The great controversy

Уесли проповядваше, че съществува съвършена хармония между Божия закон и евангелието. “Между закона и евангелието следователно има най-тясна връзка, каквато изобщо можем да си представим. От една страна, законът постоянно приготвя пътя на евангелието и ни насочва към него, а от друга страна, евангелието ни води към едно по-съвършено изпълнение на закона. Законът, например, изисква от нас да любим Бога, да любим ближния си, да бъдем кротки, смирени и свети. Ние чувстваме, че сме неспособни за тези неща, да, за човека “това е невъзможно”. Но Бог ни е обещал да ни даде любовта и да ни направи смирени, кротки, свети; ние сграбчваме това евангелие, тази блага вест; въздействано ни е според вярата ни; и “правдата на закона е изпълнена в нас” чрез вярата, която е в Исус Христос...
“Най-големи врагове на евангелието на Христос са тези - казваше Уесли, - които открито и явно осъждат закона и говорят лошо за него”, тези, които учат хората да го нарушават, да премахват, омаловажават, отхвърлят задължителността не само на една единствена, най-малката или най-голямата от заповедите, а всички вкупом... И най-чудното от всички обстоятелства, придружаващи тази силна измама е, че жертвите, които са й се отдали, вярват всъщност, че почитат Христос, като сриват Неговия закон и възвеличават Неговата служба, като унищожават учението Му! Те Го почитат също като Юда, който Му казваше: “Радвай се, Учителю”, целувайки Го. Затова Исус може справедливо да каже на всеки един от тях: “С целувка ли предаваш Човешкия Син?” Какво друго, ако не предателство с целувка е да говориш за Неговата кръв, а да отнемаш короната Му; да отменяш която и да е част от Неговото евангелие. Наистина, как би могъл да избегне това обвинение, проповядващият вяра така, че пряко или косвено да отклонява хората от послушание в каквото и да било отношение, проповядващ Христос така, че да анулира или омаловажава по някакъв начин дори и най-малката от Божиите заповеди” (пак там).

На настояващите, че “проповядването на евангелието отговаря на всички цели на закона”, Уесли отговаряше: “Ние напълно отричаме това. То не отговаря и на най-съществената цел на закона, а именно, да убеди човека в грях, да събуди все още спящите на ръба на пъкъла”. Апостол Павел заяви, че “чрез закона бива познанието на греха” и, докато човек не се убеди в греха, не ще чувства истински своята нужда от изкупителната кръв на Христос... “Здравите нямат нужда от лекар - както сам нашият Господ отбелязва, - но болните.” Абсурд е следователно да предлагаш лекар на здравите или поне на въобразяващите си, че са здрави. Най-напред трябва да ги убедите, че са болни, иначе няма да ви благодарят за труда. Също така е абсурдно да се представя Христос на тези, чиито сърца никога не са били съкрушени” (пак там, Проповед 32).

Така, проповядвайки евангелието на Божията благодат, Уесли, подобно на своя Учител, се стремеше да “прослави и възвеличи закона”. Той изпълни вярно даденото му от Бога дело. Славни бяха резултатите, които му бе позволено да види. В края на един дълъг живот от над осемдесет години (повече от петдесет години бяха прекарани в странстващо проповедничество) откритите му привърженици наброяваха повече от половин милион души. Но хората, изтръгнати чрез неговата работа от унищожението и грехопадението и въздигнати към по-висш и чист живот, както и доведените чрез неговото учение до един по-задълбочен и по-богат християнски опит, ще се узнаят, чак когато бъдат събрани в Божието царство. Животът му представлява за всеки християнин урок с безценна стойност. О, дано биха се отразили и в днешните църкви вярата и смирението, неуморимата ревност, самопожертвувателността и предаността на този Христов служител!
15
Библията и Френската революция

Реформацията в шестнадесети век, представяйки отворената Библия на хората, се стремеше да стигне до всички страни в Европа. Някои народи я посрещнаха с радост като небесен пратеник. За навлизането й в други страни попречи до голяма степен папството и светлината от Библейското познание, с неговото възвишено влияние бе почти изключена. Но в една държава, макар че светлината намери достъп, “тъмнината не я схвана”. Накрая злото победи и небесната истина бе пропъдена. “И ето що е осъждението: светлината дойде на света и човеците обикнаха тъмнината повече от светлината...” (Йоан 3:19). Нацията бе оставена да пожъне резултатите от поведението, което бе избрала. Обуздаващият Божи Дух бе оттеглен от народа, презрял дара на Неговата благодат. На злото бе позволено да узрее. И целият свят видя плодовете от съзнателното отхвърляне на светлината.

Войната срещу Библията във Франция, водена в продължение на толкова много столетия, достигна връхната си точка в сцените на Революцията. Ужасяващото насилие и бунтът бяха само законна последица от потискането на писанията от страна на Рим. Те са най-поразителният, наблюдаван някога от света пример на действието на папската политика, илюстрация на резултатите, до които водят ученията на римската църква през повече от хиляда години.

Потъпкването на Библията през периода на папското владичество бе предсказано от пророците; а писателят на Откровението посочва също и ужасните последици от владичеството на “човека на греха”, особено за Франция.

Господният ангел каза: “...ще тъпчат светия град четиридесет и два месеца. А на двамата Си свидетели ще дам да пророкуват хиляда и двеста и шестдесет дни, облечени във вретища... И когато свършат свидетелстването си, звярът, който възлиза от бездната, ще воюва против тях, ще ги победи и ще ги убие. И труповете им ще лежат по улиците на големия град, който духовно се нарича Содом и Египет, гдето и техният Господ биде разпнат...И земните жители ще се зарадват за тях, ще се развеселят и един на друг ще си пратят подаръци, защото тия два пророка са мъчили жителите на земята. А след трите и половина дни влезе в тях жизнено дишане от Бога и те се изправиха на нозете си; и голям страх обзе ония, които ги гледаха” (Откр. 11:2-11).

Споменатите тук периоди - “четиридесет и два месеца” и “хиляда двеста и шестдесет дни” - са един и същи период и представляват времето, през което църквата на Христос трябваше да търпи потисничеството на Рим. Хиляда двеста и

шестдесетте години на папско господство започнаха с неговото установяване през 538 г. сл.Хр. и следователно трябваше да завършат в 1798 г. (Виж Приложението.) По това време френската армия влезе в Рим, плени папата и той умря в заточение. Макар че скоро след това бе избран нов папа, папската йерархия никога повече не бе в състояние да упражни притежаваната дотогава сила.

Църквата не бе преследвана през целия този период от 1260 години. В милостта Си към Своя народ Бог скъси времето на неговото огнено изпитание. Предсказвайки тази “голяма скръб”, която щеше да сполети църквата, Спасителят каза: “И ако да не се съкратяха онези дни, не би се избавила ни една твар; но заради избраните ония дни ще се съкратят” (Матей 24:22). Благодарение на Реформацията, преследването бе прекратено преди 1798 г.

По-нататък пророкът заявява за двамата свидетели: “Те са двете маслини и двата светилника, които стоят пред Господаря на земята”. “Твоето Слово, казва псалмопевецът, е светилник на нозете ми и виделина на пътеката ми.” (Откр. 11:4; Пс. 119:105). Двамата свидетели представляват писанията на Стария и Новия завет. И двата завета са важно свидетелство за произхода и вечността на Божия закон. И двата завета свидетелстват за изкупителния план. Символите, жертвите и пророчествата на Стария завет посочват един идещ от бъдещето Спасител. Евангелията и посланията на Новия завет говорят за Спасител, Който вече е дошъл точно както е предсказан от символите и пророчеството.

“...ще... пророкуват хиляда и двеста и шестдесет дни, облечени във вретища*.” През по-голямата част от този период Божиите свидетели ще останат неизвестни. Папската власт се стремеше да скрие Словото на истината от очите на народа и да му представи фалшиви свидетели, които да противоречат на доказателствата на това Слово (виж Приложението). Когато Библията бе забранена от религиозната и светската власт, когато свидетелството й бе изопачено и бяха положени всички усилия, каквито хора и демони биха могли да измислят, за да отклонят човешките умове от нея, когато тези, които се осмеляваха да проповядват светите й истини бяха преследвани, предавани, погребвани в тъмничните килии, мъченически умъртвявани заради вярата им или пък принуждавани да бягат към недостъпни планински места, из пещери и подземия, тогава верните свидетели пророкуваха във вретище. Но въпреки това през целия този период от 1260 години не преустановиха свидетелството си. В най-тъмните времена имаше Божии мъже, които обичаха Словото и старателно пазеха честта му. През цялото това време на верните служители бе дадена мъдрост, сила и авторитет да прогласяват Неговата истина.

“И ако някой поиска да ги повреди, огън излиза от устата им, та изяжда неприятелите им; и ако поиска някой да ги повреди, така трябва той да бъде убит” (Откр. 11:5).Хората не могат да тъпчат безнаказано Божието слово. Значението на тази ужасна заплаха е изложено в последната глава на книгата “Откровение”: “Аз свидетелствам на всекиго, който слуша думите на пророчеството в тая книга: Ако някой притури на тях, Бог ще притури върху него язвите, написани в тая книга, и ако някой отнеме от думите на тая пророческа книга, Бог ще му отнеме дела от дървото на живота и от светия град, които са описани в тая книга” (Откр. 22:18, 19).

Такива са предупрежденията, дадени от Бога, за да предпази хората да не

предупреждения се отнасят за всички, които чрез влиянието си подвеждат хората да гледат леко на Божия закон. Те би трябвало да накарат заявяващите лекомислено, че нямало да има големи последици от това, дали се слуша Божият закон или не да се боят и да треперят. Всички, издигнали собствените си мнения над Божественото откровение, всички, поискали да променят ясното значение на Писанието за свое удобство или заради съобразяване със света, поемат ужасна отговорност. Писаното слово, Божият закон, ще измери характера на всеки човек и след непогрешимия изпит ще осъди всички недостойни.

“И когато свършат свидетелстването си...” Периодът, през който двамата свидетели трябваше да пророкуват, облечени във вретище, приключи през 1798 г. Когато наближи краят на делото им в неизвестност, силата, представена като “звярът, който възлиза от бездната”, трябваше да им обяви война. В много от европейските народи силите, управлявали в продължение на столетия и църква, и държава, бяха контролирани от Сатана чрез папството. Но тук се открива ново изявяване на сатанинска сила.

Римската политика винаги се е стремяла под външното изповядване на почитание към Библията да я държи заключена на непознат език и скрита от народа. Под управлението на Рим свидетелите пророкуваха “облечени във вретища”. Но друга сила - звярът, който излиза от бездната - трябваше да се издигне, за да обяви открита война на Божието слово.

“Големият град”, на чиито улици лежаха мъртвите тела на убитите свидетели, “духовно се нарича... Египет”. От всички нации, представени в библейската история, най-дръзко Египет отричаше съществуването на живия Бог и се съпротивляваше на Неговите заповеди. Няма монарх, който да е дръзвал както царят на Египет открито и арогантно да се разбунтува срещу авторитета на Небето. Когато му бе занесена чрез Мойсей вестта в името на Господа, фараонът гордо отговори: “Кой е Йехова, та да послушам гласа Му и да пусна Израиля? Не познавам Йехова и затова няма да пусна Израиля!” (Изход 5:2). Това е атеизмът; и нацията, представена чрез Египет, щеше да издигне глас на подобно отричане на живия Бог и щеше да прояви същия дух на неверие и предизвикателство. “Големият град” е сравнен “духовно” със Содом. Покварата на Содом в нарушаването на Божия закон се изявяваше най-вече в неморалност. Тя щеше да бъде преобладаващата черта на нацията, довеждаща до изпълнението на подробностите от пророчеството.

Според думите на пророка малко преди 1798 г. една сила със сатанински произход и характер щеше да се издигне, за да поведе война срещу Библията. И така в страната, където свидетелството на двамата Божии свидетели щеше да бъде смълчано, щеше да се прояви атеизмът на фараона и безнравствеността на Содом.

Това пророчество получи точно и поразително изпълнение в историята на Франция. По време на революцията от 1793 г. “светът за първи път чу как едно законодателно събрание от мъже, родени и възпитани в цивилизация и претендиращи да управляват една от най-изтънчените европейски нации, издигнаха гласа си, за да отрекат най-тържествената истина, приемана от душата на човек, и да отхвърлят единодушно вярата и поклонението на Божеството.” (Сър Уолтър Скот. “Животът на Наполеон”). “Франция е единствената нация в света, за която достоверният източник свидетелства, че е вдигнала ръка в открит бунт

срещу Създателя на Вселената. Винаги е имало и продължава да има много богохулници, много неверници в Англия, Германия, Испания и другаде. Но в световната история Франция е единствената държава, обявила на свое законодателно събрание с декрет, че няма Бог. Населението на столицата й, както и твърде много хора от другаде - и мъже, и жени, са приели вестта възторжено, танцувайки и пеейки от радост.” (Сп.”Блекууд”, ноември 1870 г.). (Виж Приложението.)

Франция изяви също така и характерните черти, с които се отличаваше Содом. По време на Революцията се стигна до моралното падение и покварата, довели до разрушаването на градовете от долината. И историкът представя безбожието и безнравствеността във Франция свързани, както е дадено в пророчеството: “В ограничена връзка със законите срещу религията бе и законът, свеждащ брачната връзка - най-свещеното съединение на човешките същества и чиято трайност допринася най-много за заздравяване на обществото - до обикновен граждански договор с временен характер, който всеки две личности биха могли да сключат или да развалят, когато си пожелаят... Ако демоните се заемеха да изобретят начин за най-ефикасно унищожаване на всичко почтено, благодатно и трайно в домашния живот и в същото време да постигнат сигурността, че вредата, която са си поставили за цел да нанесат, ще се предава от поколение на поколение, едва ли биха измислили нещо по-действено от упадъка на брака ... Софи Арну, артистка, прочута с духовитите си изрази, описа християнския брак като “тайнство на блудството” (Скот, т. 1, гл. 17).

“Гдето и... Господ биде разпнат”. И тази подробност в пророчеството във Франция се изпълни. В никоя друга страна духът на вражда срещу Христос не е бил проявяван по такъв поразителен начин. В никоя друга страна истината не е срещала по-непримирима и жестока опозиция. В лицето на преследваните ученици, изповядващи евангелието, Франция разпъна Христос.

Столетие след столетие се бе проливала кръвта на светиите. Докато за “Божиите заповеди и... свидетелството за Исуса” валденсите жертваха живота си по планините на Пиемонт, подобно свидетелство за истината се даваше и от техните братя албигойци във Франция. В дните на Реформацията нейните ученици биваха умъртвявани при най-жестоки мъчения. Цар и благородници, жени от благородно потекло и нежни момичета се забавляваха, наблюдавайки агонията на мъчениците за Исус. Храбрите хугеноти, борещи се за най-светите за човешкото сърце права, проливаха кръвта си по много скъпо извоювани полета. Протестантите биваха смятани за хора извън закона, бяха преследвани като диви зверове, за главите им се даваха награди.

“Църквата в пустинята” - това бяха малкото останали живи потомци на древните християни. Те все още живееха във Франция през осемнадесети век, криеха се из планините на юг и продължаваха да съхраняват вярата на бащите си. Когато се осмеляваха нощем да се събират по планинските склонове или в запустели места, биваха преследвани от жестоки хора и отвличани за доживотно робство в галериите. Най-чистите, най-благородните и фини и най-образованите французи бяха оковавани сред разбойници и убийци в страшни мъчения. (Виж Уайли, кн. 22, гл. 6.) Други имаха по-милостива участ, биваха застрелвани хладнокръвно и така, невъоръжени и безпомощни, падаха на колене в молитва. Стотици възрастни мъже, беззащитни жени и невинни дечица намираха смъртта си на местата за събиране. При преминаване на планините и горите, където бяха свикнали да се срещат, съвсем не беше изненадващо да се намерят “на всеки четири крачки мъртви тела, пронизани от меч, и трупове, висящи по дърветата”. Тяхната страна, опустошена от меча, брадвата и кладата “бе превърната в обширна, печална пустиня”. Тези жестокости се вършеха... не в някой тъмен ъгъл, а в блестящия век на Луи ХIV. Тогава се развиваше науката, процъфтяваше литературата, а дворцовите и столичните богослови бяха учени и красноречиви мъже, повлияни до голяма степен от даровете на смирението и благодатта” (пак там, кн. 22, гл. 7).

Но най-черното от черния списък на престъпленията, най-ужасяващото от всички демонски деяния на всички ужасни векове бе Вартоломеевата нощ. Светът все още потреперва от ужас пред сцените на тази подла и жестока сеч. Кралят на Франция, подтикван от римските свещеници и прелати, даде съгласието си за това ужасно деяние. Голямата камбана на палата заби през нощта на умряло и това бе сигналът за клането. Хиляди протестанти, спокойно спящи в домовете си, разчитайки на кралската честна дума, бяха измъкнати без предупреждение и хладнокръвно избити.

Както Христос бе невидимият Водител на Своя народ от египетско робство, така и Сатана бе невидимият водител на своите поданици в това потресаещо дело за умножаване на мъчениците. Клането продължи в Париж седем дни, като първите три бе с невъобразима ярост. И не се ограничи само в града, а по изричната заповед на краля се разпространи из всички провинции и градове, където можеше да се намерят протестанти. Не се гледаше нито на възраст, нито на пол. Не бяха пощадени както невинните бебета, така и побелелите глави. Благородник и селянин, стар и млад, майка и дете - всички биваха съсичани наред. Два месеца продължи касапницата по цяла Франция. Седемдесет хиляди - цветът на нацията - загинаха.

“Когато вестта за клането достигна до Рим, ликуването сред духовенството бе безгранично. Кардиналът на Лотарингия награди вестителя с хиляда крони; оръдието на Свети Анджело даде радостен залп; а камбаните биеха от всеки църковен купол; огньове превърнаха нощта в ден;а Григорий ХIII, придружен от кардинали и други църковни сановници, направи дълга процесия до църквата Свети Луи, където кардиналът на Лотарингия изпя едно Те Deum... Изработен бе медал за възпоменание на клането, а във Ватикана все още могат да се видят три фрески от Вазарий, описващи атаката срещу адмирала, краля, който планира в съвета заговора за клането, и самото клане. Григорий изпрати на Карл Златната роза, а четири месеца след клането... слушаше със задоволство проповедта на един френски свещеник..., който говореше за “оня ден, изпълнен с такова щастие и радост, когато пресветият отец получил новината и тържествено отишъл да благодари на Бога и на Св. Луи” (Хенри Уайт. Клането на св. Вартоломей. Гл. 14, параграф 34).

Същият дух, който вдъхнови клането на Вартоломеевата нощ, ръководеше и сцените на революцията. Исус Христос бе обявен за натрапник, а общият вик на френските безбожници бе: “Унищожете мизерника!” (имаха предвид Христос). Дръзкото богохулство срещу Небето и отвратителното нечестие вървяха ръка за ръка. Най-подлите хора, най-безпътните чудовища на жестокостта и порока бяха най-много възвишавани и възхвалявани. Чрез всичко това на Сатана се отдаваше върховна почит; а Христос, с Неговите качества на истина, чистота и самоотвержена любов, биваше разпъван.

“Звярът, който възлиза от бездната, ще воюва против тях, ще ги победи и ще ги убие.” Атеистичната сила, управляваща във Франция по време на Революцията, и царящият терор подхванаха война срещу Библията, каквато светът никога не бе виждал. Божието слово бе забранено от Националното събрание. Библиите бяха събирани и публично изгаряни с всички възможни прояви на презрение. Божият закон бе потъпкан. Библейските нареждания бяха отменени. Седмичният почивен ден бе отхвърлен и на негово място всеки десети ден биваше посвещаван на гуляи и богохулство. Кръщението и причастието бяха забранени. На местата за погребение се слагаха ярки надписи, обявяващи смъртта за вечен сън.

Казваше се, че страхът от Бога не само не е начало на мъдростта, но е толкова далеч от нея, че всъщност е начало на глупостта. Бе забранена всякаква религиозна служба и поклонение, освен поклонението пред свободата и отечеството. “Законният епископ на Париж бе повикан за главната роля в най-безсрамния и скандален фарс, игран някога пред лицето на народното представителство... Той бе доведен в пълно служебно облекло, за да заяви пред конвента, че религията, на която е учен толкова много години, е била във всяко отношение само попски хитрости без основа нито в историята, нито в свещената истина. Той отхвърли с тържествени и ясни думи съществуването на Божеството, на Чието поклонение се бе обрекъл да служи, и се посвети на поклонение на свободата, равенството, добродетелта и нравствеността. След това сложи на масата епископската си украса и отличия и получи братска прегръдка от председателя на конвента. И други отстъпили от вярата свещеници последваха примера на този прелат” (Скот. Т. I, гл. 17).

“И земните жители ще се зарадват за тях, ще се развеселят и един другиму ще си пращат подаръци, защото тия два пророка са мъчили жителите на земята.” Безверна Франция бе смълчала укоряващия глас на Божиите двама свидетели. Словото на истината лежеше мъртво из улиците й и тези, които бяха против изискванията и ограниченията на Божия закон, сега ликуваха. Хората открито въстанаха срещу Царя на Небето. Също както грешниците в древността викаха: “От где знае Бог? И: Има ли знание у Всевишния?” (Пс. 73:11).

С богохулна дързост, почти не за вярване, един от свещениците при новия режим каза: “Боже, ако Ти съществуваш, отмъсти за Твоето осквернено име. Аз Те предизвиквам! Ти оставаш мълчалив; не смееш да пуснеш Твоите мълнии. Кой след всичко това ще вярва в Твоето съществуване?” (Раклетел. История. Т. II, с. 309; в: Сър Арчибалд Алисън. История на Европа. Т. I, гл. 10). Какво точно ехо на фараоновия въпрос е това: “Кой е Йехова, та да послушам гласа Му?” “Не познавам Йехова!”

“Безумният рече в сърцето си: Няма Бог!” (Пс. 14:1). А за изопачаващите истината Господ заяви: “...Безумието им ще стане известно на всичките...” (2 Тимотей 3:9). Скоро след като отрече поклонението на живия Бог, “Всевишния и превъзнесения, Който обитава вечността”, Франция изпадна в най-низко езичество - въведе поклонение на Богинята на разума в лицето на една безпътна жена. Историкът казва: “Една от церемониите на това безумно време е ненадмината по своята абсурдност, съчетана с безбожие. Вратите на Конвента се отвориха за група музиканти, които предшестваха общинското тяло. То влезе с тържествена процесия, пеейки химн в чест на свободата. Придружаваше го забулена жена - обект на бъдещото поклонение, която те нарекоха Богиня на разума. Вътре жената бе разбулена най-тържествено и поставена отдясно на президента. Всички познаха една балерина от операта... На нея, като на най-подходящ представител на онзи разум, на който се покланяха, националният Конвент на Франция отдаде публично поклонение.

Безбожното и смешно фокусничество стана мода. Издигането на Богинята на разума бе подновявано и му се подражаваше от всички и навсякъде, където жителите желаеха да се покажат достойни за висотата на Революцията” (Скот. Т. I, гл. 17).

Ораторът, представил поклонението на разума, каза: “Законодатели! Фанатизмът е отстъпил на разума. Мътните му очи не можаха да понесат блясъка на светлината. Днес толкова много хора се събраха под тези готически сводове, в които за първи път отекна ехото на истината. Там французите отпразнуваха единственото истинско богослужение - на Свободата, на Разума. Там създадохме нови желания за успеха на републиканските оръжия. Там изоставихме бездушните идоли заради разума, за този одушевен образ, шедьовърът на природата” (М. А. Тиер. История на Френската революция. Т. 2, с. 370, 371).

Когато богинята бе въведена в Конвента, президентът пое ръката й и, обръщайки се към събранието, каза: “Смъртни, спрете да треперите пред безпомощните мълнии на един Бог, Когото страховете ви са създали. Отсега нататък не признавайте друго божество освен Разума. Предлагам ви неговия най-чист и най-благороден образ; ако трябва да имате идоли, жертвайте само на такива като този... Падни пред августейшия сенат, о, покривало на Разума!