Терминологичен речник

БЕРГСОН, Анри (Bergson, Henri)

Френски философ (Париж, 1859 -1941). Блестящ ученик на Висшето педа­гогическо училище, Бергсон става доктор по философия на 30 години. След това е назначен за професор в Колеж дьо Франс и приет във Френ­ската академия (1914). Удостоен е с Нобеловата награда за литература (1928). Като психолог, изследващ вътрешния свят, той отхвърля изкус­твения характер на аналитичната, чисто интелектуална интроспекция, която не позволява да се обхване ця­лото богатство на психичните явле­ния. За това е необходимо, казва той, да се обърнем към интуицията, коя­то прониква в обекта на нашето мис­лене непосредствено и в неговата съ­щина. На асоциациите Бергсон про­тивопоставя потока на съзнанието, жизнения порив, творческата еволю­ция. В търсенето на автентичната да­деност той е предвестник на най-мо­дерните тенденции във феноменоло-гията. Най-важните му съчинения са: Творческата еволюция (1907) и Мисълта и изменящото се (1934).

БЕХТЕРЕВ (Владимир Михайлович)

Руски психофизиолог (Сорали, днес Киров, 1857 - Ленинград, 1927). Известен е предимно с трудовете си върху кондиционирането при жи­вотните и при човека. Негови са тру­довете: Обективна психология (1913), Основи на генетичната рефлексология и най вече Общи основи на рефлексологията на човека (1917). Бехтерев забелязал, че тялото притежава органична памет и че „случайни" рефлекси от естествен произход (като отдръпването при ви­да на змия) съществуват наред с реф­лексите, придобити чрез ученето.

БИХЕВИОРИЗЪМ

Обективна психология. Дълго време психологията била разбирана като наука за състоянията на съзнанието. Поради това единст­веният приложим метод за изслед­ване е можел да бъде интроспекция­та. Срещу тази теза в началото на XX век се утвърждава ново учение, чий­то енергичен застъпник е Дж. Б. Уотсън. Според него психологията трябва да бъде дефинирана като на­ука за поведението. Вместо да се ос­новава на съзнанието и интроспек­цията, тя трябва да ограничи своето изследване до наблюдението на ор­ганизма в ситуация. Всъщност един­ствените елементи, които могат да бъдат предмет на научно изследва­не, са възможните за наблюдение данни на вербалното и двигателното поведение, което винаги е адап­тивно. Когато е подложен на въз­действие, организмът се стреми да неутрализира ефекта от него, като въздейства на обекта, който го пре­дизвиква, или като променя себе си. Съпоставяйки тези поведения със стимулите, изглежда възможно уста­новяването на закони, на основата на които да се предвижда реакцията на субекта на познато „дразнене" или да се направи дедукция за естеството на даден стимул, като се наблюдава ре­акцията. Крайъгълен камък на тази система е условният рефлекс, като дори инстинктите се свеждат до „се­рия от свързани рефлекси". Всичко е въпрос на учене, дори изразяването на емоциите, и поведението може да се променя под въздействие на уче­нето. Изследванията на бихевиористите са провеждани върху животни; при човека - върху плода и малкото де­те. От наблюденията си върху кър­мачета Уотсън заключава, че в на­чалото на живота съществуват три основни емоции: страх, гняв и любов. Тяхното проявление при възрастни­те се разнообразява силно под влия­ние на кондиционирането. Всъщност това твърдение е погрешно, както бе доказано от следващите проучвания. В зората на живота човешкото съ­щество реагира на стимулите недиференцирано, след това - през приз­мата на удоволствието или неудо­волствието, и най-после със съзря­ването на организма се появяват пос­ледователно гневът, отвращението, страхът, ревността и т. н. Първона­чалната позиция на бихевиористите, които искаха да сведат психологичес­кия факт до двойката стимул - реак­ция (S - R), днес е надживяна. Нас­ледиха я нови учения, например нео-бихевиоризъм*, които имат голямо влияние в Англия и САЩ. Те за­пазват основните идеи на теорията на Уотсън: обективността и важност­та на средата.

БРЕЙНСТОРМИНГ

Групова тех­ника, основана на метода на свобод­ното асоцииране, чиято цел е откри­ването на нови и оригинални идеи върху определен проблем. Популяризиран от американеца А. Ф. Осбърн (1939), брейнстормингът има за цел да отстрани препятствия­та по пътя на креативността за участниците: социални задръжки като съблюдаването на йерархия или на условности, мисловни навици, кои­то ограничават въображението. Брейнстормингьт постулира като догма, че всяка идея трябва да бъде приета и разгледана внимателно. Ето защо членовете на'групата биват подтиквани и насърчавани да изказ­ват всички свой мисли, дори и най-странните, без да се страхуват, че ще бъдат оценени зле или критикувани.

БУНТ

Въставане срещу властта; Най-общо бунтът изразява недо­волството на индивид или група, враждебността им спрямо неспра­ведливата участ, срещу агресивната или просто неразбираща ги или без­различна среда. Бунтът е нормална реакция на фрустрация. Социалният бунт е предизвикван не толкова от неблагоприятни ико­номически условия, колкото от чув­ството на психологическа неудовлет­вореност, дължащо се според Х. Х. Хайман (1942) на определена пози­ция на индивида (или групата) спря­мо неговия социален статус. Психо­аналитиците обясняват тази нагласа към бунт с изместване на вътрешносемеен конфликт в социалната об­ласт: бунтът срещу установения ред според тях е осъвремененият израз на въставането (с Едипов произход) на детето срещу властта на родите­лите.

Термин, въведен в психологията от К. Левин за обоз­начаване силата на привличане (по­ложителна валентност) или на отб­лъскване (отрицателна валентност) на една или друга „област" от пси­хологическата среда на даден инди­вид. Валентността на тази „област" (ко­ято може да представлява дейност, социална позиция, предмет или вся­ка друга възможна цел) е в съотно­шение с потребностите на личност­та. Валентността и удовлетворява­щата ценност са тясно свързани. Храната ще има положителна вален­тност за човек, който е гладен.

ВАЛИДНОСТ

Необходимо качес­тво на един тест. Като се има предвид, че целта на даден тест е да бъде направена прог­ноза по отношение на определен кри­терий, неговата валидност се измер­ва със степента на свързаност между предсказваното и реалното поведе­ние на личността в разглежданата си­туация (например училищна или професионална). Сравняването на резултатите, получени от двете дейс­твия, позволява да бъде оценена зна­чимостта на метода. Един тест мо­же да бъде прилаган само ако има висока валидност, измервана с кое­фициент на корелация, изчислен на основата на получените от две изс­ледвания оценки.

ВИЖИЛАНС

Будност на съзнани­ето. Съществуват различни степени на будност - от реещото се внимание на отпуснатия човек до съсредото­ченото внимание на учения по време на усилена интелектуална дейност. На всяко ниво съответстват специ­фични неврофизиологични характе­ристики, които се установяват при енцефалографията. Психофизиолозите (Г. Моруци и Х. У. Мегоун, 1949) доказват, че нивото на вижиланса е обусловено преди всичко от едно нервно образувание (възходяща ре-тикуларна активираща система), ко­ето се разполага по всички енцефа-лични структури от продълговатия до междинния мозък (таламуса и хипоталамуса); всяко стимулиране на ретикуларната формация увеличава нивото на вижиланса. То се понижа­ва при заспиване и по време на сън (както и под въздействието на дрога) и се повишава при бодърстване. Колкото по-високо е нивото на ви­жиланса, толкова субектът е по-спо­собен да реагира по адекватен начин на сложни ситуации; обратно, кога­то нивото на вижиланса е ниско, чо­век е в състояние да дава само най-елементарни отговори.

ВИНА (чувство за)

Състояние на човек, който е допуснал грешка. Наред с реалната, обективна вина, която е свързана със сериозно нару­шение на определено правило, у мно­го индивиди се среща повече или по-малко ясно чувство за субективно провинение, което се проявява нео­съзнато в поведението или вдъхва онази тревожност, която е присъща на човек, преследван от мисълта за неразкрито или въображаемо прес­тъпление. Според психоаналитиците произходът на това чувство се крие в едиповия комплекс. Когато чувството за вина стане силно, то може да причини невроза или дори психично разстройство. При някои налудности болните об­виняват себе си за всички грехове на човечеството, живеят постоянно с чувството за болезнена вина, непре­къснато искат да се накажат, да си причинят болка, да се осакатят или дори самоубият. В своя труд В бо­лезнения свят на вината (1949) А. Енар доказва, че в основата на всяко психично заболяване има немотиви­рано чувство за вина, чиито корени са в детството и което болният от­чаяно се опитва да преодолее, защо­то то представлява ужасна заплаха за значимостта му като личност.

ВЛЕЧЕНИЕ

Ендогенна сила, ко­ято насочва организма към опреде­лена цел. Възможно е да бъде установена си­лата на влеченията чрез измерване дейността на субекта в определени ситуации. Например за да бъде пре­ценена силата на глада у плъх, жи­вотното се поставя в специална ку­тия с хранилка, чието отваряне се за­действа с лост. При всяко натискане на лоста се появява топчица храна. Броят на топчиците вследствие на из­вършените действия представлява ако не обективна мярка, то поне ин­формация за глада на плъха. Някои автори различават наред с органичните стремежи и интерин-дивидуални (съюзяване, алтруизъм...), социални (семейни, патрио­тични), идеални (морал, религия), лични стремежи (егоизъм); други раз­личават нисши (рефлексивни дейст­вия), средни (вербално изразяване) и висши стремежи (художествено твор­чество), но никоя класификация не е задоволителна. Психолозите често се отнасят към системата на Х. Мъри, която включва 20 основни елемента (тенденция към подчинение, изтъква­не, доминиране, автономия и т. н.), с която е свързан проективният метод, познат под наименованието Тема­тично - аперцептивен тест (Т.А.Т.).

ВНИМАНИЕ

Съсредоточеност на съзнанието върху определен обект. Да внимаваме означава в извес­тен смисъл да се затворим за външ­ния свят, за да се насочим към това, което ни интересува. Опитите с котки позволиха да бъ­де доказано ставащото на неврофизиологично ниво. Най-напред на жи­вотното се пускат кратки звуци (по­чукване), като се регистрира нерв­ният импулс в ухото му. След това му се показва мишка: възприемане­то на почукванията отслабва. Инте­ресът на котката към мишката, кой­то води до съсредоточаване на вни­манието върху нея, ограничава слу­ховия потенциал на котката. Ведна­га щом мишката бъде отстранена, отчитаните потенциали на нервните импулси отново се нормализират. Следователно имало е относително и временно задържане на нервното дразнене, като висшите структури (мозъчната кора) действат пряко на нисшите. Схематично вниманието може да бъде разграничено в две големи ка­тегории: волево внимание, което за­виси от индивида и неговата моти­вация, и неволево внимание, привли­чано от външната среда вследствие на особената организация на перцептивното поле, в което се откроява оп­ределен предмет. Всички усилия на рекламата са насочени към привличане вниманието на публиката чрез подреждане на перцептивното поле, а след това - към поддържане на вни­манието будно и към задълбочаване на интереса. Поради тези практи­чески следствия проблемът за вни­манието е предмет на значителни из­следвания във военните и промиш­лените лаборатории по експеримен­тална психология. Концентрацията на вниманието бързо спада при ед­нообразни трудови задачи. След два­десетата минута се появяват умора и грешки и работещият трябва да бъ­де заместен. Възможно е способността за концентрация на вниманието на субекта да бъде оценена с помощта на тестове. Най-елементарният се състои в зачертаване (бараж) на оп­ределени букви (например всички букви а) в текст и отчитане на греш­ките и бързината на изпълнение.

ВНУШАЕМОСТ

Податливост на внушения, т. е. за непосредствена реакция на сигнал (предмет или за­повед) без активното участие на во­лята. Субектът възприема пасивно въз­действието на чужда идея, приета безконтролно, като че ли за момент личността му се е заличила пред лич­ността на друг Човек. Достатъчно е една кинозвезда да препоръча нов продукт, за да се увеличи чувствител­но продажбата му: потребителите се повлияват от внушението, произти­чащо от престижа на актрисата. Па­сивното приемане на идеи води до­ри до халюцинация: експеримента­тор казва на група деца, че ще хвър­ли топка във въздуха, и това е дос­татъчно половината от тях да „ви­дят" как я хвърля. Явления като по­явата на стигми (белези от жигосване) или оздравяване, дъл­жащо се на приемане на плацебо, принадлежат към същия психологи­чески процес. Всички индивиди са внушаеми, но децата, наивните хора или субектите с дебилност са по-внушаеми от другите. Афективната нез­рялост, емотивността, интелектуал­ната недостатъчност благоприятст­ват внушаемостта. Тази специфична диспозиция, която се открива у ня­кои страдащи от невротични или психосоматични разстройства, е из­ползвана в психотерапията, но резул­татите, получени чрез внушение, особено при хистерията, никога не са трайни.

ВОЛЯ

Способност за актуализи­ране и осъществяване на намерени­ята. Волевият акт, предхождан и детер­минирай от една идея, предполага рефлексия и целенасоченост. Дейст­вията, които не отговарят на този критерий, не са волеви. Според кла­сическата схема волевият акт пред­полага: 1. формиране на проект; 2. обсъждане (преценяване на най-пра­вилното действие); 3. решение; 4. изпълнение на действието до завърш­ването му. Завършеният акт е дока­зателство за автентичността на цел­та. Разстройствата на волята могат да се проявят във фазите на обсъждане (страдащият от абулия претегля „за" и „против", променя проектите си и не предприема нищо), на реше­ние (някои тревожни субекти се пос­тавят във властта на другите: свеще­ници, родители и т. н., и се ограни­чават до дребни роли, за да не пое­мат отговорност) или на изпълнение (слабоволевият не довежда докрай проекта си поради липса на постоя­нство). Като преднамерен акт волята е тясно свързана с потребностите; тя е избор в конфликта между влечени­ята; тя се състои, казва Е. Клапаред, „в принасянето в жертва на ед­но желание върху олтара на друго же­лание". Съвреденните психолози, ко­ито са повлияни от тезите на екзис­тенциализма (Ж. П. Сартьр) и пси­хоанализата, оспорват значимостта на класическата схема и в частност фазата на обсъждането. Повечето от нашите действия, казват те, са детерминирани несъзнавано, така че об­съждането е само театър, рациона­лизация със задна дата. Волята е експресия на Аза, но също и на цялата личност, на несъзнаваните мотивации, както и на со­циалното възпитание, на ученето и интелигентността.

Продължителност, беля­зана от последователността на съби­тията. Понятието време е психологичес­ка конструкция на човека, позволя­ваща му да се адаптира към проме­ните на средата. Това понятие има за основа както социални, така и сензомоторни фактори. Съществуват обективно, социализирано, измеримо (часовник, календар), биологическо време, което се променя под влия­нието на различни фактори като тем­пература, интоксикация с хашиш или други дроги, и субективно време, променящо се в зависимост от ин­дивидите и личните интереси в мо­мента (когато дейността ни е интен­зивна, трудна, интересна, времето ни се струва кратко; обратно, когато сме бездейни, то ни се струва безкрайно дълго). Възприемането и ценността на времето варират също в зависимост от различните култури. В нашето об­щество то изглежда много ценно, за­щото е организирано линейно (по­гълнати от някаква цел, ние трудно понасяме прекъсване на действието ни). Но съществуват други културни групи, при които тази времева струк­тура липсва: възрастният обитател на о-в Бали живее в настоящия момент, той не очаква нищо и може безкрай­но да понася да пречат на дейността му; за него животът е неопределено в продължителността си настояще, което не води никъде. Във философията живяното време, наричано „темпоралност", е основ­ното пространство на съзнанието (М. Хайдегер).

ВУНД, Вилхелм (Wundt, Wiihelm)

Немски психолог (Нексрау, дн. Маи-хайн, 1832 - Гросботен, 1920). Вунд е създателят на първата ла­боратория по експериментална пси­хология в Лайпциг (1879). Получил научно образование (най-напред той бил лекар, а след това фйзиолог), Вунд е автор на много трудове върху възприятието и усещането. На него дължим преди всичко значимия труд, озаглавен Grundzuge der Physiologi-schen Psychologic (1873-1874).

ВЪЗБУЖДАНЕ

Стимулиране на сетивен рецептор. Нервната система предава съоб­щението, което се съдържа в дразни­теля, и мобилизира енергията на ор­ганизма, готов да реагира. Думата има и други значения. Тя може да из­разява реакцията на тялото на сти­мул (К. М. Бриджис нарича възбуж­дане недиференцнраната емоционал­на реакция на всеки дразнител от страна на новороденото) и, по-об­що, преходното състояние на психич­на възбуда и двигателна ажитация, в което може да изпадне субект, овла­дян от силни емоции или вследствие на интоксикация (например алкохолно опиване). Голямата, трайна въз­буда се среща у манийния субект, който е радостен, словоохотлив, в непрекъснато движение и сякаш неу­морим. Когато ажитацията е крайна или бурна, е необходимо да се при­бегне до невролептици или литий и да се изолира болния в слабо осве­тена стая.

ВЪЗДЕЙСТВИЕ (психологическо)

Съвкупност от средства, различни от военните, употребявани, за да се пов­лияе на общественото мнение и на поведението на приятелски или не­утрално настроено население с цел повишаване боеспособността, полу­чаване на помощ или най-малкото спечелване на симпатии. Психологическото въздействие се упражнява в дълбочина, стигайки по-далеч от пропагандата, която също е насочена към чувствата и разума, но по-повърхностно и грубо. То се различава и от психологическата война, която е насочена главно към противника, към неговото деморализиране, разлагането на войските и ти­ла му. Психологическото въздейст­вие се стреми да възпитава и превъз­питава големи човешки маси. За да постигнат това, тоталитарните режи­ми прибягват до методите на дезин­формацията и идеологическата обра­ботка. При либералната система се предпочита даването на точна ин­формация, откриването на училища и диспансери; въздейства се чрез лич­ния пример, контакт и престиж.

ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ

Даряване, следващо точно определено дейст­вие. Възнаграждението се използва за насърчаване и засилване на мотива­цията по време на експериментите за обучение на животни и хора. По-ефикасно и по-малко опасно от наказа­нието (пораждащо страх и понякога дезорганизиращо цялото поведение), то създава чувство на удовлетворе­ност, стимулира и увеличава резултатността на индивида (или групата). Много възпитатели обаче проявяват недоверие към него; те се страхуват да не опорочат личността на децата, като ги възнаграждават; Скрупулите им са напразни, защото е илюзия да се смята, че каквото и да било може да бъде научено без възнаграждени­ето, укрепващо първоначалната мо­тивация.

ВЪЗПИТАНИЕ

Изкуство за раз­виване на моралните, интелектуал­ните, художествените в физически­те качества, които детето притежава в потенциално състояние. Възпитанието не си поставя за цел да променя природата на възпитава­ния, а да му помогне да се развива хармонично в своята среда. То изис­ква познаването на неговите потреб­ности, на законите на физическото и умственото израстване и е обуслове­но от представата за човека: в Спарта, военен град в антична Гърция, де­цата били подлагани на желязна дис­циплина. Въпреки препоръките на големи­те педагози (Монтен, Комениус) ав­торитарното възпитание просъщес­твува до началото на XX век и едва тогава под влияние на трудовете на съвременните психолози (Бине, Клапаред, Дюи, Валон) започва да се разпространява по-адекватна форма на възпитание. Възпитанието започва от раждането на детето и до­ри преди него, с възпитанието на ро­дителите. На тази необходима зада­ча се посвещават „училищата за ро­дители", основани още през 1928 год. и ръководени от хуманисти и педагози (А. Изамбер, А. Берж...), чиито кръжоци и лекции ревностно се по­сещават.

ВЪЗПРИЯТИЕ

Комплексен пси­хологически акт, чрез който инди­видът организира своите усещания и опознава реалността. Възприятието е съставено от ид­ващото директно от сетивните орга­ни (екстероцептивна чувствител­ност), както и от непосредствената проекция върху предмета на качес­тва, известни по умозаключение: аз възприемам усилието на щангиста, защото влагам в металната маса, ко­ято той повдига, моята собствена проприоцептивна чувствителност. Възприятието е отношение от субек­та към обекта: последният притежа­ва собствени характеристики, но аз ги възприемам през призмата на мо­ята субективност. Когато вървя в го­рата, забелязвам различни неща в за­висимост от това, дали ловувам, или се разхождам; изправен пред мно­жество стимули, аз правя избор в за­висимост от моите очаквания. Общо взето, живото същество е чувствително само към обектите, ко­ито го интересуват пряко, към тези, които съставляват собствения му свят (Umwelt) и които имат значение за него. Гущерът побягва при най-ле­кото изшумоляване, но не реагира на пушката, която гръмва до него. Аме­рикански автори (Р. Левайн, И. Чейн и Дж. Мърфи), изучавайки влияние­то на глада върху възприятието, за­белязали, че гладни хора виждат пре­димно различни видове храна в ри­сунки, лишени от смисъл, които им показвали, докато други, които са се нахранили, нямат същите реакции. Следователно всяко възприятие е ин­терпретация, която включва цялата личност. Възприятието е много повече от един прост сензорен факт; то е сложен психологически акт, кой­то се съотнася (важно за паметта и ученето) към специфична референтна рамка, изградена с помощта на нашия социален и личен опит. Това обяснява защо определен предмет няма напълно еднакво значение за различни индивиди, всеки от които има своя обособена референтна сис­тема. Даякът от о-в Борнео вижда в усмивката на друг човек презрение, японецът - смущение, западнякът -добронамереност. Референтните критерии, които използваме неосъз­нато, са ни необходими, защото с тях­на помощ структурираме средата, в която живеем, и те ни дават мини­мума сигурност, без който никакво действие не е възможно. По-голяма­та част от недоразуменията между нас произтичат от факта, че нашите възприятия са различни, защото референтните системи на различните хора не са идентични.

ВЪПРОСНИК

Серия от устни или писмени стандартизирани въпроси, поставени с изследователска цел. Обикновено субектът трябва да от­говаря само с „да" или „не": „Боли ли ви често главата?", при т. нар. „затворен" въпрос. Но съществуват и „отворени" въпроси, при които су­бектът отговаря свободно („Коя про­фесия бихте искали да упражнява­те?"), и въпроси с няколко възмож­ни отговора (субектът трябва да от­бележи с кръстче един от няколко­то предложени отговори). Този метод, критикуван твърде много, всъщност притежава превъз­ходни измервателни характеристи­ки, а въпросниците имат валидност, сравнима с тази на тестовете за ин­телигентност. Те позволяват да бъ­дат извършвани сондажи на общес­твеното мнение (въпросник за наг­ласи), употребяват се при професи­оналното ориентиране (въпросни­ци за професионални интереси) и в клиничната психология (личностни въпросници). Измежду най-добрите въпросници, използвани в психопатологията, ще посочим Мултифазния личностен въпросник Минесота (Minesota Multiphasic Per­sonality Inventory, или MMPI), поз­воляващ да бъдат измерени много личностни черти: тенденцията към хипохондрия, депресия, хистерия, параноя и т. н.

ВЯРВАНЕ

Нагласа на човек спря­мо идея или факт, които той приема за истинни. П. Жане разграничава рационал­ните и експерименталните вярвания, от субективните и сантименталните вярвания, при които рационалният елемент участва малко или никак. „Вярвам, че Бог съществува" има съвсем различна същност от тази на съждението „Вярвам, че утре и след­ващите дни слънцето ще изгрее". В първия случай религиозната вяра поддържа моето вярване, а във вто­рия случай - всекидневното наблю­дение и научната информираност. Силата на вярата варира при раз­личните индивиди, а у отделната личност тя зависи от ситуацията в различните периоди на живота. Раз­съждението не преобладава във вяр­ването и тъкмо защото се подчинява на други условия - ирационални и афективни, - то може да остане зат­ворено за действителността. Вярата изпълнява важна функция. „Вярвани­ята, казват Д. Креч и Р. С. Кръчфилд (1952), са реакция на проблематични ситуации."