Terry pratchett

— И престани да крещиш! — заповяда фантомът, съсредоточавайки поколения естествена власт във възможно най-малко срички. Нов вик пришпори конете от объркания им висок старт в пълен галоп.

Каретата заподскача нататък по каменните плочи. Един проучващ филиз проблясваща светлина закачи поводите за миг, след което изгуби интерес.

— Дали пък нямаш идея какво става? — изкрещя Ваймс в пращенето на шеметния огън.

— И хабер си нямам!

Пълзящите линии се разпростряха като паяжина над града, като ставаха все по-слаби с разстоянието. Ваймс си ги представи как пълзят през прозорците и се промъкват под вратите.

— Изглежда сякаш търси нещо! — изкрещя той.

— Тогава да се изпарим оттук преди да го е открил ще е страхотна идея, какво ще кажеш?

Език от огън удари тъмната Кула на Изкуствата, плъзна се лениво надолу по обраслите й в бръшлян страни и изчезна през купола на Библиотеката на Невидимия Университет.

Останалите линии угаснаха.

Лейди Рамкин закова каретата на място в дъното на площада.

— За какво му е Библиотеката? — попита тя намръщена.

— Може би иска да провери нещо?

— Не ставай глупав—сприхаво каза тя. — Там има само много книги. Какво би искала да прочете една светкавица?

— Нещо много кратко?

— Аз наистина мисля, че би могъл да положиш малко повече усилия.

Линията светлина експлодира в арка между купола на Библиотеката и центъра на площада, и увисна във въздуха, искряща ивица, широка няколко стъпки.

И тогава, внезапно, тя се превърна в огнена сфера, която бързо нарасна, за да обгърне почти целия площад, изчезна изведнъж и остави нощта, изпълнена със звънтящи, виолетови сенки.

И площада, изпъден с дракон.

Кой би си го помислил? Толкова много сила и съвсем под ръка. Драконът усещаше как магията се влива в него, подмладявайки го с всяка изминала секунда, напук на всички досадни физични закони. Това не беше жалката храна, която му бяха дали преди. Това беше подобаващото нещо. Нямаше граници за това, което можеше да направи с такава сила.

Но най-напред трябваше да въздаде дължимото на определени хора...

Той подуши утринния въздух. Търсеше миризмата на мозъци.

Благородните дракони нямат приятели. Най-близкото подобие на тази идея за тях е враг, който още е жив.

Въздухът стана много тих, толкова тих, че човек почти можеше да чуе бавното падане на вятъра. Библиотекарят се клатушкаше на кокалчета между безкрайните книжни рафтове. Куполът на Библиотеката беше все още над главата му, но пък, той винаги си беше там.

На Библиотекаря му се струваше съвсем логично, че след като съществуват пътеки, където рафтовете са отвън, тогава трябва да съществуват и други пътеки в пространството между самите книги, създадени от квантовите вълни от самата тежест на думите. Определено имаше някои странни звуци, които идваха от другата страна на някои рафтове, а Библиотекарят знаеше, че ако дръпне лекичко една-две книги, щеше да се озове пред съвсем различни библиотеки под различни небеса.

Книгите огъват времето и пространството. Една от причините, поради които собствениците на онези гореспоменати малко блуждаещи, сбутани антикварни книжарници винаги изглеждат леко свръхестествени и страшни, е, че много от тях наистина са, след като са свърнали в този свят след някой погрешен завой в собствените им книжарници в светове, където се счита за похвална бизнес практика да носиш непрекъснато домашни пантофи и да си отваряш магазина, само когато ти скимне. Човек се отклонява в Б-пространството на свой собствен риск.

Много старши библиотекари, обаче, след като веднъж докажат, че са достойни, посредством изпълнението на някой храбър акт на библиотекарството, ги приемат в един таен орден и ги обучават в суровите изкуства на оцеляването отвъд Рафтовете, Които Знаем. Библиотекарят беше високо квалифициран във всички от тях, но това, което опитваше да направи сега, не само щеше да му докара изхвърляне от Ордена, но може би дори и от самия живот.

Всички библиотеки, навсякъде, са свързани в Б-пространството. Всички библиотеки. Навсякъде. И Библиотекарят, като се водеше по книжни знаци, издълбани върху рафтовете от предишни изследователи, по миризмата, дори по примамливия шепот на носталгията, се беше упътил целенасочено към една много специална библиотека.

