Terry pratchett

— Ще се заема с въпроса мигновено — каза той. Хубава дума беше тази. Винаги предизвикваше колебание у хората. Те никога не бяха сигурни дали той има предвид „сега", или че това ще продължи „кратко". Но никой никога не се осмеляваше да попита.

Ван Пю се отдръпна.

— Изчерпателно извинение, подчертавам. Имам реноме да поддържам — добави той.

— Благодаря ти. Не ме оставяй да те задържа—каза Патрицият, като още веднъж придаде на езика собствения си индивидуален уклон.

— Така. Добре. Благодаря ти. Много добре — отговори крадецът.

— В края на краищата, имаш толкова много работа да вършиш — продължи Лорд Ветинари.

— Ами, разбира се, случаят е точно такъв. — Крадецът се поколеба. Последната забележка на Патриция, имаше шипове по нея. Човек усещаше как очаква именно той да удари.

— Ъ-ъ — рече с надеждата, че нещо ще му подскаже.

— Като развиваш такава голяма дейност, де.

По лицето на крадеца се изписа паника. Неопределена вина наводни съзнанието му. Въпросът не беше какво е направил, а какво е открил Патрицият. Той имаше очи навсякъде, но нито едни от тях не бяха толкова ужасяващи, колкото леденосините, точно над носа му в момента.

— Аз, ъ-ъ, не разбирам много добре... — започна крадецът.

— Любопитен избор на цели. — Патрицият вдигна лист хартия. — Например, една кристална топка, притежание на гадателка от Чистата Улица. Малък орнамент от храма на Офлър—Богът-Крокодил. И т.н. Дреболии.

— Опасявам се, че наистина не знам... — започна старшият крадец. Патрицият се наведе напред.

— Сигурен ли си, че не е нелицензирана кражба? — попита той.*

* Една от забележителните иновации, въведени от Патриция, беше да направи Гилдията на Крадците отговорна за кражбите, с годишен бюджет, насрещно планиране и, най-вече, строга защита на професията. Така, в замяна на договорено средно равнище на престъпленията годишно, самите крадци имаха грижата неупълномощените престъпления да бъдат посрещани с цялата сила на Несправедливостта, която обикновено представляваше бухалка с гвоздеи по нея.

— Веднага ще се погрижа! — запелтечи старшият крадец. — Можеш да разчиташ на това! Патрицият го дари с мила усмивка.

— Сигурен съм, че мога — каза той. — Благодаря ти, че дойде да ме видиш. Не губи време да си тръгнеш.

Крадецът се заизмъква навън. Винаги ставаше така с Патриция, горчиво разсъждаваше той. Идваш при него с абсолютно основателно оплакване. А в следващия миг откриваш как се измъкваш заднешком, кланяйки се и огъвайки се, доволен, че просто си се отървал жив оттам. Трябва да му отдадеш дължимото на Патриция, съгласи се той недоволно. Иначе той изпращаше хора да си го вземат.

Когато си тръгна, Лорд Ветинари натисна малкото бронзово звънче, което викаше секретаря му. Името на човека, въпреки почерка му, беше Лупин Уанз. Той се появи, приготвил молив да пише.

Ето какво можеше да се каже за Лупин Уанз. Беше изтупан. Той винаги създаваше впечатлението, сякаш току-що са го довършили. Дори и косата му беше така пригладена и напомадена, че изглеждаше като че са я изрисували.

— Стражата явно има някакви проблеми с Гилдията на Крадците—каза Патрицият. — Ван Пю беше тук и твърдеше, че някой от Стражата го е арестувал.

— За какво, сър?

— За това, че е крадец, очевидно.

— Някой от Стражата?—попита секретарят.

— Знам. Но все пак, погрижи се.

Патрицият се усмихна сам на себе си.

Винаги беше трудно да проникнеш в идиосинкра-тичното чувство за хумор на Патриция, но видението на червендалестия, разлютен старши крадец не искаше да го остави.

Един от най-големите приноси на Патриция към надеждното функциониране на Анкх-Морпорк беше, още от ранните дни на неговото администриране, легализирането на древната Гилдия на Крадците. Престъплението винаги е било сред нас, разсъждаваше той, следователно, ако ще има престъпление, то поне нека бъде организирано.

