The great controversy



страница12/43
Дата22.07.2016
Размер7.74 Mb.
#302
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   ...   43

Църковните власти не бяха слепи за делото му. Но за момента се въздържаха да се намесят. Все още се надяваха да го спечелят чрез ласкателства; а междувременно истината завладяваше сърцата на народа.

Работата на Цвингли в Айсиделн го подготви за едно по-обширно поле, в което той скоро трябваше да навлезе. След три години бе призован да заеме службата на проповедник в катедралата на Цюрих. По онова време Цюрих бе най-важният град в швейцарската конфедерация и внушаваното оттам влияние се чувстваше навсякъде. Духовните лица обаче, по чиято покана той дойде в Цюрих, желаеха да предотвратят всякакви нововъведения и му дадоха точни инструкции за задълженията.

“Трябва да полагате всички усилия - казаха те, - за да събирате приходи за управителното тяло на катедралата, без да пропускате и най-малкия. Трябва да увещавате верните както от амвона, така и в изповедалнята да плащат всички десятъци и приноси и да показват чрез доброволни пожертвувания привързаността си към църквата. Старателно ще се грижите за увеличаване на приходите от болни, от литургии и изобщо от всяка църковна наредба.” “Що се отнася до раздаването на причастието и тайнствата, проповядването и грижата за стадото - добавиха неговите наставници, - те също спадат към задълженията на капелана. Но за тях може да си вземете помощник - особено за проповядването. Няма да причастявате никой освен знатни личности, и то само когато ви повикат; забранено ви е да вършите това, без да разграничавате личностите” (пак там, кн. 8, гл. 6).

Цвингли изслуша тези препоръки мълчаливо и в отговор, след като изрази благодарността си за почитта да бъде призован за този важен пост, обясни поведението, което възнамеряваше да има. “Животът на Христос дълго време е бил скриван от народа. Ще проповядвам върху цялото евангелие от Свети Матей..., като черпя единствено от изворите на Писанието; като изпитвам неговите дълбини; като сравнявам един текст с друг и като търся разбиране чрез постоянна и сериозна молитва. На Божията слава, на прославата на Неговия единороден Син, на истинското спасение на души и на тяхното назидание в истинската вяра ще посветя службата си” (пак там, кн. 8, гл. 6). Макар някои от духовниците да не

одобриха този план и да се опитаха да го разубедят, Цвингли остана непоколебим. Заяви, че няма да въвежда някакъв нов метод, а ще използва стария, употребяван от църквата в по-предишни и по-чисти времена.

Вече бе събуден интерес към истините, които той поучаваше, и народът се стичаше на големи групи да слуша неговата проповед. Много хора, които отдавна бяха спрели да посещават службите, сега станаха редовни слушатели. Своето проповедничество започна, отваряйки евангелията, четейки и обяснявайки на дошлите боговдъхновения разказ за живота, ученията и смъртта на Христос. И тук, както и в Айсиделн, той представяше Божието слово като единствения непогрешим авторитет, а смъртта на Христос - като единствената, пълна и достатъчна жертва. “При Христос - казваше - искам да ви заведа, при Христос, истинския източник на спасение” (пак там, кн. 8, гл. 6). Около проповедника се тълпяха хора от всички класи - от държавници и учени до занаятчии и селяни. С дълбок интерес слушаха словата му. Цвингли не само възвестяваше предложението за едно безплатно спасение, но смело порицаваше злините и покварите на своето време. На връщане от катедралата много хора хвалеха Бога: “Този човек - казваха те - е проповедник на истината. Той ще бъде нашият Мойсей, който ще ни изведе от египетската тъмнина” (пак там, кн. 8, гл. 6).

Отначало трудовете му бяха приемани с голям ентусиазъм, но след известно време се появи съпротива. Монасите започнаха да пречат на работата и да осъждат ученията му. Мнозина го нападаха с присмех и подигравки; други прибягваха до дързост и закани. Но Цвингли понасяше всичко с търпение, като казваше: “Ако желаем да спечелим нечестивите за Исуса Христа, трябва да си затваряме очите за много неща” (пак там, кн. 8, гл. 6).

По това време се появи друг сподвижник, използван за напредъка на делото на реформата. Приятел на Цвингли от реформираната база изпрати някой си Луциан с трудове на Лутер. Приятелят предполагаше, че продажбата на книгите би могла да се окаже мощно средство за разпръскване на светлината. “Разберете - писа той на Цвингли - дали този човек притежава достатъчно благоразумие и умение, и ако е така, нека от селище на селище, от град на град, от селце на селце и даже от къща на къща разнася между швейцарците трудовете на Лутер и особено неговото изложение на Господнята молитва, написано за миряни. Колкото по-известни са те, толкова повече купувачи ще се явят” (пак там, кн. 8, гл. 6). Така светлината си пробиваше път.

Винаги когато Бог се готви да строши оковите на неверието и предразсъдъка, Сатана започва да действа с по-голяма сила, за да обгърне хората в мрак и да ги обвърже още по-здраво в робство. Когато в различни страни се надигнаха мъже, представящи на народа прощението и оправданието чрез кръвта на Христос, Рим продължи с подновена енергия да отваря своя пазар по цялото християнство, предлагайки опрощение срещу пари.

Всеки грях имаше цена и на хората се даваше пълна свобода да извършват престъпления, стига църковното съкровище да остава пълно. Така двете движения напредваха успоредно: едното, предлагащо опрощение на греха срещу пари, и другото - опрощение чрез Христос, като Рим разрешаваше греха и правеше от него източник на приходи, а реформаторите осъждаха греха и посочваха Христос като умилостивител и избавител.

В Германия продажбата на индулгенции бе поверена на доминиканските монаси и бе ръководена от безсрамния Тецел. В Швейцария търговията бе предоставена в ръцете на францисканците под надзора на италианския монах Самсон. Той бе вече направил добра услуга на църквата с осигурените от Германия и Швейцария огромни суми, с които пълнеше папската съкровищница. Сега пътуваше из Швейцария, като привличаше големи тълпи, ограбваше от бедните селяни оскъдните им доходи и изискваше от заможните класи богати дарове. Но влиянието на реформата вече се чувстваше в намаляването на тази търговия, макар че не можеше съвсем да я спре. Цвингли бе още в Айсиделн, когато Самсон, наскоро след влизането си в Швейцария, пристигна със стоката си в съседен град. Преценявайки правилно мисията му, реформаторът незабавно започна да му се противопоставя. Двамата не се срещнаха, но Цвингли така успешно изобличи претенциите на калугера, че го принуди да напусне и да се насочи към други части на страната.

В Цюрих Цвингли проповядваше горещо против търговците на прощение и, когато Самсон стигнеше до определено място, пратеник на общинското управление го посрещаше с известието да продължава по пътя си. Накрая си осигури влизане с хитрост, но бе отпратен без да продаде и едно-единствено опрощение. Скоро след това напусна Швейцария.

Голям тласък на реформата бе даден с появата на чумата или Черната смърт, която връхлетя Швейцария през 1519 г. Когато хората бяха изправени с лице пред гибелта, мнозина почувстваха колко празни и безполезни са прощенията, купени напоследък. И те закопняха за една по-сигурна основа на вярата си. Цвингли се разболя в Цюрих. Толкова бе зле, че всяка надежда за неговото възстановяване бе изчезнала и надлъж и шир се разнесе слухът, че е умрял. В този час, изпитващ неговата надежда и кураж, той остана непоклатим. Гледаше с вяра на кръста на Голгота, уповавайки се на това достатъчно умилостивение за грях. Когато се възвърна от портите на смъртта, започна да проповядва евангелието с още по-голяма жар, отколкото преди, и думите му влияеха с необикновена сила. Народът посрещна с радост своя завърнал се от прага на гроба любим пастор. Самите посрещачи бяха дошли от посещения на болни и умиращи и чувстваха както никога по-рано колко ценно е евангелието.

Цвингли бе стигнал до едно по-ясно разбиране на истината и сам бе преживял по-пълно нейната обновяваща сила. Грехопадението на човека и изкупителният план - това бяха темите, които го занимаваха. “В Адам ние всички сме мъртви, потънали в поквара и осъждение” (Уайли, кн. 8, гл. 9). “Христос... е изкупил за нас едно безкрайно спасение... Неговото страдание е... една вечна жертва, вечно способна да лекува; тя задоволява завинаги Божествената справедливост за всички, разчитащи на нея с твърда и непоклатима вяра.” И все пак той учеше ясно, че Христовата благодат не освобождава хората да продължават да грешат. “Там, където има вяра в Бога, там е Бог; а където Бог пребъдва, там съществува усърдие, там има копнеж и порив към добри дела” (Д’Обине, кн. 8, гл. 9).

Толкова голям бе интересът към проповядването на Цвингли, че идващите тълпи да го слушат изпълваха катедралата до краен предел. Малко по малко, според възможността на хората да възприемат, той им откриваше истината. Внимаваше много да не представи още от самото начало онези въпроси от нея, които биха ги стреснали и биха възбудили предразсъдъци. Целта му бе да печели сърцата им за Христовите учения, да ги смекчи чрез Неговата любов и да им представи Неговия пример; а когато приемат принципите на евангелието, предразсъдъците и суеверните им вярвания и обичаи неминуемо ще бъдат съборени.

Реформацията в Цюрих напредваше стъпка по стъпка. Силно обезпокоени, неприятелите й се вдигнаха на решителна съпротива. Една година преди това монахът от Витенберг бе изрекъл своето “не” на папата във Вормс и сега по всичко изглеждаше, че подобна съпротива ще има срещу папските претенции и в Цюрих. Броят на атаките срещу Цвингли растеше. От време на време в папските кантони бяха изгаряни ученици на евангелието, но това не бе достатъчно; учителят на ереста трябваше да бъде смълчан. За тази цел епископът на Констанс изпрати трима пълномощници в съвета на Цюрих, обвинявайки Цвингли, че учи народа да пристъпва църковните закони и по този начин поставя в опасност мира и добрия ред на обществото. Ако се пренебрегне авторитетът на църквата - настояваше той, - ще последва всемирна анархия. Цвингли отговори, че от четири години проповядва евангелието в Цюрих, “който е най-спокойният и мирен град в цялата конфедерация”. “Тогава - казваше - не е ли християнството най-добрата защита за всеобщата сигурност” (Уайли, кн. 8, гл. 11).

Пълномощниците увещаха съветниците да останат в църквата, “вън от която - заявиха те - няма никакво спасение”. Цвингли отговори: “Нека това обвинение не ви смущава. Основата на църквата е същата скала, същият Христос, който даде на Петър името Си, защото Го изповяда. Във всеки народ този, който вярва с цялото си сърце в Господа Исуса, е приет от Бога. Ето тук наистина е църквата, вън от която никой не може да бъде спасен” (Д’Обине. Лондонско издание, кн. 8, гл. 11). Като резултат от тази конференция, един от тримата пратеници на епископа прие реформираната вяра.

Съветът отказа да предприеме действия срещу Цвингли и Рим се приготви за ново нападение. Когато бе известен за заговорите на враговете си, реформаторът възкликна: “Нека дойдат. Аз се страхувам от тях толкова, колкото надвисналата скала се страхува от вълните, които гърмят в подножието й” (Уайли, кн. 8, гл. 11). Усилията на духовниците само поощряваха делото, което те се стремяха да унищожат. И истината продължаваше да се разпространява. Привържениците й в Германия, обезсърчени от изчезването на Лутер, се окуражиха отново, като видяха развитието на евангелието в Швейцария.

Когато Реформацията се затвърди в Цюрих, плодовете й се видяха още по-ясно: порокът намаляваше, а редът и хармонията се увеличиха. “Съвършен мир обитава в нашия град - писа Цвингли, - никакви разпри, никакви лицемерия, никаква завист, никаква борба. Откъде може да дойде такова единство, ако не от Господа и нашето учение, което ни изпълни с плодовете на мир и благочестие?” (пак там, кн. 8, гл. 15).

Спечелените от Реформацията победи раздвижиха още повече привържениците на Рим да положат всякакви усилия за нейното унищожаване. Виждайки колко малко бе постигнато с преследването и потискането на Лутеровото дело в Германия, те намислиха да посрещнат реформата със собственото й оръжие. Решиха да проведат диспут с Цвингли и, за да са сигурни в победата си, уредиха да си запазят правото да избират въпросите на дискусията и не само това, а и мястото на борбата, както и съдиите, които трябваше да решават кой е победителят в спора. И ако веднъж успееха да поставят Цвингли под властта си, щяха да се погрижат да не им се изплъзне повече. Смятаха, че смълчат ли веднъж водача, движението бързо ще бъде смазано. Истинската им цел обаче бе внимателно прикривана.

Полемиката трябваше да се състои в Баден. Но Цвингли не отиде. Цюрихският съвет, подозирайки замислите на папистите и предупреден за тях от издигнатите клади за изповядващите евангелието в папските кантони, забрани на своя пастор да се излага на тази опасност. В Цюрих той бе готов да се срещне с всички защитници на Рим, но да отиде в Баден, където току-що бе пролята кръвта на мъченици за истината, означаваше да се подложи на сигурна смърт. Йоколампадиус и Халлер бяха избрани да представят реформаторите, а прочутият доктор Ек, подкрепян от цяла група учени, доктори и прелати, беше поддръжникът на Рим.

Макар че Цвингли не присъстваше на конференцията, неговото влияние се чувстваше. Всички секретари бяха избрани от средата на папските привърженици, а на останалите бе забранено да си водят бележки под заплахата от смъртно наказание. Въпреки това Цвингли всеки ден получаваше верен доклад за всичко казано в Баден. Един студент, присъстващ на диспута, всяка вечер правеше точно сведение за представените в съответния ден аргументи. Други двама студенти се бяха заели всеки ден да препращат документите с ежедневните писма на Йоколампадиус до Цвингли в Цюрих. Реформаторът отговаряше, давайки съвети и наставления. Той пишеше писмата си през нощта, а на сутринта студентите се връщаха с тях в Баден. За да избегнат съмнението на стражата при градските порти, пратениците носеха на главите си кошници с домашни птици и можеха да преминават безпрепятствено.

Така Цвингли продължаваше борбата с коварните си противници. “Работеше повече - казваше Микониус - чрез размишления, безсънни нощи и съвети, които изпращаше в Баден, отколкото, ако бе присъствал лично пред своите врагове” (Д’Обине, кн. 11, гл. 13).

Романистите, въодушевени от очаквания триумф, бяха дошли в Баден с най-богатите си одежди и окичени със скъпоценности. Живееха и се хранеха разкошно, масите им бяха отрупани с най-скъпи деликатеси и с най-избрани вина. Бремето на свещеническите им задължения бе облекчавано от веселби и пиршества. Реформаторите се появиха в забележителен контраст и на тях народът гледаше едва ли не като на група просяци, чиято оскъдна храна ги задържаше твърде кратко на масата. Хазаинът на Йоколампадиус, който имаше възможност да го наблюдава в стаята му, го намираше винаги зает с изучаване или молитва и силно озадачен докладваше, че във всеки случай еретикът е поне “твърде набожен”.

На конференцията “Ек надуто се качи на великолепно украсен амвон, докато скромният Йоколампадиус, облечен съвсем просто, бе накаран да заеме място срещу опонента си на грубо изработен стол (пак там, кн. 11, гл. 13). Гръмливият глас на Ек и безграничната му самоувереност не го напускаха никога. Ревността му бе разпалена от надеждата за злато, както и за слава; защото защитникът на вярата трябваше да бъде възнаграден с доста щедра сума. Когато му липсваха по-добри аргументи, прибягваше към обиди, дори и към ругатни.

Йоколампадиус, скромен и неуверен в себе си, не искаше да участва в двубоя, но след сериозни колебания се реши. Започна с тържествената декларация: “Аз не признавам никакво друго мерило за преценка освен Божието слово” (пак там, кн. 11, гл. 13). Макар държанието му да бе любезно и почтително, оказа се много способен и смел. Докато романистите според традицията се позоваваха на авторитета на църковните обичаи, реформаторът се придържаше твърдо към Свещените писания. “Обичаят - казваше той - няма голяма сила в нашата Швейцария, освен ако не е в съгласие с конституцията; а пък по въпросите на вярата Библията е нашата конституция” (пак там, кн. 11, гл. 13).

Контрастът между двамата противници в диспута не остана без последствие. Спокойните, ясни разсъждения на реформатора, представени така вежливо и скромно, печелеха умовете, които се отдръпваха с отвращение от надутите и тщеславни домогвания на д-р Ек.

Диспутът продължи осемнадесет дни. В края му папистите с голяма увереност претендираха, че са удържали победа. Тъй като повечето от делегатите бяха на страната на Рим, съборът обяви реформаторите за победени и заедно с Цвингли, техния водач - отлъчени от църквата. Но плодовете на конференцията разкриха на чия страна е предимството. Резултатът от спора бе силен тласък в развитието на протестантското дело и не след дълго важните градове Берн и Базел се обявиха за Реформацията.


10
По-нататъшното развитие на

реформацията в Германия


Тайнственото изчезване на Лутер предизвика учудването и ужаса на цяла Германия. Навсякъде питаха за него. Разпространяваха се най-странни слухове и много хора вярваха, че е убит. Скърбяха не само явните му приятели, но и хилядите, които не бяха застанали открито на страната на Реформацията. Мнозина се обвързваха с тържествена клетва да отмъстят за неговата смърт.

Папските водачи с ужас установиха до каква степен бе нараснала омразата към тях. Отначало ликуваха заради предполагаемата смърт на Лутер, но скоро пожелаха да се скрият от народния гняв. Докато той бе сред тях, враговете му не се бяха смущавали и от най-смелите му дела, както се смущаваха, когато бе изчезнал. Тези, които яростно се стремяха да унищожат дръзкия реформатор, сега, когато той бе станал безпомощен пленник, бяха обхванати от страх. “Единственото средство, което ни остава да се спасим - казваше един, - е да запалим факли и да търсим Лутер по целия свят, за да го върнем на народа, който го иска” (Д’Обине, кн. 9, гл. 1). Едиктът на императора изглеждаше съвсем безсилен. Папските представители негодуваха, като виждаха, че той привлича вниманието много по-малко, отколкото участта на Лутер.

Новината, че е в безопасност, макар и затворник, успокои народа и в същото време възбуди още повече ентусиазма в негова полза. Книгите му се четяха още по-жадно, отколкото преди. Все по-голям брой хора се присъединяваха към делото на героичния мъж, който при такива страшни обстоятелства и с такъв риск бе защитил Божието слово. Реформацията се засилваше непрекъснато. Семето, пръснато от Лутер, никнеше навсякъде. Отсъствието му извърши работа, която неговото присъствие не би могло никога да свърши. Сега, когато великият водач бе отнет, други работници почувстваха по-голяма отговорност. С нова вяра и сериозност те положиха всички усилия да вървят напред и да работят до предела на силите си, за да не бъде спъвано така благородно започнатото дело.

Но и Сатана не бездействаше. Той се опита да направи онова, което предприема при всяко реформаторско движение - да измами и унищожи хората, като вместо истинското дело ги подмами с нещо фалшиво. Както в християнската църква през I в. имаше фалшиви христосовци, така и в XVI в. Сатана издигна фалшиви пророци.

Няколко души, повлияни силно от вълненията в религиозния свят, си въобразиха, че са получили специални откровения от Небето и започнаха да твърдят, че по Божествен начин им е поверено да продължат делото до приключване на Реформацията, която, както заявиха те, била току-що започната от Лутер. Всъщност те рушаха самото дело, което реформаторът бе съградил. Отхвърлиха великия принцип - основата на Реформацията, че Божието слово е единствено и достатъчно правило за вяра и живот; и непогрешимия си водач заменяха с непостоянното несигурно мерило на собствените си чувства и впечатления. Чрез този акт на отстраняване на великия откривател на заблудата и лъжата се отваряше път на Сатана да управлява умовете, както си иска.

Един от тези фалшиви пророци претендираше, че е получил наставления от ангел Гавриил. Студент, присъединил се към него, заряза занятията си, заявявайки, че е надарен от самия Бог с мъдрост да тълкува Неговото Слово. Други, по природа склонни към фанатизъм, се причислиха към тях. Действията на тези ентусиазирани хора причиниха не малко вълнение. Проповядването на Лутер навсякъде бе пробудило у народа чувство за необходимостта от реформа и сега някои наистина честни хора бяха подведени от твърденията на новите пророци.

Водачите на движението се отправиха за Витенберг и представиха своите претенции пред Меланхтон и неговите съработници. Те казаха: “Ние сме изпратени от Бога, за да учим народа. Имаме съкровени разговори с Господа; знаем какво ще се случи; с една дума, ние сме апостоли и пророци и затова се обръщаме към д-р Лутер” (пак там, кн. 9, гл. 7).

Реформаторите бяха учудени и объркани. Това бяха нови неща, с които никога преди това не се бяха срещали и не знаеха какво да предприемат. Меланхтон отбеляза: “Наистина в тези хора има необикновен дух, но какъв?... От една страна, нека внимаваме да не угасваме Божия Дух, но от друга, да не бъдем отклонени от духа на Сатана” (пак там, кн. 9, гл. 7).

