The great controversy

Цялото небе с радост е изявявало слава и хвала на Твореца. И докато Бог е бил почитан така, всички са се наслаждавали на мир и доволство. Но сега една дисхармонична нота разваляше небесното съгласие. Издигането на собственото “аз” в противовес на плана на Твореца събуди предчувствия за зло в духовете на тези, за които прославата на Бога бе най-възвишеното нещо. Небесните съвети разискваха с Луцифер. Божият Син му представи величието, добротата и справедливостта на Твореца и святата, непроменима същност на Неговия закон. Сам Бог бе установил небесния ред; отклонявайки се от него, Луцифер щеше да унижи своя Творец и сам да предизвика смъртта си. Но направеното с такава безгранична любов и милост предупреждение възбуди у него дух на съпротива. Позволи ревността към Христос да го победи и стана още по-решителен.

Гордостта от собственото величие разпалваше желанието му за върховенство. Оказаните високи почести не бяха оценени като дар от Бога и не събудиха никакво чувство за благодарност към Твореца. Възгордя се от собствената си слава и високото положение и заживя с мисълта за равенство с Бога. Небесните множества го обичаха и почитаха много. Ангелите се радваха да изпълняват заповедите му; бе дарен повече от всички тях с мъдрост и слава. И все пак, Божият Син бе всепризнатият Суверен на небето, едно с Отца по сила, власт и авторитет. Христос вземаше участие във всички съвещания с Отца, докато Луцифер не бе толкова високо посветен в Божествените намерения. “Защо - питаше мощният ангел - Христос да има първенство? Защо да бъде предпочитан?”

Напускайки мястото си на непосредствена близост с Бога, той започна да сее сред ангелите дух на недоволство. Стремеше се, прикривайки и маскирайки с привидна почит към Бога истинската си цел, да ги настрои срещу законите, управляващи небесните същества. Убеждаваше, че те налагали ненужни ограничения. Тъй като естеството им било свято, ангелите трябвало да изпълняват само внушенията на собствената си воля. Стремеше се да спечели съчувствие, изтъквайки несправедливостта на Бога към него, загдето отдава най-висока почест на Христос. Твърдеше, че се стреми към по-голяма власт и почит не с цел да се издигне, а да осигури свобода за небесните жители, за да стигнат до по-висша степен на съществуване.

Бог в голямата Си милост дълго търпя Луцифер. Не го свали от високото му положение още първия път, когато изяви духа на недоволство, нито дори когато започна да представя лукавите си домогвания пред верните ангели. Много пъти му бе предлагано прощение, при условие че се разкае и покори. Бяха полагани такива усилия, каквито само безгранична любов и мъдрост можеха да измислят, само и само да се убеди в заблудата си. Дотогава духът на недоволство не бе познат в Небето. И самият Луцифер в началото не виждаше накъде отива. Не разбираше истинското естество на чувствата си. Но когато бе доказана безграничността на недоволството му, се убеди, че не е прав, че Божествените изисквания са справедливи и трябва да ги признае пред цялото Небе. Стореше ли го, можеше да спаси себе си и много ангели. По това време не бе отхвърлил напълно верността си към Господ. Макар напуснал положението си на осеняващ херувим, пожелаеше ли да се върне при Бога, признавайки мъдростта на Твореца и задоволявайки се с мястото, което Той би му определил във великия си план, отново щеше да бъде възстановен на служба. Но гордостта му пречеше да се подчини. Упорито защитаваше поведението си с твърдението, че няма нужда от покаяние. И се отдаде без остатък на голямата борба срещу своя Създател.

Сега целият му мощен ум се насочи към измамата, за да спечели симпатията на командваните от него ангели. Дори фактът, че Христос го бе предупреждавал и съветвал, бе представен лъжливо, за да послужи на предател-ските му намерения. На най-тясно свързаните с него чрез изпълнено с любов дове-рие, Сатана се представяше за несправедливо осъждан - високото му положение не се почитало и свободата му била ограничавана. От криво излагане на Христовите думи премина към изопачаване и открити лъжи, обвинявайки Божия Син в намерението да го унижи пред небесните жители. Стремеше се лицемерно да предизвика и разискване с верните ангели. Всички, които не можеше да поквари и да привлече, обвиняваше в равнодушие към интересите на небесните същества. Обвиняваше Божиите верни точно в делото, което сам вършеше. И за да подчертае обвинението си за Божията несправедливост, изкривяваше

