The great controversy



страница28/43
Дата22.07.2016
Размер7.74 Mb.
#302
1   ...   24   25   26   27   28   29   30   31   ...   43

А в “Религиозен телескоп” един писател свидетелства: “Никога не сме виждали такова всеобщо отпадане, каквото се забелязва днес. Наистина църквата трябва да се пробуди и да се опита да открие причината за това бедствие. Защото всеки, обичащ Сион, трябва така да се отнесе към това състояние. Като се съобразим с “малкото и единични” случаи на покаяние и почти безпрецедентното непокаяние и закоравяване на грешниците, неволно възкликваме: “Забравил ли е Бог да бъде милостив, или - вратата на милостта е заключена?”

Не може да съществува подобен факт, без причината да е в самата църква. Духовната тъмнина обгръща народи, църкви и отделни личности, не защото подкрепата на Божествена благодат се е оттеглила произволно, а защото хората са пренебрегнали или отхвърлили Божествената светлина. Поразителен пример за тази истина е историята на евреите по времето на Христос. Те се отдадоха на света, забравиха Бога и Неговото Слово, умовете им се замъглиха и сърцата им станаха земни и плътски. Бяха невежи относно идването на Месия и в гордостта и неверието си отблъснаха Изкупителя. Но и тогава Бог не оттегли от еврейския народ познанието или участието в благословенията на спасението. Всички отхвърлили истината обаче изгубиха всяко желание за този небесен дар. Бяха поставили “тъмнина за виделина, а виделина за тъмнина”, докато светлината в тях стана тъмнина; “то колко голяма ще е тъмнината!” (Исая 5:20; Матей 6:23).

Според сатанинските планове формата на религията трябва да се запазва, важно е да липсва духът на живото благочестие. След като отхвърлиха евангели-ето, евреите продължиха много ревностно да спазват обичайните церемонии. Съблюдаваха строго своите национални особености, но трябваше да признаят - без Божието присъствие в тях. Пророчеството на Даниил посочваше толкова безгрешно идването на Месия и така директно предсказваше смъртта на Исус, че те избягваха да го изучават. Най-после равините изрекоха проклятие над всички, опитали се да изчислят времето. Осемнадесет века израилтяните остават слепи и непокаяни като тържествено и страшно предупреждение за опасността от отхвърлянето на небесната светлина, равнодушни към милостивите предложения за спасението, незабелязващи благословенията на евангелието.

Еднаквите причини винаги предизвикват еднакви действия. Онзи, който умишлено заглушава чувството за дълг, защото то противоречи на характера му, накрая няма да може да различава истината от заблудата. Разумът се замъглява, сърцето закоравява, съвестта се притъпява и душата се отдалечава от Бога. Там, където вестта на Божествената мъдрост не се цени достатъчно или се пренебрегва, църквата потъва в тъмнина; вярата и любовта охладняват и се появяват отчуждение и разединение. Църковните членове насочват стремежите и силите си към светски начинания, а грешниците стават безчувствени към покаяние.

Първата ангелска вест в Откровение 14 глава, която известява времето на Божия съд и кани всеки да Му се поклони, беше определена да отдели изповядващия се за Божи народ от гибелните влияния на света и да го пробуди да види истинското си състояние на изравняване със света и отклонение от Бога. С нея Бог бе изпратил на църквата предупреждение, което, в случай че бъдеше прието, щеше да поправи злините, отдалечаващи я от Бога. Ако Божиите чеда бяха приели вестта от Небето, бяха смирили сърцата си пред Господа и искрено се стараеха да се приготвят, за да устоят в присъствието Му, Духът и мощта на Бога биха се проявили между тях. Църквата отново би постигнала щастливото състояние на единство, вяра и любов, както в апостолско време, когато вярващите бяха “едно сърце и душа” и “с дързост говореха Божието слово”, когато “Господ всеки ден прибавяше на църквата ония, които се спасяваха” (Деяния 4:32, 31, 2:47).

Ако изповядващите се за Божи народ приемеха светлината на Неговото Слово така, както тя ги огрява, биха постигнали онова единство, за което Спасителят се молеше и което апостолът описва като “единството в духа... в свръзката на мира”. “Има - казва той - ЕДНО тяло и ЕДИН Дух, както и бяхте призовани към ЕДНА надежда на званието ви; един Господ, една вяра, едно кръщение...” (Еф.4:3-5).

Такива бяха благословените последици за онези, които приемаха адвентната вест. Те идваха от различни религиозни общества и разделящите ги деноминационни граници биваха събаряни; противоречащи си едно на друго мнения във вярата биваха разгромявани. Противоречащата на Писанието надежда за хилядогодишно царство на мир върху земята бе изоставена, фалшиви схващания за Христовото пришествие бяха поправени, гордост и съобразяване със света - отстранени; неправдите бяха изоставяни, сърцата се свързваха в сладко общуване, царуваха съвършена любов и радост. Щом учението постигна това за малцината приемащи го, същото щеше да извърши и за всички, стига всички да бяха приели.

Но църквите като цяло не признаха предупреждението. Техните проповедни-ци, които като “стражи в Израилевия дом” би трябвало да бъдат първите, познали признаците на Христовото идване, не схванаха истината нито от свидетелствата на пророците, нито от знаменията на времето. Тъй като светски надежди и честолюбие изпълваха сърцата им, любовта към Бога и вярата в Неговото Слово бяха охладнели. И когато адвентното учение бе представено, събуди у тях само предразсъдъци и неверие. Фактът, че вестта беше проповядвана повече от миряни, бе посочван като доказателство срещу самата нея. Както някога, ясното Божие свидетелство бе посрещано с въпроса: “Повярвал ли е в Него някой от първенците или от фарисеите?” И тъй като намираха, че бе трудна задача да оборят извлечените от пророческите данни периоди, мнозина разколебаваха хората да не се изучават пророчествата, защото пророческите книги били запечатани и не можело да бъдат разбрани. Много хора, наивно доверяващи се на своите духовни пастири, отказваха да слушат предупреждението, а други, макар че бяха убедени в истината, не смееха да я признаят, “за да не бъдат отлъчени” (Йоан 12:42). Изпратената от Бога вест за изпитване и пречистване на църквата откриваше много ясно колко голям беше броят на обърналите сърцата си към света вместо към Христос. Връзките, обвързващи ги със земята, бяха по-силни от тези, които ги теглеха към небето. Те слушаха гласа на светската мъдрост и обръщаха гръб на изпитващата сърцето вест на истината.

Като отказаха да чуят предупреждението на първия ангел, отхвърлиха средството, предвидено от Небето за тяхното възстановяване. Презряха носещия благодат пратеник, който би могъл да им помогне да се поправят злините, отделящи ги от Бога, и се върнаха с по-голямо влечение към приятелството със света. Тук беше причината за онова страшно състояние на светски дух, вероотстъпничество и духовна смърт, владеещо в църквите през 1844 година.

В Откровение 14 глава първият ангел е последван от втори, който обявява: “Падна, падна великият Вавилон, който напои всичките народи от виното на своето разпалено блудстване!” (Откр.14:8). Наименованието “Вавилон” е получено от думата “вавел”, която означава смешение. С него в Свещеното писание се означават различните форми на фалшива или отстъпила религия. В Откровение 17 глава Вавилон е представен като жена. Библията си служи с този образ, за да символизира църквата, като добродетелната жена символизира чиста църква, а падналата жена - отстъпила църква.

В Библията светият и траен характер на отношението между Христос и Неговата църква е представено чрез брачната връзка. Господ е съединил църквата със Себе Си чрез тържествен завет - обещанието да бъде техен Бог, а те се задължаваха да принадлежат на Него, само на Него. Той заявява: “И ще те сгодя за Себе Си завинаги. Да! Ще те сгодя за Себе Си в правда и в съдба, в милосърдие и милости” (Осия 2:19). И още: “...Аз съм ви съпруг” (Ер. 3:14). Павел си служи със същото сравнение в Новия завет, като казва: “...Сгодих ви с един мъж да ви представя като чиста девица на Христа” (2 Кор. 11:2).

Неверността на църквата спрямо Христос, изразяваща се в недостатъчно доверие и любов към Него и в допускане светът да завладее душата й, е сравнена с нарушаване на брачната клетва. Израилевият грях - отдалечаването му от Бога, е представен с този образ, а пренебрегнатата чудна Божия любов е описана по следния трогателен начин: “Клех ти се и стъпих в завет с тебе, казва Господ Йехова; и ти стана Моя”. “И стана превъзходно красива и напреднала си дори до царско положение. Ти още се прочу между народите по твоята хубост, защото тя стана съвършена чрез Моето величие, с което те облякох, казва Господ Йехова. Но поради известността си ти си се уповавала на хубостта си и си блудствала.” “Наистина, както жена изневерява на мъжа си, така и вие изневерихте на Мене, доме Израилев, казва Господ.” “...като жена прелюбодейца, която приема чужди мъже вместо своя си” (Езекиил 16:8, 13-15; Еремия 3:20; Езекиил 16:32).

В Новия завет много близки до тези мисли са думите, отправени към изповядващи се за християни, търсещи повече приятелството на света, отколкото Божието благоволение. Апостол Яков казва: “Прелюбодейци! Не знаете ли, че приятелството със света е вражда против Бога? И тъй, който иска да бъде приятел на света, става враг на Бога” (Яков 4:4).

Вавилон, жената от Откровение 17 глава, ни се описва като “облечена в багреница и червено, украсена със злато, със скъпоценни камъни и с бисери и държеше в ръката си златна чаша, пълна с мръсотии и с нечистотиите от нейното блудстване. И на челото й имаше написано това име: “ТАЙНА, ВЕЛИКИЙ ВАВИЛОН, МАЙКА НА БЛУДНИЦИТЕ...” Пророкът казва по-нататък: “И видях, че жената се беше опила от кръвта на светиите и от кръвта на Исусовите мъченици” (Откр. 17:4-6). По-нататък Вавилон се обявява за големия град, който царува над земните царе (Откр. 17:18). Силата, владяла толкова столетия неограничено над християнските монарси, е Рим. Цветовете - пурпурно и виолетово, златото, скъпоценните камъни и бисерите описват живо великолепието и голяма част от царския блясък на гордия римски престол. За никоя друга сила, освен за църквата, преследвала по такъв жесток начин Христовите последователи, не би могло да се заяви с по-голямо основание: тя се беше “опила от кръвта на светиите”. Вавилон е обвинен също така и в греха на противозаконен съюз със “земните царе”. Именно като се отклони от Господа и се свърза с езичниците, еврейската църква стана блудница. И Рим, който се поквари по същия начин, като търсеше подкрепата на земните власти, получи същата присъда.

Вавилон е наречен “МАЙКА на блудниците”. ДЪЩЕРИ са символите на църкви, които поддържат нейните учения и предания и следват нейния пример, отказвайки се от истината и Божието одобрение, за да сключат незаконен съюз със света. Вестта от Откровение 14 глава за ПАДАНЕТО на Вавилон се отнася за религиозни общества, които някога са били чисти, но после са се покварили. Тъй като тя следва предупреждението за съда, трябва да бъде проповядвана в последните дни. Следователно не може да се отнася единствено за римската църква, тъй като тя от много столетия е отпаднала. По-нататък в 18 глава на Откровение Божият народ е призован да излезе от Вавилон. Съгласно този текст би трябвало още много хора от Божия народ да са във Вавилон. И в кои религиозни общества може да се намери сега по-голямата част от Христовите последователи? Без съмнение в различните църкви, изповядващи протестантската вяра. Когато се появиха, те застанаха достойно пред Бога и Неговата истина и Божиите благословения бяха с тях. Дори невярващият свят бе принуден да признае благотворните резултати, последвали възприемането на евангелските принципи. Според думите на пророка, отправени към Израил: “Ти още се прочу между народите по твоята хубост, защото тя стана съвършена чрез Моето величие, с което те облякох, казва господ Йехова” (Езекиил 16:14). Тези общества обаче паднаха поради същите слабости, оказали се проклятие и гибел за Израил - желанието да подражават на обичаите на безбожните и да търсят приятелството им. “Но поради известността си ти си уповавала на хубостта си и си блудствала...” (Езекиил 16:15).

Много от протестантските църкви следват примера на Рим в противозакон-ното свързване със “земните царе”; държавните църкви - чрез отношението си към светските правителства, а другите деноминации - чрез търсене на благоволението на света. Името “Вавилон” - объркване, смешение, може с право да се отнесе към тези общества, тъй като всички те изповядват, че извличат ученията си от Библията, а пък са се разделили на почти безброй секти с твърде отличаващи се една от друга доктрини и теории.

Освен греховното свързване със света, за църквите, отделили се от Рим, са характерни и други от неговите характерни черти.

Едно римокатолическо съчинение твърди, че “ако римската църква се е провинила някак в идолопоклоничество чрез почитането на светиите, то и нейната дъщеря, англиканската църква, е виновна в същото, защото има десет черкви, посветени на дева Мария, срещу една, посветена на Христос” (Д-р Ричард Челонър, Наставен католически християнин. Предговор, с. 21-22).

А д-р Хопкинс в “Трактат върху хилядогодишното царство (милениума)” прави следното изявление: “Ние нямаме никакво основание да ограничаваме антихристиянския дух и неговите обичаи само в тъй наречената римска църква. Протестантските църкви притежават много от антихриста и са далеч от това да бъдат чисти от... поквара и безбожие” (Хопкинс. Трудове. Т.II, с. 328).

Относно отделянето на презвитерианската църква от Рим д-р Гътри пише: “Преди 300 години нашата църква с отворена Библия като свое знаме и с девиза на свидетелството си: “Изпитвайте Писанието!”, напусна портите на Рим. След това той задава забележителния въпрос: “Излезе ли тя ЧИСТА от Вавилон?” (Томас Гътри. Евангелието в Езекиил. С. 237).

Спърджън се изразява по следния начин: “Англиканската църква изглежда всецяло е заквасена и разядена от учението, че спасението лежи в тайнствата. Конформистите (отделените от тази църква) са също тъй изпълнени с философско неверие. Онези, от които очаквахме по-добри дела, се отклоняват един по един от основните стълбове на вярата. Самото сърце на Англия, вярвам, е напълно пропито от гибелно неверие, все още осмеляващо се да се качва на амвона и да се нарича християнство”.

Кой беше първопричината за голямото отстъпничество? Как в началото църквата се е отклонила от простотата на евангелието? Като се е съобразявала с обичаите на езичеството с цел езичниците по-лесно да приемат християнството. Още апостол Павел заявява: “Защото оная тайна, сиреч беззаконието, вече действа...” (2 Сол. 2:7). Докато апостолите бяха живи, църквата оставаше относително чиста. Но “към края на второто столетие повечето църкви приеха нов образ. Първоначалната простота изчезна и незабелязано, когато старите ученици отидоха в гроба, децата им, заедно с новоповярвалите... излязоха напред и придадоха нов вид на делото” (Робърт Робинсън. Църковни изследвания. Гл. 6, ч. 17, с. 51). За да спечелят новоповярвали, те смалиха възвишените образци на християнската вяра и вследствие на това “един езически потоп нахлу в църквата и внесе в нея своите обичаи, привички и идоли” (Гаваци. Писма. С. 278). Тъй като християнската религия си осигури благоволението и подкрепата на светските владетели, се оказа само външно приета от множествата. Макар и по вид християни, мнозина “в действителност си останаха езичници и се покланяха, обикновено тайно, на своите идоли” (пак там, с. 278).

Не се ли повтаря същият процес почти във всяка църква, наричаща се протестантска? Когато си отидат нейните основатели, които са били вдъхновявани от истинския дух на реформа, на тяхно място застават последователите им и дават “нов вид на делото”. Децата на реформаторите, придържайки се сляпо към вярванията на бащите си и отказвайки да приемат истина, надминаваща кръгозора на реформаторите, се отклоняват значително от техния пример на смирение, себеотрицание и отказване от света. Така “изчезва първоначалната простота” и буйна вълна на светски дух “с неговите привички, обичаи и идоли” изпълва църквата.

Уви, колко разпространено е между християните по име това приятелство на света, което е “вражда против Бога” (Яков 4:4). Колко далеч са се отклонили от библейската мярка за смирение, себеотрицание, простота и благочестие популярните църкви в цялото християнство! Говорейки за правилната употреба на парите, Джон Уесли казва: “Не прахосвайте нищо от една тъй скъпоценна дарба просто, за да задоволите желанието на окото чрез излишни и скъпи дрехи или безполезни накити. Не прахосвайте нищо от нея за изкуствена украса на вашите къщи, за излишни или скъпи мебели, за скъпи картини, рисунки или златни украшения... Не харчете нищо, за да се предавате на тщеславен живот, за да печелите удивлението или похвалата на човеци... “Докато ти върви добре, ще говорят добро за теб.” Докато си “облечен в пурпур и фини дрехи” и “всеки ден живееш разкошно и весело” без съмнение мнозина ще хвалят финеса, способностите и гостоприемството ти. Не купувай обаче техните похвали толкова скъпо. По-добре се задоволявай с похвали от Бога” (Трудове на Уесли. Проповед 50. Употребата на парите). Но в много църкви днес тези наставления се пренебрегват.

В света е станал обичай да принадлежиш към някоя религия. Управници, политици, юристи, доктори, търговци се присъединяват към църквата, за да си спечелят уважението и доверието на обществото и да го използват за напредъка на лични светски интереси. По такъв начин те се опитват да прикрият всичките си несправедливи постъпки под булото на едно християнско вероизповедание. Различните религиозни общества, подкупени чрез богатството и влиянието на тези кръстени светски хора, полагат още по-големи усилия да спечелят всеобщото одобрение и благоволение. Великолепни църкви, украсени екстравагантно, се издигат по главните улици. Отиващите на църква се обличат скъпо и според модата. На талантливия проповедник се плаща голяма заплата, за да забавлява и привлича народа. Неговите проповеди не бива да изобличават греховете на хората, а да звучат меко и приятно на префиненото светско ухо. По такъв начин в църковните регистри се записват “благородни” грешници и “благородни” грехове се прикриват под вида на благочестието.

Един виден и водещ светски вестник коментира сегашното отношение към света на изповядващите се за християнски църкви, като казва: “Несъзнателно църквата се е поддала на духа на епохата и е нагодила своите богослужебни форми според модерните изисквания”. “В действителност църквата употребява като свои инструменти всичко, което помага на религията да стане по-привлекателна.” И един дописник в нюйоркския “Независим вестник” пише следното за методизма: “Разделната линия между благочестивите и безбожните избледнява в една полусянка - и от двете страни ревностни мъже полагат старания да заличат всяка разлика между начина им на действие и удоволствията им”. “Популярността на религията допринася извънредно много за увеличаване броя на онези, които биха желали да си осигурят облаги, без да изпълняват честно задълженията си”.

Хауърд Кросби казва: “Твърде сериозно е, че намираме Христовата църква тъй слабо следваща нарежданията на своя Господ. Също както евреите някога отдалечиха сърцата си от Бога чрез приятелските си отношения с идолопоклонническите народи..., тъй и църквата на Исус днес чрез неправилно партньорство с невярващия свят отстъпва от Божествените правила на своя истински живот и се отдава на гибелните, макар и често пъти привидно добри привички на едно нехристиянско общество, привеждайки доказателства и достигайки до заключения, чужди на Божиите откровения и пряко противопоставящи се на всякакво израстване в благодатта” (Здравият християнин: апел към църквата, с. 141-142).

Във вълната от светски дух и жажда за удоволствия себеотрицанието и саможертвата заради Христос са изчезнали почти напълно. “Някои мъже и жени, които сега водят много активен живот в нашите църкви, са били възпитавани като деца да принасят жертви, за да бъдат в състояние да дадат или да сторят нещо за Христа”. Но “в случай че сега липсват средства ..., никой не бива да бъде призоваван да дава. О не! Устройте панаир, театър, етюд на разследване в съд, старовременна вечеря или обед, каквото и да е, за да се забавлява народът”.

Губернаторът Уошбърн от Уискънсин в своите годишни известия от 9 януари 1873 г. заяви: “Изглежда, че ще са нужни закони, за да се разтурят училищата, където се възпитават комарджии. Те са навсякъде. Дори и църквата (несъмнено без да съзнава) често може да се хване в положението, че върши делото на дявола. Устройват се концерти с подаръци, различни мероприятия с награди, често в името на религиозни и благотворителни цели, но често и на много по-нищожни цели - лотарии, пакетчета с определена цена и други. Всички те са измислени, за да се получават пари, без да се оценява стойността на онова, което се върши. Нищо не е така деморализиращо или развращаващо особено за младежта, както печеленето на пари или имущество, без да се влага труд. Когато уважавани личности се занимават с подобни хазартни предприятия и успокояват съвестта си с мисълта, че парите ще бъдат използвани за добро, тогава няма защо да се учудваме, че младежта тъй често придобива навици, които със сигурност се пораждат от възбудата при хазартни игри”.

Духът на съобразяване със света прониква във всички църкви на християнството. Робърт Аткинс в изнесена в Лондон проповед нарисува мрачна картина на духовния упадък, който преобладава в Англия: “Истински праведните намаляват на земята и никой не взема това присърце. Днес във всяка църква изповядващите религия обичат света, приспособяват се към него, търсят лични удобства и се стремят към светско признание. Те са призвани да страдат с Христос, а се плашат дори само от един упрек ... ОТСТЪПНИЧЕСТВО, ОТСТЪПНИЧЕСТВО, ОТСТЪПНИЧЕСТВО! - е изписано отпред на всяка църква; и ако поне знаеха това и ако поне го чувстваха, още би имало надежда; но уви! Те викат: “Богат съм, забогатях и нямам нужда от нищо!” (Втора адвентна библиотека. Трактат 39).

Големият грях, приписван на блудницата Вавилон, е, че тя е напоила “всичките народи” от виното на своето разпалено блудстване... Предлаганата на света упояваща чаша представлява фалшивите учения, приела ги вследствие незаконната си връзка с големците на земята. Приятелството със света покварява вярата й и тя от своя страна покварява света, като разпространява учения, противоречащи на най-ясното изявление на Свещеното писание.

Рим задържаше Библията от хората и изискваше вместо нея да приемат неговите учения. Задачата на Реформацията бе отново да даде на човечеството

Словото Божие и все пак не е ли вярно, че и в църквите на нашето време хората биват поучавани да основават вярата си повече върху вероизповеданията и ученията на своята църква, отколкото върху Писанието? Чарлз Бийчър е казал за протестантските църкви: “Те отбягват всяка груба дума относно вероизповеданията си (тяхното кредо) със същата чувствителност, с каквато ония свети отци биха се ужасили от всяка груба дума срещу появилото се и поддържано поклонение на светиите и мъчениците... Протестантските евангелски общества така са си вързали ръцете, че никой от средата им не може да стане проповедник където и да било, без да приеме някоя друга книга освен Библията... Съвсем не е пресилено, ако се каже, че властта на доктрините сега започва действително да забранява Библията така, както Рим правеше, макар и по по-хитър начин” (Проповед върху “Библията е достатъчно вероучение”, изнесена във Форт Уейн, Индиана, 2.II.1846 г.).

Когато верни учители излагат Словото Божие, тогава учени мъже, проповедници, започват да твърдят, че разбират Писанието. Те осъждат здравото учение като ерес и по такъв начин принуждават търсещите истината да отстъпят. Ако светът не беше безнадеждно упоен от виното на Вавилон, твърде много хора биха се убедили и биха се обърнали чрез ясните, категорични истини на Словото Божие. Но християнската вяра изглежда така объркана и пълна с противоречия, че хората не знаят кое да приемат за вярно. Грехът от нежеланието на света да се покае лежи при вратата на църквата.

Втората ангелска вест в Откровение 14 глава бе проповядвана за първи път през лятото на 1844 година. Тогава тя намери особено непосредствено приложение за църквите в Съединените щати, където предупреждението за съда бе най-широко разгласено и общо взето отхвърлено и където упадъкът в църквите се бе разпространил най-бързо. Вестта на втория ангел обаче бе изпълнена изцяло през 1844 година. Тогава църквите, поради отказа си да приемат светлината на адвентната вест, претърпяха голямо нравствено падение, което все още не беше пълно. Тъй като продължаваха да отхвърлят конкретните истини за това време, те падаха все по-ниско и по-ниско. Но все още не може да се каже: “Падна Вавилон”, “защото напои ВСИЧКИТЕ народи от виното на своето разпалено блудстване”. Той още не е довел ВСИЧКИТЕ НАРОДИ до това състояние. Духът на изравняване със света и равнодушие към изпитващите истини за нашето време съществува и печели територия в църквите с протестантска вяра във всички християнски страни; и тези църкви са включени в тържественото и страшно обвинение на втория ангел. Но делото на отстъпничество не е достигнало още своята кулминация.

Библията заявява, че преди пришествието на Господа Сатана ще действа с “ВСЯКАКВА сила, знамения, лъжливи чудеса и с всичката измама на неправдата” и ония, които “не приеха да обичат истината, за да се спасят”, ще изпаднат в големи заблуждения, “за да повярват лъжа” (2 Сол. 2:9-11). Пълното падане на Вавилон няма да настане, докато това състояние и съединението на църквата със света не навлезе в цялото християнство. Промяната се развива бързо и съвършеното изпълнение на Откр. 14:8 е все още в бъдещето.

Въпреки духовната тъмнина и отделяне от Бога по-голямата част от истин-ските Христови последователи все още принадлежат на църквите, съставляващи Вавилон. Измежду тях има много, не чули още особените истини за това време. Не малко хора са недоволни от сегашното си състояние и копнеят за по-ясна

светлина. Те напразно се опитват да намерят Христовия образ в църквите, с които са свързани. Понеже тези общества все повече и повече се отдалечават от истината и все по-тясно се свързват със света, разликата между двете класи ще се увеличава и най-после ще доведе до разделение. Ще дойде време, когато обичащите Бога над всичко няма да могат да останат свързани с такива, които “са повече сластолюбиви, а не боголюбиви, имащи вид на благочестие, но отречени от силата му” (2 Тимотей 3:4-5).

В Откровение 18 гл. се посочва времето, когато в резултат на отхвърлянето на тройното предупреждение от Откр. 14:6-12 църквата ще е стигнала напълно до състоянието, предсказано от втория ангел, и Божият народ, намиращ се все още във Вавилон, ще бъде призован да се отдели. Тази ще бъде последната вест, дадена на света, и тя ще извърши своето дело. Когато онези, които “не са повярвали истината, а са имали благоволение към неправдата” (2 Сол. 2:12), бъдат оставени да приемат голямата заблуда и да повярват на лъжата, тогава светлината на истината ще огрее всички, чиито сърца са отворени да я приемат. И всички чеда на Господа, намиращи се още във Вавилон, ще последват призива: “Излезте от нея, люде Мои...” (Откр. 18:4).



22
Изпълнени пророчества

Пролетта на 1844 г. - времето, когато се очакваше идването на Господа, отмина. Онези, които с вяра копнееха за Неговото явяване, бяха обзети от съмнение и несигурност. Но докато светът смяташе, че са претърпели пълно поражение и искаше да им докаже заблудата, те все още имаха източник за утеха - Словото Божие. Мнозина продължаваха да търсят в Писанието доказателствата за вярата си, изследваха отново и внимателно изучаваха пророчествата, за да получат повече светлина. По всичко изглеждаше, че библейското свидетелство потвърждава ясно и определено тяхното становище. Знамения, които не можеше да не бъдат разбрани, показваха, че Христовото идване предстоеше и то - скоро. Специалното благословение на Господа както чрез обръщането на грешниците към Христос, така и чрез събуждането на духовния живот сред християните, свидетелстваше, че вестта е от Небето. И макар вярващите да изпитваха известно разочарование, все пак не ги напускаше увереността, че Бог ги беше водил в техните минали преживявания.

Тясно свързани с пророчествата, които смятаха, че са приложими за времето на Христовото пришествие, бяха и наставленията, специално предназначени за

състоянието им на несигурност и безпокойство и насърчаващи ги търпеливо да очакват с вяра, че неясното за разума им сега ще бъде разяснено в подходящо време.

Между пророчествата беше и това на Авакум 2:1-4: “На стражата си ще застана, ще се изправя на кулата и ще внимавам да видя какво ще ми говори Той и какво да отговоря на изобличителя си. Господ в отговор ми рече: Напиши видението и изложи го ясно на дъсчици, за да може да се чете бърже. Защото видението се отнася към едно определено бъдеще време, но бърза към изпълнението си и няма да излъже. Ако и да се забави, чакай го, защото непременно ще дойде, няма да закъснее. Ето, душата му се надига, не е отдън права; а праведният ще живее чрез вярата си”.

Още в 1842 г. даденото в пророчеството наставление: “Напиши видението и изложи го ясно на дъсчици, за да може да се чете бърже”, бе внушило на Чарлс Финч идеята да начертае пророческа карта, за да представи образно виденията на книгите “Даниил” и “Откровение”. Публикуването на картата се смяташе за изпълнение на дадената чрез Авакум поръчка. Но никой по онова време не обърна внимание, че в същото пророчество се загатва за явно закъснение на изпълнението на видението, за време на чакане. След разочарованието обаче извънредно важна изглеждаше следната част от библейския текст: “...видението се отнася към едно определено бъдеще време; но бърза към изпълнението си и няма да излъже. Ако и да се забави, чакай го, защото непременно ще дойде, няма да закъснее... а праведният ще живее чрез ВЯРАТА си”.

Една част от пророчествата на Езекиил също бяха източник на голяма сила и на утеха за вярващите: “И Господнето слово дойде към мене и рече: Сине човешки, каква е тая поговорка, що имате в Израилевата земя, която казва: Дните минават, а никое видение не се сбъдва? Затова кажи им: Така казва Господ Йехова: Ще направя тая поговорка да престане и няма вече да се употребява за поговорка в Израиля; но кажи им: Дните наближават, тоже и изпълнението на всяко видение. Защото не ще има вече никакво лъжливо видение, нито ласкателно предсказване всред Израилевия дом. Защото Аз Съм Господ; Аз ще говоря. И словото, което ще говоря, ще се изпълни; няма да се отлага вече... ето, ония, които са от Израилевия дом, казват: Видението, което той вижда, ще се изпълни след много дни, и той пророкува за далечни времена. Затова кажи им: Така казва Господ Йехова: Ни една от думите Ми не ще се отлага вече; но словото, което ще говоря, ще се изпълни, казва Господ Йехова” (Езекиил 12:21-25, 27-28).

Чакащите се радваха и вярваха, че Този, Който знае края от началото, беше видял през столетията и, предвиждайки разочарованието им, е дал слова на кураж и надежда. Ако не бяха текстовете от Писанието да ги увещават да чакат търпеливо и да поддържат твърдо доверието си в Божието слово, вярата им би угаснала в онова време на тежко изпитание.

Притчата за десетте девици в Матей 25 глава също символизира преживяванията на адвентния народ. В Матей 24 глава, когато учениците запитаха Христос за знаменията за Неговото идване и за края на света, Той изброи няколко от най-важните събития в историята на света и на църквата от Неговото първо идване до второто Му пришествие, а именно: разрушението на Ерусалим, голямата скръб на църквата под езически и папски тормоз, затъмнението на слънцето и на луната и падането на звездите. След това говори за Своето идване в царството Си и разказа притчата, описваща двете групи служители, които очакваха явяването Му. Двадесет и петата глава започва с думите: “ТОГАВА небесното царство ще се оприличи на десет девици”. Тук ни се представя църквата, която живее в последното време, същата, посочена в края на двадесет и четвъртата глава. Нейният духовен опит е представен нагледно в притчата чрез обичаите на една източна сватба.

“Тогава небесното царство ще се оприличи на десет девици, които взеха светилниците си и излязоха да посрещнат младоженеца. А от тях пет бяха неразумни и пет разумни. Защото неразумните, като взеха светилниците, не взеха масло със себе си. Но разумните заедно със светилниците си взеха и масло в съдовете си. И докато се бавеше младоженецът, додряма се на всичките и заспаха. А посреднощ се нададе вик: Ето, Младоженецът иде! Излизайте да го посрещнете!” (Матей 25:1-6).

Христовото завръщане, както бе прогласено в първата ангелска вест, се смяташе, че е представено чрез идването на младоженеца. Широко разпространената реформация, постигната от проповядването на неговото скорошно идване отговаряше на излизането на девиците. В тази притча, както и в другата в Матей 24 глава, ни се представят две групи хора. Всички са взели лампите си, Библията, и чрез нейната светлина са излезли да посрещнат младоженеца. Но докато “неразумните, като взеха светилниците, не взеха масло със себе си”, “разумните заедно със светилниците си взеха и масло в съдовете си”. Втората група е получила Божията благодат, обновяващата, просвещаваща сила на Светия Дух, която прави Неговото Слово светилник за нозете и светлина по пътя. Тя е изследвала със страх Божи Писанията, за да узнае истината и сериозно се е стремяла към чистота на сърцето и на живота. Девиците са имали личен духовен опит и такава вяра в Бога и в Неговото Слово, която не би могла да бъде разклатена с отчаяние и отлагане. Другите “като взеха светилниците си, не взеха масло със себе си”. Те са движени от чувствата. Тържествената вест събужда в тях страх, но се облягат на вярата на своите събратя и се задоволяват с мъждукащата светлина на добри чувства, без да е налице сериозно осмисляне на истината или истинско действие на благодатта в сърцата им. Излезли са да посрещат Господа, изпълнени с надеждата за бърза награда. Но не са били подготвени за закъснението и разочарованието. Когато изпитанията идват, вярата им се разклаща и светилниците започват да гаснат.

“И докато се бавеше младоженецът, додряма се на всичките и заспаха.” Чрез забавянето на младоженеца е представено времето, когато Господ бе очакван, но не дойде. В това време на несигурност интересът на повърхностните и на половинчато искрените започна бързо да намалява и ревността им да стихва. Онези обаче, чиято вяра се основаваше на личното познаване на Библията, имаха скала под нозете си, която вълните на отчаянието не можеха да разбият. “Додряма се на всичките и заспаха” - едната група в равнодушие и изоставяйки вярата си, а другата, чакайки търпеливо, докато й бъде дадена по-ярка светлина. Но в нощта на изпитанието, те като че изгубиха до известна степен усърдието и предаността си. Полусърдечните и повърхностните не можеха повече да се уповават на вярата на своите братя. Всеки трябваше сам да стои или да падне.

Приблизително по това време се появи и фанатизмът. Някои, изповядващи, че са дълбоко вярващи във вестта, отхвърлиха Словото Божие като единствен сигурен и непогрешим водач и, твърдейки, че са водени от Духа, се оставиха под контрола на собствените си чувства, впечатления и въображения. Други проявяваха сляпа прилежност, осъждайки всички, неодобряващи тяхното поведение. Екзалтираните им схващания и постъпки не намираха отзвук у повечето от адвентистите, но те все пак станаха причина да се очерни делото на истината.

По този начин Сатана се опитваше да се противопостави на Божието дело и да го унищожи. Народът беше до голяма степен развълнуван от адвентното движение, хиляди грешници бяха повярвали и верни мъже се отдадоха на делото за прогласяване на истината, дори през времето на забавянето. Князът на злото губеше своите поданици и, за да злепостави Божието дело, подведе някои от изповядващите вярата към крайности с цел да ги измами. Тогава оръдията му бяха готови да представят в най-ярка и най-привлекателна светлина всяка заблуда, всяка грешка, всяка несполучлива постъпка, за да направят омразни адвентистите и тяхната вяра. Затова колкото по-голям беше броят на онези, които той би могъл да накара, докато силата му владее сърцата им да изповядват вярата във Второто пришествие, толкова по-голямо предимство би спечелил чрез привличане на вниманието върху тях като представители на всички вярващи.

Сатана е “клеветникът на нашите братя” (Откр. 12:10) и неговият дух подбужда хората да наблюдават заблудите и недостатъците на Божия народ, да ги правят публични и да ги изобличават, а добрите им дела да отминават, без дори да ги споменават. Той винаги е много активен при действията на Бога за спасяване на души. Когато Божиите синове се представят пред Господа, Сатана също идва сред тях. При всяко пробуждане той се опитва да прибави към Божиите чеда хора с неосветени сърца и неуравновесен ум. Когато такива хора приемат някои точки от истината и се наредят сред вярващите, той започва да действа чрез тях, за да вмъкне учения, мамещи лекомислените. За никой човек не може да се докаже, че е добър християнин, само защото се намира в обществото на Божиите чеда, дори да е в дома за богослужение или около Господнята трапеза. Често Сатана присъства на най-тържествените случаи в лицето на онзи, когото може да използва като свое оръдие.

Князът на злото оспорва всяка стъпка земя на Божия народ по пътя към небесния град. В цялата църковна история никога не е била извършена реформация, без тя да срещне сериозни спънки. Така беше в дните на Павел. Навсякъде, където апостолът основаваше църква, веднага се намираха хора, изповядващи, че приемат вярата. Но те внасяха лъжливи учения, които, ако бъдеха приети, щяха в края на краищата да пропъдят любовта към истината. Лутер също се сблъска с голяма скръб и трудности заради постъпките на фанатизирани личности. Те твърдяха, че Бог говорел непосредствено чрез тях и затова поставяха собствените си схващания и мнения над свидетелството на Писанията. Много хора без вяра и духовен опит, но с високо самомнение и обичащи да слушат и да разказват новости бяха заблуждавани от твърденията на новите учители и се съюзяваха с оръдията на Сатана, за да съборят онова, което Бог бе внушил на Лутер да съгради. И братята Уесли, и други, допринесли чрез влиянието и чрез вярата си за благословението на света, се натъкваха при всяка стъпка на сатанинските примки - въвличане на прекалено ревностните, непостоянните и неосветените във фанатизъм от всякаква степен.

Уилям Милър не бе благоразположен към водещите до фанатизъм влияния. Той като Лутер обясняваше, че всеки дух трябва да се изпитва чрез Словото Божие. “Дяволът, казваше Милър, влияе силно на умовете на някои в днешно време.” А как можем да узнаем на кой дух принадлежат тези чеда? Библията отговаря: “По плодовете им ще ги познаете...” Много духове са навлезли в света; а на нас ни е заповядано да изпитваме духовете. Духът, който не ни подтиква да живеем в този свят трезво, праведно и благочестиво, не е Духът на Христос. Аз все повече се убеждавам, че Сатана взима голямо участие в тези бурни движения... Много измежду нас, които претендират, че са напълно осветени, следват човешки традиции и изглежда, че са точно толкова невежи по отношение на истината, колкото другите, които не предявяват такива претенции” (Блис. С. 236-237, 282). “Духът на заблудата ни отклонява от истината, а Божият Дух ще ни води в истината. Но вие казвате, че един човек може да бъде заблуден, а да си мисли, че познава истината. Тогава какво? Ние отговаряме: Духът и Словото се съгласуват помежду си. Щом един човек се ориентира според Словото Божие и е в пълно съгласие с него, трябва да вярва, че истината е в сърцето му; но ако открие, че духът, който го води, не хармонира с общия дух на Божия закон или на Библията, тогава да внимава, да не бъде хванат в примката на дявола” (The Advent Herald and Sings of the Times Reporter. Т. 8, N 23, от 15 януари 1845 г.) Често съм получавал повече доказателства за вътрешно благочестие от един блясък в очите, от една мокра буза и от една дума, изречена задавено, отколкото всичкия този шум в християнството” (Блис. С. 282).

По времето на Реформацията нейните врагове стоварваха цялото зло на фанатизма точно върху най-верните му противници. Подобно поведение имаха и противниците на адвентното движение. Но недоволни от изкривеното представяне и преувеличаване на заблудите на екстремистите и фанатиците, те разпространяваха злонамерени слухове, нямащи нищо общо с истината. Влияеха им предразсъдъците и омразата. Спокойствието им бе нарушено от прогласата на вестта, че Христос стои пред вратата. Страхуваха се, че може да е истина, но все пак се надяваха да не е и това беше тайната на враждебността им към адвентистите и тяхната вяра.

Фактът, че в редовете на адвентистите имаше фанатици, е също толкова малко основание да се твърди, че движението не е от Бога, както и съществуването на фанатици и измамници в църквата по времето на Павел и на Лутер не можеше да бъде сериозен претекс за отхвърляне на делото им. Нека Божият народ се пробуди от съня си и с цялата си сериозност започне живот на покаяние и реформация, нека започне да изследва Писанието, за да научи истината, каквато е в Исуса, нека се посвети напълно на Бога и тогава ще се види, че Сатана е все още деен и буден. Той ще проявява силата си с всички възможни измами и ще призове на помощ всички паднали ангели от царството си.

Не провъзгласяването на Второто пришествие доведе до фанатизъм и разцепление. Те се появиха през лятото на 1844 г., когато адвентистите бяха в неведение и объркани по отношение на истинското си положение. Проповядването на първата ангелска вест и на “среднощния вик” беше тъкмо средство срещу всеки фанатизъм и разцепление. Участвуващите в тези тържествени движения бяха единодушни, със сърца, изпълнени с любов един към друг и към Исус, Когото очакваха скоро да видят. Едната вяра, едната блажена надежда ги издигаха високо над контрола на каквото и да било човешко влияние и се оказаха като щит срещу нападките на Сатана.

“И докато се бавеше младоженецът, додряма се на всичките и заспаха. А посреднощ се нададе вик: Ето, Младоженецът иде! Излизайте да го посрещнете! Тогава всички ония девици станаха и приготвиха светилниците си” (Матей 25:5-7). През лятото на 1844 г., между времето, което отначало приемаха за края на 2300-та денонощия, и есента на същата година, докогато, както по-късно откриха, че достигат те, се разгласи вестта с точно същите думи на Писанието: “Ето, Младоженецът иде!”

Това движение бе предизвикано от откритието, че указът на Артаксеркс за съграждането на Ерусалим наново - изходната точка на периода от 2300 денонощия, влизаше в сила през есента на 457 г. пр. Хр., а не в началото на годината, както се вярваше преди това. Пресметнати от есента на 457 г. пр. Хр., 2300-та денонощия изтичаха през есента на 1844 г. сл. Хр. (Виж Приложението.)

Доказателства, основаващи се на старозаветното сянково богослужение, посочваха също есента за времето, когато трябваше да се осъществи представеното като “очистване на светилището” събитие. Това се изясни добре при насочването на вниманието към начина, по който се бяха изпълнили символите, отнасящи се за първото Христово идване.

Заколването на пасхалното агне бе сянка на Христовата смърт. Павел казва: “...нашата пасха Христос биде заклан за нас” (1 Кор. 5:7). Снопът от първите плодове, който на пасхалния празник се разклащаше пред Господа, бе символ на Христовото възкресение. А за възкресението на Господа и на целия Негов народ Павел казва: “Христос - първият плод, после при пришествието на Христа - тия, които са Негови” (1 Кор. 15:23). Както разлюленият сноп беше първото узряло жито, събрано преди жетвата, така и Христос е първият плод на онази безсмъртна жетва на изкупените, която ще бъде събрана в Божиите житници при бъдещото възкресение.

Тези символи ставаха реалност не само по отношение на събитието, но и по отношение на времето. На 14-ия ден от първия еврейски месец, в деня и месеца, когато в продължение на 15 дълги столетия се колеше пасхалното агне, Христос, след като яде с учениците Си пасхалната вечеря, учреди празникът, който трябваше да напомня за собствената Му смърт като “Божия Агнец, Който носи греха на света” (Йоан 1:29).

Същата нощ Той бе хванат от безбожни ръце, за да бъде разпнат и умъртвен. И подобно на сплетения сноп нашият Спасител бе възкресен на третия ден - “първият плод на починалите”, пример за всички възкръснали праведни, чиито унизени тела ще станат “съобразно с Неговото славно тяло” (1 Кор. 15:20; Филип. 3:21).

По същия начин символите, отнасящи се за Второто пришествие, трябва да се изпълнят в посоченото от сянковата служба време. Според Мойсеевата система очистването на светилището или великият ден на умилостивението се падаше в десетия ден на седмия еврейски месец (Лев. 16:26-34), когато първосвещеникът, след като е издействал умилостивение за целия Израил и по такъв начин е отстранил греховете му от светилището, излизаше навън и благославяше народа. Така вярваха, че и Христос, нашият велик Първосвещеник, щеше да се яви, за да очисти земята чрез унищожаване на греха и на грешниците и да благослови с безсмъртие Своя очакващ Го народ. Десетият ден от седмия месец, великият ден на умилостивението, времето на очистването на светилището, падащ се на 22 октомври 1844 г., се смяташе за времето на Христовото идване. Това беше в съгласие с вече приведените доказателства, че 2300-та денонощия трябваше да изтекат през есента, и заключението изглеждаше неоспоримо.

В притчата в Матей 25 глава младоженецът идва след времето на очакването и дрямката. Току-що приведените доказателства както в пророчествата, така и в символите, го потвърждаваха. Те внушаваха силно убеждение за истинност; и “среднощният вик” се разгласяваше от хиляди вярващи.

Движението заля като бурна вълна цялата страна. То се разпростираше от град в град, от село в село до най-отдалечените места, докато чакащият Божи народ се събуди напълно. Пред тази вест фанатизмът изчезваше подобно на ранна слана под изгряващото слънце. Вярващите се освободиха от съмнението и объркаността и надеждата и куражът оживиха сърцата им. Делото бе избавено от крайностите, проявяващи се при човешко вълнение извън контрола под влияние на Словото Божие и Божия Дух. По характер напомняше времената на смирение и връщане към Бога, които следваха в древния Израил след осъдителните вести на Неговите служители. Носеше чертите, характеризиращи Божието дело във всеки век. Не беше с особена външна изява на ентусиазъм, а се възприемаше със сърцето чрез изповядване на греха и отказване от света. Да бъдат подготвени за посрещането на Господа - това бе грижата на измъчените души. Имаше постоянна молитва и безрезервно предаване на Бога.

Описвайки делото, Милър споделя: “Не се забелязват особени прояви на радост; тя като че ли се сдържа, за да се прояви в бъдещето, когато цялото небе и земя заедно ще ликуват с неизразима радост и пълни със слава. Не се чуват никакви възгласи; и това също е оставено за после, за радостното възклицание от Небето. Певците мълчат; чакат времето, когато ще се присъединят към ангелските множества, към небесния хор... Няма противоречие в чувствата; всички са едно сърце и един дух” (Блис. С. 270-271).

Друг участващ в движението свидетелства: “То предизвикваше навсякъде най-дълбоко изпитване на сърцето и смиряване на душата пред великия небесен Бог. То караше човеците да се освобождават от привързаността си към нещата от този свят, да изглаждат споровете помежду си, да изповядват греховете си и сломени, с разкаяние и със съкрушен дух да молят Бог да бъдат помилвани и приети. То доведе до такова смирение и себеунижение, каквото никога преди това не се е виждало. Както Бог чрез Йоил заповяда, когато великият ден на Бога дойде на прага, предизвиква раздиране на сърцето, а не на дрехите, и обръщане към Господа с пост, плач и жалеене. Както Бог бе казал чрез Захария, над Неговите чеда се изля дух на благодат и на молитва; те виждаха Оня, Когото бяха проболи, голяма скръб беше в страната... и тези, които очакваха Господа, измъчваха душите си пред Него” (Блис. Advent Shield and Review. Т. 1, с. 271, 1845 г.).

От всички големи религиозни движения от дните на апостолите насам никое не е било по-изчистено от човешки несъвършенства и от сатанински коварства, както движението от есента на 1844 година. Дори и сега, след толкова много време, всички, участвали в движението и удържали твърдо истината, все още чувстват святото влияние на онова благословено дело и свидетелстват, че то беше от Бога.

При вика: “Ето, Младоженецът иде! Излизайте да го посрещнете!”, всички чакащи го “станаха и приготвиха светилниците си”. Те изучаваха Словото Божие с непозната дотогава прилежност и интерес. Ангели бяха изпращани от небето, за да пробудят обезкуражените и да ги подготвят да приемат вестта. Делото не почиваше върху човешка мъдрост и знания, а върху Божията мощ. Не най-даровитите, а най-смирените и най-преданите бяха първите, чули и последвали зова. Фермери оставяха реколтата от нивите, занаятчии оставяха инструментите си и тръгваха със сълзи и с радост да разгласяват предупреждението. Онези, които преди бяха водили делото, сега бяха сред последните, присъединили се към движението. Църквите общо взето затваряха вратите си пред вестта и голяма част от приелите я ги напускаше. Според Божия план това проповядване се присъедини към втората ангелска вест и придаде на делото особена мощ.

Новината: “Ето, Младоженецът иде!” не беше подложена на специално тълкувание, тъй като доказателството от Писанието бе ясно и разбрано. Една сила, тласкаща душата напред, я придружаваше. Нямаше съмнение, нямаше въпроси. При победоносното влизане на Христос в Ерусалим хората от всички краища на страната, събрали се там за празника, се стекоха към Елеонския хълм. И като се присъединиха към тълпата, придружаваща Исус, обхванати от моментния ентусиазъм, подкрепиха вика: “Благословен, който иде в Господнето име!” (Матей 21:9). И сега невярващи, които присъстваха на събранията на адвентистите - някои от любопитство, други за да им се присмиват - чувстваха убедителната сила, придружаваща думите: “Ето, Младоженецът иде!”

По онова време имаше вяра, която даваше отговори на молитвите, вяра, която “гледаше на бъдещата награда” (Евр. 11:26). Като превалявания на пороен дъжд върху жадна земя се изля Духът на благодатта върху сериозно търсещите. Очакващите да застанат скоро лице срещу лице със своя Изкупител изпитваха неизразима, тържествена радост. Благодатната сила на Светия Дух топеше сърцата, когато Божието благословение се даряваше богато на верните вярващи.

Приелите вестта внимателно и тържествено се приближаваха към времето, когато се надяваха да посрещнат своя Господ. Те се чувстваха задължени всяка сутрин да си осигурят уверение, че са приети от Бога. Сърцата им бяха свързани тясно и се молеха много, заедно и един за друг. Често се събираха на уединени места, за да общуват с Бога и гласът на молбите им се възнасяше от поля и горички към небето. Убеждението да притежават благодатта на своя Спасител бе за тях много по-необходимо от всекидневната им храна; и ако облак помрачеше духа им, не се успокояваха, докато не бъде отстранен. Чувстваха свидетелството на прощаващата благодат и копнееха да видят Този, Когото душите им така обичаха.

Но отново трябваше да бъдат разочаровани. Времето на надеждата отмина, а Спасителят не се яви. Бяха Го очаквали с непоклатимо доверие, а сега се чувстваха като Мария, която, като намери гроба на Спасителя празен, извика разплакана: “...дигнали Господа Мой и не знам где са Го положили” (Йоан 20:13).

Чувство на свято благоговение и страх, че вестта можеше да бъде истина, озаптяваше за известно време невярващия свят. И то не изчезна веднага. Отначало невярващите не смееха да ликуват пред разочарованите; но когато не се появиха никакви признаци за Божия гняв, се освободиха от страховете и възобновиха хулите и подигравките. Голям брой изповядвали, че вярват в скорошното идване на Госпо-да, се отказаха от вярата си. Гордостта на твърде самоуверените бе така дълбоко наранена, че биха предпочели да изчезнат от света. И те като Йона се оплакваха от

Бога и предпочитаха по-скоро да умрат, отколкото да живеят. Основалите вярата си върху мнението на другите, а не върху Словото Божие, бяха готови пак да променят възгледите си. Подигравчиите привличаха слабите и боязливите и всички заедно в съюз заявиха, че вече не би могло да се очаква нищо, от което да се страхуват. Времето отминало, Господ не дошъл и светът можел да си остане същият още хиляди години.

Сериозните, искрените вярващи се бяха отказали от всичко заради Христос и чувстваха Неговата близост, както никога преди това. Вярваха, че са дали на света последното предупреждение и, очаквайки скоро да бъдат приети в близостта на своя Божествен Учител и на небесните ангели, се бяха отделили до голяма степен от обществото на неприемащите вестта. С горещ копнеж се бяха молили: “Ела, Господи Исусе, ела скоро!” Но Той не дойде. И сега, отново да се поеме тежкото бреме на грижите и на житейските трудности от една страна, и хулите и присмехът на подиграващия се свят, от друга, - това вече бе наистина едно тежко изпитание за вярата и за търпението.

И все пак разочарованието не беше толкова голямо, колкото на учениците по времето на първото Христово пришествие. Когато Исус влезе триумфално в Ерусалим, последователите Му вярваха, че Той се готви да седне на трона на Давид и да освободи Израил от потисниците. С горди надежди и радостни очаквания се надпреварваха да отдават почести на своя Княз. Мнозина разстилаха дрехите си като килими по пътя Му или разпръскваха пред Него зелени палмови клонки. В ентусиазма и голямата си радост всички щастливо викаха: “Осанна на Давидовия Син!” Когато фарисеите, обезпокоени и разгневени от този изблик на чувства, поискаха Исус да укори учениците Си, Той отговори: “...ако тия млъкнат, то камъните ще извикат” (Лука 19:40). Пророчеството трябваше да бъде изпълнено. Учениците осъществяваха Божията цел. И все пак трябваше да изживеят горчиво разочарование. Бяха изминали само няколко дни и станаха свидетели на мъченическата смърт на Спасителя - и трябваше да Го положат в гробницата. Очакванията съвсем не се изпълниха и надеждите им умряха заедно с Исус. Едва когато техният Господ излезе победоносно от гроба, се сетиха, че всичко това бе предсказано предварително в пророчеството и че “Христос трябваше да пострада и да възкръсне от мъртвите” (Деяния 17:3).

Петстотин години по-рано Господ бе заявил чрез пророк Захария: “Радвай се много, сионова дъщерьо; възклицавай, ерусалимска дъщерьо. Ето, твоят Цар иде при тебе. Той е праведен, и спасява, кротък и възседнал на осел. Да! На осле, рожба на ослица” (Захария 9:9). Ако учениците знаеха, че Христос отиваше на съд и смърт, не биха могли да изпълнят това пророчество.

По същия начин Милър и неговите съмишленици изпълниха пророчеството и проповядваха вестта, предсказана от Писанието, че трябва да бъде дадена на света. Но те не биха могли да я разгласят, ако бяха разбрали напълно пророчествата, посочващи тяхното разочарование и даващи и друга вест, която също трябваше да бъде проповядвана на всички народи, преди Господ да дойде. Първата и втората ангелска вест бяха дадени точно в определеното време и осъществиха онова, което Господ желаеше.

Светът наблюдаваше и очакваше, че ако времето отмине и Христос не дойде, цялото учение на адвентизма ще пропадне. Но макар много хора поради силното изкушение да се отказаха от вярата си, имаше и такива, които останаха твърди. Плодовете на адвентното движение - дух на смирение и на изпитване на сърцето, на отричане от света и на обновяване на живота, придружаващи делото, свидетелстваха, че то бе от Бога. Те не смееха да отрекат, че силата на Светия Дух бе засвидетелствала проповядването на вестта за второто пришествие, а и не можеха да открият никаква грешка в изчисленията на пророческите периоди. И най-способните от противниците им не успяха да оборят начина им на пророческо тълкувание. Не бяха съгласни без библейски доказателства да отрекат позициите си, постигнати чрез сериозно и с молитва изследване на Писанието, с осветлени от Божия Дух умове и с пламтящи от Неговата животворяща сила сърца; позициите, устояли на най-проницателните критики и на най-жестоката опозиция от страна на официалните религиозни учители и на прочутите със светска мъдрост мъже, и останали твърди и непоклатими пред обединените усилия на учеността и красноречието, пред остротите и подигравките както на уважавани, така и на неуважавани хора.

Бе претърпян наистина неуспех по отношение на очакваното събитие, но дори това не можа да разклати вярата им в Божието слово. Когато Йона проповядваше по улиците на Ниневия, че след 40 дни градът ще бъде разрушен, Господ прие смирението на ниневийците и продължи периода на тяхното благодатно време; и все пак вестта му бе изпратена от Бога и Ниневия бе изпитана според Божията воля. Адвентистите вярваха, че по същия начин Бог ги бе наказал да прогласят предупреждението за съда. “То, заявяваха, изпитваше сърцата на всички, които го чуеха, и събуждаше в тях любов към идването на Господа; или пък предизвикваше повече или по-малко забележима, но добре позната на Бога омраза към Неговото идване. То бе отбелязало и една гранична линия..., така че тези, които искат да изпитат собствените си сърца, да могат да разберат на чия страна биха били заварени, ако Господ дойдеше тогава. Дали биха възкликнали: “Ето, това е нашият Бог, Когото ние чакахме, и Той ще ни избави!”, или щяха да призовават канарите и планините да паднат върху тях, за да ги прикрият от лицето на седналия на трона и от гнева на Агнето. По такъв начин Бог, както ние вярваме, бе изпитал чедата Си, бе изпитал вярата им, бе доказал и бе видял дали в часа на изкушение щяха да се отдръпнат от положението, на което може би е намерил за подходящо да ги постави, дали биха пренебрегнали този свят и биха разчитали с неограничено доверие на Словото Божие” (The Advent Herald and Sings of the Times Reporter. Т. 8, N 14 от 13 ноември 1844 г.).

Чувствата на вярващите, че Бог ги е водил в техния минал духовен опит, са изразени в думите на Уилям Милър: “Ако трябваше да преживея живота си още веднъж със същото доказателство, каквото имах тогава, то, за да бъда искрен пред Бога и човека, бих извършил точно същото, каквото извърших тогава”. “Аз се надявам, че дрехите ми са чисти от кръвта на душите. Чувствам, че съм се освободил, доколкото бе възможно според силите им, от всяка вина за тяхното осъждане.” “Дори и два пъти да съм бил разочарован, пишеше този Божи човек, аз не съм сломен, нито обезсърчен... Надеждата ми в идването на Христос е по-силна от всякога. Аз извърших само онова, което след години на сериозно изследване смятах за свой дълг. Ако съм се заблудил, това е било от милост, от любов към моите ближни и от убеденост в дълга си към Бога.” “Едно зная аз: Проповядвах само онова, което вярвах, и Бог беше с мене; Неговата мощ се откриваше в делото и много добро бе сторено.” “По всяка вероятност чрез проповядване на

края на времето хиляди хора бяха подтикнати да изследват Свещеното писание; и благодарение на това чрез вярата и попръскването с кръвта на Христос те бяха примирени с Бога” (Блис. С. 256, 255, 277, 280, 271). “Аз никога не съм се стремял да спечеля благоволението на гордите, нито пък съм губел кураж пред недоволството на света. И сега няма да откупувам тяхното благоволение, нито ще отида отвъд дълга си, за да предизвикам омразата им. Никога няма да искам живота си от тях, нито пък, надявам се, ще се страхувам да го изгубя, ако Бог в Своето добро провидение е наредил така. (Джеймс Уайт. Живот на Уилям Милър. С. 315).

Бог не изостави Своя народ. Духът Му все още пребъдваше с онези, които не се бяха отказали прибързано от получената светлина и не бяха се отрекли публично от адвентното движение. В посланието към евреите има думи на поощрение и предупреждение за уморените и очакващите във време на криза: “И тъй, не напущайте дръзновението си, за което имате голяма награда. Защото ви е нужно търпение, та като извършите Божията воля, да получите обещаното. “Защото още твърде малко време и ще дойде Тоя, Който има да дойде, и не ще се забави. А който е праведен пред Мене, ще живее чрез вяра, но ако се дръпне назад, няма да благоволи в него душата Ми.” Ние обаче не сме от ония, които се дърпат назад, та се погубват, а от тия, които вярват, та се спасява душата им” (Евр. 10:35-39).

Че това увещание е отправено към църквата в последните дни, се вижда от думите, посочващи близостта на Господнето идване: “Защото още твърде малко време и ще дойде Тоя, Който има да дойде, и не ще се забави”. Ясно е загатнато, че ще има някакво привидно отлагане, което да изглежда, че Господ като че се бави. Даденото тук поучение съвпада точно с преживяването на адвентистите по онова време. Хората, към които се отправяха тези думи, се намираха в опасност от корабокрушение във вярата си. Те бяха извършили Божията воля, следвайки Духа и Словото Му. Но не можеха да разберат намерението Му в техния минал опит, нито да различат пътя пред себе си и бяха изкушавани да се усъмнят дали в действителност Бог ги беше водил. Точно за това време бяха приложими думите: “А който е праведен пред Мене, ще живее чрез вяра”. Когато блестящата светлина на “среднощния вик” огря пътя им и видяха пророчествата разпечатани, а бързото изпълнение на знаменията да сочи, че идването на Христос е близо, те наистина бяха във възторг. Но сега, съкрушени от несбъднатите си надежди, можеха да устоят само чрез вяра в Бога и в Неговото Слово. Подиграващият се свят казваше: “Вие сте излъгани. Откажете се от вярата си и признайте, че адвентното учение е от Сатана”. Но Божият народ обясняваше: “Но ако се дръпне някой назад, няма да благоволи в него душата Ми”. Да се откажат сега от вярата си и да отрекат мощта на Светия Дух, придружаваща вестта, би означавало да се дръпнат назад към гибелта. Павловите думи ги насърчаваха да останат твърди: “Не напускайте дръзновението си”, “търпение ви е нужно”. “Защото още твърде малко време и ще дойде Тоя, Който има да дойде и не ще се забави.” Единственият безопасен начин на поведение бе да ценят светлината, получена вече от Бога, да се държат здраво за Неговите обещания, да продължават да изследват писанията и търпеливо да очакват и да бдят, за да получат по-пълна светлина.

23
Тайната на светилището - разкрита

Библейският текст, който е основата и главният стълб на адвентната вяра, гласи: “До две хиляди и триста денонощия; тогава светилището ще се очисти”. Добре познати думи за всички, повярвали в скорошното идване на Господа. Хиляди уста повтаряха това пророчество като парола на вярата си. Те чувстваха, че блестящите им очаквания и най-съкровени надежди зависеха от предсказани там събития. Бе изчислено, че пророческите дни свършват през есента на 1844 година. Тогава заедно с останалия християнски свят и адвентистите поддържаха, че светилището, това е земята или някаква част от нея. Те разбираха, че очистването на светилището е очистването на земята чрез огън в последния велик ден и че то предстои да стане при Второто пришествие. Оттук и заключението, че Христос ще се завърне на земята в 1844 година.

Но определеното време измина, а Господ не се яви. Вярващите знаеха, че Божието слово не лъже; тяхното тълкувание на пророчеството беше погрешно, но къде се криеше грешката? Мнозина се опитваха прибързано да развържат възела на затруднението, като отричаха, че 2300-та денонощия свършват в 1844 година. Но за това твърдение не можеха да приведат никакво друго доказателство, освен че Христос не е дошъл в определеното очаквано време. Аргументираха се, че ако пророческите дни свършваха в 1844 г., тогава Христос би трябвало да се завърне, за да очисти светилището чрез пречистване на земята с огън; и че тъй като не е дошъл, то и дните не би могло да са изтекли.

Да се приеме заключението им, означаваше да се отхвърли дотогавашното изчисление на пророческите периоди. 2300-та денонощия, както бе открито, започваха, когато през есента на 457 г. пр. Хр. влезе в сила заповедта на Артаксеркс за възобновяването и съграждането на Ерусалим. Вземеше ли се това събитие за начална точка, получаваше се пълна хармония в приложението на всички събития, предсказани в обяснението на оня период в Даниил 9:25-27. Шестдесет и девет седмици, първите 483 от 2300-та години, трябваше да свършат до Месия, Помазаника. Христовото кръщение и помазването Му със Светия Дух в 27 г. сл. Хр. изпълниха точно това пророчество. В средата на 70-тата седмица Месия трябваше да бъде посечен. Три години и половина след кръщението Му, през пролетта на 31 г. сл. Хр., Христос бе разпнат. Седемдесетте седмици или 490-те години трябваше да се отнасят специално за евреите. В края на периода еврейската нация запечати отхвърлянето на Христос, като започна да преследва Неговите ученици и в 34 г. сл. Хр. апостолите се обърнаха към езичниците. Бяха изминали 490 от 2300-та години, оставаха още 1810. Пресметнати от 34 г. сл. Хр., 1810-те години стигаха до

1844 година. “Тогава, беше казал ангелът, светилището ще се очисти.” До този момент всички подробности на пророчеството бяха изпълнени неоспоримо в точно определеното време.

Изчислението беше ясно и правилно, само че по нищо не можеше да се познае, че през 1844 г. е станало някакво събитие, което да отговаря на очистването на светилището. Да отрича някой, че дните свършваха в онова време, би означавало да се обърка целият въпрос и да се отрекат принципите, установени и получили потвърждението си чрез непогрешимите изпълнения на пророчеството.

Но Бог беше водил Своя народ във великото адвентно движение. Неговата мощ и слава бяха придружавали делото и Той не искаше да позволи то да свърши в тъмнина и разочарование, за да бъде обвинено, че е плод само на фалшиво и ексцентрично въодушевление. Не можеше да остави Словото Му да се свързва със съмнение и несигурност. Макар че много хора се отказаха от дотогавашното пресмятане на пророческите периоди и отричаха правилността на самата основа, върху която почиваше това движение, други не искаха да се откажат от позициите на вярата и на духовните преживявания, подкрепени чрез Свещеното писание и чрез свидетелството на Божия Дух. Те вярваха, че в изучаването на пророчествата бяха възприели правилни принципи на тълкувание, че техен дълг бе да поддържат категорично истините, до които са стигнали, и да продължават библейските изследвания. Със сериозна молитва изпитваха отново своето становище и изучаваха Свещеното писание, за да открият неточността. Тъй като не можеха да намерят никаква грешка в изчислението на пророческите периоди, решиха да разучат по-отблизо въпроса за светилището.

Оказа се, че никакви библейски доказателства не подкрепяха общоприетия възглед, че земята е светилището. В Библията намериха едно изчерпателно обяснение на въпроса за светилището, за неговото устройство, за мястото, където се намираше, и за службата в него. Свидетелството на светите писатели беше тъй ясно и подробно, че не оставаше място за съмнение. В Посланието си към евреите Павел казва: “А даже при първия завет имаше постановления за богослужение, имаше и земно светилище. Защото беше приготвена скиния, в първата част на която бяха светилникът, трапезата и присъствените хлябове; която част се казва светото място; а зад втората завеса беше оная част от скинията, която се казваше пресветото място, гдето бяха златната кадилница и ковчегът на завета, отвсякъде обкован от злато, в който бяха златната стомна, съдържаща манната, Аароновият жезъл, който процъфтя, и плочите на завета; и над него бяха херувимите на Божията слава, които осеняваха умилостивилището...” (Евр. 9:1-5).

Тук светилището, за което говори Павел, бе съградената от Мойсей по заповед на Бога скиния (т.е. подвижно светилище) като място на земята, където да обитава Всевишният. “И да Ми направят светилище, за да обитавам между тях” (Изх. 25:8) - бе даденото наставление на Мойсей, докато бе на планината с Бога. Израилтяните пътуваха през пустинята и скинията бе направена така, че да могат да я носят със себе си от място на място; въпреки това, тя бе великолепно построена. Стените й се състояха от цели дъски, изцяло обковани с тежко злато и закрепени в сребърни гнезда. Покривът беше образуван от ред завеси и покривала, чиято външна страна бе от кожи, а най-вътрешната - от фини ленени платове, украсени с втъкани в тях великолепни фигури на херувими. Освен двора, където се намираше олтарът на всеизгарящите жертви, скинията се състоеше от две отделения, наречени Светая (т.е. свято място), и Светая светих (т.е. свято от святото - “най-свято”) отделени едно от друго с великолепна, богато украсена завеса. Подобна завеса затваряше и входа към първото отделение.

В южната част на Светая се намираше светилникът с неговите седем лампи, осветяващи светилището както през деня, така и през нощта. На север се намираше трапезата на предложението (т.е. масичката за безквасните хлябове, а пред завесата, отделяща Светая от Светая Светих, беше златният олтар за кадене, от който облакът на благоуханието заедно с молитвите на Израил всеки ден се възнасяше към Бога.

В Светая Светих се намираше ковчегът - сандък изработен от скъпо дърво, обковано със злато. Тук се съхраняваха двете каменни плочи, върху които Бог беше издълбал закона с Десетте заповеди. Над ковчега и, образувайки капака над светия сандък, беше тронът на благодатта, наречен умилостивилище - едно великолепно произведение на изкуството. Върху него се издигаха два херувима, на всеки край по един, изработени от чисто злато. В това отделение на светилището, в облака от слава между херувимите, се изявяваше Божественото присъствие.

След заселването на евреите в Ханаан скинията бе заместена със Соломоновия храм, който, макар и постоянна солидна постройка и в по-големи размери, запази същите пропорции и бе обзаведен по същия начин. В тази форма светилището съществуваше (като се изключи времето при Даниил, когато лежеше в развалини), докато бе разрушено от римляните в 70 г. сл. Хр.

Това е единственото светилище, съществувало някога на земята, за което Библията дава известна информация. Павел го нарича светилището на първия завет. Но няма ли и новият завет някакво светилище?

Търсещите истината намериха в Посланието към евреите, че за съществува-нето на второ или новозаветно светилище се загатва в приведените вече от апостола думи: “И първият завет имаше постановления за богослужение и светилище земно”. Думата “и” означава, че Павел вече е споменавал преди за това светилище. Връщайки се назад към началото на предишната глава, те прочетоха: “А от това, което казваме, ето що е смисълът: Ние имаме такъв Първосвещеник, Който седна отдясно на престола на Величието в небесата, служител на светили-щето и на истинската скиния, която Господ е поставил, а не човек” (Евр. 8:1-2).

Тук се разкрива светилището на новия завет. Светилището на първия завет бе направено от хора, изградено бе от Мойсей, а това е сътворено от Господа. В онова светилище земните свещеници извършваха своята служба; в това Христос, нашият велик Първосвещеник, служи отдясно на Бога. Едното светилище беше на земята, другото е в небето.

По-нататък, изграденото от Мойсей светилище беше направено по един образец. Господ му беше заръчал: “По всичко, което ти показвам - образа на скинията и образа на всичките й принадлежности - така да я направите.” И пак му бе дадена поръчка: “Внимавай да ги направиш по образеца им, който ти бе показан на планината” (Изх. 25:9, 40). И Павел казва, че първата скиния “е образ на сегашното време, съгласно с което се принасят дарове и жертви”; че нейните свети места бяха “образите на небесните неща”; че свещениците, принасящи жертви според закона, служеха по “образ и сянка на небесните неща”; че “Христос влезе не в ръкотворено светилище, образ на истинското, но в самите небеса, да се яви вече пред Божието лице за нас” (Евр. 9:9, 23, 8:5, 9:24).

Светилището в небето, където Христос служи заради нас, е големият оргинал, чието копие бе съграденото от Мойсей светилище. Бог вложи Духа Си в строителите на земното светилище. Художественото изкуство, приложено при неговото изграждане, бе едно откровение на Божествената мъдрост. Стените имаха вид на чисто злато и отразяваха във всички посоки светлината на седемте лампи от златния светилник. Трапезата с хлябовете на предложението и кадилният олтар блестяха като разтопено злато. Великолепните пищни завеси, образуващи тавана, с втъкани в тях фигури на ангели в синьо, пурпурно и алено допълваха красотата на картината. А зад втората завеса беше святата скиния - видимото изявление на Божията слава, където никой, освен първосвещеника, не можеше да влезе и да остане жив.

Несравнимият блясък на земния храм отразяваше за човешкия поглед славата на оня небесен храм, където Христос, нашият Ходатай, служи пред Божия престол. Мястото, където обитава Царят на царете, където Му служат хиляди по хиляди и десетки хиляди по десетки хиляди стоят пред Него (Даниил 7:10); оня храм, изпълнен със славата на вечния трон, където серафими, Негови лъчезарни пазители, покриват лицата си в поклонение, можеше да намери само слаб отблясък на своето величие и слава в тази най-великолепна постройка, съградена някога от човешки ръце. И все пак, чрез земното светилище и неговите богослужения се представяха важни истини за небесното светилище и за великото дело, което се извършва там за изкуплението на човека.

Светите места в небесното светилище са представени чрез двете отделения в земното светилище. Когато на апостол Йоан бе дарен във видение един поглед в Божия храм на небето, бе видял, как “пред престола горяха седем огнени светила” (Откр. 4:5). Бе забелязал един ангел със “златна кадилница; и нему се даде много тамян, за да го прибави при молитвите на всичките светии над златния олтар, който бе пред престола” (Откр. 8:3). На пророка бе позволено да погледне в първото отделение на небесното светилище; и там видя “седем златни светилника” и “златния олтар”, представени чрез златния светилник и чрез кадилния олтар в земното светилище. И пак се казва: “И отвори се Божият храм, който е небето...” (Откр. 11:19), и той погледна във вътрешността, зад втората завеса, в Светая Светих. Тук видя “ковчега на Божия завет”, представен чрез направения от Мойсей свят ковчег, за да съхранява Божия закон.

Така изучаващите този въпрос намериха неоспорими доказателства за съществуването на светилище в небето. Мойсей беше направил земното светилище по показан му образец. Павел учи, че оня образец е истинското светилище, което е в небето. Йоан свидетелства, че го е видял.

Тронът на Бога в небесния храм, където Бог обитава, е основан на правда и съд. Светая Светих е Неговият закон, великата мярка за правото, според която биват изпитвани всички хора. Ковчегът на завета, съхраняващ плочите на закона, е покрит с престола на благодатта, пред който Христос предлага своята кръв в полза на грешника. По такъв начин в плана на човешкото изкупление е представено единството между правдата и благодатта. Такова единство е могла да измисли само вечната Мъдрост и да извърши само безпределната Мощ. Това е връзка, изпълваща цялото небе с удивление и преклонение. Херувимите в земното светилище, загледани надолу към престола на благодатта символизират интереса, с който небесните множества наблюдават делото на изкуплението. Как


Каталог: 2011
2011 -> Щрихи към психодинамичната картина на тренинг групата
2011 -> Роля и значение на бизнес комуникациите
2011 -> Тест по Математика – събиране и изваждане на естествените числа
2011 -> Програма април 2011 Габрово 1, петък 17. 30 ч., Дом на хумора и сатирата, Залата на жирафите
2011 -> Евгений Гиндев световната конспирация
2011 -> Доклад за дейността на омбудсмана на
2011 -> Мотиви: по нох дело / 2011 година по описа на Е. районен съд
2011 -> Наредба №36 от 30 ноември 2005 Г. За изискванията към козметичните продукти


Сподели с приятели:
1   ...   24   25   26   27   28   29   30   31   ...   43




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница