Темида има думата

(РЕПОРТАЖ)

В такъв случай отделете малко време и заповядайте в храма на Темида. както ви е известно, през тази внушителна сграда минават всекидневно делата на хората, които трябва да изпитат земния съд. Вие, може би, минавате често край нея. Понякога ви се налага да влезете и получите едно свидетелство, на което пише „неосъждан” и без което стъпките в живота са мъчни. Но само толкоз.

Това съдилище няма оня тържествен вид на съдебните зали от филмите, нито пък в него можете да забележите артистичните движения на хора, които позират. Там има само един съдия с помощник-стенограф, а голямата патетична реч на адвоката звучи смешно за оскъдната аудитория.

Това малко съдилище, обаче, е истински екран, на който се прожектира непрекъснато най-величествения филм – живота.

Влизам в чакалнята. Преобладават яркопъстрите цветове, понеже по-голямата част от чакащите са селяни. Има и много жени. Всички са се сгрупирали и оживено уеднаквяват отговорите си. Един от „защитата” прибира възнаграждението си от измачканите кесии на няколко турци, които в един побой са нарушили хармоничното съжителство на циганския квартал. Двама затворници подрънкват веригите. Мобилизирани свидетели прибират добре войнишките куртки. Нетърпеливите поглеждат часовниците, а между това – смях и политика в синкавия воал на цигарения дим.

На вратата разсилният призовава имената. Използвам една група и се вмъквам в стаята, където съдят.

разбира се, тук фокусът на погледите е съдията. Той е сериозен, когато публиката се смее и сам се усмихва на запалените адвокати, които правят последни усилия да спасят доверителите си.

Свидетелите се подреждат пред него. Те са неспокойни. Оня висок, обгорял селянин, например, би протестирал, за гдето го накарах да остави работата си, но той изпитва едно интересно страхопочитание към държавния институт, затова смирено гледа и очаква.

Синът на Темида става. Всички го последват.

– Клетва! Вдигнете си ръцете и повтаряйте след мен!

Свидетелите изпълняват послушно.

– Заклеваме се...

– Заклеваме се, че ще кажем истината... без да скриваме или прибавим нещо към нея.

В помещението остава само един от тях.

– Е, Стояне, говори каквото знаещ по делото!

– Аз, господин съдия, знам по делото, че...

Един по един са разпитани всички.

Редът е на подсъдимия.

– Съдията чете. Публиката се залива от смях. Подсъдимият е едва 20 годишен. Обвиняват го, че една вечер щракал с празен пистолет срещу бащата на половинката си.

Дават му думата.

Оженил се преди 2 години, но брачният му живот не потекъл гладко. Бащата накарал дъщеря си да го остави и заживее отново при него. Оттогава момъкът се почувствал самотен. Всяка вечер обикалял нейния плет но напразно. В него забушувала омраза към бащата. Той пожелал да го изплаши и тогава влязъл в работа стария барабанен пистолет.

Адвокатът взема думата. Момъкът е оправдан, но получава 20 дни условна присъда и 300 лв. глоба, за носене на оръжие без разрешение. Съдията апелира към младите да се съберат наново, но жената е непреклонна, въпреки че очаква дете.

Това наглед малко и невинно дело осветлява една тежка българска действителност.

По-рано с радост са намерили, че ранните бракове се отразяват благотворително на раждаемостта. Днес вече всички са съгласни, че много ранните бракове, наред с късните, са еднакво непродуктивни от гледна точка на националната жизнеспособност.

Така тези млади послушват чувствата си и се събират на 18 годишна възраст, но липсата на достатъчна зрелост докарва неприятни последици. А такива случаи не са малко.

Другото дело е за заграбена земя.

Следва побой.

Кражба.

Ролката се върти и на екрана се прожектира най-непринудения филм – животът.

В чакалнята бистрят политика. Навсякъде политика.