Terry pratchett

— Защо трябваше да станеш страж, момче?

— Всички все това ме питат — рече Керът. — Не трябваше. Аз поисках. Това ще ме направи Мъж.

Ноби никога никого не поглеждаше право в очите. Той се вгледа удивено в дясното ухо на Керът.

— Искаш да кажеш, че от нищо не бягаш?

— Защо ще искам да бягам от нещо?

Ноби се пообърка малко.

— А! Винаги има нещо. Може би... може би несправедливо са те обвинили в нещо. Като, например — той се ухили, — може би необяснимо как се е оказало, че от склада липсват определени неща и са нарочили теб. Или пък определени неща са били открити в торбата ти, а ти и представа си нямал как са се озовали там. Такива ми ти неща. На стария Ноби можеш да кажеш. Или—той сръга Керът, — може би е нещо друго, а? Шерше ла фам, а? Да не е загазило някое момиче?

— Аз... — започна Керът, а после си спомни, че, да, човек трябва да казва истината, дори и на странни хора като Ноби, които май не знаеха какво е това. А истината беше, че Минти винаги загазваше заради него, макар че точно как и защо, за него си оставаше загадка. Почти всеки път, когато той си тръгваше след посещение в пещерата на Роксмекърови, чуваше баща й и майка й да крещят. Те винаги бяха много учтиви с него, но по някакъв начин, само защото са я зърнали с него, беше достатъчно Минти да загази яко в отношенията й с техните.

— Да — отвърна той.

— А! Често се случва—мъдро каза Ноби.

— Непрекъснато—рече Керът. — Почти всяка нощ всъщност.

— Господ да ме убие! — възкликна Ноби, впечатлен. Погледна надолу към Предпазителя. — И затова ли са те накарали да го носиш това?

— Какво искаш да кажеш?

— Е, не се притеснявай — рече Ноби. — Всеки си има своята малка тайна. Или голяма тайна, както може да се окаже. Даже и капитанът. Той е при нас само защото е бил Унизен от Жена. Така казва сержантът. Унизен.

— Божичко! — възкликна Керът. Звучеше болезнено.

— Но аз пък мисля, че е защото казва каквото мисли. Казал го веднъж по грешка на Патриция, чух. Казал, че Гилдията на Крадците не била нищо друго, освен банда крадци, или нещо подобно. Та затова е при нас. Н'нам, наистина. —- Той погледна в размисъл към тротоара, после каза: — И къде живееш, момче?

— Има една дама, казва се Г-жа Пам... — започна Керът.

Ноби се задави с някакъв дим, дето тръгна в обратна посока.

— В „Сенките"?—изхъхри той.—Ти живееш там?

— О, да.

— Е, всъщност, всеки ден. Да.

— И си дошъл тук, за да станеш мъж?

— Да!

— Ами, виж—започна Керът, съвършено объркан, —дойдох тук, защото г-н Варнеши каза, че това е най-хубавата работа на света, да поддържаш закона и пр. Така е, нали?

— Ами, ъ-ъ — отвърна Ноби. — Колкото до това... искам да кажа, поддържането на Закона... искам да кажа, някога, да, преди да се появят всичките Гилдии и подобни... законът, един вид, не е наистина, искам да кажа, в наши дни, всичко е по-скоро... ох! Не знам. Общо взето, просто си удряш звънчето и си държиш главата наведена.

Ноби въздъхна. После изсумтя, измъкна пясъчния часовник от колана си и се взря в бързо изтичащите песъчинки. Върна го обратно на мястото му, свали кожения калъф от звънеца на колана си, след което го раздруса веднъж-дваж, не много силно.

— Дванайстия час — измънка, — и всичко е наред.

— И това е всичко, така ли? — попита Керът, когато нищожното ехо заглъхна.

— Кажи-речи. Кажи-речи. — Ноби смукна набързо от фаса си.

— Само това? Никакви среднощни гонитби по покривите? Никакво люлеене на полилеи? Нищо такова? — попита Керът.

— Не бих казал — пламенно отвърна Ноби. -Никога не съм правил нещо подобно. Никой никога не ми е казвал за нещо подобно. — Дръпна от цигарата,

— Човек може да умре от студ, ако тича по покривите. Аз мисля, че ми стига звънецът, ако нямаш нищо против.

