The great controversy



страница7/43
Дата22.07.2016
Размер7.74 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   43

Думите на Йероним възбудиха възхищение и уважение дори у враговете му. Цяла година бе затворен в един зандан, без възможност да чете или дори да вижда, в непоносими физически страдания и душевно терзание. Но аргументите си представи с такава яснота и сила, като че бе необезпокояван във възможността да изучава. Посочи на слушателите си дългата редица свети мъже, осъдени несправедливо. В почти всяко поколение е имало личности, които са се стремели да въздигат народа на своето време, но са били укорявани и отхвърляни, а впоследствие се е казвало, че са достойни за почит. Самият Христос бе осъден като злодей от един несправедлив съд.

При отричането си Йероним бе потвърдил справедливостта на присъдата на Хус. Сега обяви разкаянието си и засвидетелства невинността и светостта на мъченика: “Аз го познавам от детинство - каза той. - Бе превъзходен човек, справедлив и свят; бе осъден въпреки своята невинност... аз, аз също съм готов да умра, няма да се отдръпна пред мъченията, приготвени ми от моите неприятели и лъжливи свидетели, които един ден ще дават сметка за клеветите си пред великия Бог, Когото нищо не може да измами” (Боне Шозе, т. 2, с. 151).

Обвинявайки се, че се е отрекъл от истината, Йероним продължи: “От всички грехове, които съм извършил още от младостта си, никой не тежи така на съвестта ми и не ми причинява такива мъчителни угризения, както този, който извърших на това фатално място, одобрявайки нечестивата присъда срещу Уиклиф и срещу светия ученик Ян Хус, моя учител и приятел. Да! От сърце изповядвам това и заявявам с ужас, че позорно треперех, когато под заплахата на смъртта осъдих техните учения. Затова умолявам... всемогъщият Бог да ме удостои с прошка за моите грехове и за този специално, най-отвратителния от всички.” Посочвайки съдиите си, каза твърдо: “Вие осъдихте Уиклиф и Ян Хус не задето разклатиха учението на църквата, а просто защото порицаваха скандалните и срамни неща, вършени от духовенството - неговия разкош, помпозност, гордост и всички пороци на прелатите и свещениците. Заявявам също, че като тези учители поддържам нещата, които те твърдяха и които са неопровержими.”

Думите му бяха прекъснати. Треперещи от ярост, прелатите извикаха: “Какво друго доказателство е нужно? Виждаме със собствените си очи най-упорития от еретиците.”

Непоклатим пред тази буря, Йероним възкликна: “Какво! Мислите, че се боя да умра ли? Вие ме държахте цяла година в ужасен зандан, по-страшен от самата смърт. Третирахте ме по-жестоко, отколкото би ме третирал някой турчин, евреин или варварин, и плътта ми буквално изгни на костите ми приживе. И все пак аз не се оплаквам, защото оплакването не подобава на мъж със сърце и дух, но мога само да изразя учудването си от такова голямо варварство спрямо един християнин” (пак там, т. 2, с. 151-153).

Отново избухна бурята от гняв и Йероним бързо бе отведен в затвора. В събранието обаче имаше някои личности, на които думите му направиха дълбоко впечатление и те пожелаха да спасят живота му. Посетен бе от сановници на църквата и убеждаван да се подчини на събора. Като награда, ако се отрече от опозицията си срещу Рим, му бяха представени най-блестящи перспективи. Но и той като своя Учител, когато му бе предложена славата на този свят, остана твърд.

“Докажете ми от Свещеното писание, че съм в заблуда - казваше той - и ще се отрека.”

“Свещеното писание! - възкликна един от неговите изкусители. - Всяко нещо ли тогава трябва да бъде съдено съгласно него? Кой може да го разбере, ако църквата не го разтълкува?”

“Преданията на човеци по-достойни ли са за вярване от евангелието на нашия Спасител - отвърна Йероним. - Павел не увещаваше тези, на които пишеше, да слушат човешки традиции, а казваше: “Изследвайте Писанията.”

“Еретик - беше отговорът. - Разкайвам се, задето те умолявах тъй дълго. Виждам, че си завладян от дявола” (Уайли, кн. 3, гл. 10).

Не след дълго смъртната му присъда бе произнесена. Бе отведен на същото място, където Хус бе отдал живота си. Йероним вървеше по пътя и пееше, а лицето му сияеше от радост и мир. Погледът му бе отправен към Христос и за него смъртта бе лишена от ужаса си. Когато палачът, готов да запали кладата, пристъпи зад него, мъченикът възкликна: “Ела по-смело напред, запали огъня пред лицето ми. Ако се страхувах, нямаше да бъда тук.”

Последните му думи, изречени, когато пламъците вече го обгръщаха, бяха една молитва: “Господи, всемогъщи Отче - извика той, - бъди милостив към мене и

ми прости греховете, защото Ти знаеш, че аз винаги обичах истината” (Боне Хозе, т. 2, с. 168). Гласът му престана да се чува, но устните му продължаваха да се движат в молитва. Когато огънят довърши делото си, пепелта на мъченика бе събрана заедно с пръстта под нея и като тази на Хус бе хвърлена в Рейн.

Така загинаха Божиите верни факлоносци. Но светлината на истините, които те известиха - светлината на героичния им пример - не можеше да изчезне. По-лесно би могло да се затъмни слънцето в неговия ход, отколкото да се попречи на зората точно тогава изгряваща над света.

Екзекуцията на Хус бе запалила огъня на възмущението и ужаса в цяла Бохемия. Нацията чувстваше, че реформаторът бе станал жертва на злобата на свещениците и на коварството на императора. Хус бе обявен за верен учител на истината, а съборът, който постанови смъртта му, бе обвинен в убийство. Сега ученията на Ян Хус привличаха вниманието много повече, отколкото когато и да било преди. Папските едикти бяха осъдили писанията на Уиклиф на изгаряне. Но някои от тях, спасени от огъня, сега бяха извадени от скривалищата им и изучавани във връзка с Библията или с онези части от нея, с които народът можеше да се сдобие. И така мнозина бяха доведени до приемане на реформираната вяра.

Убийците на Хус не бяха доволни от триумфа на делото му. Папата и императорът обединиха силите си, за да смажат движението, и армиите на Сигизмунд бяха хвърлени срещу Бохемия.

Но се надигна един освободител - Жишка. Скоро след обявяването на войната той ослепя напълно, но въпреки това бе сред най-способните генерали на своето време. И стана водач на бохемците. Доверявайки се на Божията помощ и на справедливата си кауза, този народ можеше да противостои на най-мощните армии, които биха се хвърлили срещу него. Много пъти императорът, събирайки нови войски, нахлуваше в Бохемия, но само за да бъде изгонен позорно. Хусистите се бяха издигнали над страха от смъртта и нищо не би могло да ги спре. Няколко години след обявяването на войната храбрият Жишка умря, но мястото му бе заето от Прокопий, също толкова храбър и способен генерал, а в някои отношения дори и по-способен като водач.

Узнали, че слепият вожд е вече мъртъв, неприятелите на бохемците решиха, че сега е удобният случай да спечелят отново онова, което бяха загубили. Папата обяви кръстоносен поход срещу хусистите и срещу Бохемия отново бе хвърлена огромна военна сила, но и тя претърпя поредното ужасно поражение. Обявен бе още един кръстоносен поход. Във всички папски страни на Европа се събираха мъже, пари и муниции. Сума народ се нареждаше под папските знамена с увереността, че най-сетне ще настъпи краят на хусистките еретици. Убедена в победата, огромна армия нахлу в Бохемия. Народът се обедини, за да я отблъсне. Двете армии се приближаваха една към друга, докато най-после само една река ги разделяше. “Кръстоносците твърде много превъзхождаха по сила, но вместо да се хвърлят през потока и да обкръжат и нападнат хусистите, с които бяха дошли да се бият от толкова далече, само стояха, взирайки се с мълчание в отсрещните войни” (Уайли, кн. 3, гл. 17). Тогава изведнъж тайнствен ужас обхвана множеството. Без да бъде нанесен и един-единствен удар, мощната войска бе разбита и разпръсната, като че пропъдена от невидима сила. Хусистката армия, която преследваше бегълците, изкла много от тях и в ръцете на победителите падна огромна

плячка, така че войната вместо да ги направи по-бедни всъщност ги обогати.

Няколко години по-късно при друг папа бе организиран още един кръстоносен поход. Както и преди бяха събрани хора и средства от всички страни на Европа. Големи привилегии се даваха на тези, които щяха да участват в това опасно преследване. На всеки кръстоносец се осигуряваше пълно опрощение и за най-долните и отвратителни престъпления. На всички, в случай че загинеха във войната, бе обещана богата награда на Небето, останалите живи щяха да пожънат почест и богатства на бойното поле. Отново бе събрана огромна армия и като пресече границата, тя нахлу в Бохемия. Хусистките сили се оттеглиха пред нея, като по този начин увлякоха нашествениците далече във вътрешността на страната, навеждайки ги на мисълта, че победата е вече спечелена. Накрая армията на Прокопий спря и, обръщайки се към неприятеля, се хвърли в битка. Открили късно грешката си, кръстоносците лежаха в лагера, очаквайки атаката. Когато шумът от приближаващата се армия се чу, още преди хусистите да се бяха показали, сред кръстоносците отново настана страшна паника. Принцове, генерали и обикновени войници, хвърляха оръжието и се разбягваха по всички посоки. Напразно папският нунций, ръководещ нахлуването, се опитваше да събере ужасените и дезорганизирани войски. Въпреки крайните му усилия сам бе повлечен от вълната на бегълците. Поражението бе пълно и отново солидна плячка падна в ръцете на победителите.

Така многобройната армия, изпратена от най-мощните народи на Европа, огромен брой храбри, войнствени мъже, обучени и добре въоръжени за битка, за втори път избягаха без какъвто и да било удар пред защитниците на един малък и слаб народ. Проявата на Божествената сила бе явна. Нашествениците биваха поразявани от свръхестествен ужас. Този, Който помете множествата на фараона при Червено море, Който обърна в бяг армиите на мадиамците пред Гедеон и неговите 300 души, Който в една нощ порази силите на гордия асириец, отново бе прострял ръката Си, за да унищожи силата на потисника. “Там ги нападна голям страх, гдето нямаше страх; защото Бог разпръсна костите на опълчващите се против тебе; посрамил си ги, защото Бог ги отхвърли” (Пс. 53:5).

След като изгубиха надежда, че ще победят със сила, папските водачи прибягнаха до последното средство - дипломацията. Направиха компромис, който макар привидно да даваше на бохемците свобода на съвестта, всъщност ги предаваше в ръцете на римската мощ. Хусистите предложиха четири условия за мир с Рим: свободно проповядване на Библията; право на цялата църква да участва в ритуала на хляба и виното при причастието; използване на матерен език при богослужението; изключване на духовенството от всякакви светски служби и власт; в случай на престъпление еднаква съдебна отговорност пред гражданските съдилища както за клир, така и за мирянин. Накрая папските власти “се съгласиха да бъдат приети четирите точки на хусистите, но правото да бъдат обяснявани, т.е. решаването на точното им значение, да принадлежи на съвета, с други думи на папата и императора” (Уайли, кн. 3, гл. 18). На тази база бе сключен договор и така Рим с лицемерие и измама спечели онова, което не успя да спечели с битка. Защото, запазвайки си правото да дава свое тълкувание на условията на хусистите, както и на Библията, той можеше да извърта тяхното значение според собствените си цели.

Голяма част от народа в Бохемия, виждайки че свободата му е предадена, не можеше да се съгласи с подписването на такъв договор. Възникнаха разделения, спорове, раздори, които доведоха до борби, конфликти и кръвопролития сред тях самите. В тези борби падна и благородният Прокопий, а с него бе отнета и свободата на Бохемия.

Сега Сигизмунд, предателят на Хус и Йероним, стана крал на Бохемия и въпреки клетвата си да защищава правата на бохемците продължи да възстановява папството. Но малко спечели той от услужливостта си към Рим. В продължение на двадесет години животът му бе изпълнен с трудности и опасности. Армиите му бяха съсипани и финансите изчерпани от дълга и безплодна борба. След едногодишно царуване умря, като остави кралството си на ръба на гражданската война и завеща на потомството едно опозорено име.

Смутовете, борбите и кръвопролитията продължиха. В Бохемия отново нахлуха чужди армии и вътрешните разделения и размириците продължаваха да раздират нацията. Верните на евангелието бяха подложени на кърваво преследване.

След като някогашните им братя сключиха съюз с Рим и приеха заблудите му, останалите верни на древната вяра образуваха отделна църква и я назоваха “Обединени братя”. Тази постъпка им навлече проклятието на всички класи. Но останаха непоколебими. Принудени бяха да подирят убежище из гори и пещери, но все пак се събираха, за да четат Божието слово и де се покланят на Бога.

Чрез пратеници, тайно изпращани в различни страни, те научаваха, че тук и там има “единични вярващи в истината - няколко в този град, няколко в друг - обект на преследване, както и те самите; че там сред планините в Алпите имало древна църква, основана на Писанието и протестираща срещу идолопоклонническите поквари на Рим” (Уайли, кн. 3, гл. 19). Тази вест бе приета с голяма радост и се завърза кореспонденция с валденските християни.

Верни на Евангелието, бохемците очакваха утрото през цялата дълга нощ на тяхното преследване. И в най-тъмния час продължаваха да гледат напред към хоризонта като хора, които очакват първите слънчеви лъчи. “Техният жребий се е паднал в лоши дни, но... те си спомняха думите на Хус, повторени после и от Йероним, че трябва да мине едно столетие, преди денят да се зазори. За хусистите тези думи бяха онова, което бяха думите на Йосиф за дванадесетте племена в дома на робството: “Аз умирам; а Бог непременно ще ви посети и ще ви изведе” (пак там, кн. 3, гл. 19). “Заключителният период на XV в. свидетелства за забавен, но сигурен напредък на църквите на Братята. Макар че бяха далеч от радостта да бъдат несмущавани и свободни, все пак се наслаждаваха на относително спокойствие. В началото на XVI век църквите им наброяваха 200 в Бохемия и Моравия” (Езра Хол Джилет. Животът и времето на Ян Хус, т. 2, с. 570). “Толкова голям бе остатъкът, на който, избягвайки опустошителната ярост на огъня и меча, му бе позволено да види зазоряването на деня, назован от Хус” (Уайли, кн. 3, гл. 19).



7
Деветдесет и девет пъти не

Сред най-видните от призованите да изведат църквата от мрака на папството в светлината на една по-чиста вяра е Мартин Лутер. Ревностен, пламенен и посветен, непознаващ страх, освен страха от Бога, и непризнаващ нищо друго за основа на религиозна вяра, освен Свещеното писание, Лутер бе човекът на своето време. Чрез него Бог извърши велико дело за реформирането на църквата и просветлението на света.

И Лутер, както първите вестители на евангелието, произхождаше от редиците на бедните хора. Ранните си години прекара в скромния дом на германски селянин. С тежък миньорски труд баща му изкарваше средствата за неговото образование. Лутер желаеше да стане адвокат, но Бог възнамеряваше да го направи строител на великия храм, който се изграждаше толкова бавно, в продължение на векове. Трудности, лишения и строга дисциплина - това бе училището, в което Безкрайната Мъдрост приготви Лутер за важната мисия на неговия живот.

Баща му бе човек с остър и активен ум, със силен характер, честен, решителен и праволинеен. Той бе верен на дълга и убежденията си независимо от последиците. С чистия си и здрав разум гледаше на монашеската система с недоверие. Остана много огорчен, когато Лутер без съгласието му отиде в манастир; и минаха цели две години, преди да се помири със сина си, а даже и след това мнението му си остана същото.

Родителите на Лутер полагаха големи грижи за възпитанието и образованието на децата си. Стремяха се да ги наставляват в познанието за Бога и в практикуването на християнските добродетели. Бащината молитва - детето му винаги да помни името на Господа, а един ден да помогне и за напредъка на Неговото дело - често стигаше до ухото на сина. Родителите с голямо желание се възползваха от всяка възможност за морална или интелектуална култура, на която техният живот на труд им позволяваше да се радват. Сериозни и постоянни бяха усилията им да подготвят децата си за благочестив и полезен живот. Проявяваха твърдост и сила, а понякога и доста голяма строгост; но макар да съзнаваше, че в някои отношения грешат, реформаторът намираше в дисциплината, която прилагаха повече неща за одобрение, отколкото за осъждане.

В училището, където бе изпратен още в ранна възраст, с Лутер се държаха грубо и дори жестоко. Толкова бедни бяха родителите му, че за да ходи на училище в другия град понякога трябваше да си изкарва прехраната чрез пеене от врата на врата, а често пъти оставаше и гладен. Ширещите се тогава мрачни, суеверни представи за религията го изпълваха със страх. Вечер лежеше с натежало от мъка сърце, с трепетни мисли, отправени в тъмното бъдеще, и с ужасната представа за Бога като строг, неумолим съдия и жесток тиранин, а не като мил Небесен баща.

Но въпреки многото и големи разочарования, се стремеше решително към един висок образец на морално и интелектуално съвършенство, който привличаше душата му. Жадуваше за знание и сериозният и практичен ум го караше да желае повече важното и полезното, отколкото показното и повърхностното.

Положението му, когато петнадесетгодишен постъпи в университета в Ерфурт, бе много по-благоприятно и перспективите много по-блестящи, отколкото в по-ранните му години. Чрез пестеливост и труд родителите бяха спечелили известни средства и сега можеха да му окажат необходимата подкрепа. А близостта на умни, разсъдливи приятели бе смекчила донякъде мрачното влияние на по-раншното му възпитание. Отдаде се на изучаването на най-добрите автори, трупайки прилежно техните най-важни мисли и възприемайки мъдростта на мъдрите. Дори и при жестоката дисциплина на предишните си наставници бе доказал, че ще се отличи, а сега при благоприятните влияния умът му се развиваше бързо. Силната памет, живото въображение, здравият разсъдък и неуморимата прилежност го изведоха бързо пред другарите му. Дисциплината направи ума му зрял и събуди духовната активност и проницателност, подготвящи го за бъдещите житейски борби.

Страхът от Господа в сърцето правеше Лутер твърд във възгледите и го водеше към дълбоко смирение пред Него. Той изпитваше постоянно чувство на зависимост от Божествената помощ и не пропускаше да започне всеки ден с молитва, като сърцето му биеше в постоянно умоляване за ръководство и подкрепа. “Да се молиш правилно - често казваше той, - е по-добре от половин учене” (До Д’Обине, кн. 2, гл. 2).

Един ден, преглеждайки книгите в университетската библиотека, откри една латинска Библия. Такава книга никога не бе виждал. Не знаеше дори за нейното съществуване. На публични богослужения бе чувал да се четат пред народа части от евангелията и посланията и си мислеше, че те са пълната Библия. Сега за първи път виждаше цялото Божие слово. Със смесено чувство на страхопочитание и удивление прелистваше светите страници; с ускорен пулс и с разтуптяно сърце четеше словата на живота, спирайки на места, за да възкликне: “О, да ми дадеше Бог да имам една такава книга!” (пак там, кн. 2, гл. 2). Небесни ангели стояха край него и лъчи от светлина от Божия престол разкриваха пред разума му съкровищата на истината. Винаги се бе страхувал да не наскърби Бога, но сега, както никога преди това, го завладя дълбокото убеждение за греховност.

Сериозното желание да се освободи от греха и да намери мир с Бога го накара да влезе в манастир и да се посвети на монашески живот. Тук от него се изискваше да извършва най-долна и тежка работа и да проси от къща на къща. Във възраст, когато човек се нуждае най-много от уважение и оценяване, тези долни служби дълбоко унизяваха достойнството му. Но понасяше всичко търпеливо, вярвайки, че е необходимо поради греховете му.

Всеки момент, когато биваше откъснат от ежедневните задължения, използваше за учене. Лишаваше се от сън и дори от времето за оскъдното ядене. Най-голямата наслада получаваше от изучаването на Божието слово. Намерил бе една Библия, прикована с вериги към манастирската стена и често четеше от нея. Тъй като убеждението му за греха ставаше все по-дълбоко, стремеше се да придо-бие прошка и мир чрез делата си. Водеше много суров живот. Чрез постене, бдения и бичуване се опитваше да покори злите черти на естеството си, непобедени от

монашеския живот. Не се плашеше от каквато и да е жертва, само и само да спечели чисто, одобрено от Бога сърце. “Аз бях наистина благочестив монах - казваше той по-късно - и спазвах правилата на своя орден много по-стриктно, отколкото мога да изразя. Ако би могло някога някой монах да спечели Небето чрез своите монашески дела, аз сигурно щях да имам това право... Ако бях продължил малко по-дълго, бих се малтретирал дори до смърт” (пак там, кн. 2, гл. 13). Като последица от болезнената дисциплина загуби сили и започна да страда от припадъци и никога вече не се възстанови напълно. Но въпреки всички усилия обременената му душа не намери покой. Накрая стигна до ръба на отчаянието.

Когато му се струваше, че всичко е загубено, Бог му издигна приятел и помощник. Набожният Щаупиц му откри Словото Божие и го посъветва да не се отнася така на себе си, да спре да размишлява за безкрайното наказание като последица от нарушаването на Божия закон, а да погледне към Исус, неговия всепрощаващ Спасител. “Вместо да се измъчваш за греховете си, предай се в ръцете на Изкупителя. Довери му се, уповавай се на правдата на Неговия живот, на изкуплението, издействано чрез смъртта Му... Слушай Божия Син. Той стана човек, за да те увери в Божественото благоволение. Обикни Него - който пръв те обикна!” (пак там, кн. 2, гл. 4). Така говореше този вестител на милосърдието. Думите му направиха дълбоко впечатление на Лутер. След продължителни борби с дълго подхранваните заблуди той можа да схване истината и мир завладя смутената му душа.

Бе ръкоположен за свещеник и призован да напусне манастира, за да стане професор в университета във Витенберг. Тук се залови да изучава Писанието на оргиналните езици. Започна да изнася лекции върху Библията. Книгата “Псалми”, евангелията и посланията бяха разкривани и разбирани от тълпите възхитени слушатели. Щаупиц, неговият приятел и игумен, го накара да застане на амвона и да проповядва Божието слово. Лутер се колебаеше, чувствайки се недостоен да говори на народа вместо Христос. И само след дълга борба отстъпи. Вече беше силен в познанието на Писанията и Божията благодат бе над него. Красноречието му пленяваше слушателите, яснотата и силата, с която представяше истината, убеждаваха, а пламенността му докосваше сърцата.

Все още верен син на папската църква Лутер съвсем не мислеше, че би могъл да не й принадлежи. По Божие провидение посети Рим. Обикаляше, пътуваше пеш, като отсядаше в крайпътните манастири. В един манастир в Италия се почуди от богатството, великолепието и лукса. Удостоени с княжески приходи, монасите живееха във великолепни апартаменти, обличаха се в най-разкошни и скъпи дрехи и пируваха на богата трапеза. С лоши предчувствия той сравни тази сцена със собствения си себепожертвувателен и труден живот. Започваше да се смущава и обърква.

Най-сетне видя в далечината седмохълмия град. Дълбоко развълнуван, се хвърли на земята с възклицанието: “Свети Риме, поздравявам те!” (пак там, кн. 2, гл. 6). Влезе в града, посети църквите, слуша чудесните истории, повтаряни от свещеници и монаси, и извърши всички изисквани церемонии. Навсякъде наблюдаваше сцени, изпълващи го с почуда и ужас. Видя, че сред всички класи на духовенството царува нечестие. Чу неприлични шеги от прелати и се потресе от ужасното им падение, проявявано дори по време на литургия. В общуването с монасите и гражданите се натъкваше на разпуснатост и поквара. Където и да се

обърнеше, намираше вместо святост, низост и безчестие. “Никой не може да си представи - писа той - какви грехове и позорни дела се вършат в Рим; те трябва да се видят и чуят, за да се повярва. Затова има такава поговорка: “Ако има пъкъл, Рим е изграден върху него - той е бездна, откъдето произтичат всички видове грехове” (пак там, кн. 2, гл. 6).

Неотдавна чрез декрет папата бе обещал индулгенция на всички, които се изкачат на колене до “Пилатовата стълба”. Казваха, че по нея слязъл нашият Спасител, след като напуснал римската съдебна зала и тя по чудотворен начин била пренесена от Ерусалим в Рим. Един ден Лутер благоговейно се изкачвал по стъпалата, когато глас, подобен на гръм, сякаш му казал: “Праведният чрез вяра ще живее” (Римл. 1:17). Скочил на крака и със срам и ужас побягнал от мястото. Тези думи никога не загубили мощта си върху душата му. Оттогава нататък виждаше по-ясно, откогато и да било преди това, неуспеха от уповаването на човешки дела за постигане на спасение и необходимостта от постоянна вяра в заслугите на Христос. Очите му се отвориха, за да не се затворят никога вече пред измамите на папството. От този момент нататък разривът му с Рим ставаше все по-дълбока, докато накрая скъса всякаква връзка с папската църква.

1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   43


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница