The great controversy

Е. ВАЙТ

THE GREAT CONTROVERSY

E. G. WHITE

Pacific Press Publishing Association

Mountain View, Califonia 94042

Text copyright, 1950, 1970, by

The Ellen G. White Publications

All Rights Reserved

За милиони хора животът изглежда безсмислен и абсурден. Науката, техни-ката, а даже и философията и богословието са описвали човека просто като създание, появило се в резултат на случайност. Но въпреки това, съзнателно или не, човешките същества приемат трудно едно безцелно съществуване. Опитване на опияти, протести и бунт, насилие - това са в много случаи ирационалните прояви на хора, борещи се със своята ужасяваща самотност и нищожност сред този свят. Като сираци викат те в своята самота и отчаяние: “Кой съм аз? Кои са били моите родители? Защо са се отказали от мене?”

Обръщаме се за отговор към науката, насочваме нашите големи радиоте-лескопи към пулсиращите звезди, за да запитаме: “Има ли някой там, който да ме познава? Интересува ли се някой от мен?” Но науката не дава отговор. Тя е предназначена само да задава въпроси. Какво е устройството на атома? Как може да се дели той? Как работи умът ни? Как е създадена вселената?

Науката не може да ни отговори защо съществува атомът, защо съществува човекът, защо има вселена изобщо. Нито пък може да отговори на онези уникални въпроси, които засягат човешкото мислене.

Ако съществува смисъл и справедливост във вселената, защо лошите хора просперират, а добрите страдат?

Има ли живот след смъртта? Нашата личност продължава ли да живее?

Днешните християнски църкви наистина ли говорят за Бога? Що е истина?

Какво е бъдещето на света? Ще приключи ли той с писъка на детето, боре-що се за последна глътка въздух в замърсената атмосфера на едно недалечно бъ-деще, или с взривяващата болка от атомен пъкъл, предизвикан от черната гъба на ядрената експлозия? Или пък човекът (който никога досега, поне в своята писана история, не е показвал каквато и да било способност да контролира най-упорития си враг - собственото си “аз”) ще постигне някаква по-висша степен на развитие, от която ще успее да победи злото, войната, бедността и ... даже смъртта?

Тази книга дава отговорите и те са окуражителни. Животът наистина ИМА смисъл! Ние не сме сами във вселената. Има Някой, Който се грижи за нас. Ня-кой, Който е наистина заинтересуван от човешката история, Който сам стана чо-век, за да можем да се свържем с Него и Той с нас. Някой, Чиято силна ръка е би-ла над тази стара планета и ще я заведе в мир, и то скоро.

Но още отначалото имаше един, който бе решил да заграби управлението на нашия свят и да осуети Божия план за щастието на човека. С образен език (хиляди

са го нарекли боговдъхновен език) авторката на тази книга отдръпва завесата на тъмното Непознато и безстрашно разкрива машинациите на една мощна, но невидима личност, чиято ръка е протегната, за да грабне суверенитета на нашия свят. Докато са на сцената на човечеството, езическите владетели и религиозните институции са представяни като виновници за този заговор.

От бунта срещу управлението на Бога в самото сърце на вселената до безмилостната война срещу жителите на този свят чрез княза на мрака; от един тайнствен съвет в Небето, в който са участвали и интелигентни същества от други светове, до пеещите ангели край витлеемската ясла; от първата злобна и хитра атака на един отчаян враг, през низ от столетия на борби, съмнения и мрак до неговото поражение от Княза на светлината, отекнало по цялата вселена, автор-ката проследява историята така живо и така проницателно, че книгата е станала най-дискутираният и нашумял бестселър на днешното време - досега са пуснати в продажба издания на няколко десетки езици.

Наистина книгата би могла да са печата и разпространява само в епоха на религиозна свобода, защото тя “реже”, и то много остро по някои от най-твърдо установените идеи или институции на нашия ден, особено църковни. Защо бе нужна Реформацията и защо тя спря; тъжната история на паднали църкви, на преследване на довчерашни съюзници, на една оформяща се коалиция между църква и държава, която ще играе безславна роля точно пред приключването на великата борба между доброто и злото - всичко това е описано в книгата. А в голе-мия конфликт участват всички хора.

Авторката описва неща, които още не са съществували по времето когато е живяла. Говори искрено, без да се бои от нищо, освен от Бога. Изходът от тази борба е тъй велик и залогът - толкова голям, че някой ТРЯБВАШЕ да изрече тези думи на предупреждение и осветление.

Никой читател, разлистил страниците на книгата ВЕЛИКАТА БОРБА, не може да я остави, без да се замисли върху това, дали не е повече от обикновен случаят довел го до тази книга и накарал го да надникне в нея.
От чуждестранните издатели

Предговор

Тази книга не се публикува, за да ни каже, че в света съществуват грях, скръб и нещастия. Не се публикува, за да ни каже, че има непримирима борба между тъмнината и светлината, падението и правдата, злото и доброто, смъртта и живота - ние добре знаем това. Знаем също така, че участваме в конфликта.

Но у всеки един от нас понякога се появява желание да научи повече за великата борба. Как е започнала? Или, може би, винаги е съществувала? Какво представлява тази ужасна битка и как всеки от нас е свързан с нея? Каква е личната отговорност? Наш ли е изборът да сме на този свят. Какво значи това - добро или зло?

За какви велики принципи става въпрос? Колко време ще продължи борбата? Как ще завърши? Дали, както някои учени ни казват, Земята ще потъне в дълбините на вечен мраз и мрак, или й предстои по-добро бъдеще, озарено от светлината на живота, стоплено от вечната Божия любов?

Въпросът става още по-актуален. Как може борбата в собственото ми сърце, конфликтът между себелюбието и любовта, да бъдат разрешени чрез победата на доброто и при това разрешени завинаги? Какво може да ни научи Бог по този въпрос, важен за вечността на всяка душа?

Непрекъснато се сблъскваме с подобни въпроси. Те не могат да бъдат стаени в глъбините на сърцата ни. За тях е необходим определен отговор. Сигурно е, че Бог, Който е създал у нас копнеж за доброто и стремеж към истината, няма да ни остави без тях, “защото Господ Бог нищо не прави, без да открие тайната Си на Своите раби-пророците”.

Целта на тази книга е да помогне на обезпокоената душа да намери правилен отговор на всички тези въпроси. Писана е от авторка, опитала и открила, че Бог е добър и научила от близостта си с Него и от изучаването на Неговото слово, че “тайната Господня е за ония, които Му се боят; тям открива Той Своя завет”.

Всеобхватната борба, от която зависи животът във вселената, ни е представена като панорама на последните двадесет века.

Книгата започва с тъжните заключителни сцени от историята на Ерусалим, града на Божиите избрани, отхвърлили Човека от Голгота, дошъл да ги спаси... Следвайки великия път на народите оттогава насам, книгата разкрива преследва-нето на Божиите чада през първите векове; последвалото голямо отстъпление от Бога в Неговата църква; всемирното пробуждане на Реформацията, дала израз на някои от великите принципи на борбата; ужасния урок от отхвърлянето на принципите на истината във Франция; възстановяването и издигането на Свеще-ното писание и неговото благоприятно, спасително влияние; религиозното про-

буждане в последното време; разпечатването на искрящия извор на Божието слово с неговите чудни откровения от светлина и познание.

Предстоящият конфликт и разгледаните жизненоважни въпроси, по които никой не може да остане неутрален, са изложени просто, ясно и убедително.

Най-накрая книгата разказва за славната победа на доброто над злото, на правдата над нечестието, на светлината над тъмнината, на радостта над скръбта, на надеждата над отчаянието, на славата над смъртта, на вечната дълготърпелива любов над отмъстителната ненавист.

Преди да навлезе злото, Адам се е радвал на пряка близост със своя Творец. Но след като поради греха си човекът се е отделил от Бога, на човечеството била отнета тази изключителна привилегия. Със спасителния план обаче е проправен път, по който земните жители все още могат да имат връзка с Небето. Бог е общувал с хората чрез Светия Дух и Божествена светлина е била разпръсквана по света посредством откровенията на Неговите избрани служители. “...светите човеци са говорили от Бога, движими от Светия Дух” (2Петрово 1:21).

През първите 25 века от човешката история не е имало писмено открове-ние*. Тези, които са били научени от Бога, са предавали познанието си на други и то минавало от баща на син през всички следващи поколения. Подготовката за писаното Слово започнала във времето на Мойсей, когато боговдъхновени откровения били събрани в една боговдъхновена книга. Делото продължило през дългия период от 1600 години - от Мойсей, историкът на сътворението и закона, до Йоан, записал най-величествените истини на евангелието.

Библията посочва, че Бог е неин създател. И все пак тя е била писана от човешка ръка. Чрез различните стилове на книгите, които съдържа, са представени характерните особености на няколкото автори. Всички разкрити истини са боговдъхновени (2Тимотей 3:16), но въпреки това са изразени с човешки думи. Безкрайният Бог е озарявал чрез Светия Дух умовете и сърцата на Своите служители. Той им е давал сънища и видения, символи и образи и самите хора, на които истината е била открита по такъв начин, са облекли мислите си в човешки език.

Сам Бог е изговорил Десетте заповеди и ги е написал със собствената Си ръка. Те произлизат от Бога, а не от човек. Библията обаче с дадените в нея истини от Бога, изразени на човешки език, е съчетание между Божественото и човешкото. Такова съчетание е имало и в естеството на Христос, Който е Божи Син и Човешки Син. Ето защо за Библията може да се каже същото, което е казано за Христос: “И Словото стана плът и пребиваваше между нас” (Йоан 1:14).

Писани в различни епохи от хора, които рязко се отличавали по обществено положение и професия, по интелектуална и духовна надареност, книгите на Библията сериозно се различават по стил, както и по разнообразието и естеството на представените теми. Всеки автор е използвал характерни за него изразни средства; често една и съща истина е представена от един автор по-ясно, откол-кото от друг. Тъй като няколко автори разглеждат дадена тема от различни глед-ни точки, на повърхностния, небрежен или предубеден читател може да се стори, че

има несъответствие или противоречие там, където разсъдливият и богобоязлив, задълбочен изследовател открива цялостна хармония.

Представената от различните писатели истина е разгледана в различни аспекти. Един автор се вълнува от една страна на темата; той обхваща моментите, които са в хармония с неговия жизнен опит или в хармония със способността му за възприемане и оценка; втори се залавя с друга тема - и така всеки, повлиян от Светия Дух, представя онова, което му е направило най-силно впечатление. Но всички заедно са в пълно съгласие. Разкритите по този начин истини образуват съвършено цяло, задоволяващо нуждите на хората при всички обстоятелства и даващо отговор на всички житейски проблеми.

Бог с радост е предавал истините Си на света чрез човешки посредници, които сам е подготвял и ги е дарявал със способности. Направлявал е умовете в подбора на приказките и описанията. Съкровището е било поверено на земни съсъди, но все пак е дошло от Небето. Свидетелството е предавано на несъвършен човешки език, но то е Божие свидетелство. Смиреният вярващ, Божие чадо, вижда в него славата на Божествената сила, пълна с благодат и истина.

Чрез Словото Си Бог е предал на човека познанието, необходимо за спасе-ние. Свещените писания трябва да бъдат приемани като авторитетно, непогреши-мо откровение на Неговата воля. Те са образец за характер, източник на учения и мерило за живот. “Всичкото писание е боговдъхновено и полезно за поука, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата; за да бъде Божият човек усъвършенстван, съвършено приготвен за всяко добро дело” (2Тимотей 3:16,17).

Но фактът, че Бог чрез Словото Си е разкрил Своята воля на хората не изключва присъствието и ръководството на Светия Дух и занапред. Напротив, Духът е бил обещан от Спасителя, за да изясни Словото на Неговите служители и да покаже как да се прилагат ученията му. И тъй като Божият Дух е Този, Който е вдъхновил Библията, не е възможно ученията на Духа да противоречат на ученията на Словото.

Духът не е бил даден, нито може да бъде даден някога с цел да измести Библията. В Писанието е казано ясно, че Божието слово е мерилото за проверка на всяко учение и всяко преживяване. Апостол Йоан пише: “... Не вярвайте на всеки дух, но изпитвайте духовете дали са от Бога; защото много лъжепророци излязоха по света” (1Йоаново 4:1). Исая заявява: “Нека прибягнат при закона и при свидетелството! Ако не говорят според това слово, наистина няма зазоряване за тях” (Исая 8:20).

Голям позор за делото на Светия Дух са били грешките на група хора, твърдящи, че са просветени от Него и нямат нужда от по-нататъшното ръководство на Божието слово. Те оценяват управляващите ги впечатления като глас Божи в душата си. Но духът, който ги контролира, съвсем не е от Бога. Пренебрегват ли се Писанията, следването на впечатления води само до объркване, измама и гибел, до подпомагане на лукавия. Тъй като службата на Светия Дух е жизнено важна за Христовата църква, една от примките на Сатана е да се опозори делото на Духа чрез грешките на хора на крайностите и фанатици и Божият народ да бъде накаран да пренебрегне този източник на сила, даден от самия Бог.

В съответствие със Словото Божие Неговият Дух е трябвало да продължи делото Си през целия период на разпространение на евангелието. През вековете, когато са били давани Писанията на Стария и Новия завет Светият Дух не е

преставал да осветлява умовете на отделни личности, независимо от откровени-ята, които е трябвало да оформят Свещения канон. Библията разказва как хора чрез Светия Дух са получавали предупреждения, укори, съвети и наставления по въпроси, които в никакъв случай не са свързани с даването на Писанията. Споме-нати са пророци от различни епохи, чиито слова не са били записвани. По същия начин след завършването на библейския канон Светият Дух е трябвало да продъл-жи делото Си на просвещение, предупреждение и утешение за Божиите чада.

Исус е обещал на Своите ученици: “А Утешителят, Светият Дух, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, което Съм ви казал.” “А когато дойде Онзи, Духът на истината, ще ви упътва на всяка истина... и ще ви извести за идните неща...” (Йоан 14:26, 16:13). Писанието учи ясно, че тези обещания не са били ограничени само до апостолската църква, а се отнасят за Христовата църква през всички векове. Спасителят уверява Своите последователи: “...Аз Съм с вас през всичките дни до свършека на века” (Матей 28:20). Павел заявява, че дарбите са дадени в църквата “за делото на служението, за назиданието на Христовото тяло с цел да се усъвършенстват светиите, докле всички достигнем в единство на вярата и на познаването на Божия Син, в пъл-нолетно мъжество, в мярката на ръста на Христовата пълнота” (Ефес. 4:12, 13).

Апостолът се моли за вярващите в Ефес: “Дано Бог на нашия Господ Исус Христос, славният Отец, ви даде дух на мъдрост и на откровение, за да Го познаете, и да просвети очите на сърцето ви, за да познаете каква е надеждата, към която ви призовава... и колко превъзходно велика е силата Му към нас вярващите...” (Ефес.1:17-19). Благословението, което Павел молил за ефеската църква, е Светият Дух със службата Си да просветли разума и да го отвори за дълбоките неща от Божието свято слово.

След чудната изява на Светия Дух в деня на Петдесетница Петър увещава хората да се покаят и да се кръстят в името на Христос за опрощение на греховете си. Той заявява: “...и ще приемете тоя дар, Светия Дух. Защото на вас е обещанието и на чадата ви, и на всички далечни, колкото Господ, нашият Бог, ще призове при Себе Си” (Деян. 2:38, 39).

Свързано непосредствено със събитията от великия Ден Господен е обещанието на Бога, изречено от пророк Йоил, за особена изява на Божия Дух (Йоил 2:28). Това пророчество е получило частично изпълнение при изливането на Светия Дух в деня на Петдесетница, но ще се осъществи напълно в изявите на Божествената благодат, която ще съпровожда заключителното дело на евангелието.

Великата борба между доброто и злото ще става все по-непримирима до края на вековете. През всички столетия гневът на Сатана е бил насочен срещу Христовата църква, но Бог е давал на своя народ благодатта и Духа Си, за да го подкрепя в борбата срещу силата на лукавия. Когато апостолите на Христос трябвало да занесат Неговото евангелие на света и да го запишат за всички бъдещи поколе-ния, те били особено обдарени с просветлението на Духа. Но когато църквата наближи окончателното си изкупление, Сатана ще действа с по-голяма сила. Той слиза “много разярен, понеже знае, че му остава малко време” (Откр. 12:12). Ще действа с “всякаква сила, знамения, лъжливи чудеса” (2Сол. 2:9).
От шест хиляди години този висш разум, стоял някога над всички Божии ангели, е зает изцяло с дела на измама и унищожение. Всички тънкости на сатанинското умение и придобити способности, цялата жестокост, насъбрана през вековните битки, ще бъдат използвани срещу Божия народ в последната битка. И в това опасно време Христовите последователи трябва да разнесат по света предупреждението за Второто пришествие. Освен това при идването на Христос един народ трябва да бъде приготвен да застане пред Него “чист и непорочен” (2Петрово 3:14). Тогава специалният дар на Божията благодат и сила за църквата няма да бъде по-малък отколкото в дните на апостолите.

Чрез просветлението на Светия Дух ни бяха открити сцени от многовековния конфликт между доброто и злото. Понякога ми бе позволено да видя събития от различни векове, свързани с великата борба между Христос, Княза на живота, Източника на нашето спасение, и Сатана, княза на злото, причинителя на греха, първия нарушител на Божия свят закон. Омразата на Сатана към Христос се проявява като омраза към Христовите последователи. Същата ненавист към принципите на Божия закон, същите действия на измама, чрез които заблудата се оприличава на истина и чрез които човешките закони изместват Божия закон и хората са водени към почитане на творението, а не на Твореца, могат да бъдат проследени в цялата човешка история. Усилията на Сатана да оклевети Божия характер, да накара човека да си състави невярна представа за Създателя и поради това да се отнася към Него със страх и омраза, а не с любов; опитите му да отстрани Божия закон, водейки хората до убеждението, че са освободени от неговите изисквания; гоненията срещу онези, които дръзват да се противопоставят на измамите му, са били осъществявани през всички векове. Те могат да бъдат проследени в живота на патриарсите, пророците и апостолите, на мъчениците и реформаторите.

В последната голяма битка Сатана ще използва същите методи и същия дух и ще иска да постигне същите цели, както в изминалите векове. Това, което вече се е случвало, ще се случи отново с тази разлика, че светът никога по-рано няма да е виждал по-ожесточена борба от предстоящата. Сатанинските измами ще бъдат по-фини, атаките му - по-решителни. Ако е възможно, той би отклонил и избраните (Марко 13:22).

След като Божият Дух ми разкри велики истини на Своето Слово и сцени от миналото и бъдещето, бе ми наредено да запозная и другите с тях, да проследя историята на великата борба в миналото и да я представя така, че да освети стремително връхлитащите бъдещи събития. Предвид тази цел, аз се постарах да подбера и така да групирам събития от историята на църквата, че да проследя постепенното разкриване на великите основни истини, които са били давани на света в различни периоди, предизвиквали са гнева на Сатана и омразата на светската държава, но са били поддържани от свидетелството на тези, които “не обичаха живота си дотолкоз, щото да бягат от смърт”.

Книгата ни подсказва каква ще бъде предстоящата борба. Преценявайки я в светлината на Божието слово и чрез просветлението от Светия Дух, ние виждаме разкрити уловките на лукавия и опасностите, които трябва, когато Той дойде, да бъдат избегнати от хората “без порок” пред Него.

Великите събития, отбелязали напредъка на реформата в миналите векове, са въпроси на историята, добре познати и всеобщо признати от протестантския свят. Това са факти, които никой не може да отрече. Представила съм тази история кратко, в съответвие с обема на книгата, който по необходимост трябва да се спазва, като фактите са представени сбито дотолкова, че да се разбират правилно. В някои случаи историкът е подредил събитията с цел да представи разглежданата тема не многословно, но ясно и изчерпателно, или е обобщил подробностите по подходящ начин. В тези случаи думите му са цитирани. Но другаде източникът не е посочен, тъй като с цитатите не се цели да се представи авторът им като авторитет, а защото неговото изказване предлага готово, убедително изложение по дадения въпрос. Когато са описвани животът и възгледите на осъществителите на реформата в наши дни (края на 19 в. - б. пр.), техните публикувани творби са използвани по същия начин.

Целта на книгата е не толкова да представи нови истини за отминалите борби, а да изнесе факти и принципи, имащи значение за предстоящите събития. Разглеждани като част от борбата между силите на светлината и силите на тъмнината, всички тези събития от миналото придобиват ново значение; чрез тях се осветлява бъдещето, осветлява се пътят на тези, които подобно на реформаторите от миналите векове ще бъдат призовани да свидетелстват за “Божието слово и свидетелството Исус Христово” дори с риск да загубят всичките си земни притежания.

Целта на книгата е да представи още сцените от великата борба между истината и заблудата; да разкрие примките на Сатана и средствата, с които можем да му се противопоставим; да даде задоволителен отговор на големия въпрос за злото, като хвърля светлина върху произхода и окончателното премахване на греха по такъв начин, че да се изяви справедливостта и милостта на Бога в делата Му към Неговите творения; да покаже святото и непроменимо естество на Неговия закон. Искрената молитва на авторката е с влиянието си книгата да избави от властта на тъмнината хора, които да станат участници “в наследството на светиите в светлината” за слава на Този, Който ни обича и е дал Себе Си за нас.

“Да беше знаел ти, да! Ти поне в този твой ден това, което служи за мира ти! Но сега е скрито от очите ти. Защото ще дойдат върху тебе дни, когато твоите неприятели ще издигнат окопи около тебе, ще те обсадят, ще те стеснят отвред и ще те разорят, и ще избият жителите ти в тебе, и няма да оставят в тебе камък на камък; защото ти не позна времето, когато беше посетен” (Лука 19:42-44).

От билото на Елеонския хълм Исус гледаше към Ерусалим. Красива и мирна бе откриващата се пред Него картина. Бе Пасха и чадата на Яков се бяха събрали отвсякъде, за да отпразнуват своя велик национален празник. Сред градини и лозя, сред зелени склонове, осеяни с шатрите на поклонниците, се издигаха терасовидните хълмове, величествените палати и масивните укрепления на израилската столица. Дъщерята на Сион сякаш казваше в гордостта си: “Седя като царица... и печал никак няма да видя” (Откр. 18:7). И тогава тя бе тъй хубава и тъй сигурна в благоволението на небето, както и векове по-рано, когато царският певец пееше: “Красив по възвишеността си, радост на цялата земя е хълмът Сион... градът на великия цар” (Пс. 48:2). Величествените здания на храма представляваха великолепна гледка. Лъчите на залязващото слънце осветяваха снежната белота на мраморните стени и те блестяха от златната порта и кубето на покрива. Като “съвършенство на красотата” стоеше той - гордостта на еврейската нация. Кое чадо на Израил би могло да види тази сцена, без да потръпне от радост и възхищение! Но съвсем други мисли занимаваха ума на Исус. “И като се приближи и видя града, плака за него...” (Лука 19:41). В общата радост на триумфалното влизане, когато се размахваха палмови вейки, когато ехото на радостното “осанна” се подемаше от хълмовете и хиляди гласове Го обявяваха за цар, внезапна и тайнствена скръб завладя световния Изкупител. Той, Божият Син, Обещаният на Израил, Чиято сила бе побеждавала смъртта и бе извикала от гроба Неговите пленници, плачеше не от обикновена мъка, а от дълбока, неизказана душевна агония.

Сълзите Му се лееха не за Него самия, макар да знаеше добре накъде води пътят Му. Пред погледа на Исус се откриваше Гетсимания - сцената на наближа-ващата предсмъртна скръб. Виждаше се също и Овчата порта, през която от векове се прекарваха животните за приношенията. Сега тя трябваше да се отвори и за Него, когато сам щеше да бъде “агне, водено на клане” (Исая 53:7). Недалеч оттам се намираше Голгота - мястото на разпятието. Ужасен, непрогледен мрак щеше да се спусне над пътя, по който Христос скоро трябваше да поеме, отдавайки душата Си в жертва за грях. Но не размишлението за тези сцени тегнеше на

душата Му в този час на радост. Не предчувствието за свръхчовешката агония помрачаваше несебелюбивия Му дух. Той плачеше за съдбата на хиляди хора от Ерусалим, за слепотата и ожесточението на тези, които дойде да благослови и спаси.

Пред очите на Исус бе открита повече от хилядогодишната история на Божията специална милост и пазеща грижа за избрания народ. Там бе планината Мория, където Синът на обещанието, доброволна и покорна жертва, бе завързан за олтара - символ на жертвата на Божия Син (Бит. 22:9). Там бе потвърден с бащата на вярващите заветът на благословението - славното обещание за идването на Месия (Бит. 22:16-18). Там, на хармана на Орна, издигащите се към небето пламъци от жертвата бяха спрели меча на погубващия ангел (1Лет. 21) - същински символ на жертвата и посредничеството на Спасителя за виновното човечество. Ерусалим бе почетен от Бога повече, отколкото цялата останала земя. Господ бе избрал Сион, бе благоволил “да обитава в него” (Пс. 131:13). Там в продължение на векове святи пророци бяха произнасяли предупредителните си вести. Там свещеници бяха разлюлявали кадилници и облакът на тамяна се бе възнасял към Бога заедно с молитвите на богомолците. Там ежедневно бе принасяна кръвта на закланите агнета, сочеща напред към Божия Агнец. Там Йехова бе открил присъствието Си в облак от слава над престола на благодатта. Там се коренеше основата на онази тайнствена стълба, свързваща Небето със земята (Бит. 28:12; Йоан 1:51) - стълбата, по която Божиите ангели слизаха и се качваха и която откри пред света пътя към Светая Светих. Ако Израил като нация бе запазил своята вярност към Небето, Ерусалим щеше да си остане избран от Бога (Еремия 17:21-25). Но историята на този предпочитан народ свидетелстваше за отстъпничество и бунт. Израилтяните бяха отблъснали небесната благодат, бяха злоупотребили с привилегията си и не обърнаха внимание на благоприятните си възможности.

Макар че “се присмиваха на Божиите посланици, презираха словата на Господа и се подиграваха с пророците Му” (2Лет. 36:16), Той пак им се откриваше като “Господ, Бог жалостив и милосерд, дълготърпелив, Който изобилва с милост и с вярност” (Изх. 34:6). Въпреки че Го отхвърляха многократно, Неговата милост продължаваше да ги умолява. С любов, по-голяма от любовта на грижовен баща към син, Бог “ги предупреждаваше чрез Своите посланици, като ставаше рано и ги пращаше, защото жалеше людете Си и обиталището Си” (2Лет. 36:15). Когато предупреждение, умоляване и укор не помогнаха, Той им изпрати най-скъпия подарък на Небето, не, в този едничък Дар Той им даде цялото Небе!

Сам Божият Син бе изпратен, за да умолява непокаяния град. Христос беше Този, Който пренесе Израил като добра лоза от Египет. Собствената Му ръка бе изгонила езичниците пред него (Пс. 80:8). Той бе посадил лозето Си “на много тлъсто бърдо”. В съвършената Си любов го бе обградил, бе изпратил слугите Си да се грижат за него. “Що повече бе възможно да се направи за лозето Ми - възкликва Той, - което не му направих?” Макар че, докато очакваше “да роди сладко грозде, то роди диво” (Исая 5:1-4), все още хранейки надежда за плодородие, Христос лично дойде в лозето Си да го спаси по някакъв начин от опустошаване. Неуморно го бе прекопавал, обрязвал и наглеждал. Неизтощим бе в старанието Си да го спаси, защото Сам го бе насадил.

В продължение на три години и половина Господ на светлината и славата бе сред народа Си. Той “обикаляше да прави благодеяния и да изцелява всички угнетявани от дявола” (Деян. 10:38), превързваше и лекуваше съкрушените сърца, освобождаваше пленените, възстановяваше зрението на слепите, правеше куците да ходят и глухите да чуват, очистваше прокажените, възкресяваше мъртвите и проповядваше евангелието на бедните (Лука 4:18; Матей 11:5). Към всички класи, без разлика, бе отправена милостивата покана: “Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя” (Матей 11:28).

Макар възнаграждаван със зло за добро и с омраза за любовта Си (Пс. 109:5), Божият Син непоколебимо продължаваше милостивата Си мисия. Търсещите Неговата милост не бяха отблъсквани никога. Сам бездомен Странник, Чиято ежедневна съдба беше позор и лишение, Той живееше, за да служи на хората и да облекчава нуждите им, да премахва тяхната окаяност, да ги умолява да приемат дара на живота. Вълните на доброта, отблъсквани от тези упорити сърца, се връщаха като по-голяма вълна на състрадателна, неизмерима любов. Но Израил бе обърнал гръб на своя най-добър Приятел и единствен Помощник. Умоляванията, израз на Неговата любов бяха презирани, съветите Му - отхвърляни, предупрежденията - усмивани.

Часът на надежда и прощение скоро щеше да изтече; чашата на дълго въздържания Божи гняв бе почти препълнена. Облакът, простирал се през векове на отстъпничество и бунт, сега черен от заплашващата беда, се готвеше да изтрещи над един виновен народ. И Той, Единственият, Който можеше да ги спаси от неизбежната им участ, бе презиран, оскърбяван, отблъскван и скоро трябваше да бъде и разпнат. В мига, когато Христос щеше да увисне на Голготския кръст, щеше да приключи денят на нацията, покровителствана и благословена от Бога. Загубата на една само душа е нещастие, безкрайно надминаващо печалбите и съкровищата на света; а когато Христос гледаше Ерусалим, пред Него бе участта на цял един град, на цял един народ - градът, народът, избрани някога от Бога да бъдат Негово специално съкровище.

Пророци са плакали поради отстъпничеството на Израил и поради ужасните опустошения, които го връхлитаха заради греховете му. Еремия пожела очите му да се превърнат в извор на сълзи, за да може ден и нощ да плаче за убитите на дъщерята на неговия народ, за откараното в плен стадо на Господа (Еремия 9:1, 13:17). Тогава каква ли е била скръбта на Този, Чийто пророчески поглед обхващаше не години, а векове! Той видя погубващия ангел с насочен меч срещу града, бил толкова дълго жилище на Йехова. От върха на Елеонския хълм, същото място, окупирано по-късно от Тит и неговата армия, Христос наблюдаваше през равнината святите дворове и зали с колони и с премрежени от сълзи очи с ужас видя в бъдещето стените на града, заобиколени от чужди войски. Чу тропота на армиите, строяващи се за война. Чу виковете на майките и пищящите за хляб деца в обсадения град. Видя светия храм, неговите палати и кули, предадени на пламъците, видя как мястото, където някога се издигаха те, се бе превърнало само в купчинка димящи развалини.

Прониквайки през вековете, Исус съзря народа на завета, разпръснат из всички страни “като развалини от кораб на пуст бряг”. В това временно наказа-ние, което скоро щеше да се излее над ерусалимските чада, Той предвкуси първата капка от онази чаша на гняв, която при последния съд трябваше да бъде изпита до

дъно. Божественото съжаление, състрадателната любов намериха израз в пълните с печал думи: “Ерусалиме! Ерусалиме! Ти, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените до тебе. Колко пъти съм искал да събера твоите чада, както кокошката прибира пилците си под крилата си, но не искахте!” О, ти, народе, предпочетен пред всеки друг, да бе познал времето на твоето посещение и нещата, които са за твоя мир! Аз задържах ангела на справедливостта, призовавах те към покаяние, но напразно. Не само слуги, пратеници и пророци отблъсна и отхвърли ти, но отблъсна и светия Израил, твоя Изкупител. Ако бъдеш разрушен, единствено ти си отговорен за това “...не искате да дойдете при Мене, за да имате живот” (Матей 23:37; Йоан 5:40).

