The great controversy



страница31/43
Дата22.07.2016
Размер7.74 Mb.
1   ...   27   28   29   30   31   32   33   34   ...   43

КОНГРЕШАНИНЪТ: “Съвсем ясно е, че колкото и строго или ревностно да прекараме неделята, ние не пазим съботата... Съботата бе установена въз основа на специална Божествена заповед. За спазването на неделята не можем да се позовем на такава заповед... В Новия завет няма и един-единствен ред, който да внушава, че си навличаме каквото и да било наказание, като нарушаваме предполагаемата святост на неделята.”

Д-р Р. У. Дейл Десетте заповеди, с. 106-107
ЛУТЕРАНСКАТА СВОБОДНА ЦЪРКВА: “Защото, когато не би могло да се посочи и едно-единствено място в Свещеното писание, което да свидетелства, че сам Господ или апостолите са наредили промяната на съботата в неделя, не е лесно да се отговори на въпроса: кой е променил съботата и кой е имал правото да извърши това? “

Джордж Свердъп. Нов ден
ПРОТЕСТАНТСКАТА ЕПИСКОПАЛНА ЦЪРКВА: “Сега денят е променен от седмия на първия..., но тъй като не можем да намерим в Песанието указание за промяната, заключаваме, че е била извършена чрез авторитете на църквата.

Обяснение на катехизиса”


БАПТИСТЪТ: “Писанията никъде не наричат първия ден от седмицата събота... Промяната не е станала чрез авторитета на Писанието, нито, разбира се, то ни налага някакво задължение в това отношение.”

Уочмен”


ПРЕЗВИТЕРИАНИНЪТ: “В Новия завет няма нито една дума, нито един намек за въздържане от работа в неделя. Съблюдаването на или на Велики пости се съблюдава на същото основание, на каквото и неделята. Никакъв Божествен закон не ни въвежда в неделната почивка.”

Кенън Ейтън в “Десетте заповеди”
АНГЛИКАНСКАТА ЦЪРКВА: “И къде в Писанието ни е казано, че изобщо трябва да пазим първи ден? Заповядано ни е да пазим седмия; но никъде не ни е заповядано да пазим първия ден.”

Исаак Уилямз. Прости проповеди върху катехизиса, с. 334, 336
УЧЕНИЦИТЕ НА ХРИСТА: “Няма никакво пряко основание от Писанието да определяме първия ден като “Господния ден.”

Д-р Д. Х. Лукас. Крисчиън оракъл, януари, 1890 г.
ПРОТЕСТАНТИЗМЪТ ГОВОРИ”
МЕТОДИСТЪТ: “Вярно е, че няма никаква изрична заповед за детското кръщение. Нито има заповед за свято пазене на първия ден от седмицата. Много хора вярват, че Христос е променил съботата. Но от собствените Му думи разбираме, че Той не дойде с такава цел. Онези, които вярват, че е променил съботата базират мнението си на предположение.

Амос Бини. Теологичен компендиум, с. 180-181
ЕПИСКОПАЛНАТА ЦЪРКВА: “Ние сме направили промяната от седмия на първия ден, от събота в неделя, въз основа на авторитета на едничката свята вселенска апостолическа църква на Христа”

Епископ Саймуър. Защо пазим неделята
ЮЖНИТЕ БАПТИСТИ: “Святото име на седмия ден е събота. Този факт е твърде ясен, за да изисква някакви аргументи (цитира се Изход 20:10)... По тази точка ясното учение на Словото е било приемано през всички векове... Нито веднъж учениците не са прилагали закона за съботата към първия ден от седмицата - тази глупост бе оставена за един по-късен век - нито претиндираха, че първият ден е заместил седмия.”

Джозеф Джансън Тейлър. Съботният въпрос, с. 14-17, 41
АМЕРИКАНСКИЯТ КОНГРЕШАНИН: “Настоящето схващане, че Христос и учениците Му автоматично заместили седмия ден с първия не намира абсолютно никакво основание в Новия завет.”

Д-р Леймън Абот в “Крисчиън юнинън”, 26 юни, 1890 г.
ХРИСТИЯНСКАТА ЦЪРКВА: “Сега във всички предсказания на Небето няма никакво свидетелство, че съботата е била променена или че Господният ден е заел мястото й.”

Александър Кемпбъл в “Рипортър”, 8 октомври, 1921 г.
БАПТИСТЪТ: “Изглежда ми необяснимо, че Исус: през трите години разисквания с учениците Си; разговаряйки толкова често с тях за съботата; разглеждайки я в различните й аспекти; освобождавайки я от фалшивите (юдейски традиционни) обяснения, никога не загатна за каквото и да било преместване на този ден; също така през време на четиридесетте дена след неговото възкресение не извести подобно нещо. Нито доколкото ни е известно, Духът, даден да имм припомня всичко, което Той им бе казал, направи подобно нещо. Това не направиха и боговдъхновените апостоли, когато проповядваха евангелието, основаваха църква, съветваха и наставляваха новооснованите църкви, разискваха или се занимаваха с този въпрос.

Разбира се, аз много добре зная, че неделята, както научаваме от християнските отци и от други източници, не е започнала да се съблюдава като религиозен ден в ранната християнска история. Но колко жалко, че тя дойде дамгосана от белега на езичеството и християнизирана с името на бога слънце, след това възприета и осветена чрез папското отстъпничество и завещана на простестантизма като свято наследство.”



Д-р Е. Т. Хискокс, в “Ню Йорк игземинър”, 16 ноември, 1893 г

.
СВЕТОСТТА НА НЕДЕЛЯТА НЕ Е ЗАПОВЯДАНА ИЛИ ПРАКТИКУВАНА В БИБЛИЯТА

истини от пророчеството. Проповядването на определено време за съда чрез първата ангелска вест бе Божия заповед. Никой не е могъл да опровергае изчислението на пророческите периоди, на които се основава тази вест и според които 2300-та денонощия завършват в 1844 година. Многократните опити да се открият нови дати за тяхното начало и край, както и недоказуемите твърдения в полза на тези възгледи, не само отклоняват хората от истината, но и пораждат презрение към всеки стремеж да се обясняват пророчествата. Колкото по-често се посочва и разгласява определена дата за Второто пришествие, толкова повече храна се дава на Сатана. След като отмине датата, той разпалва подигравки и презрение към проповедниците и така позори голямото адвентно движение от 1843 и 1844 година. Хора, упорстващи в подобна заблуда, ще поставят накрая датата на Христовото идване далеч в бъдещето. По този начин ще възлагат надежди на фалшива сигурност и повечето от тях ще получат просветление, когато вече е много късно.

Историята на древния Израил е поразителен пример за сегашните преживявания на адвентистите. Бог водеше Своя народ в адвентното движение, така както водеше израилтяните при излизането им от Египет. Вярата им бе изпитана по време на “голямото разочарование”, така както и евреите бяха изпитани край Червено море. Ако бяха продължили да се облягат на водещата ги и в миналото ръка, щяха да видят Божието спасение. Ако всички, които работеха заедно в движението от 1844 г., бяха приели и разгласили третата ангелска вест със силата на Светия Дух, Господ щеше да действа мощно чрез техните усилия. Поток светлина щеше да се излее над света. Жителите на земята щяха да бъдат предупредени още преди години, последното дело можеше да бъде завършено и Христос да е дошъл, за да избави народа Си.

Не беше Божията воля Израил да обикаля четиридесет години из пустинята; Той искаше да ги заведе направо в Ханаанската земя и да ги засели като свят и щастлив народ. Но те “поради неверието си не можаха да влязат” (Евр. 3:19). Едни в резултат на своето отстъпничество и неверие измряха в пустинята, а други пораснаха във вярата и влязоха в обещаната земя. Също така не беше по волята на Бога Пришествието да се забави толкова много и Неговият народ да остане години наред в този свят на грях и скърби. Неверието им обаче ги отдели от Бога. Когато отказаха да извършат поверената им работа, други се явиха, за да разгласят вестта. От милост към света Исус забавя Своето идване. Дава възможност на грешниците да чуят предупреждението и да се отправят към Него, преди да се излее Божият гняв.

Днес, както и в миналите векове, проповядването на истината, изобличаваща греховете и заблудите на времето, ще предизвика противопоставяне. “Всеки, който върши зло, мрази светлината и не отива към светлината, да не би да се открият делата му” (Йоан 3:20). Когато някои хора видят, че становището им не намира защита в Свещеното писание, решават да го бранят на всяка цена и със злоба нападат характера и мотивите на проповядващите неприятните истини. Така се е действало през всички векове. Илия бе обявен за смутител на Израил, Еремия - за предател, Павел - за осквернител на храма. Оттогава до наше време верните на истината са били обявявани за подстрекатели, еретици и разколници. Безверните множества със сляпа наивност се доверяват на обвиненията срещу дръзналите да изобличат модните грехове, защото не приемат сигурното проро-ческо слово. Същата тенденция ще се засилва. Библията учи ясно, че наближава време, когато държавните закони ще влязат в такова противоречие с Божиите закони, че хората, които спазват Божествени наредби, ще трябва да понасят обвинения и наказания като злосторници.

Като се има предвид всичко това, какво е задължението на вестителя на истината? Да се съгласим ли, че истината не трябва да бъде проповядвана, тъй като много често тя става причина хората да отбягват или да се противопоставят на нейните изисквания? Не, той няма по-голямо основание от първите реформатори да задържа свидетелството на Божието слово само, защото то поражда съпротива. Думите на вяра, проповядвани от светии и мъченици, бяха записани, за да се възползват следващите поколения. Живите примери на святост и непоклатима вярност са стигнали до нас, за да вдъхнат смелост на сега призованите да свидетелстват за истината. Те получиха благодат и истина не само за себе си, но и за възможността чрез тях земята да бъде просветена от познание за Бога. Дал ли е Бог светлина на служителите Си от това поколение? Тогава те трябва да я оставят да огрее света.

Някога Господ каза на един човек, говорещ от Негово име: “Но израилевият дом няма да те послуша, защото не щат да послушат и Мене” (Езекиил 3:7). И все пак Господ заръча: “И да им говориш думите Ми, или послушали, или не послушали” (Езекиил 2:7). Към Божия служител от нашето време е отправена заповедта: “Извикай силно, не се щади; издигни гласа си като тръба, та изяви на людете Ми беззаконието им и на Якововия дом - греховете им” (Исая 58:1).

Доколкото са възможностите му, всеки, получил светлината на истината, има същата сериозна и тържествена отговорност като израилевия пророк, изказал Господните думи: “Сине човешки, Аз те поставих страж на Израилевия дом; чуй, прочее, словото из устата Ми и предупреди ги от Моя страна. Когато казвам на беззаконника: Беззаконнико, непременно ще умреш, а ти не проговориш, за да предупредиш беззаконника да се върне от пътя си, оня беззаконник ще умре за беззаконието си, обаче, от твоята ръка ще изискам кръвта му. Но ако предупредиш беззаконника да се върне от пътя си, а не се върне от пътя си, той ще умре за беззаконието си, а ти си избавил душата си” (Езекиил 33:7-9).

Най-голямата пречка за приемането и провъзгласяването на истината е фактът, че тя включва неудобство и укор. Ето го и единственото доказателство срещу истината, което нейните привърженици никога не са могли да опровергаят. Това обаче не е причината да задържи верните Христови последователи. Те не чакат истината да стане популярна. Убедени в дълга си, съзнателно приемат кръста и заедно с апостол Павел държат на убеждението, че “нашата привременна лека скръб произвежда все повече и повече една вечна тежина на слава” (2 Кор. 4:17).

Независимо от изповеданието само онези, които в сърцето си са служители на света, действат в религиозните неща по-скоро от позицията на политиката, отколкото ръководени от принципи. Ние трябва да избираме правото, защото е право, а последиците да оставяме в Божиите ръце. За най-великите реформи светът е задължен на хора, държащи на принципите, вярата и смелостта. Такива хора трябва да ръководят реформата в днешно време.

Така казва Господ: “Слушайте Мене, вие, които знаете правда; люде, които имате в сърцето си закона Ми. Не бойте се от укорите на човеците, нито се смущавайте от ругатните им; защото молецът ще ги прояде като дреха и червеят ще ги пояде като вълна; но Моята правда ще пребъдва до века и спасението Ми из родове в родове” (Исая 51:7, 8).



27
Съвременни пробуждания

Навсякъде, където Божието слово е било проповядвано с вяра, е давало плодове, доказващи Божествения му произход. Духът на Бога придружаваше вестта на Неговите служители и словото бе проповядвано със сила. Грешници чувстваха как съвестта им се пробужда. “Истинската светлина, която осветлява всеки човек, идеше на света” и озаряваше тайните кътчета в сърцата на хората. Скритите от тъмнината неща излизаха на бял свят. Дълбоко разкаяние обхвана умовете и сърцата им. Бяха убедени в обвинението “за грях, за правда и за съдба” (виж Йоан 16:8). Почувстваха правдата на Йехова и се ужасиха от вероятността да се явят грешни и нечисти пред Този, Който изпитва сърцата. В душевна мъка викаха: “Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?” (Римл. 7:24). Когато им бе разкрит голготският кръст и неизмеримата жертва за греховете на човечеството, осъзнаха, че за изкуплението на техните прегрешения не е достатъчно нищо друго освен заслугите на Христос. Само те можеха да примирят човека с Бога. С вяра и смирение приеха Божия Агнец, Който носи греха на света. Чрез кръвта на Исус получиха “прощаване на греховете, извършени по-напред” (Римл. 3:25).

Тези души принесоха плодове на покаяние. Те повярваха, кръстиха се и започнаха нов живот като нови създания с вяра в Исус Христос. Не искаха да живеят вече с предишните си страсти, а да следват стъпките на Божия Син, да отразяват Неговия характер и да се пречистят така, както Той е чист. Сега вече обичаха това, което някога мразеха и мразеха онова, което някога обичаха. Гордите и властните станаха кротки и смирени по сърце, суетните - скромни и сериозни, хулителите - почтителни, пияниците - трезвени, а порочните - благочестиви. Модните и суетни неща на този свят бяха изоставени. Християните искаха тяхното украшение “да не е вънкашно, сиреч плетене косата, кичене със злато или обличане със скъпи дрехи, но скришният в сърцето живот с нетленното украшение на кротък и тих дух, което е скъпоценно пред Бога” (1 Петрово 3:3, 4).

Пробужданията доведоха до дълбоко изпитване на сърцата и до смирение. Те се характеризираха с тържествени и искрени апели към грешниците, със сърдечно състрадание към изкупените с Христовата кръв. Мъже и жени се молеха и се бореха с Бога* за спасението на много души. Плодовете от пробужданията се изявиха в души, които не се плашеха от трудности и жертви, а се радваха, че са достойни да претърпяват укори и изпитания заради Христос. Хората видяха голяма промяна в живота на изповядващите името на Исус, повлияла благотворно на обществото. Събираха с Христос и сееха със Светия Дух, за да пожънат вечен живот.

За тях можеше да се каже: “...наскърбяването ви доведе до покаяние... Защото скръбта по Бога докарва спасително покаяние, което не причинява
* Алюзия за борбата на Яков в местността Фануил.

разкаяние; но светската скръб докарва смърт. Защото ето, това, гдето се наскърбихте по Бога, какво усърдие породи във вас, какво себеочистване, какво негодувание, какъв страх, какво ожидане, каква ревност, какво мъздовъздаване! Във всичко вие показахте, че сте чисти в това нещо” (2 Кор. 7:9-11).

Всичко бе резултат от действието на Светия Дух. Доказателството за истинското покаяние е преобразяването. Ако грешникът изпълни своето обещание, върне откраднатото, изповяда греховете си и започне да обича Бога и ближните си, може да бъде сигурен, че е установил мир с Бога. Такива бяха резултатите от религиозното пробуждане в минали години. Тъй като другите съдеха за тези хора по делата им, знаеше се, че Бог ги благославя при спасяването на души и за духовното възвисяване на човечеството.

Но много от пробужданията в наше време се различават в голяма степен от изявите на Божествена благодат в миналото - резултат от усилията на Божиите служители. Вярно е, че се предизвиква широк интерес, мнозина изповядват, че са повярвали и църквите имат голям прираст. И все пак резултатите не са такива, че да оправдаят убеждението за съответстващо нарастване на истинския духовен живот. Лумналият за известно време пламък скоро угасва и оставя по-гъста тъмнина отпреди.

Шумните пробуждания се предизвикват обикновено от формиране на погрешни представи, от възбуждане на чувствата, от задоволяване на интереса към всичко ново и любопитно. Спечелените по този начин новоповярвали нямат голямо желание да слушат библейската истина и не проявяват интерес към свидетелството на пророците и апостолите. Богослужението ги привлича, само ако в него има нещо сензационно. Те не откликват на никоя вест, отправена към безпристрастния разум. Ясните предупреждения на Божието слово, свързани с вечната им участ, остават нечути.

За всяка истински покаяна душа отношението към Бога и към вечните неща е най-важният житейски въпрос. Но къде може да се срещне в съвременните популярни църкви духът на посвещение към Бога? Новоповярвалите не се отказват от гордостта си и от любовта към света. Желанието им да се откажат от егоизма, да вземат кръста и да следват кроткия и смирен Исус не е по-голямо, отколкото преди покаянието. Религията е станала обект на подигравки от страна на безбожниците и скептиците, тъй като мнозина от нейните привърженици не са запознати с принципите й. Силата на благочестието е почти изчезнала от повечето църкви. Пикници, църковни театрални представления, църковни панаири, хубави къщи и лично самоизтъкване са прогонили мислите за Бога. Земи, вещи и светски занимания са завладели умовете, а на нещата с вечна стойност почти не се обръща внимание.

Въпреки широко разпространения упадък на вярата и благочестието в тези църкви има и истински Христови последователи. Преди да се излеят над земята последните Божии наказания, сред Господните люде ще има такова възраждане на първоначалното благочестие, каквото не се е проявявало от времето на апостолите. Духът и силата Божия ще бъдат дадени на Неговите чеда. Тогава мнозина ще се отделят от църквите, където любовта към света е заместила любовта към Бога и Неговото Слово. Много хора, проповедници и миряни, с радост ще приемат великите истини, които Бог е наредил да бъдат проповядвани тогава, за да се подготви един народ за второто Му идване. Врагът на човечеството иска да попречи на това дело. Преди да дойде времето за такова пробуждане, той ще се помъчи да го предотврати чрез фалшифициране. В църквите, попаднали под измамната му власт, Сатана ще създаде впечатление, че се изливат особени Божии благословения. Ще се формира мнение, че има голям интерес към религията. Множествата ще ликуват, че Бог действа за тях по чуден начин, а всъщност делото ще бъде от друг дух. Под маската на религията Сатана ще се опитва да разшири влиянието си над целия християнски свят.

В много от “пробужданията” през последния половин век са действали, в по-голяма или в по-малка степен, същите влияния, които ще се изявят в бъдещите широко разпространени движения. Въодушевлението и смесицата от истини и заблуди са така пригодени, че да подвеждат. Никой обаче не трябва да се оставя да бъде заблуден. В светлината на Божието слово не е трудно да разберем същността на тези движения. Можем да сме сигурни, че няма благословение от Бога там, където хората пренебрегват свидетелството на Библията, отхвърляйки ясните, изпитващи душата истини, изискващи самоотверженост и отричане от света. От правилото, дадено ни от самия Христос: “От плодовете им ще ги познаете” (Матей 7:16), става ясно, че тези движения не са дело на Божия Дух. Бог се е разкрил на човечеството в истините на Своето Слово. За всички, приели ги, те са щит срещу сатанинските измами. Именно пренебрегването на тези истини е отворило вратите за злините, така разпространени сега в религиозния свят. Естеството и значението на Божия закон са до голяма степен забравени. Погрешната представа за характера, за неизменността и за изискванията на Божествения закон е довела до погрешно разбиране на покаянието и освещението. Резултатът е понижаване на духовните стандарти в църквата. Това е тайната за отсъствието на Божия Дух и сила в съвременните “пробуждания”.

В различни деноминации има благочестиви хора, които осъзнават този факт и съжаляват за него. Професор Едуард Парк добре описва сегашните опасности в религиозния свят: “Един от източниците на опасност е неспособността да се проповядва от амвона Божия закон. В миналото амвонът беше ехо от гласа на съвестта... Най-добрите ни проповедници придаваха на проповедите си изключителна величественост, като следваха примера на нашия Господ и изтъкваха значението на закона, неговите наредби и заплахи. Те повтаряха двете велики максими, че законът е копие на Божественото съвършенство и че човек, необичащ закона, не може да обича евангелието, защото той, както и евангелието, са отражение на истинския характер на Бога. Тази опасност води и до друга: подценяване на злината на греха, на неговата всеобхватност и на съответното наказание. Праведността на заповедта е съразмерна с греха от нарушаването й.

С изброените вече опасности е свързано и подценяването на Божията справедливост. Съвременните проповедници са склонни да отделят справедливостта на Бога от Неговата доброта и да принизяват добротата Му до обикновено чувство, вместо да я издигат като принцип. Новата теологична призма разделя онова, което Бог е съединил. Дали Божият закон е нещо добро или зло? Добро е. Тогава и справедливостта е добра, защото е склонност на волята да изпълнява закона. От навика да се подценяват Божият закон и справедливостта, а също поради всеобхватността на човешкото неподчинение и вината за него, човек лесно придобива навика да подценява благодатта, осигурила изкупление от греха”. Така в умовете на хората евангелието загубва стойността и значението си и скоро те стават склонни да отхвърлят самата Библия.

Много християнски учители твърдят, че чрез смъртта Си Христос е отменил закона и оттогава насам хората са освободени от неговите изисквания. Някои представят закона като тежко иго и в противовес издигат свободата, дадена ни чрез евангелието.

Не така обаче са се отнасяли към святия Божи закон пророците и апостолите. Давид казва: “Ще ходя нашироко, защото потърсих Твоите правила” (Пс. 119:45). Апостол Яков, писал след смъртта на Христос, нарича декалога “царски закон” и “съвършен закон на свободата” (Яков 2:8, 1:25). Половин век след разпятието авторът на “Откровение” произнася благословение за тези, “които изпълняват Неговите заповеди” (Откр. 22:14 - ЦП).

Няма основание твърдението, че чрез смъртта Си Христос е отменил закона на Своя Отец. Ако бе възможно законът да се промени или отмени, нямаше защо Христос да умира, за да спаси човека от наказанието за греха. Христовата смърт съвсем не го отменя, а доказва, че той е непроменим. Божият Син дойде “да увеличи закона и да го направи почтен” (Исая 42:21 - ЦП). Исус казва: “Да не мислите, че съм дошъл да разруша закона... Докле премине небето и земята ни една йота, ни една точка от закона няма да премине...” (Матей 5:17, 18). За Себе си Той заявява: “Драго ми е, Боже мой, да изпълнявам Твоята воля. Да! законът Ти е дълбоко в сърцето ми” (Пс. 40:8).

По естество Божият закон е непроменим. Той е откровение на волята и характера на Създателя му. Двата му велики принципа са: любов към Бога и любов към човека.” ...любовта изпълнява закона” (Римл. 13:10). Характерът на Бога е правда и истина; такова е и естеството на закона. Псалмистът казва: “Законът ти е истина.” “Защото всички Твои заповеди са правда” (Пс. 119:142, 172). Апостол Павел обяснява: “...законът е свят и заповедта - свята, праведна и добра” (Римл. 7:12). Такъв закон, изява на Духа и волята на Бога, е вечен като самия му Създател. Покаянието и освещението примиряват хората с Господа и ги водят до хармония с принципите на Неговия закон. В началото човекът бе създаден по Божи образ. Той бе в съвършена хармония с естеството и закона Му; принципите на правдата бяха записани в сърцето му, но грехът го отдели от неговия Творец. Той престана да отразява Божия образ. Сърцето му започна да изразява вражда към принципите на Божия закон. “Защото копнежът на плътта е враждебен на Бога, понеже не се покорява на Божия закон, нито пък може” (Римл. 8:7). Но “Бог толкова възлюби света, че даде Своя единороден Син”, за да помири човека със Себе Си. Чрез Христовите заслуги е възможно да се възстанови хармонията между него и неговия Творец. Сърцето му трябва да бъде обновено от Божествената благодат и той да получи нов живот от Небето. Тази промяна е новорождението, без което - казва Исус - човек “не може да види Божието царство”.

1   ...   27   28   29   30   31   32   33   34   ...   43


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница