Terry pratchett

- О, това всички го знаем. И то би било адски хубаво - каза Брат Наблюдателна Кула. - Но питам се как точно ще стане - появява се на кон в града с Реда и Истината и т.н. като Четиримата ездачи от Апокълипсисъ? „Здрасти на всички - изписка той, - аз съм кралят, а онова там е Истината, пои си коня." Не е много практично, нали така? Тц. Не можеш да им имаш вяра на старите легенди.

- Защо не? - попита Брат Даникин раздразнено.

- 'щото са легендарни. По това ще ги познаеш -отвърна Брат Наблюдателна Кула.

- Тази за спящите красавици е хубава — каза Брат Мазача. - Само крал може да ги събуди.

- Не ставай тъп — строго рече Брат Наблюдателна Кула. - Ние нямаме крал, така че не можем да имаме и принцеси. Съвсем логично е.

- Разбира се, в старите времена е било лесно - щастливо рече Брат Пазача.

- Защо?

Върховният Старши Учител плясна с ръце и отправи негласна молитва към който и бог да го слушаше. Оказа се прав за тези хора. Рано или късно блуждаещите им малки мозъци ги отвеждаха там, където ти се искаше да отидат.

- Каква интересна идея - изви трели той.

- Не може да стане - мрачно отсече Брат Наблюдателна Кула. - Днес вече няма големи дракони.

- Може и да се появят.

Върховният Старши Учител щракна с кокалчета.

- Да се върнат отново? - попита Брат Наблюдателна Кула.

- Казах, че може да се появят. Откъм дълбините на качулката на Брат Наблюдателна Кула се разнесе нервен смях.

- Какво, истински? С огромни люспи и криле?

- Да.

- Да.

- Нокти? О, да. Колкото искаш.

- Какво искаш да кажеш с това „колкото искаш"?

- Смея да се надявам, че това се разбира от само себе си, Брат Наблюдателна Кула. Щом искаш дракони, можеш да имаш дракони. Ти можеш да доведеш дракон тук. Сега. В града.

- Само аз?

- Всички вие. Искам да кажа, ние - отвърна Върховният Старши Учител.

Брат Наблюдателна Кула се поколеба.

- Ами, аз не знам дали това е много добра...

- И той ще се подчинява на всяка ваша заповед.

Това ги спря. Това ги изпъчи. Това тупна пред мишите им дребни мозъци като къс месо в кучешка колиба.

- Можеш ли просто да го повториш? - бавно рече Брат Мазача.

- Вие можете да го ръководите. Можете да го накарате да направи каквото пожелаете.

- Какво? Истински дракон? Върховният Старши Учител завъртя очи, скрит уютно в качулката си.

- Да, истински. Не някакво си блатно драконче за вкъщи. Оригиналният екземпляр.

- Но аз си мислех, че те са, така де... мит. Върховният Старши Учител се наведе напред.

- Били са митове и са били истински - високо каза той. - Едновременно и вълна, и частица.

- Тука вече не те разбрах - каза Брат Мазача.

- Ще го демонстрирам тогава. Книгата, моля, Брат Пръсти. Благодаря ти. Братя, трябва да ви кажа, че когато аз самият се учех при Тайните Учители...

- Кои, Върховни Старши Учителю? - попита Брат Мазача.

- Защо не слушаш? Ти никога не слушаш. Той каза „Тайните Учители!" -рече Брат Наблюдателна Кула. — Нали се сещаш, достопочтените мъдреци, които живеят на някаква планина и тайно ръководят всичко, и които са го научили на цялото това знание и т.н., и които могат да ходят по огън и т.н. Разказа ни го миналата седмица. Той ще ни научи, нали, Върховни Старши Учителю? -раболепно довърши той.

- О, Тайните Учители - възкликна Брат Мазача. -Съжалявам. Това е поради тия мистични качулки. Съжалявам. Тайни. Спомням си.

Но когато управлявам града, помисли си Върховният Старши Учител, няма да има нищо такова. Ще създам ново тайно общество от търсещи и интелигентни хора, макар и не твърде интелигентни, разбира се, не твърде интелигентни. И ние ще отхвърлим студения тиранин и ще възвестим нова ера на просветление и братство и хуманизъм, и Анкх-Морпорк ще стане Утопия, а хора като Брат Мазача ще бъдат изпечени на бавен огън, ако аз имам думата по въпроса, което и ще бъде. И фигина* му.

* В Речника на Насълзяващите Очите Трудни Думи „Фигин" се определя като: „малка паста с тънка коричка, която съдържа стафиди." Речникът щеше да е безценен помощник за Върховния Старши Учител при съчиняването на клетвите на Обществото, тъй като той съдържаше и „велчет" („вид жилетка, носена от някои часовникари"), „гаскин" („плашлива, сиво-кафява птица от семейството на водните кокошки"), а така също и „молки" („игра за сръчност и ловкост, включваща костенурки").

- Та, когато, както казах, аз самият се учех при Тайните Учители... - продължи той.

- Това беше, дето ти казали, че трябва да вървиш по оризова хартия, нали така - разговорчиво се обади Брат Наблюдателна Кула. - Винаги съм си мислел, че това е много хубаво. Оттогава си я събирам от дъното на макароните ми. Удивително, наистина. Мога да вървя по нея без никакъв проблем. Показва какво може да направи за теб членството в хубаво тайно общество, точно това прави.

Когато е върху скарата за печене, помисли си Върховният Старши Учител, Брат Мазача няма да е сам.

- Твоите стъпки по пътя на просветлението са пример за всички нас, Брат Наблюдателна Кула. Ако мога да продължа, обаче... сред многото тайни...

- ... от Сърцето на Битието... - обади се одобрител но Брат Наблюдателна Кула.

- ... от Сърцето, както Брат Наблюдателна Кула казва, на Битието, беше и настоящето местопребиваване на благородните дракони. Поверието, че те а отмрели, е съвсем погрешно. Те просто са открили но ва еволюционна ниша. И могат да бъдат извикани я нея. Тази книга... - той я размаха, - дава конкретни инструкции.

- То е просто в една книга? - попита Брат Мазач.

- Не и обикновена книга. Това е единственият екземпляр. Необходими ми бяха години, докато я проследя - отговори Върховният Старши Учител. - Написана е с ръката на Тюбал де Малахит, велик изследовател на драконовото познание. С неговата собствена ръка. Той е призовавал дракони от всякакъв размер. Същото можете да направите и вие.

Последва ново дълго, неловко мълчание.

- Хм - рече Брат Пазача.

- На мен ми звучи малко, тъй де... магическо -рече Брат Наблюдателна Кула, с нервния глас на някой, който е забелязал под коя чаша е захлупено граховото зърно, но не иска да каже. - Искам да кажа, не желая да поставям под въпрос висшата ти мъдрост и прочие, но... ами... така де... магия...

Гласът му заглъхна.

- Аха -рече Брат Мазача с неудобство.

- То е, ъ-ъ, заради магьосниците де - обади се Брат Пръсти. - Ти сигур' не си знаел т'ва, когато си се захванал с онези преподобни отци на планината им, но магьосниците по тия места се стоварват върху ти като цял тон тухли, само ако те заловят, че правиш нещо подобно.

- Разграничаване, така го наричат - каза Брат Мазача. - Като например, аз не се бъркам в мистичните, разнообразни... как му се викаше... на каузалността, а те не се занимават с никакво измазване.

— Не мога да разбера какъв е проблемът - каза Върховният Старши Учител.

Всъщност го виждаше, даже прекалено ясно. Това беше последното препятствие. Помогни на нищожните им дребни мозъци да го прескочат и държиш света в ръката си. Техният изумително неинтелигентен егоизъм не беше го подвел досега, със сигурност не би го провалил и в този момент...

Братството се размърда неудобно. После Брат Даникин заговори.

— Уф! Магьосници. Какво разбират те от сериозна работа.

Върховният Старши Учител си пое дълбоко дъх.

Ах...

— Нищо, факт - каза Брат Пръсти. — Само се размотават наоколо, вирнали носове, сякаш са твърде важни, че да се занимават с простите хорица като нас. Гледах ги, докато работех в Университета. Задните им части са по километър широки, честна дума. Някой да ги е хванал някога да свършат някоя честна и почтена работа?

