The great controversy



страница9/43
Дата22.07.2016
Размер7.74 Mb.
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   43

В своя защита Лутер настояваше легатът или папата да му покажат заблудите с текстове от Писанието и обещаваше най-тържествено да се отрече от ученията си, ако противниците му му докажат, че те противоречат на Божието слово. Изразяваше и благодарността си към Бога, че е бил сметнат за достоен да пострада за тъй святото дело.

Дотогава курфюрстът познаваше твърде малко ученията на реформатора, но откровените, силни и ясни думи на Лутер му направиха дълбоко впечатление и реши да бъде негов покровител, докато не бъде доказано заблуждението му. В отговор на искането на легата написа: “Тъй като доктор Мартин се яви пред вас в Аугсбург, вие би трябвало да се задоволите с това. Не очаквахме, че ще го принуждавате да се отрече, без да сте го убедили в заблуждението му. Никой от учените мъже в нашето княжество не е информирал, че учението на Мартин е безбожно, антихристиянско или еретично.” Така принцът отказа да изпрати Лутер в Рим или да го прогони от страната си (Д’Обине, кн. 4, гл. 10).

Курфюрстът наблюдаваше в обществото едно всеобщо сриване на моралните устои. Необходима бе голяма реформа. Сложните и скъпо струващи наредби за обуздаване и наказване на престъпленията биха били излишни, ако човеците признаеха и се покоряха на изискванията на Бога и на повелята на една посветена съвест. Той виждаше, че Лутер работи за постигането на тази цел и тайно се радваше, че в църквата се чувства по-добро влияние.

Виждаше също така, че като професор в университета той имаше извънредно голям успех. Изминала бе само една година, откакто бе залепил тезисите на дворцовата църква, и вече се забелязваше чувствително намаление на броя на богомолците, които посещаваха църквата на празника “Вси светии”. На Рим бяха отнети богомолците и дарбите, но мястото им бе заето от друга група хора, прииждащи сега във Витенберг - не поклонници на мощи, а студенти, изпълващи аудиториите. Трудовете на Лутер бяха запалили навсякъде нов интерес към Свещените писания и в университета се стичаха студенти не само от всички части на Германия, но и от други страни. Младежи, виждайки Витенберг за първи път, “издигаха ръце към Небесата и хвалеха Бога, задето е направил светлината на истината да изгрее от този град, както от Сион в древността, и оттук да се разпространи и до най-отдалечените страни” (пак там, кн. 4, гл. 10).

До този момент Лутер бе само отчасти убеден в заблудите на римската църква. Но когато сравни Святото слово с папските декрети и постановления, бе поразен. “Аз чета - писа той - декретите на понтифекса и... не зная дали папата е самият антихрист или негов апостол, толкова много е разпъван и криво представян в тях Христос” (пак там, кн. 5, гл. 1). Но по това време все още бе привърженик на римската църква и дори и мисъл не му минаваше, че ще се отдели някога от нея.

Писанията и ученията на реформатора се разпространиха сред всички християнски народи. Делото проникна в Швейцария и в Холандия. Копия от писанията му преминаха във Франция и Испания. В Англия се приеха като слово на живота. Истината проникна също в Белгия и Италия. Хиляди се пробуждаха от мъртвешкия унес, за да вкусят радостта и надеждата на един живот на вяра.

От атаките на реформатора Рим се дразнеше и губеше търпение все повече и повече. Бе заявено от някои негови фанатизирани противници, даже от доктори в католически университети, че този, който убие разбунтувалия се монах, ще остане без грях. Един ден някакъв чужденец със скрит под дрехата си пистолет се приближил до него и го запитал защо ходи така самичък. “Аз съм в Божиите ръце - отговорил Лутер, - Той е моя сила и мой щит. Какво може да ми стори човек?” (пак там, кн. 6, гл. 2). Като чул тези думи, чужденецът пребледнял и избягал, сякаш от присъствието на небесни ангели.

Рим бе твърдо решил да унищожи Лутер; но Бог бе негова защита. Ученията му бяха чути навсякъде - “в колиби и законодателни събрания..., в замъци на благородници, в университети и в царски палати; и от всички страни се надигаха благородници да поддържат неговите усилия” (пак там, кн.6, гл.2)

По това време, четейки произведенията на Хус, Лутер откри, че великата истина за оправдание чрез вяра, която самият той се стремеше да издигне и проповядва, е била поддържана от бохемския реформатор. “Всички ние - казваше Лутер, - Павел, Августин и аз, сме били хусисти, без да знаем!” “Бог сигурно ще съди този свят - продължаваше той, - задето истината му е била проповядвана преди един век и изгорена!” (Уайли, кн. 6, гл. 1).

В един призив към императора и благородниците на Германия в полза на Реформацията Лутер писа за папата: “Ужасно нещо е да виждаш човека, наричащ се Христов заместник, да показва великолепие, не проявявано от никой император. Прилича ли това на бедния Исус или на скромния Петър? Той е - казват те - господарят на света! Но Христос, Чийто заместник той се хвали че е, е казал: “Царството Ми не е от този свят.” Може ли властта на един земестник да се простира над тази на неговия господар?” (Д’Обине, кн. 6, гл. 3).

На университетите той писа така: “Много се страхувам, че университетите ще се окажат широка врата за пъкъла, ако не обясняват старателно Свещеното

писание и не го всаждат в сърцата на младежите. Не съветвам никого да изпраща детето си там, където не владее Писанието. Всяка институция, в която хората не са заети непрекъснато с Божието слово, непременно ще се поквари” (пак там, кн. 6, гл. 3).

Този апел се разпространи със светкавична бързина навсякъде по Германия и оказа мощно влияние върху народа. Цялата нация се раздвижи и големи множества бяха подбудени да се съберат под знамето на Реформацията. Противниците на Лутер, изгаряйки от желание за отмъщение, накараха папата да вземе решителни мерки срещу него. С декрет бе заповядано ученията му да бъдат изгорени незабавно. Шестдесет дена бяха дадени на реформатора и привържениците му да се откажат, след което всички щяха да бъдат отлъчени.

Това бе време на страшна криза за Реформацията. Столетия наред присъдите на Рим за отлъчване от църквата поразяваха от ужас и най-мощните монарси. Потопяваха велики империи в нещастия и изолация. Всички гледаха на осъжданите със страх и ужас; те биваха изолирани от общуване със своите съчовеци и третирани като хора извън закона. Целта беше да бъдат преследвани, докато бъдат изтребени. Лутер не бе сляп за бурята, която се разразяваше над него, но стоеше твърдо, вярвайки, че Христос ще му бъде помощник и защитник. С вяра и кураж на мъченик той писа: “Какво ще се случи не зная, нито пък искам да зная... нека ударът падне където ще, аз не се страхувам. Нито едно листо не пада без волята на нашия Баща. Колко повече ще се грижи Той за нас! Лесно нещо е да умреш за Словото, тъй като самото Слово, Което стана плът, самото То умря за нас. Ако ние умрем с Него, то и ще живеем с Него; и преминавайки през онова, през което Той е преминал преди нас, ние ще бъдем там, където е Той, ще живеем с Него навеки (пак там, трето Лондонско издание, Уолтър, 1840 г., кн. 6, гл. 9).

Когато папската була стигна до Лутер, той каза: “Аз я презирам и я отхвърлям като безбожна и лъжлива... Тя осъжда самия Христос... радвам се, че трябва да понеса такива злини за доброто на делото. Вече чувствам по-голяма свобода в сърцето си; защото най-сетне зная, че папата е антихрист и че неговият трон е тронът на самия Сатана” (Д’Обине, кн. 6, гл. 9).

Но въпреки това римската присъда не се оказа без ефект. Затворът, мъченията и мечът бяха мощни оръжия, налагащи покорство. Слабите и суеверните трепереха пред папския декрет; и въпреки всеобщото съчувствие към Лутер мнозина сметнаха, че животът им е твърде скъп, за да го рискуват за делото на Реформацията. По всичко изглеждаше, че дейността на реформатора отива към своя край.

Но той все още оставаше безстрашен. Рим го бе анатемосал и светът продължаваше да наблюдава, без да се съмнява ни най-малко, че той или ще загине или ще бъде принуден да се подчини. Но със страшна мощ Лутер върна осъдителната присъда и публично обяви решението си да скъса с Рим завинаги. В присъствието на много студенти, доктори и граждани от всякакво положение реформаторът изгори папската була с каноничните закони, постановленията и някои писания, които подкрепяха мощта на папата. “Моите врагове бяха в състояние чрез изгаряне на книгите ми - каза той - да навредят на делото на истината в умовете на обикновените хора и да погубят душите им. Поради тази причина на свой ред изгарям техните книги. Започна сериозна борба. Досега само си играех с папата. Предприех това дело в името Божие; то ще приключи и без мене чрез Неговата мощ” (пак там, кн. 6, гл. 10).

На упреците на враговете си, които се подиграваха, че е безсилно делото му, Лутер отговори: “Кой знае дали Бог не ме е избрал и призовал. Дали те не трябва да се страхуват, че като презират мене, презират всъщност самия Бог? Мойсей бе сам при излизането от Египет; Илия бе сам при царуването на цар Ахав; Исая бе сам в Ерусалим; Езекиил бе сам във Вавилон... Бог никога не е избирал за пророк някой първосвещеник или която и да било друга велика личност. Обикновено Той е избирал прости и презрени хора, веднъж даже - говедаря Амос. Във всеки век светиите е трябвало да изобличават великите, царете, князете, свещениците и мъдреците с риск за живота си... аз не казвам, че съм пророк; но казвам, че те трябва да се страхуват точно защото съм сам, а те са много. Сигурен съм, че Божието слово е с мене и че не е с тях” (пак там, кн. 6, гл. 10).

Все пак, на това окончателно отделяне от църквата Лутер се реши не без мъчителна борба със себе си. Горе-долу тогава той писа: “Всеки ден чувствам все повече и повече колко е трудно да изоставиш скрупулите, подхранвани от детинство. О, колко болка изтърпях, макар че имах Писанието в страната си, да оправдая пред себе си, че трябва да дръзна да застана самичък срещу папата и да го обявя за антихрист! Какви ли скърби не изпита сърцето ми! Колко пъти само съм си задавал с горест въпроса, тъй често чуван от устата на папистите: “Само ти ли си мъдър? Може ли всеки друг да греши? Ами, ако в края на краищата точно ти грешиш и въвличаш толкова много души в заблуда, които ще бъдат погубени за вечността?” Ето така се борех със себе си и със Сатана, докато Христос чрез Своето непогрешимо Слово не укрепи сърцето ми срещу съмненията” (Мартин, с. 372, 373).

Папата бе заплашил Лутер с отлъчване от църквата, ако не се отрече, и сега изпълни заплахата си. Нова була обяви окончателното му отлъчване, проглася-вайки го за проклет от Небето. Същата присъда очакваше тук и всички, които щяха да приемат неговите учения. Великата борба бе вече решително започнала.

Съпротива - това е жребият на онези, които Бог използва, за да представят истини, специално приложими за тяхното време. В дните на Лутер имаше една настояща истина - истина със специално значение за онова време; настояща истина, отнасяща се за църквата има и днес. На Този, Който прави всичко според съвета на собствената Си воля, е било угодно да постави хора при различни обстоятелства и да им възложи задължения, специални за времето, в което живеят, и за условията, в които се намират. Ако оценят дадената им светлина, истината ще се разкрие повече. Но и днес тя не е много по-желана от болшинството хора - подобни на папистите, противопоставили се на Лутер. И днес, както бе и в миналите векове, съществува същото предразположение да се приемат теории и традиции на човеци, вместо Божието слово. Онези, които представят истината за сегашното време, не трябва да очакват, че ще бъдат приети с по-голямо благоволение от по-ранните реформатори. Великата борба между истината и заблудата, между Христос и Сатана ще расте по сила и размери до края на световната история.

Исус каза на учениците Си: “Ако бяхте от света, светът щеше да люби свое-то, а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази. Помнете думата, която ви казах: слугата не е по-горен от господаря си. Ако Мене гониха, и вас ще гонят. Ако са опазили Моето учение, и вашето ще пазят” (Йоан 15:19-20). А от друга страна нашият Господ заяви ясно: “Горко на вас, когато всички човеци ви захвалят, защото бащите им така правеха на лъжепророците” (Лука 6:26). И днес духът на света не е в по-голяма хармония с Духа на Христос, както бе в предишните времена, и онези, които проповядват чистото Божие слово, няма да бъдат приемани с по-голямо благоволение, отколкото тогава. Формите на опозиция и съпротива срещу истината може да се променят, враждата може да бъде по-прикрита, по-хитра и фина, но същият антагонизъм все още съществува и ще се проявява до края на времето.




8
Борец за истината

Карл V се възкачи на трона на Германия като нов император и пратениците на Рим побързаха да го поздравят и да го подбудят да приложи властта си против Реформацията. От друга страна, курфюрстът на Саксония, на когото Карл до голяма степен дължеше короната си, го умоляваше да не предприема стъпки срещу Лутер, докато не го изслуша. Така императорът бе поставен в много неловко и объркващо положение. Папските привърженици нямаше да се задоволят с нищо друго освен с императорски указ, осъждащ Лутер на смърт. Курфюрстът бе заявил твърдо, че “нито неговото императорско величество, нито която и да било друга личност са доказали, че писанията на Лутер трябва да бъдат отхвърлени”. Затова той изиска “д-р Лутер да бъде снабден с охранителна грамота, за да може да се яви пред трибунал от учени, набожни и безпристрастни съдии” (Д’Обине, кн. 6, гл. 11).

Веднага след възкачването на Карл вниманието на всички партии бе обърнато към Събранието на Германските държави, свикано във Вормс. В това Народно събрание предстоеше да се разгледат важни политически въпроси и интереси. За първи път германските принцове щяха да се срещнат със своя млад монарх на съвещателно събрание. От всички краища на отечеството бяха надошли църковни сановници и държавници. Светски лордове от висш произход, мощни и ревниви за своите наследствени права; духовни князе, горди от съзнанието за превъзходството си по ранг и власт; придворни рицари с въоръжените си свити; посланици от чужди и далечни страни - всички се събраха във Вормс. Но темата, която възбуждаше най-голям интерес в това огромно събрание, бе делото на саксонския реформатор.

Предварително Карл бе поръчал курфюрстът да доведе Лутер в Парламента, осигурявайки му закрила и обещавайки свободно разискване с компетентни личности по въпросите на диспута. Лутер очакваше с нетърпение да се яви пред императора. Здравето му по това време се беше влошило много, но той писа на курфюрста: “Ако не мога да отида във Вормс в добро здраве, ще бъда отнесен там така, както съм болен. Защото, щом ме вика императорът, не мога да се съмнявам, че това е зов от самия Бог. Ако те желаят да употребят насилие спрямо мене, и

това е много вероятно (защото не ме викат да се явя пред тях, за да наставлявам), аз оставям този въпрос в ръцете на Господа. Този, Който запази тримата младежи в огнената пещ, все още живее и царува. Ако Той не желае да ме спаси, то моят живот има малко значение. Нека само се стремим да не оставим евангелието да бъде изложено на гаврата на нечестивите и нека по-добре да пролеем кръвта си за него, отколкото да допуснем те да възтържествуват. Не е моя работа да решавам дали животът или смъртта ми ще допринесе повече за спасението на всички... вие може да очаквате всичко от мен... освен бягство и отричане. Да бягам не мога, а още по-малко - да се отрека” (пак там, кн. 7, гл. 1).

Във Вормс разпространението на новината, че Лутер ще се яви пред Народното събрание, предизвика голямо възбуждение. Алеандър, папският легат, комуто случаят бе специално поверен, се смути и разяри. Той виждаше, че резултатът ще бъде гибелен за папското дело. Да урежда разследване на случай, по който папата бе произнесъл вече осъдителна присъда, това би означавало неуважение към авторитета на върховния понтифекс. Освен това се опасяваше, че красноречивите и солидни аргументи на този човек биха могли да отклонят много принцове от каузата на папата. Затова папският легат най-настоятелно увещаваше Карл да не допуска явяването на Лутер във Вормс. По това време бе публикувана булата, обявяваща отлъчването на реформатора. Този факт заедно с увещанията на легата принудиха императора да отстъпи. Той писа на курфюрста, че ако Лутер няма да се отрече, да си остане във Витенберг.

Недоволен от победата на Лутер, Алеандър използваше всичката си власт и хитрост, за да постигне осъждането му. С постоянство, достойно за по-добро дело, той привличаше вниманието на принцовете, прелатите и другите членове на събранието към този въпрос, обвинявайки реформатора в “измяна, бунт, неблагочестие и богохулство”. Но разпалеността и пристрастието на легата разкриваха твърде ясно ръководещия го дух. “Той е движен повече от омраза и отмъщение - бе всеобщата преценка, - отколкото от ревност и благочестие” (пак там, кн. 7, гл. 1). По-голяма част от Народното събрание бе склонно да гледа на Лутеровото дело с благоволение.

С удвоено усърдие Алеандър настояваше пред императора, че е задължен да изпълнява папските едикти. Но според законите на Германия това не можеше да стане без одобрението на принцовете. Победен най-сетне от настойчивостта на папския пратеник, Карл го помоли да представи случая си пред Народното събрание. “Това бе един тържествен ден за папския нунций. Събранието бе велико, делото - още по-велико. Алеандър трябваше да пледира за Рим..., майката и господарката на всички църкви.” Пред събраните князе от цялото християнство трябваше да защити княжеското достойнство на Петър. “Той имаше ораторска дарба и в този случай се оказа на висота. Провидението бе отредило Рим, преди да бъде осъден, да се яви чрез най-способния от своите оратори и да се защити в присъствието на най-великия от трибуналите” (Уайли, кн. 6, гл. 4). Тези, които симпатизираха на реформатора, имаха известни опасения спрямо ефекта от речта на Алеандър. Курфюрстът на Саксония не присъстваше, но по негови указания някои от съветниците му бяха там, за да си запишат речта на нунция.

С цялата мощ на своята ученост и красноречие Алеандър се зае да унищожи истината. Обвинение след обвинение сипеше той срещу Лутер като враг на църквата и държавата, на живите и мъртвите, на духовенството и миряните, на съборите и на отделните християни. “В Лутеровите писания има толкова много заблуда - заяви той, - че е достатъчна за изгарянето на 100 000 еретици.”

В заключение Алеандър се помъчи да хвърли упрек върху привържениците на реформираната вяра: “Какви са всички тези лутерани? Шепа нагли учители, покварени свещеници, безпътни монаси, невежи адвокати и деградирали благородници заедно с простия народ, когото те са заблудили и извратили. Колко много ги превъзхожда католическата партия и по численост, и по благородство, и по сила! Един единодушен декрет, издаден от това знаменито Събрание, ще просветли простите, ще предупреди безразсъдните, ще убеди колебливите и ще даде сила на слабите” (Д’Обине, кн. 7, гл. 3).

С такива оръжия са били атакувани защитниците на истината през всички векове. Същите аргументи все още се привеждат срещу осмелилите се да противопоставят на установените заблуди ясните и прями учения на Божието слово. “Кои са тези проповедници на нови учения? - възкликват онези, които са за популярната религия. - Те са необразовани, малко на брой и от нисшата класа. А претендират, че имат истината и че са избраният Божи народ. Те са невежи и заблудени. Колко много ги превъзхожда по брой и влияние нашата църква! Колко велики и учени мъже има между нас! Колко по-голяма власт има на наша страна!” Това са аргументите, които упражняват силно влияние върху света. Но и днес те не са по-убедителни, отколкото в дните на реформатора.

Реформацията не свършва с Лутер, както мнозина предполагат. Тя трябва да продължи до края на световната история. Великото негово дело се заключаваше в това, да отрази върху другите светлината, която Бог бе разрешил да огрее над него; но реформаторът не получи пълната светлина, която трябваше да бъде дадена на света. Оттогава до днес постоянно се излива нова светлина върху Писанията и постоянно се разкриват нови истини.

Речта на папския пратеник направи дълбоко впечатление на Събранието. Лутер не присъстваше и не можа с ясните и убедителни истини на Божието слово да победи папския борец. Никой не се опита да защити реформатора. Проявено бе общо предразположение не само да бъде осъден, но и ученията, които проповядваше, да бъдат изкоренени, ако е възможно, като ерес. На Рим бе даден най-благоприятният случай да защити делото си. Всичко, което той можеше да каже в своя защита, бе казано. Но тази явна победа бе сигналът за неговото поражение. Отсега нататък контрастът между истината и заблудата щеше да става все по-ярък, докато се превърне в открита борба. След този ден Рим никога вече нямаше да стои тъй сигурно, както досега.

Повечето от членовете на Парламента не биха се поколебали да предадат Лутер на отмъщението на Рим, въпреки че много от тях виждаха и не одобряваха съществуващата поквара в църквата и желаеха злоупотребите, изтърпявани от германския народ в резултат на покварата и алчността на църковната йерархия, да бъдат отстранени. Легатът бе представил папското управление в най-благоп-риятната светлина. Сега Господ подбуди един от членовете на Народното събрание да направи вярно описание на последиците от папската тирания. С благородна твърдост херцогът Георг Саксонски се изправи пред княжеското събрание и с ужасяваща точност описа измамите, злоупотребите, пороците на папството и гибелните последици от тях. В заключение каза: “Това са някои от закононаруше-нията, които крещят срещу Рим. Отхвърлили всякакъв срам, тяхната единствена цел е... пари, пари, пари..., така че проповедниците, които трябва да поучават в истината, всъщност не говорят нищо друго освен лъжи и не само се толерират, но се и възнаграждават, защото колкото по-големи са лъжите им, толкова по-голяма е печалбата им. Именно от този гнусен извор изтичат такива замърсени води. Безпътицата простира ръка към алчността... уви, тъкмо скандалът, причинен от духовенството хвърля толкова много души във вечното осъждане. Трябва да се извърши цялостна реформа” (пак там, кн. 7, гл. 4).

По-умело и по-силно порицание на папските злоупотреби едва ли би могъл да направи и самият Лутер; а фактът, че говорителят бе решителен враг на реформатора, придаде още по-голямо въздействие на думите му.

Ако очите на събранието биха могли да се отворят, те биха видели сред тях Божии ангели, пръскащи лъчи светлина в тъмнината на заблудата и отварящи умовете и сърцата за приемане на истината. Точно силата и мъдростта на Бога на истината повлияха дори на противниците на Реформацията и по този начин подготвиха пътя за предстоящото велико дело. Мартин Лутер не присъстваше, но гласът на Един, по-велик от него, бе чут в събранието.

Народното събрание веднага назначи комитет, който да подготви списък на папските насилия, тегнещи така силно над германския народ. Списъкът съдържаше сто и една подробности и бе представен на императора с молба да вземе неотложни мерки за премахване на закононарушенията.

“Каква загуба на християнски души - казваха молителите, - какви грабежи, какви изнудвания, причинени от скандалното обкръжение на духовния глава на християнството! Наш дълг е да предотвратим пропадането и безчестието на народа. Поради тази причина най-смирено, но настоятелно ви умоляваме да подготвите всеобща реформация и да предприемете нейното извършване” (пак там, кн. 7, гл. 4).

Сега съветът поиска реформаторът да се яви. Накрая, въпреки молбите, протестите и заплахите на Алеандър, императорът се съгласи и Лутер бе призован пред Народното събрание. Заедно с призовката бе издадена и охранителна грамота, осигуряваща завръщането му на безопасно място. Призовката бе занесена във Витенберг чрез пратеник, на когото бе възложено да придружи реформатора до Вормс.

Приятелите на Лутер бяха ужасени и натъжени. Познавайки предразсъдъците и враждата към него, те се страхуваха, че даже и охранителната грамота няма да бъде зачетена, и го умоляваха да не излага живота си на опасност. Той отговори: “Папистите не желаят моето отиване във Вормс, а моето осъждане и смърт. Нищо. Молете се не за мен, но за Божието слово. Христос ще ми даде Неговия Дух, за да победя тези служители на заблудата. Аз ги презирах през живота си; ще тържествувам над тях чрез смъртта си. Те са се заели във Вормс да ме принудят да се отрека; и ето какво ще бъде моето отричане: преди казвах, че папата е заместник на Христос; сега твърдя, че той е противник на Господа и апостол на дявола (пак там, кн. 7, гл. 6).

1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   43


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница