The great controversy

Във Франция и Швейцария също изгря светлината. В Женева, където Фарел и Калвин бяха разпространили истината на Реформацията, Гаусен проповядваше вестта за Второто пришествие. Като студент той възприе духа на рационализъм, проникнал през последната част на ХVIII столетие в цяла Европа, и встъпвайки в проповедничеството, не само не познаваше истинската вяра, но дори бе склонен към съмнение. В младостта му особено го привличало изучаването на пророчес-твата. Прочитайки Ролиновата “Древна история”, вниманието му се спряло върху втора глава от Даниил. Бил поразен от изненадващата точност, с която пророчест-

вото се бе изпълнило, както се виждаше от доклада на историка. За него това станало свидетелство за боговдъхновеността на Свещеното писание, служещо му като котва сред опасностите на по-късните години. Не го задоволяват вече ученията на рационализма. Чрез изследване на Библията и чрез търсене на по-ясна светлина стига след известно време до една здрава вяра.

Продължи по-нататък изследванията си върху пророчествата и стигна до убеждението, че идването на Господа е близо. Под впечатлението на изключителната тържественост и важност на великата истина, пожела да я сподели с народа; но общоприетата вяра, че Данииловите пророчества били непонятни тайни се оказа сериозна пречка в решението му. Най-после, както бе направил и Фарел преди него, когато занесе евангелието в Женева, реши да започне с децата, като чрез тях се надяваше да привлече и родителите.

По-късно, говорейки за целта на това си начинание, каза: “Бих желал да се разбере, че не поради маловажното му значение, напротив, поради високата му стойност поисках да го представя в тази интимна форма и се обърнах към децата. Аз исках да бъда чут, но се страхувах, че това няма да стане, ако се обърна най-напред към възрастните”. “Затова реших да отида при най-малките. Събрах аудитория от деца; ако броят им се увеличеше, ако видех, че слушат, харесва им, интересно им е и могат да разбират и обясняват предмета, тогава сигурно бих имал и втори кръг слушатели, а възрастните ще видят, че си заслужава човек да се заеме и да изучава. Стигне ли дотук, тогава делото е спечелено” (Л. Гаусен. Пророк Даниил. Т. II, увод).

Старанията му бяха успешни. Докато Гаусен говореше на децата, възрастните идваха и слушаха. Галериите на църквата се пълнеха с внимателни слушатели. Между тях имаше учени и хора с положение и ранг, както и чужденци, дошли в Женева; чрез тях вестта се разнасяше и в други области.

Окуражен от успеха, той публикува своите уроци с надеждата да подтикне към изучаването на пророческите книги в църквите, посещавани от говорещите френски език. “Чрез публикуването на даваните на децата поучения, казва Гаусен, на възрастните, пренебрегващи често такива книги под фалшивия предлог, че били неразбираеми, ние отговаряме: “Как може да са неразбираеми, когато вашите деца ги разбират?” “Имах голямо желание, добавя той, да направя, ако е възможно, познаването на пророчествата популярно в нашите църкви.” “Наистина няма изучаване, което, както ми се струва, да отговаря по-добре на нуждите на времето.” “Чрез това ние трябва да се приготвим за предстоящата скръб и да очакваме Исус Христос.”

Въпреки че Гаусен бе един от най-прочутите и любими проповедници на френски език, след известно време бе уволнен от длъжност главно, защото вместо църковния катехизис - блудкав и рационалистичен учебник, в който всъщност не се говори нищо за положителна вяра, при поучаване на младежта си служеше с Библията. По-късно стана учител в едно богословско училище и в неделен ден продължаваше работата си на преподавател по катехизис, запознавайки децата със Свещеното писание. Книгите му върху пророчествата също предизвикваха голям интерес. От професорската катедра, чрез пресата и в любимото си занятие на детски учител той упражняваше широко влияние в продължение на много години. Стана причина мнозина да насочат вниманието си към изучаването на пророчествата, съобщаващи, че идването на Господа е близо.

Адвентната вест бе проповядвана и запали всеобщия интерес и в Скандинавия. Мнозина бяха разтърсени от безгрижната си сигурност с вестта да изповядат и да оставят греховете си и да търсят прощение в името на Христос. Духовенството на официалната църква обаче се противопостави на това движение и под негов натиск някои, проповядващи го, бяха хвърлени в тъмница. На много места, където вестителите на скорошното Христово идване бяха принудени да мълчат, Бог се радваше да разгласи вестта по един чуден начин - чрез малки деца. Понеже бяха още малолетни, държавният закон не можеше да ги спре и те си говореха свободно.

Движението проникваше особено сред по-низшите слоеве и точно в скромните жилища на работниците народът се събираше, за да слуша предупреждението. Повечето от самите проповедници - деца живееха в бедни колиби. Някои от тях бяха на не повече от шест - до осемгодишни; и докато животът им свидетелстваше, че обичат Спасителя и се стараеха да живеят в послушание на светите Божии изисквания, всъщност проявяваха само обикновената за детската възраст интелигентност и минимални способности. Застанеха ли обаче пред хора, тогава ставаше ясно, че са движени от влияние, далеч над техните естествени възможности. Тонът и маниерите им се променяха и предупреждението за съда възвестяваха с тържествена мощ, служейки си точно с думите на Святото писание: “Бойте се от Бога и въздайте Нему слава, защото настана часът, когато Той ще съди!” Изобличаваха греховете на народа, осъждаха не само безнравствеността и пороците, но укоряваха и светския дух и отклонението от вярата, съветваха слушателите си да побързат, за да избягнат идещия гняв.

Хората слушаха с трепет. Убеждаващият Божи Дух говореше на сърцата им. Мнозина се почувстваха принудени да изследват Святото писание с нов и по-дълбок интерес, невъздържаните и безнравствените започваха нов живот; други се отказваха от нечестните си привички. Бе извършвано такова забележително дело, че дори и духовниците на държавната църква признаха, че в движението се усеща Божията ръка.

Божия воля бе вестта за идването на Спасителя да бъде разпространена в скандинавските страни; и когато гласовете на Неговите служители бяха принуждавани да замлъкнат, Той даваше Духа Си на децата, за да бъде завършено делото. Когато Исус, придружен от радостната тълпа, приветстваща Го като Божи Син с възгласи на триумф и размахваща палмови клончета, се приближаваше към Ерусалим, ревнивите фарисеи поискаха от Него да заповяда на народа да млъкне. Но Той им отговори, че всичко това е изпълнение на пророчеството и, че ако хората млъкнеха, камъните биха проговорили. Наплашеният от свещеници и управници народ спря радостните овации, когато Исус влезе през портите на Ерусалим; но децата в двора на храма подеха мелодията и започнаха да викат, размахвайки палмовите си клонки: “Осанна на Давидовия Син!” Когато свещениците с гневно недоволство Му казаха: “Чуваш ли, какво казват тия?” Исус им отговори: “Чувам. Не сте ли никога чели тая дума: “Из устата на младенците и сучещите приготвил Си хвала?” (Матей 21:8-16). Както по времето на Христос Бог действаше чрез деца, така действаше чрез тях и при разнасянето на вестта за Неговото второ пришествие. Трябваше да бъде изпълнено Божието слово, че вестта за идването на Спасителя ще се разнесе между всички народи, племена и езици.

На Уилям Милър и на съмишлениците му бе възложена задачата да пропо-вядват вестта в Америка. Страната стана център на великото адвентно движение.

Тук именно пророчеството за първата ангелска вест получи непосредствено изпълнение. Книгите на Милър и на неговите сътрудници бяха разнесени в най-отдалечените страни. Навсякъде по света, където бяха проникнали мисионерите, се разпространяваше и радостната вест за скорошното завръщане на Христос. Надлъж и шир се носеше вечното евангелие: “Бойте се от Бога и въздайте Нему слава, защото настъпи часът, когато Той ще съди!”

Свидетелството на пророчествата, което изглежда посочваше пролетта на 1844 г. като време за идването на Христос, пускаше дълбоки корени в умовете на хората. Разнасяна от град на град, вестта навсякъде възбуждаше голям интерес. Мнозина бяха убедени, че доказателствата, основаващи се на пророческите изчисления на периодите, са верни, приемаха истината с радост и изоставиха високомерните си мнения. Някои проповедници се отказаха от сектантските си възгледи и чувства, отказаха се от заплатата и от църквата си и се присъединиха към дейността по възвестяване на Исусовото идване. Но така или иначе приелите тази вест проповедници бяха относително малко. Затова в повечето случаи тя бе поверена на скромни миряни. Земеделци напускаха нивята си, занаятчии - работилниците си, търговци - стоките си, мъже на длъжност - положението и службите си; и все пак работниците бяха много малко в сравнение с делото, което трябваше да се извърши. Състоянието на една безбожна църква и на един тънещ в лукавство свят гнетеше душите на верните стражи и те доброволно търпяха непосилен труд, лишения и страдания, за да могат да призоват хора към покаяние и спасение. Макар че Сатана им се противопоставяше, делото напредваше непрестанно и адвентната истина бе приета от хиляди.

Навсякъде се чуваше изпитващото сърцата свидетелство, предупреждаващо грешниците - както светски хора, така и църковни членове, да избягнат бъдещия гняв. Подобно на Йоан Кръстител, предвестника на Христос, проповедниците поставяха брадвата при корена на дървото и увещаваха всички да принасят плодове, достойни за покаяние. Трогателните им призиви бяха в явно противоречие с уверенията за мир и сигурност, чуващи се от популярните амвони; и навсякъде, където вестта проникнеше, раздвижваше народа. Простото, непосредствено свидетелство на Святото писание, влагано в сърцата чрез силата на Светия Дух, убеждаваше толкова силно, че малцина можеха да му противостоят напълно. Хора, изповядващи се за религиозни само външно, бяха събуждани от измамната им сигурност. Те съзнаваха отклонението си, светския дух и неверието си, гордостта и себелюбието си. Мнозина търсеха Господа с разкаяние и смирение. Чувствата, тъй дълго придържали се към земни неща, сега се съсредоточаваха към Небето. Божият Дух ги владееше и със смекчени и покорени сърца се присъединяваха към зова: “Бойте се от Бога и въздайте Нему слава, защото настъпи часът, когато Той ще съди!”

Грешници, плачейки, питаха: “...що да сторя, за да се спася?” (Деяния 16:30). Който беше водил нечестен живот, желаеше да поправи неправдите си. Всички, намерили мир в Христос, копнееха да видят, че и други споделят това блаженство. Сърцата на родителите се обръщаха към децата им и сърцата на децата - към родителите. Бариерите на гордост и резервираност бяха вдигнати. Правеха се трогателни изповеди и членовете на семействата заработваха за спасението на най-близките и най-скъпите им. Често се чуваха сериозни застъпнически молби. Навсякъде души се молеха на Бога с предсмъртна болка. Мнозина по цяла нощ се бореха в молитва, за да получат уверението, че греховете им са простени, или пък с надеждата роднините или съседите им да преживеят духовна промяна.

Всякакви прослойки се стичаха в събранията на адвентистите. Богат и беден, високопоставен и нищожен жадно искаха, макар и по различни причини, да чуят учението за Христовото пришествие. Господ задържаше духа на съпротива, докато служителите Му обясняваха основанията за вярата си. Понякога инструментът беше слаб; но Божият Дух даваше мощ на Своята истина. В събранията се чувстваше присъствието на свети ангели и всеки ден броят на вярващите растеше. Когато доказателствата за скорошното Христово идване се повтаряха, големи групи хора слушаха тържествените думи със затаен дъх. Като че небето и земята се приближават едно към друго. Божията мощ се чувстваше от млади и от стари. Мъже влизаха в домовете си със славословия на уста и радостни гласове се чуваха в среднощната тишина. Никой, присъствал на онези събрания, не ще може да забрави сцените на проявен дълбок интерес.

Прогласяването на едно определено време за идването на Христос предизвика голяма съпротива у много хора от всички класи, като се почне от проповедниците на амвона и се стигне до най-дръзкия, борещ се срещу Небето грешник. Сбъдваха се думите на пророчеството: “Преди всичко знайте това, че в последните дни ще дойдат подиграватели, които с подигравките си ще ходят по своите страсти и ще казват: Где е обещаното Му пришествие? Защото, откак са се поминали бащите ни, всичко си стои така, както от началото на създанието” (2 Петрово 3:3-4). Много, претендиращи, че обичат Спасителя, заявяваха, че нямали нищо против учението за Неговото пришествие; възразявали само за точното определяне на времето. Но Божието всевиждащо око четеше в сърцата им. Те не искаха да слушат, че Христос ще дойде да съди света с правда. Бяха неверни служители, делата им не можеха да издържат изпита на Бога в сърцата и се страхуваха да посрещнат своя Господ. Подобно на евреите по време на първото идване на Христос и те не бяха подготвени да посрещнат Исус. Не само отказваха да слушат ясните доказателства от Библията, но и осмиваха очакващите Господа. Сатана и ангелите му ликуваха и хвърляха в лицето на Христос и на светите ангели обвиненията, че така нареченият Божи народ има толкова малко любов към Него, че не желае явяването Му.

“Никой не знае деня или часа” възразяваха най-често отхвърлящите адвен-тната вяра. Библейският текст гласи: “А за оня ден и час никой не знае, нито небесните ангели, нито Синът, а само Отец” (Матей 24:36). Очакващите своя Господ даваха ясно и сполучливо обяснение на библейския текст и погрешното му използване от противниците проличаваше ясно. Тези думи Христос изрече в забележителния разговор със Своите ученици на Елеонския хълм, когато излезе за последен път от храма. Учениците бяха задали въпроса: “...какъв ще бъде белегът на Твоето пришествие и за свършека на века?” Исус им посочи известни белези, казвайки: “...Когато видите всичко това, да знаете, че Той е близо при вратата” (Матей 24:3, 33). Един израз на Спасителя не може да бъде представен така, че да противоречи на друг. Макар никой човек да не знае деня и часа на Неговото идване, все пак ние сме съветвани и от нас се изисква да знаем кога ще е наближило. По-нататък сме поучавани, че ако пренебрегваме Неговото предупреждение да внимаваме за времето на идването Му, за нас ще бъде също тъй гибелно, както бе гибелно за живелите в дните на Ной, неузнали кога щеше да дойде

потопът. А притчата в същата глава, която сравнява верния служител с неверния и осъжда онзи, казващ в сърцето си: “Господарят ми ще се забави”, показва как при пришествието Си Христос ще възнагради онези, които не са отрекли, а са бдяли и възвестявали Неговото идване. “Затова бдете..., казва Той. Блажен е оня слуга, чийто господар, като си дойде, го намери, че прави така” (Матей 24:42-46). “...ако не бодърстваш, ще дойда като крадец и няма да знаеш в кой час ще дойда върху тебе” (Откр. 3:3).

Павел говори за една група хора, за която явлението на Господа ще бъде неочаквано. “...Господният ден ще дойде както крадец нощем. Когато казват: Мир и безопасност!, тогава ще ги постигне внезапно погубление... и никак няма да избегнат.” Но за внимателно следящите предупреждението на Спасителя той добавя: “Но вие, братя, не сте в тъмнина, та да ви постигне оня ден като крадец. Защото вие всички сте синове на светлината, синове на деня; не сме от нощта, нито от тъмнината” (1 Сол. 5:2-5).

Така ясно е показано, че Библията не дава никаква причина да останем в незнание относно близостта на Христовото идване. А който търси извинение, за да отхвърли истината, той си затваря ушите и думите: “А за оня ден и час никой не знае...” продължават да се повтарят като ехо от дръзки подигравачи или дори от изповядващи се за Христови служители. Когато хората се пробуждаха и започваха да питат за пътя на спасението, религиозни учители заставаха между тях и истината, като се опитваха да разпръснат опасенията им чрез лъжливо тълкувание на Словото Божие. Неверни духовни стражи се присъединяваха към делото на големия измамник и викаха: “Мир и безопасност!”, когато Бог не беше говорил за мир. Подобно на фарисеите във времето на Христос много хора не само че отказваха да влизат в царството небесно, но и пречеха на искащите да влязат. Кръвта на тези души ще бъде изискана от тях.

Най-скромните и най-преданите в църквите бяха приелите вестта първи. Изучаващите Библията сами, не можеха да не видят противобиблейския характер на всеобщо възприетите възгледи за пророчествата; и навсякъде, където народът не беше контролиран чрез влиянието на духовенството, където сам изследваше Словото Божие, адвентното учение трябваше само да бъде сравнено със Свещеното писание, за да се потвърди неговият Божествен авторитет.

Много хора бяха преследвани от невярващите си братя. За да запазят положението си в църквата, някои се съгласиха да мълчат за своята надежда; други обаче чувстваха, че верността към Бога им забранява да крият поверените им истини. Не малко бяха изключени от църквата, и то не по друга причина, а защото бяха изявили вярата си в идването на Христос. За устоялите на този изпит бяха ценни думите на пророка: “Братята ви, които ви мразят, които ви отхвърлят поради Моето име, са рекли: Господ нека прослави Себе Си, та да видим вашата радост! Но те ще се посрамят” (Исая 66:5).

Божии ангели наблюдаваха с най-голям интерес резултата от предупреждението. Когато църквите отхвърлиха вестта, те се наскърбиха. Но имаше твърде много хора, все още не преживели изпита на адвентната истина; много хора, подведени от свои съпрузи, съпруги, родители или деца, вярваха, че е грях дори само да слушат ересите, проповядвани от адвентистите. На ангелите бе заръчано да бдят вярно над тези души, защото трябваше да ги огрее светлина от Божия трон.

Всички, приели вестта, чакаха с неизразим копнеж идването на своя Спаси-тел. Времето на срещата беше близо, пред вратата. Приближаваха се към този час със спокойна тържественост. Почиваха си в сладкото общуване с Бога - залог за мира, който щеше да им бъде даден при настъпването на светлото бъдеще. Никой, изпитал надеждата и упованието, не може да забрави скъпоценните часове на очакване. Вече няколко седмици преди времето повечето от тях оставиха светските работи настрана. Искрените вярващи разсъждаваха внимателно върху всяка мисъл, всеки подтик на сърцето си, като че лежаха на смъртно легло и след няколко часа щяха да затворят очите си за земните сцени. Тогава не се приготвяха “дрехи за възнесение” (виж Приложението); но всички чувстваха необходимостта от вътрешно свидетелство, от доказателство, че са готови да посрещнат Спасителя; техните бели дрехи бяха чистотата на душата - характер, очистен от греха чрез изкупителната кръв на Христос. О, да би имал и сега изповядващият се за Божи народ същия сърцеизпитващ дух, същата сериозна, положителна вяра! Ако бе продължавал по същия начин да се смирява пред Господа и да отправя молбите си към трона на благодатта, би имал много по-богат духовен опит. Той се моли много малко, много малко е действително убеден в греха, а липсата на жива вяра лишава мнозина от дара на благодатта, предвиден да се даде така богато от нашия Изкупител.

Бог имаше намерение да изпита народа Си. Неговата ръка прикри направената в пресмятането на пророческите периоди грешка. Адвентистите не откриха заблуждението; както не го откриха и най-учените от техните противници. Те казваха: “Вашето изчисление на пророческите периоди е правилно. Ще се случи някакво велико събитие, но то няма да бъде Второто пришествие на Христос” (виж Приложението).

Времето на очакването отмина и Христос не се яви, за да освободи народа Си. Всички, надявали се на Спасителя си с искрена вяра и любов, преживяха горчиво разочарование. Но Божието намерение бе постигнато; Той изпита сърцата на изповядващите, че Го чакат. Между тях имаше много, действали само от страх. Вярата им не бе повлияла нито на сърцата, нито на живота им. Когато очакваното събитие не се сбъдна, тези хора заявиха, че не са разочаровани; те никога не били вярвали, че Христос щял да дойде и се присъединиха към подиграващите се със скръбта на истинските вярващи.

Но Исус и небесните множества гледаха с любов и съчувствие на верните, така дълбоко разочаровани вярващи. Ако завесата, отделяща видимия от невидимия свят, би могла да се отдръпне, щяха да се видят ангелите, застанали до тези устойчиви души и закрилящи ги от стрелите на Сатана.

Уилям Милър и неговите съработници проповядваха учението за Второто пришествие с единствената цел да събудят ближните си, да им помогнат да се приготвят за съда. Бяха се опитали да отворят очите на изповядващите някаква религия за истинската надежда на църквата и за необходимостта от по-дълбок християнски опит. Работеха също и за разбуждането на непокаялите се - да се покаят незабавно и да се обърнат към Бога. “Те не правеха никакви опити да обръщат когото и да било към някаква религиозна секта или партия. Затова работеха сред всички партии и секти, без да се намесват в тяхната организация и дисциплина.”

“С дейността си - твърдеше Милър, - не възнамерявах да предизвиквам създаването на каквото и да е течение извън съществуващите общества или пък да облагодетелствам някое от тях за сметка на друго, исках да бъда полезен за всички. Предполагах, че всички християни биха се радвали на надеждата за идването на Христос и че неможещите да видят нещата така, както аз ги виждах, не биха започнали заради това да обичат по-малко онези, които приемат учението. Изобщо не допусках, че някога би имало нужда от отделни събрания. Едничката ми цел бе да насочвам душите към Бога, да известявам света за идващия съд и да накарам хората да приготвят сърцата си така, че да могат да посрещнат своя Господ с мир. В резултат на моя труд повечето от духовно променените се присъединяваха към различните съществуващи църкви” (Блис. С. 328).

За известно време на Милър се гледаше с благоволение, тъй като делото му подпомагаше издигането на църквите. Но когато проповедници и религиозни водачи се обявиха против адвентното учение и поискаха да потушат гласността по този въпрос, не само го сториха от амвона, но и отказаха на членовете си привилегията да слушат проповеди върху Второто пришествие или дори да изразят надеждата си в свободните срещи в църквата. Така вярващите се изправиха пред изпитания. Те бяха объркани. Обичаха си църквите и не им се искаше да се отделят от тях. Но когато видяха, че свидетелството на Божието слово бе потискано и че им се отказваше да изследват пророчествата, верността към Бога им забрани да се подчиняват. Не можеха повече да приемат отхвърлилите свидетелството на Божието слово за “стълб и подпорка на истината” (1 Тимотей 3:15). Затова се чувстваха оправдани да се отделят от дотогавашните общества. През лятото на 1844 г. около 50 000 члена се оттеглиха от църквите.

По това време в повечето църкви в Съединените щати се забеляза очевидна промяна. От много години съществуваше бавно, но постоянно нарастващо се съоб-разяване със светските привички и обичаи и съответно отслабване на истинския духовен живот. През тази година в почти всички църкви на страната се появиха доказателства за внезапен и явен упадък. Макар да изглеждаше, че никой не е в състояние да отгатне причината, фактът бе забелязан от всички и се коментираше широко както в печата, така и от амвона.

По повод един събор на презвитерството във Филаделфия г-н Барнес, автор на широко разпространен коментар и пастор на една от водещите църкви в града, “заяви, че вече 20 години е на проповедническа служба и до последното причастие не му се е случвало да раздаде Господнята вечеря, без към църквата да се присъединят нови членове. А сега вече НЯМА ПРОБУЖДАНИЯ, НЯМА ПРОМЕНИ, нито много явно нарастване на благодатта между изповядващите се и никой не идва вече при него на разговор за спасението на душата си. Наред с увеличаването на бизнеса и с цветущите перспективи за търговия и фабрично производство се засилва и светският дух. ТЪЙ Е С ВСИЧКИ РЕЛИГИОЗНИ ОБЩЕСТВА” (“Конгрешански журнал” от 23 май 1844 г.).

През месец февруари същата година проф. Фини от колежа Обърлин каза: “Факт е, че общо взето протестантските църкви на нашата страна са или апатични или несъгласни с почти всички нравствени реформи на епохата. Има някои малки изключения, но не са достатъчни, за да опровергаят извода, че явлението е всеобщо. Имаме и един друг неоспорим факт: липсата на съживително влияние в църквите. Духовната апатия прониква почти във всичко и навлиза извънредно дълбоко; и така, за това свидетелства религиозната преса от цялата страна. Обикновено нещо е църковни членове да се отдават на модата, да посещават заедно с безбожните места за удоволствия, танци и други забавления... Но не е нужно да говорим повече върху тази болна тема. Достатъчно е, че доказателствата се множат и ни връхлитат, за да ни покажат, че църквите общо взето дегенерират по един печален начин. Те са се отдалечили твърде много от Господа и Той се е отдръпнал от тях”.