Terry pratchett

— Уук. — Библиотекарят поклати глава.

— А дали случайно не знаете какво има в нея? — въздъхна Ваймс. — Какво? О! Четири думи — уморено каза той. — Първа дума. Звучи така. Така. Так? Бак, вак, мак, как... Как. Втора дума. Малка дума. А, и, на, от, да... Да. Да, ясно, но имах предвид нещо по-конкретно? Не. Ясно.

— Какво ще правим сега, сър? — загрижено попита Керът.

— Той е там навън—изрече Ноби.—На земята, тъй де, през деня. Свит на кълбо в скритото си леговище, върху огромно златно съкровище, сънува древни драконови сънища от зората на времето и чака тайната завеса на нощта, когато отново ще се понесе... — Поколеба се, после добави намусено: — Какво сте ме зяпнали всички така?

— Много поетично — каза Керът.

— Е, всеки знае, че истинските стари дракони са спели върху златни съкровища—вдигна рамене Ноби.

— Широко известен фолклорен мит.

Ваймс се вгледа тъпо в непосредствено близкото бъдеще. Макар и гаден, Ноби представляваше и добра индикация за това какво минава през главата на средностатистическия обитател на града. Човек можеше да го използва като един вид лабораторен плъх, за да предсказва какво е следващото събитие.

— Предполагам, че наистина би те заинтересувало да откриеш къде лежи това съкровище, нали така?

— направи си експеримент Ваймс.

Ноби придоби още по-мошеническо изражение от обикновено.

— Ами, шефе, мислех си дали да не поогледам малко наоколо. Така де, сещаш се. Естествено, когато не съм на дежурство — хрисимо добави той.

— О, божичко! — възкликна Капитан Ваймс. Той вдигна празната бутилка и много внимателно я прибра обратно в чекмеджето.

Проясненото Братство беше притеснено. Някакъв особен страх се предаваше от брат на брат. Това беше страхът на онзи, който, след като безразсъдно е експериментирал със слагането на барута и зареждането за изстрел, е открил, че дръпването на спусъка е довело до оглушителен трясък и много скоро някой ще дойде, за да види кой вдига цялата тази олелия.

Върховният Старши Учител обаче знаеше, че ги държи в ръцете си. Овце и агнета. След като не можеха да направят нищо по-лошо от това, което вече бяха направили, е, тогава можеха да продължат да мачкат и да рушат света, и да се преструват, че през цялото време точно това са искали. О, каква радост... Само Брат Мазача беше наистина щастлив.

— Нека това бъде за урок на всички потисници-зар-заватчии — не спираше да повтаря той.

— Да, ъъъ — каза Брат Пазача. — Само че проблемът е в това, че, ами, нали няма никаква опасност случайно да призовем дракон тук, а?

— Аз... т.е. ние... го държим под пълен контрол — спокойно увери Върховният Старши Учител.—Силата е в нас. Уверявам ви.

Братството се пооживи.

— А сега—продължи Върховният Старши Учител, — стои въпросът с краля.

Братята придобиха тържествен вид, с изключение на Брат Мазача.

— Значи вече сме го открили?—попита той.—Ама че късмет.

— Ама ти никога не слушаш! — скастри го Брат Наблюдателна Кула. — Всичко беше обяснено миналата седмица, ние няма да обикаляме насам-натам да търсим някого, ние ще направим крал.

— Аз пък си мислех, че се предполага той да се появи. Тъй де, поради съдбата.

Брат Наблюдателна Кула се изкикоти.

— Е, ние един вид малко ще подпомогнем Съдбата.

Върховният Старши Учител се усмихна в дълбините на качулката си. Удивителна беше цялата тази мистична работа. Казваш им лъжа, а после, когато вече не ти е нужна, им казваш нова лъжа и ги уверяваш, че вървят напред по пътя към мъдростта. И тогава, вместо да се изсмеят, те следват още по-предано, с надеждата, че насред всичките тези лъжи ще открият истината. И лъжичка по лъжичка приемат неприемливото. Удивително.

— Леле божке, това е много умно — каза Брат Пазача. — И как ще го направим, значи?

— Слушай, Върховният Старши Учител каза какво ще направим, откриваме някое красиво момче, което слуша, като му наредиш какво да прави, то убива дракона, и туй-то. Проста работа. Много по-интелигентно, отколкото да седим и да чакаме някакъв си там, т.нар. истински крал.

— Но... — Брат Мазача изглеждаше погълнат от трескава мозъчна дейност, — ако НИЕ контролираме дракона, и ако НАИСТИНА го контролираме, нали така? Тогава нямаме нужда от никого, който да го убива, ние просто ще престанем да го викаме, и всички ще бъдат доволни и щастливи, не е ли така?

— О, да—гадно рече Брат Наблюдателна Кула, — просто си го представям, а ти? Ей-тъй, просто ще излезем и ще кажем: „Е-хей, ние няма повече да ви палим къщите, колко сме добрички", така ли? Важното на цялата оная работа с краля е, че той ще е... един вид...

— Неоспоримо мощен и романтичен символ на абсолютната власт — спокойно произнесе Върховният Старши Учител.

— Точно така. Мощна власт.

— О, разбирам—каза Брат Мазача.—Добре. Ясно. Това ще бъде кралят.

— Точно така—повтори Брат Наблюдателна Кула.

— Никой няма да тръгне да спори с мощната власт, нали?

— Съвсем точно—рече Брат Наблюдателна Кула.

— Ама че късмет, тогава, че точно сега сме открили истинския крал — каза Брат Мазача. — Шанс едно на милион, наистина.

— Още не сме открили подходящия крал. Нямаме нужда от подходящия крал — отегчено каза Върховният Старши Учител.—За последен път! Само съм намерил едно момче, на което ми се струва, че короната му седи добре, разбира от заповеди и знае как да държи сабята. А сега само слушайте...

Държането, разбира се, беше важно. То нямаше почти нищо общо със служенето. Служенето със сабя, както считаше Върховният Старши Учител, беше просто мръсната работа по династийната хирургия. Свеждаше се единствено до това да удряш и да режеш. Докато един крал трябваше да може да държи сабята. Тя трябваше да улавя светлината точно по необходимия начин, като не оставя абсолютно никакво съмнение у наблюдаващите, че това тук е избраникът на Съдбата. Отдели много време да подготви сабята и щита. Беше се оказало много скъпо. Щитът блестеше като ясна месечина, а сабята... сабята беше великолепна...

Беше дълга и бляскава. Приличаше на нещо, което е направил някой гений на коваческото изкуство — някое от онези дребни Дзен момчета, дето работят само на предутринна светлина и могат да прековат двоен сандвич от огъната стомана в нещо с остротата на скалпела и с удържащата сила на сексуално възбуден носорог със стомашни киселини, — и който след това се е оттеглил в отшелничество, облян в сълзи, защото знае, че никога, ама съвсем никога, няма да направи отново нещо толкова добро. Тя имаше толкова много скъпоценни камъни по дръжката, че човек трябваше да я обвива в кадифе и да я гледа през тъмно стъкло. Самото й докосване придаваше царственост. А колкото до момчето... той беше далечен братовчед, напорист и суетен, а така също и глупав по поносимо аристократичен начин. Към настоящия момент го пазеха в една далечна ферма, надлежно задоволен с пиене и с няколко млади дами, макар че онова, от което момчето най-много се интересуваше, май бяха огледалата. Вероятно става за герой, мрачно разсъждаваше Върховният Старши Учител.

— Предполагам, че той не е истинският наследник на трона? — осведоми се Брат Наблюдателна Кула.

— Какво искаш да кажеш? — попита Върховният Старши Учител.

— Ами, знаете как е. Съдбата си прави разни шегички. Ха-ха. Голям майтап ще падне, нали така—каза Брат Наблюдателна Кула, — ако се окаже, че това момче е истинският крал. След цялата тая разправия...

— Вече не съществува истински крал! — сряза го Върховният Старши Учител. — Какво очаквате? Някакви си хора, дето бродят из пустошта стотици и стотици години, като търпеливо си предават от поколение на поколение сабя и таен знак? Някаква магия? — Направо изплю думата. Той би използвал магия, с всички средства, целта оправдава средствата и т.н., но да повярва, че в нея имало някаква морална сила, някаква логика—от това се разтреперваше. — Божичко, човече, бъди логичен! Бъди разумен. Даже и да е оцелял някой от старото кралско семейство, кръвната линия вече ще е толкова размита, че сигурно ще се появят хиляди хора с претенции към престола. Дори... — Помъчи се да измисли най-малко вероятния претендент, — дори и някой като Брат Даникин. — Той се вгледа в насъбралото се Братство.—Не го виждам тук тази вечер, между другото.

— Смешна работа, станала с него — замислено каза Брат Наблюдателна Кула. — Не си ли чул?

— Какво?

— Какво?

Брат Наблюдателна Кула затьршува под плаща си и измъкна мърляв кафяв плик.

— Пуснали сме подписка, да му купим малко грозде и прочее, не знам, бихте ли желали да се, ъъ...

— Запишете ме с три долара — каза Върховният Старши Учител.

Брат Наблюдателна Кула кимна.

— Чудна работа. Точно това направих вече.

Само още няколко нощи, помисли си Върховният Старши Учител. До утре хората ще са вече толкова отчаяни, че ще коронясат даже и еднокрак трол, стига да ги е отървал от дракона. И ние ще си имаме крал, а той ще си има съветник, човек, на когото всички вярват, разбира се, а тази глупава пасмина може да върви обратно в канавките. Никакво дегизиране, никакви ритуали повече.

И никакво призоваване на дракони.

Мога да го преустановя, мислеше си той. Мога да го преустановя във всеки един миг, когато си пожелая.

Улиците пред двореца на Патриция бяха претъпкани. Носеше се маниакалният лъх на карнавал. Ваймс плъзна обиграно око по множеството пред него. Обичайната Анкх-Морпоркска тълпа по време на криза.

Половината бяха тук, за да се оплачат, четвърт — да наблюдават другата половина, а останалите — да крадат, просят или продават хот-дог на другите. Бяха се появили обаче и няколко нови лица. Имаше известен брой сериозни мъже с големи саби, преметнати през раменете и с камшици, провесени на коланите им, които крачеха през блъсканицата.

— Новините се разпространяват бързо, а—отбеляза познат глас досами ухото му. — 'ро утро, Капитане.

Ваймс се озова срещу ухиленото, мъртвешко лице на Диблър „Сам Си Прерязвам Гърлото", доставчик на абсолютно всичко, което би могло да се продаде набързо от отворен куфар на оживена улица и за което се гарантираше, че е изпаднало от волска каруца.

— 'бро утро, Гърло — отнесено отвърна Ваймс. — Какво продаваш?

— Оригинален артикул, Капитане.

Гърлото се наведе по-наблизо. Беше от онези хора, от чиято уста „Добро утро"-то звучи като нечувано, невиждано и уникално предложение за търговия. Очите му заиграха напред-назад в очните гнезда, като двойка гризачи, които опитват да се измъкнат от капан.

— Не можеш да си позволиш да се лишиш от него —просъска той. — Анти-драконов крем. Лична гаранция: ако те изпепели, получаваш си парите обратно, без пазарлък.

— Това, което казваш — бавно започна Ваймс, — ако правилно разбирам думите ти, е, че ако бъда опечен жив от дракона, ти ще върнеш парите?

— Срещу лично заявление—отвърна Сам-Си-Прерязвам-Гърлото. Той отвъртя капака от ярко зелено мазило и го пъхна под носа на Ваймс. — Направен е от над петдесет различни най — редки подправки и билки по рецепта, известна само на шепа стари монаси, дето живеят някъде на някаква планина. Един долар кутийката, и сам си прерязвам гърлото. Това е служба в името на обществото, на практика — набожно добави той.

— Голяма работа трябва да са тия стари монаси, щом така бързо са го сварили — рече Ваймс.

— Умни копелета—съгласи се Сам-Си-Прерязвам-Гърлото. — Сигурно е от медитацията и от яковото кисело мляко.

— Та, какво става, Гърло? — попита Ваймс.—Какви са всичките тия момчета с големите саби?

— Ловци на дракони, Капитане. Патрицият обяви награда от петдесет хиляди долара за онзи, който му донесе главата на дракона. Може и без останалото. Не е глупак той, да знаеш.

— Какво?

— Петдесет хиляди долара!

— Не залага на дребно, а?

— По ми прилича на събиране на провизии за дракона — рече Ваймс. Това ще докара неприятности, да ми помнят думата.

— Удивен съм, че още не си грабнал сабята и не си се присъединил.

— Аз съм по-скоро в това, което може да се нарече „обслужващ сектор".

Гърлото съзаклятнически се огледа наоколо, след което подаде парче пергамент на Ваймс.

Там пишеше:

Анти-драконови предпазни стъкла 500 А$/бр. Подвижни детектори на леговища 250 А$/бр. Пронизващи стрели срещу дракони 100 А$/всяка Лопати 5 А$, Кирки 5 А$, Чували 1 А$

Ваймс му го подаде обратно.

— А чувалите за какво са? — попита той.

— За съкровището — отговори Гърлото.

— О, да — мрачно рече Ваймс. — Разбира се.

— Знаеш ли какво, знаеш ли какво... За нашите момчета в униформа—десет процента отстъпка.

— И сам си прерязваш гърлото, нали, Гърло?

— За офицери — петнайсет процента! — скочи Гърлото, докато Ваймс се отдалечаваше. Причината за леката паника в гласа му скоро стана ясна. Имаше изобилна конкуренция.

Населението на Анкх-Морпорк не беше по природа героично, но търговията си му беше в кръвта. На разстояние от няколко стъпки Ваймс би могъл да си купи неограничен брой магически оръжия с „Оригиналин Сиртификат за Афтентичнос", наметало за невидимост — добра изработка, помисли си той, и беше наистина впечатлен от начина, по който сергиджията използваше огледало без стъкло,—и, като средство за по-леко успокоение, драконови бисквити, балони и хартиени колела на клечки. Медните гривни, облекчаващи при поява на дракони, бяха хубава идея.

Наоколо като че имаше точно толкова чували и лопати, колкото и саби.

Злато, това обясняваше всичко. Съкровището. Ха!

Петдесет хиляди долара! Един офицер от Нощната Стража изкарваше по трийсет долара на месец и трябваше сам да си плати, за да му изработят отличителните знаци.

Какво ли не би могъл да направи с петдесет хиляди долара...

Известно време Ваймс поразсъждава върху това, а след това поразсъждава върху нещата, които би могъл да направи с петдесет хиляди долара. Бяха много повече, като начало.

Той почти налетя на група мъже, скупчени около плакат, закован на стената. Съобщаваше, наистина, че главата на дракона, който тероризира града, е оценена на 50 000 А$, които ще бъдат връчени на храбрия герой, когато я донесе в двореца.

Един от купчината — по ръста, снаряжението и начина, по който бавно проследяваше буква по буква с пръст, Ваймс го прецени като водещ герой — четеше на останалите.

— ... в де-ве-о...дво...ре-е-цъ-а—довърши той.

— Петдесет хиляди—замислено рече един от тях, докато си търкаше брадичката.

— Стисната работа — каза интелигентът. — Далеч под тарифата. Би трябвало да е половината кралство и ръката на дъщеря му като зестра.

— Да, ама той не е крал. Той е Патриций.

— Е, ами половината от Патрицианството или каквото е там, тогава. Как изглежда дъщеря му? Насъбралите се ловци не знаеха.

— Той не е женен — осмели се да се обади Ваймс. — И няма дъщеря.

Те се обърнаха и го изгледаха отгоре до долу. Прочете презрението в очите им. Сигурно всеки ден прегазваха по една дузина като него.

— Няма дъщеря?—изсумтя един от тях. — Иска хората да убиват дракони, а няма дъщеря?

Ваймс почувства, незнайно защо, че е редно да подкрепи господаря на града.

Има малко кученце, което много обича — добави услужливо.

— Колко отвратително, да няма даже дъщеря—каза един от ловците. — И какво са петдесет хиляди долара в наши дни? Хвърляш толкова само за капаните.

— Точно тъй—потвърди друг.—Хората си мислят, че е състояние, но не си дават сметка, ами, че нямаш право на пенсия, и после всичките медицински разходи, трябва да си купиш и да поддържаш собствени принадлежности...

— ... амортизации по девици... — кимна един дребен дебел ловец.

— Да, и после, съществува... какво?

— Моята специалност са еднорозите — обясни ловецът с притеснена усмивка.

— Аха, ясно. Времената са трудни — остро каза първият.

— И чудовищата стават по-нахални — намеси се още един. — Чух, че едно момче, ами, то си убило дракона там, в езерото, няма проблем, приковало му лапата над вратата...

— „Зъ смелите дебне опасностъ"—изрече един от слушателите.

— Тъй, и знаете ли какво? Мамчето на онуй чудовище дойде и се оплака. Самата му майка дойде и се оплака на другия ден. Наистина се оплака. Това е почитта, която получаваш.

— Но най-лошото винаги са жените—мрачно вметна друг ловец.—Познавах онази кривогледата Горгона някога, о, истински ужас беше. Непрекъснато си превръщаше носа на камък.

— Не друго, а нашите задници са винаги на челно място—каза интелигентът. — Искам да кажа, де да ми бяха давали по един долар за всеки кон, дето са го изяли изпод мен!

— Точно така. Петдесет хиляди долара? Да си ги завре!...

— Аха.

— Така. Стипца.

— Точно така.

Те кимнаха в справедливо съгласие и се отправиха с бодра стъпка към „Поправения Барабан", с изключение на интелигента, който притеснено се примъкна обратно към Ваймс.

— Какво куче? — попита той.

— Какво?

— Попитах—какво куче?

— Малък териер с къса козина, струва ми се—рече Ваймс.

Ловецът обмисли това известно време.

— Цъ — каза той накрая и забърза след останалите.

— Има и леля в Псевдополис, ако не се лъжа—извика Ваймс след него.

Отговор не последва. Капитанът от Стражата сви рамене, след което продължи през тълпата към двореца на Патриция...

... където Патрицият прекарваше неприятно времето за обяд.

— Господа! — остро каза той. — Аз наистина не виждам какво друго може да се направи!

Насъбралите се първенци сред гражданството замърмориха помежду си.

— В моменти като този по традиция се появява герой — каза Президентът на Гилдията на Убийците. — Който убива дракона. Къде е той, това искам да знам аз? Защо нашите училища не възпитават младежи с онези качества, необходими на обществото?

— Петдесет хиляди долара не ми се струват хич много — каза Председателят на Гилдията на Крадците.

— За теб може и да не са много, скъпи ми господине, но това е всичко, което градът може да си позволи — твърдо отсече Патрицият.

— Ако не си позволи повече от това, струва ми се, че много скоро въобще няма да има град — отвърна крадецът.

— Ами търговията? — попита представителят на Гилдията на Търговците.—Хората няма да се вдигнат да плават чак дотук с товар от редки храни, само за да бъдат изпепелени, нали така?

— Господа! Господа! — Патрицият вдигна ръце в помирителен жест. — На мен ми се струва — продължи той, възползвайки се от кратката пауза, — че това, пред което сме изправени тук, е съвсем магически феномен. Бих искал да чуя какво ще каже нашият учен приятел по този въпрос. Хмм?

Някой сръга Главния Ректор на Невидимия Университет, който беше задрямал.

— Ъ? Какво?—попита магьосникът, сепнат от внезапното събуждане.

— Чудехме се — високо произнесе Патрицият, — какво възнамерявате да направите вие с този ваш дракон?

Главният Ректор беше стар, но цял живот борба за оцеляване в света на конкурентното магьосничество и византийската политика на Невидимия Университет означаваха, че той може да изкара защитен аргумент за части от секундата. Човек не би могъл да остане Главен Ректор за дълго, ако оставеше подобна откровена забележка да премине покрай ушите му.

— Мой дракон?—рече той. — Добре известно е, че големите дракони са измрели отдавна—безцеремонно се произнесе Патрицият.

— И, освен това, тяхната естествена среда определено е била селска. Така че, на мен ми се струва, че този трябва да е маг...

— При цялото ми уважение, Лорд Ветинари — каза Главният Ректор, — често е било заявявано, че драконите са измрели, но настоящото доказателство, ако смея да твърдя, като че ли хвърля известни съмнения върху тази теория. А що се отнася до естествената среда, това, което виждаме тук, е просто промяна на модела на поведение, предизвикана от разпространението на градските територии върху селските райони, което е довело до това много до този момент селски създания да приемат, дори в много случаи на драго сърце да приветстват, един по-градски начин на съществувание, а много от тях дори процъфтяват при новите възможности, така открити пред тях. Например, лисиците вечно ми събарят кошчетата за боклук.

Той засия. Беше съумял да извърви всичкия този път, без в действителност да се наложи да ангажира мозъка си с казаното.

— Да не би да казваш — бавно заговори убиецът, — че това, пред което сме изправени, е първият градски дракон?

— Това е то еволюцията — отвърна магьосникът щастливо. — Може и добре да му се отрази — добави той.—Изобилие на места за гнездене, а и предостатъчно материал за хранене.

Това изявление беше посрещнато с мълчание, докато не се обади търговецът:

— И с какво точно се хранят те? Крадецът сви рамене.

— Май си спомням някакви приказки за девици, приковани към огромни скали—рискува той.

— Тогава значи ще си умре от глад тука — каза убиецът. — Пък и сме на глинеста почва.

— Ходели са насам-натам и са си търсили плячка - сети се крадецът. — Не знам дали това е от някаква полза...

— Както и да е — обади се лидерът на търговците,- това май отново си е твой проблем, лорде мой.

Пет минути по-късно Патрицият крачеше по дължина на „Продълговатия кабинет" и гневно фучеше.

— Те ми се присмиваха. Личеше си!

— Предложи ли работна комисия?—попита Уанз.

— Разбира се, че предложих! Този път номерът не мина. Знаеш ли, наистина съм склонен да вдигна паричната награда.

— Не мисля, че това ще свърши работа, господарю. Всеки опитен убиец на чудовища знае тарифата за тази работа.

— Ха! Половината кралство—промърмори Патрицият.

— И ръката на дъщеря ви като зестра—каза Уанз.

— Дали някоя леля не е приемлива алтернатива?— попита Патрицият с надежда.

— Традицията изисква дъщеря, господарю мой. Патрицият кимна мрачно.

— Може би ще успеем да се откупим—високо каза той.—Драконите интелигентни ли са?

— Мисля, че думата по традиция е „лукави", господарю мой — отвърна Уанз. — Но разбрах, че обичали злато.

— Наистина ли? И за какво им е?

— Спят върху него, господарю.

— Какво, искаш да кажеш вътре в матрака?

— Не, господарю. Върху него.

Патрицият запрехвърля този факт из главата си.

— Не им ли е много твърдо?

— И на мен така ми се струва, сър. Но не мисля, че някой някога ги е питал.

— Хмм. Могат ли да говорят?

— Очевидно са добри в тая работа, господарю.

— А! Интересно.

Патрицият мислеше: ако може да говори, значи може да се пазари. А щом може да се пазари, тогава ще го хвана изкъсо—за малките люспи, или за каквото има там.

— И разправят, че имали медени езици—каза Уанз. Патрицият се облегна назад в стола си.

— Някаква си мед? — попита той. Откъм коридора отвън долетя шум от приглушени гласове, след което вкараха вътре Ваймс.

— А, Капитане. Докъде стигнахте?

— Моля, господарю?—каза Ваймс, докато дъждът се отцеждаше от пелерината му.

— По задържането на дракона — натърти Патрицият.

— Блатната птица ли?—пожела да уточни Ваймс.

— Знаеш много добре какво имам предвид — остро каза Ветинари.

— Започнато е разследване — по навик отговори Ваймс.

Патрицият изсумтя.

— Единственото, което трябва да направите, е да откриете леговището му. Щом веднъж откриете леговището, имате и дракона. Това е очевидно. Като че половината град него търси.

— Ако съществува леговище. Уанз вдигна остър поглед.

— Защо казваш това?

— Разглеждаме няколко версии — дървено отвърна Ваймс.

— Ако няма леговище, тогава къде си прекарва дните? — попита Патрицият.

— Провежда се разследване.

— Тогава проведете ги пъргаво. И открийте леговището — кисело каза Патрицият.

— Да, сър. Свободен ли съм да напусна, сър?