The great controversy

Папистите решиха да заглушат онова, което наричаха “дръзко упорство”. Те се опитаха да предизвикат резцепление сред поддръжниците на Реформацията и да сплашат всички, които не се бяха обявили открито в нейна полза. Най-после представителите на свободните градове бяха призовани пред Народното събрание и от тях бе поискано да заявят, че ще отстъпят пред условията на предложението. Те помолиха да им бъде дадено време да помислят, но напразно. Подложени на това изпитание, почти половината от тях преминаха на страната на реформаторите. Тези, които по такъв начин отказаха да жертвуват свободата на съвестта си и правото на лично мнение, добре знаеха, че позицията им ги излага на бъдеща критика, осъждане и преследване. Един от делегатите каза: “Ние трябва или да се отречем от словото Божие, или да бъдем изгорени” (пак там, кн.13, гл.5).

Карл Фердинанд, който бе представител на императора в Народното събрание, прецени, че ако принцовете не бъдат накарани да приемат и подкрепят декрета, неминуемо ще настъпят сериозно разцепление и раздори, затова той се опита да го постигне чрез увещания, знаейки добре, че употереби ли върху тях насилие, само би ги направил по-решителни. Той “помоли князете да приемат декрета, уверявайки ги, че императорът ще бъде извънредно доволен от тях”. Но тези храбри мъже познаваха една по-висша власт, която стои над земните управници и затова отговориха спокойно: “Ние ще се подчиним на императора във всичко, което би допринесло за поддържането на мира и за прослова на Бога” (пак там, кн.13, гл.5).

Накрая, в Народното събрание, кралят обяви на курфюрста и на неговите приятели, че указът “е вече оформен като императарски декрет” и че “не им остава нищо друго, освен да се подчинят на мнозинството”. Щом изрече това, той се оттегли от събранието, без да даде на реформаторите възможност за защита или отговор. “Напразно те изпратиха една депутация да го помоли да се върне”. На техния протест той отговорил кратко: “Въпросът вече е решен; за всички остава само подчинението” (пак там, кн.13, гл.5).

Императорската партия бе убедена, че християнските князе са решени да се придържат към Свещените писания, като по-висши от човешките учения и закони; а знаеше също така, че където този принцип се приеме, папството неминуемо ще бъде унищожено. Но, забелязвайки само “нещата, които се виждат”, както и хиляди преди тях го бяха правили, те се ласкаеха, че делото на императора и на папата бе силно, докато онова на реформаторите - слабо. Ако реформаторите бяха разчитали на човешка подкрепа, те наистина щяха да бъдат толкова слаби, колкото ги смятаха папистите. Но макар и малобройни и несъгласни с Рим, те все пак бяха силни. Не приеха “декрета на Народното събрание към Божието слово и отношението на императора Карл към Исус Христос, Царя на царете и Господа на господарите” (пак там, кн.13, гл.6).

След като Фердинанд отказа да уважи убежденията им, принцовете решиха, без да обръщат внимание на отсъствието му, да представят незабавно своя Протест пред Народното събрание. Затова за целта изготвиха тържествена декларация и я представиха пред Народното събрание:

“Чрез настоящата ние протестираме пред Бога, нашия едничък Създател, Пазител, Изупител и Спасител, Който един ден ще бъде и наш Съдия, и заявяваме пред всички хора и всички създания, че нито одобряваме, нито поддържаме в нещо, било за себе си, било за нашия народ, предложения декрет по отношение на каквото и да е, което е противно на Бога и на святото Му Слово, на живата ни съвест и спасението на душите ни”.

“Какво! Да потвърдим този едикт! Да признаем, че когато Всемогъщият Бог призовава един човек към познание за Него, този човек въпреки всичко да не може да приеме това познание!”... “Няма друго сигурно учение, освен съобразеното с Божието слово... Господ забранява проповядването на друго учение... Свещените писания трябва да бъдат изяснявани с други по-ясни текстове от самите тях;... Тази свята Книга е нужна за християнина във всичко, тя е лесна за разбиране и определена да разпръсква тъмнината. Ние сме решени, с Божията благодат да защищаваме само чистото проповядване на Неговото слово, както то се съдържа в библейските книги от Стария и Новия завет, без да прибавяме нещо, което е против него. Това Слово е единствената истина; то е сигурното правило на всяко учение и живот и никога не може да изневери или подведе. Онзи, който гради на неговата основа, ще устои срещу всичките сили на пъкъла, докато всичките човешки суети, които му се противопоставят, ще рухнат пред Божието лице”.

“Затова ние отхвърляме наложения ни ярем. В същото време ние очакваме, че Негово Императорско Величество ще се отнесе към нас както подобава на един християнски княз, който обича Бога повече от всичко; и заявяваме за себе си, че, сме готови да отдадем както на Него, така и на Вас, благородни лордове, цялата си обич и покорност, които са наш справедлив и законен дълг” (пак там, кн.12, гл.6).

Това изложение направи дълбоко впечатление на Народното събрание. Смелостта на протестиращите учуди и разтревожи повечето присъстващи. Бъдещето им се видя и бурно, и несигурно. Раздорите, борбите и кръвопролитията изглеждаха неминуеми. Но реформаторите, сигурни в справедливостта на своето дело, уповаващи се на десницата на всемогъщия Бог, бяха “изпълнени с кураж и твърдост”.

Принципите, съдържащи се в този прочут Протест,... представляваха ядрото на протестантството. Чрез него принцовете се противопоставят на две човешки злоупотреби по въпросите на вярата: първата е намесата на гражданската власт, а втората - своеволията на църквота. Вместо тях протестантството издига силата на съвестта над светската власт и авторитета на Божието слово над този на видимата църква. Преди всичко се отхвърля намесата на гражданската власт в духовните неща и се заявява както от пророците и апостолите: “Трябва да се подчиняваме на Бога, а не на човека. В присъствието на короната на Карл V се издигна короната на Исус Христос. И не само това; отиде се още по-далеч:

установи се принципът, че всяко човешко учение трябва да бъде подчинено на Божиите слова” (Д’Обине, кн.13, гл.6). Протестиращите потвърдиха и своето право да изповядват свободно убежденията си относно истината. Те искаха не само да вярват и да бъдат послушни, но и да проповядват Божието слово, и отричаха правото на свещеници или съдии да им пречат в това. Протестът в Шпайер бе тържествено свидетелство срещу религиозната нетолерантност и категорично заявяване на правото на всички хора да служат на Бога според собствената си съвест.

Декларацията беше направена. Тя беше врязана в паметта на хиляди хора, и записана в Небесните книги, откъдето никакво човешко усилие не би могло да я заличи. Цяла евангелска Германия прие Протеста като израз на своята вяра. Хората виждаха в декларацията залог за нова и по-добра епоха. Един от князете каза на протестантите в Шпайер: “Дано Всемогъщият, Който ви е дал благодат да Го изповядате енергично, открито и безсрашно, да ви запази в тази християнска твърдост до деня на вечността!” (Д’Обине, кн.13, гл.6).

Ако след като беше постигнала известен успех Реформацията се съгласеше на отстъпки, с цел да си осигури благоволението на света, тя щеше да се окаже невярна на Бога и на самата себе си и по такъв начин щеше да си осигури собственото унищожение. Историята на тези благородни реформатори съдържа един урок за всички следващи векове. Тактиката на действие на Сатана срещу Бога и Неговото слово не се е променила; и днес, както и в ХVI век, той все още не може да се помири Божието Слово да бъде водачът в живота. В наше време съществува силно отдалечаване от ученията и предписанията на Неговите принципи и е необходимо да се върнем към протестантския принцип - Библията и само Библията да бъде мерило за вяра и дълг! Сатана продължава да действа с всички средства, с които разполага, за да унищожи религиозната свобода. Тази Антихристиянската сила, отхвърлена от протестиращите в Шпайер, сега с подновена енергия се, стреми да възстанови отново загубеното си господство. И днес само придържането към Божието Слово - същото, както проявеното в оня критичен за Реформацията час - е единствената надежда за реформа.

За протестантите се явиха признаци на опасност; но имаше и други знаци, от които се виждаше, че Божествената ръка е протегната, за да покровителства верните. Точно тогава “Меланхтон преведе набързо своя приятел Симон Гринеус по улиците на Шпайер към Рейн, настоявайки да премине оттатък реката. Когато последният се учуди на припряността, Меланхтон му обясни: УЕдин непознат старац с достолепна външност, се яви пред мен и каза: “След една минута ще бъдат изпратени от Фердинанд съдебни служители, за да арестуват Симон Гринеус”.

През деня Гринеус се беше възмутил от една проповед на Фабер - виден католически доктор, и го бе упрекнал, задето защитава “някои отвратителни заблуди”. “Фабер бе прикрил гнева си, но веднага след това бе тръгнал към краля, от когото получи заповед за задържане на досадния хайделбергски професор. Меланхтон не се съмняваше, че Бог бе спасил приятеля му като беше изпратил един от Своите свети ангели да го предупреди”.

“Застанал неподвижно на брега на Рейн, той изчака, докато водите на реката избавиха Гринеус от неговите преследвачи. “Най-сетне! - извика Меланхтон, когато го видя на другия бряг. - Най-сетне ти си изскубнат от жестоките челюсти на онези, които жадуват за невинна кръв!” Когато се върна у дома си, Меланхтон узна, че офицери са претърсвали къщата на Гринеус метър по метър” (пак там, кн.13, гл.6).

Реформацията трябваше да се представи пред големците на тази земя по един още по-внушителен начин. Крал Фердинанд бе отказал да изслуша князете-евангелисти; но те трябваше да получат възможност, да представят случая в присъствието на императора и пред събраните сановници на църква и държава. За да усмири несъгласията, които смущаваха империята, Карл V свика една година след протеста в Шпайер Народно събрание в Аугсбург, като съобщи, че той възнамерява да го председателства лично. Бяха поканени и протестантските водители.

Големи опасности заплашваха Реформацията беше сериозно застрашена; но найните защитници продължаваха да оставят делото си в Божиите ръце и се заклеха да защищават твърдо Евангелието. Съветниците на саксонския курфюрст го съветваха да не отива там. “Императорът - казваха те - събира князете, за да те хване в примка. Не се ли рискува всичко, ако отидеш и се затвориш сред стените на един град с такъв мощен противник? Други обаче благородно предполагаха: “Нека само князете бъдат изпълнени с кураж - и Божието дело ще бъде спасено!” “Бог е верен, Той няма да ни напусне” - повтаряше Лутер. Придружен от свитата си, курфюрстът потегли за Аугсбург. Всички знаеха на каква опасност се излагеше този княз и мнозина тръгнаха със смутени сърца и мрачни предчувствия. Но Лутер, който ги придружи до Кобург, подкрепи вярата им с прочулата се песен: “Могъща крепост е Бог наш”, написана по време на пътуването. Безпокойството бе разпръснато и много омърлушени души - огряни от надежда при звука на тази безсмъртна песен.

Князете-реформатори бяха решли да представят в Народнтото събрание едно изложение на вярата си, подкрепено със систематизирани текстове от Свещеното Писание. Съставянето му бе възложено на Лутер, Меланхтон и техните сътрудници. Получилата се изповед бе приета от протестантите като документ, който отговаря на тяхната вяра, и те се събраха да сложат имената си. Това бе един тържествен и критичен момент. Реформаторите особено силно желаеха тяхното дело да няма политически отенък; те чувствуваха, че Реформацията не трябва да упражнява друго влияние, освен онова, което произлиза от Божието слово. Когато християнските князе пристъпваха, за да подпишат вероизложението, Меланхтон се намеси с думите: “Теолозите и проповедниците трябва да предложат тези неща; а авторитета на земните владетели нека запазим за други случаи”. “Да пази Бог - отвърна Йоан Саксонски - да не ме изключите! Аз съм решил да върша онова, което е право, без да се безпокоя за короната си. Желая да изповядам моя Бог. Княжеската корона и хермелинът не са ми толкова скъпи, колкото кръстът на Исус Христос! Аз ще оставя тук, на земята, тези отличия за моето величие, но кръстът на моя Господ ще ме придружава до звездите.” И изписа своето име. Друг от прицовете, като взе перото, каза: “Ако честта на Исус Христос, моя Господ, го изисква, аз съм готов... да напусна благата и да отдам живота си. По-скоро ще се отрека от поданиците си и от княжествата си, по-скоро ще напусна земята на моите бащи и ще се скитам с тояга в ръка, по-скоро ще изкарвам прехраната си, чистейки праха от обувките на чужденец - продължи той, - отколкото да приема друго учение, освен съдържащото се в това изповядване на вярата” (Д’Обине, кн.14, гл.6).

Дойде уреченото време да се явят пред императора. Карл V, седнал на трона си и заобиколен от князе и курфюрсти, даде думата на протестантските реформатори. Прочете се изповедта на вярата им. Във Великото събрание прозвуча ясно изложената евангелска истина, бяха посочени смело заблужденията на папската църква. С право този ден бе наречен “най-великият ден на Реформацията и един от най-славните дни в християнската и човешката история” (пак там, кн.14, гл.6).

Само няколко години бяха минали, откакто монахът от Витенберг бе изправен сам пред Народното събрание във Вормс. Сега на негово място стояха най-благородните и най-силните князе от империята. На Лутер бе забранено да се появява в Аусбург, но присъстваше там чрез словата и молитвите си. “Аз съм извънредно радостен, пишеше той, - че доживях часа, когато Христос е възвеличен публично чрез такива изтъкнати изповедници и на такова славно събрание” (пак там, кн.14, гл.6). Така се изпълни казаното в Писанията: “Аз ще говоря за Твоите свидетелства и пред царе и няма да се посрамя” (Пс.119:46).

По времето на апостол Павел Евангелието, заради което бе окован, беше занесено пред князе и благородници от императорския град. По същия начин и в този случай това, което императорът бе забанил да се проповядва от амвона, бе провъзгласено в двореца; смятаното от мнозина за негодно да бъде слушано дори от слугите, бе изслушано с удивление от господарите и лордовете на империята. Аудиторията бяха крале и велики мъже проповедниците - короновани князе, а проповедта беше царствената Божия истина. “От апостолския век насам - казва по онова време писателят Матезиус - не е имало по-велико дело или по-грандиозна изповед” (Д’Обине, кн.14, гл.7).

“Всичко, което лутераните казаха, е вярно, ние не можем да го отречем - заяви Аугсбургският епископ. - Можете ли с нездрави основания да опровергаете изложеното от курфюрста и неговите съюзници изповедание?” - питаше друг съвременник, д-р Ек. “С Писанията на апостолите и пророците - не - бе отговорът, - но с тези на отците и съборите - да!” “Разбирам - откликна запитващият, - лутераните според вес спазват Писанието, а ние сме извън него” (пак там, кн.14, гл.8).

Някои от германските принцове бяха спечелени за реформираната вяра. Даже сам изператорът заяви, че протестантските тези са верни. Изложението бе преведено на много езици и разпространено из цяла Европа. Бе прието и от милиони от следващите поколения като израз на тяхната вяра.

Божиите верни служители не се трудеха сами. Дакото “началствата и управителите на тъмнината в този век и лукавите духове на поднебесната” се бяха съюзили срещу тях, Господ не изостави народа Си. Ако очите им можеха да се отворят, те щяха да видят много ясно доказателството за Божественото присъствие и помощта, каквито бяха дадени на един пророк от древността. Когато слугата на Елисей посочи на своя господар обграждащата ги неприятелска войска, отнемаща им всякаква възможност за избавление, пророкът се помоли: “Господи, отвори му очите, за да види!” (4Царе 6:17) И ето, цялата планина беше изпълнена “с огнени коне и колесници” - Небесна армия бе разположена там да покровителствува Божия мъж. Така и сега - ангели пазеха работниците в делото на Реформацията.

Един от принципите, поддържан най-ревностно от Лутер беше, че не трябва да се прибягва до светската власт за подкрепа на Реформацията, както и до оръжие за нейната защита. Той се радаваше, че евангелието се изповяда от принцовете на империята; но когато те възнамеряваха да основат съюз за защита, той им заяви, че “евангелското учение трябва да се защитава само от БОГА... Колкото по-малко човек се меси в делото, толково по-поразителна ще бъде Божията намеса в негова полза. Всички проектирани политически предпазителни мерки според него бяха само недостоен страх и погрешно недоверие” (Д’Обине, Лондонско издание, кн.10, гл.14).

Когато мощни врагове се съюзяваха, за да унищожат реформираната вяра и когато хиляди саби можеха да се измъкват срещу нея, Лутер писа: “Сатана проявява своята ярост; безбожни понтифекси се сговарят и ни заплашват с война. Насърчете народа да се бори храбро пред трона на Господа чрез вяра и молитва, така че нашите врагове, победени от Божия Дух, да бъдат принудени да приемат мир. Първата ни нужда, първата ни работа - това е молитвата; народът трябва да знае, че сега е изложен на острието на меча и гнева на Сатана, и затова нека се моли” (Д’Обине, кн.10, гл.14).

По-късно, обръщайки се отново към князете-реформатори, които имаха намерение да сключат нов съюз, Лутер каза, че едничкото оръжие, в тази борба трябва да бъде “мечът на Духа”. Той писа на саксонския курфюрст: “Ние не можем по съвест да одобрим подобен съюз. По-добре всички да загинем, отколкото да допуснем нашето евангелие да стане причина за проливането макар и на една капка кръв! Трябва да бъдем като агнета за клане. Кръстът на Христос трябва да се носи. Нека Ваше Височество не се страхува. Чрез молитвите си ще направим повече, отколкото враговете ни чрез самохвалствата си. Само не допускайте ръцете ви да се опетнят с кръвта на вашите братя! Ако императорът изисква от нас да бъдем предадени на неговите съдилища, ние сме съгласни да се явим. Вие не можете да защитите нашата вяра: всеки трябва да вярва на свой риск и отговорност” (пак там, кн.14, гл.1).

Скоро от тайната молитва дойде силата, която разтърси света с Великата Реформация. Там служителите на Господа със свято спокойствие стъпиха на канарата от Божии обещания. Докато продължаваше борбата в Аугсбург, Лутер “не прекара нито един ден, без да посвети за молитва най-малко три от най-хубавите часове на деня”. Осамотен в стаята си, разкриваше душата си пред Бога чрез думи, пълни с благоговение, страх и надежда, така както човек говори на най-верния си приятел: “Аз зная, че Ти си наш Баща и наш Бог - казваше реформаторът - и, че Ти ще разпръснеш преследвачите на Твоите чеда. Цялото това дело е Твое и по Твоя повеля ние се захванахме с него. Затова защити ни, о, Отче!” (пак там, кн.14, гл.6)

Той писа на Меланхтон, който бе много обезпокоен: “Благодат и мир в Христа. - В Христа, казвам аз, а не в света. Амин! Мразя, ненавиждам тези прекалени грижи, които те изпълват. Ако делото е несправедливо да се откажем от него; но ако е право, защо да не вярваме в обещанието на Този, Който ни заръчва да спим без страх?... Христос не се отдръпва от делото на правдата и истината. Той живее. Той царува; какъв страх можем да имаме тогава?” (пак там, кн.14, гл.6)

Бог чу виковете за помощ на Своите служители. Даде на князете и на проповедниците благодат и кураж за да подкрепят истината пред управниците на тъмнината в този свят. “Ето, полагам в Сион крайъгълен камък, избран, скъпоценен; и който вярва в Него, не ще се посрами” (1Петр.2:6). Протестантските реформатори бяха градили върху Христос и вратите на ада не можаха да ги спрат.

12

Пробуждане във Франция

Протестът в Шпайер и вероизложението в Аугсбург, отбелязали триумфа на Реформацията в Германия, бяха последвани от години на борби и мрак. Разклащано от резцепления сред поддръжниците си и нападнато от мощни врагове, протестантството като че бе обречено на гибел. Хиляди хора го свидетелстваха с кръвта си. Избухна гражданска война. Протестантското дело бе предадено от един от неговите най-горещи привърженици. Най-благородните от принцовете-реформатори попаднаха в ръцете на императора и ги влачеха като пленници от град в град. Но в момента на своя привиден триумф императорът бе победен. Той видя плячката да се изтръгва от властта му и бе принуден да разреши търпимост на ученията, чието унищожение бе станало цел на живота му. Бе рискувал царство, съкровища и себе си за премахването на ереста. Видя армиите си изтощени от борбата, средствата си изчерпани и много от кралствата си заплашени от въстания, докато вярата, която се стремеше да потъпче, се разпространяваше във всички страни. Карл V се бореше срещу всемогъща Сила. Бог бе казал: “Да бъде светлина!” Но императорът се опитваше да запази неразкъсан мрака. Плановете му пропаднаха. Остаря преждевременно и, изтощен от дългата борба, абдикира от престола и потъна в един манастир, където след две години умря.

В Швейцария, както и в Германия, Реформацията преживя тъмни дни. Докато много кантони приеха реформираната вяра, други се придържаха със сляпо упорство към веруюто на Рим. Накрая преследването на желаещите да приемат реформираната вяра доведе до гражданска война. Цвингли и много от неговите съработници паднаха на кървавото поле в Капел. Наскоро умря и Йоколампадиус, победен от ужасните бедствия. Рим ликуваше и изглеждаше, че на много места си възстановява всичко загубено. Но Този, Чиито планове са вечни, не бе изоставил Своето дело, нито народа Си. Ръката Му щеше да издейства избавление. В други страни беше издигнал работници, които да продължат реформата.

Във Франция зората на Реформацията беше започнала да изгрява, преди още да бе чуто името на Лутер. Един от първите, получил светлината, беше възрастният Льофевър - изключителен учен, професор в Парижкия университет, искрен и горещ привърженик на папата. При изследванията си върху древната литература вниманието му бе привлечено от Библията и той въведе нейното изучаване от студентите.

Льофевър беше ентусиазиран обожател на светиите и беше започнал да пише история за тях и за мъките им според данните на църковните легенди. Тази задача изискваше много труд и беше вече значително напреднал, когато си помисли, че

Библията може да му бъде полезен помощник и започна да я изучава. В нея наистина намери светии, но не от рода на тези от римския календар. Поток светлина нахлу в ума му. С удивление и отвращение изостави работата, която сам си бе наложил и се посвети на изучаването на Божието слово. Скоро започна да проповядва откритите там скъпоценни истини.

В 1512 г., преди още Лутер или Цвингли да бяха започнали делото на реформата, Льофевър писа: “Само Бог е, Който ни дава чрез вяра онази праведност, която единствено по благодат оправдава за вечен живот” (Уайли. Кн.13, гл.1). Задълбочавайки се върху тайните на изкуплението, възкликва: “О, колко невъобразимо е величието на тази размяна - безгрешният е осъден, а виновният е освободен; благословеният носи проклятието, а проклетият е въведен в блаженството; животът умира, а смъртта получава живот; славата е обгърната с мрак, а този, който заслужава само срам, е облечен в слава” (Д’Обине. Лондонско издание. Кн.12, гл.2).

И като учеше, че славата на спасението принадлежи единствено на Бога, в същото време заявяваше, че послушанието е човешки дълг. “Ако си член на Христовата църква - казваше той, - ти си част от Неговото тяло; а щом си от Христовото тяло, тогава си изпълнен с Божественото естество... О, ако хората биха могли да разберат само тази привилегия, колко чисто, целомъдрено и свято щяха да живеят и колко долна и презряна би била цялата външна слава на този свят в сравнение със славата вътре в тях, славата, която плътски очи не могат да видят” (пак там, кн.12, гл.2).

Сред студентите на Льофевър имаше някои, които жадно попиваха неговите думи и дълго, след като гласът на учителя им стихваше, продължаваха да живеят с възвестената истината. Такъв беше Гийом Фарел. Син на набожни родители и възпитан да приема с доверие ученията на църквата, той можеше като апостол Павел да заяви за себе си: “... според най-строгото учение на нашето вероизповедание живях като фарисей” (Деян.26:5). Предан римокатолик, гореше от желание да унищожи всички, осмелили се да се противопоставят на църквата. “Аз скърцах със зъби като разярен вълк - казваше по-късно за този период от своя живот - само като чуех някой да говори срещу папата” (Уайли. Кн.12, гл.2). Фарел безрезервно обожаваше светиите и заедно с Льофевър обикаляше парижките църкви, молейки се пред олтарите и обсипвайки с дарове светите мощи. Но спазването на обредите не можеше да донесе мир на душата му. Убеждението за грях го подтискаше и никакви дела на покаяние не можеха да го отстранят. Като глас от небето слушаше той думите на реформатора: “Спасението е по благодат”. “Невинният е осъден, а престъпникът е оправдан.” “Единствено и само Христовият кръст е, който отваря портите на Небето и затваря портите на ада” (пак там, кн.13, гл.2).