Терминологичен речник

ТЪЛПА, събиране на много хора в недиферекцирана маса.

Според схващанията на Ж. дьо Тард (1843-1904) иЖ.Льо Бон (1841-1931) тълпата е разнородна маса от индивиди, без здрава връзка, събра­ни случайно, не по силата на някак­ви закони или задължения, групира­ни в мимолетно множество. Обрат­но, съвременните социални психоло­зи различават няколко вида тълпи, притежаващи собствени характерни черти: едни са организирани предва­рително (митинг), други са случайни (народни увеселения) или спонтанни (зяпачи, привлечени от злополука).

Тълпите са способни на крайни ре­акции на въодушевление или наси­лие, на които не устояват и най-доб­ре контролиращите се хора. За обяс-няване на единодушието^ тези дви­жения се споменава психичното за­разяване*. Всъщност индивидуалността на субектите не се разтваря в тълпата. Всеки притежава свои пред­разположения, които определят по­ведението му. Тези влечения, чийто психологически и социално-иконо^ мически произход е доказан (напри­мер, колективното насилие в южни­те щати се увеличава, когато нама­лява продажбата на памука), нами­рат случай да се изразят в масовите прояви, където индивидът, станал анонимен, е насърчаван от единоду­шието, което среща.

УБЕЖДАВАНЕ, въздействие, уп­ражнявано върху някого, за да по­вярва или направи нещо.

Убеждаването се използва ежед­невно от възпитателя, който умело внушава определено поведение, от лекаря, който успокоява своя паци­ент или от търговеца, който иска да продаде нов продукт. Едно от средс­твата за убеждаване в търговията е предлагането на мостра. За реклами­ращия това означава „да влезе с еди­ния крак при купувача": искайки мал­ко (да се използва безплатно новия продукт), той се надява да получи по­вече (да разшири клиентелата).

Увеличаването на информацията не е достатъчно да убеди хората. Не­обходимо е да се познава психично­то състояние, надеждите и страхове­те на хората, към които да се насоч­ва въздействието, за да бъде то ефи­касно. Освен това, ие е толкова важ­но да се говори истината, колкото да се твърди това, което изглежда прав­доподобно. Например, да речем, че с предлагано бръснарско ножче мо­жеш да се обръснеш петнайсет пъти е вярно, но хората не вярват; за да ги убеди да го купят, рекламиращият казва, че може да се използва повече от десет пъти, което се приема по-

добре. Клиентите не са много кри­тични. Обикновено те приемат на до­верие казаното. Опирайки се на тази констатация, пропагандаторите пус­кат без колебание най-невероятни слухове*; те знаят, че все нещо ще остане от тях. Тяхната ловкоЪт се със­тои във факта, че успяват да ни втъл-пят коварно своите доктрини като из­ползват области, които ни се стру­ват неутрални, каквито са изкуство­то, литературата, спортът.

УДОВОЛСТВИЕ, емоция, свърза­на с приятно усещане или задоволя­ване на определено влечение.

Удоволствието е нестабилно, за­щото е свързано със състоянието на субекта; то не устоява на засищане-то и изчезва с намаляването на нап­режението, породена от потребност­та. Както болката, то насочва дей­ността на индивида по пътя на адап­тацията: детето отблъсва от устата си горчиво вещество, но лакомство-то - не; впоследствие, споменът за това ръководи неговото поведение. Удоволствието е неотделимо от же­ланието, както болката е неотдели­ма от бягството. Търсененето на удо­волствие и избягването на болка, ко­ито са характерни за поведението на живите организми, се наблюдават и при нисшите животни като водните бълхи или чехълчето; те търсят ня-

кои източници на дразнения (поло­жителен таксис*) и биват отблъсква­ни от други (патия*) или „избират своя преферендум*".

Олдс и колектив (1954) откриват при висшите животни (плъхове и дру­ги бозайници) „центрове на удовол­ствието", разположени в основата на мозъка (хипоталамус и септум). Драз­ненето на тези зони с микроелектро-ди, присадени в главния мозък, про­извежда приятен афект*. Ако плъх се приучи да си доставя удоволствие ка­то натиска лост, се забелязва, че той започва да го прави все по-често, хи­ляди пъти на час, до пълно изтоще­ние. „Центровете на удоволствието", наречени по-късно възнаграждаваща мозъчна система, произвеждат ен-дорфини*. Удоволствието се пораж­да от активирането на тази система чрез физически (усещане), химичес­ки (наркотик) или психичен (успех) агент.

УМЕНИЕ, възможност за успех в определена задача или начинание.

Умението зависи от способност­та*, от съзряването* и от упражня­ването. Измерването на интелектуа­лните и психомоторните умения е възможно чрез използване на тесто­ве*.

Гражданска дееспособност се на­рича възможността за упражняване на гражданските права, която всяко пълнолетно лице по принцип има. Но тази дееспособност не се признава на дебилните и умствено алиенираните субекти, които са обявени за „недее-способни". От 1968 год. пълнолетни­те недееспособни лица се ползват от особена правна защита.

УОТСЪН, Джон (Watson, John), американски психолог (Грийпвил, Южна Каролина, 1878 - Ню Йорк, 1958).

Като титуляр на катедрата по пси­хология в Балтиморския университет (1908), Уотсън иска да направи от психологията обективна наука и пос­тавя основите на бихейвиоризма*. Според него предметът на психоло­гията не е нито съзнанието, нито из­следването на,мотивациите, а наблю-даемото поведение, реакцията на оп­ределен стимул*. Психологията ще остава извън научната област, казва той, докато обръща внимание на със­тоянията на съзнанието, които са непредаваеми при човека и неуста-новими при животното. Обратно, изучаването на двойката стимул — ре­акция, адаптацията към определена ситуация, могат да бъдат научен обект. Сред трудовете на този автор са Behavior: an Introduction to Com­parative Psychology (1914), Psychology from the Standpoint of a Behaviorist (1919), Behaviorism (1925).

УПРАВЛЕНИЕ, начин на ръково­дене.

Не съществува една-единствена форма, а множество типове управле­ние, всеки от които варира в зависи­мост от конкретните характеристи­ки на всяка група. Доброто управле­ние осигурява висок колективен ус­пех и придвижва групата към набе­лязаната цел; то е източник на удов­летворение за членовете и засилва тяхната сплотеност. Авторитарното управление позволява постигането на голяма ефективност, но предиз­виква неудовлетвореност, която вре­ди на самочувствието на групата. Де­мократичното управление създава по-добър климат и позволява на мал­цинствата да направят своя принос,

което при други условия не би било въЗможно.-> авторитет; лидер.

УСЕЩАНЕ, сетивно впечатление.

През XVIII век сенсуалистите (Кондийак) поддържат тезата, че вся­ко познание идва от сетивата: най-напред има чисто усещане, което е елементарно психично явление, дъл­жащо се на стимулация на рецепто-рен* орган, а след това възприятие, което е осъзнаване, придружаващо мозъчното възбуждане, на чиято ос­нова се изработва познанието. Сега тази теза не се приема от психолози­те, които отричат възможността да има усещане, откъснато от каквато и да е представа, от каквато и да е интерпретация; те смятат, че чисто­то усещане е абстракция и че същес­твуват само възприятия и перцептив-но поле. Но психофизиолозите доказ­ват, следвайки Й. Мюлер, че усеща­нето е преди всичко биологичен про­цес, специфична реакция на рецеп-торния апарат спрямо стимулации­те на средата („закон за специфич­ната нервна енергия").

Тази физиологична реакция зави­си пряко от сензорния орган и само непряко - от дразнителя: ретината, която нормално се дразни от свет­лината, дава именно това усещане, но електрическият ток произвежда същия ефект. Усещането, което за­виси повече от нервната система, от­колкото от естеството на стимула, е повече биологична реакция„отколко-то познание. То се подчинява на об­щите закони на нервната система (за­кон „всичко или нищо": усещането се проявява внезапно, когато дразнене­то достигне определен праг на ин­тензивност) и играе ролята на пред­пазна, адаптивна функция на живия организъм спрямо психохимичната среда.

Психофизиолозите доказват, че за­конът на Г. Т. Фехнер* („усещането1 е пропорционално на логаритъма на дразненето", т. е. много по-бавно от дразненето) се проявява и на нивото на нервната тъкан. Прикрепвайки много фини електроди към нерв, кой­то може да бъде стимулиран с елек­тричество, те установяват, че когато интензивността на тока се увелича­ва в геометрична прогресия, нервни­те импулси следват с ритъм, чиято честота расте в аритметична прог-г ресия: следователно организмът pef агира на промените на средата като ги смекчава.

От друга страна, сензорният апа­рат се състои освен от рецептори и техните аферентни нервни влакна, ко­ито предават съобщението от сети­вата на мозъчната кора, и от еферен-тна регулираща система, благодаре­ние на която се контролира интен­зивността на усещанията. Така при наличие на непоносим шум (самоле­тен реактор, корабна сирена...), нас­тъпва контракция на мускулите на средното ухо, ефектът от което е на­маляване на възможностите за виб­риране на тъпанчето и оттам нама­ляване на риска от слухово уврежда­не. Като биологическа реакция, коя­то е неразривно свързана с психика­та, усещането има за главна функция да ни запознава с външния свят и да ни поддържа в будно състояние. И наистина, липсата или намаляване­то на усещанията предизвиква сън.

УСИЛИЕ, мобилизиране на сили­те на индивида за преодоляване на определена трудност.

Положеното усилие е резултат ед­новременно от изискванията на си­туацията, от ресурсите (мускулна и духовна сила) и от мотивациите (със­тезание, страст и т.н.) на личността.

То може да се упражнява в няколко плана: двигателен, когато трябва да се преодолее физическа съпротива; интелектуален, в случай на съсредо­точаване на вниманието; морален, ако трябва да се води борба с пороч­но влечение (например алкохоли­зъм).

Усилието предхожда умората*. То се проявява само ако влагането на енергия надмине определен праг, прагът на включване в действие на резервите на организма.

УСЛОВЕН РЕФЛЕКС, реакция на организма на неутрален сигнал (из-звъняване, светване на лампа...), след честото му свързване с естест­вен дразнител, който единствено е способен да предизвика рефлекса.

Ако се нанесе лек удар по крака на котка, тя го отдръпва: това е естест­вен защитен рефлекс. Ако повтарям често този опит, като го предхождам непосредствено от иззвъняване, кое­то съобщава за удара, се получава прехвърляне на силата на въздейст­вие от естествения дразнител към из­куствения стимул. Наистина, след из­вестно време се наблюдава, че само иззвъняването предизвиква същата защитна реакция на животното, как­то самия удар: създал се е условен рефлекс. На И. П. Павлов (1897) и уче­ниците му дължим научното изуча­ване на тези явления, които са в ос­новата на усвояването на навици* и до голяма степен на нашето поведе­ние*.

УСПЕХ, постижение.

Успехът и неуспехът са главно су­бективни понятия. Успехът не зави­си от абсолютното ниво на осъщес­твяване на действието, а no-скоро се преценява по отношение на опреде­лени норми и по-специално на ниво­то на аспирациите на всеки индивид. Чувството за успех се поражда, кога­то реализацията надмине или дос­тигне линията на целта т.е. очаква­нията на субекта. Чувството за удов­летвореност, изпитвано от човека, е единственият истински валиден кри­терий, който характеризира успеха му.

УЧЕНЕ, усвояване на ново пове­дение вследствие на специфично уп­ражняване.

Тъй като с този термин означават много различни ситуации като усво­яването на ходене или на хигиенни навици, на навици за хранене или професионални навици и т.н., изглеж­да невъзможно да се даде единна и напълно задоволителна теория за то­ва явление.

Ученето представлява адаптивна промяна, която се наблюдава в по­ведението на организма. То е резул­тат от неговата интеракция със сре­дата и е неотделимо от физиологи-ческата зрялост и обучението. Из­между няколко субекти, подложени на едно и също обучение, се конста­тират понякога значителни различия, които се дължат на индивидуални фактори като възрастта, интелиген­тността, мотивацията, повече или по-малко активната нагласа. Най-добри условия се създават, когато ин­дивидите са млади хора, интелиген­тни, средно мотивирани (ако моти­вацията е много силна, може да по­роди тревожност) и работещи актив­но за развитието на своите знания. Усвояването на знанията се улесня­ва от похвалите и възнаграждения­та, които засилват мотивацията и от достатъчно широкото - вариабилно в зависимост от субектите и поста­вените цели — разпределение на за­дачите във времето. Ученето обус­лавя не само придобиването на индивидуални знания: то участва в изг­раждането на цялата личност. Пси­хоаналитиците добре са оценили то­ва и за да разберат конкретното по­ведение, проучват системно минало­то на болните, чак до ранното детс­тво, опитвайки се да открият трав-миращите ситуации и детските наг­ласи, които могат да го обяснят. Бун­тът на детето срещу бащата се отк­рива в неподчинението на възраст­ния, който трудно приема авторите­та на своите началници. Става дума не за кондициониране*, както би мог­ло да се помисли, а no-скоро за гене­рализиране на социално учене. Въп­реки привлекателността си, теория­та за кондиционирането остава спор­на в този случай. Организмът не се задоволява да реагира автоматично на комплексните стимули, а схваща смисъла им, научава значението им. Като потвърждение на тази теза можем да се обърнем към някои изс­ледвания по психофизиология на нер­вната дейност, извършени върху при­мати (К. С. Лашли, 1924). Например, ако след като маймуна е била приу-чена да си служи с дясната ръка, за да реагира на определен дразнител, се увреди съответният двигателен участък в мозъка, установява се, че животното продължава да бъде спо­собно да извърши лесно същата ръч­на реакция с лявата ръка. Следова­телно, трябва да се предположи, че в случая е имало не просто кондицио­ниране, а именно усвояване на целе­насочено действие. Измежду различ­ните теории за ученето най-задово­лителна изглежда теорията на Е. Ч. Толмън*. Според него, мотивирани­ят организъм се насочва към опре­делена цел; той очаква някакъв ре­зултат, който се потвърждава от уче­нето. Тази обща схема изглежда по-адекватна спрямо наблюдаваните

факти от другите механистични обяс­нения.

ФИКСАЦИЯ, изключителна при­вързаност към човек, предмет или несъзнавана представа (имаго).

3. Фройд нарича фиксация на вле­чение факта, че влечението се забавя на определена фаза от психосексуа-лното развитие. Например, дете, на което са давали да суче след нормал­ните граници, трудно ще надмине оралния стадий, който му е бил при­ятен. Той го изоставя със съжаление и всеки път, когато претърпи неус­пех, несъзнавано се стреми да пре­създаде въображаемо миналите ус­ловия, към които изпитва носталгия.

ФЛЕГМАТИК -> лимфатик.

ФЛЕГМАТИЧЕН ТИП, характе-рологичен тип, чиито главни черти

са емотивиата сдържаност, самокон­тролът, респектът към правилата.

В характерологията* на френско-холандската школа флегматичният тип се дефинира със слаба емотив-ност (нЕ), бавна, но постоянна актив­ност (А), бавна реакция на впечатле­нията или вторичност* (В).

ФОБИЯ, ирационален и натрап-лив страх от някои предмети или ня­кои ситуации.

Измежду фобийните теми, които могат да се срещнат, най-честите се отнасят до свободни (агорафобия*) или затворени пространства(клаус-трофобия*) или животни (зоофо-бия*). Цялото поведение на болния се състои в предотвратяването на невротичния страх като избягва фо-бийния обект или се обръща към вдъхващ сигурност обект.

Според привържениците на пове-денческите теории фобиите са при­добито поведение вследствие на неп­риятни преживявания, които са пре­увеличени от прекалено силните ре­акции на околните или от несигур­ността поради отсъствието на май­ката. Те могат да бъдат превъзмог­нати чрез поведенческа* терапия. Според психоаналитиците причинни­ят механизъм на фобийната невроза е несъзнаван вътрешнопсихичен кон­фликт. Субектът се страхува от сво­ите нагони, които подменя с предме­ти. Тъй като но може да ги приеме и за да отрече реалността им, той из­мества невротичния си страх върху символичен предмет.

ФРИДМАН, Жорж (Friedmann, Georges), френски социолог (Париж, 1902 - 1977).

Фридман е възпитаник на Педаго­гическото училище, агреже по фило­софия (1926) и доктор на филилоги-ческите науки (1946), научен ръково­дител в Екол Пратик де От-з-Етюд (1948) и директор на Центъра за изу­чаване на масовите комуникации. Не­говите изследвания са насочени глав­но към социалната психология на труда. От множеството негови тру­дове ще посочим Човешки пробле­ми на промишлената механизация (1946),Накъде върви трудът на чо­века? (1950), Раздробеният труд (1956), Могъщество и мъдрост (1970).

ФРОЙД, Зигмунд (Freud, Sigmund), австрийски нсвропсихиатър, създател на психоанализата (Фран-бург, Моравия, дн. Пишбор, Чехия, 1856 - Лондон, 1939).

Докато следва медицина във Вие­на, Фройд специализира неврология, извършва важни изследвания по сравнителна анатомия на нервната-система и върху детските енцефало-патии, открива упойващите свойст­ва на кокаина. Като доцент във Вие­нския факултет той отива във Фран нция, за да допълни медицинското си образование: през 1885 год. посеща­ва лекциите на Ж. М. Шарко в бол­ницата Салпетриер, а четири години по-късно лекците на А. Бернхайм в Нанси. Фройд се установява във Ви­ена и става сътрудник с Й. Бройер, с когото публикува през"Т895 год. Студии върху хйстерия№Г~'""

Убеден, че неврозите са психични заболявания, които са независими от каквото и да е органично увреждане и са предизвикани от забравени афек-тивни шокове, Фройд търси метод, който да извади на бял свят скрити­те травми. След като използвал пос­ледователно хипнозата и лечението със задаване на въпроси, той прибяг­ва до метода на свободното асоции­ране и формулира правило за не-про-пускане (пациентът трябва да казва всичко, което му идва на ум). Фройд изучава съновиденията, разкрива главните им механизми, създава по­нятията „цензура", „изтласкване", „либидо", „несъзнавано", подготвяй­ки последователно фазите на една нова психология, известна под име­то психоанализа. Това вече не е обик­новена терапия, а учение, което поставя под въпрос съществуващите представи за човека.

Със смелост и постоянство 3. Фройд продължава своите изследва­ния въпреки враждебността, която предизвикват революционните му схващания. Неговото творчество е огромно. „С плодовитостта си, каз­ва Е. Клапаред, то представлява ед­но от най-важните събития в исто­рията на науките за духовността." Сред множеството негови произве­дения са Науката за сънищата (1900), Въведение в психоанализа­та (1916-1917), Инхибиране, симп­том и тревожност (1926). Първият том на френския превод на пълните съчинения на Фройд излиза през 1988 год.; до 1996 год. ще излязат още двайсет тома.

ФРУСТРАЦИЯ, състояние на су­бект, който е лишен от дължимо удовлетворение, който е излъган в надеждите си.

Фрустрацията може да се дължи на липсата на обект (липса на храна) или на срещане на препятствие по пътя към задоволяване на желания­та. Трудностите се наричат външни, когато произлизат от средата (на дървото има плодове, но пазачът бди), вътрешни, когато зависят от индивида (неговото морално чувст­во му забранява да мародерства).

Все пак фрустрацията не се опре­деля чрез препятствието, защото ни­що не ни позволява да знаем, какво ще бъде преценено като препятствие от субекта. Една и съща ситуация мо­же да се приема като благоприятна от един човек и като фрустрираща от друг. Например, оздравяването не винаги е възнаграждаващо, защото някои хора намират повече предим­ства в боледуването (тъй като не но­сят отговорности, грижат се за тях...). Следователно, ние разбираме дали някой индивид изпитва фрустрация само като изучаваме поведението му.

Реакциите спрямо фрустрацията са различни: те зависят от природа­та на фрустриращия агент и от лич­ността на този, който е неин обект. Най-общо реакцията е агресивна. Враждебността може да бъде насо­чена към препятствието (малкото дете се сърди на майка си), към замес­тващ обект (детето бие мечето си) или срещу самия себе си (някои уче­нически самоубийства вследствие на мъмрене се обясняват с този меха­низъм). В други случаи напълно по­тисната агресивност се замества от регресия* до предишен стадий на развитие (поява на енуреза...).

Според значимостта им и момен­та, в който настъпват, фрустрациите предизвикват повече или по-малко трайни последици у тези, които ги из­питват. Те са толкова по-тежки, кол­кото по-рано се проявяват. Ж. Мак В. Хунт доказва, че поведението на натрупване на храна е по-интензив­но и продължително при плъхове, ли­шавани от такава в млада възраст, отколкото при тези, които винаги са получавали обилна храна. Общото развитие се влияе също от ранната афективна* недостатъчност. Експе­риментирайки с две козлета близна­ци, които сучели от една майка и би­ли държани на тъмно, като едното било отделяно от нея всеки ден по един час, Х. С. Лидъл наблюдавал, че козлето, което не било отделяно се адаптира, докато другото умряло. Р. Шпиц констатира в една образцо­ва детска ясла, че децата, лишени от майка, са по-чувствителни към най-обикновените инфекции (37% смър­тност) в сравнение с тези, които рас­тат вкъщи с майките си (нито един смъртен случай).

Възпитанието не се състои в пре­махването на фрустрациите, а в тях­ното дозиране в зависимост от съп­ротивителните сили на индивида.

ФУНКЦИОНАЛНАТА ПСИХОЛОГИЯ представлява начин за подхождане към психичната дейност. Вместо да се пита: „Каква е природата на пси­хичния живот?" (структурна гледна точка) или „Как се развиват психич­ните операции?" (механистична глед-

на точка), тя търси причините за по­явата на психологическите явления, тяхното значение, тяхната адаптив­на стойност (каква е функцията на емоциите, на сънищата и т.н.). Ней­ната гледна точка е динамична. Тя поставя проблема за поведението и стига до практическото действие, тъй като поставената цел изисква търсе­нето на средствата за постигането й. Например, ако разглеждаме съня ка­то защитна функция срещу изтоще-ниието, а някои неврози* - като ре­зултат от неврастения, може да се по­мисли за използване на сънната те­рапия като лечение на невротичните разстройства.

Новото образование е функцио­нално в смисъл, че не разглежда ин­телигентността като същност, а ка­то инструмент на разположение на детето. За да може да си служи с то­зи инструмент, то трябвала изпитва потребност от това, да бъде събуден интересът му. Тъкмо като се основа­ваме върху потребностите и интере­сите на детето, можем да го'образо-ваме и да развиваме естествените му способности.

ФУНКЦИЯ, съвкупност от тясно зависещи една от друга операции, чието хармонично протичане е израз на живота на организма.

Според Дж. Дюи* функцията пред­ставлява основна единица на всяка постъпка. Тя е адаптиран акт. Играта, например, не е нещо случайно: тя е функция, казва Е. Клапаред", защото задоволява актуалните потребности на детето като едновременно с това му помага да подготви бъдещето си. Пси­хологическите механизми като фанта­зията или изтласкването също имат функционална стойност, тъй като са начини за защита на личността срещу напрежението, което изпитва.

ХОЛЕРИК, темперамент, ори кой­то преобладава или се приема, че преобладава жлъчката.

Подемайки шггагорейската теория за течностите в организма, Хипократ признава четири основни течности: кръв, слуз или лимфа, жълта жлъчка и черна жлъчка. От това твърдение произлиза теорията за четирите тем­перамента*. „Жлъчният" има жълте­никава кожа, пламенен поглед; има силна воля и проявява амбициозност. Гръцкият лекар К. Гален (131-201), който подема теорията на Хипократ за темпераментите, нарича „жлъч­ния" „холеричен" (от гръцки kh61e, жлъчка). Това понятие, което днес е остаряло, е минало в просторечието - se faire de la bile (кахъря се, бел.пр.).

ХОЛЕРИЧЕН ТИП

Тип личност в класификацията на Г. Хайманс и Е. Д. Вирсма, който се дефинира със силна емотивност (Б), голяма потребност от активност (А) и непосредствени реакции (П). Доми­ниращи черти на холеричния тип са, пъргавината на реакциите, импулсив-ността, бурните действия, жизненост­та, нетърпеливостта. -> характероло-гия.

ХОРНИ, Карен (Horney, Karen), американска психоаналитичка от норвежки произход (Хамбург, 1885 - Ню Йорк, 1952).

Под влияние на А. Адлер, Е. Фром и гещалтпсихологията *, Хорни се отдалечава от Фройдовото учение посредством значението, което при­дава на културния детерминизъм; пренебрегвайки повече или по-мал­ко педантичното проучване на мина­лото, тя акцентира върху актуалните трудности, които, според нея, са ви­новни за появата на невротичните тенденции и чиито функции си пос­тавя за цел да открие. Хорни не се стреми да обяснява сегашните лич­ностни разстройства като обуслове­ни в детството, а да разбере невро­тичните трудности чрез характероло-гичната структура на субекта. От произведенията на К. Хорни, преве­дени на френски, ще посочим Нови­те пътища на психоанализата (1951), Невротичната личност на нашето време (1953), Самоанализа-та (1955), Дневник от юношеските години (1987).