Кръстени с огън в Матей 3:11

Този контекст е призив към покаяние, а голяма част от присъстващите, на които беше обещано кръщение с огън, не желаеха да се покаят. Йоан Кръстител потапяше хората във водата, в знак на тяхното покаяние и като подготовка за идващото Божие царство (Матей 3:2, 6). ( Евреите са използвали кръщението, тогава, когато хората от нееврейски произход са искали да приемат юдаизма, но Йоан настояваше дори и религиозните евреи да дойдат при Бог при същите условия както и езичниците (виж 3:9.) Йоан предупреждаваше евреите за идващия Божи гняв (3:7) и ако те не пренасяха плодове (3:8), тогава Божията брадва на осъждение щеше да ги отсече и хвърли в огъня (3:10; вижте 12:33). Безплодните дървета са непотребни, освен за огрев. Но плявата едва ли можеше да се използва за гориво (тя изгаряше бързо), но плявата, за която говореше Йоан щеше да изгорим с „неутолим“ – вечен – „огън“ (3:12).

В стиховете преди и след разглеждания стих, „огънят“ представлява огън от ада (3:10, 12). Когато Йоан Кръстител говори за кръщение с огън, той използва образа на осъждението, който откриваме в целия абзац. Не забравяйте, че тук, слушателите на Йоан не са покаяни хора (3:7). Месията идва, за да даде на своите слушатели двустранно кръщение, а отделните членове на неговата аудитория, ще го преживеят по различен начин. Някои може и да се покаят, да се съберат в житницата и ще приемат Духа. Онези, които не се покаят, ще бъдат плявата, отсечени дървета, и ще приемат огън!
6. Подражаване на Бог в Ефесяни 5:1
Този пасаж ни призовава да подражаваме на Бог по начин, по който децата подражават на баща си. Текстът е и конкретен относно начините, по които трябва да подражаваме на Бог: ние трябва да прощаваме, така както Бог ни прости в Христа (4:32) и да се обичаме, така както Христос ни възлюби, с жертвоготовност (5:2). За наше щастие, текстът не ни кара да подражаваме на Бог като това да сме всемогъщи или да присъстваме навсякъде по едно и също време!
7. Да се противим на дявола в Яков 4:7; 1 Петрово 5:8-9; Ефесяни 4:27
Яков противопоставя мъдростта от Бога (3:13, 17-18; „отгоре“ е типично еврейски начин да се каже „от Бог“) със заядливата мъдрост, която е от дявола (3:14-15). След това, той предупреждава слушателите си, да не се опитват да се придържат и към двете, като нещо съвместимо. Онези, които следват, както Божията, така и светската мъдрост едновременно, са духовни прелюбодейци (4:4).

Да се подчиняваме на Бог и да се противим на дявола (4:7) означава да се отречем от злите светски начини да се отнасяме един към друг и да предпочитаме благородния подход, който идва от Бог. За да възприемем този нов начин на отношение към другите хора означава да се покаем (4:8-10). 1 Петрово се отнася до една ситуация, при която християните биват преследвани (1 Петрово 4:12-16). В 1 Петрово 5:8-9, очевидно дяволът се опитва да сломи вярващите като ги отклони от вярата. Да се противим на дявола означава да устоим на гонението.

В контекста на Ефесяни 4:27, човек се противи на дявола като откаже да мами или да се ядосва на вярващите си събратя (4:25-26); в целия контекст на Ефесяни, тази част се отнася за „духовната битка“ (6:11-14, 18).
8. Божията армия от скакалци в Йоил 2:9
Въпреки че третата глава на Йоил като че ли говори за една бъдеща война, глави едно и две описват една нахлуваща армия, една опустошителна напаст (Йоил 1:4; 2:25). Този текст не описва църквата като духовна армия от благовестители (една истина, за която се споменава в много други библейски пасажи). Той описва скакалците като наказание върху земята поради греха на Божия народ.
9. Силата на слабия в Йоил 3:10
Този пасаж не подканва слабите праведници да укрепнат, нито пък говори за Божията сила, която се изявява в нашите слабости (колкото и да е основно за вярата това библейско послание). Бог говори осъдително на народите, които са се събрали срещу неговия народ за последна война (Йоил 3:9). Бог подигравателно кани враговете на Неговия народ да се съберат срещу Него, да укрепят оръжията си и себе си, докато на практика те са напълно слаби пред Него. След това, Той обещава да ги унищожи. Той всъщност се подиграва на неприятелите на неговия народ, защото ги кани на съд (3:12-14).
10. Вавилонският владетел в Исайя 14
Цялостният контекст на този пасаж ни дава да разберем, че Исайя се отричат от един владетел, въпреки че не ни го заявява направо. Подобно на много други древни израелски пророци, Исайя включва пророчества, отправени срещу различни народи: Вавилон (Исая 13-14), моавците (Исая 15-16), Дамаск (Исая 17), нубийската и египетската империи (Исая 18-20), отново Вавилон (21:1-10), Едом (21:11-12), Арабия (21:13-17), Ерусалим (22) и Тир (23). Исая 14:3-4 ясно ни казва, че следващото пророчество се отнася за владетеля на Вавилон – един потисник (14:4), владетел (14:5), който е завладял други народи (14:6). След като той бъде победен, народите се радват (14:7), говорейки в преносен смисъл, дори дърветата на Ливан ликуват, защото той няма повече да ги сече, за да осъществи строителния си проект (14:8). Колко много е господ е смалил този цар, като е счупил тоягата и скиптъра му (14:5)!

Текстът ясно говори, че той е мъртъв: той отива в Шеол, царството на мъртвите (14:9), и другите владетели там се радват, че владетелят, който ги е победил, е мъртъв като тях (14:9-10). Неговото великолепие и възвишеност са съкрушени, неговите свирачи на арфи са затихнали, сега той гние с червеите, които изяждат неговата плът (14:11)—той е труп. Това описание не съответства съвсем на описанието на дявола, но то съответства на един човешки владетел, който се е издигнал толкова много и след това е снижен поради високомерието си.

Подобно на Израел, чието великолепие бе хвърлено от небето до земята (Плачът на Еремия 2:1), този владетел също е хвърлен от небето на земята. На този етап някои читатели смятат, че темата представлява буквално падане от небето, в който случай, казват те, този стих трябва да се отнася до паднал ангел, като дявола например. Но радостните възгласи на ливанските кедри в 14:8 едва ли са буквални, нито образа на мъртвите владетели, които се надигат от престолите си в царството на мъртвите в 14:9 (все още ли са коронясани)? Еврейската поезия е обрисувала картини с думи, както и днешната поезия. За разлика от непоетичните пасажи в Исайя, поетичните са изпълнени с преносни фигури на речта. На други места също се говори за преносно падане от небето, в повечето случаи, без това да се отнася за дявола (Амос 9:2; Матей 11:23; Лука10:15).

Царете на Вавилон, подобно на други древни царе от близкия изток, всъщност са претендирали, че са божества (сравнете примерно с Данаил 3:5; 6:7). Да твърдиш, че си божество като утринната звезда или потомство на божеството – слънце или бог на зората е нещо неестествено за един древен владетел от близкия изток, но Исайя дава това название само като презрителна подигравка: „Бедният вавилонски цар! Ти възлезе на небесата, но беше отсечен до земята! Опита се да се издигнеш над Всевишния, но умря като обикновен човек!“ ( сравнете подобни думи в Псалм 82:6-8). Стихове 12-14 се отнасят до вавилонския цар, както и предишните стихове: той някога е завладявал народите (14:12), искал е да бъде коронясан на свещената планината (най-вероятно това се отнася до бъдещето завоевание на Сионската планина в Ерусалим) (14:13), но се е снишил до Шеол, царството на мъртвите (14:15).

Следният контекст обяснява смисъла на тези думи дори по-обстойно: това е „човекът“, който всяваше страх в сърцата на народите (14:16), „човекът“, който чрез завоеванията си запустяваше земите, унищожаваше градовете, отвеждаше хората в плен (14:17). За разлика от владетелите на другите народи, които поне бяха погребани с почит, в царски гробници, (една последна почит, която е от голямо значение за древните народи и тяхното чувство за чест), а трупът на този цар беше изхвърлен на открито, за да изгние, смачкан под нозете като наказание за жестокото унищожение, което той докара на собствения си народ (14:18-20). Неговите потомци и онези хора от неговия народ – Вавилон – ще бъдат поразени (14:21-22). Текстът не може да е и по- ясен, поставен в съответния контекст: това ясно пророчество срещу царя на Вавилон (14:3-23) щеше да се изпълни в определеното време, а Божият подтиснат народ щеше да бъде оправдан.

Въпреки яснотата на текста, някои читатели се отдават толкова много на предходното им разбиране за текста, че са готови дори да заобиколят контекста. „Е, добре, може и да се отнася за царя на Вавилон, но може и да се отнася и за дявола“. протестират те. Но защо трябва този текст да се отнася за дявола? Има ли нещо тук, което да не може да се отнася до един земен владетел, който се издига? Съдържат ли някои от посланията скрити пророчества срещу дявола, насочени срещу другите народи (13-23)? Дяволът просто земен завоевател ли е бил, заведен в царството на мъртвите, след като е бил изхвърлен от небето (14:12, 15)?

„Но всички ние знаем, че Луцифер се отнася за дявола и че дяволът каза, че ще се възвиси до небето“, протестираше един студент.

„Как знаем това?“ Отвърнах аз.

Възгледът, че „Луцифер“ се отнася за дявола и че дяволът обещава да се издигне до небето се основава на тълкувание на превода Кинг Джеймс на Библията. Ако „Луцифер“ се появяваше тук, то това щеше да бъде единственото място в Библията, но всъщност, той не се появява тук. Еврейският текст не говори за „Луцифер“ на това място. Това е латинско наименование за „утринната звезда“, която е използвана в Кинг Джеймс версията на Библията. Дори и да приемем, че този текст „също“ се отнася за дявола, защо тогава много от читателите го цитират като текст, който се отнася за дявола, а не като текст, който казва нещата направо, а именно, това, че говори за един грешен човек? Може би, ако приложим този текст като предупреждение срещу човешката гордост, много хора няма да искат да проповядват от него по-вече от колкото проповядват от заобикалящите го глави (което е наистина нещо малко!)

Неспособни да обяснят нещата в Исайя 14, някои студенти заявяват, че Исая 14 трябва да се отнася за дявола, защото Езекиил 28 се отнася за дявола. В този аргумент има две заблуди. Първо, възможно е Езекиил 28 и други пасажи да се отнасят за падението на дявола, без това да се отнася за Исая 14. Никой не отрича, че някои текстове в Библията говорят за паднали ангели, но това не е темата в Исая 14. Втората заблуда в този аргумент е, че Езекиил 28 също не е един от текстовете, които се отнасят за падналите ангели.

Всъщност, този довод, както ще видим, не е точен. Ридаещият нарича този владетел високомерен поради мъдростта си и съвършенство на хубостта му (28:12, 17) — така както Тир претендира, че е съвършен по хубост (27:3-4, 11) и е пълен с мъдрост, носеща богатство (28:3-4), самопровъзгласяваща се мъдрост, която кара владетеля да мисли, че е бог (28:6), въпреки че той е само едно човешко същество (28:8-10). Този владетел беше в Едемската градина, градината на Бог (28:13), която според привържениците на тълкуванието за дявола смятат, че трябва да се разбира буквално. Но това твърдение не е истина. Адам и Ева, които също търсеха равенство с Бог (Битие 3:5), също живяха в Едем, а Езекиил сравни високомерието на тирския цар с това на първите хора.

Друго тълкувание е много по-добро от тълкуванието за дявола и тълкуванието за Адам: Езекиил ясно сравнява царят на Вавилон с херувим (28:14-15). Битие не нарича нито Адам, нито змията херувими, но със сигурност говори за херувими в градината: Божиите ангели, поставени на онова място, за да държат Адам и Ева навън след грехопадението. (Битие 3:24; сравнете с Езекиил 28:14-15 Нова Интернационална Версия: „херувим пазител“). С други думи, това е един престижен образ в Божията градина. („божият свят хълм“ -- 28:14 —може да се отнася за Сионската планина, защото често в Писанието, този образ ни напомня за херувима, който беше поставен върху ковчега на завета в храма. Съвършенство докато се намери беззаконие - 28:15 — може също да е част от образа на херувима.)

Някои протестират, че царят не може просто да се сравнява с някакъв си величествен ангел в Едем. В текста се споменава херувим и затова същият трябва да се тълкува буквално. Онези, които настояват за това, че всички подробности за такива пророчества трябва да се тълкуват буквално, обаче, не са последователни в това как тълкуват други препратки, свързани с Едем в главите, намиращи се в близост до този текст. Самата книга Езекиил е изпълнена с графични, поетични образи и метафори (сравнения, при които, едно нещо се назовава по друг начин, без да се използват сравнението „като”), едно, от които е, че фараонът е бил дърво в Едем, божията градина (Езекиил 31:1-18; той също е и морско чудовище, 29:3-5). Описвайки различни образи от разказа за грехопадението на Адам и Ева, пророчествата на Езекиил говорят както за грандиозния херувим така и за най-великите дървета в Едем (вероятно дървото на живота или дървото за познаване на добро и зло?) Вероятно привържениците на теорията за тълкуването на дявола като образ, отстояват доводите си с това, че да си в Едем е свързано с дявола в Езекиил 28, но не и в Езекиил 31, защото те могат да нагласят само Езекиил 28 спрямо техните възгледи. (Някои цитират „свирките“ по тялото му, но това се основава само на един превод, а като че ли точно тук еврейският текст не е в подкрепа на това твърдение.)

Украсяването със скъпоценни камъни (28:13) загатва за голямото богатство на Тир, на други места, описано като величествена армия (27:4-7, 24) и търгуване с различни стоки, включително и скъпоценни камъни (27:16, 22). Грехът в 28:15 е грехът на интересите на търговците от Тир (28:16), неговата „неправедна търговия“ (28:18 НИВ), на други места, където се говори за това са 27:2-36; 28:4-5; сравни с 26:17. Гордостта на царя заради неговата хубост (28:17) напомня за гордостта на тирския цар, който претендира, че е бог, а в същото време е просто един човек (28:2), горд поради богатството, което Тир е натрупал чрез търгуване (28:5). Този огън ще слезе от владетеля на Тир (28:18), така както древните градове са били обикновено унищожавани, чрез огън, по средата на града (примерно, Амос 1:4, 7, 12; 2:2, 5 -- особено Амос 1:10, срещу Тир).

Езекиил говори за един надменен човешки владетел. Този цар се възвеличава поради гордостта си, но е смъкнат. За свалянето му се говори по-ясно в пророчеството, споменато по напред в главата (28:2-10). Той твърди, че е бог, седящ на божието седалище всред моретата, (28:2; Тир е бил извън морския бряг на Финиция). Бог осмива този владетел чрез Езекиил: Мислиш, че си мъдър колкото Бог (28:6), но Бог ще осъди този владетел чрез други народи (28:7). Тогава ще претендира ли той още, че е Бог пред онези, които ще го убият (28:9)? Той е „човек”, а не бог и ще умре от ужасна смърт (28:8-10). Това едва ли е описание на дявола, един безсмъртен дух. Това е един земен владетел, който твърди, че е бог, който ще научи, че е смъртен, когато Бог изпрати присъдата си над Тир. Това е един земен владетел, който твърди, че е бог, но който ще научи, че е смъртен, когато Бог осъди Тир.

Дори и тези два пасажа да се отнасяха както за дявола така и за земни владетели, въпреки че в контекста те не се отнасят, защо защитниците на този възглед доста често прилагат тези пасажи за дявола и никога не ги отнасят до земните владетели, които са били съдени от Бог заради тяхната подлост? Нима примерите на човешката наглост няма да създадат по-интересни пасажи за проповядване или поучение, които да са по- достъпни до нашите сърца? Смятам, че много вярващи просто допускат, че тези пасажи се отнасят за дявола, защото сме ги чували да се тълкуват така по този начин, но много от нас, никога не са ги изследвали обстойно в контекста. Каквито и да са техните възгледи, аз не вярвам, че някои от читателите няма да разбере правилно нашата мисъл: този пасаж има широк контекст, свързан със заобикалящите го глави, а нашите недостатъци, свързани с изучаването на Библията не ни позволяват да изучаваме книгите на Библията по реда, по който Бог ги е вдъхновил да бъдат написани.
12. Подкрепяни, с цел да сме доволни във Филипяни 4:13
Един футболист в християнски колеж се приближил до професора си по теология доста обезпокоен. Неговият треньор насърчил отбора с думите: „За всичко имам сила чрез Онзи, Който ме подкрепя“ , цитирайки Филипяни 4:13. Въпреки това, отборът изгубил няколко мача, а ученикът не можал да разбере защо отборът не печелел винаги, защото те „имали за всичко сила чрез Христа“. Разбира се, проблемът не е в текста, но начинът, по който играчът и треньорът му са гледали на него. Футболистът разбрал, че Павел е имал в предвид неща като печелене на футболни мачове.

Благодарейки на филипяните за това, че му помагат (4:10, 14), Павел отбелязва, че се научил да е доволен от малкото и многото (4:12). Той можеше да направи всичко чрез Христа (4:13). В този контекст, той казва, че чрез Христа, той е могъл да се радва, независимо от това дали има малко или много. Днес, ние трябва да се научим да се радваме във всяка ситуация, знаейки, че Христос ни дава сила, за да издържим: независимо дали сме преследвани, дали ни се присмиват или губим на футболен мач.

Павел ни убеждава, че никой не може да бъде спасен, освен, ако не чуе това слово, което е христовото послание (10:14-15), „благовестието“ на свидетели (10:16). Това също е „словото“ в техните уста и сърца, чрез което те са спасени (10:8-10). Вярата може да дойде единствено чрез слушане на това слово, благовестието христово (10:17). За разлика от предишния стих, в Евреи 11:1, където думата „вяра“ в контекста означава постоянна вяра, то този пасаж се отнася за спасителна вяра. Човек не може да бъде спасен, докато не чуе истината за Исус.

В контекста ние откриваме, че Павел иска да каже, че духовните дарби ще преминат не когато опознаем Бог както Той ни познава, но когато Го видим лице в лице (13:12, когато няма повече да гледаме като в огледало, както е в настоящето - вижте 2 Коринтяни 3:18, единственото място, където Павел използва термина отново). С други думи, духовните дарби трябва да продължат докато нашият Господ се завърне в края на века. Те трябва да останат нормална част от нашата християнска опитност в настоящето.

Едно по-обширно изследване на контекста разкрива дори повече от онова, което Павел има в предвид в този пасаж. В глави 12-14, Павел се обръща към онези, които злоупотребяват с определени духовни дарби и ни убеждава, че Бог е надарил всички членове на Христовото тяло с дарби, за изграждане на Божиите хора. Онези, които използваха дарбите, за да наранят други хора, злоупотребяваха с тези дарби, които Бог бе дал, за да помага на другите. Ето защо Павел написва три параграфа за любовта, по средата на текста, в който обсъжда духовните дарби: дарбите са непотребни, ако липсва любов (13:1-3). Любовта назидава (13:4-7), дарбите са временни (само за този век), но любовта е вечна (13:8-13). Ние трябва да търсим най-добрите дарби (1 Коринтяни 12:31; 14:1), а любовта ни дава проникновение да видим кои дарби са най-добри във всяка една ситуация – дарби, които да изградят другите.

Контекстът на цялото Павлово послание развива тази тема по-обстойно: описанието, което Павел прави на любовта в 1 Коринтяни 13:4-7 се различава коренно от предшестващото описание, което авторът прави на коринтяните в своето послание, а именно че са плътски, горделиви и т.н (1 Коринтяни 3:3; 4:6-7, 18; 5:2). Християните в Коринт, както и църквата в Лаодикия, която ще се появи по-нататък (Откровение 3:14- 22), са притежавали доста добри качества, но им е липсвало нещо, което е било най- съществено: смирението на любовта.

Други пасажи може и да наблягат на това колко е важно да се вярва на Бог в настоящето (като жената с кръвотечението, която се докосна до дрехата на Исус ), но това не е смисъла на този пасаж. Първо, английската дума „сега“ не е прилагателно, но е наречие. Следователно, ако тя изобщо се отнася до време, то английският текст не означава „вяра, която действа в момента“, но „вярата понастоящем е“ (така например, „сега“ не описва вяра). Второ, текстът не е бил написан на английски. Той е бил писан на гръцки, а гръцката дума, която е преведена като „сега“ на това място, няма нищо общо с време. Тя просто означава „но“ или „а“ – „а вярата е“ („а“ на това място е същото като „и живели някога“ — тази конкретна гръцка дума не е свързана с време.) Известните проповедници очевидно са бързали толкова много да изявят доктрината си, че дори и не са се погрижили да погледнат този стих на гръцки.

От контекста става ясно, че този стих се отнася за бъдеща награда, а не за настояща. Първите читатели на евреи претърпяха големи страдания (Евреи10:32-34), но някои от тях вече не следваха Христос с цяло сърце, а някои имаше опасност и да отпаднат (10:19-31). Следователно, писателят увещава читателите да не изоставят надеждата си, която Бог ще възнагради, ако те са постоянни във вярата (10:35-37). Той вярваше, че те ще постоянстват във вярата си вместо да отпаднат и да бъдат унищожени (10:38-39). Това постоянство във вярата, беше нещото, което държеше Божиите обещания за бъдещето, видът вяра, която големите герои на вярата бяха показали в миналото: примерно, ние знаем, че Енох имаше такава вяра, защото Библията ни казва, че той беше угоден на Бог, и никой не може да е угоден на Бог, ако няма такава вяра (11:5-6).

Повечето примери за вяра в Евреи 11 глава са примери за постоянство във вярата, за една надежда за бъдещо възнаграждение. Аврам напусна земята си, за да търси град, чиито проектант и строител беше Бог (11:8-10). Йосиф гледаше напред към излизането на евреите, което щеше да се случи много след смъртта му (11:22). Мойсей отхвърли настоящите богатства заради една бъдеща награда (11:24-26) и т.н. Авторът завършва посланието с тези герои на вярата, които страдаха и умряха, без да видят освобождение в настоящия им живот (11:35-38). Всъщност, въпреки че историята похвалва вярата на всички герои от тази глава, авторът заявява, че никой от тях не получи онова, което Бог им бе обещал (11:39-40).

Най-накрая, авторът посочва най-големият герой на нашата вяра – начинателят и усъвършителят на нашата вяра, който понесе кръста, надявайки се за бъдещата си награда, а именно радостта от въздигането му отдясно на Бог (12:1-3). Ако всички тези мъже и жени са издържали в миналото, защо тогава евреите са се уплашили от проливането на кръвта им (12:4), от изпитанията, които са били само Божието временно дисциплиниране (12:5-13)? Вместо да отпаднат (12:14-29), поради гонения, те са стояли твърдо в Христа, без да се колебаят в надеждата на тяхното призвание. „Вярата“ в този контекст не означава моментен изблик на убеждение в нещо, но постоянство, изпитано от изпитанията и времето, вяра, която устоява заради Божиите бъдещи обещания.
16. Чукане по вратата в Откровение 3:20
Тук Исус не чука на вратата на отделния вярващ, но по-скоро на вратата на една църква, която се държеше като невярваща. За разлика от една друга църква, за която Исус беше оставил отворена врата, канейки ги в неговото присъствие въпреки лъжливите обвинения на техните гонители (Откровение 3:8), в този случай църквата го беше заключила навън. Гостоприемството на древните народи изискваше хората да споделят храната си с техните гости, но лаодикийската църква беше заключила Исус навън с арогантната си самонадеяност (3:17-18). Той искаше тези християни да се покаят и да покажат, че имат нужда от него (3:19).

Това не прави вярата на онези, които са доведени при Христа въз основа на този стих незаконна. Принципът е валиден, че не тълкуванието на един стих ги е обърнало към Христа, а посланието на благата вест. Но тук важи принципа, че ако тълкуваме погрешно даден стих, то ние не научаваме какво иска да ни каже определен пасаж. Възможно е да има днес високомерни църкви, които са заключили Исус отвън.

Вероятно, в идеалния случай, всички християни трябва да носят Божието послание на помирение, но на практика повечето християни в Коринт не го правеха. Коринтските християни действаха като невярващи, затова Павел и неговите съработници бяха представители на христовата праведност пред тях, така както Христос представи нашия грях на кръста, вместо нас (5:21). (Павел използва хипербола, фигура на речта, която означава „риторично преувеличаване, с цел нагледно да се подчертая дадена идея“).

Но дори и Песен на Песните да е символ на Христа и Неговата църква, както някои предполагат, то „роза Саронова“ и „долинският крем“ не биха могли да се отнасят за Христа. Както гласи преводът в НИВ, именно невястата е тази, която заявява: „Аз съм роза Саронова, долински крем“ — тоест, толкова красива колкото най- красивото цвете, защото нейният младоженец я е накарал да се чувства обичана, въпреки нейната несигурност (1:6). Младоженецът също я сравнява с мак (2:2; 7:2). Тя сравнява неговото приближаване като такова на човек, който се движи сред маковете (2:16; 6:2-3; той също прилага този образ за нея в 4:5). Дори и „Песен на Песните“ да е една алегория за Христа и Неговата църква (което е малко вероятно), „роза Саронова“ не би се отнасяло да Христа, но до Неговата църква. По всяка вероятност, това е един пример за един красив романтичен език, който може да бъде използван от един вдъхновен автор за неговата невяста, пример за вдъхновен наръчник, подчертаващ значимостта на романтичната любов в нашите бракове в днешни дни.

Какво означават „връзването“ и „развързването“ в този контекст? В контекста, Исус посочва, че ако някой християнин живее грешен живот, то неговите братя трябва а се противопоставят на този грях. Ако той откаже да слуша, то тогава трябва да се доведат и други християни, за да има двама или трима свидетели, ако се наложи проблемът да се представи пред цялата църква. Ако, въпреки противопоставянето, направено с любов, този човек откаже да се покае, то църквата трябва да премахне този човек, за да може той да се покае (Матей 18:15-17). В този контекст, Исус заявява, че каквото „вържем“ или „развържем“ на земята, същото нещо вече ще е „вързано“ или „развързано“ на небето – тоест, при тези обстоятелства, църквата ясно действа според Божия авторитет (18:18). Понеже термините „връзване“ и „развързване“ буквално се отнасят до хвърляне в затвора или освобождаване от затвора на хора, а еврейските учители са използвали тези термини, за да опишат своята законна власт, то тези термини имат ясен смисъл в този контекст: църквата трябва да дисциплинира членовете, които съгрешават, като ги отлъчи от участие в църковните работи ако те продължат да грешат без да се покаят.

„Двамата или тримата“, които се молят в този контекст (18:19) се отнасят до двама или трима свидетели (18:16). Аз четях този пасаж и се тревожех, че моите молитви ще бъдат по-малко ефективни, ако не можех да намеря някого, който да ме подкрепи в молитва. Чудех се защо собствената ми молитва нямаше да бъде достатъчна. Но този стих не посочва, че молитвата е ефективна само когато се молят най-малко двама души. Този стих ни обещава, че дори и да има на разположение само двама души, които да се молят и дори ако молитвите или действията на хората на земята са такива, че се наложи някой човек да се оттегли от църквата, то Бог ще подкрепи своите служители, които са упълномощени от Него.

Вероятно, тук става въпрос за конкретна молитва, чрез която Бог ще доведе човека, който е отстранен от общение до покаяние и възстановяване. Ако това е така, то Исус умишлено прави разлика между отношението, изисквано от Неговите последователи и това на двамата или тримата свидетели в Стария Завет, които е трябвало първи да хвърлят камък по онези хора, срещу които са свидетелствали (Второзаконие 17:7). Вероятно прибягвайки до една еврейска поговорка, която се е използвала през ранните векове на тази епоха – „Когато двама и трима се съберат да изучават Божия закон, Той е между тях“ – Исус уверява последователите си (по-конкретно свидетелите), че Той присъства дори и в трудни моменти на църковно дисциплиниране (Матей 18:20). Разбира се, принципът на отговорената молитва се отнася и до други молитви, но той говори конкретно за „двама или трима“, защото има в предвид „двамата или тримата“, които току що е споменал.

Въпреки че няма достатъчно място тук, за да коментираме повече по този въпрос, този пасаж не подкрепя широкоразпространената практика за „връзване“ на демони, както това се прави в наши дни. Докато „връзването на демони“ по начина, по който това се практикува в наши дни, няма подкрепа от самия текст, то в същото време, тази практика се появява в някои древни магически текстове, което я прави дори по- подозрителна. Когато Исус заявява, че е „вързал силния“ (Матей 12:29), той не казва първо на Сатана: „Аз те връзвам“ преди да е изгонил демоните. Той вече е победил силния чрез превъзмогване на изкушението и чрез подчинение на волята на Отца, следователно, той беше свободен, за да упражни своята власт и да изгони демоните.
26. Идването на Исус след неговото възкресение в Йоан 14:3
Исус казва на учениците си: „В дома на Отца ми има много обиталища“ (14:2; „обиталища“ идва от латински – не се намира в оригиналния гръцки текст.) Исус обещава, че ще приготви място за Неговите ученици, но ще се върне и ще ги вземе, за да бъдат с него там, където е той (Йоан 14:2-3). Обикновено, днешните читатели допускат, че тук Исус говори за бъдещето си идване, когато ще дойде на вземе или за новата земя. Ако тези стихове съществуваха самостоятелно, то това тълкуване щеше да има смисъл толкова колкото всяко друго виждане, защото преди всичко Исус често говореше за второто си идване и за това, че ще бъдем с него завинаги.

Но контекстът посочва, че Исус говори за едно по-ранно идване тук: за това не само да сме с Исус след като Той се завърне в бъдеще, но да сме с Него в нашето ежедневие в настоящето. Как може да стане това?

Петър иска да следва Исус навсякъде, където отиде той, но Исус му казва, че ако Петър иска да го последва там, където той отива, то това означава да го последва до смъртта (Йоан 13:31-38). Независимо от това, Петър и другите ученици не трябва да се страхуват. Те трябва да се доверят на Исус по същия начин, по който се доверяваха на Отца (14:1). Той ще приготви обиталище за тях в дома на Отца и след това ще се върне, за да ги приеме (14:2-3). „И вие знаете за къде отивам и пътя знаете“ (14:4). Вероятно, подобно на нас, учениците са били изумени, а Тома говори вместо тях: „Господи, не знаем къде отиваш; а как знаем пътя?“ (14:5) Затова Исус разяснява къде отива, а именно при Отца (14:6), а Той отива там като умира на кръста, но ще се върне след това, за да им даде Духа (14:18-19; 16:18-22). Как ще стигнат те до Отец? Като дойдат чрез Исус, който е пътят (14:6).

Ние често цитираме Йоан 14:2-3 като доказателство за бъдещето завръщане на Исус и обратно ние цитираме Йоан 14:6 като доказателство за спасението. Но ако проследим разговора, то се разбира, че поне за единия стих грешим. Йоан 14:2-3 гласи, че Исус ще ги вземе там, където Той отива, но 14:6 ни казва къде отива той и как неговите последователи ще стигнат до там: Той отива при Бог Отец, а ние стигаме до Бог, когато се спасим чрез Исус (14:6). Ще стигнем ли до Бог само когато Исус се завърне в бъдеще или вече сме дошли при Него чрез вяра? Цялостният контекст разяснява тази идея. Ние влизаме в дома на Отец, когато станем последователи на Исус Христос.

В контекста на цялостното Евангелие на Йоан, няма причина да допускаме, че „дома на Отец“ се отнася за небето, въпреки че това може да е загатване за храма (Йоан 2:16) или за семейството на Отец (Йоан 8:35; а ние сме неговия нов храм и неговото семейство). Исус продължава с обяснението на „обиталище“ (НИВ: „места“) по-ясно в контекста, който следва. Гръцката дума за обиталище, използвана в 14:2 се появява още на едно място в Новия Завет – в същия този контекст в 14:23 и е част от обстойното обяснение на Исус в 14:2-4. „Ако Ме люби някой, ще пази учението Ми; и Отец Ми ще го възлюби, и Ние ще дойдем при него и ще направим обиталище у него“. (14:23). Този глагол се среща изцяло в Йоан 15:1-10: „Пребъдвайте“ в Христа и нека Христос да „пребъдва“ във вас. Всички ние знаем, че Исус ще се върне някой ден в бъдеще, но ако прочетем останалата част от Евангелието от Йоан, то ще разберем, че Исус се върна при тях от Отца след възкресението, когато даде на учениците Духа, мира и радостта (20:19-23), така както беше обещал (14:16-17, 26-27; 16:20-22). Това е единственото завръщане, за което споменава контекста (14:18 в контекста на 14:15-27; 16:12-24).

Какъв е истинския смисъл на Йоан 14:2-3? Този пасаж не се отнася за това, че Исус ще се завърне и ние ще бъдем с него един ден – въпреки че това учение е истина и за него разбираме от други текстове. Пасажът говори за това, че Исус се завърна след възкресението си, за да може християните да имат живот с Него (14:18-19), за това, че той вече ни е взел в своето присъствие и ние можем да преживеем действителността на Неговото присъствие в този момент и завинаги. Това означава, че същият Исус, който изми нозете на учениците си в предишната глава, който поучаваше, изцеляваше и пострада за нас, е с нас в този момент. Той ни кани да се доверим на неговото присъствие сред нас.

И така преди да прочетем стиха от Исая 7:14, използван от Матей, трябва много внимателно да изследваме какво точно има в предвид Исая 7:14 в контекста. (Ако това упражнение ви прави да сте нетърпеливи, то може да преминете към заключението, но уверете се, че ще се върнете и ще проследите последователно разсъжденията ни.) Въпреки че Матей 1:23 ясно говори за това, че Исус е роден от девица (гръцкият термин е ясен), учените спорят дали еврейските думи в Исая също се отнасят за „девица“ или в по-широкия смисъл се отнасят за „млада жена“. Заради самия аргумент, ние ще избегнем този вариант и ще се занимаваме само с контекста.

Царят на Асирия незаконно навлезе на територията на Израел (царството на Самария) и Сирия (Арам, царството на Дамаск). Осъзнавайки, че са в беда, те се опитаха да убедят царят на Юдея (царството на Йерусалим) да се присъедини към тях в борбата им против асирийците. Когато се оказа, че той няма да им съдейства, те се опитаха да го заставят да се присъедини към тяхната коалиция. По това време, Бог изпрати пророк Исая при Ахаз, цар на Юда, за да го предупреди да не се присъединява към коалицията на Израел и Сирия. (Имайте в предвид, че Юда и Израел бяха две отделни държави в този момент от тяхната история.) Сирия или Арам (представяна от нейната столица Дамаск) и Израел или Ефрем (представяна от Самария) щяха да бъдат победени скоро след това (7:4-9).

Исая дори предложи на юдейския цар Ахаз знамение, с което да потвърди, че Арам и Израел скоро ще паднат (7:10-13). Знамението беше такова, че да привлече вниманието на Ахаз: една жена щеше да зачене и да роди син и да го нарече Емануил, „Бог с нас“ (7:14). Преди синът да разпознае доброто от злото, докато все още яде сгъстено мляко (7:15; това е било по времето на Исая, 7:21-25), асирийският цар ще опустоши Арам и Израел (7:16-20). С други думи, детето щеше да се роди по времето на Ахаз. Но щом е така, защо синът беше наименуван „Бог е с нас“? Може би поради това, че всички деца на Исая имаха символични имена (8:18), така както децата на Осия бяха пророчески знамения за северното царство на Израел през горе-долу същия период (Осия 2:4-9). Ще се върнем към тази тема по-късно в нашите разсъждения.

След като каза това пророчество на Ахаз, Исая беше изпратен при една „пророчица“ (най-вероятно това е неговата млада жена, която може също да е имала дарбата пророкуване) и тя забременя. Те наименуваха сина „Махер-шалал-хаш-база“, което означава „Тичай на корист, бързай на грабеж“. Бог му каза да назове детето по този начин и това да бъде знак за Юда, че Бог скоро щеше да предаде враговете на Юда в ръцете на асирийската армия. Преди момчето да стане достатъчно голямо, за да произнесе думичките „мама“ и „тате“, Асирия щеше да плячкоса Арам и Израел (8:1- 10). С други думи, собственото дете на Исая щеше да бъде знамение за Ахаз: неговото раждане щеше да бъде последвано от опустошението на земите на север, чиито жители опитвали да накарат Юда насила да се присъедини към тяхната коалиция. Юда трябваше да знае, че „Бог е с нас“ и че „плячката“ на Арам и Израел щеше да бъде отнесена „набързо“ (7:14; 8:3).

Защо тогава Матей е сметнал, че Исая 7:14 се отнася за Исус? Вероятно не поради същата причина, поради която ние често го правим. Ние отнасяме Исая 7:14 за Исус, защото никога не четем контекста, който е в непосредствена близост до пасажа. . Матей вероятно отнася този пасаж за Исус, защото той е преминал извън контекста в непосредствена близост до пасажа и е тълкувал в по-широкия контекст на заобикалящите го пасажи. Както споменахме по-рано, децата на Исая бяха „знамения“, всяко едно показващо на Юда какво Бог щеше да направи (8:18). Непосредственото знамение на Бог, че Той е с Юда, щеше да бъде завладяването на техните врагове на север, а заключителното действие на Бог, чрез което Той щеше да покаже, че е с тях, щеше да се случи тогава, когато самият Бог дойде да бъде сред тях. В следващият пасаж Исая говори за една надежда, която се простира извън Юда, дори до северното царство на Израел (9:1-2), един побеждаващ цар, едно дете, което щеше да се роди в дома на Юда (9:3-7). Той не само щеше да се нарече „Бог с нас“, подобно на другите Му имена, които точно се отнасят за Него, „Могъщ Бог“ също се отнася за Него (9:6, едно наименование на Бог, което също откриваме в контекста, 10:21). Този Давидов цар (9:7) щеше да бъде Бог в плът (9:6). В древния Близък Изток, където Израел изглежда доста странен, защото не се обръща към други богове, Исайя не би рискувал да нарече царя „Могъщ Бог“ ако няма точно в предвид, че самият Бог ще дойде и ще царува като един от наследниците на Давид. Матей е прав, но не поради причината, поради която ние предполагаме.

Някои критици на Матей, които вярват, че той просто не е познавал контекста, са скептично настроени. Ще е добре да им посочим, че Матей показва познанията си на контекста само три глави по-нататък. Там той прилага един пасаж за Исус от Исая 9:1-2 (Матей 4:15-16), като показва, че контекстът на Исая 7:14 му е добре познат.
Заключение към глава 2
Както видяхме, контекстът променя съществено начина, по който ние тълкуваме всеки един пасаж. Но в повечето случаи контекстът трябва да премине извън текста, заобикалящ цитирания пасаж и да достигне до заобикалящите го глави и дори до ялата книга, в която се появява дадения пасаж. Така ние разгръщаме следващата глава, за да дискутираме едно по-голямо ниво на контекста, за което повечето читатели нямат необходимите умения.