Тенденции в развитието на световното стопанство в края на ХХ век увод



страница1/5
Дата23.07.2016
Размер0.74 Mb.
  1   2   3   4   5
Тенденции в развитието на световното стопанство в края на ХХ век

УВОД

Стопанската история като наука. Предмет, методи, задачи, периодизация.

Аграрно развитие и особености на феодалните отношения в Европа и Азия. Стопанско развитие на средновековния град.

Стопанско развитие и фоедално отношения в Средновековна България (7 – 14 в.)

Османската стопанска система 15 – 17 в.

ВГО и последиците им за световното икономическо развитие

Манифактурен капитализъм

Аграрно Развитие на гоелмите европейски държави и САЩ през 16 – 18в.



ГЛАВА ПЪРВА. СВЕТОВНАТА ИКОНОМИКА СЛЕД ВСВ

1.1. Стопанството на развитите държави след ВСВ

1.2. Комунистическата стопанска система след войната.

1.3. Световни финансови структури – значение и географски обхват

1. ЕВРОПЕЙСКИ СЪЮЗ

2. ПАРИЧНИЯТ СЪЮЗ (ПС)

3. ЕВРОБАНКИ

4. МЕЖДУНАРОДЕН ВАЛУТЕН ФОНД (МВФ)

5. СВЕТОВНА БАНКА(СБ)

6. СВЕТОВНА ТЪРГОВСКА ОРГАНИЗАЦИЯ (СТО)

7. ОРГАНИЗАЦИЯ НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ (ООН)

8. АСОЦИАЦИЯ НА СТРАНИТЕ ОТ ЮГОИЗТОЧНА АЗИЯ (АСЕАН)

9. ЕВРОПЕЙСКА ИКОНОМИЧЕСКА ОБЩНОСТ (ЕИО)

10. ЕВРОПЕЙСКА АСОЦИАЦИЯ ЗА СВОБОДНА ТЪРГОВИЯ (ЕАСТ)

11. ЕВРОПЕЙСКА ИКОНОМИЧЕСКА ЗОНА (ЕИЗ)


ГЛАВА ВТОРА. СВЕТЪТ В КРАЯ НА XX ВЕК (последици)

2.1. Светът след ВСВ

Стопанството на Германия между ПСВ и ВСВ

Стопанството на САЩ между двете световни войни.

Основни насоки и динамика на световния икономически процес след ВСВ

Икомоническо развитие на напредналите капиталистически държави след ВСВ

Икономическо развитие на социалистическите страни след ВСВ

Стопанството на Русия в края на 19 и началото на 20 в.

Стопантвото на САЩ в края на 19 и началото на 20 в.



2.2. България преди, повреме на и след ВСВ

Българското стопанство в навечериено на ВСВ

Световното стопанство в годините на ВСВ (1939 – 1945 година)

Военновременната икономика на България (1939 – 1944 година)

Стопанска политика на българските правителства в началото на 20 в.

Икономика на България след ВСВ



ГЛАВА ТРЕТА СВЕТЪТ ПРЕЗ ХХ ВЕК

Световната икономика в годините на ПСВ (1914 – 1918 година)

Българското стопанство в годините на войните (1912 – 1918 година)

Следвоенно възстановяване и стабилизация на сс (1919 – 1929 година)

Световната Стопанска Криза (1929 – 1933 година)

Световната икономика в навечерието на ВСВ

Стопанството на Германия между ПСВ и ВСВ

Стопанството на САЩ между двете световни войни

Българското стопанство след ПСВ (1918 – 1923 година)

Стабилизация и криза в българското стопанство (1924-1934 година)

Българското стопанство в навечериено на ВСВ

Световното стопанство в годините на ВСВ (1939 – 1945 година)

Военновременната икономика на България (1939 – 1944 година)

Основни насоки и динамика на световния икономически процес след ВСВ



заключение

Икомоническо развитие на напредналите капиталистически държави след ВСВ

Икономическо развитие на социалистическите страни след ВСВ

Икономика на България след ВСВ



УВОД
Стопанската история като наука.
Предмет, методи, задачи, периодизация.

Това е наука, която изучава икономическото минало на народите, историческото развитие на обществата в стопански план. Метод за изследване, използван от стопанската история е съвкупността от принципи, средства и начини за разкриване на същността и зависимостите на явленията и процесите, които са обект на разглеждане. Основни методи са икономическият анализ и математико статистическият подход. Една от важните задачи на СИ е периодизацията на световния стопанско-исторически просцес.

Основните подходи за периодизацията са два: 1. Формационен (Маркс). При него световното развитие се разглежда като движение от простото към сложното (робовладелския строй). Делението е на средновековна история, история на капитализма и най-нова история. За марксистите най-новата история е развитието на капитализма. 2. Цивилизационен - при него има много концепции. Общото между тях е, че в пространствен и времеви план възникват, развиват се и умират цивилизации без да има приемственост между тях.


Аграрно развитие и особености на феодалните отношения в Европа и Азия. Стопанско развитие на средновековния град.
Средновековието в Европа продължава от 5 до 17 в., а в Азия до 18. Най-характерно за западноевропейския феодализъм е господството на едрата поземлена собственост. Голяма роля в развитието на феодалните отношения има имунитетът, даван от феодалите. В ранното средновековие селяните сами си произвеждат необходимите занаятчийски изделия. Търговията е слабо развита.
В Азия формирането на феодализма протича под контрола на държавата, тя е висш собственик на земя. В резултат феодализма води до подобряване на земеобработването, а от там и до получаване на излишъци. Това е в основата на отделянето на занаятите и на формирането на средновековните градове. Първите икономически градове са от 10в. – в северна Италия и южна Франция.
Икономиката на градовете, които по това време са твърде малко, се крепи на търговията и занаятите. Занаятите се организират в цехове, като съществува вътрешно цехова йерархия. Това спомага за оптимизирането на труда. Организират се градски пазари и междуградски панаири. Развива се международната търговия. Съществуват два основни търговски района: средиземноморски – Венеция и Геноа търгуват с Изтока. И прибалтийски, където организацията Ханза търгува със северните страни и Русия.
Стопанско развитие и фоедално отношения
в Средновековна България (7 – 14 в.)

До създаването на българската държава прабългарите и славяните са скотовъдци. При тях е приет родово-общинският строй. След 681 година с появата на поземлената частна собственост започва формирането на феодализма по българските земи. Концентрацията на поземлена собственост води до обезземляването на някои селяни. Забогателите предоставят земята си за обработване срещу аренда. След време селяните изпадат във феодална зависимост от собствениците на земята. Близостта на България и Византия спомага за развитието на търговия, което от своя страна дава силен тласък на земеделието и скотовъдството.
През 1018 година България пада под византийска власт. В завладените райони са настанени византийски гарнизони, а българската аристокрация е заменена от византийска администрация. Българите са разделени на свободни и зависими, но голяма част от свободните бързо стават зависими, не могат да си плащат данъците. Като цяло византийското владичество е негативно – то забавя икономическото и социалното развитие на страната. От друга страна българите заимстват по-прогресивните постижения на Византия в технологията и стопанската структура.
Османската стопанска система 15 – 17 в.
Въвеждането на османската феодална система в българските земи е продължителен процес. На практика тя се оказва сложна симбиоза между нормите на Исляма и досегашната българска система.
Цялата земя на империята е държавна, като с нея се разпорежда султана. Той я раздава на появилите се спахии. По този начин се укрепва военният централизъм. Аграрната система се оказва ефективна, но в нея има много феодални противоречия. Експлоатацията на българите се състои в плащането на всевъзможни данъци, както към спахията, така и към държавата. След преминаването на бурята на завоюването (15-16 в.) селското стопанство продължава прогреса си. Полученият излишък от продукцията активизира и вътрешната и външната търговия.
През 15-16 в. градските центрове постепенно се съвземат. Струпването на хора в тях довежда до засилване на занаятите, свързани с изхранването на населението. Освен това се развиват текстилните и металообработващите занаяти. Възникват еснафските организации, регламентиращи производствения процес на заначтчиите.
Последиците от покоряването на България от османците са крайно негативни. Прекъснато е естественото развитите на средновековната българска държава. България е изолирана от прогресиращия европейски свят.

Великите географски открития и последиците им за световното икономическо развитие
Периодът на ВГО се определя като преход от средновековието към модерното общество. Основно в периода е откриването на Америка (1492 година), на морския път към Индия и околосватското пътешествие на Магелан. Причините са както икономически (нужда от нови търговски пътища след османската инвазия), така и религиозни (очаквания за съюзници срещу турците на запад от Сахара.
Манифактурен капитализъм
Хронологични граници и предпоставки за утвърждаването му. Развитие на манифактурната промишленост в големите държави 17 – 18 в.
Като цяло периодът обхваща времето от втората полвина на 16 до края на 18 в. (до 1789 година – Френската Буржоазна Революция). През 16 – 17 век все още има феодални остатъци и отношения. В западна Европа се формират нови класи и форми на производство, в чиято основа е напредъкът от късното средновековие (вятърният и водният двигател, печатната машина).
Новите производствени методи изискват работна ръка, която се появява с превръщането на селяните в пролетарий (било то насила като в Англия или чрез непосилни данъци). Една от последиците от ВГО е създаването на световен пазар, което утвърждава политика на меркантилизъм (внос на благородни метали, износ на продукция). Така се разширява производството и манифактурата става основна единица, без да убива занаятчийството. Тя бива централизирана, децентрлизирана и смесена. Формират се буржоазия и пролетариат съответно от заможни или забогатели цехови майстори, селяни търговци, лихвари и т.н. и от изгубилите земята си селяни, цехови майстори и др. Буржоазията води борбата срещу феодалната класа и абсолютната монархия. 1642 година – Английската БР, 1789 година – Френската.
Аграрно Развитие на гоелмите европейски държави и САЩ през 16 – 18в.
“Аграрната революция” започва в началото на 16в. и продължава до средата на 18 в. Тя се състои в изгонването на свободните дребни и средни селски производители от земята, която обработват. В Англия това води до задълбочаване на имуществената и класова диференциация сред селското население. Съществвена промяна в режима на поземлената собственост настъпва с обявения през 1646 акт за отмяна на “рицарското държане”. Феодалната собственост е превърната в пълна частна собственост.
В икономическия и политическия живот на Франция настъпва упадък. Запазен е пълният монопол на феодалната аристокрация върху земята. Започва процес на обезземляване на селяните и първоначално натрупване на капитал. Появяват се капиталистически ферми.
В Германия се очертават 2 аграпни района. Пъвият е на изток от р. Елба и за него са характерни големите Юнкерски стопанства. Вторият е на запад-югозапад от река Елба. Там преобладават дребните СС.
В САЩ се очертават 3 района със съществени различия във формите на земеделие. Североизточните области са райони на дребно фермерско стопанство. В централните части се развива едрото фермерство, произвеждащо за вътрешния и външния пазар. За южните области е характерно едрото плантационно стопанство, в което се използва робският труд.

ГЛАВА ПЪРВА. СВЕТОВНАТА ИКОНОМИКА СЛЕД ВСВ

1.1. Стопанството на развитите държави след Втората световна война
Едновременно с бързото развитие на САЩ и Западна Европа в следвоенните десетилетия в Далечния Изток израства бързо могъщия Японски икономически феномен. Още в началото на 50-те години, освободена от бремето на грамаден военен апарат и военно производство Япония достига довоенното ниво на стопанското си развитие, а между 1951 година и 1973 година. Средногодишният ръст на брутния национален продукт на японската икономика достига 10%. И още към 1969 година. По общия обем на промишленото си производство Япония излиза на второ място в света след САЩ.
Разбира се в японското стопанство се запазват за дълго, почти до сега онези специфични отношения на сцепление на работещите и собствениците на корпорациите, наподобяващи средновековната кланова принадлежност, стигаща до самообреченост. Тези специфични отношения в голяма степен всъщност обясняват и съвременното японско икономическо чудо, което съчетава непознат в Европа и Америка нисък стандарт на живот с мощни темпове на развитие на националната икономика. Между другото, и това е важно до колкото сега у нас масово прониква южно корейското икономическо присъствие, този японски модел до голяма степен се възприема от втората половина на 70-те години в Южна Корея.
Близо десетилетие след войната САЩ запазват до голяма степен огромните си предимства в Световното стопанство, установени още между двете световни войни и нарастнали след 1945 година. Тогава Щатите дават половината от световната промишлена продукция и макар през 1953 година. Този дял да спада до 44,7%, той все още е основен за света. Американският дял от световния брутен национален продукт след войната е повече от 1/3. Към 1960 година вече е спаднал на 25,9%, но е все още значителен.
От средата на 50-те години обаче, когато развитите европейски държави възстановяват икономическия си потенциал, растежът на тяхната икономика се засилва, а техният дял в световното производство отново заема значително място. И ако средният годишен ръст на американското производство между 1948 и 1962 година средно е 1,6%, то ръстът на най-развитите европейски държави е средно над 4%. Разбира се тук трябва да се има предвид, че САЩ продължават след войната от едно много високо ниво на производство от военновременния период, което претърпява известна мирновременна трансформация, без обаче да претърпи някакви особени сътресения.
В същото време растежът на основните европейски държави тръгва от много ниско ниво след огромните загуби и разрушения. Показателен за това е фактът, че най-голям е растежът на ФРГ – 6,8%, на Италия – 5,6%, на 3,4%, чието стопанство е претърпяло най-значителни разрушения. Независимо от всичко европейският следвоенен растеж е впечатляващ и той показва сериозната роля на вековни промишлени, технологични и организационни традиции.
Особено впечатляващ е Западногерманският Wirtschaftswunder /икономическо чудо/. Само в краткото време между 1948 и 1952 година германското индустриално производство нараства с 10%, а реалният брутен продукт с 67%. Производството на стомана, което към 1946 година почти е спряло през 1960 година достига 34 млн. тона и е най-голямото в Европа. Мощните химически, електротехнически, металургични, автомобилни компании възстановяват своето производство и отново стават индустриалните гиганти на Европа.
Това се отразява благоприятно и върху другите сфери на западногерманската икономика. Липсата на военни разходи и значителните американски капитали и инвестиции са съчетани с умелата политика на икономическа интеграция с Франция и други западноевропейски държави, както и с целенасочената инвестиционна политика на държавата, особено по времето на Конрад Аденауер. Федералната република напълно изоставя вековната доктрина на “модерния германски милитаризъм”, която от втората половина на ХIХ в. до края на Втората световна война, с малки изключения е основа на икономическата и външната политика на Германия.
Впечатляващ е и общият икономически подем на Франция в първите следвоенни десетилетия. Тръгнала от крайно ниско ниво на индустриализация в първите десетилетия на ХХ век, тя преживява силен индустриален подем през
20-те години. Той е по-скоро догонване на най-мощните индустриални държави. От началото на 30-те години обаче, френското стопанство изпада в криза и продължителна стагнация. До началото на Втората световна война страната не успява да преодолее последиците от Великата депресия.
По време на войната почти целия промишлен потенциал, ресурсите, транспорта, аграрното стопанство са подчинени на Третия райх, превърнати в придатък към мощното германско военно производство. Така сравнително ниското общо ниво на индустриализация на Франция прави следвоенният й икономически растеж наистина впечатляващ. Значителните американски капитали и целенасочената политика на интеграция, особено с бурно развиващата се индустриална Западна Германия, осигуряват този растеж.
Годишният темп на развитие на френската икономика още към средата на 50-те години надхвърля 4,5%, а след създаването на Общия европейски пазар, през 60-те години достига 5,8% - един от най-високите в света. Не само традиционното аграрно стопанство и леката индустрия получават големи външнотърговски възможности, но и отраслите на тежката промишленост, които досега винаги са отстъпвали на другите големи индустриални държави.
За около 20 години след 1949 година автомобилната промишленост увеличава производството си 10 пъти, алуминиевата – 6 пъти, 2,5 пъти нараства производството на чугун и стомана. В голямата си част обаче, френските предприятия остават сравнително малки на фона на мощната германска индустрия. Подобно на ФРГ френският икономически ръст в следвоенните десетилетия е свързан освен с американската помощ и с умелата и последователна политика на интеграция в Европа.
Доста значителен ръст, в следвоенните десетилетия, показва и италианската икономика. Някои дори говорят за италианско икономическо чудо макар, че този ръст се оказва доста неустойчив поради редица типични за Италия обстоятелства – традиционните стопански различия между Севера и Юга, станали още по-фрапиращи в следвоенната разруха; честата смяна на правителства, респективно на стопанска политика; новото развитие на прословутата “тъмна” икономика.
Въпреки това, макар и изхождайки от крайно ниско икономическо ниво в следвоенните години, италианската икономика показва завидни темпове на растеж. Някои от бързо възстановените отрасли на индустрията, особено автомобилният, показват значителни възможности и висока конкурентноспособност още в първите следвоенни десетилетия. Влизането на Италия в Общия пазар засилва тези възможности. Така страната учудващо бързо заема място между седемте най-развити икономики в света, макар че чувствително изостава не само от извъневропейските гиганти САЩ, Япония и Канада, но и от другите три големи западноевропейски държави – ФРГ, Великобритания и Франция.
Доста по-различни са тенденциите в икономическото развитие на Великобритания в следвоенните десетилетия. Първата и най-мощна до последните десетилетия на ХIХ в. индустриална държава в света още преди ХХ в. показва известен застой, особено в сферата на технологичното обновление.
Развивала се близо два века като най-могъщата морска и колониална империя в света, Великобритания и в първата половина на ХХ в. продължава да определя стопанската си политика от гледна точка на имперските си амбиции - господство в световния океан, ерго, в световната търговия; износ но огромни капитали и промишлена продукция (предимно в колониите и доминионите си) и внос на суровини, горива и храни.
Инвестициите за своевременно технологично обновление обаче, остават относително малки, а както основателно отбелязва У. Ростоу това силно намалява възможностите за стабилен икономически растеж. На това обстоятелство, в значителна степен, се дължи и хроничното икономическо изоставане на Великобритания от края на ХIХ век нататък. Имперските амбиции и традиционната британска икономическа политика продължават чак до годините след Втората световна война, за да се превърнат в илюзии в следвоенните десетилетия.
По този повод известният британски историк Пол Кенеди отбелязва: “Фактът, че Англия е непобедена, че е все още една от “трите големи” в Потсдам и че си е възвърнала световната империя, прави психологически трудно хората да видят необходимостта от драстични промени в собствената си икономическа система... Сигурна все още в особеното място, което заема, Англия продължава да разчита на затворените колониални пазари, бори се напразно да запази старата стойност на лирата стерлинга, поддържа скъпи презокеански гарнизони (голям канал за изтичане на валута), отказва да се присъедини към първите движения за европейски съюз и изразходва за отбрана повече пари от всяка друга сила в НАТО, с изключение на самите Съединени щати”. (Кенеди, П., Възход и падение на Великите сили, т. II, С. 1997 година, с. 95).
Наистина британското икономическо изоставане не се забелязва веднага в първото следвоенно десетилетие, когато и останалите европейски държави все още възстановяват икономиките си. От средата на 50-те години обаче, стагнацията на британската икономика става очевидна, особено на фона на мощния германски индустриален подем, на бързия икономически растеж на Франция и Италия.

Продължаващият износ на капитали към презморските владения и големите военни разходи (особено с развитието на британската ядрена програма), отново изтеглят възможните инвестиции за технологично обновление, за развитие на основните промишлени отрасли и собственото аграрно стопанство. Военният крах в Египет през 1956 година показва, че Великобритания вече е неспособна да задържи колониалната си империя и тя бързо започва да се разпада.


Това вече налага неминуемо преструктуриране на цялата й икономическа система. Ще минат обаче доста години преди това да бъде извършено. Стопанското изоставане на Великобритания има своите конкретни примери в относително слабия среден годишен ръст на британското производство – 2,4% при 6,8% на ФРГ, 5,6% на Италия, 3,4% на Франция. Традиционното корабостроене неколкократно свива производството си. Автомобилната, електротехническата и други индустрии попадат под ударите на мощната конкуренция на САЩ, ФРГ, Франция, Италия, а не след дълго и на Япония. Така британският дял в световното промишлено производство спада от 8,6% през 1953 година на по-малко от 6% в края на 60-те години, за да слезе до 4% към 1980 година. Великобритания, която непосредствено след Втората световна война е трета в света по брутния си национален продукт, изостава още в първите следвоенни десетилетия не само от ФРГ и Япония, но и след Франция. През 1955 година Британският дял в световната търговия е 19,8%, а към средата на 70-те години той спада на 8,7%.1

1.2. Комунистическата стопанска система след войната.
Засилената конфронтация между двете системи, изостреното идеологическо противопоставяне и коренно противоположните тенденции на икономическа организация затварят и в значителна степен самоизолират т. нар. "социалистически лагер" в началото на 50-те години.
Още в сталиново време се проявява присъщият на тоталитарните системи стремеж към икономическа автаркия, т. е. към изграждане на напълно самозадоволяващо се стопанство, независимо от останалия свят. За целта се изграждат съответни институции за централизиране на икономиките, политическото и военното устройство на държавите от лагера. Още през януари 1947 година шест държави от Съветския блок – СССР, България, Румъния, Полша, Унгария и Чехословакия подписват договор за единна икономическа система - Съвет за икономическа взаимопомощ (СИВ).
Договорът всъщност е именно решаващата стъпка към затворена, автаркична система за самозадоволяваща се икономика. Тя създава своя, вътрешна система за разплащане, която е в разрез със световните търговски и финансови отношения, собствени валутни отношения, които да изолират системата от външния свят. Основна роля в тази система играе рублата. И тук всъщност се крие една от големите причини за сегашната икономическа трагедия на бившите социалистически държави, защото тази изолирана валутна система, откъсната от развитието на валутните отношения в света на пазарното стопанство през петте десетилетия след войната създава страхотния дисбаланс и инфлация в тези държави след рухването на комунистическата система.
През 1949 година към СИВ се присъединява Албания (напуснала през 1961 година). В 1950 година в съвета влиза ГДР, през 1962 година – Монголия, а през 1972 година – Куба. СИВ има засилени икономически отношения с Китай и Северна Корея, до началото на 60-те години, когато настъпва обяснимия разрив между традиционните централизирани азиатски системи и привидно "разведряващата "се съветска система от времето на Хрушчов.
Защото както се изразява един много интелигентен млад изследовател на китайската икономика у нас – едва ли Мао Цзе Дун е прочел много страници от Маркс. Той по-скоро е прочел повече от Ленин и особено от Сталин, които са му свършили много по-добра работа при реставрацията на хилядолетните азиатски традиции на централизация макар и под новата идейна окраска на комунистическия тоталитаризъм.
Китай действително се проявява, макар и не веднага след войната, като особен феномен. Излязла от продължителна гражданска война, страната е овладяна от комунистическото движение на Мао Цзе Дун, не без съветска военна помощ. Въпреки това обаче, Китай не става съветски сателит както повечето източно европейски държави. До средата на 50-те години съветско-китайските отношения вървят в унисон и съветската финансова и техническа помощ допринася за икономическото възстановяване на огромната държава. Още тогава обаче, Мао недвусмислено подчертава, че Китай ще се развива по собствен път, като на преговорите със СССР, след смъртта на Сталин, демонстрира равнопоставеност и самостоятелност.
Китайският комунизъм се основава повече на селските комуни отколкото на пролетарската догма и разривът не закъснява. След 1949 г. селските комуни бързо се налагат и изместват частната собственост. Общата национализация е последвана от подобни тенденции като тези в СССР през 30-те години - гигантски промишлени строежи, главно по съветски образци.
Стопанската изостаналост и разрухата от гражданската война и японската окупация са толкова големи, че до средата на 50-те години Китай дава само 2,3% от световното промишлено производство. Огромната част от населението (увеличаващо се средно с 10 млн. годишно) живее в условията на мизерия.
Съществуващата инфраструктура в източните райони и Манджурия, както и индустриализацията през 50-те години, дават резултати и през 1957 година промишленото производство е удвоено. Капиталите и инвестициите обаче, са крайно недостатъчни, а разривът със СССР прекъсва и руската финансова и техническа помощ. Политиката на крайна конфронтация и военните сблъсъци по границите пък насочват голяма част от бюджета към колосално увеличаване на армията и въоръжението, а също и към създаването на собствена ядрена програма. Към всичко това се прибавя и обявеният от Мао “велик скок”, довел до репресии срещу всички кръгове на интелигенцията. Всичко това срива началните стъпки на икономически растеж и довежда до изолация на Китай.
Трябва да мине повече от едно десетилетие, чак до втората половина на
70-те години, за да се преодолеят последиците от прословутата “културна революция” и икономическите експерименти на Мао за да навлезе огромната държава в етап на подем и в началото на 80-те години да се отбележи стабилен икономически растеж, свързан главно с икономическите реформи на Дън Сяо Пин.
Откъснал се от съветската зависимост, още от края на 50-те години Китай се опитва да играе ролята на нов, трети център на стопанско и стратегическо влияние между САЩ и СССР. Започва една упорита идейна инвазия в страните на Третия свят, която трябва да реализира китайската доктрина за триъгълника – трите главни центъра СССР, САЩ и Китай. Тази доктрина отразява китайските претенции за ръководна роля в Третия свят. И въпреки, че не всичко от нея се осъществява, през втората половина на ХХ век ролята на Китай в световната политика и икономика все повече нараства.
Затова и в началото на 70-те години Хенри Кисинджър ще определи Китай като един от петте основни центрове на световната икономика. Уолт Ростоу пък, в прогнозите си за многополюсния характер на икономическите отношения през ХХI век, ще постави Китай в ролята на един от първостепенните световни фактори още от първото десетилетие на този век.
Не всички държави от Източна Европа възприемат в пълна степен болшевишкия икономически модел – за разлика от политическия. Сякаш някаква невидима граница продължава и след столетие да очертава една видима (дори до сега) разлика между бившите територии на Османската империя и тези на Австрийската. Защото именно в Чехословакия, Унгария и Полша се запазват някои, макар и ограничени остатъци от пазарни отношения и частна собственост главно във вътрешната търговия и дребното производство, както и в селското стопанство (особено в Полша).
Подобни тенденции, макар и в друга насока, се проявяват в комунистическа Югославия на Тито и то главно пак в бившите австрийски провинции Хърватско, Словения, Войводина. Тези тенденции между другото са в основата и на сегашните събития в бившите югославски републики. Защото освен всички религиозно-културни противоречия, Хърватско и Словения запазват дори след седемдесетгодишно насилствено присъствие в Югославското кралство и в комунистическа Югославия значителни предимства в икономическата инфраструктура, технологиите, промишлените традиции и модерните пазарни отношения.
Други източноевропейски държави възприемат напълно болшевишкия модел на планова икономика, ликвидирайки изцяло всякаква частна собственост. Така става в Румъния, България и Албания, както и в т. нар. Германска демократична република, където военният и олитически контрол на СССР изключва всякакви други решения.

В същото време в Полша основната част от земята – над 83% остава частна собственост, макар и контролирана от комунистическата държава, която изключва свободните пазарни отношения. В Унгария въстанието от 1956 година принуждава сателитното комунистическо управление да търси решения в известни отстъпки – “лична собственост” върху земя, добитък, инвентар, запазва се известна частна собственост в дребното производство.


И в Чехословакия се търсят подобни компромиси за да се тушира недоволството от наложения комунистически модел. Тя има и предимството на добрата инфраструктура, развитата индустрия и промишлени традиции на чехите още от австрийско време. Така в трите държави се запазват известни “полупазарни” отношения в дребната градска търговия и дребното производство. Те, макар и потискани от Комунистическата система на тотален контрол, без възможности за истинска печалба и развитие на капитал, все пак запазват през десетилетията на комунизма някаква алюзия за пазарна икономика.
В същото време трите балкански държави налагат напълно съветската икономическа система. Още в края на 40-те години се извършва пълна национализация на едрата собственост, природните богатства и обекти. Установява се пълен държавен монопол върху финансовата и кредитна система, върху валутните отношения и външната търговия. Постепенно, в различен срок, но общо взето до началото на 60-те години, се премахва и всякаква дребна градска и селска частна собственост, като се формират, под тоталния натиск на партията-държава, фиктивни кооперации.
Тези кооперации всъщност се доминират от държавата, която определя тяхното производство по държавен план, а реализацията му по държавни цени. Така кооперативизмът се обезсмисля, а от 70-те години вече се говори за сливане на държавната и кооперативната собственост в “единна общонародна”, т.е. в държавна собственост. По този начин обикновения човек напълно сеизключва от собствеността и индивидуалната инициатива, а единствен собственик остава висшата партийно-държавна номенклатура.
Тя няма конкуренция, не подлежи на контрол извън нея и постепенно се превръща в затворена каста. В това всъщност, до голяма степен се крие и началото на края на Комунистическата система – смазването на индивидуалната инициатива и конкуренцията, основани на частната собственост и свободната реализация на личността и същевременно закърняването и деградацията на висшата номенклатура поради липсата на контрол и външни конкуриращи структури.
Социалистическият “лагер” също преживява период на възстановяване и известен икономически подем в първите следвоенни десетилетия. Този подем обаче бързо е насочен в едностранчиви, доминирани от идеологически догми за “историческата предопределеност” на комунизма посоки. Така икономиката, следвайки идеологията и политиката на тоталитарната система, е съсредоточена към задължително постигане на превъзходството.
Промишлената гигантомания обхванала СССР през 30-те години, се пренася в социалистическите държави в следвоенните десетилетия. Тя, заедно с форсираната социалистическа колективизация на аграрното стопанство, предизвикват миграционни и демографски процеси с фатални последици за някои от държавите от Комунистическия блок (включително и България).
Много от големите промишлени предприятия не са съобразени нито с ресурсните възможности, нито с промишлените традиции на малките източноевропейски държави, а са планирани за една обща индустриална система на комунистическия лагер, обвързана със съветски суровини и допълваща военно-промишления комплекс и индустриалния потенциал на СССР.
Остарели безнадеждно, в голямата си част заедно с 80% от самата съветска промишленост, още от края на 70-те години те се превръщат не само в нерентабилни гиганти, бълващи скъпа, трудоемка и нискокачествена продукция, пласирана почти изцяло на принудително непретенциозния социалистически пазар, но и в ужасен екологически проблем с бъдещи последици. Но едва след рухването на Комунистическия блок, когато секват съветските суровини и се разпада социалистическия пазар, изправени пред големите изисквания на световния пазар, те разкриват цялата безсмислица на изградената върху идеологически доктрини автаркична комунистическа икономическа система.
Форсираната урбанизация, предизвикана от насилствената колективизация и ускореното индустриализиране обезлюдяват големи аграрни райони, лишавайки ги от истинските производителисобственици, като ги оставят на машините и прогресивно нарастващата комунистическа аграрна бюрокрация. Отчуждаването на основната част от населението от земята и собствеността, липсата на конкуренция, на пазар на земята са заменени от държавно планиране, от изкуствени “стимули” и кампании на аграрната номенклатура. Те не могат да заменят истинските икономически закони, интереса на собственика и стимулите на печалбата и конкуренцията.
Автаркичните тенденции на цялата Комунистическа система откъсват и аграрното стопанство от реалния световен пазар. След известен подем, отразяващ повече възстановяването на производството в следвоеното десетилетие, започва спад, който става хроничен. Качеството на аграрната продукция е далеч под световните стандарти и се реализира изключително в рамките на пазара на комунистическата система.
СССР и сателитите му безнадеждно изостават в областта на аграрното стопанство: ако през 50-те години неговите добиви нарастват годишно с 4,8%, то през 60-те години нарастването е само 3%, а през 70-те – 1,8%. Към 80-те години съветското аграрно производство е над 8 пъти послабопроизводително от американското. Както пише П. Кенеди, тогава един американски фермер може да изхрани 65 души, а един съветски колхозник едва 8 души. Следствие на всичко това, почти през целия период от войната до 80-те години на ХХ в.
СССР внася огромни количества зърнени храни. (За сравнение, в първото десетилетие на ХХ в. Руската империя изнася средно годишно по 12 млн. тона зърнени храни). (Ростоу, У., Стадии на икономическия растеж, С.1993 година, с.118) Конфронтацията със Запада, достигаща на моменти до психоза, от една страна довежда до прехвърляне на огромни бюджетни средства към военнопромишления комплекс на страните от Варшавския договор (военната организация на Комунистическия блок), за големи и несъобразени с мирното време армии, за постоянно увеличаване оръжейния и ядрения потенциал, както и за нови оръжейни технологии.

Това обаче, лишава много други отрасли от инвестиции ерго от своевременно обновление и е една от главните причини за последвалата след 2-3 десетилетия икономическа стагнация и фатално технологично изоставане на цялата Комунистическа система. От друга страна конфронтацията окончателно формира прословутата “желязна завеса” и засилва изолацията на комунистическия лагер не само политически, но и от световното стопанство с всички последици от това.

Една от най-важните последици е изолацията на “лагера” от едно все по-нарастващо технологично обновление обхванало Западния свят и Япония от 60-те години. То е резултат главно от конкуренцията между частните фирми и компании, както и от една целенасочена политика на постоянни инвестиции на държавите и частните компании в нови технически открития и внедряването им, провеждана с особена упоритост и последователност най-вече от ФРГ и Япония. В същото време основната част от бюджета на СССР отива във военните отрасли и технологии.2

1.3. Световни финансови структури – значение и географски обхват
В резултат на развитието на производителните сили, на международното разделение на труда, на международните икономически отношения, на международните пазари и комуникациите между стопанските субекти, пръснати по света, се създава комплекс от  икономически връзки, които ги поставят в пряка или опосредствана зависимост.
Промишленото производство прави държавните граници тесни за новите потребности на възпроизводствения процес. Постепенно се създават икономически предпоставки за формиране на световното стопанство, в което са вплетени национални стопански комплекси, транснационални и наднационални структури. В наше време, за да се разберат процесите в икономиката на отделните страни, е необходимо да се отчитат тенденциите в световното стопанство и мястото им в глобалната система. Малкото опити на отделни страни да се изолират от тенденциите на световното стопанство и да се превърнат в някакъв своеобразен остров в него се оказаха пагубни.
По своята същност световното стопанство не е просто сбор от националните стопанства на отделните държави, а система от взаимно свързани разнородни стопански субекти. Световното стопанство е една от проявите в развитието на икономиката икономическите системи. Появата на световното стопанство отбелязва нов етап в организирането на трите фази на възпроизводство – производство, разпределение и потребление на блага. Те започват да се осъществяват върху широка основа, надхвърляща границите на държавата. Неравномерното развитие на отделни страни води до отреждането на различни роли на отделните държави и територии в световната стопанска система.
Обособяват се индустриални центрове “фабрики на света” като Англия, по-късно САЩ, Германия и техните аграрни суровинни придатъци.

Важни функции придобива финансовото обслужване – сфера в която страни като Франция, Швейцария и центрове като Лондон, Ню Йорк, Цюрих, Франкфурт, Париж, Токио, Хонг Конг нарушават традициите. В структурата на световното стопанство са вплетени фирми, държави, икономически съюзи от държави, международни организации. След края на Втората световна война се създават международни институции за регулиране на производството в световното стопанство.


През 1944 година – Международната банка за възстановяване и развитие и Международния валутен фонд, които се превърнаха във важни инструменти за координиране на усилията на държавите за създаване на благоприятни международни условия за развитие на националните икономики и връзките между тях. Подписано е общо споразумение за търговията и тарифите (ГАТТ), което се превърна в СТО през 1995 година, чиято основна задача е да съдейства за либерализирането на международната търговия със стоки и услуги.
От 70-те години се утвърждават нови механизми за съгласуване на политиката на най-развитите държави в света, известни като Г-24 и Г-7 (Г-8). Постигнати са решения в международните институции, които оказват влияние върху световното стопанство. Кризата на международната валутно-финансова система през 70те години предизвиква държавите да търсят решение чрез международно споразумение, намиращо израз в така нареченото книжно злато или Специални права на тираж – средство, което пое някои от функциите на световните пари.



Каталог: 2010
2010 -> Ноември, 2010 Г. Зад Кое е неизвестното число в равенството: (420 Х): 3=310 а) 55 б) 66 в) 85 г) 504 За
2010 -> Регионален инспекторат по образованието – бургас съюз на математиците в българия – секция бургас дванадесето състезание по математика
2010 -> Януари – 2010 тест зад Резултатът от пресмятане на израза А. В, където
2010 -> Библиографски опис на публикациите, свързани със славянските литератури в списание „Панорама” /1980 – 2011
2010 -> Специалисти от отдел кнос, Дирекция „Здравен Контрол при риокоз русе, извършиха проверки в обектите за съхранение и продажба на лекарствени продукти за хуманната медицина на територията на град Русе
2010 -> 7 клас отговори на теста
2010 -> Конкурс за научно звание „професор" по научна специалност 05. 02. 18 „Икономика и управление" (Стопанска логистика) при унсс, обявен в дв бр. 4/ 15. 01. 2010
2010 -> Код на училище Име на училище


Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3   4   5


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница