Terror in the Fourth Dimension Allen Sharp 1987

УЖАС В IV ИЗМЕРЕНИЕ

от Алан Шарп © ЕКВУС АРТ, София 1993
Terror in the Fourth Dimension

© Allen Sharp 1987

© CAMBRIDGE UNIVERSITY PRESS 1987
© Превод от английски: ЮЛИЯ КОСТОВА

© художник: ЕМИЛИЯН СТАНКЕВ

редактор: ГАЛИНА ТОМОВА-СТАНКЕВА

предпечатна подготовка: ЕКВУС АРТ



Първо прочети това
Тази книга може би не прилича на никоя друга, която си чел, защото ТИ определяш хода на действието. Все едно участваш в приключение от истинския живот. Всичко, което се случва в тази книга, се случва на ТЕБЕ. Ти решаваш какъв иде бъде следващият ти ход, ти правиш избор също както в действителността, а краят невинаги е щастлив. Това зависи единствено от ТЕБЕ.

Ще участваш в много вълнуващи, а по-някога и ужасяващи събития, но ще имаш и много възможности да решиш какво би сторил, ако наистина попаднеш в такова приключение.

Твоето приключение е пътуване във времето. Ако някога си се чудил какво ще видиш и направиш, ако успееш да се пренесеш в миналото или в бъдещето, то тогава продължи да четеш, следвайки несложните указания по-долу.
Как да четеш тази книга
Главите в книгата, която държиш в ръце, са отбелязани с номера, които лесно се виждат и намират. Започни да четеш от глава 1, а в края на текста ще узнаеш къде ще отидеш по-нататък. Четейки книгата, ще се наложи да правиш избор, който ще узнаваш в края на съответната глава. Когато решиш какво да правиш, отиваш на главата, показана в скоби до твоя избор.
Пример: „Дали да гостувам на Нерон (26) или да се опитам да избягам през верандата (28)?”
Ако решиш да останеш при Нерон, обръщаш на глава 26. Ако решиш да избягаш през верандата то тогава продължаваш на глава 28.

Има и още един начин да направиш своя избор. Ако искаш да пътуваш през времето, тогава ще избереш едно от числата върху твоя селектор на времевите зони. Седнеш ли веднъж в твоята Машина на времето, ще научиш всичко.

За да бъде напълно успешно пътуването ти, трябва накрая да успееш да се върнеш в настоящето. Ако се провалиш първия път, можеш винаги да опиташ отново.
Сега обърни на глава 1 и на добър час в пътуването ти 6 четвъртото измерение.

1

- Наблюдавали ли сте никога нощна пеперуда, която лети срещу стара прокъсана завеса? В повечето случки тя просто си блъска главата. За да мине през завесата, тя трябва да намери дупка. Ако пеперудата знаеше къде са дупките, щеше да й бъде лесно. Ако ние знаехме къде точно са дупките на времето, тогава бихме могли да минем през завесата на времето!

Така говореше професор Зукерман на своите студенти в Чикагския университет. Малцина бяха тези, които му вярваха. Трудно беше човек да си представи, че професор Зукерма, който тежи 120 килограма може да полети където и да било!

ПРОВЕРКА НА АПАРАТУРАТА ПРИКЛЮЧЕНА

ВРЕМЕ - НУЛА МИНУС ДВЕ МИНУТИ И ТРИЙСЕТ СЕКУНДИ

Това бяха думите, които просветваха на видеоекрана пред мен. Карл Зукерман бе доживял, за да види само началото на проекта „ПВП”, което означава „Преместване във времето и пространството”. Това беше преди пет години. Цели пет години и два милиарда долара бяха нужни, за да се създаде компютър, който до открива „дупките във времето” на Зукерман.

Всъщност това, в което седях беше повече от компютър. Имаше два мощни ракетни двигатели и приличаше на малък космически кораб. Можеше да лети в космоса. Предназначението му бе да минава през дупките на времето. Това беше Машина на времето.

Странно беше чувството, което изпитана в този космически кораб, намиращ се в подземието на огромна сграда. Като знаех, че над мен вместо синьо небе има тонове стомана и бетон. За да летиш във времето не е нужно синьо небе!

Надявах се компютърът да не сбърка в изчисленията. Пропуснех ли дупката, щях да се забия в отсрещната стена. С два тона дипропилов тетразол в резервоарите трясъкът щеше да бъде страхотен!

Твоето приключение започва след една минута и петнадесет секунди. Ако все още искаш да участваш, обърни на глава 2.

Преди две години изпратихме часовника на директора на проекта да пътува във времето. Получихме го обратно на парчета. Миналата година направихме същото с две мишки. Не успяхме да ги върнем. Надявах се на по-добър късмет!

Следях таблото на селектора. Той беше най-важният уред в целия кораб. Числата все така светкавично преминаваха през екрана. Когато спрат, щяха да останат да светят само едно или две. Всяко от тях щеше да бъде дупка във времето - към миналото или към бъдещето. Нямаше как да разбера това. Просто трябваше да реша кое число да натисна.

Апаратът за състоянието на околната среда, намиращ се до селектора, светеше. При всяко приземяване той щеше да указва дали е безопасно да напусна кораба.

Святкащите числа върху екрана на селектора постепенно забавяха скоростта си, докато накрая спряха - вече ги виждах ясно!

Имах само две секунди, за да избера едно от тях.

Усетих вибрациите на двигателите. Преди да изгасне видеоекранът, зърнах за последен път подземната площадка за излитане. Силен тласък ме залепи за седалката. Чувствах болка в очите и вече не виждах уредите пред мен. Сякаш се носех в море от звуци и цветове. Пътувах във времето!

Вече си избрал едно от горните числа и сега можеш да обърнеш на тази глава. На добър час в пътуването ти във времето!
3

Намирах се в края на огромна арена. Очите ми още не бяха свикнали със слънчевата светлина, но все пак виждах море от лица над мен, ред след ред, насядали в кръг около откритото пространство в центъра.

Чувал бях само за едно толкова голямо място в древната история на човечеството. Там можели да се съберат половин милион души и дори да се организират надбягвания с колесници. Това беше цирк „Максимус” в Рим по времето на великата римска империя!

В покрития с пясък кръг имаше двама мъже. Единият лежеше на земята в локва кръв, напоила пясъка наоколо. Другият беше все още прав. Гърдите му бяха покрити с нещо като кожена ризница, но това бе единствената му защита. Мъжът държеше в ръце тризъбо копие и мрежа от тънко въже. Около него бавно се разхождаха три огромни лъва.

Тълпата не ме беше забелязала, но един от лъвовете ме бе видял! Сигурно щеше да ме стигне, преди да успея да се добера до кораба. На хълбока си носех кобур с 45 милиметров автоматичен пистолет с осем патрона. Сега бе моментът да го използвам.

Първият изстрел не улучи целта. Вторият простреля звяра между очите. Другите два лъва сега тичаха към мен. Стрелях един, два, три пъти. Уцелих втория лъв в мига, когато ме връхлиташе. Той профуча толкова близо, че падайки, изби пистолета от ръката ми. Обърнах се и видях, че звярът лежи мъртъв до стената зад мене. Третият лъв също беше ранен. Зърнах го да изчезва през прохода, от който дойдох.

Погледнах към мъжа с мрежата и тризъбеца. Той стоеше неподвижен. Тълпата започна да свирка и да крещи. С ужас разбрах, че иска мъжът да се бие с мен! Той тръгна напред и тълпата започва да ликува.

Раненият лъв беше някъде в прохода и правеше невъзможно бягството ми. Пистолетът ми лежеше захвърлен надалеч. Мъжът бе започнал да върти мрежата. Знаех какво е намислил. Иска първо да ме оплете в мрежата, а после да ме довърши с тризъбеца. Ако успея да

хвана мрежата и да го поваля, може би имах някакъв шанс (7).

От друга страна пистолетът все още беше на арената. Дали имах време да се добера до него (5)?
4

Императорският дворец беше само на половин миля от цирка. Мисля, че не бях арестуван, но ми бяха отнели пистолета и като се има пред вид, че до мен вървеше един стотник, а отзад още шест войника, едва ли можех да избирам пътя си.

Рим беше зашеметяващ град, а императорският дворец - великолепен. Никога не бях виждал по-голяма зала от тази, в която трябваше да се срещна с императора. Наоколо седяха или стояха прави стотина души и въпреки това залата изглеждаше полупразна!

Едната стена бе цялата изградена от аркади, които извеждаха на голяма веранда. Отвъд верандата блестящи бели сгради и тъмнозелени кипариси бяха накацали по хълма чак до синьото небе.

Охраната от войници ме преведе през залата до едно място, където мраморният под бе издигнат с три стъпала. В центъра, облечен в бяло и лилаво върху трон със златни лъвове, седеше Нерон (10).
5

Мъжът бе опитен борец. Предугаждаше, че ще направя някакво движение, но не предполагаше, че вместо към него, ще се насоча към пистолета. Той метна мрежата, ала тя профуча над мен, защото аз вече се плъзгах по корем към пистолета.

Нажеженият пясък изгаряше дланите ми. Когато се спрях, пръстите ми сграбчиха дръжката на пистолета. В този миг зърнах вдигнатия във Въздуха тризъбец и знаех, че мъжът ще го хвърли срещу мен. Търкулнах се встрани и когато ръката, в която държах пистолета, се освободи, стрелях.

При такова късо разстояние и пистолет като моя, нямаше как да не уцеля, а и кожената ризница не можеше да спре куршумите. Изправих се на крака. Тълпата също се надигна ликуваща. Този път поздравяваха мен. Не се чувствах особено горд от това, което бях принуден да направя.

Стоях, стиснал пистолета, в очакване на всякакви изненади. Някой можеше да реши, че много бързо съм прекъснал следобедното му забавление. На арената се повиха войници.

Имах чувството, че към мене настъпва половината римска армия. Нямаше да мога да се преборя с толкова много противници, а и едно убийство ми беше предостатъчно. Реших да се предам.

Войниците спряха, преди да стигнат до мен. Отпуснах ръката, в която държах пистолета. Един офицер, навярно стотник, направи крачка напред и тръгна към мен.

- Има заповед да се явиш пред императора.

В училище никога не съм бил добре по латински, но разбрах какво ми казва. Без да се замислям, попитах:

- Кой е императорът?

- Позволи ми да ти дам един съвет - рече офицерът. - Притежаваш необикновено оръжие и си смел борец. Император Нерон обича смелите борци и мрази шутовете. Ако някой ще се шегува, предпочита да е той самият.

Всъщност офицерът беше отговорил на въпроса ми. След като императорът е Нерон, значи корабът ме е пренесъл някъде в първи век след новата ера (4).

Не знаех къде съм, но беше много тъмно. Единственото, което различавах бе малко светло квадратче. Външните видеокамери на кораба можеха да „виждат” дори в здрач. Усилих яркостта на екрана.

Корабът се намираше в някаква малка стая. Някои от стените бяха изградени от каменни блокове, а други изглежда бяха изсечени в скала. Петънцето светлина, което бях видял, идваше от малка пролука в една от стените, близо до пода.

Стаята беше празна с изключение на някакви белезникави предмети по пода. Приближих обектива на камерата към тях. Приличаха на човешки кости. Обърнах камерата и видях череп с гниеща кожа по него!

„Подходяща”, бе съобщил апаратът за околната среда. Не бих използвал точно тази дума, но влязох в херметическата камера и отворих външния люк. В този момент зловонието ме зашемети.

Това бе животинска миризма, примесена с мирис на трупове и гниене. Повърнах на мига. Можех или да се върна в кораба, или да надникна през пролуката и да разбера какво има отвъд. Едва ли щеше да е по-лошо от мястото, в което се намирах.

Взрях се през отбора. Видях друго помещение, по-голямо и по-светло от първото. Приличаше на клетка за животни. По пода бе пръсната слама, още кости и парчета наядено месо, в които не се вгледах.

Едната стена на помещението представляваше решетка, която бе вдигната донякъде, така че да се пропълзи под нея. Зад решетката имаше проход. Светлината идваше оттам, макар че проходът беше с наклон нагоре и не можех да видя накъде води.

Промуших се под решетката и тръгнах по прохода. Светлината ставаше все по-ярка. Тогава изведнъж се разнесе звук, който за нищо на света не бих предположил, че ще чуя - рев на тълпа, рев, който можеше да се чуе на всеки футболен мач в събота следобед!

Бях стигнал края на прохода. Сега не само чувах, но и виждах тълпата. Но това не беше футболен мач (3)!

Сграбчих мрежата, метната срещу мен, ала поваленият бях аз. Подхлъзнах се на пясъка, а мрежата изсвистя обратно.

Трябваше да си дам сметка, че не съм достоен противник за мъж, избран да се бори с три лъва. Сгреших с избора - трябваше да се опитам да се добера до пистолета.

Той все още лежеше на пясъка. Чудех се какви са шансовете ми да го взема. Мъжът с мрежата също го бе забелязал и щеше да направи всичко възможно да не стигна до него.

Въртяхме се в кръг един срещу друг и засега успявах да се предпазя от мрежата. Вече бях по-близо до пистолета и реших, че сега бе моментът да го взема.

Това беше втората ми грешка. Мъжът бе чакал да направя точно това. Озовах се повален на земята и борещ се с хвърлената върху мен мрежа. Върху гърдите ми стъпи крак, а в гърлото ми бе опрян тризъбецът. Затворих очи в очакване на края.

Нищо не се случи. Само тълпата изведнъж утихна. Отворих очи. Тризъбецът го нямаше и някой ме освобождаваше от мрежата. Изправих се и видях войници, които вървяха по арената към мен. Те спряха и един офицер, вероятно стотник, направи крачка напред.

- Късметлия си! - рече той. - Императорът не желае да бъдеш убит. Иска да види оръжието ти.

Никога не съм бил добре по латински в училище, но разбрах какво ми каза. Без да се замислям, го попитах:

- Кой е императорът?

Той ме погледна за миг, преди да отговори.

- Позволи ми да ти дам един съвет - каза офицерът. - Нерон обича смелите борци и мрази шутовете. Ако някой ще се шегува, предпочита да е той самият.

Всъщност мъжът бе отговорил на въпроса ми. Ако императорът е Нерон, значи корабът ме е пренесъл в Рим някъде в първи век след новата ера (14).






9

Не можех да повярвам на това, което виждах на видеоекрана. Ако продължавах да съм на Земята, то тя не би могла да изглежда все така. В продължение на двеста милиона години!

Това бе земя с езера и гори, макар че такива гори не бях виждал никога. Папратите бяха колкото малки дървета, а в далечината различавах нещо като храсталак от хвощове, високи от шест до девет метра. Водата в езерата беше кафява, бреговете - от червена кал, а слънцето светеше от зеленикаво небе!

Погледнах апарата за околната среда. „Подходяща”, съобщаваше той. Откопчах колана на седалката и влязох в херметическата камера на кораба. Зелената светлина ми показа, че е безопасно да отворя външния люк.

Въздухът беше горещ и влажен. Ухаеше на гора след летен дъжд, но миризмата бе много по-силна. Спуснах стълбичката и слязох.

Имах чувството, че стъпих върху мокра гъба. При всяка стъпка от земята под краката ми се процеждаше и бълбукаше вода. Внимавах при всяка крачка. Нямах намерение да попадам в блато!

Докато си пробивах път между по-малките папрати, усетих как нещо изведнъж ме дръпна за крака. Погледнах надолу. Някакъв бръмбар, голям колкото чиния, бе захапал ботуша ми с челюсти, които можеха да отворят консервена кутия. Ритнах силно с крак и го чух да цопва във водата.

Въздухът жужеше от насекоми. Един рояк се издигна в нажежения въздух и затанцува между дърветата. Приличаха на водни кончета, но с крила от по метър-метър и половина, които преливаха във всички цветове на дъгата. Гледката беше пленителна. Стоях и просто съзерцавах вихрения им танц.

Ако не се бях загледал в насекомите, сигурно щях да забележа, че към мене се движи нещо друго. Когато го видях, то вече стоеше между мене и кораба.

Съществото беше с цвят на кал, с груба червеникава кожа. Седеше на задните си крака, опряно на опашката си. Беше високо колкото двуетажна сграда (13)!

Дори тогата и златният трон не можеха да скрият факта, че Нерон беше нисък мъж, започнал да оплешивява. Когато си отбори устата, видях, че повечето от предните му зъби липсваха. Той не ми обърна внимание и разговаряше с жената, която седеше от дясната му страна. Дочух името „Попея” - съпругата на Нерон.

От задната част на залата се разнесе шепот. Влязоха четирима войника, повлекли двама мъже, които хвърлиха в краката на императора. Двамата нещастници не помръдваха. Бяха мръсни, облечени в дрипи й едва дишаха. Войниците отстъпиха назад.

Нерон спря да говори и се изправи. Чак сега видях, че държи моя пистолет. Залата утихна. Хванал пистолета ми с две ръце, той стреля в мажете на стълбите. Пристъпи напред и ритна телата, за да се увери, че са мъртви. От такова разстояние едва ли би могъл да не уцели. На устата му цъфна беззъба усмивка и той изчака всички в залата почтително да се засмеят. Сетне се обърна към мене.

- Доведете варварина!

Блъснаха ме към стъпалата.

- Харесва ни оръжието ти, варварино. Да убиваш с него не е така приятно, както с меч, но ние виждаме, че върши добра работа. Ще научиш моите майстори как да изработват това оръжие.

Забелязах, че Нерон не си служи с форми като „моля” и „ако обичаш”. Този човек явно беше луд. Също толкова явно бе обаче, че е насочил пистолета към мен!

Бързо се озърнах наоколо. Всички, включително и войниците, се бяха отдръпнали назад. Никой не искаше да го застрелят по погрешка. Пътят към верандата беше свободен. Ще успея ли да я стигна? И ако успея, дали ще мога да сляза оттам (17)?

Лесно можех да се съглася с това, което искаше Нерон, макар че едва ли щеше да ми позволи свободно да се разхождам из Рим. Щях да си остана затворник, но може би идеше да ми се отдаде възможност да избягам (16).

Знаех нещо за пистолета, което Нерон не знаеше. Дали ще мога да го използвам (19)?







13

Бях виждал рисунки на динозаври. Реших, че този е Тиранозавър рекс. Той разтвори челюсти и издаде странен, стържещ звук. Не ми харесаха зъбите му!

За да се върна на кораба, трябваше да го заобиколя. Динозавърът не бе виждал такова нещо като мен и когато побягнах, просто остана да си седи и да ме наблюдава. После тръгна подире ми. Приличаше на гигантско бягащо кенгуру. Една негова крачка бе равна на шест мои!

Но вече имах нужната преднина. Стигнах до кораба, качих се и затворих външния люк. Когато минавах през вътрешната врата на херметичната камера, усетих силен тласък. Влечугото отвън блъскаше кораба с такава лекота, с каквато аз бях ритнал бръмбара.

Добрах се някак до седалката в кабината. Сега корабът беше катурнат на една страна. Не можех да закопчая колана си. Протегнах пръсти към селектора за времевите зони.


14

Императорският дворец беше само на половин миля от цирка. Мисля, че не бях арестуван, но ми бяха отнели пистолета и като се има предвид, че до мен вървеше един стотник, а отзад още шест войника, едва ли можех да избирам пътя си.

Рим беше зашеметяващ град, а императорският борец - великолепен. Никога не бях виждал по-голяма зала от тази, в която трябваше да се срещна с императора. Наоколо седяха или стояха прави стотина души и въпреКи това залата изглеждаше полупразна!

Едната стена бе цялата изградена от аркади, които извеждаха на голяма веранда. Отвъд верандата блестящи бели сгради и тъмнозелени кипариси бяха накацали по хълма чак до синьото небе.

Охраната от войници ме проведе през залата до едно място, където мраморният под бе издигнат с три стъпала. В центъра, облечен в бяло и лилаво върху трон със златни лъвове, седеше Нерон (18)







16

Казах на Нерон, че ще покажа на неговите майстори как да изработят оръжието, но първо трябва да поработя сам. Обясних му, че в моята далечна страна металите и инструментите, които използваме, са различни от тукашните. Трябваше да проверя дали оръжието може да бъде изработено с металите и инструментите на римляните.

Нерон изглежда ми повярва, но заяви, че това е грижа на майсторите, а не на императора. Ще получа всичко, от което се нуждая.

Той удържа на думата си. Недалеч от императорския дворец ми дадоха къща, в която да работя. Имах слуги, които да ме обслужват и да ми доставят всичко, което поисках. Единственото нещо, което не можех да правя, беше да напускам къщата и градината, заобиколена от висока стена. Два пъти опитвах да изляза и двата пъти бях спрян от войнишката стража пред портата. Казаха ми, че императорът се притеснявал за безопасността ми по улиците. Любезно напомняне, че съм затворник.

Не бях очаквал друго, но поне разполагах с време да обмисля бягството си.

Една от стаите в къщата беше превърната в нещо, което римляните вероятно биха нарекли „добре оборудвана лаборатория”. Лично аз бях заинтересован да изработя едно-единствено оръжие онова, което щеше да ме измъкне оттук и да ми помогне да се върна на кораба в цирк „Максимус”.

Съставих списък на инвентара на лабораторията. Не беше кой знае какво. Първите три неща в списъка бяха: сушен крокодил, прах от стрит рог и живак! Имаше някои неща, които можеха да се окажат полезни - за направата на барут например, но нямаше да е лесно да го използвам.

След като разполагах с живак, можех да пробвам да направя експлозива живачен фулминат.

Изпратих слугите да ми донесат животинска тор, мрамор, пепел от дърво и вино. Навярно не ги изненадах, след като са свикнали да ги пращат за сушен крокодил!

Работих три денонощия, почти без да мигна, когато свърших, вече имах малко живачен фулминат. Докато беше още мокър, го смесих с пясък и малки камъчета, след което го изсипах в кожени торбички (23).
17

Знаех, че пистолетът е празен. Пълнителят му съдържа осем патрона, а Нерон току-що бе изстрелял последните два. Въпреки това все още не бях в безопасност. Както бе казал Нерон, мечът убива също тъй лесно както куршумите, а наоколо имаше доста мечове.

Едва ли някой очакваше, че ще тръгна да бягам. Верандата беше далече и ми трябваше преднина. Втурнах се натам.

Никой не тръгна след мен. Всички чакаха Нерон да ме застреля в гръб. Сигурно се прицелваше старателно, защото едва след като бях пробягал десетина метра, чух безобидното щракване на празния пистолет.

Чух още няколко щраквания и разбрах, че Нерон не се отказва. Така успях да спечеля време. Бях прекосил залата и вече стигнах верандата. Погледнах, за да видя какво има долу.

Верандата беше по-висока, отколкото предполагах. Точно под мен се издигаха два кипариса. Щяха ли да омекотят падането ми? Зад гърба ми бе избухнала врява и внезапно усетих пареща болка в рамото. Скочих.

Паднах с трясък през клоните на дърветата, но стигнах земята невредим. От лявата ми ръка се стичаше кръв, но все още можех да вървя. В стената забелязах порта и хукнах към нея.

Излязох от двореца и се озовах в шумните улици на Рим. Не знаех къде отивам. Просто тичах.

По пътя към върха на хълма попаднах в лабиринт от тесни улички. В много от къщите имаше малки магазинчета, където се продаваше всичко - от зеленчуци до глинени съдове. Спрях пред една обущарница да си поема дъх. Мислех, че все още ме гонят. В далечината чувах викове, сега примесени с конски тропот.

Хората по улиците ме зяпаха втренчено. Губех много кръв, а дрехите ми бяха подгизнали от нея. Тъкмо се чудех колко още ще издържа, когато някой ме сграбчи за ръката (25).