The great controversy

Светилището в пустинята бе построено под ръководството на Мойсей в съответствие с показания му на планината образец. (Изход 25:7-8, 40; Евр. 8:5).

То бе обградено от двор (наричан понякога външен двор), направен от бели, прикрепени на прътове завеси (Изход 27:9-18), и бе около 75 стъпки широко и 150 стъпки дълго. Вътре в двора се намираше олтарят на всеизгарянето, умивалникът и светилището. Олтарят бе наричан още и медният олтар, тъй като вътре в храма имаше и втори - златния олтар. Външният олтар (Изход 27:1-9) бе кух отвътре и обкован с мед, 5 стъпки висок и представляваше квадрат със страна 7,5 стъпки. Тук се поставяха жертвените животни, за всеизгаряне. Малко по-нататък се намираше медният умивалник (Изход 30:18-21), където свещениците се умиваха, преди да влязат в светилището.
СВЕТАЯ

Земното светилище (Изход 26:1-27) представляваше палатка с дървени стени, 4 пласта покривало за покрив и злато и красива завеса отвътре. С размери около 18/55 стъпки то бе преносимо - можеше да се разглобява и пренася от място на място при пътуванията на Израил в пустинята. Вътрешна завеса го разделяше на две стаи или отделения. То бе най-святото място на земята. Всеки ден свещениците влизаха с кръвта в първото отделение и минаваха край седмоклонестия златен светилник със седем горящи лампи (Изход 25:31-40), край масата за хлебния принос, поставена пред присъствието на Господа (Изход 25:23-30), и продължаваха нататък до кадилния или наречен още златния олтар (Изход 30:1-10). Нагоре от него, над горния край на разделящата завеса (която не достигаше тавана), се издигаше пушекът от специално приготвен тамян и навлизаше вътре в Светая Светих. Свещениците попръскваха от жертвената кръв върху златния олтар и разделящата завеса (Левит 4-5). Частично описание на церемонията може да се намери в Евр. 9:1-17. Мебелировката вътре в първото и второто отделение на светилището бе изработена от чисто злато или бе покрита със злато.

(Най-святото място)

Второто отделение или най-святото място, наречено още Светая Светих (Изход 26:33) съдържаше Ковчега на завета (Изход 25:17-22). Между двата херувима се намираше славата на Божието присъствие (Шехината). (Изход 25:22; 40:34). Под него бе умилостивилището или Престолът на благодатта - капак във вид на плоча, направена от чисто злато, покриваща Ковчега. Тук лежеше основата на Божието управление - моралният закон на Десетте заповеди (Изход 20:3-17), написани от Божия пръст на каменни плочи (Изход 31:18) и след това поставени вътре (Второзаконие 10:2). Цялото човечество трябва да се управлява от тези святи предписания дори до края на вековете (Откр.12:17; 14:12), а и след това (Откр.22:14; Исая 66:22, 23). Само веднъж годишно в деня на умилостивението първосвещеникът влизаше във второто отделение - за да очисти Светилището и народа от греха (Левит 16 гл. особено ст. 30-34; Даниил 8:14).
Бог може да бъде справедлив, като оправдава каещия се грешник и възобновява своята близост с падналия човешки род; как Христос можа да слезе на земята, за да избави от бездната на гибелта неизброими множества и да ги облече в неопетнените дрехи на Своята правда, за да се присъединят към ангелите, които никога не са падали, и да живеят вечно в Божието присъствие - в тайната на благодатта и ангелите желаят да надникнат.

Делото на Христос като посредник на човека е представено в хубавото пророчество на Захария относно Този, “чието име е Отрасъл”. Пророкът казва: “Той ще съгради храма Господен и Той ще вземе славата, и ще седне, и ще управлява на престола Си, и ще е свещеник на престола Си; и СЪВЕТ НА МИР ще бъде между двамата” (Захария 6:13 - ЦП).

“Той ще съгради храма Господен”. Чрез Своята жертва и чрез ходатайствената си служба Христос е както основата, така и градителят на Божията църква. Апостол Павел го посочва като “краеъгълен камък”, “върху Когото всяко здание, стройно сглобено, расте за храм, свят на Господа, в който и вие се вграждате заедно в Духа за Божие обиталище” (Еф. 2:20-22).

“И Той ще вземе слава”. На Христос принадлежи славата от изкуплението на падналия човешки род. През вечните векове ще се разнася песента на изкупените: “...На Този, Който ни люби и ни е развързал от греховете ни чрез кръвта Си..., - да бъде слава и господство във вечни векове. Амин” (Откр. 1:5-6).

Той “ще седне и ще управлява на престола Си и ще е свещеник на престола Си”. Сега още не седи на престола на славата Си, царството на славата още не е установено. Едва след като завърши Своето дело като Ходатай “Господ Бог ще Му даде престола на баща Му Давида”, едно царство, което “не ще има край” (Лука 1:32-33). Сега Христос седи като свещеник с Отца на Неговия престол (Откр. 3:21). На трона при Вечния, имащ в Себе Си Своето съществувание, седи Този, Който “наистина взе на Себе Си болестите ни и със скърбите ни се натовари”, “Който е бил във всичко изкушен като нас, но пак без грях”, за да “може и на изкушаваните да помага”. “Но ако съгреши някой, имаме ходатай при Отца, Исуса Христа праведния” (Исая 53:4 - ЦП; Евр.4:15, 2:18; 1Йоан 2:1). Това посредничество става чрез прободеното и съкрушено тяло, чрез Неговия неопетнен живот. Наранените ръце, прободените гърди, прободените нозе умоляват заради падналия човек, чието изкупление бе изкупено с такава неизмерима цена.

“И съвет на мир ще бъде между двамата”. Любовта на Отца не по-малко от тази на Сина е източник на спасение за изгубеното човечество. Преди да си отиде, Исус каза на учениците Си: “Не ви казвам, че Аз ще поискам от Отца за вас; защото сам Отец ви люби...” (Йоан 16:26-27). “Сиреч, че Бог в Христа примиряваше света със Себе Си...” (2 Кор. 5:19). И в службата в небесното светилище има съвет на мир между двамата. “Защото Бог толкова ВЪЗЛЮБИ света, че даде Своя единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот” (Йоан 3:16).

Въпросът: Какво е светилището?, е ясно обяснен в Свещеното писание. Терминът “светилище”, както е употребен в Библията, се отнася, първо, за скинията, издигната от Мойсей по образец на небесните неща и, второ, за “истинската скиния” на небето. С Христовата смърт се свършваше символичната служба. “Истинската скиния” в Небето е светилището на Новия завет. И тъй като пророчеството в Даниил 8:14 намира изпълнението си в този завет, светилището, за което се отнася то, трябва да бъде светилището на новия завет. В края на 2300-та денонощия - 1844 г., на земята вече много столетия наред не беше имало никакво светилище. Затова пророчеството: “До две хиляди и триста денонощия; тогава светилището ще се очисти”, посочва без всякакво съмнение светилището в Небето.

Остава обаче да се отговори на най-важния въпрос: Какво означава очистването на светилището? Старият завет заявява, че е имало такава служба в земното светилище. Но може ли в Небето да има нещо, което трябва да бъде очиствано? В Евр. 9 глава е обяснено ясно очистването на земното, както и на небесното светилище: “И почти мога да кажа, че по закона всичко с кръв се очистя ; и без проливането на кръв няма прощение. И тъй необходимо беше образите на небесните неща да се очистват с тия жертви, а самите небесни - с жертви, по-добри от тях” (Евр. 9:22-23), именно със скъпата Христова кръв.

Очистването - както в сянковата символична служба, така и в истинската, трябва да стане с кръв; в първия случай - с кръв от животни, във втория - с кръвта на Христос. Павел заявява, че причината за очистването с кръв е, че “без проливането на кръв няма ПРОЩЕНИЕ”. А прощението или отнемането на греховете е делото, което трябва да се извърши. Но каква връзка можеше да има между греха и светилището, било то небесното, или земното? Това може да се разбере, като се обърнем към символичната служба, защото свещениците, изпълняващи службата си на земята, служеха “по образ и сянка на небесните неща” (Евр. 8:5).

Службата в земното светилище се състоеше от две части. Свещениците служеха ежедневно в Светая, докато в Светая Светих първосвещеникът веднъж в годината извършваше специална служба на умилостивение за очистване на светилището. Ден след ден разкаялият се грешник донасяше своята жертва до вратата на светилището, полагаше ръка върху главата на жертвеното животно и изповядваше греховете си. По този начин ги пренасяше символично от себе си върху невинната жертва. Тогава животното биваше заколвано. “Без проливането на кръв - казва апостолът, - няма прощение”. “Защото животът на тялото е в кръвта...” (Лев. 17:11). Нарушеният закон на Бога изискваше живота на престъпника. Кръвта, представляваща отнетия живот на грешника, чиято вина бе понесена от жертвата, свещеникът занасяше в Светая и попръскваше пред завесата. Зад нея бе ковчегът на завета със закона, който грешникът бе престъпил. С тази церемония грехът биваше символично пренесен чрез кръвта върху светилището. В някои случаи кръвта не се внасяше в Светая; тогава обаче месото се изяждаше от свещеника, както Мойсей настави синовете на Аарон, казвайки: “Защо не ядохте приноса за грях на светото място, тъй като е пресвято и ви е дадено, за да отнемате беззаконието на обществото и да правите умилостивение за тях пред Господа?” (Лев. 10:17). И двете церемонии еднакво символизираха прехвърлянето на греха от разкаяния върху светилището.

Такова беше делото, което се извършваше ден след ден през цялата година. По този начин греховете на Израил биваха пренасяни върху светилището и беше нужна специална служба, за да бъдат премахнати. Бог заповяда за всяко от светите отделения да се извършва умилостивение. “Така да направи умилостивение за светилището поради нечистотите на израилтяните и поради престъпленията им и всичките им грехове; така да направи и за шатъра за срещане, който стои помежду им всред нечистотиите им.” По-нататък трябваше да бъде извършено и едно умилостивение за олтара, “да го очисти от нечистотиите на израилтяните и да го освети” (Лев. 16:16, 19).

Един път в годината, във великия Ден на умилостивението, свещеникът влизаше в Светая Светих, за да очисти светилището. С него се завършваше годишният цикъл на службата. В Деня на умилостивението пред вратата на скинията се донасяха два козела и над тях се хвърляше жребий: “един жребий за Господа, и другият жребий за отпущане” (ст. 8). Козелът, върху когото паднеше жребият за Господа, трябваше да бъде заклан като изкупителна жертва за народа и свещеникът трябваше да внесе кръвта му зад завесата и да попръска върху и пред благодатния престол. Със същата кръв попръскваше и върху кадилния олтар пред завесата.

Тогава, “като положи Аарон двете си ръце на главата на живия козел, нека изповяда над него всичките беззакония на израилтяните, всичките им престъпления и всичките им грехове и нека ги възложи на главата на козела; тогава да го изпрати в пустинята чрез определен човек; и като пусне козела в пустинята, козелът ще понесе на себе си всичките им беззакония в необитаема земя” (ст. 21-22). Козелът за отпущане не се връщаше вече в лагера на Израил, а от човека, който го бе оставил, се изискваше да се измие и да изпере дрехите си с вода, преди да се върне в лагера.

Цялата церемония бе наредена, за да отпечати в паметта на израилтяните светостта на Бога и Неговото отвращение от греха; и освен това да им покаже, че те не можеха да се докосват до греха, без да бъдат опетнени. Докато се извършваше делото на умилостивение, от всекиго се изискваше да смири душата си. Всякаква делова работа трябваше да бъде оставена настрана и всичките израилтяни трябваше да прекарат деня в тържествено смирение пред Бога, с молитва, с пост и с дълбоко изпитване на сърцето.

Чрез образната символична служба се обясняваха важни истини относно изкуплението. Вместо грешника се приемаше негов заместник, но грехът не се заличаваше чрез кръвта на жертвата. Така само бе осигурено средството, чрез което той се пренасяше в светилището. Чрез принасянето на кръвта грешникът признаваше авторитета на закона, изповядваше вината си в престъплението и желанието за прощение чрез вярата в един бъдещ Изкупител. Но все още не беше напълно освободен от осъждането на закона. В Деня на умилостивението първосвещеникът, след като бе принесъл жертва за обществото, влизаше с кръвта й в Светая Светих и попръскваше с нея над престола на благодатта, точно над закона, за да удовлетвори изискванията му. Тогава в службата си на посредник поемаше греховете върху себе си и ги изнасяше вън от светилището. Поставяше ръце върху главата на живия козел за отпущане и ги изповядваше върху него. По този начин ги пренасяше образно от себе си върху козела. А козелът ги отнасяше надалеч и се вярваше, че са премахнати от народа завинаги.

Такава беше извършваната “по образ и сянка на небесните неща” служба. А онова, което по време на нея се правеше образно и символично в земното светилище, се осъществяваше в службата в небесното светилище. След възнесението Спасителят започна дело на наш първосвещеник в Небето. Павел казва: “Защото Христос влезе не в ръкотворено светилище, образ на истинското, но в самите небеса, да се яви вече пред Божието лице за нас” (Евр. 9:24).

Службата на свещеника през цялата година в първото отделение на светилището, “отвътре завесата”, която образуваше вратата и отделяше Светая от външния двор, представлява службата, която Христос започна след възнесението Си. Всекидневната длъжност на свещеника представяше пред Бога кръвта на жертвата за грях, а за същото допринасяше и тамянът, който се възнасяше нагоре заедно с молитвите на Израил. И Христос предложи пред Отца кръвта Си за грешниците и заедно със скъпоценното благоухание на собствената правда представя молитвите на покаялите се вярващи. Такава беше службата в първото отделение на небесното светилище.

Дотам Го последва вярата на Христовите ученици, когато, изгубвайки се от погледите им, се възнесе в небето. Тук се коренеше тяхната надежда, “която имаме за душата като здрава и непоколебима котва - казва Павел, - която прониква в това, което е отвътре завесата; гдето Исус като предтеча влезе за нас и стана Първосвещеник до века...” И не “с кръв от козли и от телци, но със собствената Си кръв, и придоби за нас вечно изкупление” (Евр. 6:19, 20, 9:12).

В продължение на осемнадесет столетия се е извършвала тази служба в първата част на светилището. Исусовата кръв се застъпваше заради името на покаялите се вярващи и им осигуряваше прощение и приемане от Отца, но греховете им все още оставаха отбелязани в книгите. Както в символичната служба в края на годината се извършваше умилостивително дело, така и преди да бъде привършено Христовото дело за изкуплението на човека, се извършва умилостивение за отстраняване на греховете от светилището. Това е службата, започнала след свършването на 2300-та денонощия. По онова време, както бе предсказано от пророк Даниил, нашият велик Първосвещеник влезе в Светая Светих, за да извърши последната част от Своето тържествено дело - очистването на светилището.

Както в древността чрез вяра греховете на народа се възлагаха върху жертвата за грях и чрез нейната кръв се пренасяха образно върху земното светилище, така и в Новия завет греховете на покаялите се чрез вярата се възлагат върху Христос и фактически се пренасят в небесното светилище. И както опетненото от грехове земно светилище се очистваше чрез символичното им премахване, така и действителното очистване на небесното трябваше да се извърши чрез премахването или заличаването на записаните там грехове. Но преди да може да бъде извършено това, трябва да се изследват книгите, за да се определи кой чрез покаяние за греха и вяра в Христос има право да се възползва от Неговото умилостивение. Следователно очистването на светилището включва и едно проучване, дело на разследване, дело на съд. То трябва да се извърши, преди Христос да дойде, за да избави народа Си, защото, когато Той дойде, наградата Му ще бъде с Него, “за да отплатя на всекиго, според каквито са делата му” (Откр. 22:12).

Така онези, които следваха светлината на пророческото слово, разбраха, че вместо да дойде на земята в края на 2300-та денонощия в 1844 г., Христос е влязъл в Светая Светих на небесното светилище, за да извърши последното дело на изкупление като приготовление за Своето идване.

Разбрано бе също, че докато принесеният в жертва за грях козел посочваше Христос като жертва, а първосвещеникът го представяше като посредник, то козелът за отпущане символизираше Сатана - авторът на греха, върху когото в края щяха да бъдат стоварени греховете на истински покаялите се. Първосвещеникът посредством кръвта на жертвата за грях премахваше греховете от светилището и ги поставяше върху козела за отпущане. Когато Христос в края на службата Си чрез собствената кръв отнеме от небесното светилище греховете на народа Си, ще ги постави върху Сатана, който при изпълнението на присъдата ще трябва да понесе последното наказание. Козелът за отпущане се изпращаше в една ненаселена страна, за да не се върне никога вече в обществото на Израил. Така и Сатана ще бъде отстранен завинаги от присъствието на Бога и на Неговия народ и ще бъде заличен от съществуване при окончателното унищожаване на греха и на грешниците.

Въпросът за светилището отключи тайната на разочарованието от 1844 година. Пред погледа се разкри една завършена система от истини, хармонично свързани една с друга. Те показаха, че Божията ръка бе ръководила великото адвентно движение и дълга за онова време. Темата за светилището изясни положението и делото на Божия народ. Както учениците на Исус след ужасната нощ на страдание и разочарование се “зарадваха..., като видяха Господа”, така сега се зарадваха онези, които очакваха с вяра Неговото второ идване. Бяха се надявали да се яви в слава, за да възнагради Своите служители. Надеждите им бяха осуетени и те загубиха от погледа си Исус; и, както Мария пред гроба, викаха: “Дигнали Господа от гроба и не знаем где са го положили”. Но сега Го видяха в Светая Светих - техния състрадателен Първосвещеник, Който скоро щеше да се яви като Цар и Избавител. Светлината от светилището освети миналото, настоящето и бъдещето. Разбраха, че Бог ги е водил чрез непогрешимото Си провидение. Макар че, както и първите ученици, не бяха разбрали вестта, която носеха, все пак тя бе вярна във всяко отношение. Проповядвайки я, изпълниха Божия план и трудът им в Господа не бе напразен. Възродени за “жива надежда”, се зарадваха “с неизказана и преславна радост”.

Както пророчеството от Даниил 8:14: “До две хиляди и триста денонощия; тогава светилището ще се очисти”, така и първата ангелска вест: “Бойте се от Бога и въздайте Нему слава, защото настана часът, когато той ще съди”, сочеха на Христовата служба в Светая Светих, на изследователния съд, а не на идването на Христос да изкупи народа Си и да унищожи неправедните. Грешката не бе в изчисляването на пророческите периоди, а в СЪБИТИЕТО, което трябваше да се случи в края на 2300-та денонощия. Поради тази неточност вярващите преживяха разочарование, въпреки че всичко, предсказано в пророчеството, и всичко в Писанието, което те имаха основание да очакват, се бе изпълнило. Точно по времето, когато оплакваха поражението на своите надежди, се бе случило предсказаното от вестта събитие. То трябваше да се изпълни, преди Господ да се яви, за да възнагради служителите Си.

Христос бе дошъл, но не на земята, както очакваха, а както бе означено в сянковата служба - в Светая Светих на Божия храм в Небето. Той е представен от пророк Даниил като влизащ при Стария по дни точно по това време: “Гледах в нощните видения и ето, един като Човешки Син идеше с небесните облаци и стигна” не на земята, но “до Стария по дни; и доведоха Го пред Него” (Даниил 7:13).

Посоченото идване е предсказано и от пророк Малахия: “И Господ, Когото търсите, неочаквано ще дойде в храма Си. Да! Ангелът на завета, Когото вие желаете. Ето иде, казва Господ на силите” (Малахия 3:1). Идването на Господа в Неговия храм бе внезапно, неочаквано за Божиите чада. Те не Го търсеха ТАМ. Очакваха Го да дойде на земята “в пламенен огън да даде възмездие на ония, които не познават Бога, и на ония, които не се покоряват на благовестието...” (2 Сол. 1:8).

Но не бяха още готови да посрещнат своя Господ. Все още им предстоеше приготовление. Имаха нужда от светлина, която да насочи мислите им към Божия храм в небето. И ако биха последвали своя Първосвещеник в Неговата служба там, щяха да им бъдат разкрити нови задължения. Църквата трябваше да получи и друга вест на предупреждение и поучение.

Пророкът казва: “Но кой може да издържи деня на пришествието Му? И кой ще устои, когато Той се яви? Защото е като огъня на пречиствач и като сапуна на тепавичари. Ще седне като един, който топи и пречиства сребро, та ще очисти левийците и ще ги претопи като златото и среброто; и те ще принасят Господу приноси с правда” (Малахия 3:2, 3). Когато приключи застъпническата служба на Христос в небесното светилище, живеещите на земята ще трябва да застанат пред погледа на светия Бог без посредник. Дрехите им трябва да бъдат без петно, характерите им - изчистени от грях чрез кръвта на попръскването. Чрез Божията благодат и чрез личните прилежни усилия, те трябва да победят в битката със злото. Докато в небето се провежда изследователният съд, докато греховете на покаяните вярващи се отстраняват от светилището, Божият народ на земята трябва да се очисти, да отстрани греха. Това духовно развитие е още по-ясно описано във вестта от Откровение 14 глава.

След това последователите на Христос ще бъдат готови за Неговото явяване. “Тогава приносът на Юда и на Ерусалим ще бъде угоден Господу, както в древните дни, както в старите години” (Малахия 3:4). Тогава църквата, която нашият Господ ще приеме, ще бъде “църква славна, без петно или бръчка, или друго такова нещо...” (Ефес. 5:27). Ще бъде “като зората, красива като луната, чиста като слънцето, страшна като войска със знамена” (Песен на песните 6:10)

Освен идването на Господа в храма Му, Неговото второ идване, идване за изпълнение на присъдата, Малахия предсказва със следните думи: “И Аз, като се приближа до вас за съдба, бързо ще заявя против баячите, против прелюбодейците, против кълнещите се лъжливо, против ония, които угнетяват наемниците в заплатата им, вдовицата и сирачето, и против ония, които оправдават чужденеца и не се боят от Мене, казва Господ на силите” (Малахия 3:5). Юда има предвид същата сцена, когато казва: “Ето, Господ иде с десетки хиляди Свои светии, да извърши съдба над всички и да обяви за виновни всичките нечестивци за всичките нечестиви дела...” (Юда 14, 15). Това идване и идването на Господа в Неговия храм са две отделни събития.

Влизането на Христос в Светая Светих като наш Първосвещеник за очист-ване на светилището е описано в Даниил 8:14 ; а идването на Човешкия Син при Древния по дни, представено в Даниил 7:13 и идването на Господа в Неговия храм, предсказано от Малахия, са описания на едно и също събитие. То е представено също и чрез идването на младоженеца на сватбата, описано от Христос в притчата за десетте девици в Матей 25 глава.

През лятото и есента на 1844 г. бе разгласена вестта: “Ето, младоженецът иде.” Тогава се образуваха двете групи, представени чрез мъдрите и неразумните девици. Едната група с радост очакваше явяването на Господа и старателно се приготвяше да Го посрещне и другата, повлияна от страх и действаща импулсивно, се бе задоволила само с теорията на истината, но й липсваше Божията благодат. В притчата “готовите влязоха с Него на сватбата”. Младоженецът пристига преди сватбата. Тя е образ на събитието, когато Христос ще приеме Своето царство. Светият град, новият Ерусалим, столица и представител на царството, е наречен “невестата, жената на Агнето”. Ангелът каза на Йоан: “Дойди, ще ти покажа невестата, жената на Агнето. И отведе ме чрез Духа... и показа ми светия град, Ерусалим, който слизаше от небето от Бога” (Откр. 21:9, 10). Ясно е тогава, че невестата представлява святия град, а девиците, които трябва да посрещнат младоженеца, са символ на църквата. В Откровението е казано, че гостите на сватбената вечеря представляват Божия народ (Откр. 19:9). Щом са ГОСТИ, те не могат да представляват в същото време и НЕВЕСТАТА. Христос, както е заявено от Даниил, ще получи от Древния по дни в небето “владичество, слава и царство”; ще получи новия Ерусалим, столицата на Неговото царство, “приготвен като невеста, украсена за мъжа си” (Даниил 7:14; Откр. 21:2). След като е приел царството, Той ще дойде в славата Си като Цар на царете и Господ на господарите, за да изкупи народа Си и Неговите изкупени “ще насядат с Авраама, Исаака и Якова в небесното царство”, на Неговата трапеза, в Неговото царство (Матей 8:11; Лука 22:30) - да вземат участие в сватбената вечеря на Агнето.

Възгласът: “Ето, Младоженецът иде!”, разнесъл се през лятото на 1844 г., накара хиляди да очакват незабавното идване на Господа. Младоженецът дойде в определеното време, но не на земята, както народът Му очакваше, а в небето, при Стария по дни, на сватбата, за да приеме царството Си. “И готовите влязоха с Него на сватбата, и вратата се затвори.” Няма да присъстват лично, защото тя става на небето, докато те са на земята. Христовите последователи трябва да “чакат Господаря си, когато се ВЪРНЕ от сватба” (Лука 12:36). Но трябва да разбират Неговата дейност и да Го следват с вяра, когато влиза при Бога. В този смисъл за тях може да се каже, че отиват на сватбата.

На сватбата от притчата отиват точно тези, които заедно с лампите си са взели и масло в съдовете. Заедно с познанието за истината от Писанието те са притежавали и Духа на Божията благодат. И когато през нощта на тяхното тежко изпитание са чакали търпеливо, изследвайки Библията за по-ясна светлина, виждат истината за небесното светилище и за променената служба на Спасителя и чрез вяра Го последват в делото Му. И всички, които приемат същите истини чрез свидетелството на Писанието, следват Христос с вяра, когато Той влиза при Бога, за да извърши последното дело на посредничеството и в да приеме в края царството - всички са представени като отиващи на сватбата.

Същата символична картина е използвана за сватбата в притчата в Матей 22 глава, където е представено ясно, че изследователният съд се провежда преди

сватбата. Тогава царят идва, за да прегледа гостите (виж Матей 22:11), да види дали всички са облечени в сватбената дреха - неопетнената дреха на характера, изпрана и избелена в кръвта на Агнето (виж Откр. 7:15). Човекът без такава дреха е изхвърлен навън, а всички, оказали се при изпита облечени със сватбено облекло, са одобрени от Бога, удостоени да споделят Неговото царство и да седнат на Неговия престол. Изпитването на характера, определянето на приготвените за царството на Бога е дело на изследователния съд, заключителното дело в небесното светилище.

Когато работата по изследването приключи, когато животът на всички, изповядвали през вековете, че са Христови последователи, бъде разгледан и решен, чак тогава, не по-рано, ще приключи благодатното време и вратата на благодатта ще бъде затворена. Така, с едно само кратко изречение - “И готовите влязоха с Него на сватбата, и вратата се затвори”, ние биваме преведени през финалната служба на Спасителя до времето на приключването на великото дело за изкуплението на човека.

Когато в Деня на умилостивението при службата в земното светилище, която, както видяхме, е образ на службата в небесното светилище, първосвещеникът влезеше в Светая Светих, тогава в Светая - първото отделение на светилището - службата ще е спряла, “И никой да се не намира в шатъра за срещане, когато влиза той в светилището да направи умилостивение, догде излезе...” (Левит 16:17). Така че, когато влезе в Светая Светих, за да извърши заключителното дело на изкуплението, Христос преустанови службата в първото отделение. Но когато тя приключи, тогава започна службата във второто отделение. При образната сянкова служба първосвещеникът напускаше Светая в Деня на умилостивението и влизаше при Бога, за да представи кръвта на жертвата за грях от името на всички израилтяни, покаяли се истински за греховете си. Така и Христос бе завършил само една част от Своята работа на ходатай, за да навлезе в друга част на делото Си, като с кръвта Си продължаваше да се застъпва пред Отца за грешниците.

Този въпрос не бе разбран от адвентистите през 1844 година. След като отмина времето, когато очакваха да дойде Спасителят, те все още вярваха, че идването Му е скоро; твърдяха, че са стигнали до важна криза и че делото на Христос като посредник на човека пред Бога е преустановено. Вярваха, че според Библията благодатното време за хората ще приключи малко преди действителното идване на Господа в небесните облаци. Това бе съвсем очевидно от библейските текстове, говорещи за времето, когато хората ще търсят, ще чукат и ще викат на вратата на благодатта, но няма да им бъде отворено. И сега се питаха дали датата, на която бяха очаквали Христовото идване, не отбелязва началото на периода, предшестващ го непосредствено. След като бяха прогласили предупреждението за близкия съд, смятаха, че тяхната работа за този свят е приключила и товарът за спасението на грешниците вече е свален от плещите им. Дръзките и богохулни подигравки на нечестивите им изглеждаха още едно доказателство, че Божият Дух се е оттеглил от отхвърлилите Неговата милост. Всичко това ги уверяваше, че благодатното време е свършило или, както те се изразяваха, “вратата на благодатта е затворена”.

Но като изследваха въпроса за светилището, дойде по-голяма светлина. Видяха, че вярването за края на 2300-та денонощия в 1844 г., когато се отбелязва важна криза, е правилно. Но, докато вратата на надеждата и милостта, чрез която хората в продължение на хиляда и осемстотин години са имали достъп до Бога се затвори, в същото време се отваря друга врата и прощението на греховете се предлага на хората чрез посредничеството на Христос в Светая Светих. Една част от Неговата служба бе приключила, за да бъде заместена от друга. Все още има “отворена врата” за небесното светилище, където Христос служи заради грешниците.

Сега вече може да се разбере правилното приложение на думите на Исус в Откровението, отправени към църквата и отнасящи се точно за това време: “Това казва Светият, Истинският..., Който отваря и никой няма да затваря; и затваря и никой не отваря. Зная твоите дела. Ето, поставих пред тебе отворени врата, които никой не може да затвори...” (Откр. 3:7, 8).

Само следващите Исус с вяра във великото дело на изкуплението ще се възползват от привилегиите на Неговата ходатайствена служба, а отхвърлящите светлината, която я разяснява, няма да могат да се възползват от нея. Евреите, пренебрегнали светлината, дадена им при първото идване на Христос, и отказали да Го приемат като Спасителя на света, не получиха спасение чрез Него. Когато при възнесението Си Исус влезе чрез собствената Си кръв в небесното светилище, за да изсипе върху учениците си благословенията от Своята посредническа служба, евреите бяха оставени в пълен мрак. Те продължиха безполезните си жертви и приношения. Сянковата служба на образи и символи бе преустановена. Вратата, през която хората бяха намирали достъп до Бога, бе вече затворена. Евреите отказаха да Го потърсят чрез единствения възможен начин, по който Той би могъл да бъде намерен тогава - чрез службата в небесното светилище. Затова не можаха да се свържат с Бога. За тях вратата бе затворена. Нямаха познание за Христос като истинската жертва и като единствения посредник пред Бога, затова и не можаха да приемат привилегиите на посредническата Му служба.

Състоянието на невярващите евреи илюстрира състоянието на безгрижните и невярващите сред онези, които изповядват, че са християни и съзнателно пренебрегват делото на нашия милостив Първосвещеник. При символичната служба, когато първосвещеникът влизаше в Светая Светих, се изискваше всички от Израил да се съберат около светилището и по най-тържествен начин да смирят душите си пред Бога, за да им бъдат простени греховете и да не бъдат отстранени от обществото. Колко по-важно е тогава в този истински Ден на умилостивението да разбираме делото на нашия Първосвещеник и да знаем какви са ни задълженията.

Хората не могат безнаказано да отхвърлят милостивите предупреждения на Бога. Една вест бе изпратена от небето на земята по времето на Ной и спасението на земните жители зависеше от начина, по който те се отнесоха към нея. Понеже отхвърлиха предупреждението, Божият Дух се оттегли и жителите на земята загинаха във водите на потопа. По времето на Авраам милостта спря да умолява престъпните жители на Содом и всички освен Лот, съпругата му и двете му дъщери бяха погълнати от огъня, изпратен от небето. Така бе и в дните на Христос. Божият Син заяви на невярващите евреи от това поколение: “Ето, вашият дом се оставя пуст” (Матей 23:38). Поглеждайки назад към миналите дни, същата безпределна Сила заявява за онези, които “не приеха да обичат истината, за да се спасят. И затова Бог праща заблуда да действа между тях, за да повярват лъжа, та да бъдат осъдени всички, които не са повярвали истината, а са имали благоволение към неправдата” (2 Сол. 2:10-12). Когато отхвърлят ученията на Неговото Слово, Бог оттегля Духа Си и ги оставя на измамите, които обичат.

Но Христос все още се застъпва за човека и светлина ще се дава на търсещите я. Отначало това не се разбираше от адвентистите, но после, когато текстовете, определящи истинското им положение, започнаха да разкриват смисъла си, стана напълно ясно.

Времето през 1844 г. бе период на голямо изпитание за онези, които все още поддържаха адвентната вяра. Единствената им утеха, що се отнася до обяснението на истинското положение, бе светлината, насочваща мислите им към небесното светилище. Някои се отрекоха от вярата си при предишното изчисляване на пророческите периоди и приписваха на Сатана мощното влияние на Светия Дух, придружавало адвентното движение. Друга група пък твърдо поддържаше, че Господ наистина ги е водил в техния изминал духовен път. И като чакаха, бдяха и се молеха, за да разберат Божията воля, видяха, че великият им Първосвещеник бе започнал друга служба. Следвайки Го чрез вяра, видяха също и заключителното дело на църквата. Придобиха по-ясно разбиране за първите две ангелски вести и бяха подготвени да приемат и да предадат на света тържественото предупреждение на третата ангелска вест от Откровение 14 глава.

25
Божият закон е непроменим

“И отвори се Божият храм, който е на небето, и видя се в храма ковчегът на Божия завет” (Откр. 11:19). Ковчегът на Божия завет се намира в Светая Светих - второто отделение на светилището. В службата на земния храм, провеждаща се по “образ и сянка на небесните неща”, това отделение се отваряше само на Великия умилостивителен ден за очистване на светилището. Ето защо през 1844 г. известието, че Божият храм на небето е отворен и се вижда ковчегът на Неговия завет, посочва отварянето на Светая Светих на небесното светилище, когато Христос влиза там, за да извърши заключителното дело на изкуплението. Последвалите с вяра своя велик Първосвещеник, започнал службата Си в Светая Светих, видяха ковчега на Неговия завет. Като разучиха въпроса за светилището, разбраха промяната на службата на Спасителя и видяха, че сега Той служи пред Божия ковчег, застъпвайки се с кръвта Си за грешниците.

В ковчега в земното светилище се намираха двете каменни плочи, на които бяха записани предписанията на Божия закон. Той беше просто място за съхраняване на плочите на закона, а присъствието на Божествените предписания му придаваше стойност и святост. Когато Божият храм на небето се отвори, видя се ковчегът на Неговия завет. Вътре в Светая Светих на небесното светилище се пази свято Божественият закон - законът, изговорен от самия Бог сред гръмотевиците на Синай и написан със собствения Му пръст на каменните плочи.

Божият закон в небесното светилище е великият оригинал, точното копие на предписанията, записани върху каменните плочи и отбелязани от Мойсей в Петокнижието. Онези, които можаха да схванат този важен въпрос, разбраха и светия, непроменим характер на Божествения закон. Разбраха както никога дотогава силата на думите на Спасителя: “Докле премине небето и земята, ни една йота, ни една точка от закона няма да премине...” (Матей 5:18). Тъй като Божият закон е откровение на Неговата воля, копие на Неговия характер, той трябва да пребъдва вечно “на небето” като верен свидетел. Нито една заповед не е анулирана; нито точка, нито дори чертичка от закона не е променена. Псалмистът казва: “Господи, Твоето слово е утвърдено на небето довека”. “Всичките Му заповеди са непоколебими, утвърдени са до вечни векове” (Пс. 119:89, 111:7-8).

В самото сърце на Декалога - Десетте заповеди, се намира четвъртата заповед, така както бе оповестена първоначално: “Помни съботния ден, за да го освещаваш. Шест дни да работиш и да вършиш всичките си дела, а на седмия ден, който е събота на Господа, твоя Бог, да не вършиш никаква работа, ни ти, ни синът ти, ни дъщеря ти, ни слугата ти, ни слугинята ти, нито добитъкът ти, нито чужденецът, който е отвътре вратите ти. Защото в шест дни Господ направи небето и земята, морето и всичко, що има в тях, а на седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети” (Изход 20:8-11).

Божият Дух повлия на сърцата на онези, които изучаваха Неговото Слово. Те се убедиха, че несъзнателно са престъпвали това предписание, като са пренебрегвали почивния ден на Твореца. Започнаха да проверяват основанията за почитането на първия ден от седмицата вместо деня, осветен от Бога. Не можаха да намерят никакви доказателства от Свещеното писание, че четвъртата заповед е била премахната или че съботният ден е бил променен. Благословението, освещавало още отначало седмия ден, никога не е било отнемано. Искрено бяха търсили да разберат Божията воля, за да я изпълняват. А сега, като се видяха престъпници спрямо Неговия закон, скръб изпълни сърцата им и те доказаха верността си към Бога, като започнаха свято да пазят съботата.

Бяха направени много сериозни усилия, за да се събори тяхната вяра. Всеки можеше да види, че ако земното светилище е било само отпечатък, образ или образец на небесното, то и законът, съхраняван в земния ковчег, е точно копие на закона в небесния ковчег; и че приемането на истината за небесното светилище включваше и признаването на изискванията на Божия закон, а заедно с това от четвъртата заповед и задължителността на съботата. Тук се криеше тайната на жестокото и решително противопоставяне срещу хармоничното обяснение от писанията, разкриващо службата на Христос в небесното светилище. Някои хора се опитваха да затворят отворената от Бога врата и да я отворят, след като вече е затворена от Него. Но “Който отваря и никой няма да затваря, и затваря и никой не отваря” бе заявил: “...Ето, поставих пред тебе отворени врата, които никой не може да затвори” (Откр. 3:7-8). Христос бе отворил вратата, или бе започнал службата в Светая Светих. Светлина се излъчваше от тази врата и четвъртата заповед бе показана като част от съхранявания в небесното светилище закон. Човек не можеше да премахне установеното от Бога.

Приелите светлината относно застъпническата служба на Христос и вечната валидност на Божия закон откриха, че това бяха истините, посочени в Откр. 14 глава. Вестите от тази глава съдържат едно тройно предупреждение (виж Приложе-

нието), което трябва да приготви жителите на земята за второто идване на Господа. Съобщението: “...настана часът, когато Той ще съди” посочва заключителното дело на Христовата служба за спасението на хората. То оповестява истината, която трябва да бъде прогласена преди, малко преди и до момента, когато посредническата служба на Спасителя ще престане и Той ще се завърне на Земята, за да вземе Своя народ при Себе Си. Съдът, започващ от 1844 г., трябва да продължи, докато бъдат разгледани и решени случаите на всички живи и мъртви. Следователно ще продължи до края на благодатното време. За да бъдат хората приготвени да устоят на съда, вестта им заповядва: “Бойте се от Бога и въздайте Нему слава... и поклонете се на Този, Който е направил небето и земята, морето и водните извори”. Резултатът от приемането на вестта е показан чрез думите: “Тук са тези, които пазят заповедите Божии и вярата Исусова” (Откр. 14:2 - ЦП). За да бъдат хората приготвени за съда, необходимо е да пазят Божия закон. Той ще бъде образецът или мерилото за оценяване на характера в съда. Апостол Павел заявява: “...които са съгрешили под закон, под закона ще бъдат съдени... в деня, когато Бог чрез Исуса Христа ще съди тайните дела на човеците...”, и добавя, че “законоизпълнителите ще бъдат оправдани” (Римл. 2:12-16). Вярата е жизнено важна при пазенето на Божия закон, защото “без вяра не е възможно да се угоди Богу”. “А всичко, което не става от убеждение, е грях” (Евр. 11:6; Римл. 14:23).

Чрез първия ангел хората са призовани да се боят от Бога, да Му отдават слава и да Му се покланят като на Творец на небето и земята. За да изпълнят това, трябва да бъдат послушни на Неговия закон. Мъдрецът казва: “Бой се от Бога и пази заповедите Му, понеже това е всичко за човека” (Екл. 12:13). Никакво богослужение не може да задоволи Бога, ако няма послушание на Неговите заповеди “...защото ето що е любов към Бога: да пазим Неговите заповеди.” “Който отклонява ухото си от слушане закона, на такъв самата му молитва е мерзост” (1 Йоан 5:3; Пр. 28:9).

Задължението да се покланяме на Бога се основава на факта, че Той е Творецът, Комуто съществата дължат живота си. И навсякъде в Библията, където Неговите изисквания за почит и поклонение са представени по-големи, от изискванията към езическите богове, там винаги се цитира доказателство за творческата Му мощ. “Защото всичките богове на племената са нищожества, а Йехова е направил небесата” (Пс. 96:5). “И тъй, на кого ще ме уподобите, та да му бъда равен? - казва Светият. Дигнете очите си нагоре, та вижте кой е създал тия светила...” “Защото така казва Господ, Който сътвори небето, Тоя Бог, Който създаде земята, направи я и я утвърди; ...Аз Съм Господ и няма друг” (Исая 40:25-26; 45:18). Псалмистът казва: “Познайте, че Господ е Бог; Той ни е направил и ние сме Негови.” “Дойдете да се поклоним и да припаднем, да коленичим пред Господа, нашия Създател” (Пс. 100:3, 95:6). И светите същества, които се покланят на Бога в небето, заявяват като причина за поклонението, което Му дължат следното: “Достоен си, Господи наш и Боже наш, да приемеш слава, почит и сила, защото Ти си създал всичко...” (Откр. 4:11).

В Откр. 14 гл. хората са поканени да се поклонят на Твореца. Пророчеството ни представя една група хора, които подтикнати от тройната вест пазят Божиите заповеди. Една от тези заповеди посочва пряко Бога като Творец. Четвъртата заповед заявява: “...седмия ден... е събота на Господа твоя Бог..., защото в шест дни Господ направи небето и земята, морето и всичко, що има в тях, а на седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети” (Изх. 20:10-11). По-нататък Господ казва за съботата, че тя е “знак..., за да познаете, че Аз Господ съм ваш Бог” (Езекиил 20:20). И даденото основание за това е: “Защото в шест дена направи Господ небето и земята, а на седмия ден си почина и се успокои” (Изх. 31:17).

“Важността на съботата като паметник на сътворението се състои в това, че тя постоянно представя пред погледа ни истинската причина, поради която дължим поклонение на Бога” - защото Той е Творецът, а ние сме Неговите творения. “Следователно съботата лежи в самите основи на Божественото поклонение, защото ни учи на великата истина по най-поразяващ начин и никоя друга наредба не прави това. Истинската причина за поклонение на Бога не само в седмия ден, но и за всяко поклонение и богослужение, се открива в различието между Твореца и Неговите творения. Този велик факт никога не може да остарее или да стане старомоден и не трябва да се забравя никога” (Дж. Н. Андрюс. История на съботата. Гл. 27.) Точно за да бъде истината винаги в съзнанието на човека, Бог установи съботата в Едем и докогато фактът, че Той е наш Творец, продължава да бъде основание, за да Му се покланяме, дотогава и съботата ще продължава да бъде негов знак и спомен. Ако тя беше спазвана от всички хора, мислите и чувствата им щяха да бъдат насочени към Твореца - обект на поклонение и почит, и нямаше да съществува нито един идолопоклонник, атеист или невярващ. Пазенето на съботата е знак на вярност към истинския Бог, Който “направи небето и земята, морето и всичко, що има в тях”. От това следва, че вестта, заповядваща на хората да се покланят на Бога и да пазят Неговите заповеди, ще изисква от тях специално спазването на четвъртата заповед.

В противоположност на тези, които пазят Божиите заповеди и имат вярата на Исус, третият ангел посочва друга група хора, срещу чиито заблуди е изговорено тържествено и страшно предупреждение: “Ако някой се поклони на звяра и на неговия образ и приеме белег на челото си или на ръката си, той ще и да пие от виното на Божия гняв...” (Откр. 14:9-10). За да се разбере вестта, е необходимо правилно обяснение на използваните тук символи. Какво е представено чрез звяра, образа, белега?

Пророческата верига, в която се намират тези символи, започва от Откр. 12 гл. със змея, който се опитва да унищожи Христос при раждането Му. Казва се, че змеят е Сатана (Откр. 12:9); той подбужда Ирод да осъди Спасителя на смърт. Но главното оръдие, чрез което воюваше срещу Христос и Неговия народ през първите столетия от християнската епоха, бе Римската империя, чиято преобладаваща религия бе езичеството. Така, на първо място змеят представлява Сатана, а в друг смисъл е и символ на езическия Рим.

В 13 гл. (ст. 1 до 10) е описан друг звяр, подобен “на леопард”, на когото “змеят даде... силата си, престола си и голяма власт”. Този символ, както повечето протестанти вярват, представлява папството, наследило силата, седалището и властта, принадлежали някога на древната Римска империя. За приличащия на леопард звяр се заявява: “И даде му се да говори и с устата си горделиво и богохулно... И отвори устата си да изрече хули против Бога, да хули името Му и скинията Му, па и ония, които живеят на небесата. И позволи му се да воюва против светиите и да ги победи; и даде му се власт над всяко племе и люде, език и народ”. Това пророчество, почти идентично с описанието на малкия рог от Даниил 7 гл., съвсем безспорно и очевидно посочва папството.

“Даде му се още власт да действа четиридесет и два месеца” и продължава пророкът: “И видях една от главите му като че ли смъртно ранена”, и пак добавя: “ако някой завежда в плен, и той в плен ще отиде; ако някой убива със сабя, и той трябва от сабя да бъде убит”. Четиридесет и двата месеца са равни на “време и времена, и половин време”, три години и половина и хиляда двеста и шестдесет дни от Даниил 7 глава - времето, през което папството трябваше да потиска Божия народ. Периодът, както бе заявено и в предишните глави, започва с установяването на папството в 538 г. сл. Хр. и завършва в 1798 година. По времето, когато то бе съкрушено и папата - пленен от френската армия, папската власт получи смъртоносна рана. Тогава се изпълни пророчеството “ако някой завежда в плен, и той в плен ще отиде”.

Тук точно се въвежда и друг символ, пророкът казва: “И видях друг звяр, който възлизаше от земята; и имаше два рога, прилични на агнешки” (Откр. 13:11). Както видът на този звяр, така и начинът на въздигането му показват, че нацията, която той посочва, е различна от отбелязаните нации, посочени чрез предишните символи. Великите царства, управлявали света в миналото, са представени от пророк Даниил като хищни зверове, появили се, когато “четирите небесни ветрища избухнаха върху голямото море” (Даниил 7:2). В Откр. 17 глава един ангел обясни, че водите представляват “люде и множества, народи и езици” (Откр. 17:15). Ветровете са символ на борба, на война. Четирите небесни ветрища, които бушуват над голямото море, символизират страшните сцени на завоевания и революционни промени, чрез които царствата са постигнали властта си.

Но звярът с рога, подобни на агнешки, бе видян, че “възлизаше от земята”. Вместо да завладее други държави, за да установи там властта си, представената по този начин нация трябва да се появи в територия, необитавана до момента, и да се издигне и развие постепенно и мирно. Следователно тя не би могла да се появи измежду народите на стария свят, пренаселен с нападащи се и воюващи помежду си националности - неспокойното море от “племена, люде, народи и езици”. Трябва да се търси в западния континент.

Коя нация в Новия свят през 1798 г. се бе издигнала и увеличила властта си, обещавайки да стане велика и силна и привличайки вниманието на целия свят? Приложението на символа е неоспоримо. Една единствена нация отговаря на особеностите на това пророчество; то посочва безпогрешно Съединените амери-кански щати. Мисълта на боговдъхновения писател, дори с почти същите думи, е била несъзнателно и многократно цитирана от оратори и историци в описанията им за възникването и развитието на този народ. Звярът бе видян да “възлиза” от земята, а според преводачите употребената тук дума “възлиза” означава буквално “израствам или пониквам като растение”. Както вече видяхме, тази нация трябва да възникне на територия, необитавана преди това. Описвайки появяването на Съединените щати, един виден писател говори за “тайната на тяхното появяване от нищото” и казва: “като мълчаливо семе поникнахме ние и станахме империя” (Таунзънд. Новият свят, сравнен със Стария. С. 462). Един европейски вестник от 1850 г. пише за Съединените щати като за чудна империя, “появила” се и “всред мълчанието на земята ежедневно увеличаваше своята мощ и гордост” (Dublin Nation). В сказка върху отците поклонници, основали тази нация, Едуард Евърет заяви: “Те потърсиха уединено място, безопасно поради своята неизвестност и си-гурно поради своята отдалеченост, където малката църква от Лайден би могла да се радва на свободата на съвестта. Вижте пространните области, над които чрез мирно завоевание... те разнесоха знамената на кръста!” (Реч, произнесена в Плимуд. Масачузетс, 22.12.1824 г.)

“И имаше два рога, прилични на агнешки.” Подобните на агнешки рога, подсказват младост, невинност и благородство. Символизират сполучливо естеството на Съединените щати, когато пророкът ги видя да “възлизат” в 1798 г. Християните заточеници, първи избягали в Америка, търсеха убежище от царското потисничество и свещеническата нетолерантност. Решиха да установят управление, базиращо се широко на гражданската и религиозната свобода. Декларацията на независимостта прогласява великата истина, че “всички хора са сътворени равни” и са надарени с неотменимото право на “живот, свобода и стремеж към щастие”. Конституцията гарантираше на народа правото на самоуправление, осъществявано от избрани с всенародно гласуване представители, които да съставят законите и да ги прилагат. Гарантирана бе свободата на религията, като се позволяваше всеки човек да се покланя на Бога според изискванията на собствената си съвест. Републиканството и протестантизмът станаха основните принципи на нацията. Именно в тях се корени тайната на нейната мощ, благополучие и напредък. Потиснатите и потъпканите от целия християнски свят се отправиха към тази страна с интерес и надежда. Милиони потърсиха нейните брегове и Съединените щати се издигнаха до място, поставящо ги всред най-мощните нации на земята.

Но звярът с подобни на агнешките рога “говореше като змей. Той упражняваше всичката власт на първия звяр в неговото присъствие и принуди земята и живеещите на нея да се поклонят на първия звяр, чиято смъртоносна рана бе оздравяла..., като казваше на живеещите на земята да направят образ на звяра, който бе ранен от сабята и оздравя” (Откр. 13:11-14).

Рогата, подобни на агнешки, и змейският глас на този символ посочват едно поразително противоречие между изповеданието и начина на действие на така представената нация. “Говоренето” на една нация, това е дейността и решенията на нейните законодателни и съдебни власти. Чрез тях тя ще опровергае либералните и мирни принципи, поставила някога в основата на своята политика. Пророчеството, че ще говори “като змей” и ще упражнява “всичката власт на първия звяр” предсказва ясно развитието на дух на нетолерантност и преследване, който ще бъде проявен от силите, представени от змея и подобния на леопард звяр. А изявлението, че звярът с двата рога “принуди земята и живеещите на нея да се поклонят на първия звяр” подсказва, че тази нация ще използва властта си, за да принуждава насилствено към съблюдаване на дадена практика на почит към папството.

Такова действие би било в пълно противоречие с принципите на управление, с духа на свободните институции, с недвусмислените и тържествени изявления на декларацията за независимостта и с Конституцията на Съединените щати. Основателите на нацията постъпиха мъдро, като решиха да предотвратят използването на светска власт от църквата и произтичащите от това последици - нетолерантност и преследване. Според Конституцията “Конгресът няма да издава закон в полза на дадена религия или да забранява свободното изповядване на която и да е религия. Също така “религията в Съединените щати никога няма да бъде условие за назначения на държавна или отговорна служба”. Само при явното нарушение, засягащо националната свобода, гражданските власти могат да наложат каквото и да било на религиозна основа. Но противоречието на подобно действие не е по-голямо от представеното в символа. Именно звярът с агнешките рога - на вид чист, благороден и безвреден, говори като змей.

“...казваше на живеещите на земята да направят образ на звяра...” Тук ясно е посочена форма на управление, при която законодателната власт се намира в ръцете на народа - извънредно сполучливо доказателство, че Съединените щати са нацията, означена от пророчеството.

Но какво е “образът на звяра”? И как ще бъде създаден? Създава го двурогият звяр и представлява образ НА първия звяр. Също е наречен образ НА звяра. Следователно, за да научим какъв е образът и как трябва да бъде изграден, ние трябва да разучим характерните черти на самия звяр - папството.

Когато първата църква се поквари, като се отдели от простотата на Евангелието и прие езическите обреди и обичаи, тя загуби духа и силата на Бога. За да контролира съвестта на хората, потърси подкрепата на светската власт. Резултатът бе папството - църквата, която контролираше държавната власт и я използваше, за да прокара собствените си планове, особено относно наказването на така наречените “ереси”. Относно образа на звяра в Съединените щати, религиозната власт трябва да контролира гражданското управление така, че църквата да използва държавната власт, за да постигне собствените си цели.

Църквата винаги, когато е спечелвала светска власт, я е употребявала, за да наказва отклоненията от нейните учения. Протестантски църкви, тръгнали по стъпките на Рим в съюз със светските власти, са проявявали подобно желание да ограничават свободата на съвестта. Пример за това са продължилите дълго време преследвания на друговерците от англиканската църква. През XVI и XVII в. хиляди проповедници, които не споделяха ученията на официалната църква, бяха принудени да напуснат църквите си, а много други както пастири, така и членове, изтърпяха наказания, затвор, изтезания и мъченическа смърт.

Именно отстъпничеството стана причина ранната църква да потърси помощта на гражданската власт и по този начин подготви пътя за развитието на папството - звяра. Апостол Павел каза, че първо ще има “отстъпление” и тогава ще “се яви човекът на греха” (2 Сол. 2:3). Така отстъплението в църквата ще приготви пътя за появяването на образа на звяра.

Библията обяснява, че преди идването на Господа ще настане религиозен упадък, подобен на съществуващия в първите столетия. “...в последните дни ще настанат усилни времена. Защото човеците ще бъдат себелюбиви, сребролюбиви, надменни, горделиви, хулители, непокорни на родителите, неблагодарни, нечестиви, без семейна обич, непримирими, клеветници, невъздържани, свирепи, неприятели на доброто, предатели, буйни, надути, повече сластолюбиви, а не боголюбиви, имащи вид на благочестие, но отречени от силата му” (2 Тимотей 3:1-5). “А духът изрично казва, че в послешните времена някои ще отстъпят от вярата и ще слушат измамителни духове и бесовски учения...” (1 Тимотей 4:1). Сатана ще действува с “всякаква сила, знамения, лъжливи чудеса и с всичката измама на неправдата”. И всички, които “не приеха да обичат истината, за да се спасят”, ще бъдат оставени да приемат “заблуда да действа между тях, за да повярват лъжа” (2 Сол. 2:9-11). Когато бъде достигнато това състояние на безбожност, ще последват и същите резултати, както в първите столетия.

Според мнозина голямото различие на вероизповеданията в протестантските църкви е решително доказателство, че никаква сила не може да ги принуди да постигнат единство. Но всред църквите, изповядващи протестантската вяра, от години съществува силен и постоянно нарастващ стремеж към обединение, основано на някои общи точки от доктрината. За да се постигне такова единство, необходимо е да не се повдигат въпроси, по които не всички са единодушни, колкото и важни да изглеждат от библейска гледна точка.

Прочутият американски оратор Чарлс Биичър в една своя проповед от 1846 г. заяви, че духовенството на “евангелските протестантски общества” се формира “от самото начало не само под тежкия гнет на чисто човешки страх, но диша, живее и се движи в едно покварено още в корените състояние на нещата и всеки час трябва да апелира към всички долни елементи на естеството си, за да заглуши истината и да превие колене пред мощта на отстъпничеството. Нима не стана същото с римската църква? Не започваме ли нейния живот? И какво виждаме пред себе си? Друг всеобщ събор! Световна конвенция! Евангелски съюз и всесветско вероизповедание!” (проповед върху “Библията - достатъчно верую”, изнесена във Форт Уайн, щата Индиана, на 22.02.1846 г.). Когато това се постигне, само една крачка ще дели пълното единство от използването на сила.

Когато ръководните църкви на Съединените щати, обединени на доктринална основа, обща за всички, повлияят на държавата да наложи изискванията им и да подкрепи нарежданията им, тогава протестантска Америка ще е изградила един образ на римската йерархия и налагането на граждански наказания над друговерци ще бъде неизбежната последица.

Звярът с двата рога ще принуждава “всички, малки и големи, богати и сиромаси, свободни и роби, да им се тури белег на десницата или на челата им, за да не може никой да купува или да продава, освен оня, който носи за белег името на звяра или числото на неговото име” (Откр. 13:16-17). Предупреждението на третия ангел е: “Ако някой се поклони на звяра и на неговия образ и приеме белег на челото си или на ръката си, той ще и да пие от виното на Божия гняв...” “Звярът”, споменат в тази вест, поклонението на който се налага принудително от двурогия звяр, е първият или подобният на леопард звяр от Откр. 13 гл. - папството. “Образът на звяра” представлява онази форма на отстъпилия протестантизъм, която ще се е развила, когато протестантските църкви потърсят помощта на държавната власт, за да наложат своите учения. Сега остава още да определим “белега на звяра”.

След предупреждението относно поклонението на звяра и неговия образ пророчеството заявява: “Тук са тези, които пазят заповедите Божии и вярата Исусова”. Понеже пазещите Божиите заповеди са представени като противоположни на покланящите се на звяра и на неговия образ и приемат неговия белег, следва, че спазването на Божия закон, от една страна, и неговото нарушение, от друга, ще разграничават поклонниците на Бога от поклонниците на звяра.

Особената характеристика на звяра и на неговия образ е нарушаването на Божиите заповеди. Пророк Даниил казва за малкия рог - папството: “...ще замисли да промени времена и закони” (Даниил 7:25). А Павел нарече същата сила “човека на греха”, който ще възвиси себе си над Бога. Едното пророчество е допълнение на другото. Папството би могло да възвиси себе си над Бога само чрез промяната на Божия закон. Всички, съзнателно спазващи така променения закон, отдават върховна почит на силата, извършила промяната. Подобен акт на послушание спрямо папските закони би бил белег или знак на вярност към папата, заел мястото на Бога.

Папството се е опитало да промени Божия закон. Втората заповед, забраняваща поклонението пред образи, е била изпусната от закона, а четвъртата е била така променена, че да налага спазването на първия, вместо на седмия ден, събота. А католиците твърдят, че втората заповед е пренебрегната, защото не е необходима, тъй като се включва в първата, и че те предавали закона точно така, както Бог възнамерявал да бъде разбиран. Но това не може да бъде промяната, предсказана от пророка. Той е посочил съзнателна, нарочна промяна: “...ще ЗАМИСЛИ да промени времена и закони”. Промяната на четвъртата заповед точно отговаря на изпълнението на пророчеството. Защото единственият авторитет, претендиращ за нейната промяна, е църквата. Тук папската власт открито поставя себе си над Бога.

Докато Божиите поклонници ще бъдат особено разграничени по спазването на четвъртата заповед - тъй като тя е знакът за Божията творческа мощ и свидетелстват, че Той има право на човешко поклонение и почит - поклонниците на звяра ще се отличават с усилията си да премахнат възпоменателния ден на Твореца и да въздигнат на негово място нареждането на Рим. Именно заради неделята (виж Приложението) папството издигна за пръв път арогантните си претенции. И първото прибягване до държавната власт бе, за да се наложи спазването на неделята като “Господния ден”. Но Библията посочва седмия, а не първия ден като ден на Господа. Христос каза: “...Човешкият Син е Господар и на съботата”. Четвъртата заповед гласи: “...седмия ден, който е събота на Господа твоя Бог”, а чрез пророк Исая Господ го определи като: “Светия Ми ден” (Марко 2:28; Изход 20:10; Исая 58:13).

Често повтаряното твърдение, че Христос бил променил съботата, се опровергава от собствените Му думи. В планинската Си проповед Той казва: “Да не мислите, че Съм дошъл да разруша закона или пороците; не съм дошъл да разруша, но да изпълня. Защото истина ви казвам: Докле премине небето и земята, ни една йота, ни една точка от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне. И тъй, който наруши една от тия най-малки заповеди и научи така човеците, най-малък ще се нарече в небесното царство, а който ги изпълни и научи така човеците, той ще се нарече велик в небесното царство” (Матей 5:17-19).

Протестантите обикновено признават, че Свещеното писание не е никакво доказателство за промяната на съботата. Това е изложено ясно в публикациите, издавани от Американското дружество за брошури и от Американския съюз на неделните училища. Едно от тези съчинения признава: “пълното мълчание на Новия завет относно каквато и да било изрична заповед за Сабат (неделя, първия ден от седмицата) или за особени правила за нейното спазване” (Дордж Елиът. Пребъдващата събота. С. 184).

На друго място се казва: “До времето на Христовата смърт никаква промяна на деня не е била направена”; и “доколкото показва докладът, те (апостолите) не... дадоха някаква ясна заповед за изоставянето на седмия ден като събота и празнуването на първия ден от седмицата като събота” (А. Е. Уофл. Господният ден. С. 186-188).

Римокатолиците признават, че промяната на съботата е направена от тяхната църква, и заявяват, че протестантите чрез спазването на неделята признават нейната власт и авторитет. В “Католически катехизис на християнската религия” в отговор на въпроса кой ден трябва да се пази, ако искаме да бъдем послушни на четвъртата заповед, е посочено следното: “По време на стария закон съботният ден трябваше да бъде освещаван; но ЦЪРКВАТА, наставена от Исуса Христа и ръководена от Божия Дух, е заменила съботата с неделята. Затова сега ние освещаваме първия, а не седмия ден. Сега неделята означава и е денят на Господа”.

Като знак за авторитета на католическата църква папските писатели цитират “самото действие на промяна на съботата в неделя, с която протестантите са съгласни..., защото чрез пазенето на неделята те признават властта на църквата да учредява празници и да заповядва тяхното спазване. В противен случай те биват обвинявани в грях” (Анри Тюбервил. Съкращения на християнската доктрина. С. 58). Тогава какво е промяната на съботата, ако не знак или белег за авторитета на римската църква - “белегът на звяра”?

Римската църква не се е отказала от домогванията си за върховно владичество. И когато светът и протестантските църкви приемат една сътворена от нея събота, като в същото време отхвърлят библейската събота, признават нейната дързост и воля. Може да се позовават на авторитета на преданието или на отците за извършването на промяната, но като вършат това, отричат самия принцип, който ги отделя от Рим, че “Библията и само Библията е религията на протестантите”. Папистът ясно вижда, че в случая те мамят себе си, като съзнателно си затварят очите пред фактите. Когато движението за принудителното налагане на неделята намира отзвук и бива благоприятно прието, той се радва, тъй като се чувства сигурен, че в края на краищата ще доведе целия протестантски свят под знамето на Рим.

Римокатолиците заявяват, че “спазването на неделята от протестантите е знак на почит, който те отдават на авторитета на католическата църква”, колкото и да не им се иска това (Монсеньор Сегюр. Откровен разговор за протестантството днес. С. 213). Пазенето на неделята от протестантските църкви е едно принудително налагане на поклонение пред папството, т.е. пред звяра. Разбиращите изискванията на четвъртата заповед и въпреки това избрали да се покланят на фалшивата вместо на истинската събота, отдават почит на силата, която я е учредила. А чрез акта на налагане на някакво религиозно задължение от светската власт, самите църкви създават от себе си образ на звяра. Оттук следва, че натрапването на неделния празник в Съединените щати ще представлява принудително поклонение пред звяра и неговия образ.

И все пак християни от минали поколения са спазвали неделята, защото са предполагали, че по този начин празнуват библейската събота. А и днес във всяка църква, без да се изключва и римокатолическата, има християни, искрено вярващи, че неделята е отредената от Бога събота. Бог приема тяхната искреност и вярност към Него. Но когато съблюдаването на неделята бъде постановено със закон и светът получи пълна светлина по отношение на задълженията спрямо истинската събота, тогава всеки, който престъпва Божията заповед, за да послуша едно нареждане или предписание с не по-висок авторитет от този на Рим, ще почита папството повече от Бога. Той отдава поклонение на Рим и на силата, която е наложила въведена от Рим наредба. Покланя се на звяра и на неговия образ. Следователно, когато хората отхвърлят обявената от Бога наредба като знак на Неговия авторитет и на нейно място почитат избраната от Рим като белег на