The great controversy

Сега членовете на Събранието предложиха две противоречиви мнения. Пратениците и представителите на папата отново поискаха да се пренебрегне охраната на реформатора. “Рейн - казаха те - трябва да приеме и неговата пепел, както преди столетие прие тази на Ян Хус” (пак там, кн. 9, гл. 9). Но германските принцове, макар че сред тях имаше паписти и заклети врагове на Лутер, протестираха срещу такова нарушение на публично дадената дума, окачествявайки го като позор за нацията. Те посочиха бедствията, които последваха смъртта на Хус, и заявиха, че не смеят да навлекат на Германия и на главата на своя млад император повторение на подобни ужасни злини.

В отговор на подлото предложение сам Карл каза: “Дори да изчезнат от света, честта и вярата трябва да намерят убежище в сърцата на князете” (пак там, кн. 7, гл. 9). Най-заклетите врагове на Лутер продължиха да увещават Карл да постъпи с реформатора така, както Сигизмунд бе постъпил с Хус - да го остави на милостта на църквата. Но спомняйки си сцената, когато Хус пред цялото събрание бе посочил на императора веригите си и му бе напомнил за неговата честна дума, Карл V заяви: “Не бих желал да се червя като Сигизмунд” (Ланфан. История на Констанския събор, т. 1, с. 422).

И все пак Карл съзнателно бе отхвърлил истините, представени от Лутер. “Аз съм твърдо решен да следвам примера на моите предшественици” - каза монархът (Д’Обине, кн. 7, гл. 9). Бе решил да не направи нито стъпка извън пътя дори на общоприетия обичай, за да тръгне по пътя на истината и правдата. Понеже бащите и дедите му бяха постъпвали така, и той желаеше да поддържа папството с всичката му жестокост и поквара. Ето как Карл взе своето решение - като отказа да приеме каквато и да било светлина в повече от приетата от предците и да поеме каквото и да било задължение, което те не бяха поели.

И днес има много хора, привързани по същия начин към обичаите и традициите на своите бащи. Когато Господ им изпрати допълнителна светлина, те отказват да я приемат, понеже тя не е била дадена на бащите им и не е била приета от тях. Но ние не сме поставени там, където са били поставени нашите предци, затова и нашите задължения и отговорности не са същите като техните. Няма да бъдем одобрени от Бога, след като гледаме примера на бащите си и по него определяме нашия дълг днес, а не изследваме истината за себе си. Отговорността ни е по-голяма от отговорността на предшествениците. Отговорни сме за светлината, която те са получили и която ни е връчена като наследство, но сме отговорни също и за допълнителната светлина, която сега ни осветява от Божието слово.

Христос каза на невярващите евреи: “Ако не бях дошъл и не бях им говорил, грях не биха имали; сега обаче нямат извинение за греха си” (Йоан 15:22). Същата Божествена сила бе говорила на императора и принцовете на Германия и чрез Лутер. Когато проблесна светлината от Божието слово, Духът на Бога за последен път умоляваше мнозинството в събранието. Както Пилат столетия преди това позволи на гордост и желание за популярност да затворят сърцето му за Изкупителя на света; както треперещият Феликс заповяда на вестителя на истината: “Засега си иди и когато намеря време, ще те повикам”; както гордият Агрипа бе изповядал: “Без малко ме убеждаваш да стана християнин!” (Деян. 24:25, 26:28), но все пак се отвърнаха от Небесната вест, така и Карл V, поддавайки се на изискванията на светска гордост и политика, реши да отхвърли светлината на истината.

Слухове за кроежи срещу Лутер се носеха надлъж и шир, причинявайки голяма възбуда из целия град. Реформаторът си бе спечелил много приятели, които, като познаваха вероломната жестокост на Рим към всички, дръзнали да изобличават покварите му, решиха, че той не бива да бъде пожертван. Стотици благородници се заклеха пред себе си да го защитават. Не малко хора открито порицаваха решението на краля като продиктувано от подчиненост на контролиращата власт на Рим. По вратите на къщите, както и на публични места, бяха разлепени афиши, някои от които осъждаха Лутер, а други го защитаваха. На един от тях просто бяха изписани забележителните думи на мъдреца: “Горко ти, земьо, когато царят ти е дете...” (Екл. 10:16). Всеобщият ентусиазъм в полза на Лутер в цяла Германия убеди както императора, така и Народното събрание, че всяка проявена към него несправедливост ще застраши мира на империята и дори стабилността на трона.

Фридрих Саксонски поддържаше мъдра сдържаност, внимателно прикривайки истинските си чувства към реформатора. Но в същото време го наблюдаваше с неуморима бдителност, следеше всяко негово движение, както и всяко движение на враговете му. Имаше и много, които не се опитваха да скрият симпатиите си към Лутер. Посещаваха го принцове, графове, барони и други видни личности - както светски, така и духовни лица. “Малката стаичка на доктора - писа Спалатин - не можеше да побере всички посетители, желаещи да му се представят” (Мартин, т. 1, с. 454). Даже и тези, които не бяха повярвали на неговите учения, не можеха да не се възхитят на благородната правдивост, подтикваща го по-скоро храбро да посрещне смъртта, отколкото да насили съвестта си.

Бяха полагани и сериозни усилия Лутер да се съгласи на компромис с Рим. Благородници и принцове му заявяваха, че ако продължава упорито да поддържа своето мнение вместо мнението на църквата и на съборите, скоро ще бъде изгонен от империята и лишен от всякаква защита. На този повик Лутер отговори така: “Евангелието на Христос не може да бъде проповядвано без скърби... защо тогава страхът или опасенията да ме отделят от Господа или от Божественото слово, което единствено е истинно? Не, не, по-скоро бих дал тялото си, кръвта си и живота си” (Д’Обине, кн. 7, гл. 10).

Отново го увещаваха да се подчини на преценката на императора относно книгите си и след това да не се страхува от нищо. “Съгласен съм с цялото си сърце - казваше в отговор - императорът, принцовете и дори най-нищожният християнин да изследват и преценяват моите трудове, но при едно условие - да имат за мярка Божието слово. Хората не могат да направят нищо, освен да му се подчиняват. Не ме карайте да накърнявам съвестта си, свързана и подчинена на Свещените писания” (пак там, кн. 7, гл. 10).

На друг опит да го склонят отговори: “Съгласен съм да се откажа от охраната си. Предавам моята личност и моя живот в ръцете на императора, но Словото на Бога - никога!” (пак там, кн. 7, гл. 10). Заявяваше, че с готовност ще се подчини на решението на един общ събор, но при единственото условие - съборът да решава според Писанието. “Онова, което засяга Божието слово и вярата - добави той, -

всеки християнин може да преценява толкова добре, колкото и папата, макар папата да е подкрепян от милиони събори” (Мартин, т. 1, с. 410). Накрая както приятели, така и врагове се убедиха, че всяко по-нататъшно усилие за помирение е безполезно.

Ако реформаторът бе отстъпил в една-единствена точка, Сатана и неговите множества щяха да спечелят победата. Но непоколебимата твърдост на Лутер бе средството църквата да се освободи и да започне нова и по-добра епоха. Влиянието на този единствен човек, дръзнал да мисли и действа самостоятелно по религиозните въпроси, трябваше да повлияе на църквата и на света не само по негово време, но и при бъдещите поколения. Твърдостта и верността му щяха да подкрепят в края на вековете всички, които ще минат през подобно преживяване. Могъществото и величието на Бога бяха издигнати над човешките събори и над огромната мощ на Сатана.

Скоро на Лутер бе заповядано чрез авторитета на императора да се завърне в дома си. Той знаеше, че това известие скоро ще бъде последвано от присъда. Застрашителни облаци надвисваха над пътя му, но когато напускаше Вормс, сърцето му бе изпълнено с радост и хваление. “Самият дявол - казваше той - пазеше папската цитадела; но Христос направи широк пробив в нея и Сатана бе принуден да признае, че Господ е по-мощен от него” (Д’Обине, кн. 7, гл. 11).

След като си замина, все още желаейки твърдостта му да не бъде погрешно сметната за бунт, Лутер писа на императора: “Бог, Който изследва сърцата, ми е свидетел, че съм готов с цялата си сериозност да се подчиня на Ваше величество, било в почит, било в позор, в живот или в смърт, във всичко без изключение, освен в Словото Божие, чрез което човек живее. Във всички дела на този живот моята вярност ще бъде непоколебима, защото тук загуба или печалба са без значение за спасението. Но когато се засягат вечни интереси, Бог не желае човекът да се подчинява на човека. Защото такова подчинение по отношение на духовните въпроси е всъщност истинско поклонение, а то трябва да се отдава единствено на Твореца” (пак там, кн. 7, гл. 11).

По време на пътуването си обратно от Вормс Лутер бе приет още по-бляскаво, отколкото на отиване. Високопоставени духовни лица приветстваха отлъчения монах и граждански владетели почетоха човека, осъден от императора. Накараха го да проповядва и той застана на амвона въпреки императорската забрана. “Аз никога не съм обещавал да вържа Божието слово - казваше той, - нито пък някога ще сторя това” (Мартин, т. 1, с. 420). Не мина много време откакто напусна Вормс, и папските привърженици надделяха, убеждавайки императора да издаде едикт срещу него. В този указ Лутер бе обявен за “самия Сатана в образа на човек и облечен в монашеско расо” (Д’Обине, кн. 7, гл. 11). Заповядано бе веднага, щом изтече срокът на охраната му, да бъдат взети мерки за спиране на реформаторското дело. На хората бе забранено да го подслоняват, да му дават храна или питие, както и да го подкрепят с думи или с действия публично или поединично. Трябваше да бъде уловен, където и да се намира, и предаден на властите. Неговите привърженици също трябваше да бъдат хвърлени в затвора, а имуществото им - конфискувано. Книгите му трябваше да бъдат унищожени и накрая, всички, осмелили се да действат против указа, да бъдат включени в неговата присъда. Курфюрстът на Саксония и най-приятелски настроените към Лутер принцове напуснаха Вормс веднага след заминаването му и императорският

картина - Мартин Лутер бил рисуван в 1529 г. гт Лукас Гранах, един от водещите художници на Реформацията. Тъй като Гранах бил както талантлив реалист, така и добър приятел на Лутер, портратите му вероятно са най-близо до истината

указ бе одобрен от Народното събрание. Сега римокатолиците ликуваха. Те смятаха, че съдбата на реформатора е решена.

Но в този час на опасност Бог бе предвидял път за спасение на Своя служител. Едно бдително око бе следяло всяко движение на Лутер и едно вярно и благородно сърце бе решило да го избави. Ясно бе, че Рим нямаше да се задоволи с нищо друго освен със смъртта на реформатора; той можеше да бъде спасен от челюстите на лъва само като се скрие. Бог даде мъдрост на Фридрих Саксонски да измисли план за запазването му. Със съдействието на верни приятели курфюрстът осъществи намерението си и Лутер бе укрит на сигурно място както от приятели, така и от врагове. На път за вкъщи той бе грабнат от своите придружители и отведен бързо през гората към замъка на Вартбург - усамотена планинска крепост. Отвличането, както и укриването му бяха обградени с такава тайнственост, че дълго време дори самият Фридрих не узна мястото, където се намираше. Това неведение не бе без определена цел. Докато курфюрстът не знаеше нищо за скривалището на Лутер, не можеше и да открие нещо за него. Той бе доволен само да знае, че реформаторът е в безопасност. Това му стигаше.

Пролетта, лятото и есента преминаха и дойде зимата, а Лутер продължаваше да бъде затворник. Алеандър и привържениците му ликуваха, тъй като светлината на евангелието привидно угасваше. Но всъщност реформаторът пълнеше лампата си от склада на истината; и светлината трябваше да изгрее с още по-голям и светъл блясък.

В приятелската безопасност на Вартбург Лутер за известно време се чувстваше щастлив, избавен от огъня и смутовете на битката. Но не можа за дълго да намери удовлетворение и спокойствие в почивката. Свикнал на активен и с жестоки конфликти живот, не понасяше продължително бездействие. В тези самотни дни пред очите му изпъкваше състоянието на църквата и той викаше отчаяно: “Уви, няма никой в тези последни дни на Божия гняв, който да застане като стена пред Господа и да спаси Израил!” (пак там, кн. 9, гл. 2). И мислите му отново се върнаха към самия него, опасявайки се да не би да бъде обвинен в страхливост поради оттеглянето си от борбата. Тогава се укори за бездействието и самодоволството си. А в същото време всекидневно вършеше много повече, отколкото изглеждаше възможно за един човек. Перото му нито ден не остана бездейно. Неприятелите му се ласкаеха, че са го смълчали, но в същото време оставаха учудени и смутени от реалното доказателство за неговата активност. Из цяла Германия се разпространяваха голям брой трактати, излезли изпод перото му. За сънародниците си Лутер извърши и най-ценната служба, като преведе Новия завет на немски. От своя скалист Патмос в продължение на почти цяла година проповядваше евангелието и укоряваше греховете и заблудите на своето време.

Но Бог бе оттеглил своя служител от сцената на обществения живот не просто за да го запази от гнева на враговете му или да му осигури спокойно време за неговите важни трудове. С това оттегляне трябваше да се постигнат много по-ценни резултати. В самотата и неизвестността на планинското си убежище Лутер бе отделен от всякаква земна поддръжка и лишен от човешка похвала. По този начин бе спасен от гордостта и самоувереността, които успехът тъй често предизвиква. Чрез страдание и смирение той бе подготвен да върви отново безопасно към шеметните висини, към които бе така неочаквано въздигнат.

Когато хората се радват на свободата, която истината им носи, те са склонни да превъзнасят тези, които Бог е употребил да строшат веригите на заблудата и предразсъдъка. Сатана се опитва да отклони мислите и чувствата на хората от Бога и да ги насочи към човешките инструменти. Кара ги да почитат простото средство, а да пренебрегват Ръката, направляваща всички събития на провидението. Твърде често религиозни водачи, възхвалявани и почитани по този начин, губят важността на своята зависимост от Бога и биват подведени да се доверяват на себе си. Като резултат от това те започват да се стремят да контролират ума и съвестта на хората, склонни да се ръководят от тях вместо от Божието слово. Делото на реформата често пъти се е забавяло поради духа, на който са се отдавали поддръжниците му. Бог искаше да запази Реформацията от тази опасност. Той желаеше тя да получи не човешки, а Божи отпечатък. Очите на хората бяха обърнати към Лутер като тълкувател на истината. Затова той бе отстранен, за да се насочат всички към вечния Автор на истината.

В избора на средствата за реформирането се вижда същият Божествен план, както и при основаването на църквата. Небесният учител не се спря на великите мъже на земята, титулуваните и богатите, свикнали да получават похвали и почит като народни водачи. Те бяха толкова горди и уверени в самохвалното си превъзходство, че не биха могли да бъдат повлияни да съчувстват на своите съчовеци и да станат съработници на скромния Назарянин. Към неучените, трудещи се рибари от Галилея бе отправен призивът: “Дойдете след Мене и аз ще ви направя ловци на човеци” (Матей 4:19). Тези ученици бяха скромни и склонни да бъдат поучавани. Колкото по-малко бяха повлияни от фалшивите учения на своето време, толкова по-успешно Христос можеше да ги наставлява и обучава за Своята служба. Така бе и в дните на Великата реформация. Водещите реформатори бяха хора със скромен живот, в своето време най-освободени от гордостта на високия ранг и от влиянието на фанатизма и попщината. Божият план бе да използва скромни инструменти, за да постигне големи резултати. Тогава славата няма да се отдава на хора, а на Този, Който действа чрез тях, та да желаят и да вършат както Му е угодно.

Няколко седмици след раждането на Лутер в хижата на миньор от Саксония, в овчарска колиба сред Алпите се роди Улрих Цвингли. Обкръжаващата обстановка в детството на Цвингли и ранното му възпитание го подготвиха за бъдещата мисия. Отгледан сред природни картини, изразяващи величие, красота и

поразяващо великолепие, душата му отрано се възхищаваше на славата, нощта и върховенството на Бога. Историята за героичните подвизи, извършени из родните планини, възпламеняваше младежкия му ентусиазъм. От набожната си баба слушаше скъпоценни библейски разкази, които тя бе подбрала от църковните легенди и предания. С голям интерес научаваше той за великите дела на патриарсите и пророците, за овчарите, които пазеха стадата си по хълмовете на Палестина, където ангели разговаряха с тях, за Бебето във Витлеем и за Човека от Голгота.

