Terry pratchett

Ваймс се предаде.

— Както желаете, сър — каза той, като си гледаше в сандалите.

Патрицият го потупа по рамото.

— Няма значение. Продължавайте. Добра проява на инициативност от твоя човек. И да патрулирате в „Сенките"... Браво.

Той се обърна и почти се заби в стената, която представляваше ризницата на Керът.

За свой ужас, Капитан Ваймс видя как най-новото му попълнение учтиво сочи към каретата на Патриция. Около нея, въоръжени до зъби и нащрек, стояха шестимата членове на Дворцовата Стража, които се изправиха и го погледнаха още по-бдително. Ваймс ги мразеше неимоверно. Имаха пера на шлемовете си. Той мразеше стражи с пера.

Чу Керът да казва:

— Моля да ме извините, сър, това ваша карета ли е, сър?

А Патрицият го изгледа тъпо отгоре до долу и рече:

— Да, моя е. Кой си ти, млади човече? Керът отдаде чест.

— Волнонаемен полицай, Керът, сър.

— Керът, Керът. Звучи ми познато. Лупин Уанз, който пърхаше зад него, зашепна в ухото на Патриция. Лицето му се разведри.

— А, младият ловец на крадци. Малка грешка беше станала там, струва ми се, но е похвално. Никой не е над закона, а?

— Не, сър—рече Керът.

— Много похвално, много похвално. А сега, господа...

— Относно каретата ви, сър — твърдоглаво рече Керът,—нямаше как да не забележа, че предното странично колело, в противоречие с...

Той ще арестува Патриция, помисли си Ваймс, а мисълта се процеди през мозъка му като ледено поточе. Той наистина ще арестува Патриция. Върховният управник. Той ще го арестува. Ама той точно това и ще направи. Момчето не знае какво означава думата „страх". О, дали не би била добра идея да знаеше какво означава думата „оцеляване"...

А не мога да накарам мускулите на устата си да помръднат.

Всички сме мъртви. Разбира се, можем да бъдем само задържани, според настроението на Патриция. Но както всички знаем, той рядко е в чак такова добро настроение.

В този момент Сержант Колън си завоюва метафоричен медал.

— Волнонаемен полицай, Керът! — извика той. — Внимание! Волнонаемен полицай Керът, кръъ-ъгом! Волнонаемен полицай Керът, бее-гом марш!

Керът се изопна като внезапно издигнал се хамбар и се вгледа право напред с яростното изражение на върховно послушание.

— Браво, човече — замислено каза Патрицият. — Продължавайте, Капитане. И не се колебайте да се разправите твърдо с всякакви глупави слухове за дракони, ясно?

- Да, сър.

— Браво.

Каретата затрополи нататък, а телохранителите подтичваха край нея.

Зад него, Капитан Ваймс само смътно си даваше сметка за сержанта, който крещеше на отдалечаващия се Керът да се спре. Той мислеше.

Погледна към отпечатъците в калта. Използва униформеното си копие, за което знаеше, че е дълго точно седем стъпки, за да ги премери, а също и разстоянието между тях. Подсвирна тихо. После, с повишена предпазливост, продължи по улицата зад ъгъла. Водеше към една малка, заключена с катинар и покрита с мръсотия врата на гърба на някакъв магазин за дърво. Има нещо много сбъркано, помисли си той.

Отпечатъците излизаха от улицата, но не влизаха в нея. Пък и нямаме блатни птици особено често в Анкх, основно защото замърсяването би им разяло краката.

Той погледна нагоре. Безброй простори за пране кръстосваха тесния правоъгълник на небето като мрежа.

Така, помисли си той, нещо голямо и страшно е излязло от тази улица, но не е влязло в нея.

И Патрицият е много притеснен от него.

Наредено ми е да забравя.

Отстрани на улицата забеляза нещо, наведе се и вдигна прясна, празна черупка от фъстък.

Запремята я от ръка в ръка, вгледан в нищото.

Точно сега имаше нужда да пийне едно. Но може би беше по-добре да почака.

Библиотекарят си пробиваше трескаво път из тъмните пътеки между дремещите рафтове с книги.

Покривите на града му принадлежаха. О, убийците и крадците също можеха да се възползват от тях, но той много, много отдавна бе открил, че комините, подпорите, водоливниците и ветропоказателите са удобна и по някакъв начин успокояваща алтернатива на улиците.

Или поне досега.

Беше му се сторило забавно и поучително да последва Стражата в „Сенките", градска джунгла, която не представляваше никаква опасност за една сто и двайсет килограмова маймуна. Но кошмарът, който видя, докато се мяташе насам-натам над една тъмна улица, щеше — ако беше човек, — да го накара да се усъмни в собствените си очи.

Като маймуна той не изпитваше каквито и да било съмнения относно очите си и им вярваше винаги и безрезервно.

Точно в този момент той искаше незабавно да ги съсредоточи върху една книга, която може би съдържаше някакво обяснение. Намираше се в една секция, с която никой не се занимаваше в наши дни; книгите там не бяха точно магически. По пода обвинително се стелеше прах.

Прах със стъпки по него.

— Ууук? — каза Библиотекарят в топлия здрач.

Продължи предпазливо напред, съзнавайки с чувство за неизбежност, че стъпките като че имаха предвид същата посока.

Сви зад един ъгъл и ето. Секцията. Шкафът с книгите. Рафтът.

Празното място.

В мултивселената съществуват много ужасни гледки. Но по някакъв начин обаче за душа, настроена към деликатния ритъм на една библиотека, почти не съществува по-страшна гледка от дупката, където трябва да е една книга.

Някой беше откраднал книга.

В самотата на Продълговатия кабинет, личното му светилище, Патрицият крачеше нагоре-надолу. Диктуваше поток от заповеди.

— И да изпратят хора да боядисат стената—довърши той.

Лупин Уанз повдигна вежда.

— Това разумно ли е, сър?

— Мислиш ли, че фриз с мъртвешки сенки по него няма да предизвика коментари и размишления?—кисело отвърна Патрицият.

— Но не толкова, колкото прясно боядисване в „Сенките" — спокойно каза Уанз. Патрицият се поколеба един миг.

— Имаш право — изръмжа той. — Накарай няколко човека да я съборят.

Той стигна дъното на стаята, завъртя се на пети и отново закрачи в обратна посока. Дракони! Като че нямаше достатъчно важни, достатъчно истински неща, с които да се занимава сега.

— Ти вярваш ли в дракони? — попита той. Уанз поклати глава.

— Това е невъзможно, сър.

— И аз така съм чувал — каза Лорд Ветинари. Той стигна до отсрещната стена, обърна се.

— Бихте ли желали да продължа с разследването? -попита Уанз.

— Да. Направи го.

— И ще се погрижа Стражата да внимава много — каза Уанз.

Патрицият прекъсна маршируването си.

— Стражата? Стражата? Мили ми приятелю, Стражата е шайка некадърници, командвани от пияница. Необходими ми бяха години, за да го постигна. Последното нещо, за което трябва да мислим, е Стражата. — Той размисли един миг. — Виждал ли си някога дракон, Уанз? Някой от големите, искам да кажа? О, те са невъзможни. Ти го каза.

— Те са само легенда всъщност. Суеверие.

— Хмм — рече Патрицият. — А характерно за легендите, разбира се, е това, че те са легендарни.

— Точно така, сър.

— Дори и така да е... — Патрицият млъкна, после постоя втренчен в Уанз. — Е, добре. Погрижи се да го разбереш. Не желая да чувам нищо повече за тази история с драконите. Това е от нещата, които правят хората неспокойни. Да му се сложи край.

Щом остана сам, той се изправи и погледна мрачно към града-близнак в краката си. Отново ръмеше.

Анкх-Морпорк! Кипящ град на стотици хиляди души! И, както Патрицият тайничко забеляза, десет пъти повече хора. Свежият дъжд блестеше върху панорамата от кули и покриви, без ни най-малка представа за гъмжащия, злобен свят, върху който се излива. Един по-късметлия дъжд се ронеше върху планински овце, или пък шепнеше тихо над горите, или пък попиваше кръвосмесително в морето. Дъждът, който валеше над Анкх-Морпорк, обаче беше здравата загазил. Причиняваха ужасни неща на водата тук. Че я пиеха, беше само началото на проблемите й.

Патрицият обичаше да усеща, че има поглед над един град, който работи. Не красив град, не известен, нито пък град с добра канализационна система, а още по-малко град, който се слави с добра архитектура. Дори и най-ревностните му жители биха се съгласили, че наблюдаван някъде отвисоко, Анкх-Морпорк изглеждаше сякаш някой се е опитал от камък и дърво да постигне ефекта, обикновено асоцииран с паважа пред денонощните закусвални с храна за вкъщи.

Но той работеше. Продължаваше безгрижно като жироскоп на ръба на пагубен завой. Патрицият твърдо вярваше, се дължеше на факта, че нито една групировка не беше достатъчно могъща, за да го бутне в пропастта. Търговци, крадци, убийци, магьосници — всички вземаха дейно участие в състезанието, без да си дават сметка, че изобщо не им е нужно никакво състезание, и със сигурност, без капчица доверие един в другиго, че да спрат и да се замислят кой е разчертал трасето и кой държи стартовия флаг.

Патрицият мразеше думата „диктатор". Тя го оскърбяваше. Той никога на никого не казваше какво да прави. Не ставаше нужда, това беше великолепното. Една голяма част от живота му се състоеше в наглася-ване на нещата така, че това състояние да продължава.

Разбира се, съществуваха най-различни групировки, които искаха падането му, и това беше съвсем нормално и редно, както и белег за едно действащо и здраво общество. Никой не би могъл да го упрекне в неразумен подход по този въпрос. Нима не беше създал повечето самият той? А най-очарователно при тях беше, че прекарваха почти цялото си време в ежби помежду си.

Чудно нещо е човешката природа, винаги казваше Патрицият. Стига веднъж да разбереш къде са й лостовете за управление.

Беше го обзело неприятно предчувствие за тази работа с дракона. Ако някога, някъде е съществувало създание, което няма никакви видими лостове, то това беше драконът. Нещото трябваше да се изясни.

Патрицият не вярваше в ненужната жестокост.*

* Но споделяше идеята за необходимата жестокост, разбира се.

Не вярваше в безсмисленото отмъщение. Но страстно вярваше в нуждата нещата да се изясняват.

Странно, но и Капитан Ваймс мислеше същото. Той установи, че хич не му харесва идеята граждани, та било то и от „Сенките", да бъдат превръщани в най-обикновена керамична окраска.

А и го бяха извършили пред очите на Стражата, кажи-речи. Като че Стражата нямаше никакво значение, като че беше някакъв си незначителен детайл. Това го тормозеше.

Разбира се, беше вярно. От това само му ставаше по-зле.

Още повече се ядосваше, че наруши заповед. Естествено, заличи следите. Но в най-долното чекмедже на старинното му писалище, скрита под купчина празни бутилки, лежеше гипсова отливка. Усещаше я как се е втренчила в него през три пласта дърво.

И представа си нямаше какво го прихвана. А сега правеше нещо още по-лошо.

Той направи преглед на... — поради липсата на по-подходяща дума— ...бойците си. Беше наредил на двамата старши по чин да дойдат във всекидневно облекло. Което ще рече, че Сержант Колън, който цял живот беше носил единствено и само униформа, се потеше зачервен и притеснен в костюма си, дето го обличаше за погребения. Докато Ноби...

— Чудя се, дали съм бил съвсем ясен с думата „всекидневно"? — рече Капитан Ваймс.

— Това нося извън работа, шефе — отвърна Ноби укорно.

— Сър — поправи го Сержант Колън.

— И гласът ми е цивилен. На това му викам аз инициатива.

Ваймс бавно се завъртя около ефрейтора.

— А това твое цивилно облекло не кара ли стариците да припадат, а дечурлигата да търчат подире ти по улиците?—попита той.

Ноби се размърда притеснено. Не се чувстваше много „на ти с иронията.

— Не, сър, шефе. Това е по последна мода.

В най-общи линии беше вярно. Напоследък в Анкх си падаха по големи шапки с пера, цепнати жакети със златни ширити, клоширани панталони и ботуши с декоративни шпори. Проблемът беше, помисли си Ваймс, че повечето от последователите на модата имаха далеч повече телеса, които да пъхнат из съставните части, докато за ефрейтор Нобс можеше да се каже само, че е там някъде, вътре.

Можеше да се окаже и предимство. В края на краищата, абсолютно никой не би повярвал, ако го видеше да иде насреща му по улицата, че той е страж, който се опитва да изглежда незабележим.

На Ваймс му мина през ума, че не знае абсолютно нищо за Нобс извън работата. Даже не можеше да си спомни къде живее. Познаваше го от толкова години, а никога не си даде сметка, че в личния си живот Ефрейтор Нобс е едно наперено конте. Като петле. Едно съвсем малко петле, наистина, дето продължително време са го удряли с нещо тежко, може би, но все пак конте. Ето ти още едно доказателство, че човек никого не познава истински.

Той отново се съсредоточи върху неотложната задача.

— Искам вие двамата — обърна се към Нобс и Колън,—да се смесите незабележимо, или в твоя случай, забележимо, Ефрейтор Нобс, с хората тази вечер и ъ-ъ... да видите дали ще можете да откриете нещо необичайно.

— Необичайно като какво например?—попита сержантът.

Ваймс се поколеба. Той самият не беше съвсем сигурен.

— Нещо, дето прилича на такова.

— А! — Сержантът кимна учено. — Дето прилича. Добре.

Последва неловко мълчание.

— Може би хората са видели странни неща—каза Капитан Ваймс. — Или е имало необясними пожари. Или отпечатъци от стъпки. Сещате се — довърши той в отчаяние, — следи от дракони.

— Искаш да кажеш, като например, купчини злато, дето са спали на тях—каза сержантът.

— И девици, приковани към скали — добави Нобс ерудирано.

— Виждам, че сте специалисти—въздъхна Ваймс. — Просто направете каквото можете.

— Това смесване — тънко подхвана Сержант Колън,—то ще предполага посещения по кръчми, пиене ит.н.,нали?

— До известна степен — каза Ваймс.

— А! — възкликна сержантът щастливо.

— В определени граници.

— Съвсем прав сте, сър.

— И за ваша сметка.

— О!

— Но преди да тръгнете—каза капитанът,—някой от вас да познава някого, който би могъл да знае нещо за дракони? Освен че спят върху злато и онова там, за младите жени, искам да кажа.

— Освен магьосниците—твърдо отсече Ваймс. На магьосниците не можеше да им се има вяра. Всеки страж го знаеше. Те бяха по-зле даже и от цивилното население.

Колън обмисли това.

— Ами, остава Лейди Рамкин. Живее на Скуун Авеню. Отглежда блатни дракони. Сещате се, онези малките гадинки, дето хората си ги гледат по къщите?

— О, тази ли — мрачно рече Ваймс. — Мисля, че я мярках напоследък. Онази, с лепенката „Изцвили, Ако Обичаш Дракони" на гърба на каретата?

— Точно тя. Тя е куку—отвърна Сержант Колън.

— А какво искате аз да направя, сър? — попита Керът.

— Ъ-ъ. За теб е най-важната работа—припряно каза Ваймс. — Искам ти да останеш тук и да наглеждаш канцеларията.

Лицето на Керът цъфна в бавна, невярваща усмивка.

— Искате да кажете, че аз отговарям тук, сър?

— Така да се каже — отговори Ваймс. — Но ти се забранява да арестуваш когото и да било, разбрано? — побърза да добави.

— Дори и ако нарушават закона, сър?

— Дори и тогава. Само го отбележи.

— Ще си чета книгата тогава. И ще си лъскам шлема.

— Добро момче—рече капитанът. Това ще е абсолютно безопасно, помисли си той. Никой никога не влиза тук, даже заради изгубено куче. Никой никога не се сеща за Стражата. Трябва наистина съвсем да не си в час, за да се обърнеш за помощ към Стражата, горчиво си помисли той.

Скуун Авеню беше широка, засадена с дървета и невероятно изискана част от Анкх, достатъчно високо над реката, за да е надалеч от всепроникващата й миризма. Хората на тази улица имаха стари пари, които се предполагаше да са доста по-добри от новите пари, макар че Капитан Ваймс никога не беше притежавал достатъчно и от двата вида, че да забележи разликата. Хората на Скуун Авеню си имаха лични бодигардове. Смяташе се, че са толкова издигнати, та не си говорят даже и с боговете. Това беше по-скоро клевета. Те биха си говорили с боговете, ако бяха добре възпитани богове от прилично семейство.

Не беше трудно да се открие къщата на Лейди Рамкин. Тя заемаше стърчащ зъбер, от който се откриваше величествена гледка към града, ако човек на това му викаше приятно прекарване на времето. На входната врата имаше каменни дракони, а градините имаха запуснат и неподдържан вид. Статуи на отдавна споминали се Рамкиновци стърчаха мрачно из зеленината. Повечето от тях имаха саби и бяха обвити с бръшлян досами шията.

Ваймс почувства, че не беше така, защото собственикът на градината е твърде беден, че да направи нещо по въпроса, а по-скоро си е помислил, че съществуват далеч по-важни неща, отколкото предците, което беше доста необичайна гледна точка за аристократ.

Освен това явно мислеше и че съществуват далеч по-важни неща от поддържането на недвижимата собственост. Когато натисна звънеца на иначе доста хубавата стара къща, насред избуялата рододендроно-ва гора, няколко парчета от гипсовата фасада изпопа-даха.

Това май беше единственият резултат, като се изключи фактът, че нещо откъм задната страна на къщата започна да вие. Или някакви неща.

Отново заваля. След известно време Ваймс се усети за достойнството на поста си и предпазливо заобиколи сградата на безопасно разстояние от стените.

Стигна до тежка дървена порта в тежка дървена стена. В пълен контраст с пълната запуснатост на останалата част от къщата, тази изглеждаше сравнително нова и много солидна.

Почука. Това предизвика нов залп от странни свирещи звуци.

Вратата се отвори. Нещо ужасно се надвеси над него.

— А, добри ми човече! Знаеш ли нещо за чифтосването? — изгърмя то.

В Наблюдателницата беше тихо и топло. Керът слушаше съскането на пясъка в пясъчния часовник и се съсредоточи върху лъскането на нагръдника си. Вековните петна бяха отстъпили пред бодрата атака. Той блестеше.

С лъскавите нагръдници човек беше наясно. Странностите на града, където имаха всичките тези закони и се съсредоточаваха върху незачитането им, му идваха в повече. Но един лъскав нагръдник беше просто нагръдник, дето добре са го излъскали.

Вратата се отвори. Той се взря над старинното писалище. Там нямаше никой.

Опита още няколко усърдни търкания.

Разнесе се неясният шум от някой, на когото му е писнало да чака. Две ръце с морави нокти сграбчиха края на писалището и лицето на Библиотекаря бавно изникна пред погледа му като кокосов орех в ранно утро.

— Уук—рече той.

Керът се опули. Внимателно му бяха обяснили, че, противно на външния вид, правилата, валидни за животинското царство, не се отнасят за Библиотекаря. От друга страна, самият Библиотекар не проявяваше кой знае какъв интерес към подчинението и на правилата, валидни за човешкото царство. Беше една от онези малки аномалии, които човек просто приема.

— Здравей — несигурно каза Керът. („Не му викай „момче", нито го потупвай по рамото, това винаги го раздразва.")

— Уук.

— Какво?

— Моля?

— Ууук! — каза той и направи знак.

— Не мога да напусна офиса—каза Керът.—Имам Заповеди.

Горната устна на Библиотекаря се дръпна назад като щора.

— Това усмивка ли е? Библиотекарят поклати глава.

— Някой да не е извършил престъпление?—попита Керът.

— Ууук.

— Лошо престъпление?

— Като убийство?

— Ииик.

— По-лошо и от убийство?

Керът преглътна. Заповедите са си заповеди, но това беше нещо друго. Хората в този град бяха способни на всичко.

Той се намъкна в нагръдника си, наниза искрящия шлем на главата си и се отправи към вратата.

После си спомни задълженията си. Върна се при писалището, намери парче хартия и старателно написа: „Вън В Битка С Престъпността. Моля, Елате По-Късно. Благодарим."

И излезе на улицата, неопетнен и неустрашим.

Върховният Старши Учител вдигна ръце.

— Братя, да започваме...

Толкова беше лесно. Единственото, което трябваше да направи, беше да канализира онзи огромен, отвратителен резервоар от ревност и раболепно негодувание, които Братята притежаваха в такова изобилие, да впрегне ужасната им, делнична неприязън, която притежаваше сила, сама по себе си по-голяма и от бучащо зло, след което да отвори собственото си съзнание...

... на мястото, където бяха драконите.
Ваймс се озова сграбчел за ръката и въвлечен вътре. Тежката врата се затръшна зад гърба му с решително щракване.

— Това е Лорд Планиновесел Смехолюспест Замахнинокти III на Анкх — каза призракът, облечен в огромна и страховито подплатена броня. — Знаеш ли, аз наистина мисля, че той не може да се справи с напъна.

— Не може ли?—рече Ваймс, отстъпвайки назад.

— Наистина сте нужни двама.

— Нужни сме, нали—прошепна Ваймс, а плешките му се опитваха да си пробият път навън през оградата.

— Би ли направил тази услуга?—избумтя нещото.

— Какво?

— О, не издребнявай, човече. Просто трябва да му помогнеш да се вдигне във въздуха. Аз съм, дето имам да върша трудната работа. Знам, че е жестоко, но ако не успее тази вечер, тогава—чака го сатъра. Оцеляват най-приспособените и прочее, нали се сещаш.

Капитан Ваймс съумя да се овладее. Той очевидно се намираше в присъствието на някаква сексуално извратена потенциална убийца, поне доколкото можеше да се определи някакъв пол под странните многослойни одежди. Ако не беше жена, тогава репликите „аз съм, дето имам да върша трудната работа" дадоха плод за умствени разсъждения, които още дълго време щяха да го преследват. Знаеше, че богатите хора правеха нещата по различен начин, но това беше вече прекалено.

— Мадам — студено каза той, — аз съм офицер от Нощната стража и трябва да ви предупредя, че предложеният от вас начин на действие нарушава градските закони... — както и тези на няколко от по-консервативните богове, добави наум, — и трябва да ви посъветвам незабавно да освободите невредим Негова светлост...

Фигурата го зяпна удивено.

— Защо?—рече тя.—Това си е моят скапан дракон.

— Изпий още едно, не-Ефрейтор Ноби, а? — несигурно каза Сержант Колън.

— Нямам нищо против да го направя, не-Сержант Колън — отвърна Ноби.

Бяха се заели насериозно с незабележимостта. Това изключваше повечето от кръчмите от Морпоркската страна на реката, където много добре ги познаваха. Сега се намираха в една доста елегантна кръчма в търговската част на Анкх, където бяха толкова небиещи на очи, колкото те си знаеха. Останалите посетители си мислеха, че са някакъв вид кабаре.

— Мислех си—рече Серж. Колън.

— Какво?

— Ако си купим една-две бутилки, бихме могли да си идем вкъщи и тогава наистина ще сме незабележими.

Ноби помисли малко върху това.

— Но той каза, че трябва да си държим ушите отворени. Предполага се, как го каза той, да разкрием нещо.

— Можем да го направим и вкъщи—настоя Колън. — Бихме могли цяла нощ да слушаме, и то силно.

— Т'ва е добра идея — каза Ноби. Всъщност, колкото повече мислеше за нея, тя му се струваше все по-хубава и по-хубава.

— Но най-напред — заяви той, — трябва да направя едно посещение.

— И аз — каза сержантът. — Тая работа с разкриването те хваща след малко, не е ли така?

Излязоха, залитайки, на уличката зад кръчмата. Горе грееше пълна луна, но през нея минаваха няколко парцаливи облака. Двойката незабележимо се тресна един в друг в тъмнината.