви, покриващи 100% от паричната база. Това е валутен режим, който не е съвместим с наличието на монетарна политика, доколкото той сам по себе си е вид парична политика, а именно политика на ненамеса в паричните явления и процеси. В този смисъл паричният съвет е пропазарна институция. Паричният съвет е вид асиметричен монетарен /валутен/ съюз. Въпреки някои твърдения, паричният съвет не предизвиква поскъпване на реалния валутен курс.⁷

Режимът на доларизация е валутен режим, при който чужди пари се приемат за законно платежно средство (legal tender). Доларизацията решава проблемите с валутния и матуритетния риск, тъй като чуждата валута се превръща в местна и страната се интегрира в международните финансови пазари, което позволява ползването на дългосрочно финансиране от тях. Доларизацията може да бъде съгласувана и несъгласувана. При съгласуваната доларизация  има споразумение между страната, въвеждаща чужда валута за платежно средство и страната, чиято валута се въвежда. Това споразумение може да включва и клауза за поделяне на сеньоража. При несъгласувана доларизация чуждата валута се въвежда като платежно средство едностранно без съгласието на страната, чиято валута се използва.

Твърдо фиксираните и плаващите курсове са пазарни режими на валутен курс. При тях пазарните сили автоматично ребалансират финансовите потоци и избягват кризи на платежния баланс. При плаващите курсове това става чрез изменения в курса на валутата, а при фиксираните – чрез реалните величини.

Крайните режими са по-устойчиви на спекулативни атаки и преодоляването на кризите е свързано с по-малко разходи за икономиките. Междинните режими са податливи на спекулативни атаки и доверието в тях е по-слабо, които недостатъци стават още по-видни при либерализиране на капиталовата сметка, което увеличава мобилността на капиталите. По този начин остават две алтернативи за избор на валутен режим – монетарен съюз /симетричен или асиметричен/ или плаващ валутен курс.

Освен валутните режими, съществуват и т.нар. режими на монетарна политика, ориентирана към контрол на валутния курс. Основните режими на монетарна политика (Monetary Policy Regimes) са:

1. 
   Таргетиране на валутния курс (Exchange-Rate Targeting) – целта на паричната политика е фиксиране на валутния курс, тъй като в много от развиващите се страни той е главната причина за инфлацията, а при малка и силно отворена икономика този режим осигурява конвергиране на инфлацията към тази в базовата страна и намалява инфлационните очаквания. Недостатъците на този режим се дължат на това, че:
   

• 
  съществуването на монетарна политика дава основания да се осъществяват спекулативни атаки, поради съмнения, че ЦБ не е готова да защитава курса на валутата си с високи лихви;
  
• 
  се стимулират задълженията в чужда валута, което при девалвация предизвиква загуби и фалити
  
• 
  не се решава проблемът с валутното и матуритетното несъвпадение.
  

2. 
   Таргетиране на паричен агрегат (Monetary Targeting) – при този вид парична политика централната банка има за междинна цел паричен агрегат, който от своя страна влияе върху инфлацията. Този режим е прозрачен, доколкото обществеността може да следи доколко централната банка изпълнява предварително обявените си цели за монетарния агрегат и да научава какво е състоянието на паричната политика. По този начин се намаляват инфлационните очаквания. Има два проблема с този режим на парична политика:
   

• 
  скоростта на парите не е стабилна, т.е. не съществува достатъчно стабилна връзка между таргетирания паричен агрегат и инфлацията
  
• 
  централната банка има проблеми с контрола върху паричния агрегат
  

3. 
   Таргетиране на инфлацията (Inflation Targeting) – при този режим се обявяват средносрочните цели за инфлацията, които обикновено се определят от правителството. Централната банка има пълна свобода да използва инструментите, които реши, че са нужни, за постигане на поставената цел. Централната банка използва всяка информация, която е налична, за да състави мнение какво трябва да е състоянието на монетарната политика. Този режим е силно прозрачен, защото е разбираем от обществеността, при това данните за инфлацията се публикуват често. Намалява се и политическият натиск – политическият дебат се насочва към това кое е подходящото ниво на инфлацията. Освен това централната банка става по-съвместима с демокрацията институция /друг е въпросът дали демокрацията се нуждае от монопол в паричната област/, тъй като тя изпълнява инфлационна цел, поставена й от правителството и е отговорна за постигането на тази цел. Централната банка комуникира постоянно с обществеността чрез речи, пресконференции, публикуване на Инфлационен отчет (Inflation Report). Тя обяснавя ралята на монетарната политика, инфлационната цел, как тя ще се постигне при текущата обстановка и причините за евентуално отклонение от целта. Инфлационната цел обикновено се задава като процент и коридор на позволено колебание, който може да е симетричен или асиметричен. На практика при този режим се таргетира инфлационната прогноза, която е нещо като междинна цел. Когато прогнозата за инфлацията след 1 година например /защото има лаг в проявяването на резултатите от паричната политика/ е по-висока от зададената цел, монетарната политика се затяга. Таргетирането на инфлацията е ефективен режим за намаляване на инфлацията и поддържането й ниска, но изисква работещи модели за икономиката и точна статистическа информация, които не са в наличност в развиващите се страни. Разновидност на режима е таргетирането на ценовото равнище (Price Level Targeting). То обаче не се прилага поради две причини:
   

• 
  статистическата информация е неточна и надценява нивото на инфлация
  
• 
  наличието на инфлация дава дъзможност за по-ефективна политика чрез постигане на отрицателни реални лихви
  

4. 
   Таргетиране на имплицитна номинална котва (“Just Do It”) –това е монетарната политика на Федералния резерв на САЩ. При нея няма една ясно дефинирана експлицитна цел, но има имплицитна цел за преследване на ниска инфлация, която е възприета от централната банка на база на опита и изследванията. При този режим до голяма степен успехът на политиката се дължи на председателя на Федералния резерв Алан Грийнспан, т.е. политиката е персонализирана. Това създава проблеми, доколкото следващото ръководство може да не я продължи. Разбира се, в голяма степен това се отнася и за останалите режими на монетарна политика, които често са били сменяни. В крайна сметка този режим постига същото, което се постига и от останалите през последното десетилетие на 20 век, което в някаква степен ни показва, че не режимът определя нивото на инфлацията, а общественото отношение /търпимост или нетърпимост/ към инфлацията определя каква да бъде инфлацията. Показателно е, че Бундесбанк е единствената банка, която постига ниска инфлация през 70-те и 80-те години на 20 век, а това е така заради нетърпимостта към инфлацията на немците, пострадали от разрушителна хиперинфлация в началото на века.
   
5. 
   Таргетиране на номиналния БВП – този режим не се прилага и има много проблеми, които възпрепятстват това:
   

• 
  нужно е обявяване на очаквания потенциален растеж на БВП, което е проблематично, защото изчислението му не е точно, а и се превръща в политически проблем, защото това обявяване може да се приеме не като прогноза, а като цел и съответно тези, които го обявяват, да бъдат подложени на критиката, че искат нисък растеж
  
• 
  концепцията за номиналния БВП не е толкова ясна за обществеността, а и данните за БВП се изнасят по-рядко
  
• 
  при надценяване на прогнозата за БВП ще има инфлация, което ще увеличи несигурността.