И така, Гилдията беше насърчена да излезе от сенките и да си построи голяма „Сграда на Гилдията", да заема мястото си по обществените банкети, както и да основе образователен институт с дневни курсове и сертификати от Града и Гилдията, и пр. В замяна на постепенното ограничаване на Стражата, тя се съгласи, опитвайки се да бъде лоялна, да държи нивото на престъпността до ниво, определяно всяка година. По този начин всеки можеше да планира отнапред, казваше Лорд Ветинари, и така бе отстранена част от несигурността заради хаоса, който представлява животът.

А след това, малко по-късно, Патрицият привика отново водещите крадци и им каза, о, между другото, има и още нещо. Какво беше то? О, да...

Аз знам кои сте вие, им рече той. Знам къде живеете. Знам какви коне яздите. Знам къде жените ви си правят прическите. Знам къде сладичките ви дечица, на колко станаха вече, божичко, как лети времето, знам къде си играят те. Така че няма да забравите за какво се бяхме споразумели, нали така? И им се усмихна.

Усмихнаха се и те, криво-ляво. И всъщност, това се оказа много задоволително решение от гледна точка на всички. Много кратко време им беше необходимо на старшите крадци да си пуснат шкембета и да си поръчат кланови гербове, както и да почнат да се събират в прилични помещения, а не из опушените бърлоги, които никой така или иначе не харесваше особено. Сложна система от разписки и квитанции имаше грижата, макар че всеки можеше да се кандидатира за вниманието на Гилдията, никой да не бъде свръхоблагодетелстван с него, и това беше много приемливо—поне за онези граждани, които бяха достатъчно богати, че да си позволят доста разумните вноски на Гилдията, гарантиращи необезпокояван живот. За това съществуваше странна чужда дума: „за-страх-уловка". Никой не знаеше точно какво е означавала първоначално, но Анкх-Морпорк беше вложил свое съдържание в нея.

На Стражата това не й бе харесало, но простият
факт беше, че крадците се справяха далеч по-добре с контрола върху престъпленията, отколкото някога бе успявала. В края на краищата, Стражата трябваше да работи двойно по-яко, за да намали престъпността поне мъничко, докато единственото, което Гилдията трябваше да направи, беше да работи по-малко.

И така, градът процъфтяваше, докато Стражата западна, точно като безполезен придатък, в шепа нежелани безделници, които никой човек със здрав разум не би си помислил дори да приеме насериозно.

Последното нещо, което някой искаше от тях, беше да им щукне да се борят с престъпността. Но да видиш старши крадеца, поставен в неловко положение, беше нещо, което при всички случаи си заслужаваше безпокойството, това Патрицият го чувстваше.

Капитан Ваймс много колебливо почука на вратата, защото всяко почукване отекваше из черепа му.

— Влез.

Ваймс си свали шлема, пъхна го под мишница и отвори вратата. Изскърцването й беше като тъп трион през главния му мозък.

Ваймс беше един от обикновените редници тогава, фалцетът—еквивалент на вечно съгласния. Спомняше си Уанз като кльощаво малко дете, което винаги се влачеше най-подире в обикновените си панталони, които доизносваше от някого и със странното подскачане, което си беше измислил, за да не изостава от по-големите момчета и все даваше някакви нови идеи, за да не се занасят безцелно с него—обичайното занимание, ако не им се представеше нищо друго по-интересно. Това беше превъзходно обучение за суровостта на зрелия живот, а Уанз добре се изучи.

Да, и двамата бяха тръгнали от канавките. Но Уанз си беше пробил път нагоре, докато — както и той самият пръв щеше да си признае, — Ваймс просто беше следвал пътя. Уж стигаше донякъде, но казваше какво мисли или каквото не трябва. Обикновено правеше и двете едновременно.

Това го караше да се чувства неудобно с Уанз — тиктакането на силния часовник на амбицията.

Ваймс така и не успя да овладее амбицията. Тя беше нещо, което се случваше на другите хора.

— А, Ваймс.

— Сър — рече Ваймс дървено. Не се опита да отдаде чест, за да не би да загуби равновесие. Съжаляваше, че не му остана време да си изпие вечерята.

Уанз порови из документите върху писалището си.

— Задават се странни работи. Сериозно оплакване срещу теб, опасявам се. Уанз не носеше очила. Ако обаче носеше очила, сега би погледнал Ваймс над рамките им.

— Сър?

Ваймс се олюля леко и се напъна с все сила да се съсредоточи. Не беше подготвен за такова нещо.

— Съжалявам, сър. Май не ви разбрах.

— Казах, Ваймс, че някой от хората ти е арестувал шефа на Гилдията на Крадците.

— Някой от хората ми?

— Да.

Уанз се усмихна без смях.

— Вързал го и го оставил пред двореца. Голям скандал, опасявам се. Имало бележка... а!... ето я... „Този човек се обвинява във: Сговаряне за извършване на Престъпление, по Параграф 14 (и и и) от Общия Наказателен Кодекс, 1678, от мен, Керът Айрънфаундерсън*.

* ironfoundersson — букв. „син на откривателя на желязо", англ.; бел. пр.

Ваймс примигна срещу него.

— Четиринайсет и и и?

— Очевидно.

— Какво означава това?

— Наистина нямам ни най-малката представа—сухо отвърна Уанз. — Ами името... Керът?

— Но ние не правим такива неща! — каза Ваймс.

— Не можеш да идеш да арестуваш Гилдията на Крадците. Искам да кажа, това ще отнеме цял ден!

— Очевидно този Керът мисли другояче. Капитанът поклати глава, после трепна.

— Керът? Нищо не ми говори. — Тонът на замъглената му убеденост бе достатъчен дори и за Уанз, който се изненада за миг.

— Той беше доста... — Секретарят се поколеба. -Керът, Керът — произнесе той. — Чувал съм това име и преди. Виждал съм го написано. — Погледът му се изпразни.—Доброволецът, той беше! Спомняш ли си, че ти го показах?

Ваймс се облещи срещу него.

— Нямаше ли там писмо от, не знам, някакво джудже...?

— Някакви приказки за служба в полза на обществото и пазене на улиците в безопасност, точно така. Молеше дали не можем да видим синът подходящ ли е за някоя скромна служба в Стражата.

Секретарят си ровеше из папките.

— Какво ли е направил? — попита Ваймс.

— Нищо. Това беше. Ама съвсем нищичко. Ваймс сбръчка чело, щом мислите му се оформиха около една нова мисъл.

— Доброволец? — произнесе той.

— Да.

— Той искаше да се запише. А ти каза, че трябва да е някаква шега, а аз казах, че е редно да се опитаме да наберем повече етнически малцинства в Стражата. Нали си спомняш?

Ваймс се опита. Не беше лесно. Смътно си спомняше, че се напи, за да забрави. Това, което обезсмисли опита беше, че вече не можеше да си спомни какво точно се опитва да забрави. В крайна сметка, той просто пи, за да забрави за пиенето.

Мрежата с хаотичния асортимент от спомени, които той дори и не се опитваше вече да удостои с името „памет", не извади нищо, което да го подсети.

— Така ли? — отвърна безпомощно. Уанз сключи ръце върху писалището и се наведе напред.

— Слушай сега, Капитане. Негова Светлост иска обяснение. Не искам да бъда принуден да му докладвам, че капитанът от Нощната Стража и хал-хабер си няма за това какво става сред хората под негова, ако мога да използвам най-общо термина, команда. Подобни неща водят само до неприятности, задават се въпроси, такива ми ти работи. А ние не искаме това, нали. Нали?

— Не, сър — промълви Ваймс.

Смътният спомен за някой, който настойчиво му говореше в „Грозда" се опитваше виновно да изскочи от дъното на съзнанието му. Това със сигурност не беше джудже, нали? Във всеки случай, не и ако не променяха коренно определението за джудже.

— Разбира се, че не искаме — каза Уанз. — Заради старите времена. И т.н. Така че, аз ще измисля нещо, което да му кажа, а ти, Капитане, ще се погрижиш да откриеш какво става и да му сложиш край. Дай на това джудже един кратък урок за това какво ще рече да си страж, разбрахме ли се?

— Ха-ха — дисциплинирано отговори Ваймс.

— Моля? — рече Уанз.

— О! Помислих си, че беше шега. Сър.

— Виж какво, Ваймс, проявявам много голямо разбиране. Предвид обстоятелствата. А сега, искам да идеш там и да оправиш това. Разбра ли?

Ваймс отдаде чест. Черното униние, което винаги се спотайваше, готово да се възползва от трезвеността му, се намести върху езика му.

— Съвсем прав сте, г-н Секретар — отговори той. — Ще се погрижа той да научи, че арестуването на крадци противоречи на закона.

Съжали, че изобщо го е казал. Ако не казваше подобни неща, сега щеше да е къде-къде по-добре — Капитан от Дворцовата Стража, голям човек. Давайки му Нощната Стража, Патрицият си беше направил малка шега. Но Уанз вече четеше нов документ на писалището си. Ако беше забелязал сарказма, не го показа.

— Много добре — каза той.
Скъпа Мамо! [пишеше Керът] Този ден мина много по-добре. Отидох в Гилдията на Крадците и арестувах главния Негодник и го завлякох до Двореца на Патриция. Предполагам, че повече няма да създава неприятности. А Г-жа Пам казва, че мога да остана на тавана, тъй като винаги е от полза да има някой мъж наоколо. Това стана, защото през нощта в една от Стаите на Момичетата имаше някакви Пияни-Заляни мъже, дето вдигаха Шум, и аз се наложи да си поприказвам с тях и те Оказаха Съпротива, а един от тях се опита да ме нарани с коляно, но аз си бях с Предпазителя, а Г-жа Пам казва, че си бил счупил Пателата, но не се наложи да плащам за нова.

Не разбирам някои от задълженията на Стражата. Имам колега по дежурствата, казва се Ноби. Вика, че много съм се натягал. Вика, че имало много да се уча. Мисля, че има право, защото съм стигнал едва до Страница 326 в „Законите и Военните Порядки на Градовете Анкх и Морпорк". Обичам ви всички, Ваш Син, Керът.

РS. Целувки и на Минти.
Не беше просто самотата, а обърнатият наопаки живот. Това беше проблемът, мислеше си Ваймс.

Нощната Стража ставаше, когато останалата част от света си лягаше, и си лягаше, когато зората се понесеше над пейзажа. Прекарваше цялото си време из мокрите, тъмни улици, в един свят на сенките. Нощната Стража привличаше онзи тип хора, които, поради една или друга причина, проявяваха склонност към такъв живот.

Той стигна до Наблюдателницата. Беше древна и изненадващо голяма постройка, вклинена между една работилница за щавене на кожи и един шивач, който правеше подозрителни кожени стоки. Някога трябва да е била много внушителна, но сега по-голямата част от нея беше необитаема и кръстосвана само от бухали и плъхове. Над вратата някакво мото, изписано на древния език на града, сега почти беше ерозирало от времето, мръсотията и лишеите, но поне можеше да се различи: „FABRICATI DIEM, PVNC".

Превеждаше се — според Сержант Колън, който беше служил в чужди подразделения и се считаше за експерт по чуждите езици, — като „Да Пазим и Да Служим".

Да. Да бъдеш страж трябва да е означавало нещо, някога.

Сержант Колън, мислеше си той, докато се препъваше из плесенясалия мрак. Ето един човек, който обичаше тъмнината. Сержант Колън дължеше трийсет години щастлив семеен живот на факта, че г-жа Колън работеше по цял ден, а Сержант Колън работеше по цяла нощ. Те си общуваха посредством бележки. Той й приготвяше чая преди да излезе нощем, а тя му оставяше закуската вкусна и топла във фурната сутрин. Имаха три големи вече деца и Ваймс предполагаше, че са се родили в резултат на изключително убедително писане.