думите и постъпките на Твореца. Политиката му бе да обърка ангелите с тънки аргументи относно намеренията на Бога. Всичко обикновено обгръщаше в тайнственост и чрез изкусни извъртания хвърляше съмнение и върху най-ясните изявления на Йехова. Високото му положение и тясната връзка с Божественото управление придаваха още по-голяма сила на обясненията му и много ангели бяха заблудени и се присъединиха в бунта срещу небесния авторитет.

В мъдростта Си Бог позволи на Сатана да продължи делото си, докато духът на недоволство назрее в открит бунт. Плановете му трябваше да бъдат развити напълно, та всички да видят истинската им природа. Високо издигнат като помазан херувим, Луцифер бе много обичан от небесните същества и се ползваше със силно влияние. Божието управление включваше не само небесните жители, но и всички сътворени от Него светове. Сатана вярваше, че успее ли в бунта да привлече на своя страна небесните ангели, би могъл да направи същото и в другите светове. Майсторски се представяше в спора, като си служеше с хитри извъртания. Силата му да измамва бе много голяма и с маската на фалша спечели предимство. Дори верните ангели не можаха да прозрат напълно характера му, нито да разберат накъде ги води неговото дело.

Луцифер бе така високо почитан и делата му - така тайнствени, че ангелите трудно биха разкрили истинското естество на действията му. Докато не се развиеше напълно, грехът нямаше да изглежда това лошо нещо, което е в действителност. Дотогава той не можеше да има място в Божията вселена и светите същества нямаха понятие за истинската му природа и зловредност. Те не можеха да прозрат ужасните последици, които щяха да настъпят след премахването на Божествения закон. Отначало Сатана прикриваше делото си под благовидно изповядване на вярност към Бога. Претендираше, че се стреми да допринесе за прославата на Бога, за стабилността на Неговото управление и за благото на всички небесни жители. Всаждаше недоволство в умовете на поверените му ангели, а изкусно даваше вид, че се стреми да го премахне. Изискванията за някои промени в нарежданията и заповедите на Божието управление оправдаваше с необходимостта да се запази единодушието в Небето.

В Своето третиране на греха Бог можеше да прилага само правда и истина. А Сатана използва недопустимото за Бога - лицемерието и измамата. Бе се опитал да изопачи Божието слово и бе представил погрешно пред ангелите Божия план на управление, твърдейки колко несправедлив е Бог като натрапва на небесните жители закони и предписания; като изисква подчинение и послушание от Своите творения, Той просто се стреми да издига Себе Си. Затова на небесните жители, както и на жителите на всички светове трябваше да се посочи ясно, че Божието управление е справедливо и законът Му - съвършен. Сатана се бе представил, че се старае за благото на вселената. Но истинският характер и намеренията на този похитител трябваше да бъдат разбрани от всички. Ето защо бе необходимо да му се даде време да се изяви чрез нечестивите си дела.

За причиненото от поведението му разногласие в Небето, той обвини закона и Божието ръководство. Обясняваше, че целта му е да подобри постановленията на Йехова. Затова бе необходимо да покаже естеството на изискванията си и на практика да демонстрира предложените промени на Божествения закон. Собственото му дело трябваше да го осъди. От самото начало Сатана твърдеше, че не е бунтовник. Затова цялата вселена трябваше да види истинския лик на измамника.

Дори когато бе решено, че той не може да остане повече в небето, Безкрайната Мъдрост не унищожи Сатана. Бог можеше да приеме само служба от любов и верността на Неговите творения трябваше да почива на убеждението за справедливостта и добротата Му. Ако Сатана би бил унищожен, жителите на небето и на другите светове не биха могли да разберат Божията милост и справедливост, тъй като не бяха готови да схванат природата и последиците от греха. В такъв случай щяха да служат на Бога по-скоро от страх, отколкото от любов. Влиянието на измамника не би могло да бъде напълно премахнато, нито пък духът на бунт би бил напълно изкоренен. За доброто на цялата вселена през безкрайните времена злото трябваше да се остави да се размножи и узрее. Сатана трябваше да развие по-пълно своите принципи, та истинската светлина на обвиненията му срещу Божественото управление да се разкрие пред всички сътворени същества и правдата и милостта на Бога, и Неговият непроменим закон да бъдат поставени завинаги извън всяко съмнение.

Бунтът на Сатана трябваше да бъде урок за вселената през идващите векове, постоянно свидетелство за природата и ужасните резултати от греха. Сатанинските принципи на живот, пагубните им последици както върху хората, така и върху ангелите, щяха да покажат какви са плодовете от отстраняването на Божествената власт. Трябваше да засвидетелстват, че благополучието на сътворените от Бога същества е обусловено от съществуването на Божието управление и Неговия закон. Така за всички свети разумни същества историята на този ужасен експеримент на бунт трябваше да остане постоянно предпазно средство срещу измамата на престъплението, срещу извършването на греха и неизбежното наказание.

Големият бунтовник продължи да се оправдава до самия край на борбата в небето. Когато бе обявено, че заедно с всичките си последователи трябва да напусне жилищата на блаженството, той, водителят, дръзко изяви презрението си към Божия закон. Отново потвърди, че ангелите не се нуждаели от контрол, а трябвало да бъдат оставени да следват собствената си воля, която винаги щяла да ги води правилно. Осъди Божествените нареждания като ограничаващи тяхната свобода и обяви, че целта му била да премахне абсолютизма на закона; че, освободени от това ограничение, небесните множества биха могли да стигнат до по-възвишено, по-славно състояние на съществуване.

Сатана и ангелите му единодушно хвърлиха изцяло вината за своя бунт върху Христос. Заявиха, че никога нямало да се разбунтуват, ако не били изобличавани. Упорити и предизвикателни в неверността си, безуспешно опитвайки се да премахнат Божия авторитет и в същото време твърдейки богохулно, че самите са невинна жертва на една потисническа власт, архибунтовникът и съмишлениците му най-сетне бяха изгонени от Небето.

Същият дух, провокирал бунта в Небето, все още продължава да вдъхновява бунта на Земята. Политиката си сред ангелите Сатана продължи и сред хората. Ду-хът му царува сега в чедата на непослушанието. И те като него се опитват да разрушат ограниченията на Божия закон и обещават на хората свобода чрез престъпване на предписанията му. Порицанието на греха все още възбужда омраза и съпротива. Когато Божиите предупреждаващи вести започнат да действат върху съвестта, Сатана подвежда хората да се оправдават и да търсят у други съчувствие за грешния си живот. Вместо да прогледнат от заблужденията си, те разпалват ненавист срещу упрекващия ги, сякаш той е единствената причина за техните трудности. Такъв е духът, проявявал се към всички, осмелили се да осъдят греха от дните на праведния Авел до наши дни.

Представяйки изопачено Божия характер, както бе правил и на Небето - а именно, че Бог е строг и тираничен, Сатана подведе към грях и човека. А след като успя, заяви, че несправедливите Божии ограничения са причина за човешкото падение и за собствения му бунт.

Но сам Вечният провъзгласи характера Си: “Господ, Господ, Бог жалостив и милосерд, дълготърпелив, Който изобилва с милост и с верност; Който пази милост за хиляди поколения, прощава беззаконие, престъпление и грях, но никак не обезвинява виновния...” (Изход 34:6, 7).

Като изгони Сатана от Небето, Бог изяви Своята справедливост и защити честта на трона Си. Но когато човекът съгреши, поддавайки се на измамите на отстъпилия дух, Бог доказа Своята любов, като отдаде единородния Си Син да умре за падналия човешки род. В изкуплението се разкрива характерът на Бога. Мощното доказателство на кръста показа на цялата вселена, че Божието управление в никакъв случай не може да бъде обвинено за престъпното поведение на Луцифер.

В борбата между Христос и Сатана през време на земната служба на Спасителя характерът на великия измамник бе напълно разкрит. Нищо не можеше така действено да го лиши от чувствата на небесните ангели и на цялата вярна вселена, както жестоката му борба срещу Изкупителя на света. Дръзкото му богохулство, когато поиска от Христос поклонение, предизвикателството му да Го пренесе на планинския връх и на крилото на храма, коварното му очакване, изявено в поканата Христос да се хвърли от шеметната височина, непрестанната злоба, с която Го преследваше от място на място, настройваща сърцата на свещеници и народ да отхвърлят Неговата любов и накрая да викнат: “Разпни Го! Разпни Го!” - всичко това учуди и възмути вселената.

Сатана подбуди света да отхвърли Христос. Князът на злото вложи всичката си мощ и хитрост, за да Го унищожи, защото видя, че милосърдието и любовта на Спасителя, Неговата състрадателност и нежност разкриваха на света Божия характер. Оспорваше всяко намерение на Божия Син и използваше хората за свои оръжия, за да сее страдание и скръб в живота на Спасителя. Хитростите и лъжата, чрез които се опитваше да спъне Исусовото дело, омразата, проявявана чрез чедата на непослушанието, жестоките обвинения срещу Този, Чийто живот бе безпримерен в доброта - всичко произхождаше от вкорененото желание за отмъщение. Задържаният огън на завист и злоба забълва срещу Божия Син, омраза и мъст избухна на Голгота, а цялото Небе, онемяло от ужас, наблюдаваше сцената.

Когато голямата жертва бе принесена, Христос се възнесе на Небето при Своя Отец, но отказа да приеме поклонението на ангелите, преди да е представил молбата Си: “Отче, желая гдето съм Аз, да бъдат с Мене и тия, които Си Ми дал...” (Йоан 17:24). И тогава от престола на Бог Отец с неизразима любов и мощ дойде отговорът: “И поклонете се Нему, всички Божии ангели” (Евр. 1:6). Върху Исус нямаше нито едно петно. Унижението Му свърши, жертвата Му бе принесена, дадено Му бе име над всяко друго.

Сега вината на Сатана оставаше без извинение. Разкрит бе истинският му характер на лъжец и убиец. Ясно се видя, че същия дух, с който управляваше подвластните си човешки чеда, би проявил, ако му бъде позволено, да управлява и небесните жители. Твърдеше, че отклоняването от Божия закон щяло да доведе до свобода и прогрес; но стана ясно, че последиците са робство и израждане.

Лъжливите обвинения срещу Божествения характер и управление се явиха в истинската си светлина. Сатана бе обвинил Бога, че като изисквал от Своите творения покорство и поклонение, търсел просто въздигане на Себе Си; и бе заявил, че Творецът изисква себеотрицание от другите, а сам не го проявява, нито е склонен да направи дори и най-малката жертва. Но се показа, че за спасението на падналото и грешно човечество Владетелят на вселената е направил най-голямата жертва на любовта; защото “Бог в Христа примиряваше света със Себе Си” (2 Кор. 5:19). Стана ясно също, че докато Луцифер бе отворил вратите за навлизането на греха, задоволявайки своето желание за почест и върховенство, Христос пък, за да унищожи греха, бе смирил Себе Си и бе станал послушен до смърт.

Бог бе изразил отвращението Си от бунта. Небето видя Неговата справедливост както в присъдата над Сатана, така и в изкуплението на човека. Луцифер бе заявил, че ако Божият закон е непроменим и наказанието за неговото престъпване неизбежно, то всеки престъпник трябва завинаги да бъде изключен от благоволението на Твореца. Твърдеше, че грешният човешки род не може да бъде изкупен и следователно е негова законна плячка. Но смъртта на Христос бе необорим аргумент в полза на човека. Наказанието на закона се стовари върху равния на Бога, човекът стана свободен да приеме Христовата правда и чрез живот на покаяние и смирение да победи мощта на Сатана. Така Бог показа, че е справедлив и в същото време - оправдаващ всички, вярващи в Исус.

Но Христос дойде на земята не само да издейства изкуплението на човека, да пострада и да умре. Дойде да “възвеличи закона” и да го “направи почтен”. Дойде не само да покаже на жителите на света как да почитат закона, но и да изяви на тях и на всички светове във вселената, че Божият закон е непроменим. Ако можеха да бъдат пренебрегнати Неговите изисквания, не би имало нужда Божият Син да отдава живота си, за да изкупи нарушаването им. Христовата смърт доказа непроменимостта на закона. А жертвата, която безграничната любов принуди Отец и Сина да направят, за да бъдат изкупени грешниците, показва на цялата вселена - както нищо по-малко от този план на изкупление не би могло да покаже - че справедливостта и милостта са основните принципи на закона и на Божието управление.

При окончателното изпълнение на присъдата ще се види, че няма причина за съществуването на греха. Когато съдията на земята ще запита Сатана: “Защо се разбунтува срещу Мене и ограби поданиците на царството Ми?”, той, у когото се зароди злото, няма да може да обясни. Всяка уста ще онемее, всички бунтовни множества ще замлъкнат.

Кръстът на Голгота обявява закона за непроменим и в същото време възвестява на вселената, че грехът се заплаща със смърт. С предсмъртното издихание на Спасителя: “Свърши се!”, удари камбаната, обявяваща смъртта на Сатана. Изходът от продължилата толкова дълго велика борба бе решен и окончателното изкореняване на злото бе осигурено. Божият Син премина през портите на гроба, “за да унищожи чрез смъртта този, който има властта, сиреч

дявола” (Евр. 2:14). Тласнат от желанието си за възвишаване, Луцифер бе казал: “Ще възвиша престола си над Божиите звезди... ще бъда подобен на Всевишния”. Но Бог заяви: “...и те обърнах на пепел по земята... и не ще те има до века” (Исая 14:13, 14; Езекиил 28:18, 19). Когато дойде “денят, който ще гори като пещ..., всичките горделиви и всички, които вършат нечестие, ще бъдат плява. И тоя ден, който иде, ще ги изгори, казва Господ на силите, та няма да им остави ни корен, ни клонче” (Малахия 4:1).

Цялата вселена ще е свидетел на характера и последиците от греха. Ако окончателното му изкореняване бе станало в началото, щеше да уплаши ангелите и да опозори Бога. А сега ще докаже и оправдае любовта Му и ще възвеличи почитта към Него пред съществата на цялата вселена, щастливи да изпълняват волята и съхраняващи закона Му в сърцата си. Злото няма да се появи никога повече. Божието слово казва: “...бедствие няма да ви нападне втори път” (Наум 1:9). Божият закон, похулен от Сатана като ярем на робство, ще бъде почитан като закон на свободата. Изпитаното и устояло творение никога повече няма да се отклони от верността си към Този, Чийто характер е бил толкова пълно изявен като необхватна любов и безкрайна мъдрост.


30
Най-големият неприятел на човека

“Ще поставя и вражда между тебе и жената, и между твоето потомство и нейното потомство; то ще ти нарани главата, а ти ще му нараниш петата” (Бит. 3:15). Божествената присъда, произнесена над Сатана след грехопадението на човека бе също така и едно пророчество, което обхваща вековете до края на човешката история и предсказва великия конфликт с участието на всички човешки раси и поколения на земята.

Бог заявява: “Ще поставя вражда”. Тази вражда не дойде естествено. Когато човекът престъпи Божествения закон, природата му стана зла и той влезе в съгласие, а не във вражда със Сатана. Между грешния човек и онзи, у когото се породи грехът естествено не съществува вражда. Чрез измяната и двамата станаха лоши. Отклонилият се от правдата няма да бъде удовлетворен, докато не постигне съчувствието и подкрепата на другите, последвали неговия пример. Тази е причината падналите ангели и неправедните човеци да се обединяват в отчаяна дружба. Ако Бог не се беше намесил специално, Сатана и човекът щяха да се съюзят срещу Небето; вместо да изпитва ненавист срещу измамника, цялото човешко семейство щеше да се съедини в бунт срещу Бога.

Луцифер изкуси човека да съгреши, както бе накарал и ангелите да се разбунтуват, та да спечели съмишленици в борбата си срещу Небето. В омразата към Христос той и падналите ангели бяха единни. Въпреки че по всички други

точки имаше несъгласие, в опозицията си срещу властта и авторитета на Владетеля на вселената бяха твърде сплотени. Но когато Сатана чу изявлението, че ще се появи вражда между него и жената и между неговото семе и нейното семе, разбра, че ще бъде попречено на усилията му да поквари човешката природа; че по някакъв начин човекът щеше да съумее да окаже съпротива на неговата мощ.

Недоброжелателството му към хората се разгоря, защото чрез Христос те станаха обект на Божията любов и милост. Той иска да осуети Божествения план за изкуплението на човека, чрез изопачаване и оскверняване на Божието творение да опозори Бога. Иска да причини скръб в небето, да изпълни земята с нещастие, да я направи пустиня и всичкото това зло да посочи като резултат от Божието дело на сътворяването на човека.

Всажданата от Христос благодат в душата поражда у човека непримиримост към Сатана. Без тази променяща духа и подновяваща силата му благодат той би останал пленник на Луцифер, негов слуга готов винаги да изпълнява заповедите му. Но новият принцип в душата създава конфликт там, където дотогава е царял мир. Вдъхнатата от Христос сила го прави способен да се противопоставя на тиранина и злосторника. Всеки, който не обича, а се отвращава от греха, който се възпротивява на владеещите в него страсти и ги побеждава, разкрива действието на един небесен принцип.

Антагонизмът между Духа на Христос и духа на Сатана се открои поразително ясно при посрещането на Исус на земята. Евреите Го отхвърлиха не толкова, защото се яви без земно богатство, блясък и величие. Те виждаха, че Той притежава сила, която многократно би компенсирала липсата на външните предимства. Но чистотата и светостта на Христос предизвикаха омразата на нечестивите. Всеотдайният Му живот без грях бе постоянен упрек за гордия и плътски народ. Точно това предизвика ненавистта към Божия Син. Сатана и злите ангели се обединиха със зли хора. Всички сили на отстъплението направиха заговор срещу Защитника на истината.

Към Христовите последователи се проявява същата непримиримост, както и към Учителя им. Който вижда отвратителния характер на греха и чрез сила отгоре застава срещу изкушението, със сигурност ще възбуди гнева на Сатана и неговите привърженици. Омразата към чистите принципи на истината, опозоряването и преследването на защитниците й ще продължават, докато има грях и грешници. Последователите на Христос и слугите на Сатана не могат да бъдат в съгласие. Препъването в Кръста не е преставало. “...всички, които искат да живеят благочестиво в Христа Исуса, ще бъдат гонени” (2 Тимотей 3:12).

Ръководените от Сатана оръдия работят непрестанно, за да установят властта му и да издигнат сатанинското царство в противовес на Божието. За целта се опитват да измамят Христовите последователи и да ги отклонят от верността им към Него, тълкувайки погрешно писанията и изкривявайки ги, като предводителят им. Както Луцифер се опитваше да обвини Бога, така и оръдията му се стремят да клеветят Божия народ. Духът, разпънал Христос на кръста, движи неправедните да погубват Неговите последователи. Всичко това е предсказано в онова първо пророчество: “Ще поставя и вражда между тебе и жената, и между твоето потомство и нейното потомство”. И то ще продължава до края на вековете.

В битката Сатана мобилизира всичките си сили и влага цялата си мощ. Но защо не среща някаква по-голяма съпротива? Защо Христовите войници са дълбоко спящи и безучастни? Защото истинската им връзка с Христос е слаба; защото са лишени толкова много от Неговия Дух. За тях грехът не е отвратителен и ужасяващ, какъвто беше за Учителя им. Не му се съпротивляват смело и решително, както правеше Христос. Не съзнават неговото изключително голямо зло и зловредност и са слепи както за характера, така и за силата на княза на тъмнината. Непримиримостта срещу Сатана и неговите дела е твърде слаба, защото владее голямо невежество по отношение на неговата мощ и злотворство, както и по отношение на широкообхватната му борба срещу Христос и Христовата църква. Хиляди са заслепените по този въпрос. Те не знаят, че врагът им е мощен пълководец, владеещ умовете на зли ангели и воюващ срещу Христос по добре обмислени планове и с изкусни похвати с цел да попречи на спасението на души. Едва ли се чува нещо за Сатана между изповядващите се за християни, а даже и между проповедниците на евангелието, освен ако инцидентно се споменават няколко думи от амвона. Не се обръща внимание на доказателствата за неговата постоянна активност и успех; пренебрегват се многото предупреждения за прикритостта и хитростта му. Като че ли не се обръща внимание на самото му съществуване.