Темата, по която почти никой не се осмелява да говори открито какво се крие зад новия



страница1/7
Дата22.07.2016
Размер1.15 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7


ТЕМАТА, ПО КОЯТО ПОЧТИ НИКОЙ
НЕ СЕ ОСМЕЛЯВА ДА ГОВОРИ ОТКРИТО ...
КАКВО СЕ КРИЕ
ЗАД НОВИЯ
СВЕТОВЕН РЕД?



ДОКОЛКО НИ ЗАСЯГА ТОВА?


Настъпва времето на единната световна система
“Дали искаме или не, дали сме готови или не, ние всички сме въвлечени в този процес...Въпросът е в това: Кой ще установи първата световна система за управление, каквато никога не е обединявала народите: в чий ръце ще бъде двойната власт – авторитетът и контролът над всекиго от нас и над всички нас, взети заедно...”

Нашият начин на живот като личности и представители на различни нации – занаятите, търговията, парите и нашата образователна система, нашите култури, дори генетично присъщите ни признаци на национална принадлежност – всичко това изоснови корено ще се измени. И никой не ще избегне това влияние. Нито една област от живота ни не ще остане незасегната.”

Malachi Martin, The keys of this blood, p.15

ПРАВИТЕЛСТВЕНИТЕ РЪКОВОДИТЕЛИ НА СТРАНИТЕ ОТ ООН СА ГОТОВИ ЗА УСТАНОВЯВАНЕ НА НОВИЯ СВЕТОВЕН РЕД

Асошиейтед Прес.
ООН. Ръководителите на Съвета за безопасност към ООН проведоха днес първо съвещание с правителствените ръководители; те са готови да поставят ООН в центъра на Новия световен ред и да изработят обща миротворческа политика и контрол над въоръженията.

Конгресът на ръководителите на петнадесетте нации от Съвета за безопасност за първи път от основаването на световната организация през 45 г. отбелязва, че светът като могъща сила на ООН се свиква на най-високо равнище.


The Birmingham News, 31.01.1992

РЕЛИГИЯ И ПОЛИТИКА

(Папа Йоан Павел II) “отстоява становището си, че хората няма да имат достойна за доверие надежда за създаване на жизнеспособна геополитическа система, ако тя няма за основа римокатолицизма.”

Malachi Martin, The keys of this blood, p.492


Слово към читателя

Религията е може би основната причина за повечето войни и кръвопролития. Неизброими милиони човешки същества са загинали, убити “в името” на Бог, Аллах, Буда, Мохамед, Христос. Хилядолетия наред християните убиват евреите, евреите ненавиждат мюсюлманите, мюсюлманите въстават против индуизма, християни воюват с християни, шиити с шиити, сикхи срещу индуси. Човеците са пролели безкрайни реки от кръв, защото смятат, че така ще избавят света от лошите хора и ще проправят пътя на мира.

Могат ли хората от различни вероизповедания и култури да живеят в мир на земята? Като помислим, че дори християните са разделени, ако си спомним безкрайния конфликт между палестинци и евреи, мирните перспективи ще ни се сторят обвити с гъста мъгла. Някои от онези, които имат представа за черните страници на историята, бих отменили всички религии, други – биха обединили всички религии.

Днес става нещо необичайно в човешката история. Държавните глави на водещите държави и религиозни водачи предлагат на човечеството Нов световен ред, програма, която (мнозина искрено вярват в това) ще донесе мир на Земята. Ще се постигне единство, което ще преодолее инстинктивните бариери, дълго разделяли култури и религии. Значителна крачка към Новия световен ред чертаят икуменизмът и обединението, на които бе даден тласък от страна на дейците в областта на религията.

В тази вселенска програма основните теологични и идеологични различия остават настрана дотогава, докато на тяхно място не бъдат установени общи за повечето религии основи.

Възможно ли е дълго желаният всеобщ мир да е тъй лесно постижим? Наистина ли може да изковем продължителен и сигурен мир на наковалнята на компромисите? А може би наивно се отказваме не от Новия Световен Ред, а от Единствения Световен Ред, предвещан в пророческото Откровение на Йоан?