А Ефрейтор Нобс... ами, всеки като Ноби би имал неограничено основание да не иска останалите хора да го виждат. За това не се изискваше кой-знае колко да му мислиш. Единствената причина, поради която човек не можеше да каже, че Ноби е съвсем близо до животинския свят, беше, че животинският свят щеше да се вдигне и да си замине.

И накрая, разбира се, идваше той самият. Просто един кльощав, брадясал сбор от лоши навици, маринован в алкохол. И това беше Нощната Стража. Само тримата. Някога са били десетки, стотици. А сега—само трима.

Ваймс пое наслуки нагоре по стълбата, налучка в тъмното пътя към канцеларията си, тръшна се в допотопния кожен стол с изтърбушената му тапицерия, порови в най-долното чекмедже, сграбчи бутилка, захапа тапа, дръпна, изплю корк, отпи. Започна деня си.

Светът изплува на фокус.

Животът е само химикали. Капка тук, друга—там, всичко е променено. Елементарно капене на ферментирали сокове и съвсем внезапно си изправен пред още няколко часа, които да изживееш.

Някога, по времето, когато това е бил почтен квартал, някакъв изпълнен с надежди собственик на съседната кръчма бе платил значителна сума пари на магьосник за светещ цветен надпис, всяка буква—в различен цвят. Сега работеше от време на време, като понякога даваше накъсо в дъжда. В момента „Е"-то беше в ослепително розово и светеше и гаснеше напосоки.

Ваймс беше свикнал с него. Струваше му се като част от живота.

Вгледа се известно време в трепкащата игра на светлината върху ронещата се мазилка, след което вдигна единия си обут в сандал крак и тупна тежко върху дъсчения под. Два пъти.

След няколко минути далечно хриптене подсказа, че Сержант Колън се качва по стълбите.

Ваймс броеше на ум. Колън винаги се спираше за шест секунди най-горе на площадката, за да си върне част от въздуха.

На седмата секунда вратата се отвори. Лицето на сержанта изгря в рамката като месечина.

Сержант Колън можеше да бъде описан така: той беше от онези хора, които, ако си изберяха военната кариера, автоматически се закотвяха на поста сержант. Човек никога не би могъл да си ги представи като ефрейтори. Или пък капитани. Ако не тръгнеше по пътя на военния, тогава той изглеждаше роден за нещо като, кой-знае, касапин в колбасарски цех; някоя работа, където голямото червено лице и склонността да се потиш даже и в мразовито време са на практика част от необходимите квалификации.

Той отдаде чест, много внимателно постави оръфан лист хартия върху бюрото на Ваймс и го разглади.

— 'р вечер, Капитан— каза той.—Докладва се вчерашния инцидент, и такова. Освен това, дължиш четири пенса на Чай-Клуба.

— Каква е тая работа с някакво джудже, Сержант?—рязко попита Ваймс. Колън сбърчи чело.

— Какво джудже?

— Онова, което току-що се е включило в Нощната Стража. Казва се... — Ваймс се поколеба,—Керът, или нещо подобно.

— Той? — Ченето на Колън увисна. — Той е джудже? Винаги съм казвал, че не може да им се има вяра на малките копеленца! Значи, той успя да ме заблуди, Капитане, малкият му кучи син трябва да е излъгал за ръста си! — Колън беше предубеден за ръста, поне що се отнасяше до хора, по-ниски от самия него.

— Знаеш ли, че е арестувал Президента на Гилдията на Крадците тази сутрин?

— За какво?

— За това, че е Президент на Гилдията на Крадците, както изглежда.

Сержантът изглеждаше озадачен.

— Къде е престъплението в това?

— Струва ми се, че май е най-добре да поприказвам с този Керът.

— Вие не го ли видяхте, сър? — попита Колън. — Той каза, че ви е докладвал, сър.

— Аз, ъъ, сигурно съм бил зает по това време. Не ми е едно на главата.

— Да, сър — съгласи се Колън учтиво.

Ваймс имаше точно толкова останало му самоуважение, колкото да отвърне поглед и да зарови из пластовете бумаги върху бюрото си.

— Трябва да го отстраним от улиците възможно най-скоро—промърмори той. — Преди да се усетим и вече ще ни е докарал шефа на Гилдията на Убийците заради това, че убива хора! Къде е той?

— Изпратих го навън с Ефрейтор Нобс, Капитане.

Казах да му покаже района и бакиите, такива работи.

— Ти си изпратил току-що постъпило попълнение навън с Ноби? — уморено попита Ваймс. Колън се запъна.

— Ами, сър, опитен човек, помислих си, Ефрейтор Нобс би могъл да го научи на много...

— Нека се надяваме само, че не се учи бързо—каза Ваймс, докато си нахлупваше кафявия железен шлем на главата. — Хайде.

Когато излязоха от Наблюдателницата, на стената на кръчмата беше подпряна стълба. Някакъв як мъж отгоре й изпсува под носа си, докато се бореше със светещата табела.

— „Е"-то не работи както трябва — извика му Ваймс.

— Какво?

— „Е"-то. А „Т"-то пращи, когато вали. Крайно време беше да го поправят.

— Поправят? О! Да. Поправят. И аз точно това правя. Поправям го.

Стражите зашляпаха през локвите. Брат Наблюдателна Кула бавно поклати глава и после отново насочи вниманието си към отверката.

Мъже като Ефрейтор Нобс могат да бъдат открити във всяка армия. Въпреки че познанията им върху всяка буква от Правилника обикновено са енциклопедични, те имат пълната грижа никога да не пораснат в чин над, може би, ефрейтор. Той имаше склонността да говори през крайчеца на устата си. Пушеше непрестанно, но странното нещо — забеляза Керът,— беше, че всяка една цигара, запалена от Ноби, се превръщаше във фас почти на мига и си оставаше фас безкрайно дълго или докато не се озовеше зад ухото му, което представляваше един вид никотиново Слонско Гробище. В редките случаи, когато той вадеше някоя от устата си, държеше я, стисната в юмрук.

Беше дребен, кривокрак мъж, който малко приличаше на шимпанзе, дето никога не го канят на следобедно парти.

Възрастта му беше неопределима. Но в цинизма и общата досада от света, която е един вид историческо мерило на личността, той беше на около седем хиляди години.

— Леко парче е тоя маршрут — рече той, докато крачеха по една мокра улица в квартала на търговците. Опита някаква дръжка на врата. Беше заключена. — Дръж се за мен — добави, — и аз ще имам грижата да нямаш проблеми. Така, ти пробваш дръжките на вратите от другата страна на улицата.

— А! Разбирам, Ефрейтор Нобс. Трябва да проверим дали някой не си е забравил магазина отключен — каза Керът.

— Бързо схващаш, синко.

— Надявам се да мога да арестувам някой нарушител на местопрестъплението — пламенно изрече Керът.

— Ъ-ъ, ъхъ — отвърна Ноби несигурно.

— Но ако открием някоя незаключена врата, предполагам, че трябва да извикаме собственика—продължи Керът. — А един от нас трябва да остане да пази нещата, нали така?

— Да? — Ноби се поободри. — Аз ще го направя — каза той. — Хич да не те е грижа. А ти можеш да отидеш и да намериш жертвата. Собственика, искам да кажа.

Той изпробва нова дръжка. Завъртя се в ръката му.

— Там у нас, в планините — започна Керът, — ако заловят някой крадец, провисват го на...

Млъкна, докато лекичко побутна някаква дръжка. Ноби се смръзна.

— На какво? — попита той, слисан от ужас.

— Не си спомням сега — каза Керът. — Майка ми казваше, че така или иначе и това е прекалено леко наказание за тях. Да се Краде е Грях.

Ноби беше надживял неизвестен брой чутовни кланета просто като ги беше пропуснал. Той пусна дръжката на вратата, после я потупа приятелски.

— Ето! — извика Керът. Ноби подскочи.

— Какво ето?

— Спомних си на какво ги провисваме — каза Керът.

— О! — немощно възкликна Ноби. — Е, и на какво?

— Провисваме ги на градската кула — каза Керът. — Понякога с дни. Не повтарят, това мога да ти кажа.

Ноби подпря пиката си на стената и изрови угарка из дълбините на ухото си. Необходимо беше да изяснят едно-две неща, реши той.