Теоретизации върху женския глас: философия и основания амелия Личева



Дата05.02.2017
Размер188.33 Kb.
ТЕОРЕТИЗАЦИИ ВЪРХУ ЖЕНСКИЯ ГЛАС: ФИЛОСОФИЯ И ОСНОВАНИЯ

Амелия Личева

Много теоретични книги, които се занимават с въпроса за става­нето на женската традиция, за спецификите на женската литература и които детайлно следят особеностите на женското писане, поставят въпроса за женския глас. Но повечето от тях не се опитват да дефини­рат този глас, а само историзират, отъждествявайки женския глас с гласа на една или друга авторка, разчетим в текстовете й. Въпреки това обаче в този текст ще се постарая да изведа опорите, които кон­ституират женския глас, както и да представя някои от днешните по-влиятелни теории за женския глас и женското писане. Защото - бързам да направя тази уговорка - съвременната теоретична мисъл често пъти използва като взаимозаменяеми „глас" и „език" или „глас" и „почерк", така че и при мен те често пъти ще функционират като синоними.

Отликите между мъжкия и женския глас започват далеч отвъд ли­тературата, коренят се в твърдения от типа - основното различие меж­ду говоренето и писането на мъжете и жените произхожда от проти­вопоставянето на техните позиции. Активността и склонността да се завоюва обектът правят мъжкия глас по-властен, докато пасивност­та и склонността на жените да се отдават рефлектират в по-отстъп­чивия женски глас. Иначе казано, анатомията, културата, общество­то приписват на женския и на мъжкия глас различни конотации.

По тази причина и психолингвистиката, социолингвистиката, ет­нолингвистиката маркират отликите в тези два типа гласове. Като най-често настояват върху чисто емоционалните конотации, които са различни при мъжкия и женския стил на говорене. Мъжкият глас бива натоварван с представата за стегнатост, дори сухост, делови-тост, докато женският се мисли като изразител на склонността към хиперболизация, разлятост, многословност. Мъжкият глас най-чес-то е провиждай като плод на рефлексии, докато женският - като ре-зултат от спонтанността. Което пък от своя страна води до най-раз-пространената опозиция, в която се полагат мъжкият и женският глас, опозицията обективно-субективно. Или, както изтъква Лиз Вис-

169

керщраух1, крайната субективност на женския глас се противопос­тавя на обективиращото мъжко говорене. Като преливанията - от­сича тя - са невъзможни - с мъжкия език трудно се говори субективно или по-скоро - направо не се говори.

Изобщо, приема се, че половете оперират с различни структурни системи и кодове и затова владеят различни езици, доколкото зад всеки идеолект прозира някакъв родов модел.

Все в този дух Джон и Сандра Кондри2 отбелязват, че дори още в проплакването на детето са откриваеми бъдещите отлики в гласа, респективно в говоренето. Проплакването на момченцето звучи като гняв, вярват те, докато на момиченцето - като страх. Тези първи изяви на гласа по-късно избиват в език, доминиран от команди - при мом­чето, и отколебливи фрази - при момичето. И определят по-късните параметри на обхвата на мъжкия и женския глас. Защото речта на же­ните не е като тази на мъжете, дори когато се използват едни и същи думи и граматическите конструкции са еднакви.

Женският глас - разногласия

Говорещата жена принадлежи на едно гранично пространство, на ничията земя. Женският глас носи идеята за интериоризирането на мъжкото и превръщането му в своето друго. Но той може и да интериоризира просто собствената си другост и по този начин да мар­кира другостта си. Защото женският глас не само звучи различно, но и се въплъщава в записите като различен. Как - ще стане дума малко по-късно.

Преди това обаче нека видим все пак по какъв начин биват раз­глеждани женският глас и женският език.

Според Джон Стюарт Мил3, ако жените обитават различен кон­тинент и никога не са чели произведенията на мъжете автори, само тогава те ще имат собствен глас и ще създават собствена литература-

В противен случай те ще бъдат просто имитаторки, не иноваторки. Хвърдение, което насочва към факта, че гласът е самостоятелен, не­зависим, че той не е резоньор единствено на личната история, но е ехо и на културната история, на социалния контекст. Обратно на Мил, Дороти Ричардсън4 е убедена, че жените по условие владеят някакъв свой си диалект, който говорят помежду си и който е неразбираем за мъжете, и именно този странен и тайнствен диалект е залогът за кон­струирането на техния собствен глас и език.

Идеята за наличието на някакъв особен женски език по принцип е стара идея, която е свързана с митовете и фолклора. В тях женският език, доколкото има някакво ясно заявено битие, винаги се мисли като таен, прикрит, скрит. По тази причина мъжете никога не могат да го усвоят и заговорят. Както отбелязва Илейн Шоуолтър5, още Херодот съобщава, че амазонките са способни лингвистки, които лес­но усвояват езика на своите антагонисти (мъже), докато мъжете ни­кога не научават женския език. През XVII-XVIII в. отново усилено се заговаря за женски език. Мисионери и пътешественици откриват полово маркирани различия в езика на жителите на Америка, Азия, Африка... При това основанието да се набляга върху разликата меж­ду мъжкия и женския език се базира най-вече на факта, че често се откриват понятия в женската реч, които имат своите синоними в мъж­ката, но които фонетично звучат по съвсем различен начин. Тоест още в подобни виждания мъжкият език е посочен като нормата, а женският - като отклонението. Все в този дух в „Бялата богиня" Ро­бърт Грейвс6 отбелязва, че женският език е съществувал през матри-архата, но след голямата битка, когато матриархатът е отхвърлен, и женският език потъва, оцелявайки само при някои култови практики и при вещерството. И за Гражина Борковска7 женският език е просъ­ществувал единствено в мита, в разказите за тайнственото място на комуникация, каквото е държавата на амазонките, в приказките, връ­щащи ни в матриархата. Затова и той според нея е забравен, умрял език. Което не значи, че Борковска не се опитва да дефинира женското


1 Позовавам се на: McConnell-Ginet, Sally. Linguistics and the Feminist Challenge. New York, 1986.

2 Позовавам се на: Showalter, Elaine. Feminist Criticism in the Wilderness. - ln-The New Feminist Criticism. Essays on Women, Literature and Theory. Ed. by Elaine Showalter. New York, 1985.

' Пак там.

1993.

4 Пак там. Е Пак там.

6 Graves, Robert. The White Godess. London, 1981.

7 Борковска, Гражина. Дъщерите на Милтьн. - Литературен вестник, №37,


170

171


писане. В нейните визии то се осланя на вътрешната тиха деконструк_ ция на значенията, на разтеглянето на пътя, свързващ означаемото и означаващото, на забавянето на момента на окончателната криста­лизация на смислите.

Всички тези твърдения обаче по никакъв начин не снемат въпро­са, има ли все пак ясна граница между женския и мъжкия език, как се абсорбират гласовете в тези евентуални езици, какви са спецификите им и т. н. Да кажем, Джойс Каръл Оутс8 - по подобие на Вирджиния Улф - се пита има ли изобщо ясен, отчетлив женски глас, а също и мъжки. И изтъква, че сериозният авторов глас е гласът на индиви­дуалния стил, който, от своя страна, е безполов. Макар че, признава тя, все пак по-добре е да имаш полово детерминирай глас или просто да вярваш, че имаш такъв, отколкото изобщо да нямаш глас.

За Елизабет Фокс-Джиноувъз9 жените не могат да пишат като мъжете, защото тяхното битие е друго - те не са свободни да изпроб­ват себе си, своята сила, да изпробват границите на своето съществу­ване. Затова и тя настоява женската литературна култура да се раз­бира като артикулация на женското съществуване. Противно на нея Шоуолтър10 налага понятието double-voicing като белег на т. нар. от нея „гинокритика". Защото женското писане - споделя Шоуолтър - е битекстуално, double-voiced ъ смисъл, че женските авторски текстове са винаги в диалог както с женското, така и с мъжкото наследство. Нещо, което не важи със същата сила за мъжките текстове. Или, ако се позова на Елизабет Харви", Шоуолтър употребява термина double-voiced в смисъла на влияние на произхода. По тази причина смесва­нето между автора и конструирания глас, чрез който той или тя гово­ри, особено когато това смесване засяга рода, може да се види като пулсиращо между автентиката и своеобразния травестизъм или вен-трилоквизъм. Продължавайки същата традиция, Шошана Фелман12 се пита дали жените писателки говорят езика на мъжете или не, и

8 Feminist Literary Criticism. Ed. by Mary Eagleton. Basil Blackwell, 1986.

9 Пак там.

10 Showalter, Elaine. A Literature of Their Own: British Women Novelists from Bronte
to Lessing. Princeton, 1979.

11 Harvey, Elizabeth D. Ventriloquised Voices. Feminist Theory and English Renais­
sance Texts. New York and London, 1992.

12 Men in Feminism. Ed. by Alice Jardine and Paul Smith. New York and London,
1987.

отбелязва, че не е достатъчно да си се родила жена, за да говориш като жена. Вентрилоквизъм има и при жените, когато те предадат сВоя си глас и капитулират пред силата и авторитета на мъжкия. Спо­ред Гаятри Спивак13 пък проблемът не е само в това, кой и как говори, но и на кого говори, от чие име говори. За нея важен е проблемът за слушателката, читателката. Защото жената - по нейните думи - би следвало не просто да се пита коя съм аз, но и коя е другата жена, как мога да я назова, как тя ме назовава. Така женският глас става производен на гласа и на другата жена, природата му се оказва плод на събирането на повече женски гласове, на сговореност, сдвоеност

между тях.

Маргарет Атууд14 открива quiller-couch syndrome в историята на женския глас, отпращащ към дефинирането на мъжки и женски глас и респективно - стил в писането. Мъжкият глас/стил е, разбира се, твърд, силен, ясен, мощен, деятелен, а женският глас/стил е слаб, не­ясен, колеблив, пастелен и пр. Нещо повече, изтъква Атууд, когато един мъж пише за действия от типа на миенето на чинии, това е реа­лизъм, когато обаче жената го прави, това е знак за нещастното жен­ско родово ограничение. Което отново ни връща към връзката меж­ду зева, който често пъти се отваря между природата и звученето на женския глас, от една страна, и от друга - между лошата, неадекват­на, криворазбираща рецепция на този глас, която направо го зачер­тава и анихилира. За друга изследователка на проблема - Патриша Спакс15, разликите са плод не на подобни сложни и многосъставни отношения, а на разминаванията между традиционните занимания и роли на жените и тези на мъжете. Въпросните разминавания според нея фиксират и отклоненията на женския и мъжкия глас, и разнопо-сочността на проекциите им в женското и мъжкото писане.

Своеобразно изключение в упоменатата редица от имена прави това на Робин Лейкоф16. За нея женският език е по-нисш от мъжкия, тъй като в него се съдържат закодирани моделите на слабост и неси­гурност и той въплъщава по-ниския социален статус на жените и

13 Пак там.

14 Atwood, Margaret. Paradoxes and Dilemmas, the Woman as Writer. - In: Feminist

Literary Criticism. Ed. by Mary Eagleton. Basil Blackwell, 1986.



15 McConnell-Ginet, Sally. Op. cit.

16 Пак там.


172

173



усещането им, че са по-нисши същества. Освен това той се фокусира върху тривиалното17, фриволното, несериозното и налага личната емоционалност. Докато мъжкото говорене кодира здравото, сигур­ното и трябва да се възприме от жените, ако те искат да постигнат някакво социално равенство с мъжете. Или, Лейкоф отрича необходи­мостта от конституиране на женски език и приема, че женският глас спокойно може да капитулира пред мъжкия и да се абсорбира от него Това виждане на Лейкоф обаче е малко изолирано, доколкото днешните търсения, както вече стана ясно, надявам се, залагат на идеята за равнопоставеност на женския и на мъжкия глас. И даже често пъти изпадат по-скоро в другата крайност, отдавайки приоритет на женския глас. Например цитираната вече Илейн Шоуолтър опре­деля женския глас като наследен от мъжкия вентрилоквизъм на жен­ските гласове. В същия дух Алиша Острайкър18 отбелязва, че една от големите теми на феминистката теория (поне на по-ранната) е убеж­дението, че жените писателки са - по думите и на Клодин Херман -voleuses de langue, крадци на езика, Прометей в пола. Следователно езикът, на който жените говорят и на който пишат, често пъти се пред­ставя като кодиране и снемане на мъжкото. Такава е причината, ако се позова и на Адриан Рич19, мъжкият език да бъде третиран като по­тискащ, насилващ, принуждаващ... С което се обяснява както при­чината за това той толкова често да се усеща от жените като неспо­собен да изрази преживяванията им, така и необходимостта от ради­кална разправа с него. Разправа, която в днешните варианти на феми­низма20 се свързва с желанието да се изобрети някакъв нов, специфи­чен женски език, в който автентичният женски глас да намери абсо­лютната си изява. Затова и Ани Леклерк21 призовава жените да сътво­рят език, който да не е репресивен, език, който да не остава лишен от реч, а да освобождава гласа, женския глас, и да го прави чуваем.

Съвременният теоретичен феминизъм се завръща и към приори-тизирането на майчинството. Завръща се въпреки всички съмнения, колебания и въпроси, които могат да бъдат обобщени в питането на Алвин Тофлър22, който се интересува какво ще стане с представата за самото майчинство, когато бебетата започнат да се създават само в лабораторни стъкленици; и най-вече - какво ще стане тогава с пред­ставата на жената за самата себе си... И все пак се завръща и охотно подема темата, защото дори такова разколебано, помнещо всички отрицания, майчинството предлага изход. Ако не за самоопределя­нето на жената, то поне за определянето на един език-утешение, не-гьмжащ от мъжки предразсъдъци. Език, който бива свързван с май­чината зона, бележеща онази специфична (гранична?) територия, в която този фантазен, но и възможен, чисто женски глас звучи. Звучи, тъй като е глас, който произхожда от майката и който, както вярва Джанет Тод23, е свързан с либидното, не с културното; който - пак според нея - е песен преди Закона (този на Бащата?), говор отвъд артикулацията, вибрация, отглас от майчиното тяло. И в крайна смет­ка е глас, който оформя майчиния, женския език24, чийто локус е ин-ституционализиран преди нашето раждане или след нашата смърт (Гаятри Спивак) и чието не-говорене означава да живееш в звучности и логика, насичаш от нощната памет на тялото и от сладко-соления сън на детството. Да носиш в себе си като потаен килер или като осакатено дете, обичано и безполезно, този език от някога си, който вече вехне, без никога да ви напуска съвсем15. Дори, за да намеся и Юлия Кръстева, ако се научим да долавяме тона на гласа, ще можем да дешифрираме и смисъла на афекта.

Изобщо, много и разнообразни са визиите за женския глас и език. Урсула Ле Гуин26 говори за бащин и майчин глас, бащин и майчин език. Бащиният глас/език е гласът/езикът на мисълта, която търси обективност. Есенциалисткият жест на бащиния глас/език не е в ут-



17 Жените според Лейкоф използват повече стандартни форми в говоренето си.

18 Ostriker, Alicia. The Thieves of Language. Women Poets and Revisionist
Mythmaking. - In: The New Feminist Criticism. Essays on Women, Literature and Theory.
Ed. by Elaine Showalter. New York, 1985.

"Rich, Adrienne. Compulsory Heterosexuality and Lesbian Existence. - In: Feminist Literary Criticism. Ed. by Mary Eagleton. Basil Blackwell, 1986.



20 Lee 1 ere, Annie. Parole de femme-In: The New Feminist Criticism. Essays on Women-
Literature and Theory. Ed. by Elaine Showalter. New York, 1985.

21 Или днешните феминизми, както би казала Милена Кирова,.

174


22 Тофлър, Алвин. Шок от бъдещето. С, 1992.

23 Todd, Janet. Feminist Literary History. Basil Blackwell Ltd, 1988.

24 Джанет Тод е сред тези, които използват понятията „глас" и „език" като
взаимозаменяеми.

25 Gender and Theory. Dialogues on Feminist Criticism. Ed. by Linda Kauffman. Basil
Blackwell, 1989.

26 Позовавам се на: Tompkins, Jane. Me and my Shadow. - In: Gender and Theory.
Dialogues on Feminist Criticism. Ed. by Linda Kauffman. Basil Blackwell, 1989.

175



върждаването на причинността/рационалността, а в дистанциране­то - маркирането на празно пространство между субекта или аза и обекта или другия. Което ще рече, че този глас/език никога не очаква отговор. Докато майчиният глас/език, говорен или записан, винаги очаква отговор. Той е разговор, той не е просто глас/език на кому­никацията, а на връзката. Той свързва. Неговата сила не е в разде­лянето, а в съединяването.

Според Стивън Хийт27 по-естествено е за жената да бъде писател, тъй като тя е по-близо до майчиния език, по-близо е до акта на създа­ването, накратко - тя е повече писател, защото създава идиом, идио-ма на майчиния език. Неслучайно женското писане, а и писането по принцип, прилича на тялото и дори половите разлики се запечатват в него. Цитираната вече Джойс Каръл Оутс28 също изтъква, че според общоприетото виждане съществува майчин език, който се усвоява почти несъзнателно и е преходен, и друг - бащин език. Това е запи­саният език, езикът на писмената култура, който е зрял и сдържан.

Джейн Галъп29 пък твърди, че майчиният език, езикът, който на­учаваме от майките си, е всъщност патриархалният език. Това е език, който бихме могли да провидим като пълен с мъжки предразсъдъци и който е нужно да бъде преодолян. Или, между бащиния и майчи­ния език според нея няма разлика. Това са само фиктивни номинации на един и същи език, който по презумпция изключва жените. Език, който - ако се позова и на Гизела Брайтлин30 - се мисли винаги като неутрален. Той не просто представлява постоянен инструмент за кому­никация, той по принцип е и пространството, в което се съдържа на­шата субективност, нашата идентичност. Затова гласът/езикът офор­мя историята, собствената ни история. Като такъв, независимо дали формално ще го назовем майчин или бащин, винаги изразява човеш­кото в граматически форми за мъжки род. И е невъзможно за жените вътре в неговата структура да направят изказвания, трансцендира-щи пола. Езикът затваря жените в сегрегационни пространства, от-



27 Heath, Stephen. The Sexual Fix. - In: The Polity Reader in Gender Studies. Polity
Press, 1994.

28 Feminist Literary Criticism. Ed. by Mary Eagleton. Basil Blackwell, 1986.

29 Gallop, Jane. French Theory and the Seduction of Feminism — In: Men in Feminism-
Ed. by Alice Jardine and Paul Smith. New York and London, 1987.

30 Breitling, Gisela. Speech,Silence and the Discourse of Art- In: Feminist Aesthetics-
Ed, by Gisela Ecker. The Women's Press, 1985.

176


казва им всякакви претенции за универсалност и заглушава гласа им. Женският дискурс никога не може да надхвърли своя родово озна­чен характер, женският дискурс никога не включва мъжкия...

За Антоанет Фукю31 от момента, в който жената започва да го­вори, да съществува, тя се изправя пред проблеми, които всички са мъжки, и това е, което я поставя в смъртна опасност - ако не се съоб­разява с тях, тя няма да съществува, ако пък ги използва, се заличава, убива се. Така че това е мястото, в което според нея жените са и от което трябва да се води споменатата вече борба. Фукю припомня и факта, че чисто исторически погледнато, жените просто не са съ­ществували и е време те да започнат да съществуват като различно и различимо пространство... Неслучайно и според Ксавиер Готие32, ако жените започнат да пишат и да говорят така, както правят това мъ­жете, те ще влязат в историята отчуждени и затова е нужно да изковат свой си специфичен език, в който да е снета автентиката на женския глас.

Но какъв е все пак женският глас, каква е женската реч, какво я отличава от мъжката? За Шарън Кийф Ъгълд33 женската реч е ко­леблива и разколебана в желанието и в опитите си да изрази собст­вената си субективност, най-вече защото винаги е принудена да пре­вежда женските преживявания в мъжкия код. Ейдриън Рич34 назова­ва тази разколебаност на гласа говорене на чужд език, а Тили Ол-сън35 определя това състояние като неестествено, напрегнато загова-ряне... В този смисъл нещото, от което се нуждаят жените, както из­тъква и Мери Джакоубъс36, е женско писане, което работи вътре в мъжкия дискурс, работи, за да го деконструира. А целта му е на него, чрез него да се напише това, което не може иначе да бъде написано, за което не е прието да се пише, което, с други думи, проявява женския

31 Позовавам се на текста на: Showalter, Elaine. Feminist Criticism in the Wil­
derness. - In: The New Feminist Criticism. Essays on Women, Literature and Theory. Ed. by
Elaine Showalter. New York, 1985.

32 Пак там.

33 The New Feminist Criticism. Essays on Women, Literature and Theory. Ed. by Elaine
Showalter. New York, 1985.

34 Rich, Adrienne. When we Dead Awaken. - In: The New Feminist Criticism. Essays
on Women, Literature and Theory. Ed. by Elaine Showalter. New York, 1985.

35 Olsen, Tillie. Silences. - In: Feminist Literary Criticism. Ed. by Mary Eagleton.
Basil Blackwell, 1986.

36 Jacobus, Mary. Reading Women. Methuen, 1986.

177


глас като различен. Подобна логика защитава и Шошана Фелман37 която добавя, че новото звучене може да дойде, че преоткриването на езика може да се случи, когато не само се подема глас срещу, но и отвъд, отвъд спекулативната фалоцентрична система. Когато, изре­чено накратко, жените заговорят като жени, без непременно да търсят съпоставките, противопоставянето, зачертаването.

Спецификите на женския глас/език, разбира се, се долавят и от­крояват не само от жени. Едно от най-фините и проницателни разгра­ничения, които са ми познати, принадлежи на Питър Едуард Нолан38. Изследвайки гласовете и писането на средновековните мистички, той се опитва да характеризира мъжкия и женския глас, мъжкия и женския стил. Мъжкият стил на говорещия, изтъква той, се проявява тогава, когато се забелязва склонността да се каже какво значат нещата в термините на собствената (най-вече) интенционална програма на гласа, вместо говоренето да се спре и да се фиксира върху това какви тези неща действително са. Бягайки от описателността, мъжкият глас задава линеарен, но богат на метафори стил.

По отношение на жените в литературата Нолан припомня, че об­щоприетото становище ги разглежда като силни в тишината, но слаби в гласа. Становище, което Нолан преобръща. Според него спазването на някаква автономия на образ спрямо образ, на буква спрямо буква, е същностно за женския синтактичен и реторически модел на орга­низиране на говора, а и на писането. Изхождайки от стила най-вече наХилдегард, Нолан обобщава, че женският стил привилегирова нас­тоящето на думите и образите, вместо референциалната им сила и способност да сочат отвъд или далече от значенията. Женският глас/ стил е същностно антиметафоричен: той стои далече от историите за лъжлива идентичност и предпочита да положи като ценност авто­номността на нещата, думите и образите, дори когато ги противо­поставя едни на други. Женският стил - продължава той - се разкрива не като линеарен, а като криволинеен, в своята насоченост/адре-сираност. Женският глас/стил е себерефлексивен и се характеризира с паратаксис.

Нолан настоява, че базира тези разграничения на текстови на­блюдения. Защото - изтъква той - всяка хипотеза за наличието на мъжки и женски стил се основава на питането, те биологически опре­делени ли са... Питане, което според него задължително трябва да получи отговора не. И подчертава, че мъжкият стил е метафоричен, центробежен, хипотаксисен, експанзивен, хегемонистичен, а женският е метонимичен, центростремителен, паратаксисен, кондензиран. По тази причина мъжкият и женският глас имат своите много ясни прос­транства, които обитават и които предопределят тяхната различна чуваемост.

Що се отнася до упоменатата вече борба за налагане на специ­фиката и автентиката на женския глас, тя изхожда от убеждението, че жените трябва не просто да дефинират категорията женски глас, но и да променят представата за женския език - представа, която се свързва с копнежа, както загатнах, по изнамирането и изработване­то на нов, различен женски език. Защото, ще се позова и на Торил Мой39, жената изцяло и дори чисто физически се представя в своя глас и писането не е нищо повече от продължение на този себеиден-тичен речеви акт.

Но нека да обобщя още няколко представителни възгледа. За Алис Жардин40 публичното писане (научно, академично, публицис­тично) и публичният глас (преподаването) традиционно биват мис­лени като мъжки, докато частното писане (дневници и писма) и част­ният глас (интимното пространство) биват етикетирани като женски. Отвъд тази по-обща класификация тя въвежда важните понятия глас на писането и писане на гласа - понятия, които работят в съвременните теории за женския глас и език на Сиксу, Кръстева, Иригаре. И най-вече те са ключови, доколкото маркират различието, двоякостта на гласа. От една страна, гласът е опитомен, въплътен в текста, обез-ззучен и превърнат в запис, от друга страна обаче, той прави текста именно със своите особености, със своята интонация, с нагъването и разгъването си (така, както се вдишва и издишва) и това му осигуря­ва чуваемост даже когато присъства като записан.




37 The New Feminist Criticism. Essays on Women, Literature and Theory. Ed. by Elaine
Showalter. New York, 1985.

38 Nolan, Edward Peter. Cry out and Write. A Feminine Poetics of Revelation. New
York, 1994.

39 Mo i, Toril. Sexual/Textual Politics: Feminist Literary Theory. New York and London,
1985.

40 Jardine, Alice. Notes for an analysis. - In: Between Feminism and Psychoanalysis.
Ed. by Teresa Brennan. New York and London, 1989.


178

179


Според Карол Гилиган41 различният глас е различен по тема, не по род. Женският и мъжкият глас - това са два модела на мислене две фокусирания върху проблемите, два начина на интерпретация За Елизабет Харви42 пък липсващото в мъжкото представяне на жен­ския глас е откъсването му от тялото, сексуалността, емоционалност-та, въображението. Тоест често пъти в този тип мъжки пресъздавания се нарушава връзката между езика и женското тяло, което пък от своя страна води до запушване на женския глас.

И още, женският глас според Иригаре43 може да се дефинира чрез флуидността, чрез отсъствието на граници. Сиксу в „Новородената"44 описва женствеността в писането като привилегия нагласа. Тили Ол-сън45 в „Тишина" използва гласа като синоним на аза и творчеството. А за Джералд Маклийн46, да се експериментира с писането, да се по­глежда то откъм асоциативни и епистоларни модели, е все едно да се достигне до парадигматичния модел на женския глас.

Връзката глас-тяло, женски глас-женско тяло, както беше по­сочено, се оказва изключително значеща в теориите, които описвам. Може би защото, ако перифразирам Рози Брайдоти47 - тъкмо тялото е съкровищницата на субективността. Днес то не се разглежда като сбор от органите, които го съставляват, сиреч като някаква фикси­рана биологична същност, нито като продукт изцяло на социалните условия, т. е. като историческа цялост. Тялото се мисли като смесва­не, пресичане на биологичното и социалното, на социополитическото поле на микрофизиката и субективните му размери и особености. И се отчита как неговите движения се проектират в корпуса/тялото на текста. Вероятно и заради това във френския и донякъде в англо-американския феминизъм гласът много често се използва като сил­на, властова, значеща метафора за новото раждане на това, което е било потискано от патриархалната култура.

41 Gilligan, Carol. In a Different Voice. - In: Feminism. Ed. by Sandra Kemp and
Judith Squires. Oxford University Press, 1997.

42 Harvey, Elizabeth D. Op. cit.

43 Irigaray, Luce. Speculum of the Other Woman. Cornell University Press, 1985.

44 Cixous, Helene and Catherine Clement. The Newly Born Woman. Minneapolis,
1986.

45 Olsen, Elizabeth. Op. cit.

46 Feminism. Ed. by Sandra Kemp and Judith Squires. Oxford University Press, 1997.

47 Braidotti, Rosi. Radical Philosophies of Sexual Difference: Luce Irigaray. - In: The
Polity Reader in Gender Studies, Polity Press, 1994.

180


I

Разбира се, не липсват несъгласия с току-що изброените вижда­ния, според които мисленето за сексуалността като зададена е есен-циалистко и такова е и разбирането за гласа и езика като снемащи тялото... Сексуалността - имплицират несъгласните - трябва да се разглежда по-скоро като продукт на социалните взаимодействия. Да кажем, Ан Розалинд Джоунс48 обобщава няколко типа критика, от­правяни към идеите на днешния феминизъм, в направленията, които обвързват тялото и гласа. Една част от критиките се усъмняват в идея­та да се третира тялото като източник на самопознание и във въз­можността да се дефинира то като откъснато от социалния опит, кул­турния контекст и пр. И самата тя в „Пишейки тялото" се пита въз­можно ли е то да бъде източник на един нов дискурс; възможно ли е да се приеме непосредствената наслада на нечие тяло, да се приеме състоянието на несъзнателна възбуда като изходна точка, от която да се съди за писания женски текст. Защото - убедена е Джоунс - все пак жената може да изпитва наслада в личното си отношение към тялото, но тя пише за другите. И подобно ограничаване я обрича на изолация. По тази причина женското писане според нея би било по-приемливо, по-добре възприето, ако се разглежда като съзнателен отговор на социокултурните реалности, отколкото ако се приема като непосредствено произтичащо от женското общуване с тялото. Или, както изтъква тя: „По примера на французите ние трябва да изслед­ваме думите, синтаксиса, жанровете, архаичните и елитарни нагласи към езика и тези представи, ограничавали женското себепознание и експресия през дългите векове на патриархата."49 Сходна е и нагласата на Джулиет Митчел50, която направо изтъква, че не вярва в понятия като „женско писане", „женски глас". За нея съществува само хисте-ричен глас, който е женственият мъжки език, говорещ за женските преживявания.

Ако се опитам да подведа в някакви изводи резултатите от диа­лога на нарочно представените от мен разноречия и разногласия по отношение на женския глас, ще кажа, че той:

4S Jones, Ann Rosalind. Writing the Body. Toward an Understanding of 1 Ecriture feminine. - In: The New Feminist Criticism. Essays on Women. Literature and Theory. Ed. by Elaine Showalter. New York, 1985.

49 Пак там, с. 176.

50 Mitchell, Juliet. Femininity, Narrative and Psychoanalysis. - In: The New Feminist
Criticism. Essays on Women, Literature and Theory. Ed. by Elaine Showalter. New York, 1985.

181


  • действа като понятие, тъждествено на женския език;

  • е конструкция, която се случва в културната и историческата
    матрица;

  • за свой дом посочва най-вече частното, интимното, вкл. тялото
    а не широките полета на историята, културата и пр.;

  • е сложно и неясно повлиян от рода, пресичащ границите между
    половете;

  • е метонимия едновременно на есенциалистката женска приро­
    да (когато приемем, че такава има, както е в много от феминистките
    теории) и на сексуалността на жената;

  • неговата автентичност се изпробва и изпитва чрез търсене на
    автобиографичното във всяко изказване, било то писмено или устно;

  • функционира в определени случаи като тъждествен на тиши­
    ната, доколкото женският глас и език често пъти се представят като
    отвъд словесни, соматични, или на абсолютното, безсмислено бърбо­
    рене, на стереотипизираното нелиберално говорене, което не може
    да пази тайна.

Каталог: wp-content -> uploads -> 2010
2010 -> Регионален инспекторат по образованието – бургас съюз на математиците в българия – секция бургас дванадесето състезание по математика
2010 -> 7 клас отговори на теста
2010 -> Закон за ветеринарномедицинската дейност /извадка/ в сила от 02. 05. 2006 г
2010 -> Регионален инспекторат по образованието – бургас съюз на математиците в българия – секция бургас дванадесето състезание по математика
2010 -> Закон за здравето /извадка/ в сила от 01. 01. 2005 г
2010 -> Закон за радиото и телевизията /извадка/ Отразена деноминацията от 07. 1999 г
2010 -> Закон за храните /извадка
2010 -> Регионален инспекторат по образованието – бургас съюз на математиците в българия – секция бургас десето състезание по математика
2010 -> Закон за контрол върху наркотичните вещества и прекурсорите /извадка/ в сила от 03. 10. 1999 г. Отразена деноминацията от 05. 07. 1999 г


Поделитесь с Вашими друзьями:


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница