"Тъмните богове" на балканския национализъм Евгения Иванова

Зависимостите между национализма и нацията, индустриализацията, рационалността се пренебрегват с обяснението за изостаналостта на източните/балканските общества и така между “национализъм” и “племенни вражди” някак неусетно се слага знак на равенство.

Друг един автор (Питър Шугър) “изобретява” още по-диференцирана типология - вече само на “източните” национализми:

- Национализмите на чехите и словенците са определени като “буржоазни” и най-подобни на западните - заради наличието на средна класа в тези общества, която е носител на националната идея;

- Поляците и унгарците (отчасти хърватите) пък проявяват “аристократичен” национализъм - доколкото националната идея се носи от неунищожената аристокрация;

- Национализмът на властовия апарат в Турция, Гърция, Румъния (тук отново частично са причислени хърватите) е квалифициран като “бюрократичен”. (Непонятно защо, е забравена Сърбия с нейната чиновническа олигархия от 30-те и 40-те години на ХIХ в.);

- За Сърбия и България е отреден “народния” национализъм: популистки, егалитарен, селски. (Sugar, Lederer 1969:46-54)

Оказва се (ако следваме типологията на Шугър), че единственият “същински” национализъм на Балканите е словенският - доколкото неговият носител (средната класа) е изразител на обществена стратификация, характерна за модерността. С известни уговорки, към “модерния” национализъм биха могли да се причислят турския, гръцкия и румънския - ако се съгласим, че е приемливо неговият носител да бъде единствено властта - дори, ако тя извършва достатъчно ефективна модернизация “отгоре”. А хърватският (“аристократичен”), сръбският и българският (“народни, селски”) национализми би трябвало да бъдат отпратени към периода на предмодерността.

Преди да пристъпя към конкретния анализ на балканските “тъмни богове”, ще припомня фазите, през които (според Хобсбом) преминава всеки национализъм:

- Фаза А. Културна, литературна, фолклорна - без политически и специфично национални елементи;

- Фаза Б. Поява на пионери и борци за “нацоналната идея” и начало на кампанията за нейното осъществяване;

- Фаза В. Националистическите програми получават масова подръжка. Преходът от фаза Б към фаза В е решителният момент в хронологията на националните движения. Той може да се състои и преди създаването на националната държава, но по-често се случва след това - като следствие от създаването й. (Hobsbawm 1992:12)

Фаза А и фаза Б са определени от автора като “протонационализъм”, а фаза В и преходът към нея (модерното време) - като “същински” национализъм.

Хронологията на Хобсбом не прави разлика межу “западен” и “източен”, между “буржоазен” и “селски” национализъм, а - на базата на цитираната схема - разглежда всеки национализъм като продукт на конкретни условия. Именно конкретните условия (във всеки конкретен исторически момент) са определящи за типологизирането на национализмите.

Тук ще проследя конкретните условия във - вече - държавното битие на балканските нации след Берлинския конгрес, формиращи конкретните проявления на балканските “същински” национализми.

Определих Берлинсксия конгрес като гранична линия не само, защото той определя балканското статукво до I Св. война, но и (главно) защото неговата “несръчна териториална и конституционна конструкция” (Глени 2004:140) в голяма степен мотивира разминаването между “държавно” и “национално” във възгледите на балканските елити. Далеч съм от мисълта да твърдя, че Берлинското разпределение на полуострова е единствената причина за последвалите го балкански развития (само някои от които могат да се квалифицират като националистически), но то им дава основания и - в някакъв смисъл - ги легитимира.

Всички (без изключение) балкански елити считат държавните образувания за ощетени и осакатени именно в “националната” си (в културалистки смисъл) цялост.

С неголеми изключения (може би - някои гръцки и български среди), “векът на нациите” - деветнадесетият - отминал без идеите на национализма (разбиран дори само като иридентизъм) да обхванат цялостно все още не напълно хомогенизираните балкански общества. Само елитите (интелигенция, впоследствие - политици и държавници) били обсебени от велики идеи и чертаели планове за пълна или поне частична хегемония над полуострова.

В самия край на века започнали да се появяват отделни (в някои случаи - тайни, в други - с държавна протекция) “общества”, в чиито платформи и практически действия било трудно да се отграничат иридентизма и тероризма.
Иридентистките общества

В Гърция и в България били създадени в една и съща година - 1895 - с основната цел да работят (без особено да подбират средствата) за присъединяването на исконните гръцки/български земи към вече свободните отечества. Една от “исконните” (и за гърци, и за българи) земи била Македония...

Гръцкото общество било тайно и със самото си име - “Етники етериа” - трябвало да напомня за първообраза на националното пробуждане “Филики етериа”. Новата “етериа” привлякла (поне така твърдели създателите й) 3000 членове в 56 града в самата Гърция, както и сред 83 гръцки общности извън нея. Освен Македония, основната цел в програмата на новите “етеристи” било присъединяването на Крит. (Глени 2004:187)

Българският Върховен македоно-одрински комитет - легален и поддържан от немалко среди в управлението на държавата - целял присъединяване на Македония и Тракия, което предизвикало сериозни противоречия с Вътрешната македоно-одринска революционна организация, чийто идеал била автономна Македония.

“Обществата” (“етеристи” и “върховисти”), организирани предимно от офицери и македонски емигранти, не успели да завладеят с идеите си целокупния обществен интерес, но за няколко години се превърнали в “държави в държавата”, предизвиквайки - с методите си на действие - по-често негативни, отколкото позитивни настроения.

Ще се спра по-подробно на сръбските иридентистки общества - не само защото те дават сигнала за I Световна война и така полагат началото на “балканизацията”, но и защото в обществения резонанс от техните действия все по-отчетливо се открояват чертите на национализма.

Иридентистките настроения обхващат по-голямата част от сръбското общество след конкретен политически факт, привидян като заплаха за цялостта на нацията. Става дума за анексията на Босна и Херцеговина, извършена от Австро-Унгария през 1908 и провъзгласена за “втората сръбска Голгота” - след Косово 1389... Анексията, всъщност, представлявала нарушение на Берлинския договор, създал “несръчната териториална и конституционна конструкция”, която самите сръбски управления не един път мечтали да нарушат...¹

Новината за анексията се разпространила “като мълния” из Белград и пред Националния театър се събрала голяма протестираща тълпа, вдъхновявана от известния на света като комедиограф, но - освен това - и автор на немалко патриотически пиеси Бранислав Нушич. Хабсбургският флаг бил изгорен публично. (Глени 2004:275-276)

Все в отговор на “втората Голгота”, вписалият се вече в историята на сръбския тероризъм с убийството на Александър Обренович през 1903 Драгутин Димитриевич (Апис), ръководител на разузнавателната служба към Генералния щаб, създал тайното общество “Обединение или смърт”, по-известно като “Черната ръка”. То - също като аналозите си в Гърция и България - се състояло предимно от офицери, решени на всичко в името на Велика Сърбия. Макар “тайно”, обществото издавало вестник със симптоматичното име “Пиемонт”... В началото стремежите му били свързани преди всичко с Босна.

На 15 юни - съдбоносният за сръбския национален мит Видовдан - 1910 било обявено откриването на първия след анексията Босненски Сабор, в който щели да заседават заедно мюсюлмани, сърби и хървати. Малко преди знаменателното събитие, срещу военния губернатор на Босна, който трябвало да открие Сабора, били изстреляни пет куршума. Неуспелият атентатор се самоубил.

“Първата жертва” на сръбската национална кауза - Богдан Жераич, сръбски студент, роден в Източна Херцеговина, привърженик на индивидуалния терор и личното мъченичество, се превърнала в знаме на младите сърби - в самата Сърбия и - особено - в Хабсбургските територии. “Смъртта на героя” била възпята от Владимир Гачинович, предизвестил - със саможертвата на Жераич - раждането на “нови хора, нови сърби, които ще се надигнат след големите грехове на своите бащи”... Един от “новите сърби”, които редовно посещавали гроба на героя, бил Гаврило Принцип. (Глени 2004:285-286)

Самият Гачинович бил всепризнатият лидер на “Млада Босна”² - движение на студенти и млади интелектуалци, създадено - също като “Черната ръка” - след анексията. За разлика от кръга около Апис - опитни офицери, “тренирани” в монархическо убийство и държавен преврат, “младите босненци” (главно сърби, но - също - хървати и мюсюлмани) компенсирали неувереността на първо поколение граждани с невротична “революционна” активност. “Младите мислеха само за бомби, убийства, експлозиви, с които да взривят всичко наоколо.” - писал по това време един сръбски дипломат. (по Stavrianos 2000:464)

Повечето младежи около Гачинович произхождали от бедни семейства, от селските райони на Източна Херцеговина и Босанска Крайна (сега - Република Сръбска в Босна и Херцеговина). Откъснати от привичната си патриархална среда, върху чиято традиционност идеите на нихилизма, анархизма и национализма, усвоени в университетите и литературните кръжоци, избуявали като екзотични растения, довчерашните селянчета привидели себе си като борци за национална независимост.³ Най-усърдният сред тях бил Гаврило Принцип, който - след атентата на другия Видовдан (1914) - декларирал:

“Аз видях народа ни опропастен до основи. Аз съм селски син и знам какво става по селата. Затова извърших отмъщението си, за което не съжалявам.” (по Stavrianos 2000:465)

През 1911 Гачинович станал член на “Черната ръка”, с което първата връзка между опитните офицери и неуверените революционери била осъществена.

През следващата година избухнала Първата балканска война. “Младите босненци” ентусиазирано се втурнали да се записват доброволци в сръбската армия. Повечето били върнати - поради недостатъчна възраст или слаботелесност. Като слаботелесен бил квалифициран и Гаврило Принцип...

Несъстоялите се войници заздравили връзките си с офицерите от “Черната ръка”, които не се интересували от физическата им годност. Оръжията, с които - две години по-късно - убили ерцхерцога Франц Фердинанд и сигнализирали I Световна война, им били дадени от хората на Апис... (Глени 2004:286)

Така, конспиративните движения, чийто най-видим израз се оказал тероризмът, пред-задали мисленето за раждащия се едва в края на ХIХ и началото на ХХ век балкански национализъм като

Национализмът като тероризъм, разбира се, не бил балканско изобретение, макар да бил представян като “типичен за изостанали азиатски ханства” (“Таймс”, по Глени 2004:212).

Всъщност, не “изостаналостта”, а именно “наваксването” на модерност родило по-късния (в сравнение с Европа) балкански национализъм. Както навсякъде в Европа, той бил рожба на ранната индустриализация - на сблъсъка между селската патриархалност и премазващата традиционните нагласи урбанизация, на хаоса от представи, идеи и надежди, вдъхвани - не на последно място - и от западноевропейския пример... Колективната биография на “Млада Босна” и личната - на Гаврило Принцип са най-красноречивото потвърждение на тези процеси.

Не “историческият характер и миналото междуплеменно битие на тези народи” предизвикали техния “агресивен национализъм” (Кенън, Другите...1995:16), а новото им битие на несръчни национални цялости...

Като констатира “огромни отклонения от човечността и законността” по време на Балканските войни, комисията “Карнеги” търси оправданията им в “ранната политическа младост на тези народи, в незрелостта на националния и граждански характер”. (Другите... 1995:253) “Ранната политическа младост” на балканските нации съвпада по време с националистическата истерия в цяла Европа като неин огледален образ. Не само наскоро увенчаните с държавен “покрив” “културни” нации на Германия и Италия създават агресивни националистически “общества” като “Пангерманския съюз” и “Италия иридента”. “Старите”, “политически” нации на Франция и Англия също се включват в “патриотичната” канонада - с “Аксион франсез” и “Грейтър Бритън”, шумно проповядващи ценностите на “произхода, земята и мъртвите”... Творци и интелектуалци, създали в литературата, изкуството и науката на Европа изключително талантливи произведения, участват в кресливата надпревара или й придават философска мотивация: Ръдиърд Киплинг, Габриеле д’Анунцио, Филипо Маринети и дори - Макс Вебер... Те, наистина, не говорят за тероризъм, но все по-активно призовават към война. (Шулце 2002:251, 260, 265, 268, 279)

Разликата между този и балканския национализъм не била в досегашното модерно/традиционно битие на народите или в демократичното/тираничното им управление. Най-същностното различие бил възгледът на нацията за самата себе си. Докато британците (в лицето на Джоузеф Чембърлейн) се считали за “най-забележителната управляваща раса, която е виждал някога светът” (по Шулце 2002:259), младите нации от “несръчната териториална и конституционна конструкция” живеели (често я създавали сами) в постоянна заплаха за нарушаване на целостта им. Разбира се, че досегашното модерно битие и демократичното управление на “старите” нации създавали голяма част от основанията за цивилизаторското им самочувствие, но друга част от него се захранвала със самото съществуване на “варвари”, на “отпадъци от народи”, които трябвало да бъдат цивилизовани... От своя страна, “варварите”, прекрачващи в модерността, “отпадъците от народи”, мъчително консолидиращи се в нации, подхранвали консолидацията си със самосъзнанието на жертви.

Именно комплексът за виктимизация създал балканския национализъм като същински, обхващащ големи масиви от обществото - в определени моменти (навечерието на войните) - цялото общество. Комплексът за виктимизация, подхранван от реална или въображаема заплаха, произвеждана (случайно или нарочно) от различни - най-често привиждани като “чужди” - “сили”, успял в много по-голяма степен от държавния иридентизъм да хомогенизира обществата. И пак комплексът за виктимизация - национализмът на страха - родил “тъмните богове” в балканското битие - не само от началото на ХХ век. Западният национализъм - доколкото се проявявал като цивилизаторски - не бил пронизан от този комплекс. Но в случаите на поражения - военни или дипломатически - западният национализъм също произвеждал “тъмни богове” на агресия, родена от страх.⁴ Разликата не е в цивилизационното качество на национализма, а в честотата на ситуациите, мотивирани от страха и комплекса за виктимизация.

В балканското битие тази честота клоняла към непрекъснатост. Травматизмът доминирал в самочувствието не само на българите, нарекли - със или без основание - военните си поражения “национални катастрофи”. Травмата белязала и национализма на победителите. Преселението на 1 300 000 гърци от Мала Азия в пределите на отечеството (според Лозанския договор от 1923), причинило крушението на “Мегали идея”, било окачествено като “най-голямата злочестина, сполетяла Гърция след падането на Константинопол.” (по Кастелан 2002:416)

Безспорният шампион в произвеждането и преживяването на виктимизация били сърбите. Преекспонирането на косовската Голгота и превръщането на поражението в национален празник (15/28 юни - Видовдан) са най-същностните измерения на сръбския национализъм като “философия на страданието”.

“Голгота” била наречена също анексията на Босна и Херцеговина от 1908. Като “Голгота” (или като пътят към нея) било привидяно изтеглянето на сръбската армия през 1915-1916, описвано като “екзодуса на сърбите от Сърбия” - не само от домашните автори, но и от чуждестранните. Картината е покъртителна със своята “философия на страданието”:

“Старият и болен крал Петър, настанен на пейка в биволска кола, правителството, Генералния щаб, войските и много цивилни с жените и децата си, монаси и свещеници, носещи ковчега с мощите на крал Стефан I, останките от цял един народ вървят през обезлесени планини, в разгара на зимата, въоръжени само с обикновени пушки, без продоволствия, сред албанско население, което не е забравило сръбските изстъпления през предишната година.” (Кастелан 2002:391)

Травматичният образ на “екзодуса” (украсен със страха от албанско отмъщение, разбира се) и до днес е по-актуален в сръбската национална памет от създаването на кралство Югославия, например...

“Войната на народностите”, предизвикала най-голямото потресение у комисията “Карнеги”, била мотивирана от образите на тези народности като жертви.

Самата комисия, впрочем, се опитала да оневини жертвите:

“Истинските виновници за този дълъг списък от екзекуции, убийства, удавяния, пожари, кланета и зверства... не са балканските народи... Нека не се оставяме да съдим жертвите... Истинските виновници са тези, които заблуждават общественото мнение и се възползват от невежеството на хората, за да създават обезпокоителни слухове и да бият тревога, подтиквайки страната си и следователно и други страни към взаимна враждебност... Истинските виновници са тези, които са готови да жертват общите интереси пред личните си и които представят пред своята страна безплодната политика на конфликти и репресии.” (Другите...1995:19)

Комисията не назовала “истинските виновници”. Почти цял век след нейния доклад продължава спорът кой е виновен - балканските национализми, всъщност - “племенни вражди” (възгледът на “Света”) - или Великите сили, всъщност - “Светът” (възгледът на Балканите). И двата възгледа оперират в измеренията на националното. Докато анализът на Комисията “Карнеги” е адресиран в много по-голяма степен социално: “тези, които са готови да жертват общите интереси пред личните си” били елитите - политически или културни - както на Балканите, така и в “Света”.

Цитираният по-горе пасаж от доклада на Комисията завършва с миролюбивия (сега бихме го нарекли “миротворчески”) извод:

“Всъщност както за малките държави, така и за големите страни няма никакво спасение и никакъв изход, освен чрез обединение и помирение.” (Другите...1995:19)

Само няколко месеца след това заключение - на Видовдан 1914 - “малките държави” отрязали пътя си към “спасението” със сараевския атентат, а “големите страни” - вместо към “обединение и помирение” - се впуснали към националистическа истерия и разпад. След края на тази, Първа световна война националистическата истерия и разпадът щели да бъдат окачествени като “балканизация”...

Краят на войната, който очертал Нова Европа във Версайската система от международни договори, за първи път прогласил и

в доктрината “Уилсън”. Творците на Нова Европа предположили, че принципът на самоопределението, в който американският президент вложил само културен смисъл, теоретически съвсем няма да противоречи на политическия принцип за ненарушимост на границите - основният продукт на Версайската система... На практика обаче “потиснатите народи”, превърнати сега в “потиснати малцинства”, привидели Версайска Европа като нова, по-обширна отвсякога арена за иридентизъм. Ако “старият режим” на империите изглеждал (поне до 1848) осветен от божествена санкция, модерната епоха, осветена от принципите на национализма, вече по презумпция отхвърляла потисничеството. Разликата се състояла в това, че предвоенният национализъм отхвърлял имперското потисничество, а следвоенният - потисничеството на националните държави. (вж. Hоbsbawm 1992:139)

Ако в периода на ранната индустриализация национализмът се привиждал като спасение за фрустрираните от модернизацията “граждани първо поколение”, чието мъчително късане с патриархалните ценности (религия, традиция, комунитаризъм) създало необходимостта от нова хомогенизираща идеология, войната и Голямата депресия от края на 20-те години формирали условия за проникването му сред много по-големи масиви население. В ситуациите на най-сгъстено социално напрежение изглеждало, че от национализъм са обхванати целите общества.

Социалната криза - катаклизмът, преобърнал досегашния традиционен ред - все по-често се привиждала като упадък на националната цялост. Изкупителни жертви за струпващите се негативни обществени енергии все по-често ставали “другите”: малцинствата, устремени (реално или въображаемо) към сливане със “своята си” национална държава, и (преди всичко) малцинствата без държава - евреите и циганите.

Балканите не направили изключение от вълната на
Антисемитизъм,

заляла междувоенна Европа. Неговите най-яростни прояви се случили в Румъния, която имала отдавнашни традиции в това отношение. Евреите били 14,3% от градското население на “Велика Румъния”, а в новопридобитите територии Бесарабия и Буковина - съответно 27 и 31%. В Кишинеу (52,6%) и Чернъуци (44,9%) повечето надписи били на иврит. Евреите контролирали голяма част от частния капитал в износа, транспорта, застраховането, текстилната, кожарната, електротехническата, химическата, домостроителната, печатната и издателската индустрии. (Йелавич, II 2003:165)

Тази “привилегирована” - от гледна точка на аграрното румънско общество - позиция на евреите ги превърнала (както и другаде в Европа) в изкупителна жертва. Авторитарните, близки до фашизма управления на “Желязната ръка” и маршал Антонеску побързали да удовлетворят “народните тежнения”, превръщайки изтреблението на евреите в държавна политика. На евреите било забранено да упражняват професиите на лекари, адвокати и журналисти, да притежават радиоапарати и автомобили, да посещават киносалоните.

Разбира се, виновни за “народните страдания” (както навсякъде другаде) се оказали не само богатите, а всички евреи. Ако в първоначалното конструиране на “еврейската заплаха”, изглеждаща като “националното богатство - в еврейски ръце”, биха могли да се търсят социални (рационални) мотиви, тотализирането й вече има националистически (ирационален) характер.

В България евреите не били привидени като най-голямата заплаха за националното самочувствие на обществото. За разлика от румънските си събратя, те не разполагали нито с натрапчиво високо социално положение, нито с приказни богатства. Повечето от тях (ако става дума за София) обитавали бедняшките квартали Коньовица и Ючбунар. Съществува хипотеза, че именно бедността на българските евреи е причината за толерантността към тях и спасяването им от лагерите на смъртта.⁵ (вж. Барух 1998:226-229).

Макар да не изчерпва цялостното проблематизиране на “българския казус”, тази хипотеза, все пак, е едно възможно обяснение за него. Не мисля, че тя “ощетява” по някакъв начин “националната гордост” от спасяването на българските евреи. Защото изтъкването на социалната (рационалната) мотивация за отношението към тях препятства интерпретирането му като националистическо. Напротив - специфично националистическо би било привиждането им като заплаха - независимо от рационалните основания за това.

на национализма, усвоен - между двете войни - като емблема от фашистката, националсоциалистическата и други десни идеологии, но също така - изповядван и от някои либерални среди (особено в окупираните от Оста държави), били левите движения, сред които най-категорично се откроявали комунистическите. Доктрината на марксизма-ленинизма за приоритет на класовите отношения над националните, прокарвана систематично от Коминтерна сред комунистическите партии в цяла Европа, издигнала пролетарския интернационализъм като водеща идеологема.