Бащата на Цвингли, както Йоханес Лутер желаеше синът му да получи добро образование и момчето рано напусна родната долина. Умът му се развиваше бързо и скоро възникна въпросът за намиране на добри учители, които да го подготвят. На тринадесетгодишна възраст отиде в Берн, където по това време се намираше най-изтъкнатото училище в Швейцария. Тук обаче се появи опасност, заплашваща да осуети надеждите за неговия многообещаващ живот. Калугерите направиха решителни усилия да го подмамят да влезе в манастир. Доминиканските и францисканските монаси си съперничеха в постигане на народното благоволение. Стараеха се да си го осигурят чрез великолепна външна украса на църквите, помпозност в церемониите и примамки с прочути мощи и чудотворни икони.

Доминиканците в Берн видяха, че ако спечелеха този талантлив млад учен, биха си осигурили както печалби, така и почести. Ранната му младост, дарбите му на оратор и писател, както и гениалният му усет към музика и поезия, биха били по-ефикасни за привличането на народа към техните богослужения и за увеличаването на приходите на ордена им, отколкото целия им блясък и помпозност. Те се стремяха да привлекат Цвингли в своя орден чрез измама и ласкателство. Лутер се бе погребал в монашеската килия още като студент и щеше да бъде загубен за света, ако Божието провидение не бе го освободило. Цвингли бе предпазен от тази опасност. Благодарение на Провидението неговият баща научи за кроежите на калугерите. Той не мислеше да позволи на детето си да последва празния и безполезен живот на монасите. Видя, че рискува синът му да остане безполезен за цял живот, и му нареди да се върне незабавно вкъщи.

Младежът се отзова на заповедта, но не се задържа задълго в родната долина и скоро поднови следването си, като за известно време бе изпратен в Базел. Именно там Цвингли чу за първи път евангелието за свободната Божия благодат. Витенбах, учител по древни езици, изучавайки гръцки и еврейски, бил доведен до Свещените писания. Така лъчи от Божествена светлина бяха огрели умовете на студентите, които обучаваше. Той заявяваше, че има една истина много по-древна и с безкрайно по-голяма стойност, отколкото теориите на учени и философи, древната истина, че смъртта на Христос е единственият откуп за грешника. За Цвингли тези думи бяха първите зари, предвестяващи утрото.

Скоро бе извикан от Базел да встъпи в своето житейско призвание. Първото му работно поле бе една енория в Алпите, много близо до родната му долина. Ръкоположен за свещеник, той “се отдаде с цялата си душа на изследване на Божествената истина, защото добре съзнаваше - казва един негов другар реформатор - колко много трябва да знае този, на когото е поверено Христовото стадо” (Уайли, кн. 8, гл. 5). Колкото повече изследваше Писанията, толкова по-ясно изпъкваше пред него противоречието между истините в тях и лъжеученията

на Рим. С цялото си същество се предаде на Библията и я възприе като Божие слово, като единствено, достатъчно и непогрешимо правило. Разбра, че тя сама тълкува себе си. Не се осмеляваше да обяснява Писанието, за да поддържа някаква предварително изградена теория или учение, но смяташе за свой дълг да научи какво е прякото и явно учение на Божието слово. Стараеше се да използва всяко средство, за да стигне до пълното и правилно разбиране на значението му и призоваваше помощта на Светия Дух, Който, както заявяваше той, ще открие това на всички, ако Го търсят искрено и с молитва.

“Писанията - казваше Цвингли - идват от Бога, а не от човека. И Бог, Който осветлява човека, ще ти даде да разбереш, че Словото идва от Бога. Божието слово... не може да изневери; то е ясно, то обяснява себе си, то само се разкрива, просветлява душата със спасение и благодат, утешава я в Бога, смирява я, така че тя да загуби себе си и даже да се откаже от себе си и да прегърне Бога.” Цвингли бе опитал истинността на тези думи. Ето какво писа за своя опит от това време: “Когато... започнах да се отдавам напълно на Свещените писания, философията и теологията винаги предизвикваха у мен недоумение и противоречиви мисли. Накрая взех следното решение: “Ти трябва да оставиш всички тези лъжи и да се стремиш да научиш онова, което Бог иска да каже направо от Своето просто Слово. Тогава започнах да моля Бога за Неговата светлина и Писанията започнаха да стават много по-лесни за мен” (пак там, кн. 8, гл. 6).

Учението, което Цвингли проповядваше, не бе получено от Лутер. То бе учението на Христос. “Ако Лутер проповядва Христос - казваше швейцарският реформатор, - тогава той върши това, което и аз върша. Тези, които той е довел при Христа, са много по-многобройни от онези, които аз съм довел. Но това няма значение. Аз не желая да нося никое друго име, освен това на Христос, Чийто войник съм и Той единствен е мой Началник. Не съм писал нито една буква на Лутер, нито пък Лутер на мен. И защо?... За да бъде показано колко много Духът на Бога е в съгласие със Себе Си, тъй като ние и двамата, без да сме се срещали, проповядваме толкова еднакво учението на Исус” (Д’Обине, кн. 8, гл. 9).

В 1516 г. Цвингли бе поканен да стане проповедник в манастира в Айсиделн. Тук той трябваше да види отблизо покварите на Рим и като реформатор да внуши влияние, което щеше да се почувства далеч от неговите родни Алпи. Сред главните примамки за посетителите в Айсиделн беше и един образ на Дева Мария, за който се казваше, че притежавал силата да върши чудеса. Над портите на манастира имаше надпис: “Тук може да се получи пълно опрощение на греховете” (пак там, кн. 8, гл. 5). При олтара на Дева Мария се стичаха богомолци през всички сезони, но по време на освещаването на големия годишен празник идваха множества от всички краища на Швейцария, а дори и от Франция и Германия. Цвингли, страшно огорчен от гледката, използва случая, за да проповядва на тези роби на суеверието свобода чрез евангелието.

“Не си въобразявайте - казваше той, - че Бог е повече в този храм, отколкото в която и да било част на творението. Каквато и да е страната, в която живеете, Бог е около вас и ви чува... Могат ли безполезни дела, дълги поклоннически пътувания, жертвоприношения, икони, призоваване на Дева Мария или на светии да ви осигурят Божията благодат?... Каква полза има многословието, с което изпълваме нашите молитви? Каква сила има лъскавото расо, гладко остриганата глава, дългата развяваща се мантия и обшитите със злато чехли?... Бог гледа в сърцето, а нашите сърца са далеч от Него.” “Христос - повтаряше той, - Който веднъж бе принесен жертва на кръста, е приношението и жертвата, достатъчна за греховете на вярващите през цялата вечност” (пак там, кн. 8, гл. 5).

За много слушатели тези думи бяха неприятни. Тежко разочарование бе за тях да узнаят, че уморителното им пътуване е било напразно. Не можеха да разберат предложеното им даром прощение чрез Христос. Бяха доволни от стария път към Небето, маркиран от Рим. Отдръпваха се пред объркващата ги възможност да търсят нещо по-добро. За тях бе по-лесно да поверят спасението си на свещениците и на папата, отколкото да се стремят към чистота на сърцето.

Но други приемаха с радост благата вест за изкупление чрез Христос. Предписаните от Рим обреди не бяха успели да им донесат душевен мир и те с вяра приемаха кръвта на Спасителя като умилостивение. Връщаха се по домовете си, за да разкрият и на други скъпата светлина, която бяха получили. Така истината се разнасяше от селце в селце, от град в град и броят на поклонниците-богомолци при олтара на Дева Мария намаля значително. Намаляха и доброволните пожертвувания, а оттам и заплатата на Цвингли, отделяна от тях. Но това само го радваше, защото видя, че силата на фанатизма и суеверието се пречупваха.