Имаше едно утешение. Ако сбъркаше, никога нямаше да го разбере.

По някакъв начин драконът беше по-страшен на земята. Във въздуха той беше първично създание, грациозно, дори и когато се опитваше да те изпепели до основи. На земята той беше просто едно адски голямо животно.

Огромната му глава се изправи на предутринната сивота и бавно се обърна.

Лейди Рамкин и Ваймс надникнаха предпазливо иззад една поилка. Ваймс стискаше с ръка муцуната на Еръл. Малкият дракон скимтеше като ритнато кученце и се мъчеше да се изскубне.

— Великолепен звяр — каза Лейди Рамкин с глас, за който може би си мислеше, че е шепот.

— Много бих искал да престанеш да го повтаряш — рече Ваймс.

Последва стържене, когато драконът се помъкна по камъните.

— Знаех си аз, че не е убит — изръмжа Ваймс. — Нямаше части от него. Твърде чисто беше. Обзалагам се, че беше изпратен някъде с някаква магия. Погледни го. Той е съвършено нереален! Нуждае се от магия, за да го държи жив!

— Какво искаш да кажеш? — попита Лейди Рамкин, без да откъсва поглед от бронираните хълбоци.

Какво искаше да каже? Какво наистина искаше да каже? Замисли бързо.

— Просто физически не е възможно, това искам да кажа. Нищо, което е толкова тежко, не би било редно да лети, нито да изригна огън така. Казах ти.

— Но той ми изглежда съвсем истински. Така де, човек би очаквал едно магическо създание да е, ами, да е прозрачно.

— О, истински е. Съвсем истински—горчиво каза Рамкин.

— Но само ако предположим, че той се нуждае от магия, както ние се нуждаем от... слънчева светлина? Или пък храна.

— Че е тавмоядно, това ли искаш да кажеш?

— Просто мисля, че той яде магия, това е—отвърна Ваймс, който не беше получил класическо образование. — Искам да кажа, всичките тези блатни дракончета, винаги на границата на изчезването, я си представи, че някога там, в праисторическите времена, някои от тях са открили как да използват магията?

— Някога по тия места е имало доста естествена магия — замислено каза Лейди Рамкин.

— Ето ти го, значи. В края на краищата, животните използват въздуха и морето. Искам да кажа, ако наоколо съществува естествен източник, нещо ще го използва, нали така? Тогава проблемите с лошото храносмилане и тежестта, и размера на крилата и т.н. просто няма да съществуват, защото магията ще има грижата за това. Олеле!

Но щеше да е необходима в големи количества, помисли си той. Не беше сигурен колко магия е нужна на човек, за да промени достатъчно света, че да накара тонове бронирано туловище да пърха из небето като лястовичка, но можеше да се обзаложи, че няма да е малко.

Всичките тези кражби. Някой хранеше дракона.

Той погледна към силуета на Библиотеката от магически книги на Невидимия Университет — най-голямата колекция от дестилирана магическа енергия на Света на Диска.

А сега драконът се беше научил как да се храни.

За свой ужас той откри, че Лейди Рамкин се е преместила и вцепенен видя, че се е отправила към дракона, вирнала брадичка като наковалня.

— Какво, по дяволите, правиш? — високо прошепна той.

— Ако е произлязъл от блатните дракони, тогава може и да успея да го подчиня—отвърна тя.—Трябва да ги гледаш право в очите и да използваш безпрекословен тон. Не могат да устоят на строгия човешки глас. Липсва им воля, нали разбираш. Те са просто едни големи глупачета.

За свой срам Ваймс усети, че краката му не се канят да имат нищо общо с какъвто и да било луд порив да я връща обратно. На гордостта му това не й се понрави много, но тялото му изтъкна, че не гордостта му е тази, дето я чака голяма вероятност да я размажат върху най-близката сграда. През уши, изгарящи от срам, той я чу да казва: „Лошо момче!"

Ехото от това строго нареждане отекна по площада.

О, богове, помисли си той, така ли се дресира дракон? Като му посочиш разтопеното петно на пода и го заплашиш, че ще му натриеш носа в него? Рискува да надникне иззад поилката. Драконът бавно извръщаше глава като въртящ се кран. Имаше малък проблем с фокусирането върху нея, точно под главата си.

Ваймс видя как огромните червени очи се присвиха, когато звярът се опита да примижи по протежение на собствения си нос.

Изглеждаше озадачен. Ваймс не се изненада.

— Седни! — изрева Лейди Рамкин с такъв нетърпящ възражение глас, че дори и Ваймс усети как краката му неволно омекват. — Браво, добро момче! Мисля, че май имам бучка кокс тук някъде... — Тя се потупа по джобовете.

Да го гледаш право в очите. Това беше най-важното. Тя наистина, помисли си Ваймс, дори и за миг не трябваше да свежда поглед.

Драконът вдигна нокът без ни най-малко усилие и я закова на земята.

Ваймс се привдигна в ужас, а Еръл се измъкна от ръцете му и прелетя над ведрото с един-единствен скок. Заподскача през площада в серия от разтрисащи крилата дъги, зинал с уста и с хъхрещи оригвания, опитвайки се да изригне пламък.

Отговорът на това беше език от синьо-бял огън, който разтопи ивица клокочеща скала от около няколко ярда, но не успя да покоси дразнителя. Трудно беше да го засечеш във въздуха, защото, съвсем очевидно, дори и Еръл не знаеше къде ще се намира, нито пък как точно ще бъде, когато се озовеше там горе. Единствената му надежда в този момент беше в движението, и той подскачаше и се въртеше между все по-яростните огнени изригвания като уплашен, но изпълнен с решимост свободен електрон.

Огромният дракон се изправи на задните си крака с шума от една дузина котви, които са се стоварили накуп в някое кьоше, и се опита да изтика противника си от въздуха.

В този миг краката на Ваймс се предадоха и решиха, че за известно време биха могли да си позволят да бъдат геройски крака. Той се втурна през разделящото ги пространство, стиснал сабя, готов за каквото и да беше нещото, за което тя можеше да послужи, сграбчи Лейди Рамкин за ръка и я метна на рамо.

Направи няколко стъпки преди да осъзнае абсолютната неразумност на това си действие.

Последва едно „Тупфффхф". Гръбначният стълб и коленете му се опитаха да се слеят в една буца. Морави точици заиграха пред очите му. Като връх на всичкото, нещо непознато, но очевидно направено от китова кост го ръгаше остро право в тила.

Успя да направи още няколко крачки по чиста инерция и с абсолютната увереност, че когато спре, ще бъде напълно размазан. Родът Рамкин не се грижеше за красотата, грижеше се за здрава маса и яки кости, и наистина бяха станали много добри в тая работа с течение на вековете.

Капка жив драконов огън изпука върху плочите на няколко стъпки разстояние.

По-късно той щеше да се чуди дали не си е измислил само, че е подскочил на половин стъпка във въздуха и че е покрил останалото разстояние до поилката в приличен бяг. Може би в екстремни ситуации всеки човек научаваше онзи вид незабавно действие, което на Ноби му беше втора природа. Така или иначе, поилката беше зад него, а Лейди Рамкин беше в ръцете му, или поне приковаваше ръцете му към земята. Успя да ги освободи и се опита да им върне малко живот с търкане. Какво следваше сега? Тя видимо не беше наранена. Той си припомни нещо за разхлабване на дрехите на човек, но в случая с Лейди Рамкин това можеше да се окаже опасно без специални сечива.

Тя разреши неотложния проблем като сграбчи ръба на поилката и се изправи на крака.

— Така—каза тя, — пантоф те чака тебе... — Очите й чак сега се фокусираха върху Ваймс за пръв път. — Какво по дяволите става... — започна отново и тогава съзря сцената зад гърба му. — О, мамка му! Моля да ме извиниш, разбира се.

Енергията на Еръл се изчерпваше. Тантурестите му крилца наистина бяха непригодни за същински полет и той съумяваше да се задържи във въздуха единствено като размахваше диво криле, също като пиле. А огромните нокти свистяха из въздуха. Един от тях закачи фонтана на площада и го разруши. Следващият довърши пък Еръл.

Той прелетя над главата на Ваймс в директна отвесна линия, удари се в един покрив зад него и после се плъзна надолу.

— Трябва да го хванеш! — изкрещя Лейди Рамкин. — Трябва! Жизнено важно е!

Ваймс се втренчи в нея, след което се гмурна напред, щом крушовидното тяло на Еръл се отьрколи от ръба на покрива и падна. Беше изненадващо тежък.

— Слава богу — рече Лейди Рамкин, изправяйки се с мъка на краката си. — Толкова лесно се взривяват, нали знаеш. Можеше да е много опасно.

Спомниха си другия дракон. Той не беше от ония, дето се взривяват. Беше от ония, дето убиват хора. Те се обърнаха. Бавно.

Звярът се надвеси над тях, подуши и тогава, сякаш те изобщо нямаха никакво значение, им обърна гръб. Подскочи тежко във въздуха и с едно-единствено бавно размахване на крилата, спокойно загреба нататък по площада и после се изгуби в мъглите, които се кълбяха над града.

Междувременно Ваймс се притесняваше повече за по-малкия дракон в собствените му ръце. Стомахът му заплашително клокочеше. Защо не беше обърнал повече внимание на книгата за драконите?! Дали един такъв стомах не беше белег, че се канят да експлодират, или пък работата беше в това, че човек трябва да внимава, точно когато клокоченето спре?

— Трябва да го последваме! — каза Лейди Рамкин.

— Какво стана с каретата?

Ваймс махна неопределено по посоката, в която, доколкото си спомняше, конете се бяха втурнали насред паниката.

Еръл кихна облак топъл газ, който миришеше даже по-зле и от нещо, дето са го зазидали в мазето, замахна слабо във въздуха, лизна Ваймс по лицето с език като кухненско ренде, измъкна се от ръцете му и изприпка нанякъде.

— Къде отиде? — избумтя Лейди Рамкин, изниквайки от мъглата, като теглеше конете след себе си. Те не искаха да идват, от копитата им прехвърчаха искри, но водеха една изгубена битка.

— Той все още се опитва да го предизвика! — каза Ваймс.—Човек би очаквал да се предаде, не е ли така?

— Бият се като хали — възрази Лейди Рамкин, когато той се качи на каретата.—Въпросът е да накараш противника си да експлодира, нали разбираш.

— Аз пък си мислех, че е съвсем естествено победеното животно просто да падне по гръб, за да покаже, че се предава, и това е всичко — каза Ваймс, докато трополяха след чезнещия вече блатен дракон.

— При драконите не става — каза Лейди Рамкин.— Ако някое тъпо създание падне по гръб, изкормваш го. Те така правят. Почти като хората, наистина.

Облаците се бяха скупчили гъсто над Анкх-Морпорк. Над тях бавната златна слънчева светлина на Света на Диска се разстилаше.

Драконът искреше в утрото, докато тъпчеше жизнерадостно въздуха и правеше невъзможни извъртания и премятания заради самото удоволствие. После си спомни работата, която го чака за деня.

Те бяха имали дързостта да го призоват...

Под него стражата обхождаше от край до края Улицата на Малките Богове. Въпреки гъстата мъгла, тя започваше да се изпълва.

— Как им се вика на онея неща, дет'са кат' тънки стъп'ла? — попита Сержант Колън.

— Стълби — рече Керът.

— Много са тук наоколо — каза Ноби. Примъкна се до най-близкостоящата и я ритна.

— Ой! — По нея се смъкна фигура, полуоплетена в наниз знаменца.

— Какво става тук? — попита Ноби.

Човекът със знамето го изгледа отгоре до долу.

— Кой се интересува, къркач? — рече той.

— Извинявай, но ние — каза Керът, изниквайки от мъглата като айсберг. Мъжът се ухили нездраво.

— Ами, за коронацията, нали така. Трябва да подготвим улиците за коронацията. Трябва да окачим знамената. Трябва да свалим старата украса, нали така?

Ноби изгледа увисналите парцали с неприязън.

— На мен не ми изглежда чак толкова стара. Изглежда нова. Ами ония, торбестите неща там, на оня щит?

— Това са кралските хипопотами на Анкх—гордо каза мъжът. — Свидетелства за знатната ни традиция.

— Та откога имаме знатна традиция, значи? — попита Ноби.

— От вчера, разбира се.

— Не можеш да получиш знатна традиция за един ден — обади се Керът. — То трябва да продължи дълго време.

— Ако нямаме такава—каза Сержант Колън, — то, обзалагам се, че много скоро ще имаме. Жена ми остави бележка за това. Толкова много години, а накрая да се окаже, че била монархистка. — Той злобно изрита тротоара. — Ама-ха! — каза. — Човек трийсет години си съдира задника от работа, за да сложи парче месо на масата, а единственото, за което приказва тя, е някакво си момче, дето за пет минути става крал. Знаете ли какво ядох с чая си снощи? Сандвичи с говежда пача!

Това не оказа желания ефект върху двамата ергени.

— Божичко! — каза Ноби.

— Истинска говежда пача? — попита Керът. — Онази, с малките хрупкави парченца отгоре ли? И с лъскави петна мас?

— Даже не си спомням кога за последен път съм поглеждал коричката на паница пача — отплесна се Ноби в някакъв гастрономичен рай. — Само с малко солчица и чер пипер, чудна манджа за...

— Не смей да го казваш — предупреди Колън.

— Най-хубаво е когато забучиш ножа в нея и разрежеш мазнината и тогава цялата кафяво-жълта маса избълбуква отгоре—продължи унесено Керът. — Един миг като тоя струва...

— Млъквай! Млъквай! — изкрещя Колън. — Ние сме само... какво по дяволите беше това?

Усетиха внезапната низходяща тяга, видяха как мъглата над главите им се нави на кълба, които се разбиха в стените на къщата. Струя от по-студен въздух прелетя през улицата и после изчезна.

— Беше все едно нещо се плъзна край нас, там някъде горе — каза сержантът. Замръзна. — Ей, не мислите ли... ?

— Видяхме как го убиха, нали така? — припряно попита Ноби.

— Видяхме как изчезва — напомни Керът.

Спогледаха се, сами и мокри насред забулената в мъгла улица. Там горе можеше да има всичко. Въображението насели влажния въздух с ужасни видения. А по-страшното беше увереността, че Природата може да се е справила по-добре и от него.

— Цъ — рече Колън. — Може би беше просто някой... някоя голяма блатна птица. Или нещо такова.

— Трябва ли да предприемем нещо? — попита Керът.

— Да — отговори Ноби. — Да се ометем бързо оттук. Спомни си Гаскин.

— Може би е друг дракон — каза Керът. — Трябва да предупредим хората и...

— Не—разпалено отсече Сержант Колън, — защото, а/ те няма да ни повярват и, б/ сега вече си имаме крал. Т'ва си си негова работа, драконите.

— Точно така — съгласи се Ноби. — Той може наистина да се ядоса. Драконите май са, така де, кралски животни. Като сърните.

— Кара те да се радваш, че си простак човек — каза Колън.

— Прост човек — поправи го Ноби.

— Това не е много достойно гражданско поведение... — започна Керът. Прекъсна го Еръл.

Малкият дракон доприпка до средата на улицата, вдигнал високо къса опашка и с поглед, втренчен в облаците над него. Подмина стражата, без да им обърне ни най-малко внимание.

— Какво му е? — попита Ноби. Трополене иззад гърбовете им възвести каретата на Рамкин.

— Хора? — попита колебливо Ваймс, взирайки се през мъглата.

— Определено сме такива—каза Сержант Колън.

— Видяхте ли да минава оттук един дракон? Освен Еръл?

— Ами, ъъъ — рече сержантът, като гледаше към другите двама. — Един вид, сър. Може би. Вероятно.

— Тогава не стойте там като някакви мухльовци — каза Лейди Рамкин. —Качвайте се! Толкова място има вътре!

Наистина имаше. Когато са я построили, каретата най-вероятно е била атракцията на деня, цялата в плюш и позлата и окичена с пискюли. Времето, немарата и отпарянето на седалките, за да се облекчи честото й използване за транспортиране на дракони по изложби, си бяха казали думата, но от нея все още лъхаше на привилегии, стил и, разбира се, на дракони.

— Какво си мислите, че правите? — попита Колън, когато тя изтрополи нататък в мъглата.

— Махаме—отвърна Ноби, докато грациозно жестикулираше към кълбата наоколо.

— Това наистина е отвратително—размишляваше Сержант Колън. — Някои да се разхождат в такива карети, когато има хора, дето нямат покрив над главата си.

— Това е каретата на Лейди Рамкин — каза Ноби. — За нея няма проблем.

— Е, да, ами предците й, а? Не получаваш големи къщи и карети, без да си смукал потта на бедните поне малко.

— Просто те е яд, защото женичката ти си бродира корони по долните гащи.

— Това няма нищо общо — възмутено отвърна Сержант Колън. — Аз винаги много съм държал на правата на човека.

— И на джуджето — обади се Керът.

— Да, да — неуверено каза сержантът. — Но цялата тая работа с кралете и лордовете, това противоречи на основното човешко достойнство. Всички се раждаме равни. Гади ми се.

— Никога по-рано не съм те чувал да говориш така, Фредерик — каза Ноби.

— За теб съм Сержант Колън, Ноби.

— Съжалявам, Сержант.

Самата мъгла се оформяше в същинска Анкх-Морпоркска есенна супа от бамя. *

* Като супник с грах, само че по-гъста, по-мътна и с разни неща, дето човек по-скоро би предпочел да не знае за тях.

Ваймс се взря през нея, докато капчиците набиваха яко и го измокриха до кости.

— Едва го различавам. Свий сега наляво.

— Някаква идея къде се намираме? — попита Лейди Рамкин.

— Някъде в някой търговски район—кратичко отвърна Ваймс. Еръл малко забави ход. Не спираше да гледа нагоре и да скимти.

— Нищо не виждам в тая скапана мъгла. Чудно дали...

Мъглата, сякаш в знак на съгласие, се озари. Някъде пред тях цъфна като хризантема и издаде нещо като „ууумф".

— Да, изрядно разстлани.

— Водите на Света, Отречени ли са те?

— Да, отречени всесилно.

— Демоните на Безкрая оковани ли са с много вериги?

— По дяволите! — каза Брат Мазача. — Винаги ще се намери нещо.

Брат Наблюдателна Кула се отпусна тежко.

— Щеше да е хубаво, ако поне веднъж успеем да извършим древните и вековечни ритуали, както си му е редът, не мислите ли? Най-добре се захващай на работа.

— Няма ли да стане по-бързо, ако следващия път просто го направя два пъти, а, Брат Наблюдателна Кула? — попита Брат Мазача.

Брат Наблюдателна Кула помисли неохотно върху това. Стори му се разумно.

— Добре — каза той. — А сега се връщай там долу при останалите. И трябва да ме наричате Изпълняващ Длъжността Върховен Старши Учител, ясно?

Това не срещна подобаващия и тържествен прием, който той очакваше, от братството.

— Никой нищо не ни е казвал, че ти ще изпълняваш Длъжността Върховен Старши Учител—промърмори Брат Пазача на Портата.

— Ами, всички го знаете, понеже точно аз по дяволите съм това, защото Върховният Старши Учител ме помоли да открия Ложата, тъй като ще се забави поради всичките разправии с коронацията сега—надменно каза Брат Наблюдателна Кула. — Ако това не ме прави Изпълняващ Длъжността на скапания Върховен Старши Учител, бих искал да знам кой е тогава, разбрахме ли се?

— Не виждам защо — промърмори Брат Пазача. — Не е необходимо да имаш чак толкова надута титла. Можеш просто да се наречеш нещо като, ами... Дежурен по Ритуалите.

— Ъхъ — обади се Брат Мазача. — Не разбирам защо трябва да си придаваш толкова важност. Ти дори не си научил древните и мистични загадки от монаси, нито нищо.

— И ние от сума ти часове се мотаем тук — каза Брат Пазача на Портата. — Не е честно. Мислех си, че ще бъдем възнаградени...

Брат Наблюдателна Кула усети, че губи самообладание. Опита се да се измъкне дипломатично.

— Сигурен съм, че Върховният Старши Учител веднага ще дойде. Нека не разваляме всичко сега, а? Момчета? Устроихме цялата онази битка с дракона и прочее, всичко се нареди така чудесно, това беше нещо, нали така? През толкова много неща минахме вече, нали? Струва си да почакаме още мъничко само, а?

Кръгът от облечени в плащове и закачулени фигури се размърда с неохотно съгласие.