Типологически аспект на натуралната морфология с оглед на българския език

МОРФОЛОГИЯ С ОГЛЕД НА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК¹

СУ "Св. Кл. Охридски"

WITH A VIEW TO BULGARIAN LANGUAGE

University of Sofia "St. Climent Ohridsky"

Школата на натуралната морфология възниква през 1979г., когато считаните за основоположници на лингвистичното течение автори Майерталер, Вурцел, Дреслер и Панагъл, работещи до този момент индивидуално върху проблемите на теоретичната морфология, се срещат като преподаватели в Лятната школа в Залцбург. Тук те обединяват сходните си възгледи и така създават ново направление в лингвистиката. Резултатите от съвместната им работа са представени в публикувания по-късно колективен научен труд “Лайтмотиви на натуралната морфология”(Дреслер и др. 1987). Създадената от лингвистичното течение на натуралната морфология теория, е динамична и комплексна, т.е. обогатява се с течение на времето, тъй като всеки един от авторите, принадлежащи към тази школа, привнася своята гледна точка в изясняването на понятието натуралност в езика и по-точно в неговата морфологическа система.

Като една от централните фигури в школата на натуралната морфология представителите на това лингвистично течение единодушно сочат Уили Майерталер. Той "извежда теоретическата основа на натуралната морфология, която останалите учени доразвиват" (Вурцел 1984:20) и пръв представя своето виждане за натуралността, според което: “един морфологически процес, респ. една морфологическа структура е натурална, ако тя е: а) широко разпространена и/или б) бива усвоена относително рано и/или в) е относително устойчива на езикова промяна или възниква в резултат от нея”(Майерталер 1980:3). Майерталер се опитва да обвърже морфологическата натуралност изцяло с отношението немаркираност / маркираност в плана на съдържанието и с това доколко иконично се предава това отношение в плана на израза (за подробности вж. Гаравалова 2001а; Гаравалова 2001б). Освен това, според него, за да бъде определено дадено морфологическо явление като натурално, то трябва да се характеризира с еднаквост и прозрачност на символизацията. Авторът счита, че колкото по-натурална е дадена морфологическа категория, толкова по-немаркирана е тя и обратното (Майерталер 1980:2). Следва да се има предвид обаче, че при Майерталер термина ‘маркираност/ немаркираност’(в смисъл на натуралност) е многозначен, т.е. употребява се за плана на съдържанието, за плана на израза и за знака в цялост (за подробности вж. Гаравалова 2001б).

Изхождайки от теорията на натуралната морфология, създадена от Майерталер, която обаче има за цел да изведе принципите на натуралността, общи за всички езици, Вурцел счита, че би представлявало интерес да се представят настъпващите под действието на принципите на натуралността промени в рамките на конкретната езикова система и по-специално в конкретните формални парадигми, които нарича флективни класове. Той правилно отчита факта, че концепцията на Майерталер притежава слабости и дори някъде води до противоречия (Вурцел 1984:76-77), поради което се нуждае от корекция, както и от прибавянето на редица фактори, които заедно с отношението немаркираност / маркираност да функционират като критерии за определяне на степента на натуралност на морфологическите явления. Поради тези причини Вурцел добавя към концепцията на натуралната морфология още два принципа на натуралността, отнасящи се до системата на конкретния език, а именно принципът на системоподходящността и принципът на привилигированото класово членство (за подробности вж. Гаравалова 2001в).

Според Дреслер натуралната морфология не се изчерпва единствено с теорията на маркираността, представена от Майерталер и Вурцел, защото в този случай тя би предвиждала само тенденции, конфликти между тях и възможни решения на тези конфликти. Авторът отбелязва, че за да се определи кои са всички възможни решения на даден конфликт и кое от тях е най-адекватно за съответния език, както и по какъв начин разрешаването на един конфликт влияе върху решаването на друг, е необходима поне още една теория, която дава ясна представа за това кои универсални тенденции могат да съществуват успоредно в една и съща езикова система. Именно такава е според Дреслер концепцията на морфологическите типове езици (Дреслер и др. 1987:118).

Авторът отбелязва, че едва тогава би могло ясно да се види, че аглутинативните езици и в частност турски език не се намират най-близо до морфологическия идеал, както твърдят Майерталер и Вурцел (вж. Вурцел 1984:193). Според Дреслер, формите в турски език действително се характеризират с иконичност в смисъла на Майерталер, те са еднакво символизирани и затова прозрачни от гледна точка на говорещия и при тях не се наблюдават несистемоподходящи или нестабилни морфологически класове, но в същото време имат и две големи неудобства – много са дълги (средният брой на сричките в словоформата много надвишава цифрата 3) и следователно афиксите понякога се намират далеч от основата на думата, към която се отнасят, а това затруднява перцепцията. Обратно на това, типичните флективни форми на фузионните езици са сравнително кратки, макар че са конструкционно иконични, еднакви и прозрачни само в много ограничена степен.

За да обясни разликите между морфологическите типове езици, Дреслер прибавя два нови принципа към комплексната теория на натуралността в сферата на морфологията – тези на индексикалността и на оптималната дължина на словоформата - които според него стоят в основата на един трети свръхкомпонент – изискването за типологическа адекватност. Според него разликите между езиковите типове се дължат на различните предпочитания, които те проявяват към принципите на натуралността. Авторът отбелязва, че аглутинативните езици, например, фаворизират натуралността, вписваща се в рамките на параметрите на конструкционната иконичност, еднаквостта и прозрачността, но са ненатурални според критериите за индексикалност и оптимална дължина на думата, докато за флективните езици важи точно обратното твърдение. Според Дреслер това се дължи на факта, че тези параметри се намират в конфликт помежду си и затова не могат да бъдат оптимизирани едновременно в рамките на един и същ език в един конкретен етап от неговото развитие, т.е. език с действително идеална морфология е невъзможен (Дреслер 1988:200).

Според Дреслер аглутинативните езици се характеризират с висока степен на семантична и морфологическа прозрачност, конструкционна иконичност (тя се намира в пряко отношение с прозрачността) и най-вече продуктивност на словообразувателните правила, които използват при формирането на нови думи единствено периферни, удължаващи основата, едносрични и автономни афикси (т.е. предимно суфикси, по-малко префикси, но не и инфикси). Като неудобства на този морфологически тип авторът посочва липсата на полифункционалност на афиксите, в резултат от което въпреки краткостта на формантите се образуват дълги словоформи, характеризиращи се с ниска степен на индексикалност и синтактична претрупаност. Това от своя страна затруднява перцепцията и фонологическата редукция в случай на небрежна реч и налага фиксиран словоред.

Авторът счита, че, обратно на аглутинативните, фузионните (флективните) езици се отличават с по-голяма степен на индексикалност във формата по отношение на редундантността, дължаща се на изобилието, краткостта и яснотата на морфемните класове, които са сигнализирани индексално посредством морфофонологични правила, също както многото аломорфи, близостта между означаемото и означаващото и късите словоформи се дължат на слабата иконичност и морфологическа уникалност. Според Дреслер флективният тип езици се характеризира с полифункционалност, по-голяма синонимичност, по-слаба продуктивност и по-малка степен на семантична и морфологическа прозрачност на афиксите, както и с повече лексикални инварианти, по-свободен ред думи и възможност за използване на интерфиксите при словообразуването.

Що се отнася до интрофлективния морфологически тип (представен най-вече от семитските езици), според Дреслер той също има редица неудобства като многократното изпадане и слабата морфологическа уникалност, както и преимущества като късите словоформи, където гласните звукове са само сричково ядро, подлежащо на многократно изпадане, важната роля на индексикализацията, ясните морфемно – структурни условия (консонантите символизират корена, аблаутните гласни – отношението морфологично / празно пространство) и високата степен на мотивация на словообразуването, дължаща се на еднаквите отношения между корените. При интрофлективните езици всяка текстуално – семантична кохерентност може да се сигнализира чрез значението на корена много по-добре, отколкото в другите езикови типове.

Дреслер посочва и неудобствата на инкорпориращите езици, които според него се характеризират с дълги словоформи, кратки формативи, както и със слаба степен на индексикалност, дължаща се на липсата на ясни класове думи / морфеми, на близостта между означаемо и означаващо и на автономията на знака. При тях предикацията се открива по-скоро в думата, отколкото в синтагмата. Като предимство авторът определя възможността за мотивация чрез морфологични средства, честите случаи на съвпадение на двата първични знака – думата и изречението, възможността да се изразят много знакови категории и напълно еднаквото означаване.

Авторът не се спира подробно на свойствата на изолиращия морфологически тип, тъй като той според него се характеризира със слабо развита морфологична система, за която в разглежданата тук разработка се отбелязва единствено, че също има както преимущества, така и недостатъци (Дреслер и др. 1987:118-127).

Концепцията на Дреслер за натуралната морфология поставя редица интересни въпроси, но за съжаление съществена част от тях остава без отговор. Така например не става ясно, защо естествените езици се разполагат на двата полюса, избирайки между два различни типа натуралност, представени според автора от синтетичните аглутинативни езици (и в частност от турски език) и от синтетичните флективни езици (напр. старогръцки език). Защо е необходимо да се търси полярността, при която конфликтът между явленията, стоящи на двата полюса се запазва, а не се търси разрешаването на този конфликт чрез постигане на компромис между различните морфологични типове езици и обединяването им около един тип натуралност, намиращ се по средата?

Според нас това се дължи на факта, че разликите между морфологическите типове не се дължат на различните предпочитания, които те проявяват към принципите на натуралността, както твърди Дреслер, а на различната степен на морфологизация на частите на речта. Тя от своя страна води до различна синтагматична организация на словоформата. На това се дължи различния тип афиксация и различния характер на афиксите в отделните морфологически типове. В този смисъл разликите между морфологичните типове езици също се дължи на тенденцията към иконичност (диаграматичност), при това по отношение на най-важната им особеност - иконичност на доминантата. Затова изискването за иконичност в това отношение се поставя на първо място в езика, дори ако противоречи на изисквания за иконичност от друг тип.

Така например при аглутинативните, а по друг начин и при интрофлективните езици, изискването за иконичност в това приоритетно отношение създава определен тип афикс и това води до голяма степен на иконичност и от друга гледна точка, а именно иконичност по отношение на разпределянето на информацията. Във флективните езици това не е така. При тях иконичността по отношение на доминантата създава т. нар. флексия. Това най-добре подчертава максимално обособения характер на частите на речта. От друга страна обаче флексията се оказва неиконична по отношение на разпределянето на граматическата информация, тъй като възниква противоречие между нейния предимно едноморфемен характер и голямото количество граматическа информация, което тя носи, между разчленения характер на морфологическите категории и граматическите опозиции и неразчленения харатер на флексията. Развоя към аналитизъм идва, за да отстрани или поне да намали това противоречие и така да се постигне иконичност и в това отношение (за подробности вж. Гаравалова - ръкопис).

В тази светлина би следвало да се разглежда и развоят на българския език от синтетизъм към аналитизъм. Този развой не се дължи на фонетичните изравнявания, аналогията, вътрешноструктурни противоречия, специфични само за разглеждания език и под. Причините за представяната тук тенденция в развитието на индоевропейските езици (и в частност на българския език) могат да бъдат разделени на вътрешносистемни и извънсистемни. Вътрешносистемните причини се определят като основни за развоя към аналитизъм на флективните езици. Те се откриват в самия синтетичен флективен строеж, който носи в себе си определено вътрешноструктурно противоречие, пораждащо развой към аналитизъм, т.е. както бе споменато и по-горе, в основата на развоя на индоевропейските езици към аналитизъм стои противоречието между структурата на плана на израза и структурата на плана на съдържанието, между разчленения характер на категориите и на смисловите опозиции и неразчленения характер на флексията, между голямото количество граматическа информация и единичността на знака, който я предава. Развоят към аналитизъм има за цел да отстрани това противоречие, без да засяга най-общите особености на флективния тип, които са свързани с граматическата доминанта на този тип (Герджиков 1987).

Относителното изравняване на количеството граматическа информация, носена от словоформата може да стане по два начина: чрез деморфологизация и чрез създаването на композирани форми. Така например в български език при имената част от носената граматическа информация се прехвърля върху служебни думи, главно върху предлози, които по определени причини не са част от формата на името, поради което се стига до деморфологизация. Това е и причината за изчезването на падежната система в съвременния български език. Обратно на това при глагола "наднормената" информация се прехвърля върху допълнителни спомагателни глаголи, които остават част от формата на съответния глагол. При това тук действието на тенденцията към аналитизъм се проявява не толкова в замяната на по-синтетичните форми с по-аналитични, а преди всичко в това, че новите категории и опозиции се създават изключително чрез аналитични средства. Това е и причината, поради която съвременните аналитични индоевропейски езици обикновено имат бедно име, обаче богат глагол (Герджиков 1983:51). При това трябва да се подчертае, че редуцирането на именната система и запазването и обогатяването на глаголната система са двете страни на един и същ процес - процеса на развой към аналитизъм на флективните езици, който обхваща всички сектори на морфологическата система.

Що се отнася до извънсистемните причини за развоя към аналитизъм на флективните езици, те са от значение за темповете на този развой. Тук трябва да бъде включен на първо място общият темп на извършване на промените в системата на даден език в цялост. От своя страна той се определя от социолингвистични фактори - от бит, етнография, фолклор и т.н. На второ място темповете на развоя към аналитизъм зависят от силата на езиковите взаимодействия, в които влиза съответния език. От особено значение в този смисъл са контактите с език с по-висока степен на аналитизъм. Това е най-важният ускорител на процесите на развой към аналитизъм.

В заключение бихме искали да отбележим, че проблемът за определяне на причините, довели до разликите между морфологическите типове езици, повдигнат от Дреслер, е много обширен. Предвид ограничения обем на настоящата работа, тук ние се спряхме съвсем накратко на някои основни моменти от него, като разгледахме и коментирахме представената от автора концепция, отнасяща се до типологическия аспект на натуралната морфология с оглед и на българския език.

БИБЛИОГРАФИЯ:

Гаравалова 2001а: И. Гаравалова, Евристика и обяснение на отношението немаркираност / маркираност в натуралната морфология на Майерталер.- Сб. "Коментар. Интерпретация. Възможност за четене.", Университетско издателство "Св.Кл. Охридски", София 2001.

Гаравалова 2001б: И. Гаравалова, Критичен анализ на концепцията на Майерталер за натуралната морфология – Съпоставително езикознание, 2001 (под печат).

Гаравалова 2001в: И. Гаравалова, Критически поглед върху Вурцеловата системозависима морфологическа натуралност. - Доклад от конференцията "Германците и българите в диалог", проведена в СУ "Св. Кл. Охридски", април 2001 (под печат).

Гаравалова - ръкопис: И. Гаравалова, Школата на натуралната морфология и българската морфологична система (ръкопис).

Герджиков 1983: Георги Герджиков, Тенденцията към аналитизъм - определение, метод за измерване, причини, следствия. - Съпоставително езикознание VІІІ, 1983, кн. 5.

Герджиков 1987: Георги Герджиков, Неравномерният ход на развоя към аналитизъм в различните звена на системата и неговите причини - Втори международен конгрес по българистика. Доклади. 2. История на българския език. София, 1987.

Герджиков 1990: Георги Герджиков, Развоят на индоевропейските езици към аналитизъм и някои всеобщи типологически зависимости.- Съпоставително езикознание XV, 1990, № 4-5.

Герджиков 1997: Georgi Gerdjikov, Die Gesetze der grammatischen Paradigmata und die morphologische Typologie der Sprachen. – Съпоставително езикознание ХХІІ, 1997,№ 2

Дреслер и др. 1987 : W. U. Dressler, W. Mayerthaler, O. Panagl, W. U. Wurzel., Leitmotifs in Natural Morphology, Amsterdam/Philadelphia, 1987.

Дреслер 1988: W. U. Dressler, Zur Bedeutung der Sprachtypologie in der Natürlichen Morphologie. In: Lüdtke J (ed.) Energeia und Ergon. Sprachliche Variation- Sprachgeschichte-Sprachtypologie, Vol.ІІІ, Narr, Tübingen

Майерталер 1981 : W. Mayerthaler, Morphologische Natürlichkeit. Wiesbaden, 1981.