— Мога ли да опитам? — попита Керът.

Ноби изпита чувството на несигурност. Единствената причина, поради която направи грешката безмълвно да подаде звънеца на Керът.

Онзи го разгледа няколко секунди. После мощно го размаха над главата си.

— Дванайсет часа! — изрева той. — И всичко е на-рееедд!

Ехото заподскача напред-назад по улицата, докато най-сетне не го погълна ужасна, плътна тишина. Няколко кучета залаяха в нощта. Заплака бебе.

— Шшшшш! — изсъска Ноби.

— Е, всичко е наред, нали така?

— Няма да е, ако не спреш да размахваш тоя скапан звънец! Дай го тук!

— Не разбирам! — рече Керът. — Виж, имам ей тая книга, дето ми я даде г-н Варнеши... — Той затършува за „Законите и Военните Порядки".

Ноби хвърли един поглед към тях, после сви рамене.

— Никога не съм ги чувал. А сега спирай с тая дандания. Нали не искаш да вървиш и да вдигаш такъв шум. Всякакви можеш да ги привлечеш. Хайде, насам.

Той сграбчи Керът за ръката и го подкара по улицата.

— Какви всякакви? — попита Керът, докато безцеремонно го бутаха напред.

— Лоши — промърмори Ноби.

— Но ние сме Стражата!

— Адски си прав! И не искаме да се замесваме с подобни хора! Спомни си какво се случи с Гаскин!

— Не си спомням какво се е случило с Гаскин! — отвърна Керът съвсем сащисай. — Кой е Гаскин?

— Беше преди теб — измърмори Ноби. Той се по-охлади малко. — Горкото копеле. Можеше да се случи на всеки от нас. — Вдигна очи и изгледа свирепо Керът. — А сега престани, чуваш ли? Лазиш ми по нервите. Кървави среднощни гонитби, дръж ми задника!

Упъти се решително по улицата. Обичайният начин на придвижване на Ноби беше като боязливо пристъпваше с едното рамо напред, а комбинацията от решителната крачка и боязливото пристъпване създаваше странен ефект, подобно на рак, който куца.

— Но, но—подхвана Керът,—в тази книга пише...

— За никаква книга не ща да знам—изръмжа Ноби. Керът изглеждаше напълно съкрушен.

— Но Законът...

Прекъснаха го почти окончателно с брадва, която изсвистя от един нисък вход досами него и отскочи от отсрещната стена. Последва я шумът от разцепено дърво и изпотрошени стъкла.

— Ей, Ноби! — припряно рече Керът. — Там се бият!

Ноби хвърли поглед към вратата.

— Разбира се, че се бият. Това е бар на джуджета. От най-долнопробните. Стой надалеч от тях, момче. Тия малки копелета са в състояние да ти подложат крак, а после дванайсет пъти да ти извадят душата, Дръж се до стария Ноби и той ще...

Той сграбчи Керът за рамото, дебело като дървесен ствол. Беше като да се опиташ да изтеглиш къща.

Керът беше пребледнял.

— Джуджета, които пият? И се бият?

— Няма съмнение — отвърна Ноби. — Непрекъснато. И използват такъв език, дето аз не бих го използвал даже и към собствената си скъпа майчица. Гледай да не се забъркваш с тях, те са отровна пасмина... не влизай вътре!

Никой не знае защо джуджетата, които в планините водят тих, благопристоен живот, забравят напълно за това, когато се озоват в големия град. Нещо го прихваща дори и най-безупречния миньор на желязна руда и го подтиква да се носи непрекъснато в метална ризница, да грабне брадва, да си смени името на нещо като „Хванигръклян Избийпищялков" и да се напие до войнстваща забрава.

Сигурно се дължи именно на това, че там, у дома, те водят наистина тих и благопристоен живот. В края на краищата, най-вероятно първото нещо, което едно младо джудже иска да направи, когато хване към големия град, след като седемдесет години е работило за баща си на дъното на мината, е да си поръча едно голямо и после да фрасне някого.

Боят представляваше едно от типичните им забавни сбивания, с около стотина участници и около сто и петдесетина съюзи. Крясъците, клетвите и дрънченето на брадви по железни шлемове се смесваха с шума от пияната групичка до камината, която — още един типичен обичай на джуджетата,—пееше за злато. Ноби се натресе в гърба на Керът, който ужасен наблюдаваше сценката.

— Виж какво, тук всяка нощ е все така. Не се намесвай, така казва сержантът. Национални нрави или нещо подобно. С национални нрави не се занимавай.

— Но, но — заекна Керът, — това е моят народ. Един вид. Срамота е да се държат така. Какво ще си помислят хората?

— Ние мислим, че са долни малки копелета. А сега, хайде!

Но Керът беше нагазил в боричкащата се маса. Той сви ръце на фуния пред устата си и изрева нещо на език, който Ноби не разбра. На практика, който и да било език, включително и собствения му, би подхождал на описанието, но в този случай той беше Езикът на Джуджетата.

— Гр'дузк! Гр'дузк! ааК'зт езем ке бур'к тзе тзим?* Боят престана. Сто брадясали лица се втренчиха в приведената фигура на Керът. Раздразнението им се примеси с изненада.

Една очукана халба отскочи от бронята му. Керът се пресегна и вдигна някаква биеща се фигура, без видими усилия.

— Дж'ук, йдтруз-т'руд-езтуза, худр'зд дезек дрез'хук, хузукрук'т б'тдуз г'ке'к ме'ек б'тдуз т'бе'тк кче'друтк ке'хкт' д. ааДб'тхук?**

* Букв.: „Добър ден! Добър ден! Какви са тия работи, дето стават тук (на това място)?

** Слушай, слънчице [букв.: „втренченият поглед на голямото горещо око в небето, яростният взор на което прониква в отвора на пещерата"], не искам да ми се налага да удрям когото и да било, така че, ако ще си играете на Б'тдуз /1/, и аз ще си играя на Б'тдуз с вас. Разбрахме ли се? /2/

/1/ Популярна игра сред джуджетата, която се състои в заставане на няколко крачки разстояние един от друг и хвърляне на големи каменни късове по главата на противника.

/2/ Букв.: „Всичко правилно закрепено и подпряно?"

Керът пусна провинилото се джудже на пода. В очите му имаше сълзи.

— Вие сте джуджета! — каза той.—Джуджетата не трябва да се държат така! Погледнете се. Не ви ли е срам?

Сто твърди като камък челюсти увиснаха.

— Искам да кажа, погледнете се! — Керът поклати глава. — Представяте ли си горката ви, белобрада стара майчица, която изнемогва там, далеч, в малката си дупка, и се чуди какво ли прави синът й тази вечер, представяте ли си какво ли би си помислила тя, ако ви видеше сега? Вашите собствени скъпи майки, които най-напред ви показаха как да си служите с търнокоп...

Ноби, застанал на входа ужасен и замаян, долови нарастващия хор от секнене на носове и сподавени хълцания, докато Керът продължаваше:

— ...тя най-вероятно си мисли: сигурно той кротко играе на домино някъде или нещо подобно...

Едно близкостоящо джудже, което носеше шлем, обрамчен с дълги колкото среден пръст шипове, тихичко заплака в бирата си.

— А и се обзалагам, че много отдавна никой от вас не й е писал, а обещахте да й пишете всяка седмица...

Ноби разсеяно измъкна една мърлява кърпичка и я подаде на едно джудже, облегнато на стената, което се тресеше от мъка.

— Така значи—мило каза Керът.—Не искам да насилвам никого, но отсега нататък ще минавам оттук всяка вечер и ще очаквам подобаващи на джуджета образци на поведение. Знам какво е да си далеч от вкъщи, но за подобни неща не съществува извинение. — Tой си докосна шлема. — Г'хрук, т'ук.*

* 'р вечер, на всички. [Букв.: „Благопожелания на всички присъстващи в залеза на деня".]

Той дари всички с лъчезарна усмивка и полуиз-лезе, полуизпълзя от бара. Щом се измъкна на улицата, Ноби го потупа по ръката.

— Да не си посмял друг път да ми причиняваш нещо подобно — разгневи се той. — Ти си Градската Стража! Не ми излизай повече с тая работа за закона!

— Но това е много важно — сериозно каза Керът, подтичвайки след Ноби, докато той сви боязливо по една по-тясна улица.

— Но не толкова важно, колкото да останеш цял-целеничък — отвърна Ноби. — Барове на джуджета! Ако имаш поне малко здрав разум, мойто момче, ще влезеш тук. И си затваряй устата.

Керът се вгледа нагоре към сградата, която бяха стигнали. Беше издигната малко по-навътре от калта на улицата. Отвътре се носеше шумът от значително количество пиене. Очукана табела висеше над вратата. Изобразяваше барабан.

— Кръчма, нали?—попита Керът замислено.—Отворена е по това време?

— Не виждам защо да не е — отвърна Ноби, докато отваряше вратата.—Адски полезна идея. „Поправения Барабан".

— И още пият?—Керът запрелиства бързо книгата.

— Надявам се — рече Ноби. Той кимна към трола, който бе нает от „Барабана" като размазвач.**

— 'р вечер, Детритьс. Само развеждам новото момче из района.

** Нещо като бияч, но тролите използват повече сила.

Тролът изсумтя, после махна с една закоравяла ръка.

Вътрешността на „Поправения Барабан" сега се слави като най-известната пропаднала кръчма по целия свят на Диска и като такава забележителност на града, че след неотдавнашна неотложна редекорация, новият собственик загуби цели дни, докато възстанови оригиналната патина от мръсотия, сажди и по-трудно разпознаваеми вещества по стените и внесе един тон вече сплути треволяци за пода. Пиячите бяха обичайната пасмина герои, главорези, наемници, разбойници, негодници, но само анализ под микроскоп би подсказал кой какъв е. Плътни кълба дим висяха във въздуха, може би за да избегнат допир със стените.

Разговорът заглъхна частично, когато двамата стражи влязоха вътре, после възобнови предишната си сила. Няколко стари дружки махнаха на Ноби.

Той си даде сметка, че Керът е зает.

— К'во прайш? — попита го. — И никакви приказки за майките, разбрахме ли се?

— Водя си записки — каза Керът, мрачно. — Имам тетрадка.

— Ето купона. Това място ще ти хареса. Идвам тук 'сека вечер за вечеря.

— Как пишеш „закононарушение"? — попита Керът, прелиствайки страница.

— Не го пиша — отвърна Ноби, докато си пробиваше път през тълпата. Един рядък импулс към щедрост се загнезди в главата му.—Какво искаш за пиене?

— Не мисля, че това ще е много уместно — каза Керът. — Така или иначе, Силните Напитки Те Правят За Посмешище.

Усети пронизващ поглед в тила си, обърна се и се озова срещу голямото, мазно и добродушно лице на един орангутан.

Беше се настанил на бара с половинкилограмова халба и купа фъстъци пред себе си. Наклони дружелюбно чашата си към Керът, след което отпи дълбоко и шумно, като очевидно оформи долната си устна в един вид прехващаща фуния и нададе шум все едно изпразват воден канал.

Керът сръга Ноби.

— Има майм... — започна той.

— Не го казвай! — припряно го прекъсна Ноби. — Не казвай тази дума! Това е Библиотекарят. Работи в Университета. Винаги слиза тук да изпие едно преди лягане.

— И хората нямат нищо против?

— А защо трябва да имат нещо против? — попита Ноби. — Той винаги плаща, когато е негов ред да черпи, като всички останали.

Керът се обърна и отново погледна към маймуната. Цял куп въпроси се натискаха на вниманието му, като например: къде си държи парите? Библиотекарят улови погледа му, изтълкува го неправилно и любезно побутна купичката с фъстъци към него.

Керът се изправи в пълния си внушителен ръст и се консултира с книгата си. Следобедът, прекаран в четене на „Законите и Военните Порядки", се оказа оползотворен добре.

— Кой е собственикът, съдържателят, наемателят или хазяинът на тези постройки? — обърна се той към Ноби.

— К'во? — попита малкият страж. — Хазяин? Ами, предполагам, че ей тоя, Чарли, отговаря тази вечер. Защо? — Той посочи към един едър, здраво сложен мъж, лицето на когото беше набраздено от белези; притежателят му спря насред размазването на мръсотията още по-старателно около някакви чаши посредством мокър парцал, и намигна съзаклятнически на Керът.

— Чарли, това е Керът — каза Ноби. — Той се настанява при Роузи Паам.

— Какво, за постоянно ли? — възкликна Чарли. Керът си прочисти гърлото.

— Ако вие отговаряте — произнесе той, — тогава, мое задължение е да ви уведомя, че сте задържани.

— За държание ли? Какво държание, приятелче?-рече Чарли, докато все още си бършеше.

— Задържан сте — каза Керът, — с оглед на представянето на обвинения: 1) (и) че на или около 18 Груни, на мястото, наречено „Поправения Барабан", Филигранната Улица, сте извършили следното: а) сервирали сте или б) причинили сте сервирането на алкохолни напитки след 12 (дванайсет) часа през нощта, в противоречие с постановеното с Декрета за Обществените Кръчми (Предварителен) от 1678г., и 1) (ии) че на или около 18 Груни, на мястото, наречено „Поправения Барабан", Филигранната Улица, сте сервирали или сте причинили сервирането на алкохолни напитки в бутилки, с размер и вместимост, различни от упоменатите в горепосочения Декрет, и (2) (и) че на или около 18 Груни, на мястото, наречено „Поправения Барабан", Филигранната Улица, сте допуснали посетителите да носят голи островърхи оръжия с дължина, по-голяма от 20 (двадесет) сантиметра, в противоречие с Параграф Три от споменатия Декрет и 2) (ии) че на или около 18 Груни, на мястото, наречено „Поправения Барабан", Филигранната Улица, сте сервирали алкохолни напитки в помещения, очевидно неоторизирани за продажбата и/или консумацията на гореупоменатите напитки, в противоречие с Параграф Три на горепосочения Декрет.

Гробна тишина беше настъпила, когато Керът обърна нова страница, след което продължи:

— Мой дълг е също така да ви уведомя, че възнамерявам да свидетелствам пред Правосъдието с оглед на съображенията за обвинения по силата на Декрета за Обществените Сдружавания (Хазарт) от 1567 г., Декретите за Контролираните Постройки (Хигиенен) Декрети от 1433, 1456, 1463, 1465, ъъ, и от 1470 до 1690 години, а така също...—той хвърли поглед встрани към Библиотекаря, който разпознаваше проблемите, когато ги чуеше, че се задават, и припряно се опитваше да си довърши питието, — Декрета за Домашните и Опитомените Животни (Грижи и Защита) от 1673 г.

Тишината, която последва, съдържаше рядката характеристика на примряло нетърпение, докато насъбралото се множество очакваше да види какво ще се случи.

Чарли внимателно остави чашата, петната по която бяха излъскани до ослепителен блясък, после наведе поглед към Ноби.

Ноби полагаше неистови усилия да се престори, че е сам-самичък и че няма каквато и да било връзка с когото и да било, дето стои досами него и съвсем случайно носи същата униформа.

— К'во искаше да каже с тоя Съд?—обърна се той към Ноби. — Правосъдие не съществува. Ноби ужасено сви рамене.

— Нов е, нали? — попита Чарли.

— Не му обръщай внимание.

— Нищо лично, нали разбираш — рече Чарли на Ноби. — Само, е, как му се вика... Имаше някакъв магьосник тука оная вечер, дето разправяше за това. Един вид изкривено образование, сещаш ли се? — Той като че ли се замисли за един миг. — Кривата на ученето. Така рече. Това е кривата на ученето. Детритъс, я си докарай дебелия каменен задник тука за малко.

По принцип в такъв момент в „Поправения Барабан" някой хвърля чаша. И всъщност точно това се случи сега.

Капитан Ваймс побягна нагоре по Късата Улица — най-дългата в града, което накратко демонстрира знаменитото Морпоркско тънко чувство за хумор, — а Сержант Колън се влачеше след него и протестираше.

Ноби стоеше отвън пред „Барабана" и подскачаше от крак на крак. В мигове на опасност той притежаваше способността да се прехвърля от място на място без очевидно да минава през междинното пространство, което би засрамило всеки един обикновен телепортатор.

— Той се бие там вътре! — запелтечи, сграбчвайки капитана за ръката.

— Съвсем сам? — попита капитанът.

— Не, с всички! — изкрещя Ноби, докато подскачаше от крак на крак.

— О!

Съвестта казваше: Трима сте. Той носи същата униформа. Той е един от хората ти. Спомни си горкия стар Гаскин.

Чу се трясък — щом един съседен прозорец се пръсна навън и изплю зашеметен участник в борбата на отсрещния край на улицата.

— Струва ми се — внимателно произнесе капитанът,—че най-добре да предприемем незабавни действия.

— Точно така — каза Сержант Колън, — човек може и да го ранят, като стои тука.

Примъкнаха се предпазливо малко по-нататък по улицата, където шумът от цепещо се дърво и трошащи се стъкла не беше толкова оглушителен, като внимателно избягваха да се погледнат в очите. Откъм кръчмата долиташе по някой писък, от време на време и загадъчно дрънчене, като че някой удряше гонг с коляното си.

Те стояха насред малкото езеро смутена тишина.

— Почива ли вече тази година, Сержант? — най-накрая попита Капитан Ваймс, като се люлееше нап-ред-назад на пети.

— Дасър. Изпратих жената в Куирм миналия месец, да види леля си, сър.

— Било много хубаво по това време на годината, казват.

— Дасър.

— Това е там, дето имат слънчев часовник с цветя, нали така? — отчаяно рече капитанът.

— Дасър. Много е хубав, сър. Целият е направен от малки цветчета, сър.

Чу се шум като от нещо, което многократно удря друго нещо с трето нещо, тежко и дървено. Ваймс потрепери.

— Не мисля, че на него щеше да му хареса в Стражата, сър—рече сержантът с мил гласец.

Вратата на „Поправения Барабан" толкова често биваше изтръгвана по време на всевъзможните крамоли, че неотдавна бяха монтирали специално закалени панти. Фактът, че последвалият титаничен трясък изкърти цялата врата заедно с рамката, демонстрира единствено, че значителна сума пари просто са отишли на вятъра. Някаква фигура насред отломъците се опита да се вдигне на лакти, изпъшка и се свлече.

— Ами, струва ми се, че това беше всичко... — започна капитанът. Ноби рече:

— Това е онзи, скапаният трол!

— Какво? — попита Ваймс.

— Това е тролът! Онзи, дето стои на вратата!

Приближиха се с изключителна предпазливост.

И наистина беше Детритъс, въдворителят.

Много е трудно да нараниш създание, което по същество представлява подвижен камък. Някой обаче явно беше успял. Падналата фигура стенеше като двойка тухли, дето са ги смлели една в друга.

— Това е разправия, достойна за в книгите — неопределено каза сержантът. И тримата се обърнаха и се взряха в ярко осветения правоъгълник, където доскоро беше вратата. Нещата съвсем определено бяха поутихнали вътре.

— Нали не мислиш—започна сержантът, — че той е победил, а?

Капитанът вирна брада.

— Дължим го на нашия колега и другар по оръжие. Трябва да проверим.

Зад тях някой изхленчи. Обърнаха се и видяха Ноби, който подскачаше на един крак, а си стискаше петата на другия.

— Какво те е прихванало, човече?—попита Ваймс.

Ноби издаде измъчени звуци.

Сержант Колън започна да проумява. Макар че предпазливото раболепничене беше обичайният модел за поведение на Нощната Стража, нямаше ни един измежду тях, който поне веднъж да не е опитвал юмруците на Детритъс. Ноби просто беше опитал да си поиграе на отмъщение според най-добрите полицейски традиции навсякъде по света.

— Взе, че го ритна в топките, сър.

— Позор — неопределено отвърна капитанът. Поколеба се. — Тролите имат ли топки?—попита той.

— И то от камък, сър.

— Божичко! — рече Ваймс. — Госпожа Природата се движи по странни пътища, не е ли така.

— Съвсем прав сте, сър—послушно се съгласи сержантът.

— А сега — каза капитанът и изтегли сабята си, — напред!

— Дасър.

— Дасър.

Те надникнаха внимателно през изтърбушената врата.