— Като да крадат ли? — обади се Брат Наблюдателна Кула, който никога не беше харесвал особено Брат Пръсти.

— Естествено, те разправят — продължи Брат Пръсти, като демонстративно отмина забележката, — че ние не трябва да се захващаме с магия, тъй като само те знаели как да не закачат универсалната хармония и пр. Цял куп глупости само, мен ако питате.

— Ами-ии — рече Брат Мазача, — аз всъщност не знам. Искам да кажа, че ако приготвиш погрешно сместа, после получаваш просто много мокра мазилка навсякъде из краката си. Но ако направиш погрешно някоя магия, разправят, че някакви страховити неща излизали от дървенията и те „лепвали" на място.

— Да, ама това го разправят магьосниците — замислено произнесе Брат Наблюдателна Кула. — Аз самият никога не съм могъл да ги понасям, ако трябва да си кажа истината. Възможно е, пък, да са набарали нещо хубаво и да не искат останалите от нас да го открият и те. Всичко е само размахване на ръце и мънка-не под носа, когато всичко вече е приключило.

Братството обмисли това. Звучеше правдоподобно. Ако бяха набарали нещо хубаво, то те съвсем определено не биха искали някой друг да им се натриса.

Върховният Старши Учител реши, че моментът е назрял.

— Значи, споразумяхме се, братя? Готови ли сте да се упражним в магия?

— О, да се упражним — рече Брат Мазача с облекчение. — Нямам нищо против да се упражнявам. Стига да не се налага да я правим наистина...

Върховният Старши Учител тупна книгата.

— Искам да кажа да проведем истински заклинания! Да вкараме града отново в правия път! Да призовем дракон! — извика той.

Те отстъпиха крачка назад. Брат Пазача рече:

— И после, ако извикаме този дракон, ще се появи законният крал, само това ли?

— Да!

— Това го разбирам — рече и Брат Наблюдателна Кула в подкрепа. — Логично е. Поради предопределението и поучителните криволици на съдбата.

— Ами-ии-и—рече той. — Няма да се изплъзне изпод контрола ни, нали?

— Уверявам те, Братко Мазач, че можеш да се откажеш въвсеки един миг, в който пожелаеш — ласкаво каза Върховният Старши Учител.

— Ами... добре — отвърна колебаещият се Брат. — Само за малко тогава. Бихме ли могли да го задържим тук толкова, колкото да изпепели, например, всички потиснически зарзаватчийници?

— Ах...

Той беше спечелил. Отново ще има дракони. И отново крал. Не като старите крале. Един крал, който ще изпълнява това, което му се каже.

Може би нямаше да е много добра идея да им покаже, че втората половина от книгата на де Малахит представлява овъглена маса. Човекът явно не е разбирал много.

Но той би могъл да се справи далеч по-добре. И абсолютно никой нямаше да го спре.

Гръмотевица изтрещя...

Казват, че боговете си играят със съдбата на хората. Но какви игри, и защо, и кои са пешките, и каква е играта, и какви са правилата — кой знае? Най-добре да не мислим.

Гръмотевица изтрещя... Изтърколи се шестица.

А сега да се отдръпнем за кратко от подгизналите улици на Анкх-Морпорк, да погледнем над утринните мъгли на Света на Диска и отново да се фокусираме в него—върху един млад мъж, който се отправя към града с цялата откритост, честност и невинност на намеренията на айсберг, навлизащ на територията на основна плавателна линия. Младият мъж се казва Керът*.

* саггоt- морков, англ.; бел.пр.

Това не е заради косата му, която баща му винаги беше подстригвал къса поради Хигиенни съображения. А поради формата му.

Това е от онзи вид заострена форма, която едно момче придобива чрез чист живот, здравословна храна и хубав планински въздух в мощни дробове. Когато извие раменните си мускули, останалите мускули първо трябва да им направят място.

Освен това той носи сабя, дадена му при загадъчни обстоятелства. Много загадъчни обстоятелства. Изненадващо, но около тази сабя има нещо много неочаквано. Тя не е вълшебна. Няма си име. Когато я развърти, човек не го обзема чувството за сила, а просто получава мазоли. Би могъл да си помислиш, че е сабя, която толкова много е била използвана, че е престанала да бъде нещо друго, освен сабя в концентриран вид, дълго парче метал с много остри краища. А и няма никакво предопределение, изписано на нея. На практика, всъщност, тя е уникална.

Гръмотевица изтрещя.

Канавките на града изгьлголиха тихичко, щом боклуците от нощта бяха понесени нататък, като в някои случаи протестираха слабо.

Когато стигна до полегналата фигура на Капитан Ваймс, водата се отклони и потече в два потока покрай него. Ваймс отвори очи. Последва един миг на празно спокойствие, преди споменът да го тресне като лопата.

Беше се оказал лош ден за Стражата. Като начало, бяха погребали Херберт Гаскин. Горкият стар Гаскин. Той бе нарушил едно от фундаменталните правила на стражника. Не беше от правилата, дето някой като Гаскин можеше да ги наруши втори път. И така, бяха го положили в прогизналата земя, докато дъждът барабанеше по ковчега, и нямаше никой, който да го оплаче, освен тримата оцелели членове на Нощната Стража — най-презряната група хора в целия град. Сержант Колън беше облян в сълзи. Горкият стар Гаскин.

Горкият стар Ваймс, помисли си Ваймс.

Горкият стар Ваймс, тук в канавката. Но точно тук той се сепна. Горкият стар Ваймс, дето водата му влиза под нагръдника. Горкият стар Ваймс, дето гледа как остатъкът от съдържанието на канавката се извлича покрай него. Сигур' дори и горкият стар Гаскин е по-добре сега.

Я да видим... тъй, беше си тръгнал след погребението и се беше напил. Не, не напил, някаква друга дума беше, свършваше на „оил". Напоил, това беше. Защото целият свят, изкривен и обърнат наопаки, като огънато огледало, идваше отново на фокус, само ако го погледнеше човек през дъното на бутилката.

Сега нещо друго, какво беше то?

О, да. Нощ. Време за дежурство. Не и за Гаскин, обаче. Трябва да наеме нови момчета. Така или иначе, идваше ново попълнение, не беше ли така? Някакъв селяндур от майната си. С писмо. Някакъв майчин син от село...

Ваймс се предаде и се строполи долу. Канавката продължи да клокочи.

А над него светлите букви пращяха и трепкаха в дъжда.

Не само чистият планински въздух бе допринесъл за огромната физика на Керът. Това, че отрасна в златна мина, ръководена от джуджета, и работеше по дванайсет часа на ден, като избутваше колички на повърхността, трябва да беше помогнало.

Вървеше изгърбен. Това пък се дължеше на израстването в златна мина, ръководена от джуджета, които мислят, че пет стъпки е добра височина за таван.

Той отдавна знаеше, че е различен. С повече ци-цини например. Един ден баща му се приближи до него, или, по-скоро, приближи се до хълбока му, и разказа, че той всъщност не е, както винаги си беше мислил, джудже.

Ужасно е да си почти шестнайсетгодишен и да се окажеш сбъркан вид.

— Не искахме да ти го казваме по-рано, синко — рече баща му. — Мислехме си, че ще го надраснеш.

— Какво да надрасна? — бе попитал Керът.

— Растенето. Но сега майка ти мисли, тъй де, и двамата си мислим, че е време да се върнеш сред себеподобните си. Искам да кажа, не е честно да те държим сбутан тука без компания от твоя ръст. — Баща му заусуква един хлабав нит по каската си, сигурен белег, че се е притеснил. — Ъ-ъ—добави той.

— Но вие сте моите подобни! — отчаяно рече Керът.

— От една страна, да — отвърна баща му. — Но от друга страна, която е доста по-точна и правилна, не. Всичко опира до оная работа с генетиката, нали разбираш. Така че сигурно ще е много хубава идея да поизлезеш малко навън и да видиш нещо от света.

— Какво, завинаги ли?

— О, не! Не. Разбира се, че не. Можеш да се връщаш и да ни навестяваш винаги, когато пожелаеш. Но, така де, момък на твоята възраст, закотвен тука... Не е редно. Разбираш ме. Това искам да кажа. Не си вече дете. Да трябва да се влачиш по колене почти през цялото време и пр. Не е редно.

— И кои са ми подобните тогава? — попита Керът озадачено.

Старото джудже си пое дълбоко дъх.

— Ти си човек—рече то.

— Какво, като г-н Варнеши ли? — Г-н Варнеши докарваше една волска каруца горе в планината веднъж седмично, за да търгува разни неща за злато.—Аз съм от Големите хора?

— Висок си шест стъпки и половина, момчето ми. А той — само пет. — Джуджето отново заусуква хлабавия нит. — Разбираш как стоят нещата.

— Да, но... но може би аз просто съм малко висок за ръста си — отчаяно рече Керът. — В края на краищата, може да има ниски човеци, защо пък да няма и високи джуджета?

Баща му го потупа дружески по задната част на коленете.

— Трябва да приемеш фактите, момче. Ще се чувстваш далеч по-добре горе на земята. В кръвта ти е. Пък и покривът не е толкова нисък там. — Не можеш да продължиш да се удряш в небето там навън, помисли си той.

— Чакай малко — започна Керът, а честното му чело се сбръчка от усилието да пресметне. — Ти си джудже, нали така? И мама е джудже. Значи и аз трябва да съм джудже. Житейска истина.

Джуджето въздъхна. Беше се надявал да стигне и дотук, но може би след няколко месеца, един вид да му го разкрие тактично, но вече не беше останало време.

— Седни, момче. — Керът седна.—Работата е в това — започна той нещастно, когато голямото, честно лице на момчето беше вече малко по-близо до неговото, — че ние те открихме един ден в гората. Щъпукаше насам-натам близо до един от капаните... хм. — Хлабавият нит изскърца. Царят продължи по-нататък. — Работата е там, как да ти кажа... там имаше каруци. В пламъци, както можем да се изразим. И мъртви хора. Хм, да. Изключително мъртви хора. Поради разбойниците. Лоша зима беше онази, всякакви бяха наизлезли из планината... Така че ние те прибрахме, разбира се, а после, ами, то беше дълга зима, както вече ти казах, а майка ти се привърза към теб, и, ами, така и не се наканихме да помолим Варнеши да направи проучвания. Това е накратко цялата история.

Керът прие това сравнително спокойно, главно поради факта, че не разбра почти нищо. Освен това, доколкото той имаше някаква представа, да те намерят да щъпукаш в гората, беше нормалният начин, по който се раждаха децата. Едно джудже не се счита за достатъчно възрастно, за да му* бъдат обяснени техническите процеси, докато не стигне до пубертета, т.е. около 55 години.

* Това местоимение се използва от джуджетата за обозначаване и на двата пола. Всички джуджета имат бради и са облечени в поне дванайсет ката дрехи. Полът е малко или много въпрос на избор.

— Добре, татко — отвърна той и се наведе надолу, така че да се изравни с ухото на джуджето. — Но нали знаеш, че аз и... нали знаеш Минти Роксмекър*? Тя наистина е красива, татко, брадата й е мека като ъ-ъ, като нещо много меко... ние се разбираме и...

* rосksmaсkеr - (букв.) - който целува скали, (англ.); бел.пр.

— Да — отвърна джуджето с леден глас. — Знам. С баща й си казахме няколко думи. — Както и майка й с майка ти, добави той, а после тя пък ми каза няколко думи. По-точно — много думи. Не че не те харесват, ти си сериозно момче и чудесен работник, чудесен зет би излязло от теб. Четири чудесни зетя. Това е проблемът. Пък и тя е само на шейсет години, така или иначе. Не е пристойно. Не е редно.

Той беше чувал за деца, отгледани от вълци. Чудеше се дали на водача на глутницата някога изобщо му се е налагало да се оправя с нещо толкова заплетено като това. Може би единственото, което се е искало от него, е било да го отведе някъде в някое закътано сечище и да му каже: „Слушай, синко, сигурно си се чудил защо не си толкова космат като всички останали..."

Беше го обсъдил с Варнеши. Хубав, сериозен човек беше Варнеши. Разбира се, беше познавал баща му. И дядо му, сега като се замисли за това. Хората като че ли не издържаха дълго, сигурно се дължеше на всичките тези напъни да се изпомпва кръв толкова нависоко.
— Имаш си проблем, царю.** Съвсем сигурно. Скалите са твърди, тъмнината е тъмна. Захвани се с разни описания и здравата си я загазил, това е тяхното мото. Но след двеста години общуване с хората царят, така да се каже, беше развил прилежен умствен инструментариум, който почти напълно отговаряше на нуждите му, за да ги разбира.

— Без съмнение две и две е равно на четири — изтъкна той много бавно.

— Все тая.

Последва мълчание, докато царят подложи това на внимателен анализ.

— Ти казваш — започна той, като мереше всяка дума, — че ние трябва да отпратим Керът да бъде пате сред човеците, защото две и две е равно на четири?

— Той е чудесно момче. Цял куп възможности за голямо, силно момче като него—рече Варнеши.

— Чувал съм, че джуджета отиват да работят в Големия град—несигурно започна царят. — И че изпращат пари на семействата си оттам, което е много препоръчително и похвално.

— Това е то, тогава. Намери му работа в... в... — Варнеши затьрси вдъхновение, — ... в Стражата, или нещо подобно. Пра-пра-дядо ми беше в Стражата, да ти кажа. Чудесна работа за яко момче, така разправяше дядо ми.

— Какво е Стражата? — попита царят.

— О! — рече Варнеши, с неопределения тон на човек, семейството на когото за последните три поколения не е изминало повече от трийсетина километра, — те обикалят насам-натам и се грижат хората да спазват законите и да вършат каквото им е било наредено. . — Това е много почтено задължение — каза царят. Обикновено той даваше нарежданията, затова имаше много твърди убеждения, че останалите трябва да беше казал възрастният човек, докато посръбваха от една чашка с ракия на пейка пред Шахта № 2.

** Букв. дезка-кник, „надзирател на мината".

— Той е добро момче, така да знаеш — рече царят. — Трезв характер. Честен. Не е твърде умен, но като му кажеш да свърши нещо, дъх не спира да си поеме, докато не го свърши. Послушен.

— Можете да му отрежете краката — предложи Варнеши.

— Не краката му ще са същинският проблем — мрачно каза царят.

— А! Да. Ами, в такъв случай бихте могли...

— Не.

— Не мисля, че е редно да му го казвам. Той и без друго отказва да повярва, че е човек.

— Това, което имам предвид, е, че той е пате, отгледано сред пилци. Широко известно селскостопанско явление. Открива, че адски добре може да кълве и то, и хал-хабер си няма от плуване. — Царят слушаше учтиво. Джуджетата не си падат много по селското стопанство. — Но като го изпратиш да види много други патици, оставиш го да си понамокри краката и той ще престане да търчи след кокошчиците. Като две и две—четири.

Варнеши се облегна назад с вида на човек, който е доволен от себе си.

Когато прекарваш по-голямата част от живота си под земята, развиваш много буквален начин на мислене. Джуджетата не си служат с метафори и сравнения, вършат каквото им е било наредено.

— Разбира се, те не приемат всеки—каза Варнеши, ровейки из дълбините на спомена.

— И аз така си мисля, след като е такава важна задача. Ще пиша до техния цар.

— Не мисля, че те имат цар там — каза Варнеши. — Само един човек, който им казва какво да правят.

Царят на джуджетата прие това спокойно. Това беше като че ли 97% от дефиницията за царуване, поне що се отнасяше до него.

Керът понесе новината без никакъв шум, точно по същия начин, по който получаваше нареждания да отвори отново Мина № 4, или да нареже дърва за укрепване на подпорите. По природа всички джуджета са изпълнителни, сериозни, буквални, послушни и замислени хора, единственият дребен недостатък на които е склонността, само след едно питие, да се втурват срещу врага с вик „Аарррргх!" и да му отрежат с брадва коленете. Керът не виждаше причина да е по-различен. Ще отиде в този град — където и да беше това! — и от него ще стане човек.