Теоретизации върху женския глас: философия и основания амелия Личева
Изтегляне 188.33 Kb.
|
| ТЕОРЕТИЗАЦИИ ВЪРХУ ЖЕНСКИЯ ГЛАС: ФИЛОСОФИЯ И ОСНОВАНИЯ
Амелия Личева Много теоретични книги, които се занимават с въпроса за ставането на женската традиция, за спецификите на женската литература и които детайлно следят особеностите на женското писане, поставят въпроса за женския глас. Но повечето от тях не се опитват да дефинират този глас, а само историзират, отъждествявайки женския глас с гласа на една или друга авторка, разчетим в текстовете й. Въпреки това обаче в този текст ще се постарая да изведа опорите, които конституират женския глас, както и да представя някои от днешните по-влиятелни теории за женския глас и женското писане. Защото - бързам да направя тази уговорка - съвременната теоретична мисъл често пъти използва като взаимозаменяеми „глас" и „език" или „глас" и „почерк", така че и при мен те често пъти ще функционират като синоними. Отликите между мъжкия и женския глас започват далеч отвъд литературата, коренят се в твърдения от типа - основното различие между говоренето и писането на мъжете и жените произхожда от противопоставянето на техните позиции. Активността и склонността да се завоюва обектът правят мъжкия глас по-властен, докато пасивността и склонността на жените да се отдават рефлектират в по-отстъпчивия женски глас. Иначе казано, анатомията, културата, обществото приписват на женския и на мъжкия глас различни конотации. По тази причина и психолингвистиката, социолингвистиката, етнолингвистиката маркират отликите в тези два типа гласове. Като най-често настояват върху чисто емоционалните конотации, които са различни при мъжкия и женския стил на говорене. Мъжкият глас бива натоварван с представата за стегнатост, дори сухост, делови-тост, докато женският се мисли като изразител на склонността към хиперболизация, разлятост, многословност. Мъжкият глас най-чес-то е провиждай като плод на рефлексии, докато женският - като ре-зултат от спонтанността. Което пък от своя страна води до най-раз-пространената опозиция, в която се полагат мъжкият и женският глас, опозицията обективно-субективно. Или, както изтъква Лиз Вис- 169
Изобщо, приема се, че половете оперират с различни структурни системи и кодове и затова владеят различни езици, доколкото зад всеки идеолект прозира някакъв родов модел. Все в този дух Джон и Сандра Кондри2 отбелязват, че дори още в проплакването на детето са откриваеми бъдещите отлики в гласа, респективно в говоренето. Проплакването на момченцето звучи като гняв, вярват те, докато на момиченцето - като страх. Тези първи изяви на гласа по-късно избиват в език, доминиран от команди - при момчето, и отколебливи фрази - при момичето. И определят по-късните параметри на обхвата на мъжкия и женския глас. Защото речта на жените не е като тази на мъжете, дори когато се използват едни и същи думи и граматическите конструкции са еднакви. Женският глас - разногласия Говорещата жена принадлежи на едно гранично пространство, на ничията земя. Женският глас носи идеята за интериоризирането на мъжкото и превръщането му в своето друго. Но той може и да интериоризира просто собствената си другост и по този начин да маркира другостта си. Защото женският глас не само звучи различно, но и се въплъщава в записите като различен. Как - ще стане дума малко по-късно. Преди това обаче нека видим все пак по какъв начин биват разглеждани женският глас и женският език. Според Джон Стюарт Мил3, ако жените обитават различен континент и никога не са чели произведенията на мъжете автори, само тогава те ще имат собствен глас и ще създават собствена литература- В противен случай те ще бъдат просто имитаторки, не иноваторки. Хвърдение, което насочва към факта, че гласът е самостоятелен, независим, че той не е резоньор единствено на личната история, но е ехо и на културната история, на социалния контекст. Обратно на Мил, Дороти Ричардсън4 е убедена, че жените по условие владеят някакъв свой си диалект, който говорят помежду си и който е неразбираем за мъжете, и именно този странен и тайнствен диалект е залогът за конструирането на техния собствен глас и език. Идеята за наличието на някакъв особен женски език по принцип е стара идея, която е свързана с митовете и фолклора. В тях женският език, доколкото има някакво ясно заявено битие, винаги се мисли като таен, прикрит, скрит. По тази причина мъжете никога не могат да го усвоят и заговорят. Както отбелязва Илейн Шоуолтър5, още Херодот съобщава, че амазонките са способни лингвистки, които лесно усвояват езика на своите антагонисти (мъже), докато мъжете никога не научават женския език. През XVII-XVIII в. отново усилено се заговаря за женски език. Мисионери и пътешественици откриват полово маркирани различия в езика на жителите на Америка, Азия, Африка... При това основанието да се набляга върху разликата между мъжкия и женския език се базира най-вече на факта, че често се откриват понятия в женската реч, които имат своите синоними в мъжката, но които фонетично звучат по съвсем различен начин. Тоест още в подобни виждания мъжкият език е посочен като нормата, а женският - като отклонението. Все в този дух в „Бялата богиня" Робърт Грейвс6 отбелязва, че женският език е съществувал през матри-архата, но след голямата битка, когато матриархатът е отхвърлен, и женският език потъва, оцелявайки само при някои култови практики и при вещерството. И за Гражина Борковска7 женският език е просъществувал единствено в мита, в разказите за тайнственото място на комуникация, каквото е държавата на амазонките, в приказките, връщащи ни в матриархата. Затова и той според нея е забравен, умрял език. Което не значи, че Борковска не се опитва да дефинира женското
' Пак там. 1993.
171
 писане. В нейните визии то се осланя на вътрешната тиха деконструк_ ция на значенията, на разтеглянето на пътя, свързващ означаемото и означаващото, на забавянето на момента на окончателната кристализация на смислите.
Всички тези твърдения обаче по никакъв начин не снемат въпроса, има ли все пак ясна граница между женския и мъжкия език, как се абсорбират гласовете в тези евентуални езици, какви са спецификите им и т. н. Да кажем, Джойс Каръл Оутс8 - по подобие на Вирджиния Улф - се пита има ли изобщо ясен, отчетлив женски глас, а също и мъжки. И изтъква, че сериозният авторов глас е гласът на индивидуалния стил, който, от своя страна, е безполов. Макар че, признава тя, все пак по-добре е да имаш полово детерминирай глас или просто да вярваш, че имаш такъв, отколкото изобщо да нямаш глас. За Елизабет Фокс-Джиноувъз9 жените не могат да пишат като мъжете, защото тяхното битие е друго - те не са свободни да изпробват себе си, своята сила, да изпробват границите на своето съществуване. Затова и тя настоява женската литературна култура да се разбира като артикулация на женското съществуване. Противно на нея Шоуолтър10 налага понятието double-voicing като белег на т. нар. от нея „гинокритика". Защото женското писане - споделя Шоуолтър - е битекстуално, double-voiced ъ смисъл, че женските авторски текстове са винаги в диалог както с женското, така и с мъжкото наследство. Нещо, което не важи със същата сила за мъжките текстове. Или, ако се позова на Елизабет Харви", Шоуолтър употребява термина double-voiced в смисъла на влияние на произхода. По тази причина смесването между автора и конструирания глас, чрез който той или тя говори, особено когато това смесване засяга рода, може да се види като пулсиращо между автентиката и своеобразния травестизъм или вен-трилоквизъм. Продължавайки същата традиция, Шошана Фелман12 се пита дали жените писателки говорят езика на мъжете или не, и
отбелязва, че не е достатъчно да си се родила жена, за да говориш като жена. Вентрилоквизъм има и при жените, когато те предадат сВоя си глас и капитулират пред силата и авторитета на мъжкия. Според Гаятри Спивак13 пък проблемът не е само в това, кой и как говори, но и на кого говори, от чие име говори. За нея важен е проблемът за слушателката, читателката. Защото жената - по нейните думи - би следвало не просто да се пита коя съм аз, но и коя е другата жена, как мога да я назова, как тя ме назовава. Така женският глас става производен на гласа и на другата жена, природата му се оказва плод на събирането на повече женски гласове, на сговореност, сдвоеност между тях. Маргарет Атууд14 открива quiller-couch syndrome в историята на женския глас, отпращащ към дефинирането на мъжки и женски глас и респективно - стил в писането. Мъжкият глас/стил е, разбира се, твърд, силен, ясен, мощен, деятелен, а женският глас/стил е слаб, неясен, колеблив, пастелен и пр. Нещо повече, изтъква Атууд, когато един мъж пише за действия от типа на миенето на чинии, това е реализъм, когато обаче жената го прави, това е знак за нещастното женско родово ограничение. Което отново ни връща към връзката между зева, който често пъти се отваря между природата и звученето на женския глас, от една страна, и от друга - между лошата, неадекватна, криворазбираща рецепция на този глас, която направо го зачертава и анихилира. За друга изследователка на проблема - Патриша Спакс15, разликите са плод не на подобни сложни и многосъставни отношения, а на разминаванията между традиционните занимания и роли на жените и тези на мъжете. Въпросните разминавания според нея фиксират и отклоненията на женския и мъжкия глас, и разнопо-сочността на проекциите им в женското и мъжкото писане. Своеобразно изключение в упоменатата редица от имена прави това на Робин Лейкоф16. За нея женският език е по-нисш от мъжкия, тъй като в него се съдържат закодирани моделите на слабост и несигурност и той въплъщава по-ниския социален статус на жените и
Literary Criticism. Ed. by Mary Eagleton. Basil Blackwell, 1986. 15 McConnell-Ginet, Sally. Op. cit. 16 Пак там. 172 173
 усещането им, че са по-нисши същества. Освен това той се фокусира върху тривиалното17, фриволното, несериозното и налага личната емоционалност. Докато мъжкото говорене кодира здравото, сигурното и трябва да се възприме от жените, ако те искат да постигнат някакво социално равенство с мъжете. Или, Лейкоф отрича необходимостта от конституиране на женски език и приема, че женският глас спокойно може да капитулира пред мъжкия и да се абсорбира от него Това виждане на Лейкоф обаче е малко изолирано, доколкото днешните търсения, както вече стана ясно, надявам се, залагат на идеята за равнопоставеност на женския и на мъжкия глас. И даже често пъти изпадат по-скоро в другата крайност, отдавайки приоритет на женския глас. Например цитираната вече Илейн Шоуолтър определя женския глас като наследен от мъжкия вентрилоквизъм на женските гласове. В същия дух Алиша Острайкър18 отбелязва, че една от големите теми на феминистката теория (поне на по-ранната) е убеждението, че жените писателки са - по думите и на Клодин Херман -voleuses de langue, крадци на езика, Прометей в пола. Следователно езикът, на който жените говорят и на който пишат, често пъти се представя като кодиране и снемане на мъжкото. Такава е причината, ако се позова и на Адриан Рич19, мъжкият език да бъде третиран като потискащ, насилващ, принуждаващ... С което се обяснява както причината за това той толкова често да се усеща от жените като неспособен да изрази преживяванията им, така и необходимостта от радикална разправа с него. Разправа, която в днешните варианти на феминизма20 се свързва с желанието да се изобрети някакъв нов, специфичен женски език, в който автентичният женски глас да намери абсолютната си изява. Затова и Ани Леклерк21 призовава жените да сътворят език, който да не е репресивен, език, който да не остава лишен от реч, а да освобождава гласа, женския глас, и да го прави чуваем.
Съвременният теоретичен феминизъм се завръща и към приори-тизирането на майчинството. Завръща се въпреки всички съмнения, колебания и въпроси, които могат да бъдат обобщени в питането на Алвин Тофлър22, който се интересува какво ще стане с представата за самото майчинство, когато бебетата започнат да се създават само в лабораторни стъкленици; и най-вече - какво ще стане тогава с представата на жената за самата себе си... И все пак се завръща и охотно подема темата, защото дори такова разколебано, помнещо всички отрицания, майчинството предлага изход. Ако не за самоопределянето на жената, то поне за определянето на един език-утешение, не-гьмжащ от мъжки предразсъдъци. Език, който бива свързван с майчината зона, бележеща онази специфична (гранична?) територия, в която този фантазен, но и възможен, чисто женски глас звучи. Звучи, тъй като е глас, който произхожда от майката и който, както вярва Джанет Тод23, е свързан с либидното, не с културното; който - пак според нея - е песен преди Закона (този на Бащата?), говор отвъд артикулацията, вибрация, отглас от майчиното тяло. И в крайна сметка е глас, който оформя майчиния, женския език24, чийто локус е ин-ституционализиран преди нашето раждане или след нашата смърт (Гаятри Спивак) и чието не-говорене означава да живееш в звучности и логика, насичаш от нощната памет на тялото и от сладко-соления сън на детството. Да носиш в себе си като потаен килер или като осакатено дете, обичано и безполезно, този език от някога си, който вече вехне, без никога да ви напуска съвсем15. Дори, за да намеся и Юлия Кръстева, ако се научим да долавяме тона на гласа, ще можем да дешифрираме и смисъла на афекта. Изобщо, много и разнообразни са визиите за женския глас и език. Урсула Ле Гуин26 говори за бащин и майчин глас, бащин и майчин език. Бащиният глас/език е гласът/езикът на мисълта, която търси обективност. Есенциалисткият жест на бащиния глас/език не е в ут-
17 Жените според Лейкоф използват повече стандартни форми в говоренето си. 18 Ostriker, Alicia. The Thieves of Language. Women Poets and Revisionist Mythmaking. - In: The New Feminist Criticism. Essays on Women, Literature and Theory. Ed. by Elaine Showalter. New York, 1985. "Rich, Adrienne. Compulsory Heterosexuality and Lesbian Existence. - In: Feminist Literary Criticism. Ed. by Mary Eagleton. Basil Blackwell, 1986. 20 Lee 1 ere, Annie. Parole de femme-In: The New Feminist Criticism. Essays on Women- Literature and Theory. Ed. by Elaine Showalter. New York, 1985. 21 Или днешните феминизми, както би казала Милена Кирова,. 174
22 Тофлър, Алвин. Шок от бъдещето. С, 1992. 23 Todd, Janet. Feminist Literary History. Basil Blackwell Ltd, 1988. 24 Джанет Тод е сред тези, които използват понятията „глас" и „език" като взаимозаменяеми. 25 Gender and Theory. Dialogues on Feminist Criticism. Ed. by Linda Kauffman. Basil Blackwell, 1989. 26 Позовавам се на: Tompkins, Jane. Me and my Shadow. - In: Gender and Theory. Dialogues on Feminist Criticism. Ed. by Linda Kauffman. Basil Blackwell, 1989. 175
върждаването на причинността/рационалността, а в дистанцирането - маркирането на празно пространство между субекта или аза и обекта или другия. Което ще рече, че този глас/език никога не очаква отговор. Докато майчиният глас/език, говорен или записан, винаги очаква отговор. Той е разговор, той не е просто глас/език на комуникацията, а на връзката. Той свързва. Неговата сила не е в разделянето, а в съединяването. Според Стивън Хийт27 по-естествено е за жената да бъде писател, тъй като тя е по-близо до майчиния език, по-близо е до акта на създаването, накратко - тя е повече писател, защото създава идиом, идио-ма на майчиния език. Неслучайно женското писане, а и писането по принцип, прилича на тялото и дори половите разлики се запечатват в него. Цитираната вече Джойс Каръл Оутс28 също изтъква, че според общоприетото виждане съществува майчин език, който се усвоява почти несъзнателно и е преходен, и друг - бащин език. Това е записаният език, езикът на писмената култура, който е зрял и сдържан. Джейн Галъп29 пък твърди, че майчиният език, езикът, който научаваме от майките си, е всъщност патриархалният език. Това е език, който бихме могли да провидим като пълен с мъжки предразсъдъци и който е нужно да бъде преодолян. Или, между бащиния и майчиния език според нея няма разлика. Това са само фиктивни номинации на един и същи език, който по презумпция изключва жените. Език, който - ако се позова и на Гизела Брайтлин30 - се мисли винаги като неутрален. Той не просто представлява постоянен инструмент за комуникация, той по принцип е и пространството, в което се съдържа нашата субективност, нашата идентичност. Затова гласът/езикът оформя историята, собствената ни история. Като такъв, независимо дали формално ще го назовем майчин или бащин, винаги изразява човешкото в граматически форми за мъжки род. И е невъзможно за жените вътре в неговата структура да направят изказвания, трансцендира-щи пола. Езикът затваря жените в сегрегационни пространства, от- 2  7 Heath, Stephen. The Sexual Fix. - In: The Polity Reader in Gender Studies. Polity
Press, 1994. 28 Feminist Literary Criticism. Ed. by Mary Eagleton. Basil Blackwell, 1986. 29 Gallop, Jane. French Theory and the Seduction of Feminism — In: Men in Feminism- Ed. by Alice Jardine and Paul Smith. New York and London, 1987. 30 Breitling, Gisela. Speech,Silence and the Discourse of Art- In: Feminist Aesthetics- Ed, by Gisela Ecker. The Women's Press, 1985. 176
казва им всякакви претенции за универсалност и заглушава гласа им. Женският дискурс никога не може да надхвърли своя родово означен характер, женският дискурс никога не включва мъжкия... За Антоанет Фукю31 от момента, в който жената започва да говори, да съществува, тя се изправя пред проблеми, които всички са мъжки, и това е, което я поставя в смъртна опасност - ако не се съобразява с тях, тя няма да съществува, ако пък ги използва, се заличава, убива се. Така че това е мястото, в което според нея жените са и от което трябва да се води споменатата вече борба. Фукю припомня и факта, че чисто исторически погледнато, жените просто не са съществували и е време те да започнат да съществуват като различно и различимо пространство... Неслучайно и според Ксавиер Готие32, ако жените започнат да пишат и да говорят така, както правят това мъжете, те ще влязат в историята отчуждени и затова е нужно да изковат свой си специфичен език, в който да е снета автентиката на женския глас. Но какъв е все пак женският глас, каква е женската реч, какво я отличава от мъжката? За Шарън Кийф Ъгълд33 женската реч е колеблива и разколебана в желанието и в опитите си да изрази собствената си субективност, най-вече защото винаги е принудена да превежда женските преживявания в мъжкия код. Ейдриън Рич34 назовава тази разколебаност на гласа говорене на чужд език, а Тили Ол-сън35 определя това състояние като неестествено, напрегнато загова-ряне... В този смисъл нещото, от което се нуждаят жените, както изтъква и Мери Джакоубъс36, е женско писане, което работи вътре в мъжкия дискурс, работи, за да го деконструира. А целта му е на него, чрез него да се напише това, което не може иначе да бъде написано, за което не е прието да се пише, което, с други думи, проявява женския
177
 глас като различен. Подобна логика защитава и Шошана Фелман37 която добавя, че новото звучене може да дойде, че преоткриването на езика може да се случи, когато не само се подема глас срещу, но и отвъд, отвъд спекулативната фалоцентрична система. Когато, изречено накратко, жените заговорят като жени, без непременно да търсят съпоставките, противопоставянето, зачертаването.
Спецификите на женския глас/език, разбира се, се долавят и открояват не само от жени. Едно от най-фините и проницателни разграничения, които са ми познати, принадлежи на Питър Едуард Нолан38. Изследвайки гласовете и писането на средновековните мистички, той се опитва да характеризира мъжкия и женския глас, мъжкия и женския стил. Мъжкият стил на говорещия, изтъква той, се проявява тогава, когато се забелязва склонността да се каже какво значат нещата в термините на собствената (най-вече) интенционална програма на гласа, вместо говоренето да се спре и да се фиксира върху това какви тези неща действително са. Бягайки от описателността, мъжкият глас задава линеарен, но богат на метафори стил. По отношение на жените в литературата Нолан припомня, че общоприетото становище ги разглежда като силни в тишината, но слаби в гласа. Становище, което Нолан преобръща. Според него спазването на някаква автономия на образ спрямо образ, на буква спрямо буква, е същностно за женския синтактичен и реторически модел на организиране на говора, а и на писането. Изхождайки от стила най-вече наХилдегард, Нолан обобщава, че женският стил привилегирова настоящето на думите и образите, вместо референциалната им сила и способност да сочат отвъд или далече от значенията. Женският глас/ стил е същностно антиметафоричен: той стои далече от историите за лъжлива идентичност и предпочита да положи като ценност автономността на нещата, думите и образите, дори когато ги противопоставя едни на други. Женският стил - продължава той - се разкрива не като линеарен, а като криволинеен, в своята насоченост/адре-сираност. Женският глас/стил е себерефлексивен и се характеризира с паратаксис. Нолан настоява, че базира тези разграничения на текстови наблюдения. Защото - изтъква той - всяка хипотеза за наличието на мъжки и женски стил се основава на питането, те биологически определени ли са... Питане, което според него задължително трябва да получи отговора не. И подчертава, че мъжкият стил е метафоричен, центробежен, хипотаксисен, експанзивен, хегемонистичен, а женският е метонимичен, центростремителен, паратаксисен, кондензиран. По тази причина мъжкият и женският глас имат своите много ясни пространства, които обитават и които предопределят тяхната различна чуваемост. Що се отнася до упоменатата вече борба за налагане на спецификата и автентиката на женския глас, тя изхожда от убеждението, че жените трябва не просто да дефинират категорията женски глас, но и да променят представата за женския език - представа, която се свързва с копнежа, както загатнах, по изнамирането и изработването на нов, различен женски език. Защото, ще се позова и на Торил Мой39, жената изцяло и дори чисто физически се представя в своя глас и писането не е нищо повече от продължение на този себеиден-тичен речеви акт. Но нека да обобщя още няколко представителни възгледа. За Алис Жардин40 публичното писане (научно, академично, публицистично) и публичният глас (преподаването) традиционно биват мислени като мъжки, докато частното писане (дневници и писма) и частният глас (интимното пространство) биват етикетирани като женски. Отвъд тази по-обща класификация тя въвежда важните понятия глас на писането и писане на гласа - понятия, които работят в съвременните теории за женския глас и език на Сиксу, Кръстева, Иригаре. И най-вече те са ключови, доколкото маркират различието, двоякостта на гласа. От една страна, гласът е опитомен, въплътен в текста, обез-ззучен и превърнат в запис, от друга страна обаче, той прави текста именно със своите особености, със своята интонация, с нагъването и разгъването си (така, както се вдишва и издишва) и това му осигурява чуваемост даже когато присъства като записан.  37 The New Feminist Criticism. Essays on Women, Literature and Theory. Ed. by Elaine
Showalter. New York, 1985. 38 Nolan, Edward Peter. Cry out and Write. A Feminine Poetics of Revelation. New York, 1994. 39 Mo i, Toril. Sexual/Textual Politics: Feminist Literary Theory. New York and London, 1985. 40 Jardine, Alice. Notes for an analysis. - In: Between Feminism and Psychoanalysis. Ed. by Teresa Brennan. New York and London, 1989. 178 179
Според Карол Гилиган41 различният глас е различен по тема, не по род. Женският и мъжкият глас - това са два модела на мислене две фокусирания върху проблемите, два начина на интерпретация За Елизабет Харви42 пък липсващото в мъжкото представяне на женския глас е откъсването му от тялото, сексуалността, емоционалност-та, въображението. Тоест често пъти в този тип мъжки пресъздавания се нарушава връзката между езика и женското тяло, което пък от своя страна води до запушване на женския глас. И още, женският глас според Иригаре43 може да се дефинира чрез флуидността, чрез отсъствието на граници. Сиксу в „Новородената"44 описва женствеността в писането като привилегия нагласа. Тили Ол-сън45 в „Тишина" използва гласа като синоним на аза и творчеството. А за Джералд Маклийн46, да се експериментира с писането, да се поглежда то откъм асоциативни и епистоларни модели, е все едно да се достигне до парадигматичния модел на женския глас. Връзката глас-тяло, женски глас-женско тяло, както беше посочено, се оказва изключително значеща в теориите, които описвам. Може би защото, ако перифразирам Рози Брайдоти47 - тъкмо тялото е съкровищницата на субективността. Днес то не се разглежда като сбор от органите, които го съставляват, сиреч като някаква фиксирана биологична същност, нито като продукт изцяло на социалните условия, т. е. като историческа цялост. Тялото се мисли като смесване, пресичане на биологичното и социалното, на социополитическото поле на микрофизиката и субективните му размери и особености. И се отчита как неговите движения се проектират в корпуса/тялото на текста. Вероятно и заради това във френския и донякъде в англо-американския феминизъм гласът много често се използва като силна, властова, значеща метафора за новото раждане на това, което е било потискано от патриархалната култура.
180
I Разбира се, не липсват несъгласия с току-що изброените виждания, според които мисленето за сексуалността като зададена е есен-циалистко и такова е и разбирането за гласа и езика като снемащи тялото... Сексуалността - имплицират несъгласните - трябва да се разглежда по-скоро като продукт на социалните взаимодействия. Да кажем, Ан Розалинд Джоунс48 обобщава няколко типа критика, отправяни към идеите на днешния феминизъм, в направленията, които обвързват тялото и гласа. Една част от критиките се усъмняват в идеята да се третира тялото като източник на самопознание и във възможността да се дефинира то като откъснато от социалния опит, културния контекст и пр. И самата тя в „Пишейки тялото" се пита възможно ли е то да бъде източник на един нов дискурс; възможно ли е да се приеме непосредствената наслада на нечие тяло, да се приеме състоянието на несъзнателна възбуда като изходна точка, от която да се съди за писания женски текст. Защото - убедена е Джоунс - все пак жената може да изпитва наслада в личното си отношение към тялото, но тя пише за другите. И подобно ограничаване я обрича на изолация. По тази причина женското писане според нея би било по-приемливо, по-добре възприето, ако се разглежда като съзнателен отговор на социокултурните реалности, отколкото ако се приема като непосредствено произтичащо от женското общуване с тялото. Или, както изтъква тя: „По примера на французите ние трябва да изследваме думите, синтаксиса, жанровете, архаичните и елитарни нагласи към езика и тези представи, ограничавали женското себепознание и експресия през дългите векове на патриархата."49 Сходна е и нагласата на Джулиет Митчел50, която направо изтъква, че не вярва в понятия като „женско писане", „женски глас". За нея съществува само хисте-ричен глас, който е женственият мъжки език, говорещ за женските преживявания. Ако се опитам да подведа в някакви изводи резултатите от диалога на нарочно представените от мен разноречия и разногласия по отношение на женския глас, ще кажа, че той:
181
Каталог: wp-content -> uploads -> 2010 2010 -> Регионален инспекторат по образованието – бургас съюз на математиците в българия – секция бургас дванадесето състезание по математика 2010 -> 7 клас отговори на теста 2010 -> Закон за ветеринарномедицинската дейност /извадка/ в сила от 02. 05. 2006 г 2010 -> Регионален инспекторат по образованието – бургас съюз на математиците в българия – секция бургас дванадесето състезание по математика 2010 -> Закон за здравето /извадка/ в сила от 01. 01. 2005 г 2010 -> Закон за радиото и телевизията /извадка/ Отразена деноминацията от 07. 1999 г 2010 -> Закон за храните /извадка 2010 -> Регионален инспекторат по образованието – бургас съюз на математиците в българия – секция бургас десето състезание по математика 2010 -> Закон за контрол върху наркотичните вещества и прекурсорите /извадка/ в сила от 03. 10. 1999 г. Отразена деноминацията от 05. 07. 1999 г Изтегляне 188.33 Kb. Сподели с приятели:
|
3 Пак там.
1 Позовавам се на текста на: Showalter, Elaine. Feminist Criticism in the Wil
1 Gilligan, Carol. In a Different Voice. - In: Feminism. Ed. by Sandra Kemp and
S Jones, Ann Rosalind. Writing the Body. Toward an Understanding of 1 Ecriture feminine. - In: The New Feminist Criticism. Essays on Women. Literature and Theory. Ed. by Elaine Showalter. New York, 1985.