Плодовете на новото учение станаха явни много скоро. Народът бе прилъган да занемари Библията и да я отхвърли изцяло. В училищата настана пълен безпорядък. Студентите, пренебрегвайки всякакви ограничения, изоставяха занятията си и напускаха университета. Хората, които се смятаха компетентни да съживят и ръководят делото на Реформацията, успяха само да го доведат до ръба на гибелта. Сега романистите си възвърнаха увереността и възкликнаха тържествуващи: “Още една последна битка и всичко ще бъде спечелено” (пак там, кн. 9, гл. 7).

Когато Лутер във Вартбург чу за случилото се, каза с дълбока загриженост: “Винаги съм очаквал, че Сатана ще ни изпрати тази язва” (пак там, кн. 9, гл. 7). Той разбра истинския характер на самозваните пророци и видя опасността, заплашваща делото на истината. Опозицията на папата не му бе причинила такова голямо смущение и страдание, каквито сега преживяваше. От средата на изповядващите се за приятели на Реформацията се бяха издигнали най-лошите й врагове. Самите истини, донесли такава голяма радост и утеха, сега се използваха за възбуждане на борби и смут в църквата.

За делото на Реформацията Лутер бе подтикнат от Божия Дух и бе заведен по-далеч, отколкото сам бе искал. Нямаше намерение да заема позицията, на която бе застанал, нито пък да прави някакви радикални промени. Бе само инструмент в ръцете на Безкрайната Сила. Все пак често трепереше за резултатите от делото си. Веднъж каза: “Ако знаех, че моето учение вреди на един човек, на един-единствен човек, колкото нищожен и незначителен да е той, което не може да бъде, защото това е самото евангелие, аз по-скоро бих пожелал да умра десет пъти, отколкото да се отрека от него” (пак там, кн. 9, гл. 7).

А сега Витенберг, самият център на Реформацията, попадаше бързо под властта на фанатизма и беззаконието. Това ужасно състояние не бе резултат от ученията на Лутер, но враговете му по цяла Германия хвърляха вината върху него. С горчивина в душата си реформаторът си задаваше въпроса: “Може ли в такъв случай това да бъде краят на великото дело на Реформацията?” (пак там, кн. 9, гл. 7). И отново, когато дискутираше с Бога в молитва, мирът нахлуваше в сърцето му. “Делото не е мое, но Твое собствено - казваше той. - Ти не ще позволиш то да бъде покварено от предразсъдък или фанатизъм.” Но мисълта да остане по-дълго настрана от конфликта в такава криза ставаше непоносима. Реши да се завърне във Витенберг.

Предприе без отлагане опасното пътуване. Намираше се под проклятието на империята. Враговете му имаха право да го убият; на приятелите му бе забранено да му помагат или да го подслоняват. Императорското управление вземаше най-строги мерки срещу неговите привърженици. Но Лутер виждаше, че делото на евангелието е в опасност и в името на Господа тръгна безстрашно да се бори за истината.

В писмо до курфюрста, след като обяви намерението си да напусне Вартбург, Лутер каза: “Нека бъде известно на Ваше височество, че аз отивам във Витенберг под покровителство, много по-висше от това на принцове и курфюрсти. Не мисля да моля за подкрепа от страна на Ваше височество и е далеч от желанието ми да искам Вашата закрила, по-скоро бих искал аз да ви закрилям. Ако знаех, че Ваше височество може или желае да ме закриля, не бих отишъл изобщо във Витенберг. Няма меч, който може да помогне на това дело. Единствен Бог трябва да извърши всичко без помощта или съдействието на човек. Онзи, който има най-голяма вяра, той е най-способен да закриля” (пак там, кн. 9, гл. 8).


Каталог: 2011
2011 -> Щрихи към психодинамичната картина на тренинг групата
2011 -> Роля и значение на бизнес комуникациите
2011 -> Тест по Математика – събиране и изваждане на естествените числа
2011 -> Програма април 2011 Габрово 1, петък 17. 30 ч., Дом на хумора и сатирата, Залата на жирафите
2011 -> Евгений Гиндев световната конспирация
2011 -> Доклад за дейността на омбудсмана на
2011 -> Мотиви: по нох дело / 2011 година по описа на Е. районен съд
2011 -> Наредба №36 от 30 ноември 2005 Г. За изискванията към козметичните продукти


Сподели с приятели:
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   ...   43




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница