The great controversy



страница4/43
Дата22.07.2016
Размер7.74 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   43

Валденският мисионер с пламенно желание разкриваше на любознателните умове скъпоценните истини на евангелието. Предпазливо изваждаше грижливо написаните части от Свещеното писание. Най-голямата му радост бе да дари надежда на искрената, съкрушена от греха душа, която виждаше в Бога само един отмъстител и чакаше изпълнението на присъдата. С треперещи устни и с пълни със сълзи очи, често пъти коленичил, той откриваше на братята си неоценимите обещания - единствената надежда за грешника. Така светлината на истината проникваше в много помрачени умове, разпръскваше от там тъмните облаци, докато Слънцето на правдата изгрееше в сърцето с изцелителни лъчи. Често се случваше някоя част от Писанието да бъде четена няколко пъти, защото слушателят желаеше това, сякаш искаше да се увери, че е чул правилно. Особено силно предпочитаха да им се повтарят следните думи: “...кръвта на Сина Му Исуса Христа ни очиства от всеки грях” (1 Йоан 1:7). “И както Мойсей издигна змията в пустинята, така трябва да бъде издигнат Човешкият Син, та всеки, който вярва в Него, да не погине, но да има вечен живот” (Йоан 3:14-15).

Много хора виждаха, че са измамени от изискванията на Рим. Разбираха колко напразно е посредничеството на хора или ангели в полза на грешника. Когато истинската светлина озаряваше умовете им, те възкликваха с радост: “Христос е моят свещеник; Неговата кръв е моята жертва; Неговият олтар е мястото за моята изповед!” Оставяха се напълно на заслугите на Христос, повтаряйки думите: “А без вяра не е възможно да се угоди Богу...” (Евр. 11:6). “...няма под небето друго име, дадено между човеците, чрез което трябва да се спасим” (Деяния 4:12).

Уверението в любовта на един Спасител изглеждаше нещо твърде велико за разбиране от тези бедни, съкрушени, тласкани от бурята души. Затова и толкова голямо бе облекчението, което им донасяше то. Над тях се изливаше такъв поток от светлина, че се чувстваха сякаш пренесени на небето. Ръцете им биваха доверчиво положени в ръцете на Христос; нозете им биваха закрепени върху скалата на вековете. Страхът от смъртта изчезваше. Сега пожелаваха затвора и кладата, ако с това биха могли да прославят името на своя Изкупител.

Така Божието слово бе изваждано и четено на тайни места понякога на една-единствена душа, а понякога пред малка групичка, жадуваща за светлина и истина. Често пъти цялата нощ бе прекарвана по този начин. Удивлението и възхищението на слушателите бе тъй голямо, че вестителят на милостта често пъти биваше принуждаван да чете безспир, докато умът схващаше спасителните вести. Често се изговаряха думи като тези: “Наистина ли Бог ще приеме моята жертва? Ще се усмихне ли над мене? Ще ми прости ли?” Тогава се прочиташе отговорът: “Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя” (Матей 11:28).

Вярата сграбчваше обещанието и се чуваше радостният отговор: “Няма повече да се правят дълги поклоннически пътувания; няма повече да се правят мъчителни пътешествия до свети ковчези и мощи. Аз мога да дойда при Исус такъв, какъвто съм, грешен и несвят, и Той няма да отблъсне молитвата ми на разкаяние. “Прощават ти се греховете.” Моите, даже моите могат да бъдат простени!”

Вълна на свята радост нахлуваше в сърцето и името на Исус се величаеше чрез хвала и благодарност. Тези щастливи души се завръщаха по домовете си, за да пръскат светлина, да повтарят, доколкото могат, и пред други новото си преживяване, че са намерили истинския и жив Път. Странна и тържествена сила се криеше в думите на Писанието. Тя говореше пряко на сърцата на всички, които копнееха за истината. Това бе Божият глас и Той убеждаваше слушателите.

Вестителят на истината продължаваше по пътя си. Но неговият скромен вид, неговата искреност, сериозност и жар ставаха предмет на многократни разговори. В ред случаи слушателите му не го запитваха нито откъде идва, нито накъде отива. Отначало биваха така развълнувани и завладени от почуда, а след това и от благодарност и радост, че и през ум не им минаваше да го разпитват. Когато го канеха настоятелно да ги придружи до домовете им, той отговаряше, че трябва да потърси загубените овце от стадото. “Да не би пък той да е ангел от небето?” - се питаха те.

В повечето случаи слушателите никога повече не виждаха вестителя на истината. Той бе отишъл в други страни или животът му чезнеше в неизвестна тъмница, или, може би, костите му се белееха на мястото, където бе свидетелствал за истината. Но оставените думи не можеха да бъдат унищожени. Те вършеха делото си в човешките сърца. Благословените резултати ще бъдат открити напълно само в съда.

Мисионерите валденси нахлуваха в царството на Сатана и го завладяваха, а това възбуждаше бдителността на силите на мрака. Всяко усилие за напредъка на

истината бе зорко наблюдавано от Княза на злото и той всяваше страхове в сърцата на своите оръдия. В труда на тези скромни, пътуващи проповедници папските водачи виждаха потенциална опасност за своето дело. Ако се позволеше на светлината на истината да свети безпрепятствено, тя би помела падналите тежки облаци на заблудата, би насочила умовете на хората единствено към Бога и накрая би унищожила и върховенството на Рим.

Самото съществуване на този народ, който поддържаше вярата на древната църква, бе едно постоянно свидетелство за отстъпничеството на Рим и затова възбуждаше най-непримирима омраза и преследване. Отказът на валденсите да изоставят Писанията бе също обида, която Рим не можеше да търпи. И реши да ги заличи от земята. Към планинските домове започнаха най-ужасните походи срещу Божия народ. Инквизитори бяха пращани по следите им и сцената, представяща невинния Авел, падащ пред убиеца Каин, се повтаряше многократно.

Отново и отново бяха опустошавани плодородните им земи, а жилищата и църквите им - помитани, така че местата, където някога се намираха цветущите ниви и къщи на един невинен, трудолюбив народ, се превръщаха в пустош. Както хищният звяр се настървява и освирепява от вкуса на кръвта, така и яростта на папските привърженици се разпалваше с още по-голяма сила от страданията на жертвите си. Много от свидетелите на чистата вяра бяха преследвани из планините и гонени из долините, където се бяха скрили, оградени от мощни гори и скалисти върхове.

Срещу морала на тази осъдена на смърт класа на валденсите не се привеждаше никакво обвинение. Даже и неприятелите им заявяваха, че са миролюбив, тих и набожен народ. Голямата им вина беше, че не искаха да се покланят на Бога според волята на папата. За това престъпление върху им се стоварваха какви ли не унижения, оскръбления и мъчения, които хора или дяволи можеха да измислят.

По едно време, когато Рим реши да изкорени омразната секта, бе издаден декрет от папата (Инокентий VIII, 1487 г. сл. Хр.), осъждаща тези вярващи като еретици - така и ги предаваше на клане (виж Приложението). Те не бяха обвинявани в леност, нечестност или неморалност, но се обявяваше, че видът им на благочестие и святост съблазнявал “овцете на истинското стадо”. Затова папата заповядал “тази омразна и отвратителна секта от злосторници”, ако “откажат да се отрекат, да бъдат смазани като отровни змии” (Уайли, кн. 16, гл. 1). Дали надутият властелин очаква да се срещне отново с тези думи? Дали знае, че те са регистрирани в небесните книги, за да го посрещнат в съда? “Понеже сте направили това на един от тия най-скромни Мои братя - каза Исус, - на Мене сте го направили” (Матей 25:40).

Папският указ призоваваше всички членове на църквата да се присъединят към кръстоносния поход срещу еретиците. Като насърчение за участие в жестокото дело той “освобождаваше от всички небесни мъки и наказания изобщо и в частност; освобождаваше присъединилите се към кръстоносния поход от всички обещания, които са дали; признаваше за законно правото им на собственост върху всякакъв имот, който биха могли да придобият незаконно и обещаваше прощение на всичките им грехове, ако убият някой еретик. Отменяше всички договори, направени в полза на валденсите, заповядваше на домашните им да ги изоставят, забраняваше да им се оказва каквато и да е било помощ и даваше право на всички лица да заграбват имуществото им” (Уайли, кн. 16, гл. 1). Този документ разкриваше ясно чий властен дух се криеше зад кулисите. Чуваше се ревът на змея, а не гласът на Христос.

Папските водачи не искаха да съобразят характерите си с великия образец, представен от Божия закон, а си изградиха свой, който да им подхожда. И решиха да принудят всички да се съобразяват с него, защото Рим желаеше това. Разиграваха се най-ужасните трагедии. Покварени и богохулни свещеници и папи вършеха възложеното им от Сатана дело. В сърцата им нямаше милост. Същият дух, който разпъна Христос и посичаше апостолите, същият дух, който подбуждаше жадния за кръв Нерон срещу верните християни, действаше, за да очисти земята от възлюбените на Бога.

Гоненията, упражнявани срещу тези богобоязливи хора в продължение на много столетия и понасяни с търпение и издръжливост, прославиха техния Изкупител. Въпреки Кръстоносните походи и безчовечната касапница, на която бяха подложени, те продължиха да изпращат своите мисионери, които да пръскат скъпоценната истина. Бяха преследвани до смърт, но кръвта им напояваше посятото семе и то не закъсня да даде плод. Така валденсите свидетелстваха за Бога векове преди раждането на Лутер. Пръснати из различни страни, те сееха семената на Реформацията, която започна по времето на Уиклиф, разрасна се надлъж и шир в дните на Лутер и трябва да бъде продължена в края на времето от готовите да претърпят всичко “за Божието слово и свидетелството за Исуса Христа” (Откр. 1:9).

5
Светлината нахлува в Англия
Преди Реформацията се намираха много малко екземпляри от Библията, но Бог не допусна Неговото Слово да бъде напълно загубено. Истините Му не трябваше да останат скрити завинаги. Той можеше така лесно да освободи думите на живота от оковите, както можа да отвори тъмничните врати и да отключи железните порти, за да пусне на свобода служителите Си. В различните страни на Европа различни хора бяха подбудени от Божия Дух да търсят истината като скрито съкровище и да я изследват. Доведени от Провидението до Свещеното писание, те изучаваха светите страници с усилен интерес. Бяха готови да приемат на всяка цена светлината. Макар да не им бяха ясни всички неща, все пак можаха да доловят много отдавна погребаните истини. Те излязоха като изпратени от небето вестители, строшавайки веригите на заблуда и суеверие и призовавайки тъй дълго поробените да станат и да отстояват свободата си.

Освен при валденсите Божието слово бе заключено в продължение на векове и в езици, познати само на учените. Но бе настъпило времето Писанията да бъдат преведени и дадени на родния език на народите от различните земи. Светът бе преминал среднощния мрак. Часовете на нощта отминаваха бавно и в много страни се появяваха знаците на настъпващата зора.

“Утринната звезда на Реформацията” изгря в Англия през XIV век. Джон Уиклиф бе вестителят на реформа не само за Англия, но и за цялото християнство. Големият протест срещу Рим, който бе допуснато той да осъществи, никога повече нямаше да бъде смълчан. Протестът сложи началото на борбата, чийто резултат щеше да бъде освобождаването на личности, на църкви и на народи.

Уиклиф бе получил всестранно образование; за него страхът от Господа бе началото на мъдростта. В колежа се отличаваше с пламенна набожност, както и със забележителните си таланти и голяма начетеност. Настървено се стремеше да се запознае с всеки клон на знанието. Бе обучен в схоластична философия, в каноните на църквата и в гражданския закон - най-вече на родната си страна. Стойността на ранните му познания се открива в по-сетнешните негови трудове. Основното познаване на тогавашната теоретична философия му позволи да разкрие грешките й; а чрез изучаването на държавния и църковния закон можа да вземе участие в голямата борба за гражданска и религиозна свобода. Умееше да си служи с извлечените от Словото Божие оръжия, но от училището бе придобил и интелектуална дисциплина, така че разбираше добре тактиката на схоластиците. Мощта на гения, широтата и пълнотата на познанията му предизвикваха почитта както на приятели, така и на врагове. Привържениците му отбелязваха със задоволство, че героят им е на първо място сред умовете, ръководещи нацията, а враговете не можеха да не се отнесат с презрение към делото на Реформацията, изобличавайки в невежество или слабост нейния поддръжник.

Още докато беше в колежа, Уиклиф се бе отдал на изучаване на Писанията. В онези ранни времена, когато Библията съществуваше на древни езици, само учените можеха да намерят пътя до източника на истината, оставащ затворен за необразованите класи. Така условията за бъдещото реформаторско дело на Уиклиф бяха вече подготвени. Учени мъже бяха изучавали Словото на Бога и там бяха намерили открита великата истина за Неговата благодат. В ученията си те бяха разпространявали познанието за нея и бяха довели други да се обърнат към живите слова.

Когато насочи вниманието си към Писанията, Уиклиф започна да ги изучава със същата задълбоченост, с която овладяваше училищните знания. Досега той чувстваше голяма празнота, неудовлетворена нито от схоластичните науки, нито от учението на църквата. В Словото Божие намери онова, което по-рано напразно бе търсил напразно. В него видя разкрит плана на спасението и Христос издигнат като единствен застъпник на човека. Отдаде се в служба на Христос и реши да разгласи откритите истини.

Както беше и с по-късните реформатори, при започване на делото си Уиклиф не предвиждаше къде ще го заведе то. Не се противопостави съзнателно на Рим. Но предаността му към истината не можеше да не го доведе до конфликт със заблудата. Колкото по-ясно различаваше измамите на папството, толкова по-сериозно представяше учението на Библията. Видя, че Рим бе изоставил Божието слово заради човешки предания. Изобличаваше безстрашно свещениците, задето са заточили Писанията, искаше Библията да бъде отново дадена на народа и авторитетът й - отново възстановен в църквата. Бе способен и усърден учител, красноречив проповедник. Всекидневният му живот бе доказателство за проповяд-ваните от него истини. Основното му познаване на Писанията, силата на разсъж-денията, чистотата на живота и непоколебимият му кураж и почтеност спечелиха

всеобщото уважение и доверие. Много хора от народа, като виждаха преобладава-щото нечестие в римската църква, бяха неудовлетворени от досегашната си вяра и сега с нескривана радост приемаха откритите от Уиклиф истини. Но папските водители трепереха от гняв, когато наблюдаваха, че този реформатор печели по-голямо влияние, отколкото те.

Уиклиф изкусно откриваше заблудите и се опълчваше безстрашно срещу много от злоупотребите, наложени чрез авторитета на Рим. Като частен свещеник на краля се опълчи смело срещу плащането на данъка, който папата налагаше на английския монарх, и показа, че папското присвояване на авторитет над светските владетели е противно както на разума, така и на откровението. Изискванията на папата бяха възбудили силно възмущение и ученията на Уиклиф упражниха известно влияние върху ръководните умове на нацията. Крал и благородници се обединиха в отричане на светското върховенство на папата и отказаха плащането на данъка. Така бе нанесен силен удар на папското владичество в Англия.

Другото зло, срещу което реформаторът поведе дълга и решителна борба, бе установяването на ордена на просещите калугери. Те се намножиха Англия, хвърляйки петно върху величието и благополучието на нацията. Индустрия, образование, морал - всичко бе потиснато от убийственото им влияние. Монашеският живот на леност и просия бе не само тежко бреме за материалното положение на народа, но и предизвикваше презрение към полезния труд. Младежта се деморализираше и покваряваше. Чрез влиянието на калугерите мнозина бяха подбудени да отидат в манастири и да се посветят на монашески живот, което не само че ставаше без съгласието на родителите им, но дори, без знанието им и въпреки техните нареждания. Един от ранните отци на римската църква, поставяйки изискванията на монашеството над синовната любов и покорност, бе заявил: “Даже баща ти да лежи пред тебе на вратата плачещ и ридаещ, даже майка ти да ти показва тялото, което те е носило и гърдите, които са те кърмили, постарай се да ги стъпчеш в нозете си и върви право напред към Христос.” Чрез тази “чудовищна безчовечност”, както я назова по-късно Лутер, “напомняйки повече за вълка и за тиранина, отколкото за християнина и човека”, сърцата на децата се ожесточаваха срещу родителите им (Барнас Сийрс. Животът на Лутер, с. 70, 69). Така папските водители, подобно на фарисеите в миналото, обезсилваха Божията заповед заради своите традиции. Така домове опустяваха и родители биваха лишавани от синовете и дъщерите си.

Дори студентите в университетите биваха подмамвани от фалшивите увещания на калугерите да постъпват в монашеските ордени. Мнозина, видели, че са изгубили щастието си и са причинили скръб на родителите си, по-късно се каеха, но веднъж хванати в мрежата, не можеха да си възвърнат свободата. Много родители, уплашени от влиянието на калугерите, отказваха да пращат синовете си в университетите. Броят на студентите, които посещаваха големите центрове на науката, намаля значително. Училищата западаха и невежеството преобладаваше.

Папата беше дал на калугерите право да изслушват изповеди и да даряват прощение. Това стана източник на голямо зло. В стремежа си да увеличат печалбите, просещите калугери прощаваха тъй лесно, че при тях се стичаха всякакви престъпници. Така най-ужасните пороци бързо се увеличиха. Болните

и бедните биваха оставяни да страдат, а даренията, с които можеха да се облекчат нуждите им, отиваха в ръцете на калугерите. Те изискваха милостинята от народа със заплахи, а отказалите да дарят ордените им обявяваха за безбожници. Въпреки привидната бедност, калугерското богатство се увеличаваше непрекъснато. Великолепните им сгради и богати трапези правеха нарастващия недоимък на народа по-очебиен. Прекарваха времето си в разкош и удоволствия, а вместо тях невежи мъже обикаляха и залъгваха хората с удивителни разкази, легенди и шеги и още по-здраво ги хващаха в монашеската примка. И така калугерите продължаваха да упражняват влияние върху суеверните тълпи. Караха ги да вярват, че религиозните им задължения се изчерпват с необходимостта да признават върховенството на папата, да почитат светиите и да даряват калугерите и че това е достатъчно да им осигури място в Небето.

Напразно учени и набожни мъже се мъчеха да реформират тези монашески ордени. Само Уиклиф, благодарение на по-острата си проницателност, удари корена на злото, като заяви, че самата система е фалшива и трябва да бъде премахната. Повдигаха се спорове и дискусии. Мнозина, виждайки калугерите да обхождат страната и да продават папските индулгенции, започваха да се съмняват във възможността грехът да се откупва с пари и се питаха дали не трябва да търсят опрощение от Бога вместо от римския понтифекс (виж Приложението). Доста хора бяха силно обезпокоени от грабителския дух на калугерите, чиято алчност никога не можеше да бъде задоволена. “Монасите и свещениците на Рим - казваха те - ни изпояждат като язва. Бог трябва да ни избави или народът ще загине” (Д’Обине, кн. 17, гл. 7). За да прикрият алчността си, просещите калугери обявяваха, че следват примера на Спасителя, Който заедно с учениците Си бил поддържан от милостините на народа. Това твърдение се оказа в тяхна вреда, защото подбуди мнозина да изследват Библията и сами да научат истината - нещо, което Рим никак не желаеше. Умовете на хората бяха насочени към източника на истината, който Рим искаше да скрие.

Уиклиф започна да пише и да печата брошури срещу калугерите не толкова от желание да се препира с тях, колкото да обърне вниманието на хората към ученията на Библията и към нейния Автор. Той обяви, че папата не притежава по-голяма власт да прощава и отлъчва, отколкото обикновените свещеници, и че в действителност никой човек на може да бъде отлъчен, докато не е получил Божието осъждане. Уиклиф по никакъв друг по-успешен начин не би могъл да събори величествената, съградена от папата, структура на духовно и светско владичество, в която бяха пленени душите и телата на милиони.

Уиклиф отново бе призван да защищава правата на английската корона от домогванията на Рим. Като кралски посланик той прекара две години в Холандия в преговори с папските пратеници. Там се сближи със свещеници от Франция, Италия и Испания и има случай да види и да научи много неща зад кулисите, които в родината му биха останали скрити за него и които дадоха насока на по-късните му трудове. В представителите на папския двор видя истинския характер и намерения на свещеничеството. Върна се в Англия, за да повтори предишните си учения по-открито и с по-голяма ревност, заявявайки, че алчността, гордостта и измамата са боговете на Рим.

В един от трактатите си, където говореше за папата и неговите събирачи на пари, каза: “Те измъкват от страната ни онова, което би послужило за препитани-

ето на бедните, и всяка година ограбват царската хазна с много хиляди марки за тайнства и духовни неща; това е проклетата ерес на симонията*, която кара цялото християнство да я одобрява и да я поддържа. И наистина, ако нашето царство би имало огромна планина злато, от която не би вземал никой друг освен бирниците на този горд светски свещеник, с течение на времето планината би изчезнала, защото той измъква всичките пари на страната и в замяна на това не ни оставя нищо освен Божието проклятие “за същата тази симония” (Джон Луис. Историята на живота и страданията на Джон Уиклиф, с. 37).

Наскоро след завръщането си в Англия Уиклиф бе назначен от краля за ректор в Лутъруърт. Това бе доказателство, че монархът не е бил ни най-малко недоволен от ясната му реч. Влиянието на Уиклиф се чувстваше както в определянето на действията на царския двор, така и във формирането на националната вяра.

Папските мълнии скоро се разразиха над него. Три були бяха изпратени в Англия - едната до университета, другата до царя и третата до прелатите. Всички те заповядваха да се вземат незабавни и решителни мерки, за да се смълчи еретическият учител (Аугустус Неандер. Обща история на християнската религия и църква. Период 6, отд. 2, ч. 1, параграф 1 (виж Приложението). Но още преди да пристигнат булите, усърдните епископи вече бяха призовали Уиклиф на съд. Двама от най-влиятелните принцове на кралството го придружиха до съдилището. Народът, обкръжаващ зданието и навлизащ вътре, така изплаши съдиите, че процесът бе отложен за известно време, а Уиклиф получи разрешение да си отиде с мир. Малко по-късно Едуард III, на когото прелатите се опитаха да въздействат с побелелите си коси да застане срещу реформатора, умря и по-предишният покровител на Уиклиф стана регент на кралството.

Обаче пристигането на папските були повеляваше безусловно на цяла Англия да арестува и да хвърли еретика в затвора. Тези мерки сочеха право към кладата. Сигурно беше, че Уиклиф скоро ще стане жертва на римското отмъще-ние. Но Онзи, Който бе заявил на един Свой служител още в древността: “Не бой се..., Аз Съм твой щит” (Бит. 15:1), отново простря ръката Си, за да покровител-ства Своя слуга. Смърт дойде не за реформатора, а за понтифекса, издал декрета за погубването му. Григорий XI умря и духовниците, които се бяха събрали за осъждането на Уиклиф, се разпръснаха.

Божественото провидение продължаваше да ръководи, за да осигури въз-можност за растежа на Реформацията. Смъртта на Григорий бе последвана от избор на двама съперничещи си папи. Двете борещи се сили претендираха - всяка за себе си - че са безгрешни и изискваха покорност (виж Приложението). Всяка призоваваше вярващите да й помагат в борбата срещу другата, като подкрепяше изискванията си с най-ужасни анатеми към противниците си и с обещания за небесна награда на помощниците си. Тази случка отслаби извънредно много мощта на папството. Съперническите фракции вършеха всичко, каквото можеха, за да се нападат взаимно, и за известно време Уиклиф бе оставен намира. Анатеми и обвинения хвърчаха от папа към папа и порои кръв се лееха в подкрепа на техните противоречиви претенции. Престъпления и скандали наводниха църквата. Междувременно реформаторът от Лутъруърт работеше прилежно в тихото уединение на своята енория, отклонявайки погледите на хората от каращите се папи към Исус, Княза на мира.

1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   43


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница