Въпрос: Какво става, когато си свикнал да прие­маш вода, едва след като ожаднееш?

Растежът на клетките у децата изисква вода. По време на растежа 75% от клетъчния обем трябва да се запълни с вода. Това е причината децата да развиват астма и алергии именно по време на растежа си. С остаряването ние губим чувство­то си за жажда и не осъзнаваме недостига на вода в тялото си. Хроничната дехидратация при по-възрастните хора може да причини сърдечни и бъбречни увреждания, придружени с недостиг на въздух. В този стадий недостигът на въздух се нарича кардиална астма. Хората със сърдечни и бъбречни проблеми трябва да увеличават постепенно приема си на во­да и ако е възможно, това трябва да стане под лекарско наб­людение. Те трябва да са сигурни, че продукцията на урина нараства паралелно с повишения прием на вода. Ако в продължение на два дни те не установят увеличено отделяне на урина, трябва да се консултират с лекар. Цветът на урина­та у дехидратирания човек (невземащ витамини, които могат да оцветят урината) е тъмно жълт до оранжев. Урината на добре хидратирания човек е светло жълта.

Децата и възрастните, които получават астматични пристъпи при тренировки или по-големи физически уси­лия, трябва да не забравят преди това да да пият вода и да не приемат газирани напитки, съдържащи кофеин. Те трябва да намалят и приема на портокалов сок (не повече от две чаши дневно), тъй като високото съдържание на ка­лий в този сок предразполага към пристъп.

Нуждите на организма от вода не могат да се задоволят със сокове й дори с мляко.

Приемането на лекарства не трябва в никакъв случай да се спира рязко. Трябва да започнете да приемате лека­рствата с повече вода, докато нуждата ви от лекарства на­малее. Дръжте в течение на всичко, което правите, леку­ващия си лекар. Заедно с него трябва да разработите план за постепенно намаляване на антихистаминовите препара­ти или инхалационните средства до евентуалното им спи­ране. При упоритите и истински лекарственозависими случаи на астма и алергии повишеният прием на вода ще подобри ефекта от лекарствата до възвръщането на тяло­то към нормалния му ритъм.

Ако чешмяната вода не съдържа олово, живак, пести­циди, инсектициди и други опасни химикали или бакте­рии, тя е за предпочитане пред бутилираните води. Не трябва да се тревожите, ако във вашия район водата е твърда. Разтвореният във водата калций може дори да е полезен за организма ви.

Ако водата има силна миризма на хлор, напълнете една кана без капак и я оставете да постои на въздух. Хлорът ще се изпари за не повече от половин час и водата ще стане годна за пиене.

В последно време стана модерно да се препоръчва пи­енето на дестилирана вода. Според мен това е свързано с интересите на производителите. Не намирам никакво пре­димство на дестилираната вода пред чешмяната при поло­жение, че последната не съдържа токсични субстанции. Ако не сте напълно сигурни в това, сложете твърд въг­лероден филтър на крана в кухнята си.

Повишеният прием на вода е свързан с увеличено про­изводство на урина и евентуална загуба на сол, други ми­нерали и водноразтворими витамини. Трябва да увеличим приема на тези витамини. Ако получите крампи на прас­ците, това означава, че не приемате достатъчно количест­во сол. Необходимо е да добавяте сол към храната си, до­като приемате допълнително количество вода. При астма­та и алергиите приемането на сол е много важен компо­нент на лечението_Л При обилен прием на вода солта пре­махва гъстите слузни секреции от белите дробове и спи­ра свръхпроизводството на секрети в носа. Тя разгражда слузта, като я прави водниста и така я подготвя за изхвър­ляне с храчките.
Препоръчвам на астматиците, които чувстват, че ще получат пристъп, както и на тези, които вече имат пристъп, да изпият две чаши вода и сложат щипка сол на езика си. Водата и солта ще информират мозъка, че недос­тигащите компоненти в дехидратираното тяло са вече на­лице. Мозъкът веднага ще инструктира бронхиолите да се отпуснат и дишането ще се улесни чувствително. Когато солта достигне до белите дробове, солните помпи я излъч­ват в бронхиолите, където тя втечнява слузните запушал­ки и ги подготвя за извеждане, но това става само при на­личие на достатъчно вода в организма. Твърде много сол и недостатъчно вода може да предизвика обратното — спазъм на бронхиолите.

Ето защо храчките са винаги солени. Солта е много важна за поддържане на въздухоносните пътища чисти (включително носа, когато сте настинали). При алергични реакции солта отпушва носа и синусите и спира секрети­те от носа.

Измеримата сила, която придвижва кръвта по артери­алната част на съдовата система, се нарича кръвно наля­гане. Тази сила има два компонента.

Разликата между систоличното и диастодичното кръв­но налягане не е случайна.

Кръвта в артериите се разбърква от нахлуването на но­ва кръв и така се предотвратява утаяването на по-тежките съставки на кръвта в местата с по-слабата й циркулация. Допълнителното налягане осигурява прочистване на кръвта чрез прокарване на чист серум през малките дуп­чици в капилярите и във филтриращите участъци на бъб­реците. Ролята на диастоличното налягане е в напълване­то на всички кръвоносни съдове така, че да няма празни съдове.

Ако диастоличното налягане се повиши над нормата, сърцето ще работи срещу много по-високо налягане при придвижване на кръвта в кръвообращението. Това не е особен проблем, ако е за кратко време. Представете си, обаче, какво ще стане при дълготрайно повишаване на ди­астоличното налягане. Шестдесет до осемдесет удара в минута ден след ден. Ще имате едно много преуморено сърце и претоварени кръвоносни съдове, които ще се уде­белят и загубят еластичността си, за да могат да издържат на атаките. Кръвната циркулация (и особено тази на мозъ­ка) страда при диастолично налягане под нормата. Недос­татъчното налягане в отиващите към мозъка артерии оз­начава по-малко кислород за жизнено важните мозъчни центрове. Резултатът е прилошаване и неспособност за добро концентриране. При ниско кръвно налягане е въз­можно човек да припадне внезапно.

Около шестдесет милиона американци страдат от хи­пертония (високо кръвно налягане). Има различни причи­ни за регистрирането на по-високо от нормалното кръвно налягане. Научно-изследователската ми работа ми дава основание да считам, че най-честата причина е посте­пенната дехидратация на тялото, която става посто­янна. Тази хипертония наричат „есенциална". Много от хората, страдащи от есенциална хипертония приемат ле­карства, за да се справят с този сигнал за дехидратация на тялото. Докато научат за връзката между хипертонията и недостатъчния прием на вода или погрешния избор на приеманите течности, те ще продължават да вземат фар­мацевтични продукти. Ако не разберат истинската причи­на за повишеното си кръвно налягане и не променят начи­на си на живот, хипертониците ще приемат лекарства до края на съкратения си живот.

Променената парадигма предлага нова перспектива за хората, страдащи от есенциална хипертония. Тя ни учи, че постепенно покачващото се кръвно налягане е индикатор за постепенно задълбочаващ се недостиг на вода в тялото. Кръвоносните съдове са устроени така, че да могат да се справят с многократни флуктуации в количеството на кръвта и изискванията на тъканите, които те кръвоснабдя-ват. Просветът им се разширява и свива, за да се адапти­ра към количеството кръв в тях. При загуба на вода от тя­лото и което е по-често, при недостатъчен прием на вода, 66% от дефицитът е за сметка на някои клетки, които се свиват и заприличват на сушени сини сливи, 26% е за сметка на междуклетъчната течност и само 8% — за смет­ка на обема на кръвта в кръвоносната система. Към този дефицит кръвоносната система се адаптира чрез свиване на капацитета си. За да се запазят пълни кръвоносните съ­дове, отначало се затварят периферните капиляри, а по-големите съдове реагират с повишаване напрежението на стените си.

Увеличеното напрежение в стените на артериите води до измеримо покачване на налягането в тях. Ето това е хи­пертонията. Ако кръвоносните съдове не се свиваха при намаляване на кръвния обем в тях, от кръвта щяха да се отделят газове, които биха запълнили празното простран­ство с образуване на газови запушалки. Адаптацията на съдовете към количеството вода в съдовата система е най-съвършеният дизайн в принципа на хидравликата, по кой­то е моделирано кръвообращението.

Друга основна причина за увеличаване на напрежение­то в артериалната стена е нуждата кръвта да се притисне така, че водата да се филтрира и инжектира в жизненоваж­ни клетки като мозъчните. Увеличаването на напрежение­то в стената на кръвоносните съдове доставя необходима­та сила за опериране на системата за обратна осмоза — кризисна програма за запазване живота на важните клет­ки. Водата се изтласква в клетките през мънички „душчета"— струпвания на дупчици в клетъчната мембрана. Раз­ликата между систоличната и диастоличната стойности на кръвното налягане представлява силата, необходима за доставяне вода на клетките при нормални обстоятелства. С напредване на дехидратацията налягането, необходимо за филтриране и инжектиране на вода в жизненоважните клетки, се увеличава. Колкото по-малко вода има в тяло­то, толкова по-голямо налягане е необходимо за хидрати­ране на жизненоважните клетки.

Механизмът е прост. При стресови ситуации и посте­пенно нарастваща дехидратация се освобождава хйста­мин. Хистаминът активира продукцията на вазопресин (антидиуретичен хормон). Някои клетки притежават ре­цептори, чувствителни към вазопресина. Когато хормонът попадне на такъв рецептор, в клетъчната мембрана се по­явява отверстие от типа „глава на душ" с миниатюрни дупчици в основата й. Серумът изпълва пространството и водното му съдържимо се филтрира през дупчиците, чия­то големина позволява минаването само на водни молеку­ли. Вазопресинът, както показва самото му име, предиз­виква свиване на съдовете, което спомага за прецеждане­то на серума и съдържащата се в него вода през дупчици­те в кръвоносния съд.

Ренин-ангиотензинова система

Друга водорегулираща система, имаща отношение към дехидратацията и продукцията на хйстамин е ренин-ангиотензиновата (РА) система на мозъка. Производството на РА е компонент на чувството за жажда и повишения при­ем на вода. РА системата предизвиква също свиване на кръвоносните съдове и се счита за основният фактор във възникване на хипертонията. Тя играе важна роля и при концентрацията на урината от бъбреците, с което се спес­тява вода. При недостиг на вода бъбреците активират местната РА система, за да се привлече повече вода за об­разуване на урината. Тази система стимулира и желание­то за приемане на сол, и задържането й до пълното хидра­тиране на тялото.

Мозъкът има своя собствена независима РА система. При недостиг на вода се активират центровете в мозъка, чувствителни към нейния недостиг, и се продуцира хиста­мин, който пък активира РА системата на мозъка.

При дехидратация на телесните клетки настъпва покачване на кръвното налягане. Появява се тенден­ция за задържане на сол, която играе ключова роля за опе­рирането на процеса на обратната осмоза. Тялото задържа вода под формата на едемна течност, от която се филтри­ра и инжектира свободна вода в жизнено важните клетки. Медиците не са наясно, че има взаимовръзка между вът­реклетъчната дехидратация и физиологичната роля на РА системата. Те разпознават само увеличаването на водата в извънклетъчното пространство и считат задръжката на вода в тялото и повишаването на кръвното налягане за па­тологичен процес, причиняван от РА системата. Те не раз­бират, че този процес представлява една адаптивна мярка за коригиране на дехидратацията в жизненоважни клетки като тези в мозъка, черния дроб, бъбреците, белите дро­бове и други важни органи и жлези.

Чрез три последователни стъпки ангиотензинът се превръща в ангиотензин III Този химичен процес се извъ­ршва с участието на ангиотензин преработващите ензими (АПЕ). Ангиотензин III предизвиква задържане на сол в организма. Тази допълнителна сол води до допълнително задържане на вода в тъканите. Единственото нещо, което е в състояние да изключи механизма за задържане на сол в организма е постигането на баланс между течното съдържимо във и извън клетките чрез поемане на адекват­но количество вода заедно с малко морска сол. Солта трябва да е нерафинирана, за да съдържа жизнено­важните минерали, необходими за задържане на инжек­тираната или дифундирана вода в клетките.

Когато количеството на водата е достатъчно, тя дифундира веднага през клетъчните мембрани и не се нуждае от подпомагане. Изчислената скорост на дифундиране на во­дата през клетъчните мембрани 10^-3 см в секунда е доста добра. Естественият и бърз процес на дифундиране на во­дата в бъбреците обяснява защо самата вода е естествен диуретик и то много по-добър от химичните диуретици и АПЕ, използвани рутинно за отводняване.

Моето мнение е, че с даването на диуретици на хора­та с есенциална хипертония, им се прави лоша услуга.

Водата сама ще повиши образуването на урина и излишното количество сол ще се излъчи постепенно с урината. Ето защо водата е най-ефективното сред­ство за отстраняване на отоците. Няма да е необходимо да разчитате изцяло на обратната осмоза и РА ситемата да вкара водата в жизненоважните клетки на организма ви (включително бъбречната тъкан, която концентрира ури­ната и извежда токсичните отпадъци от тялото), ако раз­реждате кръвта чрез консумацията на достатъчно вода. Няма да се налага да се задържа течност в тъканите, коя­то да служи като резервоар за спешно филтриране и ин­жектиране на вода в жизненоважните клетки. Именно то­ва става при есенциалната хипертония.

Терминът „есенциална хипертония" означава, че постепенното покачване на кръвното налягане с възраст­та е неизбежна последица от доживяването до определена възраст. Това е остаряло схващане. Всъщност тази фор­ма на хипертония се дължи на постепенната загуба на чувството за жажда с възрастта и намаления прием на вода, водещ до дехидратация на организма.

Повишеното количество на приеманата вода с добавя­не на морска сол, съдържаща и други минерали, ще кори­гира проблема. Сегашният начин на лечение на хипер­тонията е дълбоко погрешен. Предписването на диу­ретици на един човек с нормална бъбречна функция е абсурд. Тялото се мъчи да задържи вода чрез складиране на сол, а ние казваме на този природен механизъм: „Не, ти не разбираш. За да се освободиш от водата, трябва да взе­маш диуретици." Намаляването на водата в организма чрез даването на диуретици снижава ефективността на системата за обратна осмоза, която снабдява с вода мозъчните, и други жизненоважни клетки. Водата е най-добрият естествен диуретик. Трябва да се разбере и не се забравя, че усложненията на хипертонията, включител­но коронарната тромбоза и повтарящите се мозъчни уда­ри, са резултат от персистираща дехидратация. Запомне­те — хроничната дехидратация убива преждевремен­но и болезнено. Диуретиците подпомагат това.

Шофьорът на камиони Джим Боулън, чието писмо следва по-долу, е един изключително интересен човек. Той е учил за пилот и е работил за една авиокомпания. Бил е принуден да спре да лети и да си потърси работа на земя­та поради високо кръвно налягане. Попаднал на „Лечение с вода", Джим успял без особени усилия да понижи кръв­ното си налягане. Не е ползвал никакви лекарства от тези, които обикновено се изписват при хипертония. По приро­да той е любознателен човек и има силна памет за подроб­ности. Той е запаметил цялата информация за ролята на водата и лечебните й свойства и има желание да помага и на други хора да се излекуват.

Пътувайки с камиона си надлъж и шир из страната, Боулън стана своего рода пътуващ мисионер за „Лечение с вода". Говори с други шофьори на местата за почивка или по радио-комуникациойната им система. Съветва ги да пият вода, когато са уморени или сънени по време на шо­фиране. Съветва ги да се откажат от кофеинсъдържащите и газирани безалкохолни и да пият само вода. Разказва им за важността на адекватния прием на сол по отношение на количеството вода, от която се нуждаят. Всеки месец той купува книги и касети за няколко стотин долара и ги раз­дава на колегите си, за да бъдат информирани и да съхра­нят по естествен път здравето си. По пътя си спира в църкви и говори със свещениците. Дава ими книги и виде­окасети за техните енориаши. Помогнал е на хиляди хора да научат за важността на водата за техния живот.

Мога да пиша още много за хипертонията, но е дос­татъчно да добавя, че „есенциалната хипертония" е индикатор за вече установена хронична дехидрата­ция. Коригирайте я чрез опимизиране на ежедневно при­еманата от вас вода и адекватен прием на минерали, за да заместите излъчваните с урината минерали, и тялото няма да адаптира нуждите си чрез покачване на кръвното налягане.

Дехидратацията е най-честият причинител на стрес, който покачва кръвното налягане при поне шестдесет ми­лиона американци. Има и други мълчаливи причинители на стрес, които при определени обстоятелства могат да задвижат същите химични промени и да доведат до покач­ване на кръвното налягане. Те са много по-редки и се нуж­даят от задълбочена изследователска работа за изяснява­не на значимостта им. Преди да търсим други причини за покачване на кръвното налягане трябва да изключим най-честата и основна причина — дехидратацията.
Солта и хипертонията

Неотдавнашни статии в няколко научни списания също поставят под съмнение схващането, че солта е вредна за хората, страдащи от хипертония. В статията си, публику­вана през 1995г. в „ Journal of Hypertension", д-р X. Алдерман и негови сътрудници от медицинския колеж „Алберт Айнщайн" представят данни за това, че хората, придържа­щи се към безсолна диета, са с по-голям риск да умрат от инфаркт или мозъчни инсулти от тези, неспазващи огра­ничения в употребата на сол. В статята си, публикувана през 1997г. в „ American Journal of Clinical Nutrition" д-р Дейвид Мак Кърън от неврологичното отделение на Уни­верситета по здравни науки в Орегон, Портланд, показва, че при адекватен ежедневен прием на калий, калций и маг­незий, солта не само няма да повиши кръвното налягане, но напротив, ще го понижи. Тази статия е в подкрепа на моето схващане, че е необходим баланс между вътрек­летъчния и извънклетъчния обем на водата. Запомнете, че солта регулира нивото на водата извън клетките, а калият, магнезият и калцият са жизненоважни за балансиране на водния обем вътре в клетките.

За да разберете как петте елемента — вода, сол, калии, магнезий и калций участват в енергийната регулация на клетките, вие се нуждаете от допълнителна информация. Водата привежда в движение протеина на калиево-натриевата помпа и произвежда хидроелектическа енергия. Енергията се използва за непосредствените нужди на клетките, а излишъкът се съхранява за случаи на спеш­ност. Калцият се намира в свързано състояние в костите и в ендоплазматичния ретикулум на клетките. Всеки атом калций свързва една единица енергия, която може да бъде използвана при нужда. Магнезият свързва много единици енергия под формата на магнезиев АТФ,

Както виждате, мистерията на есенциалната хиперто­ния е разгадана. За да решите този здравен проблем, тряб­ва да приемате ежедневно толкова вода, че урината ви да бъде светложълта на цвят. Трябва да приемате с храната не по-малко от 4 грама сол, около 1 грам калций, 400 до 800 мг магнезий и между 2000 и 4000 мг калий. Повечето хора страдат от тежък дефицит на магнезий, който трябва да бъде коригиран.

Можем лесно да си доставим необходимия ни калий от продуктите, богати на калий, каквито са стафидите, картофите, авокадото, всички бобо­ви растения, грахът, доматите, цветното зеле, бананите, хлябът, портокалите, гроздето, сушените кайсии, млякото, яйцата и сиренето. На практика всичко, което ядете, има по-малко или повече калий, но трябва да консумирате пло­дове и храни с високо съдържание на калий.

Ако не консумирате кафеви водорасли, пшеничени трици, пшеничен зародиш, бадеми и други ядки, които са много богати на магнезий или зелени листни зеленчуци, в които магнезият е компонент на хлорофила, тряб­ва да приемате ежедневно магнезиеви добавки.

Преди да започне йодирането на солта много хора страдаха от йоден дефицит и възловидно уголемяване на щитовидната жлеза, известно като тироидна гуша. Едно от основните усложнения на йодния дефицит е образуването на трудно подвижна и нееластична подутина на шията, из­вестна като микседем. Други прояви на дефицита са суха кожа, косопад, спад в паметта, умора, сънливост и загуба на мускулна тъкан. Както виждате, йодът е жизнено важен за доброто здраве и добрия баланс на течностите.

За голямо мое съжаление, открих, че нерафинираната морска сол не съдържа достатъчно количество йод. Приемах само морска сол, мислейки, че тя съдържа следи от различни важни елементи. Не бях много приле­жен в приемането на храни и мултивитамини, които да ми доставят йод. Втората ми грешка бе, че в желанието си да споделя с колкото се може повече хора моето откритие от­носно метаболизма на водата, аз престанах да забелязвам собствените си здравни проблеми. Неочаквано за мен бях развил начален стадий на йоден дефицит, без подуване на шията, но с дискомфорт в гръдния кош и недостиг на въздух.

Компютърната томография на гръдния ми кош показа наличие на масивна тироидна гуша, която притискаше толкова силно трахеята, че почти я бе деформирала. Това беше преди три месеца. Оптимизирах ежедневния си прием си на йод под формата на сушени кафеви водо­расли или мултивитамини. Упоритото придържане към допълнителния прием на йод се увенча с изчезване йа гу­шата и дихателните проблеми. Изчезна сънливостта ми, Възвърнах си енергичността, сънят ми се нормализира и кръвното ми налягане спадна до нормата. Сега се чувствам по-здрав и по-уверен в силите си. Свалих близо седем килог­рама от спадането на отоците, които бях натрупал. Всичко това стана благодарение на йода, който играе наистина жиз­нено важна роля в човешката физиология и на ежедневното приемане на посочените по-горе минерали. Виждате, че и докторите се разболяват и си вземат поуки от това. Отпра­вям ви едно предупреждение обаче — не вземайте прекале­но много йод. Това може да ви докара други проблеми.

Мозъкът е устроен така, че когато персистиращата де­хидратация заплашва да му нанесе непоправими уврежда­ния, насочва физиологичните механизми към по-високи нива на глюкозата. Мозъкът се спасява по същия начин, по който лекарят спасява пациентите си — с венозно вли­ване на разтвори, съдържащи захар и сол. Основният проблем произтича от един много важен фактор — при воден дефицит се засяга и метаболизмът на солите (и на натрия, и на калия).

Това състояние трябва да се лекува с повишаване при­ема на вода и промяна в храненето, за да се. постигне рав­новесието на минералите и аминокиселините, необходимо за възстановяване на тъканите и задоволяване нуждите на мозъка.

С опити върху плъхове бе доказано, че при диабет е на­рушен балансът на аминокиселината триптофан, която на свой ред регулира приема на сол в тялото. Количеството на тази аминокиселина в мозъка на хората с диабет е мно­го по-малко. Солта отговаря за регулиране количеството на водата вън от клетките. Недостигът на триптофан води до общо намаляване на солта в организма. Намаленото задържание на сол в организма в резултат на недостига на триптофан поставя отговорността за задържане на водата във и извън клетките върху кръвната захар. Съдържание­то на захар в кръвта нараства, за да може тя да изпълни но­вото си задължение и да компенсира намаленото съдържа­ние на сол. Това става по един невероятно прост начин.

Един от заместниците на хистамина, чиято активност в разпределението на водата нараства прогресивно, е простагландин Е. Това химично вещество инхибира произвеждащи­те инсулин клетки на панкреаса и производството и секрети­рането на инсулин спира. Поради неадекватното секретира­не на инсулин телесните клетки не получават достатъчно ко­личество захар и някои аминокиселини. Калият, а заедно с него и съпътстващата го вода остават вън от клетките. Ко­личеството на водата и тези аминокиселини в клетките на­малява и те постепенно се увреждат. По този начин диа­бетът става причина за много болестни състояния.

Диабетът е добър пример за вторичните уврежда­ния от дехидратацията. Дължащият се на обезводняване диабет, който настъпва обикновено при по-възрастни хо­ра, често е обратим. При младите хора се наблюдава друг структурно по-сериозен и необратим вариант на диабета, наречен ювенилен диабет. Той изисква сериозно лечение преди развитието на трайни структурни промени, които са необратими. Причината за двата варианта — у възрастни­те и децата — е една и съща, но възрастните имат повече резерви за възстановяване. Физическият растеж при деца­та изчерпва бързо техните резерви. Децата с диабет са пос­тоянно обезводнени, а количеството на аминокиселините в организма им непрекъснато флуктуира.

Понастоящем доминира схващането, че диабетът, осо­бено младежкият вариант, е генетично обусловен. Един важен фактор, който не трябва да забравяме е, че ДНК структурите запазват целостта си благодарение на проте­ини, подчиняващи се също на разпорежданията на най-важния регулатор —- водата. Водата е общ фактор за всич­ки функции на протеините в организма, включително про­изводството на ДНК. Следователно, генетичният маркер на диабета може да не е определящ за развитието на боле­стта, а да е индикатор за тежка дехидратация, предизвик­ваща увреждане и на ДНК записващата система.

Панкреасът — органът, който произвежда инсулин, участва пряко в регулирането на водния баланс в организ­ма. Количеството на водата във всяка клетка зависи от ко­личеството на калия, проникващ в клетката. Инсулинът проявява голяма ефективност при вкарването на калий и аминокиселини в клетките. Ако калият остане вън от клет­ките и в кръвообращението, при достигане на определен праг той ще предизвика нарушения в сърдечния ритъм, внезапен сърдечен припадък и неритмичност на сърдечни­те контракции. Следователно, инсулинът регулира коли­чеството на водата вътре и вън от клетките. Той изпълня­ва тези си задължения чрез изтласкване на калия и захар­та в клетките, притежаващи инсулиночувствителни вход­ни врати на външната си мембрана.

Панкреасът има и друга не по-малка отговорност. Той събира вода от някои от своите клетки, смесва я с произве­дените бикарбонати и панкреатични ензими и секретира сместа в червото, за да неутрализира киселината, изливана там от стомаха й да инициира следващата фаза от храносми­лането. Тази смес се нарича воднист бикарбонатен разтвор.

Ролята на водата в условията на воден режим

При недостатъчно снабдяване с вода воднистият би­карбонатен разтвор може да се окаже недостатъчен за не­утрализиране на цялата стомашна киселина, изливаща се в червото за започване на храносмилането. Поради това един от двата процеса трябва да бъде преустановен. Тряб­ва да спре или постъпването на стомашна киселина, или на панкреаса трябва да се достави достатъчно вода за изпълнение на поне една от функциите му. Намалената секреция на инсулин спира навлизането на вода и храни­телни вещества в периферните клетки, чието хранене за­виси от наличието на инсулин. По този начин в циркули­ращата кръв остава повече вода за снабдяване на панкре­аса и производството на воднист бикарбонатен разтвор. Когато инсулиночувствителните врати на клетките прес­танат да изпълняват функциите си за доставяне на вода и суровини в клетките, клетките загиват. Това е механизмът на дегенерация, стоящ в основите на диабета.

При наличие на диспепсия, в стомаха ще продължи да се натрупва киселина. Пръстеновидният мускул между стомаха и червото ще се затвори и в червото няма да постъпва нищо. Колкото повече се опитва стомахът да прокара съдържимото си, толкова по-плътно се стяга мус­кулът и пропуска все по-малка част от съдържимото. С времето възникват разязвявания на мускула. Поради мал­кото количество на стомашната киселина, проникваща в червото, панкреасът получава по-малка заявка за произ­водство на воднист бикарбонатен разтвор.

При диабет инсулинът престава да вкарва вода в клетките. Това става на два етапа. На първия, който е об­ратим, на клетките в панкреаса не се дава възможност да секретират инсулин, но те запазват тази си способност.

Този тип диабет се нарича инсулинонезависим. На втория, който е необратим, се увреждат клетките, продуциращи инсулин. Процесът на увреждане включва разрушаване на ядрата на тези клетки. Голяма част от ДНК/РНК системата им се накъсва и това прави клетките негодни да продуцират инсулин.

Тази форма на диабет е обикновено обратима. Когато дейността на клетките, произвеждащи инсулин, е инхибирана от простагландин Е, други агенти могат да отменят инхибирането и да възстановят освобождаването на инсу­лина. Познаването на този процес доведе до създаване на алтернативи на заместителната терапия с инсулин. Аген­тите, водещи до освобождаване на инсулин са под форма­та на таблетки, приемани обикновено веднъж дневно.

Това лечение е подходящо за по-възрастните пациенти. То може да има някои странични ефекти като аномалии в броя и състава на кръвните клетки, жълтеница, стомашно-чревни симптоми, нарушени чернодробни функции и кож­ни обриви. Едно усложнение на лечението, дължащо се най-често на случайно предозиране на таблетките, е хипоглйкемията. Необходимо е особено внимание при заболя­вания на черния дроб и нарушени бъбречни функции.

Най-доброто лечение на инсулинонезависимия диабет се състои в редовно приемане на достатъчно вода (не по-малко от два литра) и малко повече сол. При тази форма на диабет, когато панкреасът произвежда известно коли­чество инсулин, но то не се освобождава поради действи­ето на простагландин Е, необходимостта от повишеното ниво на кръвната захар може да изчезне и болестта може да претърпи обратно развитие с оптимизиране приема на вода и минерали и промени в храненето.

При увреждане на ДНК/РНК системата диабетът може да стане необратим. При този тип диабет клетките на панкреаса са загубили способността си да произвеждат инсулин. Ако простагландин Е остане достатъчно дълго в кръвообращението, той активира хормона интерлевкин-6. Този хормон прониква в ядрата на инсулинпродуциращите клетки и постепенно уврежда ДНК/РНК скелета им. Яд­рата се свиват и функциите им намаляват. Така, ако не се коригира своевременно недостигът на вода, той може да доведе до увреждане (понякога необратимо) на инсулинпродуциращите клетки.

С времето могат да настъпят увреждания и на други органи и тъкани — на съдовете на краката, мозъка (кисти) и очите (ослепяване).

Диабет у децата

При децата процесът е принципно същият, но започва много по-рано и се превръща в „автоимунно" заболяване. Инсулинпроизвеждащите клетки се унищожават, за да се избегне необходимостта от постоянен контрол на дейно­стта им (виж фигура 7.4). Детското тяло има много по-малки водни резерви от това на възрастния човек. Логич­но е и времето между инхибирането на освобождаването на инсулина и увреждането на клетките, произвеждащи инсулин, да е по-кратко. Освен това растящото тяло е ви­наги дехидратирано. За да функционира нормално, водата трябва да представлява 75% от обема на всяка клетка.

Детският организъм е под постоянен стрес поради действието на растежния хормон и други необходими за растежа хормони и поради действието на хистамина, участващ в регулацията на снабдяването с хранителни ве­щества и вода. Стресът стимулира чувството за жажда и желанието за поемане на течности.

Родителите трябва да дават на децата си чиста вода, а не да им налагат собствените си предпочита­ния към газирани напитки, чай и сокове.

Физическото развитие на детето представлява адапти­вен отговор на стреса и поставяните от него изисквания. Детето расте в резултат на стреса, а действието на хиста­мина е важна част от процеса на израстване.

Отпадъците запазват известно количество от водата, използвана за втечняване на храната. Количеството на во­дата в тях зависи от адекватността на количеството сво­бодна вода в тялото. Тази вода служи като лубрикант и улеснява придвижването на остатъците по продължение на дебелото черво. Под въздействието на водните регула­тори последните сегменти на тънкото черво и дебелото черво реабсорбират от остатъците вода, която да бъде из­ползвана за нуждите на други части на тялото.

Колкото по-голяма е дехидратацията, толкова по-слаба е двигателната активност на дебелото черво, за да се даде време за реабсорбиране на колкото е възможно повече во­да. Този процес представлява още един от механизмите на тялото за справяне с обезводняването и за запазване на водата чрез нагаждане на консистенцията и скоростта на придвижване на екскрементите. Когато придвижването на остатъците се забавя, лигавицата на дебелото черво аб­сорбира голяма част от водата, изпражненията стават твърди и трудно подвижни, а изхвърлянето им — трудно. Единственото естествено решение за облекчаване на запе­ка е приемането на допълнителни количества вода и фиб­ри, който имат свойството да задържат водата. Запомне­те, че хемороидите, дивертикулйтът и полипите са по-чести при хората, страдащи от хроничен запек.

Хроничната дехидратация и последващата констипация предразполагат към рак на дебелото черво и ректума.

В реабсорбцията на водата в храносмилателния тракт участва и клапата, намираща се между крайната част на тънкото и дебелото черво, известна като илеоцекална клапа. Със затварянето на клапата се дава възможност на тънкото черво да извлече колкото е възможно повече во­да от още неоформените хранителни остатъци. На опреде­лено ниво на дехидратацията затварянето на клапата може да стане толкова енергично, че да доведе до спазъм, който се усеща като болка в долната дясна част на корема. Тази болка може да се сбърка с възпаление на апендикса, кой­то се обслужва от същите сетивни нерви. При жените бол­ката може да се диагностицира погрешно като произхож­даща от яйчника или матката и да доведе до напълно из­лишни скъпи и сложни изследвания. Ето един пример.

Джой е една от моите асистентки в „Глобални здравни решения". През последните няколко месеца тя имала бол­ки в областта на апендикса — ниско долу в дясната част на корема. Личният й лекар я посъветвал да си направи лапароскопия за изясняване причината за тези болки. Лапа-роскопията е визуално изследване на коремната празнина, състоящо се във вкарване на оптичен инструмент през малък разрез на коремната стена. Тя не показала нищо, ко­ето да обясни болките. Лекарят й изписал болкоуспокоителни лекарства, но болката не преминавала, а напротив — започнала да я безпокои все повече и повече. Джой ре­шила да си направи изследване със скенер. Тя решила да използва времето до излизане на резултатите като дойде в офиса ми да се консултира нещо във връзка с работата. Аз забелязах, че нещо я боли и я попитах.

Срещал съм се с този тип болка и преди и съм успявал да я облекча с вода. Използвал съм водата, за да различа истинската болка при апендицит от болката, дължаща се на дехидратация. Описал съм това в моята уводйа статия върху лечението на пептичната язва, публикувана в „Jour-па! of Clinical Gastroenterology" през 1983 г. Предложих на Джой да изпие чаша вода. Само за минути болката на­маля, а след втората чаша изчезна напълно. Тя пови­ши ежедневния си прием на вода и престана да полу­чава болки. Жените с болки в долната част на корема, на които са поставени диагнози като яйчникови кисти, възпа­ление на Фалопиевите тръби и дори фиброиди, могат да проверят верността на диагнозата си като изпият една или две чаши вода. Възможно е те просто да са жадни и бол­ките в тази част на тялото да сигнализират за локална де­хидратация.

Много дегенеративни състояния, които не разбираме, носят етикета „автоимунни болести". Това буквално озна­чава, че тялото само атакува себе си без видима причина или по-скоро без причина, известна на медицината. И тъй като никога не сме считали дехидратацията за състояние на телесната физиология, водещо до някаква болест, не сме достигнали поне досега и до простото и естествено ре­шение на тези проблеми. Аз изучих едно от тези болестни състояния, носещо етикета „лупус" и публикувах резулта­тите в книгата си „АБВ на астмата, алергиите и лупуса." В тази книга аз обясних защо считам, че автоимунните бо­лести трябва да се разглеждат като състояния, възниква­щи в резултат на продължителна непреднамерена дехид­ратация и нейните метаболитни усложнения.

При дехидратация някои жизненоважни елементи се използват като антиоксиданти, за да неутрализират ток­сичните отпадъци, които не са могли да бъдат екскретирани поради намаленото продуциране на урина. С времето резервите от тези жизненоважни елементи стават оскъд­ни. В същото време някои от по-малко важните тъкани на тялото притежават такива елементи в асимилирана форма. Тези тъкани се разделят със скъпоценните си елементи, за да бъдат използвани те на други по-важни места. Целият процес се основава на принципа на приоритетите. В усло­вията на недостиг на жизнено важни елементи тялото из­пада в състояние на автоканибализъм, който може да до­веде до развитие на т.нар. автоимунни болести като нап­ример лупус.

Някои тъкани в тялото претърпяват процеси на хими­ческо разграждане, за да се компенсира нуждата на тяло­то и специално на мозъка от липсващите елементи. Тяло­то винаги поставя мозъка на първо място.Увреждането на инсулинпродуциращите клетки на панкреаса например во­ди до повишаване нивото на захарта в кръвта и развитие на диабет, но в същото време този процес води до дехидратиране на други тъкани. Така до мозъка достигат по-го­леми количества захар и вода.

Някои неврологични състояния като мултиплената склероза, болестта на Алцхаймер, мускулната дистрофия, Паркинсоновата болест и болестта на Лу Герик (амиотропна латерална склероза) се развиват по подобен начин. Те ще бъдат разгледани по-подробно в глава 10, посветена на мозъка. СПИН е друго състояние, което аз считам по-скоро за автоимунно, отколкото за вирусно заболяване.

Дехидратацията причинява болки, болести, упадък и преждевременна смърт

Продължително секретиране на хормони на стреса


Фигура 7.4. Схематично представяне на последователността на явленията на водна регулация в тялото по време на тежка дехидратация