В Ерусалим Христос съзря символ на закоравелия в неверие и бунт свят, приближаващ се бързо към отплащащите Божии наказания. Окаяността на един паднал род потискаше душата Му и изтръгваше от устните неизмеримо горчив плач. Той видя историята на греха, изразена в скръбта, в сълзите и в кръвта на хората. Сърцето Му се покърти от състрадание към нещастните и страдащите на тази земя; закопня да облекчи всички. Но дори Неговата ръка не би могла да отстрани потока на човешката мъка; много малко хора щяха да потърсят единствения Източник на помощ. Христос бе готов да отдаде душата Си на смърт, за да ги спаси, но малцина щяха да дойдат при Него, за да получат живот.

Величието на Небето - облян в сълзи! Синът на безкрайния Бог - смутен духом, съкрушен от мъка! Тази сцена изпълни Небето с удивление. Тя ни разкрива изключителната греховност на греха. Показва колко трудна задача е дори за Безпределния и Всемогъщия да спаси виновния от последиците на престъпването на Божия закон. Гледайки към последното поколение, Исус видя света, въвлечен в измама, подобна на причинилата разрушаването на Ерусалим. Големият грях на евреите бе отхвърлянето на Христос. Големият грях на християнския свят ще бъде отхвърлянето на Божия закон, основата на Неговото управление на Небето и на земята. Предписанията на Йехова ще бъдат презирани и смятани за нищо. В деня на посещението милиони, оковани във веригите на греха, роби на Сатана, обречени да претърпят втората смърт, ще отказват да слушат думите на истината. Ужасно заслепение! Странно безумие!

Два дни преди Пасхата Христос се бе оттеглил от храма за последен път. Порица лицемерието на еврейските управници и отново се запъти с учениците Си към Елеонския хълм, и седна с тях на тревистия склон, издигащ се над града. Още един път прикова очи в стените, кулите и палатите му. Още един път се вгледа в ослепителната красота на храма - прекрасна диадема, коронясваща святата планина.

Хиляда години преди това псалмистът бе възхвалявал Божието благоволение към Израил, направил светия му храм Свое жилище: “В Салим е скинията Му и обиталището Му е в Сион.” Той “избра юдовото племе, хълма Сион, който възлюби. Съгради светилището Си като небесните възвишения...” (Пс. 76:2; 78:68-69). Първият храм бе издигнат през най-цветущото време от историята на Израил. Цар Давид бе събирал обширни складове със съкровища, а плановете за храмовата конструкция бяха направени по Божествено вдъхновение (1Лет. 28:12-19). Соломон, най-мъдрият от израилевите монарси, бе довършил делото. Храмът стана най-великолепното здание, което светът някога е виждал. И все пак чрез пророк Агей Господ бе заявил за втория храм следното: “Последната слава на тоя дом ще бъде по-голяма от предишната...” “Ще разтърся и всичките народи; и отбраните неща на всичките народи ще дойдат; и Аз ще изпълня тоя дом със слава, казва Господ на Силите” (Агей 2:9, 7).

Разрушен от Навуходоносор, храмът бе съграден наново около 500 години преди раждането на Исус Христос от народ, който, след като бе излязъл от робство, продължило цял човешки живот, се бе завърнал в една опустошена и почти изоставена страна. Сред този народ имаше възрастни хора, видели славата на Соломоновия храм, и сега, когато се поставяха основите на новото здание, доста по-незначително от първото, плакаха. Пророкът бе описал много изразително този момент: “Кой остава между вас, който е видял тоя дом в предишната му слава? А какъв го виждате сега? Не е ли такъв дом в очите ви като нищо?” (Агей 2:3; Ездра 3:12). Тогава бе дадено обещанието, че славата на втория дом ще бъде по-голяма от славата на първия.

Но не по великолепие вторият храм бе равен на първия; нито бе осветен чрез онези видими знаци на Божествено присъствие, характерни за първия. Нямаше изявление на свръхестествена сила, за да се отбележи освещението му. Не се видя облак на слава, който да изпълни новоизграденото светилище. Не падна огън от небето, за да погълне жертвата на олтара. Божията слава не пребъдваше вече между херувимите в Светая Светих; ковчегът - престолът на благодатта, и плочите на свидетелството не се намираха вътре. Никакъв глас от Небето не известяваше на запитващия свещеник волята на Йехова.

Векове наред евреите напразно се бяха старали да покажат в какво се бе изпълнило Божието обещание, дадено чрез Агей, но гордост и неверие заслепиха умовете за истинското значение на пророческите думи. Вторият храм щеше да бъде почетен не с облака на Божията слава, а с живото присъствие на Оня, в Когото телесно обитаваше пълнотата на Божеството - сам Бог, изявен в плът. “Желаният от всички народи” наистина бе дошъл в Своя храм, по времето, когато Мъжът от Назарет учеше и лекуваше в свещените храмови дворове. С присъствието на Христос, единствено с Негово присъствие, вторият храм превъзхождаше по слава първия. Но Израил бе отблъснал предложения му от Небето Дар. Когато смиреният Учител премина златната порта и напусна храма, славата се оттегли от него завинаги. Вече се бяха изпълнили думите на Спасителя: “Ето, вашият дом се оставя пуст” (Матей 23:38).

Учениците бяха удивени от предсказанието на Христос за разрушаването на храма и пожелаха да разберат по-пълно значението му. За увеличаване на храмовото великолепие бяха употребени щедро, в продължение на повече от четиридесет години богатство, труд и архитектурно изкуство. Ирод Велики бе пропилял за него както римски богатства, така и еврейски съкровища, и дори императорът на света го бе обогатил със своите подаръци. Масивни блокове от бял мрамор с почти баснословни размери, изпратени от Рим, съставляваха част от неговата конструкция и точно на тях учениците спряха вниманието на своя Учител, казвайки: “Учителю, виж какви камъни и какви здания!” (Марко 13:1).

На тези думи Исус даде тържествения и поразителен отговор: “Истина ви казвам: Няма да остане тук камък на камък, който да се не срине” (Матей 24:2).

Учениците свързваха разрушаването на Ерусалим със събитията около личното идване на Христос в слава, за да заеме престола на световната империя, да накаже коравосърдечните евреи и да освободи народа от римското иго. Господ

им беше казал, че ще дойде втори път. Затова, когато спомена за наказанията над Ерусалим, те си помислиха за това идване в слава. И събрани около Спасителя на Елеонския хълм, запитаха: “Кажи ни кога ще бъде това и какъв ще бъде белегът на Твоето пришествие и за свършека на века?” (Матей 24:3).

Бъдещето милостиво бе прикрито от погледа на учениците. По това време, ако те напълно разберяха двата ужасни факта - страданията и смъртта на Изкупителя и разрушаването на техния град и храм - щяха да бъдат съкрушени от скръб. Христос очерта най-важните събития, които щяха да се случат преди края на времето. Тогава словата не бяха напълно разбрани, но значението им - от дадените в тях наставления щеше да се разкрие пред народа Му във време на нужда. Изговореното пророчество имаше двоен смисъл - предсказваше разрушаване на Ерусалим и ужасите на последния велик ден.

Исус обяви на слушащите ученици наказанията, които щяха да се изсипят над отстъпилия Израил, и специално отплатата, която той щеше да получи заради отхвърлянето и разпъването на Месия. Непогрешими знамения щяха да предшестват страшния край. Ужасяващият час щеше да настъпи внезапно и бързо и Спасителят предупреди последователите Си: “Затова, когато видите мерзостта, която докарва запустение, за която говори пророк Даниил, стояща на святото място (който чете нека разбира), тогава ония, които са в Юдея, нека бягат по планините” (Матей 24:15-16; Лука 21:20-21). Когато идолопоклонническите знамена на римляните се издигнеха над святата земя, простираща се на няколкостотин метра вън от градските стени, последователите на Христос трябваше да се спасяват с бягство. Видеше ли се този предупредителен знак, желаещите да се избавят не трябваше да отлагат. По цялата земя на евреите, както и в самия Ерусалим, на сигнала за бягство трябваше да се реагира незабавно. Ако някой се случеше на покрива, не биваше да слиза в къщата си, за да спасява дори най-ценните си съкровища. Работещите на нивата или на лозето не трябваше да се бавят, втурвайки се да взимат оставените встрани горни дрехи. Не трябваше да се колебаят нито за момент, за да не станат жертва на общото изтребление.

През царуването на Ирод Ерусалим не само бе много разхубавен, но към световното му укрепление бяха издигнати допълнително кули, стени и крепости и се смяташе за явно непревземаем. Онзи, който сега публично би предсказал разрушаването му, щеше да бъде сметнат за умопобъркан паникьор, както Ной в своето време, но Христос бе казал: “Небето и земята ще преминат, но Моите думи няма да преминат” (Матей 24:35). Гневът се изля върху Ерусалим поради греховете му; упоритото му неверие го докара до неизбежната участ.

Чрез пророк Михей Господ бе обявил: “Слушайте, прочее, това, първенци на Якововия дом и началници на израилевия дом, които се гнусите от правосъдие и извръщате всяка правота, които градите Сион с кръв и Ерусалим с беззаконие, на които първенците съдят за подкупи, свещениците му учат за заплата и пророците му чародействат за пари и пак се облягат на Господа и казват: “Не е ли Господ всред нас? Никакво зло няма да ни сполети” (Михей 3:9-11).

Тези думи вярно описват покварените и фарисейски самодоволни жители на Ерусалим. Те претендираха, че строго спазват предписанията на Божия закон, а престъпваха всичките му принципи. Мразеха Христос, защото Неговата чистота и

святост разкриваха тяхното нечестие; и Го обвиняваха, че е причина за всичките сполетели ги нещастия в резултат на греховете им. Макар да знаеха, че е безгрешен, те заявяваха, че смъртта Му е необходима за спасяването на нацията. “Ако Го оставим така - казваха еврейските водачи, - всички ще повярват в Него; и римляните като дойдат, ще отнемат и страната ни, и народа ни” (Йоан 11:48). Надяваха се, че ако Христос бъде пожертван, те отново ще станат силен и обединен народ. Ето как разсъждаваха и бяха единодушни за решението на първосвещеника, че е по-добре един човек да умре, отколкото цял народ да загине.

Така еврейските водачи изграждаха “Сион с кръв и Ерусалим с беззаконие” (Михей 3:10). Но макар и убийци на своя Спасител, защото укоряваше греховете им, те бяха уверени в собствената си правда, смятаха се за покровителстван от Бога народ и очакваха Господ да ги избави от неприятелите им. “Затова - продължава пророкът - поради вас Сион ще се изоре като нива, Ерусалим ще стане грамади развалини и хълмът на дома Господен - като високи места на лес” (Михей 3:12).

Почти четиридесет години, след като участта на Ерусалим бе обявена от самия Христос, Господ отлагаше Своите присъди над града и народа. Чудно бе Божието дълготърпение към тези, които отхвърлиха евангелието Му и убиха Неговия Син. Притчата за неплодното дърво представяше Божието отношение към еврейската нация. Заповедта бе издадена: “Отсечи я, защо да запразня земята” (Лука 13:7), но Божественото състрадание я беше пощадило още известно време. Сред евреите все още имаше твърде много хора, непознаващи характера и делото на Христос. А децата нямаха същите благоприятни случаи да приемат светлината, която родителите им бяха отхвърлили. Чрез проповядването на апостолите и на техните последователи Бог щеше да направи тя да огрее и тях и да им даде да видят как пророчеството е било изпълнено не само с раждането и живота на Христос, но и с Неговата смърт и възкресение. Децата не трябва да бъдат осъждани заради греховете на родителите си. Но ако, познавайки цялата светлина, дадена на родители им, те отхвърлеха допълнителната, подарена им специално, ставаха съучастници в родителския грях и превишаваха мярката на своето нечестие.

Дълготърпението на Бога към Ерусалим само затвърди евреите в упорито непокаяние. В омразата и жестокостта си към учениците на Исус те отхвърлиха и последното предложение на милост. Ето защо Бог оттегли от тях закрилата Си и престана да ограничава мощта на Сатана и неговите ангели. Нацията бе оставена под контрола на избрания от тях водач. Нейните чада бяха отблъснали Христовата благодат, която би им осигурила възможност, би им дала сила да победят злите си наклонности, а сега те бяха победени от тях. Сатана бе възбудил най-свирепите и най-долните страсти на душата. Хората престанаха да разсъждават; бяха обезумели, управлявани от собствените си прищевки и сляпа страст. Проявяваха сатанинска жестокост. В семейството и сред народа, в средите на най-висшите, както и сред най-низшите класи владееше подозрение, завист, омраза, борба, бунт, несъгласие, убийства. Никъде нямаше сигурност. Приятели и роднини се предаваха един друг. Родители убиваха децата си и деца убиваха родителите си. Необуздаваните им страсти ги правеха тирани. Евреите бяха послушали фалшиви свидетели, за да осъдят невинния Божи Син. Сега фалшиви обвинения правеха несигурен собствения им живот. Чрез делата си те отдавна казваха: “Махнете

отпред нас Светия Израилев” (Исая 30:11). Желанието им бе изпълнено. Страхът от Бога не ги безпокоеше повече. Сатана бе застанал начело на нацията и най-висшите граждански и религиозни власти му се подчиняваха.

Водачите на опозиционните фракции се обединяваха понякога, за да ограб-ват и измъчват своите нещастни жертви, а после отново се нахвърляха един срещу друг и се избиваха безмилостно. Даже светостта на храма не можеше да задържи ужасната им ярост и жестокост. Богомолците биваха убивани пред олтара и светилището се оскверняваше от телата им. И въпреки това в своята слепота и богохулна надменност подстрекателите на това пъклено дело заявяваха публично, че не се страхуват от унищожаването на Ерусалим, защото той бил собственост на Бога. За да утвърдят още повече мощта си, те подкупваха лъжливи пророци да обявяват, даже по времето, когато римските легиони обсаждаха храма, че народът трябва да чака избавление от Бога. До последния момент множествата твърдо вярваха, че Всевишният ще се намеси, за да осъди техните противници. Но Израил беше отхвърлил Божествената закрила и сега бе без нея. Нещастен Ерусалим! Разкъсван от вътрешни раздори, улиците му обагрени от кръвта на чадата му, избиващи се едни други, докато чужди войски събаряха укрепленията и избиваха войниците му!

Всички предсказания на Христос за разрушаването на Ерусалим се изпълниха до последната буква. Евреите преживяха истинността на предупреди-телните Му думи: “...с каквато мярка мерите, с такава ще ви се мери” (Матей 7:2).

Появяваха се знамения и чудеса, предричащи бедствия и гибел. Посреднощ над храма и олтара изгря неестествена светлина. При залез върху облаците се изобразяваха военни колесници и войници, приготовляващи се за бой. Свещени-ците, служещи нощем в светилището, се ужасяваха от тайнствени звуци; земята трепереше и множество гласове се чуваше да казват: “Да се махнем оттук.” Голямата източна порта, която бе толкова тежка, че двадесет мъже едва можеха да я затворят, и която бе осигурена с огромни железни прътове, закрепени дълбоко в солидния каменен праг, в полунощ се отвори сама (Милман. История на евреите. Кн.13).

В продължение на седем години един човек вървеше нагоре-надолу по улиците на Ерусалим, известявайки събитията, които щяха да се стоварят над града. Ден и нощ пееше той неспокойната погребална песен: “Глас от изток! Глас от запад! Глас от четирите ветрища! Глас срещу Ерусалим и глас срещу храма! Глас срещу младоженци и невести! Глас против целия народ!” (пак там). Това странно същество бе хвърлено в затвор и бичувано, но стон не излезе от устата му. На оскърбленията и мъченията той отговаряше само: “Горко, горко на Ерусалим!” “Горко, горко на неговите жители!” Предупредителният му вик не престана, докато не бе убит при обсадата, която бе предрекъл.

Нито един християнин не загина при разрушаването на Ерусалим. Христос бе предупредил учениците Си и всички, които вярваха на Неговите думи, бдяха за обещания знак: “А когато видите Ерусалим, че е заобиколен от войски - бе казал Исус, - това да знаете, че е наближило запустяването му. Тогава ония, които са в Юдея, нека бягат в планините, и които са сред града, да излязат вън...” (Лука 21:20-21). Римляните под водителството на Цестий бяха обсадили града, но когато всичко изглеждаше готово за бърза атака, те неочаквано вдигнаха обсадата. Об-градените, изгубили надежда за успешна отбрана, бяха вече готови да се предадат, когато

римският генерал оттегли войските си, без да има ни най-малка видима причина. Но милостивото провидение на Бога ръководеше събитията за доброто на Неговия собствен народ. Обещаният знак бе даден на очакващите християни и сега всички, пожелали да послушат предупреждението на Спасителя, имаха благоприятен случай да се спасят. Събитията бяха ръководени така, че нито евреи, нито римляни можеха да попречат на бягството на християните. При отстъплението на Цестий евреите, излизайки от Ерусалим, се втурнаха да прес-ледват армията му. И докато двете армии бяха заети с това, християните имаха възможността да напуснат града. В същото време стената също бе очистена от врагове, които биха могли да се опитат да ги спрат. По време на обсадата евреите се бяха събрали в Ерусалим, за да отпразнуват празника Шатроразпъване и така християните по цялата страна имаха възможност да избягат необезпокоявани, без бавене, на сигурно място - градът Пела в страната Пирея отвъд Йордан.

Еврейските сили, преследващи Цестий и армията му, нападнаха в тил с настървение, застрашаващо римската войска с пълно унищожение. С големи уси-лия римляните успяха да се оттеглят. Евреите почти нямаха загуби и се завърнаха триумфално в Ерусалим с богата плячка. Но този явен успех им донесе само зло. Обхвана ги дух на упорита съпротива срещу римляните, което скоро докара неиз-разими нещастия над обречения град.

Ужасни бяха бедствията, връхлетели Ерусалим при възобновяването на обса-дата. Градът бе обкръжен от Тит по време на Пасхата, когато вътре се бяха събра-ли милиони евреи. Запасите им от храна, ако бяха съхранявани грижливо, биха стигнали за години, но те бяха унищожени предварително от ревността и отмъсти-телността на враждуващите групи. И сега пред всички се изправи призракът на ужасен глад. Една мяра жито се продаваше за един талант. Болките от глада бяха толкова свирепи, че хората гризяха кожата на коланите и сандалите си, както и покритията на щитовете си. Мнозина се промъкваха нощем вън от градските стени, за да събират диви растения, макар повечето от тях да биваха залавяни и убивани при жестоки мъчения. А на благополучно завърналите се често пъти им ограбваха събраното с такъв голям риск. Властващите налагаха над изнемогва-щите от глад хора най-безчовечни изтезания, за да им отнемат и последните оскъдни, скътани някак запаси. И тези жестокости се вършеха обикновено от добре нахранени хора, които просто искаха да се осигурят с храна за в бъдеще.

Хиляди загиваха от глад и епидемии. Естествените човешки чувства сякаш бяха изчезнали. Съпрузи ограбваха съпругите си и жени - мъжете си. Виждаха се деца да измъкват храната от устата на родителите си. Въпросът на пророка: “Може ли жена да забрави сучещото си дете...?”, получи отговор отвътре стените на този осъден град: “Ръцете на милозливите жени свариха чадата им; те им станаха храна при разорението на дъщерята на людете Ми” (Исая 49:15; Плачът на Еремия 4:10). Отново се изпълни предупредителното пророчество, дадено преди четиринадесет столетия: “Жената между вас, която е изтънчена и изнежена, която не би дръзнала да тури на земята стъпалото на ногата си по причина на изтънченост и изнеженост, ще гледа с немилостиво око на мъжа, който почива на пазухата й, на сина си, на дъщеря си и... на чадата, които е родила; защото ще ги яде тайно поради лишението от всичко при обсадата и притеснението, с което неприятелят ти ще те притесни в градовете ти” (Второзак. 28:56,57).

Римските водители се стремяха да всеят ужас сред евреите и така да ги принудят да се предадат. Пленниците, които се съпротивляваха при пленяването, бяха бичувани, измъчвани и разпъвани пред градските стени. По този начин биваха умъртвявани ежедневно стотици хора. Ужасното дело не престана, докато издигнатите кръстове по продължението на Йосафатовия дол и Голгота станаха толкова много, че не можеше да се мине между тях. Така ужасяващо се изпълни страшната клетва, изречена пред съдебния престол на Пилат: “Кръвта Му да бъде на нас и на чадата ни” (Матей 27:25).

Тит желаеше да сложи край на ужасните сцени и по този начин щеше да спести на Ерусалим пълната мярка на неговото наказание. Римлянинът бе потре-сен от гледката с телата на жертвите, натрупани по долините. Като омагьосан наблюдаваше от билото на Елеонския хълм великолепния храм и издаде заповед да не бъде докоснат нито камък от него. Преди да предприеме завладяването на тази крепост, той отправи сериозна молба към еврейските водачи да не го принуж-дават да оскверни с кръв святото място. Ако те излязат навън и се бият където и да било другаде, никой римлянин няма да наруши светостта на храма. Сам Йосиф Флавий им отправи най-красноречив призив да се предадат, за да спасят себе си, града и мястото на богослужението си. Но на думите му бе отговорено със злъчни проклятия. Стрели бяха изпратени по него, както стоеше пред тях - последният човешки посредник, който ги умоляваше. Евреите бяха отхвърлили призива на Божия Син и сега увещанията и молбите ги правеха само още по-упорити - до сетни сили, в съпротивата им. Напразни бяха усилията на Тит да спаси храма. Един по-велик от него бе заявил, че там няма да остане камък върху камък.

Сляпото упорство на еврейските водачи и отвратителните престъпления, които се извършваха вътре в обсадения град, предизвикваха ужас и възмущение у римляните и Тит най-после намисли да превземе храма с щурм. Реши обаче, ако е възможно, да го запази от разрушение. Но заповедите му не бяха зачетени. Една вечер, след като се бе оттеглил в шатрата си, евреите излязоха от храма и нападнаха войниците, намиращи се отвън. В разгара на боя войник хвърли през един отвор в предверието на храма пламтящ факел и кедровите зали около Светая пламнаха веднага. Тит се втурна към мястото, последван от генералите и легионерите си, и заповяда на войниците да потушат пламъците. Но на думите му не бе обърнато никакво внимание. В яростта си те хвърляха запалени факли в помещенията до храма и след това с мечовете си избиваха приютилото се там многолюдие. Кръвта се лееше като река надолу по храмовото стълбище. Хиляди евреи загинаха. Извисявайки се над шума от битката, се чуваха гласове: “Ишабод!” - славата се оттегли.

“Тит разбра, че е невъзможно да спре яростта на войниците. Влезе вътре с офицерите си и се загледа в интериора на святата сграда. Великолепието го удиви и докато пламъците не бяха още проникнали в Светая, направи последно усилие за спасяване. Изскочи навън и отново започна да увещава войниците да потушат пожара. Центурионът Либералий се опита със своя щаб да наложи покорност, но даже и респектът пред императора отстъпи пред яростната вражда към евреите, пред свирепата възбуда за борба и пред ненаситната алчност за плячка. Войниците гледаха как всичко наоколо свети от злато, ослепително блестящо от лудата игра на пламъците. Те си въобразяваха, че в светилището са скрити неизброими съкровища. Един от тях незабелязано хвърли пламтящ факел между пантите на вратата. За миг цялото здание лумна в пламъци. Заслепени от дима и светлината, офицерите бяха принудени да се оттеглят и прекрасното здание бе оставено на съдбата му.

Това бе ужасно зрелище за римляните, а камо ли за евреите. Целият връх на хълма, издигащ се над града, пламтеше като вулкан. Постройките се срутваха една след друга със страхотен трясък и бяха поглъщани от огнената бездна. Кедровите покриви приличаха на море от пламъци; позлатените кубета пламтяха като горящи остриета от червена светлина; кулите над вратите издигаха високи стълбове от пламъци и дим. Съседните хълмове бяха осветени и се виждаха тъмни групи от хора да наблюдават вцепенени от страх разрастващото се опустошение; върху стените и височините нататък в града се тълпеше народ, лице до лице, някои прибледнели от мъката на отчаянието, други намръщени от безсилието за отмъщение. Виковете на римските войници, бягащи насам-натам, и стоновете на бунтовниците, загиващи в пламъците, се смесваха с тътена на пожара и с гърмежа на падащите греди. Ехото в планините повтаряше и връщаше обратно писъците на струпаните по височините хора; по цялото протежение на стените отекваха писъци и ридания; изнемощели от глад хора събираха сетни сили за последен вик на страдание и безутешност.

Клането вътре бе още по-ужасно от зрелището отвън. Мъже и жени, старци и младежи, бунтовници и свещеници, съпротивляващи се и молещи се за милост, бяха съсичани в безразборна сеч. Броят на убитите надминаваше броя на убийците. Легионерите трябваше да се катерят по купищата трупове, за да продължат изтребителното дело” (Милман. История на евреите. Кн. 16).

Скоро след унищожаването на храма целият град падна в ръцете на римляните. Еврейските водителите изоставиха непревземаемите кули и Тит ги намери пусти. Взираше се в тях с удивление и заявяваше, че Господ ги е предал в ръцете му, защото никакви машини, колкото и мощни да са, не биха преодолели огромните укрепления. Както градът, така и храмът бяха сринати до основи и земята, на която стоеше светият дом, бе изорана “като нива” (Еремия 26:18). В обсадата и последвалото клане загинаха повече от един милион души. Останалите живи бяха откарани в плен, продадени като роби, завлечени в Рим, за да украсяват триумфа на завоевателя, хвърлени на диви зверове в амфитеатрите или пръснати по цялата земя като бездомни скитници.

Евреите сами бяха изковали собствените си окови, сами бяха напълнили чашата на отмъщението си. В пълното унищожение, сполетяло народа им, и във всичките бедствия, които ги следваха в разпиляването им, те само жънеха посятото от собствените си ръце. Пророкът казва: “Ти си погубил себе си, Израилю”; “защото си паднал чрез беззаконието си” (Осия 13:9,14:1 - ЦП). Страданията им се представят често пъти като наказание, сполетяло ги по заповед направо от Бога. Именно по такъв начин великият измамник се опитва да прикрива своето дело. Чрез упорито отхвърляне на Божествената любов и милост евреите бяха накарали Божията закрила да се отдръпне от тях и на Сатана бе позволено да ги владее според волята си. Страхотните жестокости, които се извършиха при разрушаването на Ерусалим, са една проява на отмъстителната мощ на Сатана над поддаващите се на неговия контрол.

Не можем да оценим колко много дължим на Христос за мира и закрилата, на които се радваме. Обуздаващата сила на Бога - тя е, която не допуска човечест-вото да премине напълно под управлението на Сатана. Непокорните и неблагодар-

ните имат голяма причина да благодарят за Божията милост и дълготърпение, които задържат жестоката, враждебна сила на злия. Но когато хората преминат границите на Божественото дълготърпение, ограничението се премахва. Бог не застава пред грешника като екзекутор на присъдата за извършеното престъпление, но оставя отхвърлилите Неговата милост на самите себе си, за да пожънат посятото. Всеки отхвърлен лъч светлина, всяко презряно или незачетено предупреждение, всяка страст, на която се отдава човек, всяко престъпване на Божия закон е семе, носещо сигурната си жетва. Отблъскван постоянно, Божият Дух най-после се оттегля от грешника и тогава той остава без каквато и да е сила, с която да владее злите страсти на душата си, и без никаква закрила от злобата и враждата на Сатана. Разрушаването на Ерусалим е страшно и тържествено предупреждение към всички, играещи си с предложенията на Божествената благодат и противящи се на умоляванията на Божествената милост. Никога не е било давано по-категорично свидетелство за омразата на Бога към греха и за сигурното наказание, което ще постигне виновния.

Пророчеството на Спасителя за наказанията, очакващи Ерусалим, има и друго изпълнение, на което онова страшно опустошение е само слаба сянка. В участта на избрания град ние можем да видим участта на един свят, отхвърлил милостта на Бога и потъпкал закона Му. Мрачни са докладите за човешката окаяност, на която земята е била свидетел през дългите векове на престъпления. Сърцето се свива и духът отпада, когато се размишлява върху тези неща. Ужасни са резултатите от отхвърлянето на небесния авторитет. Но в бъдещето ни е разкрита още по-мрачна сцена. Свидетелството на миналото - дългата поредица от смутове, конфликти и революции, всички битки, “валяни в кръв” (Исая 9:5) - какво са те в сравнение с ужасите на онзи ден, когато обуздаващият Дух на Бога ще бъде напълно оттеглен от неправедните и няма повече да задържа избухването на човешките страсти и сатанинската ярост. Тогава светът ще види, както никога преди това, резултатите от управлението на Сатана.

Но в онзи ден, както и във времето на унищожаването на Ерусалим, Божият народ ще бъде избавен, всички, които са записани за живот (Исая 4:3). Христос е заявил, че ще дойде втори път, за да събере при Себе Си Своите верни: “Тогава ще се яви на небето знамението на Човешкия Син; и тогава ще заплачат всички земни племена, като видят Човешкия Син идещ на небесните облаци със сила и голяма слава. Ще изпрати Своите ангели със силен тръбен глас; и те ще съберат избраните Му от четирите ветрища, от единия край на небето до другия” (Матей 24:30-31). Тогава непослушните на евангелието ще бъдат убити с дъха на устата Му и изтребени с явлението на пришествието Му (по 2Сол. 2:8). Подобно на Израил в миналото неправедните погубват сами себе си; те стават жертва на собственото си нечестие. Чрез живота си в грях те не са в хармония с Бога, естеството им е станало толкова изродено и пълно със зло, че явяването на Неговата слава е унищожаващ огън за тях.

Нека хората внимават да не би да пренебрегнат урока, предаден им в думите на Христос. Както предупреди учениците Си за унищожаването на Ерусалим, като им даде знак за наближаващата гибел, за да се избавят, така Той е предупредил и света за деня на последното унищожение и е дал знаци за неговото приближаване, за да се избавят от идещия гняв всички, които пожелаят. Исус заявява: “И ще станат знамения в слънцето, в луната и в звездите, а по земята бедствие на

народите...” (Лука 21:25; Матей 24:29; Марко 13:24-26; Откр. 6:12-17). Всички, които видят тези предвестници на неговото идване, трябва да знаят, че “Той е близо при вратата” (Матей 24:33). “Бдете, прочее!” (Марко 13:35) - са Неговите думи на увещание. Тези, които обърнат внимание на предупреждението Му, няма да бъдат оставени в тъмнина, та оня ден да ги постигне неподготвени. А за онези, които не бдят, “Господният ден ще дойде като крадец нощем” (1Сол. 5:2).

И днес светът не е по-готов да повярва на вестта за сегашното време, отколкото евреите бяха готови да приемат предупреждението на Спасителя за Ерусалим. Когато и да дойде Денят на Бога, за безбожните той ще бъде ненадеен. Когато животът си върви по неизменния си кръг; когато хората са погълнати от удоволствия, бизнес, търговия, правене на пари; когато религиозните водачи възвеличават прогреса и просветата на този свят, а народът се люлее във фалшива сигурност - тогава, както среднощен крадец се промъква в незащитеното жилище, така внезапно ще връхлети гибелта над безгрижните и невярващите “и никак няма да избегнат”.


2