Ние започваме полемика съвсем не за да унижим или нападаме честните убеждения на искрени хора, независимо от политическите и религиозните им убеждения. Целта на тази книга е по-скоро да направи явни фактите и принципите, които имат отношение към предстоящите събития. Тя разкрива тайния смисъл на Новия Световен Ред и Вселенското движение – тема, която почти никой не се осмелява да обсъжда.

Но тези проблеми трябва да бъдат обсъждани широко и свободно, защото онези, които познават историята, знаят, че историята се повтаря. И както веднъж отбелязал Уинстън Чърчил: “Колкото по-далеко назад сте в състояние да погледнете, толкова повече от онова, което предстои, можете да видите.”




Това издание съдържа откъси от класическия бестселър на Елън Уайт “Ще оцелее ли Америка”, публикуван преди сто години под заглавие “Великата борба”.

Огънят на преследванията
Когато Исус е открил на учениците Си участта на Ерусалим и събитията, свързани с Неговото Второ пришествие това е било и предсказание за бъдещите преживявания на неговия народ от момента на Възнесението Му до освобождаващото Му завръщане в сила и слава. В няколко кратки изказвания, чиито смисъл е ужасяващ, Той им е предсказал съдбата, подготвена от владетелите на този свят за Божията църква (Матей 24:9, 21, 22).

Историята на първата църква свидетелства за изпълненото пророчество на Спасителя. Пламна огънят на преследванията. Християните , лишени от имота си, бяха прогонени от своите домове. Мнозина запечатаха с кръв своето свидетелство. Благородници и роби, бедни и богати, учени и неграмотни бяха избивани безжалостно.

Тези гонения, започнали при управлението на Нерон (римски император от 55 – 68 г. Сл. Хр.), приблизително по време на Павловото мъченичество, продължаваха с по-голяма или по-малка сила столетия наред. Християните бяха лъжливо обвинявани в най-отвратителни престъпления, считаха ги за причина на тежки бедствия – глад, чума и земетресение. Те бяха превърнати в обект на омраза и подозрение от страна на народа и доносници бяха готови да ги предават срещу възнаграждение, да ги предават невинни.

Когато огънят на преследванията бе запален,

Много християни запечатаха свидетелството си със своята кръв.
Бяха осъждани за метеж против държавата, като врагове на религията, като опасни за обществото. Много от тях загинаха по арените на амфитеатрите – разкъсвани от диви зверове или изгаряни живи. Някои биваха разпнати, други зашиваха в кожи на диви животни и ги хвърляха на арената, за да ги разкъсат кучета. Събираха се тълпи от хора, за които това зрелище бе наслада; Аплодисменти и смях съпътстваха предсмъртните страдания и агонията на християните.

Където и да се укриваха последователите на Христос, отвсякъде ги гонеха като хищни зверове. Бяха принудени да дирят убежище в пустинни, безлюдни местности. Извън Рим по хълмовете и в скалите бяха прокарани дълги подземни коридори, чиято мрачна и сложна плетеница отвеждаше на цели мили от градските стени. Последователите на Христос намираха приют в тези подземни убежища. Когато Творецът на живота възкреси подвизавалите се в доброто войнстване, от тези тъмни пещери ще излязат много мъченици за делото на Христос.

Напразни останаха старанията на Сатана да унищожи със сила Божията църква. Божиите служители падаха убити, ала делото на Бога неотменно вървеше напред. Един християнин заяви: Убивайте ни, измъчвайте ни, осъждайте ни…Всеки път, когато ни покосявате, ние ставаме по-многобройни; кръвта на християните е семе” (Тертулиан – “Апологетика” , 50, Кларк). Хиляди бяха затворени в тъмница и изгубиха живота си, но на тяхно място идваха други.

Сега великият противник се опита да успее с хитрост там, където, действайки със сила, бе претърпял поражение. Спряха гоненията, вместо тях се появиха опасните съблазни на земното благополучие и светската слава. Стремежът беше езичниците да приемат отчасти християнството, а те отхвърляха неговите съществени истини. Твърдяха, че признават Исус за Божий Син и вярват в смъртта и възкресението Му, но не изпитваха никаква нужда от покаяние или промяна на сърцето. Правейки някои отстъпки, предлагаха на християните да сторят същото, за да се обединят в едно християнско вероизповедание.

Църквата бе в страшна опасност. Тъмницата, изтезанието, огънят и мечът бяха благословение в сравнение с всичко това. Някои християни останаха непоколебими и заявиха, че не могат да направят стъпка към подобно съглашателство. Други смятаха, че трябва да отстъпят или да смекчат някои страни от своята вяра и желаеха съюз с частично приелите християнството, мотивирайки действията си с убеждението, че така може да ги обърнат напълно. Бе време на дълбока тревога за верните последователи на Христос.
* * *
Убивайте ни, измъчвайте ни, осъждайте ни...

Всеки път, когато ни покосявате,

ние ставаме по-многобройни;

Кръвта на християните е семе.”
* * *

Пророчеството
Това съглашателство между езичеството и християнството завърши с развитието “човека на греха”, за когото пророчеството казва, че ще превъзнася себе си над Бога и ще Му се противи. Апостол Павел в Второто си послание към Солунците пророкуваше за голямото отстъпление:
...защото това няма да бъде, докато първо не дойде отстъплението и не се яви човекът на греха, синът на погибелта, който така се противи и се превъзнася над всеки, който се нарича Бог, или на когото се отдава поклонение, щото той седи (като Бог) в Божия храм и представя себе си Бог”...(2 Сол. 2:3, 4)
Сетне апостолът е предупредил братята, че “оная тайна, сиреч беззаконието, вече действа” (2 Сол. 2:7). Още в онзи ранен период от християнската ера той е видял как неусетно в църквата се промъкват заблуди, готвещи пътя за развитие на папството. Тази развита система на лъжлива религия е най-творческият и съвършен образец на сатанинската власт, Паметник на опитите на Луцифер да се възкачи лично на престола и да управлява земята съгласно своята воля.

Мнимото обръщане на император Константин в началото на IV в. Бе посрещнато с голяма радост и под булото на праведността светското проникна в църквата. Привидно победено, езичеството беше победител. Неговият дух завладя църквата. Учението, обичаите и суеверията навлязоха във вярата и богослужението на т.нар. Христови последователи.

В крайна сметка по-голямата част от християните се съгласиха да отстъпят от своите ценности и бе сключен съюзът между християнството и езичеството. Езичниците заявяваха за своето обръщане и се присъединяваха към църквата, ала не бяха се отказали от идолопоклонство, само смениха старите идоли с изображенията на Исус, Дева Мария и светците.

За да се предостави на новообърнатите езичници заместител на идолослужението, тъй че те да приемат формално християнството, в християнското богослужение постепенно бе въведено поклонение пред икони и мощи. В резултат Вселенският събор (II Никейски в 787 г. сл. Хр.) узакони тази форма на идолопоклонство. За да извърши богохулното си дело, Рим дръзна да извади от Божия закон Втората заповед, забраняваща поклонението пред изображения, и раздели Десетата заповед за да запази броя на заповедите.

Сатана се е докоснал и до Четвъртата заповед, опитвайки се да отстрани древната събота – осветеният и благословен от Бога ден (Битие 2:2,3) и да я замени с почитания и пазен от езичниците “достопочтен на слънцето”. Отначало старанията му бяха внимателно прикривани. През първите векове истинската събота се пазеше от всички християни. С ревностна почит към Бога и вяра в неотменимостта на Неговия закон те предано защитаваха светостта на принципите на този закон. Съвършено внимателно и хитро Сатана продължаваше да работи чрез посредниците си за постигането на своята цел.

В началото IV в. Император Константин издаде декрет, с който обяви неделята за общонароден празник в цялата Римска империя. Почитан от римляните, денят на слънцето бе пазен и от християните. С политиката си императорът се стремеше да примири противоречивите интереси на християнството и езичеството. Към това го подтикваше и духовенството, което в стремежа си към слава и власт бе разбрало, че ако езичниците приемат християнството, църквата ще засили могъществото си. Но макар много боязливи християни да смятаха неделята за свят донякъде ден, те продължаваха да пазят истинската събота като свят Господен ден и я почитаха според Четвъртата заповед.

Преди идването на Христос Сатана е подбудил юдеите да обременят съботата с най-строги изисквания, за да я превърнат в непосилно бреме за народа. Сега той с презрение я представяше като юдейка наредба. И се стигна дотам, че започнаха да почитат езическия празник като Божествено предписание, а библейската събота бе наречена юдейски предразсъдък и онези, които я пазеха, бяха предадени на анатема.

Нечестиви претенции
Духът на отстъпление пред езичеството отвори път за по-нататъшно пренебрегване авторитета на Небето. Едно от основните учения на Римската църква утвърждава папата като видим глава на всемирната Христова църква. Така папата бе признат за почти абсолютен наместник на Бога на земята, комуто е поверена върховна власт и в църквата, и в държавата. Освен това папата присвои и божествена титла. Той се нарече “Господ Бог Папа”, обяви себе си за непогрешим и изискваше почит от всички.

Вярата в Христос – истинската основа – бе пренесена върху папата. Вместо да се уповава на Божия Син, Който дарява прощение на греховете и вечно спасение, народът отправяше взор към папата, свещениците и прелатите, с които той споделяше властта си. На хората се казваше, че папата е техният посредник на земята и че никой не би могъл да се доближи до Бога по друг начин, освен чрез неговото посредничество; че за тях той е наместник на Бога и затова са длъжни да му се подчиняват безпрекословно. Отклонението от неговите изисквания беше достатъчно основание за жестоко наказание на виновния. Така вниманието на народа бе отвлечено от Бога и насочено към грешните, жестоки хора.

Това учение за върховната папска власт е в разрез с учението на Свещените писания. “На Господа твоя Бог да се кланяш и само Нему да служиш” (Лука 4:8). В Своето Слово Бог не прави ни най-малък намек за назначаване на което и да било лице за глава на църквата. Библията възвеличава Бога и разкрива истинското положение на смъртните люде. Папата не може да има никаква власт над църквата на Христос, той незаконно е присвоил такава власт.
Богохулните титли, давани на папата, бяха украсявани и възвеличавани през вековете. Някои от тези хвалебствени изречения се появиха в духовния (римокатолически) речник (Promta Bibliotheca Canonica, vol. 6, pp. 438, 442, статия “Папа”). Католическата енциклопедия (Изд.1913 г., т. 6. с. 48) нарича тази книга “истинска енциклопедия на религиозното знание” и “скъпоценен източник на информация”.
Санът на папата е тъй велик и възвишен, че той не е просто човек, а сякаш е самият Бог Негов наместник”.

Следователно папата е коронясан с тройна корона; той е небесен, земен цар и цар на преизподнята.”

И тъй, ако е възможно ангелите да грешат или да мислят противно на вярата, само в такъв случай те биха могли да осъдят папата и да го предадат на анатема.”

Папата е сякаш земен Бог, абсолютен монарх на вярващите в Христос, цар на царете, който притежава изключителна сила и комуто всемогъщият Бог е поверил властта не само над земното, но и на небесното царства.”

Папата може да измени Божествените закони, защото е надарен не с човешка, а с Божествена сила.”

РИМ НА ЕЗИЧНИЦИТЕ

СЕ ПРЕВРЪЩА

В РИМ НА ПАПАТА
През IV в. Папството достигна своето могъщество и разцвет. За негов център бе избрана столицата на империята и римският епископ беше назначен за глава на църквата. Времето на езичеството свърши, настъпи времето на папството.

Идването на власт на римската църква положи начало на мрачното Средновековие. Властта й растеше, мракът се сгъстяваше. Вярата в Христос – истинската основа – бе пренесена върху папата. Бяха опасни дни за Христовата църква. Колко малко верни знаменосци бяха останали! Макар все още да имаше верни свидетели на истината, понякога заблудата и суеверието сякаш тържествуваха, а истинската религия почти бе изчезнала от лицето на земята. Евангелието бе изгубено като истински критерий, а формите на религията се множаха. Учеха хората не само да гледат на папата като на свой посредник, но и да се стремят с дела да изличат греха. Изнурителни и дълги поклоннически пътувания, налагани на каещия се грешник наказания, поклонения пред мощи, издигане на църкви, параклиси, олтари, големи дарения за църквата и много други изисквания бяха предявявани на хората, за да се смекчи Божият гняв и да се изпроси благоразположението на Бога; Бог уподобяван на хората, които се гневят за дреболии и се търсеше начин да бъде омилостивен с дарове и наказания, налагани на каещи се грешници!

В края VIII в. Привържениците на папата заявиха, че в първите столетия от живота на църквата римските епископи са имали духовната власт, за която претендираше папството. За да се потвърди тяхната претенция, монасите подправяха древни ръкописи. Бяха намерени неизвестни дотогава синодални решения, потвърждаващи абсолютната власт на папата от най-ранната епоха. И църквата, отхвърлила истината, с готовност прие тази измама.

Папството направи още една крачка по пътя на високомерното си възвисяване, когато през XI в. Папа Григорий VII обяви непогрешимостта на римската църква. Едно от неговите твърдения гласеше, че според Свещените писания църквата никога не се е заблуждавала и не ще се заблуди. Но Библията никога не е твърдяла това. Гордият епископ предяви претенции да сваля от трона императорите и заявяваше, че никой няма право да отменя нито едно от неговите постановления, докато той има изключителното право да отменя решенията на другите.


МОЛИТВИ КЪМ СВЕТИИТЕ
Поклонение пред Дева Мария
Следващите столетия свидетелстват за растящата заблуда в ученията на Рим. Още преди установяването на папската институция езическите философки учения привличаха вниманието на вярващите и оказваха влияние върху църквата. Основен постулат на тези учения бе вярата в естественото безсмъртие на човека и неговото съзнателно състояние след смъртта. Това учение бе основата, на която Рим утвърди застъпническите молитви на светиите и обожествяването на Дева Мария. Оттук възникна и лъжеучението за вечните мъки, което рано влезе в папските символи на вярата.
Чистилището
Така бе подготвен пътят за навлизането на друга езическа измислица, наречена от Рим Чистилище, която вдъхваше страх у лековерната и суеверна тълпа. Тази заблуда разказваше за мястото на мъченията, където попадали душите, незаслужаващи вечна гибел, и където след съответни наказание те се очистват, за да отидат сетне на небето.

Меса
Библейското постановление за Господната вечеря бе изместено от идолопоклонническото жертвоприношение по време на месата. Папските свещеници твърдяха, че ритуалите, лишени от какъвто и да било смисъл, превръщат обикновените хляб и вино в истински “тяло и кръв Христови”. (Cardinal Wiseman, The Real Presence of the Body and Blood of Our Lord Jesus Christ in the Blessed Eucharist, Proved From Scripture, лекция 8, ч. 3, гл. 26). С кощунствена надменност си присвояваха творческата сила на Бога, сякаш те създадоха Твореца на всичко съществуващо. Под смъртна заплаха се изискваше от всички християни да признаят вярата си в тази страшна богохулна заблуда. Мнозина, отказали да го сторят, изгаряха живи на кладата.
Индулгенции
Рим имаше нужда от още една измислица, за да използва страха и пороците на своите привърженици. Бе създадено учението за индулгенциите. Беше обещавано пълно опрощение на минали, настоящи и бъдещи грехове, както освобождаване от всички мъки и наказания на онези, които бяха готови да участват във водените от папата войни за разширяване на владенията му или да наказват осмелилите се да отрекат върховната му духовна власт. Учеха хората, че давайки пори на църквата, се освобождават от греховете и могат да спасят душите на мъртвите си близки, които горят в мъчителни пламъци. Така Рим богатееше, тънеше в разкош, разврат и пороци, като претендираше да замести Онзи, Който нямаше где глава да подслони (Лука 9:58).
Инквизиция
През XIII в. бе учредено и въведено в действие едно от най-страшните оръдия на папството – инквизицията. По този въпрос князът на тъмнината сътрудничеше с представителите на върховната папска власт. Сатана и неговите ангели присъстваха на закритите им съвещания и владееха мислите на тези безбожни хора, които изобретяваха методи за изтезание, твърде страшни и безчовечни, за да бъдат представяни пред човешки очи. “Великият Вавилон” се беше опил от кръвта на светиите” (Откровение 17: 5, 6). Осакатените тела на милиони мъченици викаха към Бога за отмъщение и възмездие.

Папството стана световен деспот. Императори и царе се подчиняваха на заповедите на римския папа. Изглеждаше, че земната участ и вечността на хората бяха в ръцете му. Столетия наред ученията на Рим не срещаха никакъв отпор, всичко им бе подчинено- с какво благоговение се извършваха неговите обреди, какво внимание се радваха обикновено празниците му! С всеобща почит и щедри възнаграждения бе обсипано римското духовенство. Ала “яркият дневен блясък на папското могъщество бе среднощен мрак за света” (J. A. Wylie, The History of Protestantism, т.1, гл. 4). Не само народът не познаваше Свещените писания, но и свещениците не се ориентираха в тях. Отстранявайки Божия закон като мерило за правда, те се ползваха с безгранична власт и бяха необуздани в порочния си начин на живот. Навсякъде процъфтяваха измама, користолюбие и разврат. Хората не се спираха пред никакво престъпление, ако то се оказваше единственият път към богатство и обществено положение. Дворци на папи и прелати се превръщаха във вертепи, където владееше най-долен разврат. Някои от властващите папи носеха вина за толкова страшни престъпления и светската власт се опитваше да ги отлъчи от църквата като най-паднали изверги, които не можеше повече да бъдат търпени. Столетия наред Европа не направи никакъв прогрес в областта на науката, изкуството и общественото развитие. Християнството бе поразено от нравствена и духовна парализа.

* * *

Яркият дневен блясък на папското



могъщество бе среднощен мрак за света.”
* * *

СВЕТЛИНА В МРАКА
Най-видно място сред призваните да изведат църквата от мрака на папството към светлината на по-съвършена и чиста вяра заема Мартин Лутер. Ревностен, пламенен и предан, не познаващ друг страх, освен страха от Бога, не признаващ друга основа на вярата, освен Свещените писания, Лутер бе мъж на своето време, чрез когото Бог извърши великото дело на Реформацията в църквата и Просвещението в света.

Осемнадесетгодишен той стана студент в Ерфуртския университет. Блестящата памет, живото въображение, огромните способности на мисълта и безкрайното прилежание му помогнаха да заеме едно от първите места сред съотечествениците си. Веднъж, преглеждайки книгите в университетската библиотека, Лутер намери латинска Библия. Даже и не подозираше за съществуването й. При официалните богослужения чуваше само отделни откъси от Евангелието и предполагаше, че това е цялата Библия. А сега за първи път я виждаше. Със смесени чувства на благоговение и изумление прелистваше той свещените страници. Разтреперан, с разтуптяно сърце, четеше словата на живота. Спираше от време на време и възкликваше: “О, ако можеше да ми даде Бог такава книга!(D,Aubigne, History of Reformation, of the Sixteenth Century, т.2, гл.2).

Лутер отиде в манастир, подбуден от сериозното желание да получи прощение на греховете си и да намери мир с Бога. Там вършеше прислужническата работа и беше заставян да проси милостиня от къща в къща. Унизителното му положение дълбоко оскърбяваше чувствата му, но той го понасяше с търпение и вяра, че го е заслужил с греховете си.

Но най-голямо удоволствие му доставяше изучаването на Божието слово. Намери Библия, прикована към манастирската стена, и често се спираше на това място. Колкото повече растеше в него съзнанието за греховността му, толкова по-старателен ставаше в желанието си чрез дела да получи прощение и мир. Водеше аскетичен живот, опитвайки се с пост, бдение и самобичуване да се избави от лошите си наклонности, в борбата с които монашеският живот не му беше помогнал. Лутер казва:

Аз наистина бях благочестив монах и изпълнявах предписанията на ордена по-стриктно дори, отколкото бих могъл да го предам с думи. И ако някой сред монасите с подвизите си би могъл да заслужи небесното царство, несъмнено и аз бих имал това право...Ако това бе продължило още малко, щях сам да се вкарам в гроба”.

D,Aubigne, т.2, гл. 3


Ала въпреки усилията му неговата обременена душа не намери покой. Накрая стигна до пълно отчаяние.
  1   2   3   4   5   6   7


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница