"Тъмните богове" на балканския национализъм Евгения Иванова

Балканските комунистически партии - с различна степен на интензивност, но с еднаква последователност - отстоявали принципите на интернационализма, поне - на теория... В навечерието и по време на II Световна война тяхната последователност довела до “предаване” на нацоналните интереси - с доброволното “отстъпване” на териитории под диктовката на Коминтерна. Така, румънските комунисти “отдали” Бесарабия на Съветския съюз, а българските, гръцките и югославските се “съгласили” с образуването на самостоятелна Македония.⁶

Всички тези “предателства” и “отстъпки”, разбира се, имали преди всичко символно и пропагандно значение - доколкото и преди, и след края на войната възможност за самостоятелни решения, включващи териториални промени, по-скоро липсвала...

Комунистическата съпротива имала различни измерения и различни мащаби в окупираните от Оста държави (Гърция, Югославия) и в държавите-сателити (България, Румъния). Въпреки “предателствата” по отношение на Македония, в окупираните държави тя успяла да постигне национален резонанс - за разлика от по-малобройните и парцелирани партизански акции на роялистката съпротива, подпомагана от Съюзниците. В България и особено в Румъния действията на комунистическите формирования (в повечето случаи - терористични) били квалифицирани с почти консенсусна еднозначност като “предателство”...

Твърде симптоматично е отношението, което проявява последният (на окупирана Гърция) и първият (на освободена) премиер - роялистът Йоанис Ралис - към Гръцката армия за национално освобождение - ЕЛАС, доминирана от комунистите. В това отношение, към което били причастни и определени среди от гръцкото общество, антикомунизмът се представял като антиславизъм, популярен още през ХIХ век.

“Елате с нас, гръцки андарти! - провиквал се с месиански плам министър-председателят. - ... болшевиките не са нищо повече от славянски националисти, които искат да погълнат цяла Европа, да разрушат културата й, да ни смесят с балканските славяни и да реализират сатанинските пан-славистки планове на Петър Велики - да ни превърнат в роби, славяни, парии - без религия, без семейство, без собственост, без националност.” (по Stavrianos 2000:785-786)

През десетилетията, следващи гражданската война от 1944-1949 - чак до края на Режима на полковниците през 1974 - заплашителното понятие било конкретизирано: сега комунистите станали “българи”... (Herzfeld 1995:45)

За разлика от Гърция, където не толкова общественото мнение, колкото други (в по-голяма степен - външнополитически) фактори попречили на пролетарския интернационализъм да стане доминиращ социален проект, комунистическото управление, наложено след II Световна война в другите балкански държави, издигнало на преден план доктрината за
Класата преди нацията

Най-детаилно тази доктрина била разработена в многонационална Югославия. Тито (хърватин) и неговите съпартийци Ранкович (сърбин), Кардел (словенец) и Джилас (черногорец) я нарекли “Братство и единство”. Основните принципи на югославската комунистическа програма били изградени върху презумпцията, че премахването на класовите различия “от само себе си” ще заличи и националните, тъй като при социализма ще се формира все по-голяма еднаквост между хората, независимо от тяхната национална принадлежност. “Победата на социалистическите отношения” в икономиката ще направи невъзможна експлоатацията на една нация от друга. Напротив - развитата нация ще помага на неразвитата. (вж. Шувар 1987:55)

Замислена в същността си като модернизационен проект, югославската комунистическа програма, следваща буквално съветската, всъщност заложила бомбата със закъснител, взривила се в началото на 90-те...

Макар да били изградени върху съвсем различен принцип, останалите - национални - балкански държави също последвали марксистко-ленинската доктрина за приоритета на класата над нацията.

Българското комунистическо управление върнало сменените (за втори път - през 1942) имена на помаците, с което спечелило любовта, уважението и гласовете им за следващите няколко десетилетия - преди поредните “възпаления” на “възродителния” процес. (вж. Иванова 2002:60-61) Политиката по отношение на турците пък била най-малкото двузначна. След изселването на 155 000 души през 1950-1951, чиято цел - “това население да бъде сведено до размер, при който то да не може да играе самостоятелна роля в страната” - не била изцяло изпълнена, отношението към “неблагонадеждния турски елемент” (изразът е на Сталин от 1949) било променено. Сега властта “заухажвала” “това население” - според “азербейджанския опит”, като му “отпуснала” известни свободи в областта на образованието и културата. Увеличен бил броя на турските гимназии, създадена била катедра по турски език и литература към Софийския университет, открити били турски театри, а турските програми по радиото и турските вестници се умножили... (вж. Иванова 2002:62-63)

Под натиска на Москва, “азербейджанския опит” бил “внедрен” и в Румъния. Властта обезпечила унгарското малцинство с училища, в Клуж бил открит университет. И - също като в България - театри, фолклорни групи, вестници. Румънските унгарци “получили” дори политическо представителство - Унгарското народно обединение, а през 1952 - и автономен район - Тиргу Муреш, които просъществували четири години. След Унгарското въстание от 1956 (пак - под натиска на Москва) повечето от тези “привилегии” били отнети. (Хьош 1998:315)

Още през 1948 Комунистическата партия - в официална резолюция - разкритикувала шовинистичните тенденции в румънското общество. (Кастелан 2002:500)

За разлика от България, където привързаността към Русия била традиционна, в Румъния също толкова традиционни били антируските настроения. Това била една от причините за слабото влияние на твърде малобройната преди II Световна война комунистическа партия, която “пристигнала с обоза на Червената армия” (Глени 2004:480). В добавка, водещата група в партийното ръководство, наречена “московити”, била съставена все от “несъщински” румънци: Ана Паукер (еврейка от Молдова), Емил Боднъраш (украинец от Буковина), Василе Лука (секлер от Трансилвания). “Чужденци без бог и родина” - ги нарекъл през февруари 1945 министър председателят генерал Ръдеску, уволнен по-късно от краля по настояване на Москва. “Чужденците” се задържали във властта закратко. Били отстранени (чрез показни процеси) от Георги Георгиу Деж - “местен” кадър и “истински” румънец, който започнал да провежда политика на националкомунизъм. (Йелавич, II 2003:289-291)

В Албания липсвали многочислените малцинства на България и Румъния. В самата албанска нация обаче клановите, регионалните и религиозните различия продължавали да са актуални. Както във всички други области, комунистическият модернизатор Енвер Ходжа започнал да провежда силова политика и в това отношение. Наред с изграждането на унифицирана образователна система - важен елемент от модерността, той постигнал униформизация и на целия социален живот.

През 1967 бил прокаран Закон за атеистичната държава, с който били забранени и трите вероизповедания и закрити 2169 храма. През 1975 - с правителствен декрет - било забранено именуването на новородените с религиозни имена. Новата Конституция от 1976 превърнала антирелигиозността в норма. Албания станала единствената държава в света без религиозни институции. (Елдъров 2000:112)

Докато атеизмът - хипетрофиран в Албания, но насаждан като официална държавна доктрина и навсякъде другаде - и политиката към малцинствата следвали буквално съветския модел, в областта на икономиката повечето балкански елити се опитали да избегнат стагниращата опека на Москва. Това поведение, наречено
Националкомунизъм

(комунизъм, независим от Москва) било характерно преди всичко за Балканите: най-напред Югославия, след нея - Албания и Румъния се “отлъчили” от съветската орбита. Само България (заедно с държавите от Централна Европа) останала зависима от Москва в рамките на Съвета за икономическа взаимопомощ. Опитът на Трайчо Костов да провежда относително самостоятелна икономическа политика завършил с осъждането му на смърт.

Най-драматично протекли тези събития в Югославия, чийто комунистически елит живеел (напълно основателно) със самочувствието, че победата на социализма е резултат единствено от собствените му заслуги в партизанската война. Сталин се отнасял с пренебрежение към тези заслуги и дори обиждал “активните борци”, че

“продължават да са си все партизани, негодни за сериозни сражения на фронтовата линия.” (Йелавич, II 2003:325)

Най-голяма роля за разрива с Москва имала икономическата зависимост. Югославия (както и останалите комунистически държави) била третирана като суровинен придатък на Съветския съюз. Един млад югославски комунист описал ситуацията така:

“Ние трябвало да изпращаме богатството си в чужбина, наготово - както винаги - ние трябвало да бъдем експлоатирани, да бъдем колония, както винаги. След борбата в миналото срещу турците и австрийците, и унгарците, след собствената ни битка с нацистите и италианците, ние трябваше да си останем с калните пътища, да вървим по тях в селските си опанке и да даваме път, когато руските инженери преминават в автомобилите си, точно както правеха сърбите, когато турците минаваха на техните мулета.” (Йелавич, II 2003:324)

Все по-растящото недоволство от съветската икономическа опека, както и гневът на Сталин срещу югославската намеса в гръцката гражданска война довели до разрива от 1948, наречен “схизма”. “Схизмата” също се случила на Видовдан...

Югославия продължила социалистическото си развитие по собствен път, но доктрината “Братство и единство” останала валидна.

Една година след “схизмата” (1949) бил създаден Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), за чийто основен принцип (през 1953) било провъзгласено “социалистическото разделение на труда”. Всяка страна трябвало да се съсредоточи върху това, което най-добре може да произвежда. Промишлеността била концентрирана в най-развитите страни: Източна Германия и Чехословакия. От Албания, България и Румъния се очаквало да останат предимно “суровинен придатък” на останалите държави. (Йелавич, II 2003:360-361)

Енвер Ходжа и Георги Георгиу Деж - вече успял да се разправи с “предателите-чужденци” в редиците на партията - възприели “социалистическото разделение на труда” като отказ от модернизация. Нали именно съветските “учители” до този момент проповядвали индустриализацията като “генерална линия”...

В началото на 60-те Албания, а през 1964 - и Румъния - напуснали СИВ и съветската орбита и се ориентирали към Пекин.

Сега “албанизмът” и “румънизмът” заели полагащото им се място като национални доктрини. Възраждали се националните митове, особено в Румъния, чиито елити отново привидели “латинския” си произход като връзка със Запада... Традиционната румънска омраза към Русия и славянството се изляла не само в преименуването на улици, кина и театри или в затварянето на руските книжарници, но и в припомнянето за Бесарабия като “румънска земя”... (вж. Глени 2004:548)

Националкомунизмът бил само началото, твърде повърхностната проява на процеса, който - с развитието на комунистическите режими - все повече щял да изтъква приоритетите на
Нацията преди класата

“Дори върху марксическата мисловна традиция се разви гледна точка, която абсолютизира нацията, а на класата не придава кой знае какво значение... И за югославските комунисти, в душите на много от които тлее националистическо съзнание, се отнасят думите на Ленин: “Бръкни под кожата на руския комунист и ще откриеш великоруски шовинист.” - пише Стипе Шувар, един от последните марксисти - защитници на югославизма - в навечерието на разпада. (Шувар 1987:16, 116-117)

Пролетарският интернационализъм издържал по-малко от две десетилетия. Не само защото пролетариатът се провалил като “класа-хегемон” или защото изравняването на класовите различия, което по презумпция трябвало да заличи и националните, не се състояло. Обяснението, изтъквано от автори като Шувар, за “надигането на буржоазните елементи” или за възраждането на “исконния порив на кръвта и земята” (пак там), е несъстоятелно. Възраждането на национализма през 60-те години на ХХ век и - особено - след 1968 не било “възкръсване на тъмните богове”, а политически инструмент, използван от самите комунистически елити за удържане на властта. Новата “пролет на нациите” от 1968 била първото размразяване на “хладилника за национализмите”⁷ - началото на процеса, довършен с разпада на комунизма.

През 60-те години “класовия враг” и “световния империализъм” вече били изчерпани като плашила за комунистическите поданици. За да се задържат на власт, елитите трябвало да изобретят нови. Новите плашила се оказали малцинствата, измъкнати от “хладилника” като заплаха за нацията...

Всъщност, само Енвер Ходжа останал верен на класовия принцип, както и на Сталин. “Империалистическият Запад” продължил да играе в Албания ролята на плашило, но след “Хрушчовото затопляне” “братските” досега държави също се превърнали в заплаха.

“Енвер Ходжа - особено след 1956 - казва Фатос Любоня - когато усеща, че ударите срещу сталинизма... могат да отстранят него и кликата му от власт и че комунизмът като идеология и пролетарският интернационализъм няма да са достатъчни, за да се задържи на поста си, започва постепенно да прилага демагогски националистически приоми и в името на “независимостта на родината” изолира Албания от света, наричайки я “непревземаема крепост” както за агресията на капиталистическия Запад, така и за ревизионистите от Изток.” (Любоня 2000:194)

За да защити поданиците си от всички тези “врагове”, комунистическият модернизатор покрил държавата с бункери...

България, която - единствена от балканските държави - останала встрани от националкомунизма, “наваксала” националистическите си приоритети с ново активиране на изпробвания от редица буржоазни правителства механизъм - “възродителния” процес.

Сега (1962) към решението за поредното преименуване на “българите с мохамеданско вероизповедание” били добавени цигани и татари. Решението било назовано “Мероприятия против турчеенето” и препоръчвало смяната на имената да бъде извършвана - засега - без “насилие и администриране”. По отношение на самите турци (все още наричани така) били предприети други “мероприятия”. Дванайсетгодишните опити за нова изселническа спогодба (осуетявани от страна на Турция) през 1968 най-сетне се увенчали с успех. Веднага след сключването на спогодбата (1969) било прието решение за “ускоряване на естествения процес за преодоляване на етническите различия”. Резултат от това решение било ликвидирането на множество вестници, театри и на книгоиздаването на турски език. Именно тогава - за първи път - се лансира заплахата, че “реакционните и националистическите елементи” издигат лозунг за “културно-национална автономия”... Още през следващата (1970) година въпросът с “българите с мохамеданска вяра” бил окончателно решен. Призивът да не се допуска “насилие и администриране” бил забравен. До 1976 “възродителният” процес при помаците приключил. (Иванова 2002:71, 89, 95)

“Българският опит”, изглежда, харесал и на Енвер Ходжа. През 1975 той публикувал декрет, според който всички граждани с “неподходящи имена и обидни фамилии от политическа, идеологическа и морална гледна точка са задължени да ги променят...” (Глени 2004:520)

Румънският националкомунизъм, провеждан още от Георги Георгиу Деж, достигнал апогея си, когато новият “кондукатор” - Николае Чаушеску - през 1968 заклеймил инвазията на Варшавския договор в Чехословакия и мобилизирал цялата нация за отпор срещу Съветския съюз. Постигнал изключителна популярност с този акт, помазван като “демиург” и “бог”, Чаушеску започнал да клейми и “космополитизма в изкуството” - кодовото понятие за разпалване на антисемитизъм. (Глени 2004:551-552) Скоро, след като “заплахата” от инвазия в Румъния се разсеяла, естественият “враг” станали малцинствата. От 1973 “демиургът” започнал да провежда своята “политика на уеднаквяване”: ограничаване преподаването на малцинствени езици и ощетяване на малцинствените издания при разпределянето на хартията.

Систематичното “уеднаквяване” продължило до края на 80-те. През 1984 малцинствените емисии по радиото и телевизията били окончателно прекратени. Цялата топонимия била румънизирана. Чаушеску също се повлиял от “българския опит”: след 1988 новородените трябвало да бъдат записвани само с румънски имена. За тотален “възродителен” процес, вероятно, не му стигнало времето... Все пак, самоопределението “румънец” (по етнически признак, а не по гражданство) станало задължително за всички. Гарант за изпълнението на това решение била “Секуритате”... (Кастелан:505-513)

Югославските комунисти също заклеймили агресията в Чехословакия. Авторитетът на партията нарастнал дотолкова, че тя придобила 100 000 нови членове - предимно под 25 години... Обществото съвсем сериозно се подготвяло за война със СССР. (Йелавич,II:396)

Авторитетът на партията, вписан в досегашния незагасващ ореол около персоната на Тито, обаче предизвикал в Югославия развитие, твърде различно от процесите в Румъния. “Четворката” - макар намаляла наполовина с “отпадането” на дисидента Джилас и националиста Ранкович - задълбочила политиката на пролетарския интернационализъм. Най-ясният сигнал за продължаващото действие на доктрината “Братство и единство” било признаването на босненските мюсюлмани за отделна нация - все през същата 1968.

Първото следствие - още през 1968 - били албанските бунтове, издигнали за първи път искането за самостоятелна република Косово. Един от най-верните привъженици на Тито сред албанските комунисти - Махмуд Бакали - признал, че сред албанците “братството и единството... просто не проработи”... (Лоза 1999:320)

Три години по-късно непреставащите настроения за повече независимост у хърватите разцъфнали в Пролетта от 1971, наречена “второ хърватско възраждане”. “Хърватската пролет” сложила край на ленинската теория, че социализмът и национализмът се изключват взаимно. Най-активните лидери (заедно с интелектуалците от “Матица хърватска”, сред които - Мирослав Кърлежа) на движението станали младите комунистически функционери Мико Трипало и Савка Дабчевич-Кучар (след 90-те - кандидат за президент). В телевизионно изявление Тито “обяснил” събитията с “липсата на подходящо марксистко образование” и провел поредната чистка в партията. Изключен за “националистически уклон” и осъден на две години затвор бил и Франьо Туджман... (Йелавич,II:398-399)

Конституцията от 1974 окончателно затвърдила децентрализацията. Автономните провинции Войводина и Косово вече имали право на вето върху решенията на федералното събрание. А “нациите” (републиките) получили право на отделяне...

От Конституцията били недоволни всички: албанците - защото нямали право на отделяне, сърбите - защото били разпръснати в “чужди” републики. Дори самият автор на Конституцията - Кардел, последният от Титовата “четворка” - бил убеден, че тя ще създаде проблеми на Сърбия. (Викърс 2000:194-195)

През 1980 Тито - най-харизматичният от всички комунистически лидери, наричан “последния Хабсбург” - умрял. След смъртта му (година по-рано починал и Кардел) ръководството на държавата и партията започнало да се осъществява на ротационен принцип. Във властта трябвало да се редуват представители на всички републики и дори - на автономните провинции. Доктрината за “Братството и единството” изглеждала все така жива. Преходът изглеждал плавен...

Заплахата обаче - социална, икономическа, политическа - от “другите” все повече започнала да се привижда като етническа, религиозна, национална. Югославия все повече живеела “на заем” и по-високият социален статус на гражданите й - в сравнение с останалите социалистически държави - все повече се загубвал. Нараствали икономическите различия между републиките - особено след разпадането на Федералния фонд за подпомагане на неразвитите през 1985, когато “развитите” Словения и Хърватия го напуснали... Недоволството (на всички) от конституционния им статус нараствало. Албанското предизвикало нови бунтове в Косово през 1981.

Недоволството на сърбите се изляло през 1986 в един документ, създаден от духовния елит на нацията и наречен “Меморандум на Сръбската академия на науките и изкуствата”. Като използвали либералните идеи на съветската “перестройка”, авторите на Меморандума твърде умело представили социално-политическата криза на комунизма като национален разпад и - наред със заключенията за неефективността на “социалистическото самоуправление” - преекспонирали заплахата за сръбството...

“Съдбата на Косово остава жизнен въпрос за целия сръбски народ - се казвало в документа. - Ако той не бъде решен с единствения истински изход на наложената война, ако не се установи истинска сигурност и безусловно равноправие за всички народи, които живеят в Косово и Метохия... този дял от република Сърбия и Югославия ще се превърне в европейски въпрос с най-тежки, непредвидими последици. Косово представлява една от най-важните точки на вътрешните Балкани. Етническото смесване е в съответствие с етническия профил на Балканския полуостров и искането за етнически чисто Косово, което се провежда на практика, е не само директна и тежка заплаха за народите, които са се оказали там в малцинство, но и ако бъде осъществена, надигналата се експанзионистична вълна ще представлява реална и всекидневна заплаха за всички народи в Югославия.” (Меморандум... 1999:367)

Меморандумът интелектуално легитимирал възхода на Милошевич...

През същата 1986 ХIII-ят конгрес на Съюза на югославските комунисти извършил подмяна на партийния апарат. Епохата “Тито” била развенчана (в съгласие със съветската “Перестройка”), а религиозността - реабилитирана (в това отношение пък бил следван полския модел). Започвала (постепенно) епохата “Милошевич”, чието официално помпозно начало станал поредният Видовдан 1989... Честването на 600-годишнината от Косовската битка превърнало Милошевич - от прагматичен банкер с либерално-икономически възгледи - в новия харизматичен лидер, бранителят на сръбството от албанската заплаха... “Скучната“ “революция срещу бюрократите”, провеждана от “перестройчиците” в партията, открила по-ефективен инструментариум - спасението на “отечеството”...

Повод за румънската “революция” от края на 1989 дало убийството на един унгарски свещеник. Социалният бунт, довел до падането на режима и до екзекуцията на “кондукатора”, започнал като национален...

“Националната” стратегия на българското комунистическо управление също изиграла немалка роля за срутването му през 1989 - вместо да го укрепи на власт, какъвто бил първоначалният й замисъл. Тоталното преименуване на турците от 1984-1985, “оправдано” със “заплахата” от създаване на автономия, и “Голямата екскурзия” от 1989 нагнетили в българското общество напрежения, неочаквани за управляващия елит. Намеренията за удържане на властта чрез раздухване на “турската заплаха” не се осъществили. Обществото не се уплашило в достатъчна степен, за да допусне развитията, случили се в Югославия.⁸

В момента, когато българският “възродителен” процес е в разгара си, цитираният вече Стипе Шувар пише:

“Нашата страна е единствената, която не води политика на асимилация от една нация над друга или над национални малцинства. А практиката на нашите съседи е напълно обратната - да вземем за пример това, което сега се случва в България.” (Шувар 1987:13)

Много скоро “талантливият ученик” Милошевич ще опровергае това твърдение и ще осъществи - с безпрецедентна последователност - замисъла на “учителя” си Живков...

Новата националистическа вълна след 60-те години на ХХ век имала развитие, твърде подобно на първата - от “зората” на балканския национализъм. В огромните “хладилници” - империите - и в ранните национални държави националистическите настроения се носели преди всичко от елитите. В комунистическия “хладилник” пак елитите били онези, които употребили национализма като лост за удържане на властта си. Масите привидели националистическата идеология като своя едва след поредния катаклизъм - краха на комунизма, преобърнал - както крахът на империите - дотогавашния традиционен ред. Това се случило преди всичко в Югославия, но и останалите балкански общества - в една или друга степен - изпитали последствията от