Тълкувание на даниил. 11: 21-45

“И вмес­то не­го ще се из­диг­не един ни­що­жен чо­век, на ко­го­то не ще от­да­дат цар­с­ка по­чит, но той ще дой­де във вре­ме, ко­га­то са спокой­ни, и ще зав­ла­дее цар­с­т­во­то чрез лас­ка­тел­с­т­во.” (21)

“Н и­ щ о ж­ н и­ я т” с в е­ т о ­в е н в л а­ д е­ т е л

Кой е то­зи нов цар, на ко­го­то “ня­ма да отдадат цар­с­ка чест”, но в спо­койс­т­вие и чрез лас­ка­тел­с­т­во ще зав­ла­дее ця­ло­то цар­с­т­во? Под на­по­ра на Ве­ли­ко­то пре­се­ле­ние на на­ро­ди­те За­пад­на­та Рим­с­ка им­пе­рия е раз­д­ро­бе­на на час­ти. В 476 г. ко­ро­на­та на рим­с­ки­те це­за­ри пада от гла­ва­та на Ро­мул Ав­гус­тул - акт, кой­то сла­га край на Рим­с­ки­те гос­под­с­т­во. Но след ка­то пре­сел­ни­чес­ки­те въл­ни по­за­тих­ват, на сце­ната се по­я­вя­ва но­ва по­ли­ти­чес­ка си­ла - хрис­ти­ян­с­ка­та цър­к­ва в Рим.

Чрез сво­я­та дал­но­вид­на по­ли­ти­ка и чрез уди­ви­тел­на­та си спо­соб­ност да вли­за “под ко­жа­та” на вар­вар­с­ки­те кра­ле тя съ­у­мя­ва да на­ло­жи своя ав­то­ри­тет на ду­хо­вен и по­ли­ти­чес­ки во­дач на це­лия за­пад­ноев­ро­пейс­ки свят. Спо­ред про­ро­чес­т­во­то от­ли­чи­тел­ни­те осо­бе­нос­ти на нейно­то уп­рав­ле­ние са две. През ця­ло­то Сред­но­ве­ко­вие тя е има­ла пре­тен­ции за гос­под­с­т­во, но ни­ко­га не е ис­ка­ла да гле­дат на нея ка­то на им­пе­ра­тор или цар, за­що­то ка­то ду­хов­на ин­с­ти­ту­ция би тряб­ва­ло да стои над свет­с­ка­та; вина­ги е би­ла при­нуж­да­ва­на да “вър­ти ми­ли очи” на кра­ле­те и по­ма­за­ни­те от нея им­пе­ра­то­ри, за да осъ­щес­т­вя­ва це­ли­те си. Ка­то цар­с­т­во е би­ла “ни­щож­но”, за­що­то ни­ко­га не е има­ла на раз­по­ло­же­ние го­ляма войс­ка и ни­ко­га не се е раз­по­ла­га­ла на го­ля­ма те­ри­то­рия. Си­ла­та й се е крие­ла в не­що съв­сем дру­го - в ду­хов­но­то въз­дейс­т­вие, ко­е­то е уп­раж­ня­ва­ла върху на­род­ни­те ма­си.

П о б е д и , л ъ с к а т е л с т в а и с ъ ю з и

“И със си­ла­та на по­то­па ще бъдат по­ме­те­ни и стро­ше­ни пред не­го, да! Още и сам Кня­зът на за­ве­та. И след ка­то склю­чи с не­го съ­юз, ще пос­тъп­ва лъж­ли­во, за­що­то ще въз­ле­зе и ще преодо­лее с мал­ко лю­де.” (22, 23)

Тук са очер­та­ни три­те по­со­ки на дейс­т­вие на но­вия цар. Той ще по­ме­те ня­кои, ко­и­то про­ро­чес­т­во­то не на­и­ме­ну­ва, счи­тай­ки ги за поз­на­ти. Та­ки­ва мо­гат да бъ­дат са­мо пред­с­та­ви­те­ли на Бо­жия на­род, тъй ка­то те сто­ят в цен­тъ­ра на про­ро­чес­ко­то ви­де­ние. Но­ва­та по­ли­ти­чес­ка ин­с­ти­туция ще се пре­вър­не в ис­тин­с­ки по­топ за вер­ни­те Бо­жии лю­де.

Вто­ро­то дейс­т­вие е на­со­че­но сре­щу “Кня­за на заве­та” - Гос­под Исус Хрис­тос. Той ще бъ­де дет­ро­ни­ран, ав­то­ри­те­тът Му - за­ли­чен.

Тре­то­то дейс­т­вие е на­со­че­но към осъ­щес­т­вя­ва­не на съ­ю­зи с “не­го”. Мес­то­и­ме­ни­е­то по­каз­ва, че той съ­що би тряб­ва­ло да ни е из­вес­тен. Спо­ред стих 21 “не­го” се от­на­ся за Ок­та­ви­ан Ав­густ, ос­нова­те­ля на рим­с­кия прин­ци­пат, на им­пе­ра­тор­с­ка­та ин­с­ти­ту­ция. То­ва оз­на­чава, че но­ви­ят цар ще се опит­ва да угод­ни­чи и да лас­кае кра­ле­те и им­пе­ра­то­рите, до­ка­то ги по­ко­ри. Под­хож­дат ли те­зи из­каз­ва­ния на пап­с­ка­та ин­с­ти­ту­ция? Да! Най-жес­то­ки­те го­не­ния са би­ли пре­диз­вик­ва­ни от нея. С пре­тен­ци­и­те си да про­ща­ва гре­хо­ве и да спа­ся­ва тя на прак­ти­ка обез­ли­ча­ва Хрис­то­во­то спасител­но де­ло и най-ве­че Не­го­ва­та хо­да­тайс­т­ве­на служ­ба. А що се от­на­ся до поли­ти­ка­та на па­пи­те, тя и до­се­га е на та­ка­ва ви­со­та, че с мно­го мал­ко ад­ми­нистра­ция, с ше­па хо­ра, ус­пя­ва да дър­па ниш­ки­те на све­тов­ни по­ли­ти­чес­ки събития.

А р б и т ъ р н а с в е т о в н и т е и н т е р е с и

“Най-ве­че ще дой­де мир­но в тлъс­ти­те мес­та на област­та, и ще нап­ра­ви не­що, ко­е­то очи­те му и от­ци­те му не са пра­ви­ли: ще раз­деля по­меж­ду тях гра­бе­жа, и ко­рис­ти, и бо­гат­с­т­во, и ще из­мис­ля хит­рос­ти про­тив кре­пос­ти­те, и то до вре­ме.” (24)

От 752 г., ко­га­то с по­мощ­та на пап­с­ка­та по­ли­ти­ка Пипин Къ­си ста­ва крал на фран­ки­те, от­с­т­ра­ня­вай­ки пре­диш­ния крал Хилпе­рих, и за да се из­диг­не над ос­та­на­ли­те вар­вар­с­ки кра­ле по­лу­ча­ва миро­по­маз­ва­не от па­па Бо­ни­фа­ций за­ед­но с тит­ла­та “крал по Божия ми­лост”, Ка­то­ли­чес­ка­та цър­к­ва по­лу­ча­ва пра­во­то да пос­та­вя и да сва­ля ко­ро­ни. Тя пос­те­пен­но се прев­ръ­ща във вър­хо­вен ар­би­тър за по­дял­ба на зе­ми и оп­ре­де­ля­не на те­ри­то­рии, до­ри крал­с­ки­те бра­ко­ве са за­ви­се­ли от ней­но­то одоб­ре­ние. За да под­дър­жа оба­че то­ва вла­ди­чес­т­во, пап­с­ка­та ин­с­титу­ция е при­ну­де­на да из­г­раж­да мре­жа от пос­ла­ни­ци (кар­ди­на­ли и нун­ции), които да да­ват съ­ве­ти на ца­ре­те и да кон­т­ро­ли­рат по­ли­ти­ка­та им, спаз­вай­ки прин­ци­па “раз­де­ляй и вла­дей”. И ко­е­то е най-па­ра­док­сал­но: съвсем мир­но, без ни­как­ви сблъ­съ­ци и кон­ф­лик­ти фран­ки­те пре­дос­та­вят на папство­то въз­мож­ност­та да пос­та­вя и да сва­ля ко­ро­ни. Точ­но как­то е пред­с­казало про­ро­чес­т­во­то.

Н а в о й н а с ю ж н и я ц а р

“И ще пов­диг­не си­ла­та си и сър­це­то си про­тив южния цар с го­ля­ма си­ла; и юж­ни­ят цар ще се пов­диг­не на вой­на с го­ля­ма и мно­го креп­ка си­ла; но не ще мо­же да ус­тои, за­що­то ще има хит­рос­ти про­тив не­го. И онези, ко­и­то ядат из­ряд­ни­те му яс­тия, ще го сък­ру­шат; и войс­ка­та му ще на­водни, и мно­зи­на ще пад­нат уби­ти.” (25, 26)

След дъл­га па­у­за пак има­ме сре­ща с “юж­ния цар”. Се­га оба­че се на­ми­ра­ме в хрис­ти­ян­с­ка­та епо­ха и сле­до­ва­тел­но ня­ма да гле­да­ме на юг от Па­лес­ти­на, а пре­ди всич­ко тряб­ва да вник­нем в на­рица­тел­но­то зна­че­ние на то­ва по­ня­тие.

В Ста­рия за­вет под “юж­ния цар” се е раз­би­рал Еги­пет. А Египет от вре­ме­то на из­хо­да на ев­рейс­кия на­род е ста­нал сим­вол на пок­ва­ра, робство и ре­ли­гия, съ­вър­ше­но чуж­да на ев­рейс­ка­та. Съг­лас­но цър­ков­ния прин­цип под “южен цар” тряб­ва да раз­би­ра­ме си­ла, из­по­вяд­ва­ща рели­гия, дос­та да­леч­на на хрис­ти­ян­с­ко­то мис­ле­не. Из­ли­за, че про­ро­чеството пред­с­ка­за го­ля­ма бит­ка на то­зи нов цар с на­ро­ди и ца­ре, из­по­вяд­ва­щи друга ре­ли­гия.

Има­ло ли е та­ки­ва бор­би през сред­но­ве­ко­ви­е­то? Да! Кръс­тонос­ни­те по­хо­ди! То­ва са за­во­е­ва­тел­ни вой­ни, про­дъл­жи­ли поч­ти два ве­ка - от 1096 до 1270 г. На­ре­че­ни са “кръс­то­нос­ни”, за­що­то тех­ни­ят вдъх­но­ви­тел и органи­за­тор - Ка­то­ли­чес­ка­та цър­к­ва - им при­дал ха­рак­тер на ре­ли­ги­оз­ни вой­ни - бор­ба на хрис­ти­ян­с­т­во­то (сим­во­ли­зи­ра­но с кръс­та) про­тив мю­сюл­ман­с­т­во­то.

През 1095 г. па­па Ур­бан II в от­го­вор на ис­ка­не­то на им­пера­тор Алек­сий из­точ­ни­те хрис­ти­я­ни да бъ­дат за­щи­те­ни от тур­с­ки­те на­шес­т­вия свик­ва съ­бор. На съ­бо­ра се взе­ма ре­ше­ние за ор­га­ни­зи­ра­не на кръс­то­но­сен по­ход. Па­па­та из­ли­за с тър­жес­т­ве­на реч пред ог­ром­ни­те тъл­пи на обик­но­ве­ния на­род, пред ри­ца­ри­те и ду­хо­вен­с­т­во­то, в ко­я­то при­зо­ва­ва да граб­нат оръ­жи­е­то, “за да из­т­ръг­нат от ръ­це­те на не­вер­ни­ци­те Бо­жия гроб”. На всич­ки учас­т­ни­ци в по­хо­да се обе­ща­ва пъл­но оп­ро­ща­ва­не на грехо­ве­те, а на оне­зи, ко­и­то за­ги­нат - рай на оня свят. Въл­на от фа­на­ти­чен мистици­зъм за­ли­ва Ев­ро­па и от­на­ся вся­ко бла­го­ра­зу­мие. Дър­во­дел­ци зах­вър­лят чу­ка и три­о­на, за да тръг­нат по най-близ­кия път към Из­ток. Де­ца­та, за­ра­зе­ни от мла­деж­кия плам на хрис­ти­ян­с­ко­то си бла­го­чес­тие, ис­кат да из­бя­гат в Палес­ти­на, за да на­ка­рат тур­ци­те да ко­ле­ни­чат.

През ХI в. Ма­ла Азия би­ли об­ра­зу­ва­ни ня­кол­ко сел­джук­с­ки дър­жа­ви, ко­и­то враж­ду­ва­ли по­меж­ду си. Глав­на­та от тях би­ла Рус­ки­ят (Ико­нийски­ят) сул­та­нат. Та­зи лип­са на спло­те­ност по­ма­га на кръс­то­нос­ци­те. Селджуци­те неп­ре­къс­на­то ги на­па­дат, опус­то­ша­ват и за­сип­ват кла­ден­ци­те. Кръстонос­ци­те са под­ло­же­ни на глад и жаж­да. Хо­ра и ко­не па­дат от слън­чев удар. Но нак­рая ус­пя­ват. В 1098 г. пред­во­ди­те­лят на един от ри­цар­с­ки­те от­ря­ди - Балду­ин Флан­дър­с­ки - зав­ла­дя­ва Еде­са (в Се­вер­на Ме­со­по­та­мия). Тук е ос­нована пър­ва­та дър­жа­ва на кръс­то­нос­ци­те, влез­ли в Си­рия. По­ве­че от по­ло­вин годи­на е из­гу­бе­на за об­са­да­та на Ан­ти­о­хия, един от най-го­ле­ми­те и доб­ре укрепе­ни гра­до­ве в Из­точ­но­то Сре­ди­зем­но­мо­рие. И обър­не­те вни­ма­ние - той е прев­зет бла­го­да­ре­ние из­мя­на­та на на­чал­ни­ка на ед­на от кре­пос­т­ни­те кули. Кръс­то­нос­ни­ят пред­во­ди­тел Бо­е­мунт Та­рен­т­с­ки вля­зъл в та­ен от­го­вор с не­го и из­мам­ни­кът пус­нал кръс­то­нос­ци­те в град.

Прев­зе­ма­не­то на Ан­ти­о­хия е съп­рово­де­но с ди­во кла­не на на­се­ле­ни­е­то й. При то­ва по­бе­ди­те­ли­те не пра­вят разли­ка меж­ду мю­сюл­ма­ни и хрис­ти­я­ни. Та­ка се ос­но­ва­ва вто­ра­та дър­жа­ва на кръс­то­нос­ци­те - Ан­ти­о­хийс­ко­то кня­жес­т­во.

В 1099 г., след пет­сед­мич­на об­са­да и ожес­то­чен щурм, кръс­то­носци­те прев­зе­мат Еру­са­лим, кой­то пре­ди то­ва е бил под власт­та на Еги­пет. Те из­вър­ш­ват в гра­да кла­не, пред ко­е­то блед­нее раз­г­ро­мът на Ан­ти­о­хия: уни­що­жа­ват - мъ­же, же­ни, до­ри и де­ца, гла­ви­те на ко­и­то раз­би­ват в ка­мъ­ни­те. Поч­ти де­сет хи­ля­ди мю­сюл­ма­ни са уби­ти в глав­на­та джа­мия, къ­де­то по­тър­си­ли убе­жи­ще; сто­ти­ци ев­реи са из­го­ре­ни в си­на­го­га­та. След го­ля­мо­то кръ­вопро­ли­тие кръс­то­нос­ци­те се пръс­ват по до­мо­ве­те на граж­да­ни­те и заг­раб­ват всич­ко, как­во­то на­ме­рят в тях. Все­ки, кой­то пръв вле­зе в до­ма, прис­во­я­ва и са­мия дом (или дво­рец), и всич­ко, ко­е­то се на­ми­ра в не­го.

По то­зи на­чин в на­ча­ло­то на ХII в. на Из­ток се об­ра­зу­ват четири дър­жа­ви на кръс­то­нос­ци­те: Едес­ко­то граф­с­т­во, Ан­ти­о­хийс­ко­то кня­жество, Еру­са­лим­с­ко­то крал­с­т­во, граф­с­т­во Три­по­ли. В те­зи дър­жа­ви цър­к­вата по­лу­ча­ва ог­ром­но по­зем­ле­ни вла­де­ния. Ка­то­ли­чес­ки­те йе­рар­си стават вли­я­тел­на част от фе­о­да­ли­те на Из­то­ка и съ­би­рат го­ле­ми сред­с­т­ва под фор­ма­та на де­ся­тък, ка­то са ос­во­бо­де­ни от пла­ща­не­то на да­нък.

С цел да се заз­д­ра­ви по­ло­же­ни­е­то на кръс­то­нос­ни­те вла­дения нас­ко­ро след Пър­вия кръс­то­но­сен по­ход се съз­да­ват спе­ци­ал­ни ри­царски ор­га­ни­за­ции (во­ен­но-мо­на­шес­ки ор­де­ни): на там­п­ли­е­ри­те (хра­мов­ни­ци­те) и на йо­а­ни­ти­те (хос­пи­та­ли­е­ри­те). В края на ХII век въз­ник­ва и още един - Тев­тонски­ят ор­ден, обе­ди­ня­ващ гер­ман­с­ки­те ри­ца­ри. Въз­г­ла­вя­ва­ни­те от “ве­ли­ки ма­гис­т­ри” ор­де­ни са под пря­ко­то под­чи­не­ние на па­па­та и не за­ви­сят от местни­те свет­с­ки и цър­ков­ни влас­ти. Те имат мно­го при­ви­ле­гии и с те­че­ние на вре­ме­то ста­ват най-бо­га­ти­те зе­мев­ла­дел­ци не са­мо на Из­ток, но и в За­пад­на Ев­ро­па.

Б и т к а б е з п о б е д и т е л и

“А сър­ца­та на два­ма­та те­зи ца­ре ще са в лу­кавство, и ще го­во­рят лъ­жи на съ­ща­та тра­пе­за; но то не ще нап­ред­не, за­що­то кра­ят е в оп­ре­де­ле­но вре­ме.” (27)

Два­ма­та ца­ре са пап­с­ка­та и им­пе­ра­тор­с­ка­та ин­с­титуции. Сти­хът ни от­веж­да в на­ча­ло­то на пап­с­ка­та ав­ток­ра­ция. Тя за­поч­ва с понти­фак­та на па­па Гри­го­рий VII (1073-1085), но до­ка­то се ут­вър­ди, има дос­та лъкату­ше­ния. Фрид­рих Хо­хен­ща­у­фен, из­вес­тен под пря­ко­ра Бар­ба­роса, зас­та­ва сре­щу пре­тен­ци­и­те на Гри­го­рий, че па­па­та стои по-висо­ко от кра­ля, за­що­то в де­ня на Страш­ния съд ще от­го­ва­ря пред Бо­га за де­лата на всич­ки па­со­ми от сво­е­то пап­с­т­во. Спо­ред Фрид­рих им­пе­ри­я­та е би­ла повере­на на пред­шес­т­ве­ни­ци­те му от са­мия Бог, а по­не­же Рим и Ита­лия са би­ли част от нея, той въз­на­ме­ря­ва да пред­п­ри­е­ме по­ход, за да при­съ­е­ди­ни от­но­во тези об­лас­ти към сво­я­та дър­жа­ва.

Бар­ба­ро­са се уда­вил в Ма­ла Азия по вре­ме на Тре­тия кръс­то­но­сен по­ход, но не­го­ви­ят син Фрид­рих II (1220-1250), кой­то се за­поз­нал с мю­сюл­ман­с­ка­та кул­ту­ра на мла­ди­ни в Си­ци­лия, про­дъл­жа­ва бор­ба­та. Па­па­та го об­ви­ня­ва в ерес. Той оба­че за­ми­на­ва на кръс­то­но­сен по­ход, от­не­ма Еру­салим от не­вер­ни­ци­те и се ко­ро­няс­ва за крал на Све­тия град. Те­зи доб­ри де­ла не ук­ро­тя­ват гне­ва на па­па­та. Нас­лед­ни­кът на Гри­го­рий VII сва­ля от престо­ла Фрид­рих и да­ва ита­ли­ан­с­ки­те му вла­де­ния на Карл Ан­жуйски, брат на френ­с­кия крал Люд­вик IХ. Но и то­ва не е в със­то­я­ние да прек­ра­ти бор­ба­та. Пос­лед­ни­ят Хо­хен­ща­у­фен, Кон­рад V, се опит­ва да си въз­вър­не крал­с­т­во­то, но би­ва обез­г­ла­вен в Не­а­пол. Са­мо два­де­сет го­ди­ни по-къс­но и фран­цу­зи­те, ус­пе­ли да си спе­че­лят не­на­вист­та на си­ци­лийс­ко­то насе­ле­ние, би­ват из­би­ти до пос­лед­ния чо­век през про­чу­ти­те “Си­ци­лийс­ки ве­че­ри”. След то­ва съ­би­тие се наб­лю­да­ва за­тих­ва­не на бор­ба­та меж­ду двама­та сил­ни про­тов­ни­ци.

Б р а т о у б и й с т в е н и в о й н и , б о г а т с т в о и с л а в а

“То­га­ва ще се вър­не в зе­мя­та си с го­ля­мо бо­гатство; и сър­це­то му ще е про­тив све­тия за­вет, и ще се вър­не в зе­мя­та си.” (28)

От 1202 до 1204 се про­веж­да Чет­вър­ти­ят кръс­то­но­сен по­ход. Той е ор­га­ни­зи­ран от френ­с­ки­те фе­о­да­ли по при­зи­ва на най-сил­ния па­па на Сред­но­ве­ко­ви­е­то, Йно­кен­тий III (1198-1216) Той се стре­ми да съз­да­де све­товна мо­нар­хия под власт­та на “апос­тол­с­кия прес­тол”. Но преч­ка за то­ва са не са­мо мю­сюл­ма­ни­те, а и из­точ­ноп­ра­вос­лав­ни­те хрис­ти­я­ни. Ма­кар че ор­га­ни­зи­ра­ни­ят по­ход има за цел прев­зе­ма­не­то на Еги­пет, чрез се­рия от поли­ти­чес­ки хо­до­ве кръс­то­нос­ци­те са тлас­на­ти да прев­зе­мат Кон­с­тан­ти­нопол. То­ва ста­ва в 1204 г. Нах­лу­ли в по­ко­ре­на­та сто­ли­ца те се втур­ват да гра­бят къщи, да ра­зо­ря­ват цър­к­ви, да раз­ру­ша­ват па­мет­ни­ци на из­кус­т­во­то. На огъ­ня са под­ло­же­ни це­ли квар­та­ли, в пе­пе­ли­ща са пре­вър­на­ти най-бо­га­ти­те кон­с­танти­но­пол­с­ки биб­ли­о­те­ки, без­по­щад­но е раз­г­ра­бен и хра­мът “Св. Со­фия”. Мно­го про­из­ве­де­ния на из­кус­т­во­то са за­диг­на­ти и за­не­се­ни на за­пад.

След па­да­не­то на Кон­с­тан­ти­но­пол пос­лед­ва зав­зе­ма­не­то на по­ло­ви­на­та от Ви­зан­тийс­ка­та им­пе­рия, глав­но на те­ри­то­ри­и­те й на Бал­канския по­лу­ос­т­ров. Кръс­то­нос­ци­те ос­но­ва­ват тук своя дър­жа­ва - Ла­тин­с­ка­та импе­рия. Зав­ръ­щат се с го­ле­ми бо­гат­с­т­ва и ав­то­ри­те­тът на Ка­то­ли­чес­ка­та църква дос­ти­га своя апо­гей. Чрез две­те мощ­ни оръ­жия, из­к­люч­ва­не­то и ин­тердик­та, Ино­кен­тий III прев­ръ­ща Пет­ро­ва­та ка­тед­ра в свет­с­ки прес­тол, от чи­и­то кан­це­ла­рии ежед­нев­но за­ми­на­ват мно­гоб­рой­ни пис­ма до кра­ле и кня­зе, кардина­ли и епис­ко­пи. Той неп­ре­къс­на­то ут­вър­ж­да­ва те­за­та, че не са­мо ця­ла­та цър­к­ва е по­ве­ре­на на Пе­тър, но и це­ли­ят свят, ко­е­то ще ре­че, че па­па­та е не само Хрис­тов нас­лед­ник, но и Бо­жи нас­лед­ник на зе­мя­та. В ка­чес­т­во­то си на Христов нас­лед­ник той по­лу­ча­ва ду­хов­на­та власт над ду­ши­те, а ка­то нас­лед­ник на Бо­га по­лу­ча­ва власт над ця­ла­та зе­мя.

Чрез из­к­люч­ва­не­то чо­ве­кът гу­бел вся­как­ви граж­дан­с­ки права, а ин­тер­дик­тът пре­ус­та­но­вя­вал всич­ки ре­ли­ги­оз­ни об­ре­ди и по та­къв начин пре­къс­вал връз­ка­та меж­ду чо­ве­ка и Бо­га. Но та­зи връз­ка спо­ред Биб­лията е веч­на, за­що­то е ос­но­ва­на на ве­чен за­вет, под­пе­ча­тан с кръв­та на Бо­га (Йоан 3:16; 2 Кор.5:18, 19, 21) За­то­ва про­ро­чес­т­во­то каз­ва, “че ще е про­тив светия за­вет”. Пап­с­т­во­то из­фаб­ри­ку­ва друг до­го­вор меж­ду чо­ве­ка и Бога, за­ви­сещ от ре­ше­ни­е­то на цър­ков­ния пре­лат.

Н е с п о л у ч л и в и о п и т и

“В оп­ре­де­ле­но­то вре­ме ще се вър­не и дой­де към юг, но пос­лед­ни­ят път ня­ма да бъ­де ка­то пър­вия, за­що­то ко­ра­би­те на ки­тий­ците ще дой­дат про­тив не­го, и ще се сми­ри, и вър­не, и ще се ра­зя­ри про­тив све­тия за­вет, и ще по­дейс­т­ва, и ще се спо­ра­зу­мее с оне­зи, ко­и­то са ос­та­ви­ли све­тия за­вет.”(29,30)

Ла­тин­с­ка­та им­пе­рия не про­съ­щес­т­ву­ва дъл­го. През 1261 г. ни­кейс­ки­ят им­пе­ра­тор Ми­ха­ил Па­ле­о­лог с па­рич­на­та по­мощ и с фло­та на гену­ез­ци­те, глав­ни тър­гов­с­ки съ­пер­ни­ци на Ве­не­ция, прев­зе­ма Кон­с­тан­ти­нопол и въз­с­та­но­вя­ва Ви­зан­тийс­ка­та им­пе­рия. През ХIII в. се пред­п­ри­е­мат още някол­ко зна­чи­тел­ни кръс­то­нос­ни по­хо­да, но те не про­ме­нят поч­ти ни­що.

Сед­ми­ят кръс­то­но­сен по­ход за­вър­ш­ва с пъ­лен не­ус­пех. Такъв е и ре­зул­та­тът от пос­лед­ния - Ос­ми кръс­то­но­сен по­ход, осъ­щес­т­вен през 1270 г. При­зи­ви­те за след­ващ по­ход не ув­ли­чат ни­ко­го. Ед­но след дру­го вла­де­нията на кръс­то­нос­ци­те на Из­ток пре­ми­на­ват към мю­сюл­ма­ни­те. Спо­ме­на­ва­не­то на ки­тийс­ки­те ко­ра­би (в Биб­ли­я­та под ки­тий­ци се раз­би­рат кри­тя­ни­те - Бит.10:4; Чис­ла 24:24) от­но­во на­соч­ва вни­ма­ни­е­то ни към цър­ков­ния прин­цип. Яс­но е, че ста­ва ду­ма за сил­на фло­та, ко­я­то оче­вид­но е има­ла ре­ша­ва­що зна­че­ние за изхода на бит­ки­те. И на­ис­ти­на - Ви­зан­тия стъп­ва на кра­ка­та си ед­ва ко­га­то влиза в пре­го­во­ри с фло­та на Ге­нуа, а мо­ха­ме­да­ни­те из­пол­з­ват гръц­ки ко­ра­би, за да въз­вър­нат зе­ми­те си. Сти­хът ни на­мек­ва и за бор­ба­та, ко­я­то пап­с­т­во­то повеж­да с вер­ни­те на Бо­га хо­ра, за ор­га­ни­зи­ра­ни­те по­хо­ди сре­щу ал­би­гой­ци­те, ка­та­ри­те, ху­ге­но­ти­те и др.

М е р з о с т т а н а з а п у с т е н и е т о

“И от не­го ще се пов­диг­нат си­ли, ко­и­то ще омърсят све­ти­ли­ще­то на си­ла­та и ще от­не­мат всег­даш­на­та жер­т­ва, и ще из­диг­нат мер­зост­та, ко­я­то до­кар­ва за­пус­те­ние.” (31)

Връз­ка­та с де­ве­та гла­ва е оче­вид­на. “Мерзост­та на за­пус­те­ни­е­то” е сис­те­ма на фал­ши­во бо­гос­лу­же­ние, по­чи­ваща на иде­я­та за оп­рав­да­ние чрез де­ла и лич­ни зас­лу­ги. Пре­мах­ва­не­то на “всег­даш­на­та жер­т­ва” е пре­мах­ва­не пър­вос­ве­ще­ни­чес­ка­та ро­ля на Исус. След въ­веж­да­не­то на из­по­вед­та тя е прех­вър­ле­на на све­ще­ниците на Ка­то­ли­чес­ка­та цър­к­ва.

Г о н е н и я н а н е с ъ г л а с н и т е

“И ще из­в­ра­ти с лас­ка­тел­с­т­ва оне­зи, ко­и­то беззакон­с­т­ват про­тив за­ве­та: но лю­де­те, ко­и­то поз­на­ват своя Бог, ще се ук­ре­пят и ще дейс­т­ват. И ра­зум­ни­те меж­ду лю­де­те ще на­у­чат мно­зи­на; при все то­ва ще па­дат от меч и от пла­мък, чрез пле­не­ние и чрез раз­г­раб­ва­не за вре­ме.” (32,33)

Ед­ва спе­че­ли­ло си­ла, пап­с­т­во­то прос­ти­ра ръ­це­те си, за да сма­же всич­ко, ко­е­то зас­та­ва про­тив не­го­ви­те ин­те­ре­си. Цър­к­ви­те една след дру­га му се под­чи­ня­ват. Цър­к­ва­та във Ве­ли­коб­ри­та­ния е под­чи­не­на на па­па­та по на­сил­с­т­вен път. По­доб­на е съд­ба­та на ред дру­ги цър­к­ви. Но тък­мо в стра­на­та, къ­де­то пап­с­т­во­то е раз­по­ло­жи­ло своя трон фал­ши­вост­та и развала­та сре­щат най-го­ля­ма съп­ро­ти­ва. Сто­ле­тия на­ред цър­к­ви­те в Пи­е­монт поддър­жат не­за­ви­си­мост­та си, но най-пос­ле ид­ва вре­ме, ко­га­то Рим ре­ши­тел­но нас­то­я­ва да му се под­чи­нят. След нес­по­луч­ли­ви бор­би про­тив ти­ра­ни­я­та му води­те­ли­те на те­зи цър­к­ви приз­на­ват вър­хо­вен­с­т­во­то на па­па­та. Но ня­кои реша­ват да са от­къс­нат и да не пра­вят ком­п­ро­мис със съ­вест­та си. Те се от­теглят в уе­ди­не­ни и пус­ти мес­та, за да за­па­зят сво­я­та сво­бо­да.

Вал­ден­зи­те пър­ви в Ев­ро­па по­лу­ча­ват пре­вод на Све­ще­ното Пи­са­ние. Сто­ти­ци го­ди­ни пре­ди Ре­фор­ма­ци­я­та те при­те­жа­ват Биб­ли­я­та в ръко­пис на своя ро­ден език. Ос­но­ва­ват в неп­рис­тъп­ни мес­та учи­ли­ща за разпрос­т­ра­ня­ва­не на биб­лейс­ки­те ис­ти­ни. Де­ца­та им зна­ят на­и­зуст це­ли па­са­жи от Бо­жи­е­то сло­во, за да по­да­рят своя сви­тък на хо­ра­та, ко­и­то ни­що не зна­ят за Биб­ли­я­та. Със сми­ре­ние, ис­к­ре­ност, рев­ност и пла­мък те раз­на­сят фа­ке­ла на ис­ти­на­та през тъм­ни­те ве­ко­ве. Се­рия от кръс­то­нос­ни по­хо­ди сла­га край на тях­но­то съ­щес­т­ву­ва­не ка­то еван­ге­ли­за­ци­о­нен цен­тър. Но ща­фе­та­та се поема от дру­ги. И за да се спра­ви с те­зи “ере­си” и “сек­ти” пап­с­т­во­то учре­дя­ва ин­к­ви­зи­ци­я­та - най-страш­на­та ма­ши­на за те­рор и на­си­лие, за ау­то­дафета, за пре­кар­ва­не на хо­ра­та през “меч и огън”.

“И ра­зум­ни­те, ко­га­то пад­нат, ще им се дос­та­ви мал­ко по­мощ, оба­че мно­зи­на ще се при­съ­е­ди­нят към тях чрез лас­ка­тел­с­т­ва. Дори ня­кои от ра­зум­ни­те ще пад­нат, за да бъ­дат опи­та­ни, та да се очис­тят и да се из­бе­лят до края на вре­ме­то, за­що­то и то ще ста­ва в оп­ре­де­ле­но вре­ме.” (34, 35)

Кръс­то­нос­ни­те по­хо­ди и ин­к­ви­зи­ци­я­та смъл­ча­ват поч­ти все­ки глас. Юж­на Фран­ция - цен­тъ­рът на ал­би­гой­ци­те и ка­та­ри­те - е под­ло­же­на на пъл­но опус­то­ше­ние. Но в цър­ков­ни­те кръ­го­ве за­поч­ват да се на­ди­гат гласо­ве. Хус и Са­ва­на­ро­ла се из­го­ре­ни, но то­ва не е в със­то­я­ние да спре про­тес­та. Ту­ка се сти­га до ед­но епо­хал­но съ­би­тие, ко­е­то об­х­ва­ща цяла Ев­ро­па - Ре­фор­ма­ци­я­та от ХVI век. Тя дой­де, за да спре на­си­ли­е­то и да да­де “мал­ко по­мощ” на вер­ни­те лю­де. Но вмес­то да се ор­га­ни­зи­рат в цър­к­ви на по­ка­я­ни вяр­ва­щи и да не при­е­мат в сре­да­та си не­по­ка­я­ни ду­ши, под­дръж­ни­ци­те на Ре­фор­ма­ци­я­та офор­мят цър­к­ви и за­ся­гат ин­те­ре­си­те на различ­ни крал­с­ки осо­би и със­ло­вия. По то­зи на­чин в цър­к­ви­те се вмък­ват хо­ра, има­щи вид на про­тес­тан­ти, как­то и дос­та пап­с­ки шпи­о­ни. Ре­фор­ма­ци­я­та предиз­вик­ва и кон­т­ра­ре­фор­ма­ция, пак го­не­ния, пак кла­ди, пак кръ­воп­ро­ли­тия. Това е се­ри­оз­на про­вер­ка за Бо­жия на­род.

В ъ з в е л и ч а в а н е и п о к л о н е н и е п р е д н о в и б о ж е с т в а

“И ца­рят ще дейс­т­ва спо­ред во­ля­та си, ще се надиг­не и ще се въз­ве­ли­чи над вся­ка­къв бог, и ще го­во­ри чу­дес­но, над­мен­но против Бо­га на бо­го­ве­те; и ще бла­го­ден­с­т­ва, до­ка­то се из­чер­пи не­го­ду­ва­ни­е­то; защо­то оп­ре­де­ле­но­то ще се из­пъл­ни. И ня­ма да за­чи­та бо­го­ве­те на ба­щи­те си, нито же­ла­ни­е­то на же­ни­те, ни­то ще за­чи­та ня­ка­къв бог, за­що­то ще нап­ра­ви себе си по-ве­лик от всич­ки тях. А вмес­то Не­го ще по­чи­та бо­га на кре­пос­ти­те; да! със зла­то и среб­ро, със скъ­по­цен­ни ка­мъ­ни и с же­ла­тел­ни ве­щи, ще по­чи­та един бог, ко­го­то ба­щи­те му не са поз­на­ва­ли.” (36-38)

Пап­с­т­во­то при­е­ма тит­ли и изя­вя­ва дръз­ки пре­тен­ции, ко­и­то ни­кой до то­га­ва не е изя­вя­вал. “Ня­ма да за­чи­та бо­га на бащи­те си” (по то­чен пре­вод) - ня­ма да за­чи­та ав­то­ри­те­та на Хрис­тос, по­тъпвай­ки Не­го­ви­те прин­ци­пи.

Ев­рейс­ка­та ду­ма пре­ве­де­на ка­то “же­ла­ни­е­то на же­ни­те”, има сми­съл на без­б­ра­чие, це­ли­бат - не­що, ко­е­то се свър­з­ва с рефор­ма­та на Гри­го­рий VII. От не­го­во вре­ме све­ще­ни­кът не тряб­ва да има же­на или се­мейс­т­во, за­що­то слу­жи на ця­ло­то чо­ве­чес­т­во и не тряб­ва да се об­вър­з­ва с от­дел­ни хо­ра.

“Ще по­чи­та бо­га на кре­пос­ти­те, или на си­ли­те” - на­ис­ти­на, неп­ре­къс­на­ти­те вой­ни, ко­и­то пап­с­т­во­то во­ди с кра­ле, мо­ха­ме­да­ни и ере­ти­ци, са спо­луч­ли­во илюс­т­ри­ра­ни с по­чи­та­ни­е­то на бо­га на вой­на­та, ко­е­то езич­ници­те са прак­ти­ку­ва­ли при обя­вя­ва­не на во­ен­но по­ло­же­ние.

“Ще по­чи­та един бог, ко­го­то ба­щи­те му не са поз­на­вали” - це­ли­ят ка­то­ли­чес­ки свят об­ръ­ща пог­лед и се мо­ли на Де­ва Ма­рия, явле­ние съв­сем не­поз­на­то на апос­тол­с­ка­та цър­к­ва. В ка­то­ли­чес­ко­то бо­гослуже­ние Де­ва Ма­рия е по­ве­че от обо­жес­т­ве­на: тя е зак­рил­ни­ца на май­ки­те, по-близ­ка е за греш­ни­ци­те, от­кол­ко­то Исус и чрез нея Бог из­п­ра­ща Све­тия Дух. На нея са пос­ве­те­ни мо­лит­ви, пес­ни, ри­ту­а­ли и це­ре­мо­нии. През ХIХ век Де­ва Мария ста­ва дог­ма на цър­к­ва­та. Ос­вен свръ­хес­тес­т­ве­но­то за­ча­тие, на нея се припис­ват но­ви ха­рак­те­рис­ти­ки - че тя е ро­ди­ла без грях и сле­до­ва­тел­но е безгреш­на (1845 г.). А през 1950 г. се по­я­вя­ва но­ва дог­ма: Ма­рия се е въз­нес­ла на не­бе­то.

“И в кре­пос­ти­те та­ка ще нап­ра­ви с по­мощ­та на чуж­дия бог: на оне­зи, ко­и­то го приз­на­ят, ще ум­но­жи сла­ва­та, и ще ги нап­ра­ви да вла­де­ят над мно­зи­на, и зе­мя­та ще раз­да­ва за наг­ра­да.” (39)

Р а з д е л я н е т о н а с в е т а

Пор­ту­га­лия и Ис­па­ния са лю­би­ми­те де­ца на сред­но­веков­но­то пап­с­т­во, за­що­то са един­с­т­ве­ни­те на­ро­ди, чи­и­то кра­ле ни­ко­га не са се про­ти­во­пос­та­вя­ли на ду­хов­ния му ав­то­ри­тет. Те са во­ди­ли бор­би про­тив мав­ри­те и са про­го­ни­ли не­вер­ни­ци­те, с огън и меч са из­ко­ре­ня­ва­ли вся­ка ерес от зе­мя­та си - ни­къ­де пап­с­ка­та ин­к­ви­зи­ция не е на­ми­ра­ла по-го­ля­ма го­товност за съ­дейс­т­вие. И ко­га­то в епо­ха­та на Ве­ли­ки­те ге­ог­раф­с­ки от­к­ри­тия (1445-1521) меж­ду тях наз­ря­ва се­ри­о­зен кон­ф­ликт, па­па­та не ос­та­вя сво­и­те пос­лушни де­ца да се нам­ра­зят и да бъ­дат във­ле­че­ни в из­то­щи­тел­ни вой­ни. Той им разделя всич­ки още не­поз­на­ти стра­ни в све­та, и то не на “сфе­ри на вли­я­ние”, а яс­но и нед­вус­мис­ле­но по­да­ря­ва всич­ки на­ро­ди, зе­ми, ос­т­ро­ви и мо­ре­та по сила­та на своя ав­то­ри­тет ка­то на­мес­т­ник на Хрис­та на зе­мя­та. Прос­то взе­ма зем­но­то къл­бо и го раз­ряз­ва ка­то ябъл­ка, но не с нож, а със сво­я­та бу­ла от 4 май 1493 го­ди­на. Ли­ни­я­та на раз­ре­за ми­на­ва на сто лев­ги за­пад­но от ос­т­ро­ви­те Зеле­ни нос. Но­во­от­к­ри­ти­те зе­ми, ко­и­то се ока­жат на за­пад от та­зи ли­ния, ще при­над­ле­жат на ми­ло­то му че­до Ис­па­ния, ко­и­то пък се ока­жат на из­ток от нея - на лю­би­ма­та Пор­ту­га­лия. След ед­на го­ди­на (по мол­ба на Пор­ту­га­лия) гра­ничната ли­ния се пре­мес­т­ва с още двес­та и се­дем­де­сет лев­ги на за­пад (бла­го­дарение на ко­е­то Пор­ту­га­лия по-къс­но ще по­лу­чи все още не­от­к­ри­та­та Бра­зи­лия.

Х р и с т я н с т в о и н а с и л и е

Са­мо с 500 ду­ши и ня­кол­ко то­па Кор­тес ус­пя­ва да по­ко­ри дър­жа­ва­та на ац­те­ки­те. По­ма­га му раз­п­рос­т­ра­не­но­то вяр­ва­не, че ще дой­де тех­ни­ят бог със сви­та­та си и ще ги на­у­чи как да жи­ве­ят. Вън­ш­ни­ят вид на ис­пан­ци­те и осо­бе­на­та им вя­ра съ­от­вет­с­т­ват на по­ве­ри­е­то и те би­ват при­е­ти за бо­го­ве. В 1531 г. Фран­циск Пи­за­ро сла­га край на цар­с­т­во­то на инки­те - още ед­на древ­на кул­ту­ра. В съ­що­то вре­ме пор­ту­гал­ци­те зав­ла­дя­ват Бра­зи­лия, а ан­г­ли­ча­ни­те от­к­ри­ват бре­го­ве­те на Се­вер­на Аме­ри­ка.

От­к­ри­ва­не­то на Но­вия свят ста­ва в раз­га­ра на ин­к­ви­зи­тор­с­кия те­рор в Ис­пания. То­ва обе­ща­ва, а и до­на­ся бас­нос­лов­ни бо­гат­с­т­ва на ис­пан­с­ка­та ко­ро­на. То­га­ваш­ни­те бо­гос­ло­ви твър­дят, че Все­виш­ни­ят по­да­рил Но­вия свят на като­ли­чес­ки­те кра­ле ка­то наг­ра­да за тех­ния не­у­мо­рен труд при прес­лед­ване на ере­ти­ци­те.

На то­ку-що за­во­ю­ва­на­та За­пад­на Ин­дия ис­пан­с­ка­та ко­ро­на под­на­ся ин­к­ви­зици­я­та. Те­зи на­ро­ди тряб­ва да при­е­мат хрис­ти­ян­с­т­во­то кол­ко­то се мо­же по-бър­зо. На 7 яну­а­ри 1519 г. ве­ли­ки­ят ин­к­ви­зи­тор на Ис­па­ния Алон­со Мон­ри­ке офи­ци­ал­но упъл­но­мо­ща­ва пър­вия ис­пан­с­ки ар­хи­е­пис­коп в Аме­ри­ка Алон­со Мон­со и ви­цеп­ро­вин­ци­а­ла на до­ми­ни­кан­с­кия ор­ден Пед­ро де Кордо­ба да из­пъл­ня­ват по съв­мес­ти­тел­с­т­во за­дъл­же­ни­я­та на “апосто­ли­чес­ки ин­к­ви­зи­то­ри във всич­ки гра­до­ве, се­ли­ща и мес­та на ос­т­ро­ви­те на Мо­ре­то - оке­ан”, въз­ла­гай­ки им да наз­на­ча­ват но­та­ри­у­си, прис­та­ви, следо­ва­те­ли и дру­ги чи­нов­ни­ци, не­об­хо­ди­ми за ор­га­ни­за­ци­я­та на “све­то­то де­ло”. На но­ви­те све­то­ве на­ис­ти­на пред­с­тои да ви­дят си­ла­та на ед­на но­ва ре­ли­гия и на един нов бог!

За да по­доб­ри ра­бо­та­та на ин­к­ви­зи­ци­я­та - да мо­же да дейс­т­ва в но­во­от­к­ри­тите зе­ми, как­то и да про­ти­вос­тои на Ре­фор­ма­ци­я­та - ис­пан­с­ки­ят крал Фи­лип II из­да­ва през 1569 г. дек­рет, да­ващ й не­ог­ра­ни­че­на власт в за­во­ю­ва­ни­те тери­то­рии. Нав­ред се из­ди­гат кла­ди. Хо­ра­та, ко­и­то имат по-раз­лич­но от­но­ше­ние към но­вия бог или не се съг­ла­ся­ват из­ця­ло с дог­ми­те на ка­то­ли­чес­ка­та църква, са ог­раб­ва­ни, из­мъч­ва­ни и из­га­ря­ни, а тех­ни­те пре­да­те­ли - бо­га­то възнаг­раж­да­ва­ни. На ня­кои мес­та дейс­т­ви­я­та на ин­к­ви­зи­ци­я­та про­дъл­жа­ват чак до сре­да­та на ХIХ век! Та­ка 39 стих ни пред­с­та­вя още един ас­пект от дей­ност­та на “ни­щож­ния цар”, на­со­чен пак към “кре­пос­ти­те” на зе­мя­та, но то­зи път - към но­во­от­к­ри­ти­те зе­ми.

А т е и з м ъ т

“И в края на вре­ме­то юж­ни­ят цар ще се сблъс­ка с не­го...” (40 - I ч.)

Пак се по­я­вя­ва юж­ни­ят цар! По­не­же се на­ми­ра­ме в хрис­тиянска­та ера, по­ня­ти­я­та от Ста­рия за­вет се раз­г­леж­дат в тех­ния на­ри­ца­те­лен сми­съл. При пър­ва­та по­я­ва на юж­ния цар го иден­ти­фи­ци­рах­ме с тур­ци­те. Коя е си­ла­та, ко­я­то се­га се из­п­ра­вя сре­щу пап­с­т­во­то?

Сти­хът е ори­ен­ти­ран във вре­ме­то - той го­во­ри за края на ня­ка­къв оп­ре­де­лен пе­ри­од. Яс­но е, че ста­ва ду­ма за пе­ри­о­да на гос­под­с­т­во­то на средно­ве­ков­но­то пап­с­т­во. В 7:25 е ка­за­но, че то­зи пе­ри­од е “вре­ме, времена и по­ло­вин вре­ме”, или пе­ри­о­дът на пап­с­ко­то гос­под­с­т­во. Та­ка стихът ни от­веж­да в съ­би­ти­я­та, ко­и­то сла­гат край на пап­с­ка­та хе­ге­мо­ния.

Коя си­ла из­вър­ши то­зи акт? Фран­ция! Иде­и­те на френ­с­ки­те мис­лите­ли, пред­вож­да­ни от Вол­тер, за­пал­ват Френ­с­ка­та ре­во­лю­ция. Ней­но­то бой­но зна­ме е ате­из­мът и въз­ди­га­не­то на чо­веш­кия ра­зум. Вой­ни­ци­те на Френ­с­ката ре­во­лю­ция мар­ши­ру­ват по пъ­ти­ща­та на За­пад­на Ев­ро­па, сти­гат до Рим, къ­дето пле­ня­ват па­па Пий VI. По та­къв на­чин пър­ва­та ате­ис­тич­на си­ла в Ев­ро­па се “сблъс­ка” с “ни­щож­ния цар”.

Чрез тру­до­ве­те на Ле­нин фла­гът на ате­из­ма се прех­вър­ля в Русия и ста­ва бой­но зна­ме на об­ра­зу­ва­ла­та се след то­ва ко­му­нис­ти­чес­ка сис­тема. Ис­то­ри­я­та й ни е доб­ре поз­на­та. Юж­ни­ят цар (ате­из­мът) се впи в ду­ши­те на хора­та, раз­би мо­рал­ни­те ус­тои, уби твор­чес­ки­те и нрав­с­т­ве­ни­те си­ли и опусто­ши це­ли на­ро­ди. Но той се ока­за нет­рай­но яв­ле­ние. Без вя­ра чо­ве­кът не може да жи­вее и за да му по­мог­не да про­дъл­жи бун­та си сре­щу Бо­га, дя­во­лът пак тряб­ва да му под­не­се опи­ва­що­то пи­тие на фал­ши­во­то хрис­ти­ян­с­т­во - мо­дер­ната раз­но­вид­ност на идо­ло­пок­лон­с­т­во­то.

М о д е р н и я т В а в и л о н

“...и се­вер­ни­ят цар ще дой­де про­тив не­го ка­то вихруш­ка, с ко­лес­ни­ци и кон­ни­ци, и мно­го ко­ра­би; и ка­то вле­зе в стра­ни­те, ще нахлуе и за­ми­не.” (40 - II ч.)

Кой е се­вер­ни­ят цар? Под “се­ве­рен цар” евре­и­те са раз­би­ра­ли Ва­ви­лон, а той е бил сим­вол на дръз­ко про­ти­во­пос­та­вяне на Бо­жия ав­то­ри­тет, роб­с­т­во и не­раз­бо­ри­я­та. В Но­вия за­вет Ва­ви­лон става сим­вол на от­пад­на­ло­то хрис­ти­ян­с­т­во, ко­е­то флир­ту­ва със “земни­те ца­ре”:

“И же­на­та бе об­ле­че­на в баг­ре­ни­ца и чер­ве­но, и ук­ра­се­на със зла­то, със скъ­по­цен­ни ка­мъ­ни и с би­се­ри, и дър­же­ше в ръ­ка­та си злат­на ча­ша, пъл­на с мръ­со­тии и с не­чис­то­тии от ней­но­то блуд­с­т­ва­не. И на чело­то й има­ше на­пи­са­но име: Тай­на, ве­ли­кий Ва­ви­лон, май­ка на блуд­ни­ци­те и на гну­со­ти­и­те на зе­мя­та” (Откр. 17:4, 5).

Та­зи из­не­ве­ря­ва­ща цър­к­ва ни е доб­ре поз­на­та - пап­с­ка­та ин­с­ти­ту­ция. Но на­ли та­зи ин­с­ти­ту­ция бе­ше пред­с­та­ве­на в про­ро­чес­т­во­то като “ни­щож­ния цар” ? При­чи­ни­те за въ­веж­да­не­то на но­во­то поня­тие са ня­кол­ко:

1. Тек­с­тът го­во­ри за ня­как­ва про­мя­на, ко­я­то нас­тъп­ва в та­зи сила. Факт е, че “ни­щож­ни­ят цар” по­ве­че не се спо­ме­на­ва. Той е ево­лю­и­рал и ве­че не е “ни­що­жен”, а мощ­на све­тов­на сила.

2. От От­к­ро­ве­ни­е­то се виж­да, че то­ва е ня­как­во обе­ди­не­ние между “май­ка­та” и ней­ни­те “дъ­ще­ри”. То­ва оз­на­ча­ва, че Ка­то­ли­чес­ка­та цър­к­ва ня­ма да е са­ма, а ще обе­ди­ни око­ло се­бе си цър­к­ви, ко­и­то на­по­до­бя­ват ней­ния мо­дел и при­е­мат ней­ни­те раз­би­ра­ния за сли­ва­не­то на две­те влас­ти - ду­хов­на­та и свет­с­ка­та.

3. Спо­ме­на­ва­не­то на се­вер­на­та по­со­ка съ­дър­жа и друг еле­мент. В опи­са­ни­е­то на па­да­не­то на Са­та­на про­рок Исая ни каз­ва, че той мис­лил в сърце­то си “да ста­не по­до­бен на Все­виш­ния, да сед­не на пла­ни­на­та на съб­ра­ни­те бо­го­ве към най-край­ни­те стра­ни на се­вер” (Ис. 14:13) По вся­ка ве­ро­ят­ност три­ум­фът на “се­вер­ния цар”, ще бъ­де пре­диз­ви­кан и от про­я­ви на свръ­хес­тес­т­ве­на си­ла на Са­та­на, прик­рит под мас­ка­та на Хрис­тос. Към по­доб­на ми­съл ни на­веж­да и след­ва­щи­те сти­хо­ве.

В “ з е м я т а н а с л а в а т а “

“Ще вле­зе и в слав­на­та зе­мя, и мно­го стра­ни ще се ра­зо­рят; но след­ни­те ще се из­ба­вят от ръ­ка­та му: Едом, Мо­ав и глав­ни­ят град на амон­ци­те. Ще прос­т­ре ръ­ка­та си вър­ху стра­ни­те; и Еги­пет­с­ка­та зе­мя няма да из­бег­не. За­що­то ще зав­ла­дее сък­ро­ви­ща­та на зла­то­то, на среб­ро­то и на всич­ки скъ­по­цен­нос­ти на Еги­пет; и ли­бий­ци­те и ети­о­пя­ни­те ще бъ­дат зас­та­вени да след­ват по стъп­ки­те му.” (41- 43)

“Зе­мя­та на сла­ва­та” е Бо­жи­я­та цър­к­ва. Тя ще бъ­де прес­лед­ва­на. За­що? По­ра­ди ед­на-един­с­т­ве­на при­чи­на - вер­ност­та. Нова­та све­тов­на цър­к­ва (под еги­да­та на пап­с­т­во­то) ще на­ла­га след­ва­не на опре­де­ле­ни пра­ви­ла, ко­и­то ще на­ри­ча хрис­ти­ян­с­ки; ще изис­к­ва пок­ло­не­ние на об­ра­зи, най-ве­че на Де­ва Ма­рия, и то­ва ще бъ­де съп­ро­во­де­но от чу­де­са, ко­и­то ще ста­ват в мес­та­та за пок­ло­не­ние. Все­ки, кой­то на­диг­не глас, че то­ва про­тиво­ре­чи на биб­лейс­ко­то уче­ние, ще бъ­де бе­ля­зан. Хо­ра­та твър­де лес­но се настрой­ват сре­щу ня­ко­го.

Едом, Мо­ав и амон­ци­те са род­ни­ни на Бо­жия на­род в Ста­рия за­вет, но не­чис­ля­щи се към не­го. То­ва оз­на­ча­ва, че ис­тин­с­ки­те Хрис­то­ви последо­ва­те­ли ще имат сим­па­ти­зан­ти, ще има хо­ра, ко­и­то ду­хом ще са с тях, но на този етап ня­ма да бъ­дат за­ка­ча­ни. Спо­ме­на­ва­не­то на Еги­пет, Ли­бия и Етиопия, т.е. на на­ро­ди, из­по­вяд­ва­щи да­леч­на на ев­рейс­ка­та вя­ра и спо­ред то­га­вашни­те пред­с­та­ви на­ми­ра­ща се на края на све­та, по­каз­ва, че пап­с­т­во­то ще стане аб­со­лю­тен гос­по­дар как­то на ате­из­ма, та­ка и на мо­ха­ме­дан­с­т­во­то и езичес­т­во­то. Оче­вид­но чу­де­са­та, ко­и­то ще ста­ват в не­го­ви­те сре­ди, съ­че­та­ни с поли­ти­чес­кия ав­то­ри­тет, ще осъ­щес­т­вя­ват то­ва пред­с­ка­за­ние.

И з в е с т и я о т и з т о к и о т с е в е р

“Но из­вес­тия от из­ток и от се­вер ще го сму­тят; зато­ва ще из­ле­зе с го­ля­ма ярост да по­гу­би мно­зи­на и да ги об­ре­че на из­т­ребление. И ще пос­та­ви шат­ри­те на па­ла­та си вър­ху мо­ре­та­та, вър­ху слав­ния свят хълм, но при все то­ва ще пос­тиг­не края си, и не ще има кой да му по­ма­га.” (44, 45)

Из­ток е по­со­ка­та, от­къ­де­то ще дой­де Гос­под ка­то Ос­во­боди­тел.

“Бог дой­де от Те­ман и Све­ти­ят - от хъл­ма Фа­ран. Сла­ва­та Му пок­ри не­бе­то и зе­мя­та бе пъл­на с хва­ле­ние към Не­го.” (Ав. 3:4,3);

“Кой из­диг­на пра­вед­ния от из­ток? При­зо­ва го при но­зе­те си, пре­да­де му на­ро­ди и го пос­та­ви гос­по­дар над ца­ре!” (Ис. 41:2)

“Из­вес­ти­я­та от из­ток” са вес­ти­те, ко­и­то Божи­и­те вер­ни пос­ле­до­ва­те­ли ще раз­на­сят в то­ва бур­но вре­ме на прес­лед­вания и го­не­ния.