The ugly duckling It was summer in the county. All the hay had been stacked, and the fields of wheat were yellow

It was summer in the county. All the hay had been stacked, and the fields of wheat were yellow. Tall dock leaves grew on the banks of the canals.

Among the dock leaves, on her nest, sat a duck waiting for her eggs to hatch. She had been waiting for a long time. At last the eggs began to crack and, one by one, the ducklings poked their heads out.

Before long, all the eggs had hatched except the biggest one. The duck sat a little longer, until out tumbled the last of her chicks.

But when she looked at him, she said, “Oh, dear! You’re so big and ugly.”

The next day was warm and sunny, so the duck took her new family down to the canal. She splashed into the water and, one by one, her ducklings followed her. Soon all of them were swimming beautifully, even the ugly grey one.

Next the ducklings went into the duck yard. “Stay close to me,” warned their mother. The other ducks thought the ducklings were beautiful all except the big ugly one.

The ducklings stayed in the duck yard. But the ugly duckling was very unhappy there. The other ducks pecked at him and laughed. He had nowhere to hide, so one day he ran away.

He ran and until he came to the great marsh where the wild ducks lived. There he lay in the rushes for two whole weeks.

Then some wild ducks and some geese came to look at him.

“You’re very ugly, ” they said, and they laughed at him.

The pool little ugly duckling ran away from the great marsh. He ran and ran over fields and the meadows. The wind blew and the rain rained. The duckling was cold, wet and very tired.

Just as it was getting dark, the duckling found a little cottage. The cottage was very old and the door was falling off. This left a gap just big enough for the duckling to creep inside, out of the cold.

An old woman lived there. She has a cat that purred and a hen that laid eggs. She found the cold, starving little duckling in the morning.

The old woman looked at the duckling and said, “You can stay. Now we shall have duck eggs to eat, too!” So the duckling stayed. But he didn’t lay eggs.

The cat said to him, “Can you purr?”

“No,” said the duckling.

The hen asked, “Can you lay eggs?”

“No,” said the duckling, sadly.

“Then you must go,” said the cat and the hen.

So the ugly duckling was alone once again. He walked in the marshes and floated on the water, and everywhere he went, all the birds and animals said, “How big and ugly you are.”

Winter was coming. The leaves began to fall from the trees, and the ground was cold and hard. The duckling had nowhere to stay.

One evening a flock of birds flew overhead. They were beautiful white swans whit long necks.

“I wish was like that,” the duckling said sadly to himself. He traveled on and on and the winter grew colder.

The ground froze and the duckling couldn’t find food. One night, as he was pecking to find water, he was so tired that he fell asleep on the ice.

The next morning a farmer found the duckling and took him home so that his wife could take care of him.

As the duckling grew stronger, the farmer’s children wanted to play whit him. But the children were rough, and the duckling was frightened when they chased him. As soon as he could, he ran away again.

At last the duckling found a safe hiding place among the reeds in the marsh. There he stayed for the rest of the winter.

Then, after many long weeks, the warm spring sun began to shine again.

The duckling spread his wings they were strong wings now. Suddenly he rose from the ground and flew high into the air. Down below, three beautiful swans were swimming on the canal. The duckling flew down to look at them.

As he landed, the lonely bird saw his own reflection in the water. He wasn’t an ugly duckling at all!

During the long winter he has grown into beautiful white swan.

The other swans looked at him and admired his grace and beauty. “Come whit us,” they said.

And he did.

Грозното патенце

Настъпило лятото в цялата страна. Сеното било окосено и струпано на купи, а полетата с пшеница били узрели. Висок лапад бил избуял отстрани на водните канали.

Сред листата на лапада, в своето гнездо, мътила една патица и чакала яйцата си да се излюпят. Тя чакала от доста време!

Най-накрая яйцата започнали да се пропукват и едно по едно патенцата показали главичките си навън.

Не след дълго всичките яйца се излюпили, освен едно – най-голямото. Патицата постояла още малко докато се излюпило и последното й патенце.

Но когато го видяла, тя казала:

– О, милото ми, ти си толкова голямо и грозно!

Следващият ден бил слънчев и топъл, затова патицата повела своето ново семейство надолу към канала. Тя нагазила във водата и едно по едно патенцата я последвали. Скоро всички те се научили да плуват чудно хубаво, дори и грозното сиво патенце.

След това патенцата се отправили към птичия двор.

– Стойте близо до мен – предупредила ги майка им.

Другите патици си помислели, че всички патенца са много красиви, с изключение на голямото и грозновато пате.

Патенцата стояли в двора. Единствено грозното патенце се чувствало много нещастно там. По-възрастните патици се заяждали с него и му се присмивали. То нямало къде да се скрие, затова един ден избягало.

То бягало ли бягало, докато не стигнало до голямото блато, където живеели дивите патици. Там то се сгушило в трънките и лежало цели две седмици...

Тогава няколко диви патици и няколко гъски дошли да го погледнат.

– Ти си толкова грозно! – казали те и започнали да му се присмиват.

Горкото малко, грозно патенце побягнало от голямото блато. То бягало ли бягало през нивя и полянки. Вятърът духал, а дъждът валял. Патенцето било мокро, премръзнало и много изморено.

Тъкмо започнало да се смрачава, когато патенцето видяло малка къщичка.

Къщичката била много стара и вратата и била паднала. Така се била отворила пролука достъпно голяма, за да може патенцето да пропълзи вътре и да се скрие от студа.

Там живеела една възрастна жена. Тя имала една котка, която мъркала и една кокошка, която мътела яйца. На сутринта жената намерила премръзналото и изгладняло патенце.

Старата жена погледнала патето и казала:

– Можеш да останеш.сега ще имаме и патешки яйца за ядене!

И така патенцето останало, но то не снасяло яйца.

Котката му казала:

– Можеш ли да мъркаш?

– Не – отговорило патенцето.

Кокошката попитала:

– Можеш ли да снасяш яйца?

– Не – казало тъжно патето.

– Тогава трябва да си тръгваш. – казали котката и кокошката.

И така грозното патенце за пореден път останало само. То вървяло през блатата, плувало във водата, но където и да отидело всички животни и птици му казвали:

– Колко голямо и грозно си ти!

Зимата наближавала. Листата на дървета започнали да падат, а земята да става твърда и студена. Патенцето нямало къде да остане.

Една привечер ято птици прилетели наблизо. Те били красиви бели лебеди с дълги шии.

– Бих искал и аз да изглеждам така! – казало тъжно патенцето на себе си.

То пътувало ли пътувало, а зимата ставала все по студена.

Замята замръзнала и патенцето не можело да си намери храна. Една вечер, докато пробивало дупчица за да намери вода, то така се изморило, че заспало върху леда.

На следващата сутрин един фермер патенцето и го отнесъл в къщи, където жена му се погрижила за него.

Когато патенцето позаякнало, децата на фермера започнали да си играят с него. Децата били груби то се плашело когато те го гонели. Щом се открила възможност то отново избягало.

Най-накрая патенцето намерило безопасно място сред тръстиките в блатото. Там то останало до края на зимата.

Тогава, след безкрайните седмици, топлото пролетно слънце отново заблестяло. Патето разперило своите крила сега те били здрави и силни. Неочаквано то се издигнало от земята и полетяло в небето.

Долу в ниското, три красиви лебеда плували в канала. Патенцето се снишило за да ги погледа. Докато кацало самотното птиче видяло своето отражение във водата.

То вече не било грозното пате! През дългата зима то се било превърнало в прекрасен бял лебед.

Другите лебеди го гледали и му възхищавали на неговата грация и красота.

– Ела с нас! – поканили го те. И той ги последвал!