Terry pratchett

— Аха, вие трябва да сте галантният капитан. —Тя пъхна свободен кичур бяла коса под шала си и протегна една кафява, с изпъкнали жили ръка към него. — Бренда Родли. Това е Роузи Деван-Молей. Ръководи „Слънчевата Обител", знаете, нали.

Другата жена, която имаше телосложение на човек, дето може да вдигне впрегатни коне на една ръка, и да ги подкове с другата, му се усмихна дружелюбно.

— Самюел Ваймс — слабо каза Ваймс.

— Баща ми също беше Сам — отбеляза Бренда. — Винаги можеш да разчиташ на един Сам, казваше той. — Тя отпрати един дракон обратно в кошарата му. — Тъкмо помагахме на Сибил. Стари приятелки, сещате се. Колекцията се пръсна, разбира се. Из целия град са, малките дяволи. Сигурна съм, обаче, че ще се върнат, щом огладнеят. Ама че генетични дадености, а?

— Не ви разбрах?

— Сибил смята, че бил страхотен, но аз съм сигурна, че ще успеем да отгледаме такъв след три-четири поколения. Известна съм с расовите си животни, да знаете — каза тя. — Това вече ще бъде нещо. Цял нов вид дракон.

Ваймс си помисли за свръхзвукови ледени капки, кръжащи из небето.

— Ъ — каза той. —Да.

— Е, ние трябва да тръгваме.

— Ъ, Лейди Рамкин не е ли тук? — попита Ваймс. — Получих съобщение, много важно било, пишеше тя, да съм дойдел тук.

— Трябва да е някъде вътре — каза Мис Родли. — Каза, че трябвало да се погрижи за нещо важно. О, моля те, внимавай с онзи, Роуз, ама че глупаво момиче!

— По-важно от драконите? — попита Ваймс.

— Да. Не знам какво я е прихванало. —Бренда Родли затьршува из джоба на гигантска жилетка. — Радвам се, че се запознахме, Капитане. Отбивайте се винаги, когато минавате покрай нас, за мен ще бъде истинско удоволствие да ви разведа наоколо. — Тя измъкна една мърлява визитна картичка и му я тикна в ръката. — Сега трябва да тръгвам, чухме, че някои от тях се опитвали да си свият гнезда на Университетската кула. Не можем да го допуснем. Трябва да ги свалим преди да се е стъмнило.

Ваймс се взря във визитната картичка, докато жените затрополиха надолу по пътеката, понесли мрежи и въжета.

Пишеше: „Бренда, Лейди Родли. Наследствената Вила, Двореца на Куирм, Куирм. " Което ще рече, осъзна той, че, отдалечавайки се със стегната крачка надолу по пътеката, като одушевена сергия за вехтории, беше вдовицата и Дукеса на Куирм, която притежаваше повече земя, отколкото човек можеше да види от най-високата планина в най-ясния ден. Ноби не би го одобрил. Като че ли съществуваше един специален вид бедност, който само много, много богатите можеха да си позволят...

Ето как трябваше да се държи човек, за да успее, помисли си той. Изобщо пет пари не даваш за това кой какво мисли и никога, ама изобщо не се съмняваш в нищо.

Той се върна в къщата. Една врата беше отворена. Водеше в голям, но тъмен и плесенясал хол. Високо в мрака главите на мъртви животни населяваха стените. Родът Рамкин изглежда беше застрашавал повече животински видове, отколкото цял ледников период.

Ваймс премина безцелно под друг махагонов свод.

Беше трапезария, съдържаща такава маса, че хората в другия й край са и в друга часова зона. Единият край беше колонизиран от сребърни свещници.

Беше наредена за двама. Батарея от прибори беше строена до всяка чиния. Старинни чаши за вино искряха на светлината от свещите.

Ужасно предчувствие обзе Ваймс в същия момент, в който полъх от „Покоряване" — най-скъпият парфюм, който изобщо можеше да се намери в Анкх-Морпорк, прелетя край него.

— Ах, Капитане. Толкова мило, че дойдохте.

Ваймс бавно се обърна, без краката му видимо да помръднат.

Там стоеше Лейди Рамкин. Величествено.

Ваймс най-общо разпозна лъскава синя рокля, която искреше на светлината от лампите, маса коса с цвета на кестени, леко притеснено лице, което подсказваше, че цял баталион изкусни художници и декоратори току-що са свалили скелето си и са си тръгнали, както и леко скърцане, което говореше, че под всичко това един нещастен корсаж е подложен на напрежение, по-често срещано в сърцевината на големите звезди.

— Аз, ъъ. Ако вие, ъъ. Ако бяхте казали, ъъ. Щях, ъъ. Да се облека по-подходящо, ъъ. Изключително, ъъ. Много. Ъъ.

Тя го връхлетя като припламваща обсадна машина.

В някакъв сън той се остави да го сложат да седне. Трябва да беше ял, защото слуги изникнаха от нищото с неща, натъпкани с други неща, и се върнаха по-късно и отсервираха. Икономът се съживяваше от време на време, за да пълни чаша след чаша с непознати вина. Горещината от свещите беше достатъчна да сготви човек на нея. А през цялото време Лейди Рамкин говореше бодро и ясно—за големината на къщата, задълженията по огромното имение, усещането, че вече е време човек да приеме Положението си в Обществото По-Сериозно, докато залязващото слънце изпълваше стаята с червенина, а главата на Ваймс започна да се върти.

Обществото, успя да си помисли той, не знаеше какво ще му се изсипе върху главата. Драконите не бяха споменати нито веднъж, макар че след известно време нещо под масата сложи главата си върху коляното му и потекоха лиги.

Ваймс откри, че му е невъзможно да направи какъвто и да било принос към разговора. Чувстваше се надхитрен, обсаден. Направи един опит за пробив, с надеждата може би да стигне до кота, от която да избяга в изгнание.

— Къде мислите, че са отишли?

— Къде какво? — каза Лейди Рамкин, временно възпряна.

— Драконите. Сещате се. Еръл и жена му... женската, де.

— О, някъде на спокойно и скалисто място, предполагам — отвърна Лейди Рамкин. — Любимите места на драконите.

— Но той... тя е магическо създание. Какво ще стане, когато магията си отиде?

Лейди Рамкин му се усмихна свенливо.

— Повечето хора успяват да се справят.

Тя се пресегна през масата и го докосна по ръката.

— Хората ти смятат, че имаш нужда някой да се грижи за теб—кротко каза тя.

— О! Така ли? — каза Ваймс.

— Сержант Колън каза, че според него щели сме да се разбираме като „maison en Flambe".

— О! Така ли е казал?

— А каза и нещо друго. Какво беше? А, да: „Шансът е едно на милион. Но може и да излезе".

Тя му се усмихна.

И тогава Ваймс го осени и тресна мисълта, че в нейната собствена, специална категория, тя беше доста красива; това беше категорията на всички жени, в целия му живот, които някога изобщо си бяха помисляли, че той заслужава поне да му се усмихнат. По-зле тя не можеше и да бъде, но, пък, в края на краищата, и той не можеше да бъде по-добре. Така че, може би нещата се балансираха. Тя по-млада нямаше да стане, но, в края на краищата, кой ставаше? А тя имаше и стил, и пари, и здрав разум и самоувереност, и всички други неща, които той нямаше, и тя си беше отворила сърцето, и ако я оставеше, тя можеше да го погълне. Жената беше цял град.

В края на краищата, под обсада човек прави онова, което Анкх-Морпорк винаги беше правил — отлоства вратите, пуска завоевателите вътре и ги обладава.

Как се започваше? Тя като че ли очакваше нещо.
Той сви рамене, после вдигна чашата си с вино и потърси някаква фраза. Една пропълзя в диво резониращото му съзнание.

— За твое здраве, маце — каза той.

Гонговете на всевъзможни нощи отмериха края на стария ден.
(... а още по-нататьк към Центъра, където Планините Рамтоп се сливаха с мрачните върхове на централния масив, където странни космати създания бродеха из вечните снегове, където виелици виеха около смръзналите се върхове, светлините на самотен будистки манастир се разливаха над високите долини. Във вътрешния двор двама монаси в жълти наметала, наредиха и последния пакет от малки зелени бутилки върху шейна, готови за първия пробег на едно невероятно трудно пътуване надолу, към далечните равнини. На кутията имаше етикет, изписан с внимателни движения на четката: „Гспн Диблър, С. С. П. Г., Анкх-Морпорк".

— Знаеш ли, Лобзанг — каза единият от тях, — не мога да спра да се чудя какво ли прави с това. )

— Готово, момчета. Три халби. Заведението черпи.

— Божичко, изобщо не вярвах, че ще го направиш — промълви Колън, като сграбчи една дръжка. — Какво му каза?

— Просто му обясних, че е задължение да всички съвестни граждани по всяко време да подпомагат стражата — невинно сподели Керът, — и му благодарих за сътрудничеството.

— Ъхъ, и всичко останало—изсумтя Ноби.

— Не, това беше всичко, което му казах.

— Тогава трябва да имаш много убедителен глас.

— Ами, трябва да се възползваме от него, щом го имаме — каза Колън.

Отпиха замислено. Беше един миг на върховно спокойствие, няколко минути, откъснати от реалностите на живота. Беше малка хапка от откраднат плод и му се насладиха като такъв. Никой в целия град май не се биеше, не ръгаше с нож, нито се караше и, точно и само сега, беше възможно да повярваш, че това прекрасно състояние на нещата може да продължи.

А дори и да не продължеше, е, тогава, съществуваха спомени, които да им помогнат. За бягства и за хора, които се отдръпват от пътя. За изражението върху лицата на ужасените дворцови стражи. И когато всички крадци, герои и богове са се провалили, ние сме тук. И почти правим нещата, както трябва.

Ноби ръгна халбата върху един удобен перваз, поразтъпка малко краката си и си духна на пръстите. След кратко ровене из тъмните гънки на ухото си, измъкна парче цигара.

— Ама че време, а? — доволно каза Колън, когато кибритената клечка ги освети и тримата.

Останалите кимнаха. Вчера им се струваше на един живот разстояние, дори и сега. Но човек никога не можеше да забрави нещо подобно, без значение кой друг го правеше, без значение какво щеше да се случи отсега нататък.

— Даже до края на вечността да не видя повече друг скапан крал, пак ще ми е рано — каза Ноби.

— Така или иначе не мисля, че той беше подходящ за крал—отбеляза Керът. —Като говорим за крале, някой да иска пържени картофки?

— Няма подходящи крале — отсече Колън, но без много злоба. С десет долара повече на месец щеше да настъпи голяма разлика. Г-жа Колън се отнасяше много различно към мъж, който носеше по десет долара отгоре на месец. Бележките й върху кухненската маса бяха станали далеч по-дружелюбни.

— Не, но искам да кажа, няма нищо специално в това да имаш старинна сабя—продължи Керът. — Или пък белег по рождение. Искам да кажа, погледнете ме. Аз имам белег по рождение на ръката.

— И брат ми има — каза Колън. — Във формата на лодка.

— Моят по-прилича на корона — каза Керът.

— Охо, това те прави крал тогава — ухили се Ноби. — Логично е.

— Не разбирам защо. Моят брат да не е адмирал— разсъдливо каза Колън.

— И имам сабя — каза Керът.

Той я извади. Колън я пое от ръката му и я запремята на светлината от блясъка над вратата на „Барабана". Острието беше тъпо и късо, и извито като коса. Беше направена добре и някога върху нея може и да беше имало надпис, но много отдавна беше станал нечетлив единствено от употреба.

— Хубава сабя — замислено проточи той. —Добре балансирана.

— Но не и подходяща за крал — каза Керът. — Сабите на кралете са големи и лъскави и вълшебни, а и имат скъпоценности по тях, а като ги размахаш, те улавят светлината и правят „звън".

— Звън — повтори Колън. — Да. Предполагам, че така трябва да е, наистина.

— Просто искам да кажа, че не можеш да тръгнеш да раздаваш тронове на хората заради нещо такова — каза Керът. — Точно това каза и Капитан Ваймс.

— Хммм?

— Казвам, че да си крал е хубава служба— подметна Ноби. — Къс работен ден.

— Аха. Ама и дните не са много—напомни Колън. Той погледна замислено към Керът.

— Има го и това в занаята, разбира се.

— Както и да е, баща ми казва, че да си крал приличало много на тежкия труд—каза Керът. Той си пресуши халбата. — Това не е нещо за хората като нас. Нас... — той ги изгледа гордо, — стражите. Добре ли си, Сержант?

— Хмм? Какво? О. Да. — Колън сви рамене. Какво от това, така или иначе? Може би нещата се наредиха за добро. Той си довърши бирата. —Най-добре да тръгваме. Колко е часът?

— Около дванайсет часа.

— Нещо друго? Керът помисли малко.

— И всичко е наред? — каза той.

— Така. Просто проверявам.

— Знаеш ли — обади се Ноби, — както ТИ го казваш, момче, човек може почти да повярва, че е истина.
Нека сега отново се отдалечим... Това е Дискът, свят и огледало на светове, носен през пространството върху гърба на четири гигантски слона, които стоят на гърба на Великата А'Туин — Небесната Костенурка. Около Ръба на този свят океанът се излива безкрайно в нощта. В Центъра му се издига високата десет мили кула на Кори Селести, върху искрящия връх на която боговете си играят игрички със съдбата на хората...

... ако човек знаеше какви са правилата и кои са играчите.

В далечния край на Диска изгряваше слънце. Утринната светлина потече по мозайката от морета и континенти, но го правеше толкова бавно, защото светлината е мудна и леко натежала в присъствието на магическо поле.

В тъмния полукръг, където старата светлина на залеза още не беше успяла напълно да се изцеди от най-дълбоките долини, две песъчинки, едната голяма, другата малка, излязоха от сянката, плъзнаха се ниско над вълните на океана на Ръба, и поеха целеустремено над съвършено непроницаемите, осеяни със звезди дълбини на пространството.