The great controversy

Когато бе изправен лице срещу лице с кралицата на Шотландия, в чието присъствие дръзновението на мнозина водители от Реформацията отслабваше, Джон Нокс даде непоколебимо свидетелство за истината. Не можеше да бъде спечелен чрез ласкателство, не трепваше и пред заплахите. Царицата го обвини в ерес. Учил бил народа да приема забранена от държавата религия, заяви тя, и по този начин нарушил Божията заповед, задължаваща поданиците да се покоряват на князете си. Нокс й отговори твърдо:

“Както истинската религия не е получила нито първоначалната си власт, нито авторитета си от светски князе, а единствено от вечния Бог, така и поданиците не са задължени да съобразяват религията си с капризите на своите князе. Защото често се случва князете да са по-невежи в истинската религия от всички други... Ако цялото потомство на Авраам бе приело религията на фараона, чиито поданици са били, питам Ви, Ваше Величество, каква религия щеше да има в света? Или пък, ако всички хора в дните на апостолите биха били от религията на римските императори, каква религия щеше да има по лицето на земята?... И тъй, мадам, Вие можете да разберете, че макар на поданиците да е заповядано да се покоряват на своите князе, то те не са обвързани от религията им.”

Мария каза: “Вие разглеждате Библията по един начин, а те (римокатолическите учители) я разглеждат по друг; на кого трябва да вярвам и кой трябва да бъде съдията?”

“Ние трябва да вярваме на Бога, Който говори ясно в Своето Слово - отговори реформаторът - и извън това, което Словото учи, не трябва да се вярва нито на едните, нито на другите. Божието слово се изяснява само и, ако изглежда, че има нещо неясно на едно място, Светият Дух, Който никога не Си противоречи, обяснява същото много по-ясно на други места. Така че не може да остане никакво

съмнение, освен за тези, които упорито остават в невежество” (Дейвид Лейнг. Събрани произведения на Джон Нокс. Т.2, с.281, 284).

Такива бяха истините, които безстрашният реформатор говореше на кралицата с опасност за живота си. Със същия непоколебим кураж той остана верен на своите цели, молещ се и воюващ в битката на Господа, докато Шотландия се освободи от папството.

В Англия установяването на протестантството като национална религия намали до голяма степен, но не спря напълно преследването. Макар много от ученията на Рим да бяха отречени, все пак се запазваха доста от неговите форми. Върховенството на папството бе отхвърлено, но на мястото му като глава на църквата бе въздигнат монархът. Църковното богослужение беше все още далеч от чистотата и простотата на евангелието. Големият принцип на религиозната свобода все още не намираше разбиране. Макар протестантските владетели да прибягваха рядко до ужасните жестокости на Рим срещу еретизма, все пак правото на всеки човек да служи на Бога според гласа на собствената си съвест не се признаваше. От всички се изискваше да приемат ученията и да спазват формите на богослужение, предписани от официалната църква. Мислещите другояче бяха гонени в по-голяма или в по-малка степен още стотици години.

В седемнадесетото столетие хиляди пастири бяха отстранени от служба. На хората бе забранено под заплахата от наказание, тежки глоби, затвор и изгнание да посещават каквито и да било други религиозни служби освен предписаните от църквата. Верните души, които не можеха да се събират и да се покланят на Бог, бяха принудени да правят това в тъмни улички, неизвестни тавански стаи, а в някои годишни времена - среднощ в горите. Пръснатите и преследвани Божии чеда се събираха в защитените недра на лесовете, представляващи храмове, изградени от самия Бог, където изливаха душите си в молитва и славословие. Но въпреки всички предпазни мерки доста от тях пострадаха за вярата си. Затворите бяха претъпкани. Семейства бяха разделени. Много бяха заточени в чужди страни. Но Бог беше със Своя народ и преследването не можа да надделее, да смълчи свидетелството им. Мнозина бяха прокудени в Америка и там положиха основите на гражданската и религиозната свобода, опората и славата на тази страна.

Както в апостолските дни, така и сега преследването послужи за напредъка на евангелието. Джон Бънян, хвърлен в един отвратителен зандан, натъпкан с развратници и злодеи, дишаше в него същинска небесна атмосфера. Там той написа своята чудесна алегория за пътуването на поклонника от страната на гибелта до небесния град. И днес, след повече от двеста години, този глас от бедфордската тъмница не е престанал да вълнува сърцата на хората. “Пътешественикът” и “Изобилна милост за най-големия грешник” от Бънян са завели много нозе в пътя на живота.

Бекстър, Флейвъл, Алеин и други мъже с дарби, възпитание и дълбока християнска опитност, застанаха в смела защита на вярата, предадена веднъж на светиите. Извършената от тях работа, осъждана на смърт и обявявана от управниците на този свят извън законите, никога не може да загине. Флейвъловите “Източник на живот” и “Методи на милост” са научили хиляди как да поверят душите си на Христос. Бекстеровият “Реформиран пастор” се е оказал благосло-вение за мнозина, желаещи съживяване на Божието дело, а неговата “Вечна почивка на светиите” е довела много души до “почивката, която остава за Божиите люде”.

В дните на голям духовен мрак сто години по-късно, като носители на светлина се явиха Уайтфийлд и братя Уесли. Под властта на официалната църква английският народ беше изпаднал в религиозен упадък, мъчно различим от езичеството. Любим предмет за изучаване от духовенството бе природната религия и тя съставляваше по-голямата част от теологията му. По-висшите класи презираха набожността и се гордееха, че са се издигнали над онова, което те наричаха неин фанатизъм. По-долните класи пък бяха потънали в невежество и пороци, а църквата нямаше нито куража, нито вярата, необходими за поддържането на западащото дело на истината.

Великото учение за оправдание чрез вяра, така ясно проповядвано от Лутер, бе почти изгубено от погледа и мястото му бе заето от римския принцип за спасение чрез уповаване в добри дела. Като членове на държавната църква Уайтфийлд и братята Уесли търсеха искрено Божията благодат и бяха учени, че тя се постига чрез добродетелен живот и спазване на религиозните наредби.

Веднъж, когато болният вече Чарлс Уесли беше почувствал, че смъртта наближава, на въпрос на какво се основава надеждата му за вечен живот, бе отговорил: “Аз употребих най-добрите си сили, за да служа на Бога”. Понеже отговорът не бе задоволил напълно приятеля, който го бе питал, Уесли допълни: “Какво! Моите старания не са ли достатъчно основание за надежда? Ще ме лиши ли Той от заслугите ми? Аз нямам нищо друго, на което мога да се уповавам” (Уайтхед. Животът на преподобния Чарлс Уесли. С.102). Такава беше изпълнилата църквата гъста тъмнина, скриваща изкуплението, ограбваща Христос от Неговата слава и отнемаща от умовете на хората единствената им надежда за спасение - кръвта на разпнатия Изкупител.

Уесли и неговите съработници бяха подпомогнати разберат, че седалището на истинската религия е в сърцето и че Божият закон се разпростира както над мислите, така и над думите и делата. Убедени в необходимостта от сърдечна святост и коректно поведение, те сериозно започнаха нов живот. Със старание и молитва се опитваха да победят злините в естественото сърце. Живееха живот на себеотрицание, благодеяния и смирение, спазвайки с голяма строгост и взискателност всяка мярка, която смятаха, че би могла да им помогне да постигнат най-много желаното - святостта, която би им осигурила Божието благоволение. Но не постигнаха целта, към която се стремяха. Напразни бяха старанията им да се освободят от осъждането на греха или да унищожат властта му. Имаха същите преживявания, каквито имаше и Лутер в своята килия в Ерфурт. Същият въпрос измъчваше и неговата душа: “Как човек ще се оправдае пред Бога?” (Йов 9:2).

Огньовете на Божествената истина, почти изгаснали по олтарите на протестантството, трябваше да бъдат запалени отново чрез древния факел, предаван през вековете от бохемските християни. След Реформацията римските орди потъпкаха протестантството в Бохемия. Всички, отказали да се отрекат от истината, бяха принудени да избягат. Някои от тях бяха намерили убежище в Саксония, където поддържаха древната вяра. Именно от потомците на тези християни дойде светлината при Уесли и неговите съработници.

След като бяха ръкоположени за проповедничество, Джон и Чарлс Уесли бяха изпратени на мисия в Америка. На борда на кораба имаше група моравци. Страшни бури ознаменуваха пътуването. Джон Уесли, изправен срещу лицето на смъртта, чувстваше, че няма мир с Бога. А германците - напротив, проявяваха спокойствие и упование, чужди за него.

“Дълго преди това, казва той, аз наблюдавах колко сериозно се държат. Те постоянно даваха доказателство за своето смирение. Вършеха такава черна работа за другите пътници, с каквато никой англичанин не би се захванал, и не искаха, нито биха приели каквото и да било заплащане. Казваха, че това било добре за гордите им сърца, а техният любещ Спасител бил извършил много повече за тях. И всеки ден им даваше случай да покажат смирението, каквото никакво оскърбление не би могло да разклати. Ако бъдеха блъснати, ударени или съборени, ставаха и отминаваха; никакво оплакване не излизаше от устата им. Сега имаха случай да проверят дали са освободени от духа на страха, както и от духа на гордостта, гнева и отмъщението. Един ден, по средата на псалома, с който започна богослужението им, се разрази силна буря. Вълните се кръстосваха върху парахода, разкъсвайки на парчета главното платно, и се изливаха между палубите, сякаш погълвани в голяма бездна. Ужасен писък се изтръгна от гърдите на англичаните. Германците спокойно продължиха да си пеят. Аз попитах един от тях: “Не ви ли беше страх?” Той отговори: “Благодаря на Бога, не”. “Но не се ли уплашиха вашите жени и деца?” Той пак кротко отговори: “Не, нашите жени и деца не се страхуват от смъртта” (Уайтехд. Животът на преп. Джон Уесли. С.10).

След пристигането си в Савена Уесли прекара кратко време сред моравците и бе дълбоко развълнуван от християнското им поведение. За една от техните религиозни служби, която бе в поразителен контраст с мъртвия формализъм на англиканската църква, той писа: “Голямата простота и тържественост на тази сцена ме накараха почти да забравя изминалите седемнадесет столетия и си представих, че се намирам на едно от онези събрания, където външеният вид или рангът нямаха никакво значение, но където председателстваше Павел, майсторът на палатки, или Петър, рибарят; но с изявяването на Духа и със сила” (пак там, с.11, 12).

При завръщането си в Англия Уесли, благодарение на един моравски проповедник, стигна до едно по-ясно разбиране на Библейската вяра. Убеди се, че трябва да се отрече от всяко упование в собствените си дела за спасение и че трябва напълно да се опре на “Агнеца Божий, Който взема върху Си греховете на света”. При едно събрание на моравското общество в Лондон бе прочетено изложение от Лутер, описващо промяната, която Божият Дух извършва в сърцето на вярващия. Докато Уесли слушаше, вярата се запали в сърцето му. “Аз чувствах, че някак странно се стопли сърцето ми - казва той, - чувствах, че се доверих на Христос и на Христос само се уповавах за спасение; и ми бе дадено уверение, че Той е отнел греховете ми, даже моите, и ме е спасил от закона на греха и на смъртта” (пак там, с.52).

През дългите години на уморителна и неспокойна борба - години на строга самоотверженост, на упреци и смирение, Уесли не престана да се придържа здраво към своята единствена цел - да търси Бога. Сега Го бе открил и намери, че благодатта, която се бе мъчил да спечели чрез молитви и пост, чрез милостини и себеотрицание, бе всъщност дар “без пари и без заплащане”.

Веднъж утвърден чрез вярата Христова, гореше цял от желание да разпространи навсякъде познанието за славното евангелие, за безплатната Божия благодат. “Аз гледам на целия свят като на моя енория, казваше той, и в която и част на света да се намирам, смятам, че е мое право и мой належащ дълг да съобщя на всички желаещи да слушат радостната вест на спасение” (пак там, с.74).

Продължаваше своя строг и самоотвержен живот, но сега вече не като основа, а като резултат на вярата; не като корен, а като плод на светостта. Божията благодат чрез Христос е основата на християнската надежда и се открива в послушание. Животът на Уесли бе посветен на проповядване на великите истини, които бе получил - оправданието чрез вяра в изкупителната кръв на Христос и обновителната сила на Светия Дух в сърцето, принасящи като плод живот в съгласие с примера на Христос.

Уайтфийлд и двамата братя Уесли бяха подготвени за делото си чрез трайно и силно лично убеждение за собственото си състояние на напълно изгубени. За да могат да изтърпят трудностите като добри Христови войници, те бяха изложени на огнения изпит на подигравки, присмех и преследване както в университета, така и в началото на проповедничеството им. Нечестивите им състуденти ги наричаха презрително заедно с още неколцина, които им симпатизираха, “методисти” - име, с което днес се почита една от най-големите църкви в Англия и Америка.

Като членове на англиканската църква бяха строго привързани към нейните форми за богослужение, но Господ им беше представил в Словото Си по-висш идеал. Светият Дух ги принуждаваше да проповядват Христос, и то Христос разпнат. Силата на Всевишния придружаваше делата им. Хиляди се убеждаваха и истински се обръщаха към вярата. Нужно беше тези овце да бъдат закриляни от хищните вълци. Уесли не мислеше да основава нова деноминация, но ги организира като общество, познато под името Методистка общност.

Тайнствена и мъчителна бе съпротивата, която срещаха тези проповедници от страна на установената от държавата църква. Но Бог в мъдростта Си беше ръководил събитията така, че реформата да започне вътре в самата църква. Ако бе дошла изцяло отвън, нямаше да проникне там, където беше особено нужна. Навсякъде, където се откриваше случай, истината намираше достъп до врати, които иначе биха останали затворени, тъй като проповедниците на възраждането бяха църковни мъже и работеха в пределите на църквата. Част от духовниците бяха пробудени от моралния унес и станаха ревностни проповедници в собствените си енории. Църкви, вкаменили се от формализъм, сега се оживиха.

Във времето на Уесли, както и във всички векове от църковната история, хора с различни дарби извършваха повереното им от Бога дело. Те не съгласуваха точка по точка учението, но бяха движени от Божия Дух и обединени от всепоглъщащата цел - да печелят души за Христос. По едно време различието между Уайтфийлд и двамата братя Уесли заплашваше да предизвика отчуждение. Но тъй като бяха научили в Христовото училище що е кротост, взаимното търпение и любовта ги помириха. Нямаха време за диспути, докато заблудата и нечестието изобилстваха навсякъде и грешниците погиваха.

Божиите служители вървяха по неравен път. Влиятелни и учени мъже властваха насреща им. След известно време голяма част от духовенството прояви явната си омраза и вратите на църквите бяха затворени за чистата вяра и за хората, които я възвестяваха. Поведението на духовенството, което ги порицаваше от висотата на амвона, изправи срещу тях силите на тъмнината, на невежеството и

нечестието. Много пъти Джон Уесли избягваше смъртта по чудо чрез Божията благодат. Когато гневът на тълпата се възбуждаше срещу него и не се виждаше никакъв път за избавление, ангел в човешки образ се явяваше, тълпата се отдръпваше и служителят на Христос избягваше опасността.

За избавлението си от една разгневена група при подобен случай Уесли разказваше: “Когато веднъж слизахме по един хлъзгав път за града, мнозина се стремяха да ме тласнат по надолнището на хълма, като смятаха, че падна ли на земята, едва ли ще стана повече. Но аз изобщо не се препънах, нито пък се подхлъзнах, докато се намерих извън ръцете им... Макар мнозина да се стараеха да ме хванат за яката или за дрехите, за да ме повалят, не успяха; само един успя да се добере до края на жилетката ми и той набързо остана в ръцете му, а другият с банкнота в джоба, бе откъснат наполовина... Един силен мъж точно зад мене се спусна на няколко пъти с голяма дъбова тояга; и ако само веднъж ме бе ударил в тила, това би му спестило всякакъв по-нататъшен труд. Всеки път обаче ударът биваше отблъскван настрана, без да зная как, защото не можех да се движа нито на ляво, нито на дясно... Друг от тълпата се спусна и вдигна ръка над мене да ме удари, но внезапно я отпусна и загледан в главата ми, каза: “Каква мека коса има той!”... Най-напред бяха засегнати сърцата на градските мъжаги, винаги начело на тълпата при извършването на нещо лошо - един от тях беше боксьор по занаят от градините за борба с мечки...

Как нежно и незабелязано ни подготвя Спасителят за изпълнението на Неговата воля! Преди две години парче тухла ме удари по рамото. След година камък ме удари между очите. Миналият месец получих един удар, а тази вечер - два, първият, преди да вляза в града, и втория, след като го напуснахме. Но и двата бяха като на шега, макар да бях ударен с всички сили в гърдите от мъжете, а после - през устата, и то с такава ярост, че веднага бликна кръв. От двата удара чувствах болка, равна на докосване със сламка” (пак там, т.III, с.297,298).

Методистите от онези ранни времена - както народ, така и проповедници - бяха изложени на присмех и преследване и от страна на църковните членове, и от явните безбожници, подразнени от разнасящите се клевети. Те бяха изправяни пред съдилища - съдилища само по име, защото справедливостта в тях беше рядко явление по онова време. Често бяха малтретирани от преследвачите си, които на тълпи ходеха от къща в къща, унищожаваха мебели и имущества, плячкосваха каквото си изберат и брутално безчинстваха с мъже, жени и деца. Понякога чрез афиши се призоваваха всички желаещи да чупят прозорци и да разграбват къщи на методисти да се съберат в определено време и място. Извършваха се открити нарушения на човешки и Божествени закони без каквото и да било порицание. Системно се преследваха хора, обвинени единствено, че се опитват да отклонят нозете на грешниците от пътя на гибелта към пътя на светостта.

Ето как Джон Уесли се изразява относно обвиненията срещу него и другарите му: “Някои твърдят, че ученията на тези мъже са фалшиви, погрешни и неосмислени; че са нови и доскоро непознати; че са плод на подстрекателство, фанатизъм, папизъм. Цялото това твърдение бе сринато из основи с изчерпател-ното разясняване, че всеки клон от учението не е нищо друго, освен ясното учение на Писанието, обяснявано от нашата собствена църква. Следователно то не може да бъде нито фалшиво, нито погрешно, ако приемем, че Писанието е вярно”. Други твърдят: “Тяхното учение е много строго; те правят пътя за Небето твърде тесен”. Такова бе в действителност първоначалното възражение (за известно време почти единствено) и скрито в основата на хиляди други, явили се под различни форми. Но дали те наистина правят пътя за Небето по-тесен, отколкото го бяха направили нашият Спасител и Неговите ученици? Дали учението е по-строго от това на Библията? Да разгледаме само няколко ясни и точни библейски стиха: “Да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичката си сила и с всичкия си ум”; “И казвам ви, че за всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден”; “И тъй, ядете ли, пиете ли, нещо ли вършите, всичко вършете за Божията слава” (Лука 10:27; Матей 12:36; 1 Кор. 10:31).

“Ако тяхното учение е по-строго от това, те трябва да бъдат обвинявани; обаче вие знаете по съвест, че не е така. И кой може да бъде с една йота по-малко строг, без да поквари Словото Божие? Може ли разпоредникът на Божиите тайни да бъде преценен като верен, ако изменя някоя част от повереното му Свято съкровище? Не, не може да умали нищо, не може да смекчи нищо; принуден е да заяви на всички хора: “Аз не мога да снижа Писанието до вашия вкус. Вие трябва да се издигнете до него или да загинете завинаги”. Това е истинското основание на другия популярен вик за “липсата на милост в тези хора”. Но дали в действителност им липсва милост? В какво отношение? Дали не хранят гладния, или не обличат голия? “Не, не в това е същността: те са съвършени в това отношение; но са немилостиви в разсъждението си! Мислят, че никой не може да се спаси, ако не върви по техния път” (пак там, т.III, с.152,153).

Духовното отклонение, което се бе явило в Англия преди Уесли, бе до голяма степен резултат от антиномианското учение (учението за анулирането на Божия закон). Мнозина твърдяха, че Христос е премахнал моралния закон и следователно християните вече не са задължени да го пазят; че вярващият е свободен от “робството на добрите дела”. Други, макар и признавайки вечността на закона, заявяваха, че било ненужно проповедниците да увещават народа към спазване на изискванията му, понеже избраните от Бога за спасение “чрез непреодолимия подтик на Божествената благодат ще бъдат доведени до практикуване на благочестие и добродетел”, докато осъдените на вечно отхвърляне “нямат сила да се покоряват на Божествения закон”.

Други пък, поддържайки също, че “избраните не могат нито да отпаднат от благодатта, нито да изгубят Божественото благоволение”, стигаха до още по-отвратителното заключение, че “нечестивите дела, които извършват, не са в действителност греховни, нито трябва да се смятат за престъпление спрямо Божествения закон и следователно няма никаква причина да изповядват греховете си или пък да се освободят чрез покаяние” (Мак Кинток и Стронг. Енциклопедия, ст. “Антиномизъм”). Затова заявяваха, че даже и най-низкият грях, “смятан навсякъде за грубо нарушение на Божествения закон, не е грях пред Божието лице”, ако е извършен от някой от избраниците, “понеже един от съществените и отличителни белези на избраните е, че те не могат да вършат нищо, неугодно на Бога или забранено от закона”.

Тези чудовищни учения са по същество същите като ученията на популярните по-късно възпитатели и теолози - че няма непроменим Божествен закон като образец за правото, напротив, образецът за морал се обуславя от самото общество и винаги подлежи на промяна. Всичките идеи са вдъхновени чрез същия властен дух, чрез този, който започна делото си даже сред безгрешните жители на

небето - опита да премахне справедливите ограничения, изисквани от Божия закон.

Учението за Божествено отреденото, неотменимо предопределение на човека бе довело мнозина до действително отхвърляне на Божия закон. Уесли постоянно се противопоставяше на заблудите на онези, които поучаваха против закона, и сочеше, че учението, водещо до антиномианизъм, противоречи на Писанието. “Защото се яви Божията благодат, спасителна за всичките човеци.” “Това е добро и благоприятно пред Бога, нашия Спасител, Който иска да се спасят всичките човеци и да достигнат до познание на истината. Защото има само един Бог и един ходатай между Бога и човеците, човекът Христос Исус, Който... даде Себе Си откуп за всички” (Тит 2:11; 1 Тимотей 2:3-6). Божият Дух се дарява щедро, за да направи всеки човек способен да приеме средството за спасение. Така Христос, “истинската светлина..., осветява всеки човек...”, идващ на света (Йоан 1:9). Хората пропускат спасението поради собствения си съзнателен отказ от дара на живота.

Ето как Уесли отговаряше на онези, които твърдяха, че при смъртта на Христос Декалогът бил отменен заедно с церемониалния закон: “Исус не е отменил моралния закон, съдържащ се в десетте заповеди, проповядван и въздиган от пророците. Целта на Неговото идване не бе да отмени която и да било част от него. Законът никога не може да бъде разрушен - той “стои твърдо като верен свидетел в небето... Съществува от началото на света и бе “написан не на каменни плочи”, а в сърцата на човешките чеда, когато излязоха от ръцете на Създателя. И въпреки че написаните някога с Божия пръст букви да са сега доста обезличени чрез греха, все пак, докато имаме съзнание за добро и зло, не могат да се изличат напълно. Всяка част от закона остава задължителна за цялото човечество през всички векове, независимо от времето, от мястото, от каквито и да било други, подлежащи на промяна обстоятелства, а само от естеството на Бога и на човека и от непроменимото им съотношение.

“Не съм дошъл да разруша, но да изпълня”... Без съмнение, смисълът на тези Христови думи е следният: Аз съм дошъл да го утвърдя във всичката му пълнота въпреки човешките тълкувания. Аз съм дошъл да поставя в пълна светлина всичко тъмно и неясно в него. Дошъл съм да разясня истинския смисъл на всяка негова част и да покажа дължината, широчината и целия обхват на всяка съдържаща се в него заповед, а също така и височината, дълбочината и недосегаемата му чистота и духовност във всичките му разклонения” (Уесли. Проповед 25).