Темата, по която почти никой не се осмелява да говори открито какво се крие зад новия

Ще И все пак Лутер се отдели окончателно от църквата не без ужасна вътрешна борба. В онези дни той писа: “Всеки ден усилва в мен усещането колко е трудно да отхвърлим съмненията, посети в нас от детството. Макар Свещените писания да доказват моята правота, страдах толкова много, преди да се убедя и да се реша да се боря с папата като с антихрист! Каква тревога ме владееше! Колко пъти горчиво си задавах един и същ въпрос, който често ми поставяха и папистите: “Нима ти единствен си толкова мъдър, а всички останали грешат? А какво ще стане, ако се окаже, че ти самият си се заблуждавал и си увлякъл след себе си много души, които очаква вечна смърт? “Борех се със себе си, със Сатана, докато накрая Христос с непогрешимото Си слово не укрепи сърцето ми и не изгони от него всички съмнения” ( Martyn, The Life and Times of Luther, 372 – 373 ). Папата заплашваше Лутер с отлъчване от църквата, ако не се отрече и изпълни заплахата си. Излезе нова була, която обявяваше окончателното отлъчване на реформатора от римската църква и го обричаше на проклятие, него и приелите учението му. Това бе само началото на най-великата борба.

Папистите твърдят, че църквата им била оклеветена и протестантският свят с готовност приема това твърдение. Мнозина казват, че е несправедливо да съдим за съвременната римска църква по мерзостите и нелепостите, белязали господството й през вековете на невежество и мрак. Те оправдават нейната ужасяваща жестокост с варварските нрави на онова време и убеждават, че влиянието на съвременната цивилизация е променило начина на мислене в тази църква. Нима тези хора са забравили, че надменната власт на католицизма почти хиляда години твърдеше, че е непогрешима? През XIX в. църквата не само не се отказа от тези претенции, но още по-настойчиво ги отстояваше. Ако Рим твърди, че църквата “никога не е грешила и, според Свещените писания, никога не ще се заблуди” ( John L. Von Mosheim, Institutes of Ecclesiastical History, vol., II sec. Part II, ch. 2, 9, note 17), как би могъл той да се отрече от принципите, които са го ръководили столетия наред?

Папската църква никога няма да се откаже от твърдението за своята непогрешимост. Тя винаги се е чувствала в правото си да преследва онези, които отхвърлят учението й и дали няма възможност да се възползва от това “право”, ако има възможност? Отстраните ли препятствията, поставени от светската власт, върнете ли на Рим предишното му господство, ще възкръснат деспотизмът и преследванията.
* * *
Макар облечена в християнски одежди,

Тя е основана на същите принципи.

Принципите на папството от изминалите

Столетия са живи и днес.

* * *
Ето какво пише един популярен съвременен писател за отношението на папската йерархия към свободата на съвестта и за опасностите, които дебнат Съединените щати, ако политиката й успее: “Конституцията на Съединените щати гарантира свободата на съвестта. Нищо не може да бъде по-скъпо и значително. Папа Пий IX в циркуляр от 15 август 1854 г. каза: “Най-голям абсурд и глупост е да се защитава свободата на съвестта; това е най-отровната заблуда, чума, най-страшното, което може да се случи в страната”. Същият папа в циркуляр от 8 декември 1864 г. предаваше на анатема всички, които защитават “свободата на съвестта и богослуженията”, както и “онези, които твърдят, че църквата няма право да използва насилие”.

“Кротостта на Рим в Съединените щати не свидетелства за промяна в настроенията и намеренията му. Той проявява търпимост там, където е безсилен. Католическият епископ О`Конър казва: “Религиозна свобода ще има, докато се подготвим да я премахнем, без да причиним с това вреда и опасности за католическия свят”...Архиепископът на Сент Луис бе заявил веднъж: “Ереста и неверието са престъпления; и в християнски страни като Италия и Испания, където всички са католици и католицизмът определя значителна част от законите на страната, те трябва да се наказват като останалите престъпления...”

В клетвата за вярност към папата, полагана от всеки кардинал, архиепископ и епископ на католическата църква, се казва: “Ще преследвам и ще се боря против всеки еретик, разколник и метежник, въставащ против нашия Господ (папата) или против неговите приемници” (Josiah Strong, Our Country, ch. 5. абзац 2-4).

Вярно е, че в Римокатолическата църква има и истински християни. Хиляди нейни членове служат на Бога според светлината, която им е била дадена. До XIX в., по правило, достъп до Неговото слово им е бил забранен и те не са могли да познаят истината. Днес все още мнозина не изследват сами Божието слово. Никога не са имали възможност да познаят разликата между живото, сърдечно служене и формалните обреди. Бог гледа с нежно състрадание на тези души, възпитани във вяра, която не ги дарява нито с удовлетворение, нито с истина. По Негова воля лъчите на светлината ще пронижат дълбокия мрак, който ги поглъща. Той ще им открие истината, скрита в Исус Христос.

Протестантите се сближават с папството, създават благоприятна за него атмосфера; правят отстъпки, изработват съглашения, предизвикващи учудване и дори неразбиране дори у папистите. Хората затварят очи пред истинския характер на Римокатолическата църква и пред опасностите, с които е заредено нейното господство. Народът трябва да се пробуди, за да противостои на домогванията на този най-опасен враг на гражданската и религиозната свобода.

Днешният католицизъм като религия не е в по-голямо съгласие с евангелието на Христос, отколкото в по-ранните периоди от неговата история. Гъст мрак обвива протестантските църкви, в противен случай те биха познали знаците на времето. Католицизмът пуска корени навсякъде. Плановете и намеренията на римската църква са обхватни и дълбоки. Тя използва всякаква хитрост, за да разпростре влиянието си и да увеличи властта си.

Днес римската църква показва на света усмихнатото си лице и с оправдания прикрива целия ужас на миналото. Макар облечена в християнски одежди, тя е основана на същите принципи. Принципите на папството от изминалите столетия са живи и днес. Ученията, изобретени в най-мрачните времена са все още в сила. Нека никой не се залъгва. Папството, почитано с такава готовност от протестантите, е същото онова папство, което е управлявало света в дните на Реформацията, когато Божиите пратеници въставаха, рискувайки живота си, за да разобличат нечестието му. То е съхранило своята гордост и надменните си изисквания, които го поставяха над всяка царска и княжеска власт и пробуждаха претенциите му за Божествени права.

Папството е онова, з което се говори в пророчеството – отстъплението на последните дни (II Сол. 2:3, 4) То води гъвкава политика и си създава образ, който би способствал в най-висока степен на постигането на целите му; но под прикритията на хамелеон неизменно пази змийска отрова. Папството заявява: “Не сме длъжни да пазим верността си спрямо еретици и лица, подозирани в ерес” ( Lenfant, History of the Council of Constance, vol.1, ,.516). Трябва ли да признаваме тази власт, писала своята история хилядолетия наред с кръвта н светиите, за част от Христовата църква?

Не случайно в протестантските страни бива прилагано становището, че днешният католицизъм няма тъй дълбоки различия с протестантизма, както в миналото. Наистина има промени, но не папството се е променило. Католицизмът е твърде сходен със съвременния протестантизъм, ала защото протестантизмът е паднал много ниско в сравнение с времето на Реформацията.

“Дойде време протестантите да отидат при пастира (папата) и да кажат: “Какво трябва да сторим, за да се върнем у дома?”

Dr. Robert Shuller, Los Angeles Herald Examiner,

19 септември 1987 г.

Много хора, сред тях и враждебно настроени към католицизма, твърде малко разбират опасността, която крият силата и влиянието му. Мнозина смятат, че невежеството и моралният мрак през средновековието са благоприятствали за разпространението на католическите учения, и че съвременната просвета, всеобщата достъпност на знанието и растящото свободомислие по въпросите на религиозната нетърпимост не ще допуснат възраждане на религиозната нетърпимост и деспотизма. Самата мисъл, че в нашия век е възможен такъв обрат, изглежда смехотворна.

Никой не може да отрече, че на нашето поколение е дадена велика интелектуална, нравствена и религиозна светлина. От отворените страници на свещеното Божие слово струят към света потоци небесна светлина. Ала никога не бива да забравяме, че колкото по-ярко свети светлината, толкова по-гъст е мракът за онези, които не приемат и извращават дадената им светлина. Очевидно е, че времето на дълбок интелектуален мрак е било благоприятно за развитието на папството. Но предстои да стане явно, че времето на най-великото просвещение също тъй ще подпомогне неговия ръст и развитие. В миналите столетия, оставени без Словото н Бога, без познание на Неговата истина, хората бяха слепи и хиляди падаха в поставените пред тях примки. И в наши дни мнозина са ослепени от блясъка на човешките спекулации с “криво нареченото знание” ( I Тимотей 6:20); те не виждат примките, поставени за тях, и лесно се заплитат.

Ако протестантите изследваха Библията с молитва, биха видели истинския характер на папството и това би породило в тях отвращение към него и желание да го избягват. Ала мнозина са тъй мъдри в своите очи, че не изпитват никаква нужда в смирение да търсят Бога, Който може да им даде истината. Макар да са горди със своето знание, те не познават нито Свещените писания, нито божията сила. Търсят как да успокоят съвестта си; нрави им се всичко, лишено от духовност и недотам смирено. Биха желали да забравят Бога, но да създават впечатление, че Го помнят. И папството най-благополучно се приспособи, за да отговори на подобни нужди. То приготви пътя за две категории хора, на които се раздели почти цялото човечество: тези, които се надяват да се спасят чрез личните си заслуги, и онези, които желаят да бъдат спасени като остават в греха си. Точно в това е цялата тайна на неговата сила.

БОЖИЯТ ЗАКОН 1 “Да нямаш други богове освен Мене”. 2 “Не си правиш или какво да било подобие на нещо, което е на небето горе или което е на земята долу, или което е във водата под земята; да не им се кланяш, нито да им служиш, защото Аз Господ, твоят Бог, съм Бог ревнив, Който въздавам беззаконието на бащите върху чадата до третото и четвъртото поколение на ония, които Ме мразят, а показвам милости към хиляда поколения към ония, които Ме любят и пазят Моите заповеди”. 3 “Не изговаряй напразно името на Господа твоя Бог; защото Господ няма да счита безгрешен онзи, който изговаря напразно името Му”. 4 Помни съботния ден, за да го освещаваш. Шест дни да работиш и да вършиш всичките си дела; а на седмия ден, който е събота на Господа твоя Бог, да не вършиш никаква работа, ни ти, ни синът ти, ни дъщеря ти, ни слугата ти, ни слугинята ти, нито добитъкът ти, нито чужденецът, който е отвътре вратите ти; защото в шест дни Господ направи небето и земята, морето и всичко, що има в тях, а на седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети”. 5. “Почитай баща си и майка си, за да се продължават дните ти на земята, която ти дава Господ твоя Бог”. 6 “Не убивай”. 7 “Не прелюбодействай”. 8 “Не кради”. 9 “Не свидетелствай лъжливо против ближния си” 10 “Не пожелавай къщата на ближния си, не пожелавай жената на ближния си, нито слугата му, нито слугинята му, нито вола му, нито осела му, нито какво да е нещо, което е на ближния ти”. Изход 23:17

БОЖИЯТ ЗАКОН, ИЗМЕНЕН ОТ ЧОВЕКА 1 “Аз съм Господ, твоят Бог. Да нямаш други богове освен Мене”. (Втората заповед е изключена!) 2 (В действителност – третата заповед) “Не произнасяй всуе името на Господа, твоя Бог”. 3 (4) “Помни съботния ден, за да го освещаваш”. (Съботната заповед бе коренно изменена!) 4 (5) “Почитай баща си и майка си”. 5 (6) “Не убивай”. 6 (7) “Не прелюбодействай”. 7 (8) “Не кради”. 8 (9) “Не лъжесвидетелствай против ближния си”. 9 ( В действителност първата част на десетата заповед!) “Не пожелавай жената на ближния си”. 10 (В действителност на десетата заповед!) “Не пожелавай имуществото на ближния си”. Общ католически катехизис

Въпрос: “Можете ли да докажете, че католическата църква има право да постановява празниците?”

Отговор: “Ако тя нямаше това право, не би могла да замени пазенето на съботата – седмия ден на седмицата, с пазенето на неделята – първия ден от седмицата, замяна, за която няма библейско основание” – “Doctrinal Catechism, - p. 174 (римокатолически).
“Докажете ми само с доказателства от Библията, че съм длъжен да пазя неделята като свят ден. В Библията няма такъв закон. Това е само постановление на святата католическа църква. Библията казва: “Помни съботния ден, за да го освещаваш”. Католическата църква казва – не. С божествената си власт аз отменям съботния ден и ви заповядвам да пазите първия ден от седмицата. И ето, вижте! Целият цивилизован свят в почтително подчинение свежда глава пред повелението на светата католическа църква – Thomas Enright, CSSR, President, Redemptorist College (римокатолически), Kansas City, Mo, 18 февруари 1884.

“ДЕНЯТ НА СЛЪНЦЕТО”

Все пак императорският указ бе недостатъчен а замени божествения авторитет и скоро след това Евсевий, епископ, търсещ благосклонното отношение на князете, близък приятел и ласкател на Константин, потвърди, че Христос е заменил съботата с неделята.

Това ново учение не бе доказано с нито един цитат от Свещените писания. Самият Евсевий неволно призна лъжливостта му и посочи истинските автори на промяната. “Всичко – казва той, - което трябва да се върши в събота, ние пренасяме в Господния ден” ( Robert Cox, Sabbath Duties, р.538).

ПЪРВИ “ЗАКОНИ ЗА НЕДЕЛНИЯ ДЕН”
Известно време хората, които не посещавали църква, вършели земеделската си работа и седмия ден, както и преди, бил почитан като събота. Ала била извършвана постепенна реформа. На църковните служители било забранено да присъстват на съдебни заседания по граждански дела в неделен ден. Скоро с указ било забранено на всички слоеве от населението да вършат каквато и да било работа в този ден. В случаите на нарушение свободните граждани плащали парична глоба, а робите били бичувани. По-късно издаден указ постановявал в случай на нарушаване на този декрет богатите хора да бъдат лишавани от половината от своето състояние; ако продължавали да упорстват, чакало ги робство. Простолюдието било наказвано с пожизнено изгнание.

За да придаде по-голяма сила на указите си, властта търсела опора в чудесата. Между другото се носел слух и за такова чудо.Един земеделец се канел да оре в неделя, решил д подготви плуга си и започнал да чисти полепналата по него пръст с парче желязо; желязото се врязало в ръката му и две години не могли да го извадят, то “му причинявало ужасна болка и носело позор” ( Francis West, Historical and Practical Discourse on the Lord`s Day, p.174).

По-късно папата издал указание енорийските свещеници да увещават нарушителите на неделния ден да работят с тях и да ги задължават да посещават църквата и да се молят, за да не сполети огромно нещастие тях и съседите им. Но тъй като съборните укази били недостатъчни, църквата потърсила помощ от светската власт, измолвайки декрет, който под заплаха от наказание да застави народа да се въздържа от работа в неделя. На синодално заседание в Рим с особена сила и тържественост били потвърдени като църковен закон всички предишни решения, узаконени от гражданската власт, след което ги разпратили в целия християнски свят ( Heylyn, History of the Sabbath. Part 2, ch. 5, 7).

Но предвид липсата на библейски доказателства в полза на пазенето на неделния ден възникнали не малко затруднения. Народът се съмнявал в правото на своите учители да премахнат ясно изложеното изискване на Йехова: “седмия ден, който е събота на Господа твоя Бог” (Изход 20:10), и да заменят този ден с деня на слънцето. Били необходими средства, с които да се компенсира липсата на библейски доводи. В края на XII в. един яростен защитник на неделния ден посетил английските църкви. Срещнал съпротивата на верните свидетели на истината и без да постигне какъвто и да било успех, напуснал страната за известно време и търсел средства да утвърди своето учение. Скоро той се завърнал в Англия и този път усилията му се увенчали с успех. Донесъл пергаментен свитък, за който твърдял, че сам Бог го е написал и в който било изложено повеление, че неделният ден трябва да се пази свято, а също страшни заплахи за вселяване на ужас в непокорните. За този “скъпоценен документ”, низък фалшификат, какъвто е и учреждението, което го лансирало, се говорело, че бил паднал от небето и намерен на жертвеника на свети Симеон на Голгота. Но тази лъжа се родила в папския дворец в Рим. Папската йерархия от всички векове използваше измамата и фалшификациите за да осигури разцвета на своята църква и смяташе тези свои деяния за законни и справедливи.

Ала въпреки всичките си старания да утвърдят светостта на неделята, самите паписти публично признаваха Божествения авторитет на съботата и човешкия произход на неделята като “свят ден”.През XVI в. Папският събор заяви: Всички християни трябва да помнят, че седмият ден е осветен от Бога и този ден е бил почитан и пазен не само от юдеите, но и от всички, които са претендирали, че Му служат, макар ние, християните, да пренесохме тяхната събота в Господния ден” ( Thomas Morer, Discourse in Six Dialogues on the Name, Notion and Observation of the Lord`s Day, р. 281-281).

Но Тези, които извратиха Божия закон, не бяха в неведение относно своята работа. Те напълно съзнателно се превъзнесоха и поставиха над Бога. Божието слово ни учи, че същите събития от миналото ще се повторят отново тогава, когато католици и протестанти се обединят, за да възвисят неделния закон.

ПОКЛОНЕНИЕ В ИСТИНА
Задължението да се покланяме на Бога е основано на факта, че Той е Творецът и нему дължат съществуването си всички останали същества. Там, където Библията подчертава, че Той има по-голямо право на нашата почит и поклонение от езическите богове, тя привежда доказателства за творческата Му сила.
“Защото всичките богове на племената са нищожества, а Йехова е направил небесата” (Пс. 96:5).
“И тъй, на кого ще Ме уподобите, та да му бъда равен?- казва Светият. Дигнете очите си та вижте: Кой е създал тия светила и извежда множеството им с брой?” (Исая 40:25, 26).
“Защото така казва Господ, Който сътвори небето, Тоя Бог, Който създаде земята, направи я и я утвърди... Аз съм Господ, и няма друг” (Исая 45:18).
“Познайте, че Господ е Бог; Той ни е направил и ние сме Негови; Негови люде сме и овце на пасбището Му” ( Пс.100:3).
“Дойдете да се поклоним и да припаднем, да коленичим пред Господа, нашия Създател” (Пс. 5:6).
И светите същества в небесата, които му се покланят, изразяват със следните думи за причината за почитта си: “Достоен Си, Господи наш и Боже наш, да приемеш слава, почит и сила; защото Ти си създал всичко...” (Откр. 4:11).