Размразяването на “хладилника”
Многопартийните режими, установени след 1989, не само парцелират хомогенното досега политическо пространство според класическата схема “ляво-център-дясно”, но създават условия и за появата на партии на етническа и националистическа основа. Етническите партии, основавани от малцинствата, срещат препятствия (включително - конституционни) навсякъде. Някои от тях - като съюза на гръцкото малцинство в Албания “Омония” и партията на македонското малцинство в България “ОМО-Илинден” - са забранени. Други - като Унгарския демократичен съюз за Румъния и Движението за права и свободи в България - получават подкрепата на почти 100% от малцинствата, чиито интереси представляват, и участват в управлението на държавата. В републиките - наследници на разпадащата се Югославия - високата електорална подкрепа за етническите партии (макар невинаги дефинирани по този признак) става правило.
Факторите за разпада на Югославия, войната/войните и разпределението на политическото пространство - със сложността на многообразието си - би трябвало да бъдат обект на отделен анализ. Затова, тук само ще маркирам (най-общо) основните тенденции, характерни за трите фази в постюгославското политическо развитие, чиито граници са Дейтънското споразумение от 1995, сложило край на най-голямото кръвопролитие от края на ХХ век - босненското, и новата битка за Косово от 1999, отбелязала началото на “европейския въпрос с най-тежки, непредвидими последици” - както бяха писали авторите на Меморандума...
Фазата на първоначалния разпад е доминирана от националистическа мобилизация - всички партии, получили широка електорална подкрепа и редуващи се във властта - независимо от мястото си в политическия спектър - са с националистически платформи. Най-фрапантният пример са Социалистическата партия на Сърбия (Милошевич), Сръбското движение за възраждане (Драшкович) и Сръбската радикална партия (Шешел), но и навсякъде другаде разликата - и в програми, и в практика - се изразява в детайли. Единствено в Македония общоюгославската партия Алианс на реформистките сили в Югославия, ръководена от последния федерален премиер Анте Маркович, успява да получи през 1990 16,3% - по-малко, все пак, от албанската партия на Арбен Джафери. Ситуацията в Босна е още по-красноречива: всяка от трите националистически партии - на мюсюлманите, на сърбите и на хърватите - печели през 1990 точно толкова проценти, колкото е населението на трите общности, според преброяването от 1981... Косовските албанци бойкотират сръбските избори и така легитимират управлението на сръбските националистически партии. През 1994 за депутат от Косово е избран Аркан, чиито електорални обещания са симптоматични:
“Аз не мога да ви обещая нови телефонни постове, нито нови шосета и магистрали, но се заклевам пред вас, че ще ви браня със същия жар и фанатизъм, с който съм се прочул като защитник на сръбския народ.” (Удуърд 2002:216-217, 586)
Основният фактор за националистическата мобилизация, обхванала вече не само елитите, но и целите общества, е отново заплахата от другите. “Бранителите”, а не строителите стават най-важните фигури във фокуса на общественото признание.
Относителното успокоение, настъпило след Дейтънското споразумение, рефлектира преди всичко в самата Босна, но успява да бъде почувствано и в Хърватия, където умереният либерал Стипе Месич сменя в управлението националиста Туджман, и дори - в Сърбия през 1997, когато националистическите приоритети закратко са изместени от социалните... В Македония националистите от ВМРО-ДПМН управляват заедно с албанците на Арбен Джафери. Сред босненските мюсюлмани вземат връх мултиетническите настроения, изразени преди всичко от Партията за Босна и Херцеговина на Харис Силайджич, който през 1996 напуска Изетбегович, убеден, че:
“Ние искаме светска и мултикултурна Босна, но нашите врагове, които се опитват да ни затворят в чисто мюсюлманско гето, рискуват да ни тласнат към създаването на ислямска държава, което не желаем.” (Garde 2001:146)
Новата “битка за Косово” възкресява “тъмните богове” - с възкръсването на заплахата от другите, към които този път се прибавят НАТО и САЩ. Никога преди това националистическата мобилизация в Сърбия не е била по-масова. След кризата Милошевич е наследен от Войслав Кощуница - един от най-яростните противници на Конституцията от 1974, от най-яростните подръжници на Караджич в Босна... В Хърватия се връща на власт Хърватският демократичен съюз, основан от Туджман, а в Босненската федерация отново печелят мюсюлманските и хърватските националисти. Войната се пренася в Македония...
Ситуацията, все пак, е значително по-сложна, отколкото във фазата на първоначалния разпад. Сега победата на националистите не е толкова категорична. Проблематизирането на социалното постепенно измества специфично националните приоритети. Умерените партии (с все по-ясно очертана социалдемократическа ориентация) успешно съперничат на националистическите. Дори известните с крайния си национализъм радикали на Шешел, спечелили - за всеобщ световен ужас - изборите в Сърбия през 2003, акцентират в посланията си преди всичко върху социални проблеми (ликвидирането на бедността) и се разграничават от предишните си шовинистически и реваншистки лозунги. Косовските албанци все така преизбират Ругова (47% срещу 27% за Тачи през 2004 ). Сега пък косовските сърби бойкотират изборите, защото се чувстват заплашени...
Постюгославските развития са, разбира се, “особен случай” и не би трябвало да бъдат доминиращи в анализа на цялостната балканска ситуация след “размразяването на хладилника”. Затова по-нататък ще разгледам - в сравнителен аспект - националистическата мобилизация в останалите посткомунистически държави.
Националистическите партии, формирани от различни (не непременно - десни) среди в етническите мнозинства, се радват на сравнително широка подкрепа в Румъния и на относително слаба - в България.
Преди да пристъпя към сравнението на електоралните им резултати в тези две държави - претенденти за най-скорошно приемане в Европейския съюз9, ще щрихирам съвсем накратко чертите на още един “особен случай” - Албания.
Макар това да е страната, в която комунистическият “хладилник” изиграл за клановите, регионалните и религиозните различия ролята на фризер, традиционното разделение между Севера и Юга - между геги и тоски - очертава и политическото пространство веднага след демократичните промени. Гегите създават Демократическата партия, доминирана от клана Бериша, а тоските се обединяват около Социалистическа партия на Фатос Нано. Всички избори в Албания, където двете партии периодически се сменят във властта, се диктуват от клановия и регионалния принцип, а специфично политическото играе твърде малка роля. (Бобев, Кацори 1998:130,134)
Възраждането на регионално-клановите отношения в Албания едва ли може да се квалифицира като национализъм. Затова пък ситуацията в Румъния и България следва класическите правила.
Най-голямата националистическа партия в Румъния - “Велика Румъния” (“Ромъния маре”) е създадена от придворния поет на Чаушеску, помазал го като “бог” и “демиург” - Корнелиу Вадим Тудор, който получава министерско кресло през 1994. (Кастелан 2002:552) На местните избори през 2000 “Велика Румъния” заема второ място с 20% електорална подкрепа, а Тудор събира 28% като кандидат-президент - само 8% по-малко от избрания за президент Йон Илиеску.
Платформата, с която Тудор печели този зашеметяващ резултат, е основана върху мерките за неутрализирането на заплахата от “унгарската змия” и циганите. Той публикува списък със 180 души, които ще бъдат екзекутирани като предатели и изменници.
Основният електорат на “Велика Румъния” са бедни хора в активна трудова възраст, фрустрирани от социалното си положение. Именно това са хората, които са податливи на параноични теории за световни конспирации и които обясняват лошото положение на страната с малцинствата или с плановете на Запада. (Проучвания на Румънското академично общество10)
На парламентарните избори през 2002 “Велика Румъния” запазва впечатляващата си електорална подкрепа (19%).
Партията за национално единство на Румъния, създадена от Джордже Фунар - кмет на Клуж, обединил антиунгарски настроените националисти от Трансилвания, също получава министерско кресло през 1994. На парламентарните избори през 2002 резултатът й е 6%.
На същите избори Унгарският демократичен съюз за Румъния печели 8%, а другите 18 малцинствени партии успяват да съберат - заедно - едва 5%.
Единственият случай в България, когато националистически кандидат е избран за депутат, е във Великото народно събрание през 1990. Това е мажоритарно избраният в Кърджали Димитър Арнаудов, чиято Отечествена партия на труда печели 0.60% по пропорционалната система. (Българските избори 1997:18-19) Изборът на Арнаудов (присъединил се впоследствие към парламентарната група на Българската социалистическа партия) е пряко следствие от националистическата истерия, раздухана в първите дни на 1990 от някои комунистически среди - като реакция на решението за връщане на мюсюлманските имена. Истерията, изразена чрез масови митинги в районите със смесено население (особено - в Кърджали) и твърде оскъдни демонстрации пред Парламента и Телевизията в София, е мотивирана преди всичко от заплахата, че турците “ще си отмъстят”. Податливи на “заплахата” се оказват твърде ограничени кръгове от българското общество: непосредствените участници във “възродителния” процес и хората (от смесените райони), обогатили се за сметка на турците по времето на “Голямата екскурзия” от 1989. Обществото като цяло и този път не успява да се “уплаши” в достатъчна степен...
Другият “голям” успех е на Българската национална радикална партия на д-р Иван Георгиев, която - през 1991 - печели 1,13%. (Българските избори 1997:83) Всички останали опити на националистически партии да участват в избори завършват с резултат под 1%.11
Затова пък Движението за права и свободи има неизменно присъствие в българския парламент, като печели между 7.55% (24 мандата - през 1991) и 5.44% (15 мандата - през 1994). (Българските избори 1997:44)
След парламентарните избори през 2001 Движението за права и свободи е част от управляващата България коалиция, а националистическите партии остават все така маргинализирани.
На изборите през 2002 малцинствените партии в Румъния печелят общо 13%, а националистическите - 25%.
Обяснението на това драстично разминаване единствено с “българския етнически модел”12 ми се струва недостатъчно. Безспорно, балансираното (и балансиращо) поведение на ДПС, както и либералната му ориентация са от извънредна важност за българския политически живот. Унгарският демократичен съюз на Румъния обаче също неизменно присъства в либералния спектър на политическото пространство (електоралната му подкрепа дори надминава тази за ДПС) - без това да намалява ясно очертаните националистически нагласи в румънското общество.
“Традиционните нагласи” като възможно обяснение също би трябвало да се отхвърлят - доколкото в националното си битие и Румъния, и България са преживели (в различни периоди) подеми и затихвания на национализма.
В едно изследване, проведено през 1991-1992 в България и Румъния, най-значителната причина за възникване на нетолерантност се оказва “заплахата от етническа общност, свързана с нападение от съседна страна, където тази малцинствена общност е мнозинство”. (Удуърд 2002:771)
Национализмът не би трябвало да се интерпретира като постоянна характеристика, иманентно присъща на едно или друго общество. Фактът, че в първото десетилетие от периода на посткомунизма румънското общество демонстрира по-изявени националистически нагласи, съвсем не означава, че българското е застраховано от възможността да ги прояви в бъдеще. Това, вероятно, ще зависи от степента на фрустрация, в която е изпаднало обществото и от степента, в която - в един или друг момент - реалната или въобразена заплаха от другите ще се окаже достатъчна...
В единствената балканска държава, останала
Извън “хладилника” - Гърция,
националистическата мобилизация се съсредоточила около две невралгични точки: Кипър и Македония.
След пораженията - икономически, политически и духовни - от гражданската война, в началото на 50-те години на ХХ век в гръцкото общество започнали да доминират настроения за стабилизация, чието олицетворение станало управлението на генерал Папагос. Почти по същото време (1950) за архиепископ на Кипър бил избран енергичният Макариос, яростен подръжник на политиката на “еносис” - отхвърляне на английското колониално управление и присъединяване на острова към “майка” Гърция. Отчаяните апели на архиепископа към “братята” от кралството били постоянен източник за националистическа мотивация на определени среди в гръцкото общество, които омиротворяването на страната направило ненужни.
Известният със зверствата си по време на гражданската война полковник Гривас, роден в Кипър, създава партизанското формирование Национална организация на кипърските борци, която през 1955 извършва серия терористични атентати. Турският отговор на тези провокации са размириците в Истанбул, завършили със смъртта на мнозина гърци. Така, прочутият дотогава със спокойното съжителство на гърци и турци Кипър се превръща в полесражение за неудовлетворени политически амбиции. Съдбата на острова е постоянен източник за напрежение, раздухвано периодически от националистите, и постоянна травма не само за местните общности, но и за гръцкото и турското общество. (Глени 2004:565-569)
“Еносисът”, осъществен през 1974 от режима на полковниците (дошли на власт през 1963 и със съдействието на печално известния Гривас), не разрешава, а задълбочава противоречията, доказателство за чиято актулност е присъединяването към Европейския съюз само на кипърските гърци - тридесет години по-късно...13
Основният аргумент за поддържането на полувековната кипърска криза е заплахата: “турска” за гърците, “гръцка” за турците...
Другата гръцка травма - Македония, поддържана като постоянно латентно напрежение още от времето на “Мегали идея”, се обостря с изключителна интензивност след провъзгласяването на независимостта й през 1990. Македония - също като Кипър - се превръща в средство за политически борби и в инструмент (което - в случая с темата за национализма - е по-важно) за промяна на електоралните нагласи. Този път нацоналистическата истерия около името “Македония” не се възбужда от ултрадесни кръгове, както през 1955, а от социалистите на Андреас Папандреу. “Недостатъчните” (според Папандреу) мерки, предприети от правителството на Мицотакис в това отношение, довеждат до неговото падане от власт. През 1993 социалистите печелят изборите с обещанието, че Гърция ще затвори границата си, ако името “Македония” продължава да съществува. (Удуърд 2002:593)
Папандреу ознаменува победата си с крилата реч в защита на елинизма, твърде напомняща провъзгласяването на “Мегали идея” - точно век и половина по-рано. В речта отново се припомнят Кипър и “турската заплаха” за “националното наследство, езика, културната идентичност, образованието и православието”. Огорчен от Франция и Испания, които нехаят за тази заплаха срещу елинизма, премиерът на единствената балканска държава, членка на ЕС признава прочувствено:
“Никога не съм се чувствал толкова чужд в Европейския съюз!”14 (Кастелан 2002:568)
Едно изследване на “Евробарометър”, проведено по същото време, показва следното състояние на нагласите в гръцкото общество:
- В страната има прекалено много чужденци - 69%;
- Чужденците в страната представляват обществена опасност - 90%;
- Не понасям турците - 89%, албанците - 76%.
“Ксенофобията в Гърция е много по-силна в сравнение с другите държави от ЕС.” - заключава по този повод Комисията Карнеги от 1995. (Несъвършения... 1996:21)
Това мнение се споделя и от някои среди в самото гръцко общество:
“Ние сме преизпълнени с някаква фобия, ксенофобия, или - по-скоро - “съседофобия”. Гърците нямат доверие на самите себе си. Винаги говорят за комплоти и конспирации. Това е техният национален комплекс” - смята Александър Велиос, журналист. (по Chiclet, Lory 1998:97)
Като сравнява ксенофобията в Гърция с ксенофобията в държавите от Европейския съюз, Комисията Карнеги от 1995 е пропуснала да направи това по отношение на другите балкански държави.
Така, отрицателното отношение към турците в България през 2001 е 14,6%, а към албанците - 22,7%.15
Проведеният по същото време от Институт “Отворено общество” “Мониторинг на процеса на присъединяване към ЕС” показва следното отношение към малцинствата в България и Германия:
Негативно отношение към:
Държава
|
Цигани
|
Мюсюлмани
|
Евреи
|
България
|
33%
|
15%
|
6%
|
Германия
|
64%
|
17%
|
7%
|
53% от българите не желаят съседи цигани. При германците този процент е 68. (Иванова 2004:186)
Приведох данните, не за да изтъквам толерантността на българите в сравнение с гражданите на държавите, членки на ЕС, Гърция и Германия.
Цитираните нагласи към “другите” - също като показаното по-горе сравнение на електоралните резултати в Румъния и България - отразяват моментна ситуация.16 Както “въобразяването” на нацията (в модела на Ренан), и националистическата мобилизация може да се интерпретира като “ежедневен плебисцит”. Националистическите нагласи се променят - преди всичко - в зависимост от степента на
Заплахата,
която “другите” (реално или въображаемо) представляват за “нас”. Колективното “ние”, което в различни ситуации може да се преживява като семейство, роднини, професионален или приятелски кръг, социална група, придобива национални измерения, когато враждебното колективно “те” се привиди като друга етническа или религиозна общност, като друга нация или друга държава.
Много често социалната, професионалната, дори - семейната или роднинската несигурност могат да се интепретират като продукт от национална заплаха. Ежедневният живот на цялото общество рядко е белязан от националистическа мобилизация. Тя се носи от отделни групи, които в някои случаи се идентифицират като политически и/или културни елити. Националистическата мобилизация обхваща цялото общество в периоди на криза, когато цялата нация започва да се преживява като едно семейство. Всъщност копнежът по семейственост във време на разпадащи се традиционни структури е един от източниците на национализма.
Литература
Барух, Е., Евреи, В: Общности и идентичности в България, С., 1998
Бобев, Б. и Т.Кацори, Албания, С., 1998
Българските избори 1990-1996. Резултати, анализи, тенденции, С., 1997
Викърс, М., Между сърби и албанци. История на Косово., С., 2000
Гелнер, Ъ., Нации и национализъм, С., 1999
Глени, М., Балканите 1804-1999, С., 2004
Другите балкански войни, Изследване на фондация “Карнеги” от 1913 година, С., 1995
Елдъров, С., Православни и католици в Албания, В: Албания и албанските идентичности, С., 2000
Иванова, Е., Малцинства и глобализация, В: Глобализацията и новите граници на политическото, С., 2004
Иванова, Е., Отвърлените “приобщени” или процеса, наречен “възродителен (1912-1989), С., 2002
Йелавич, Б., История на Балканите, т.I - ХVIII-ХIХ век., т.II - ХХ век, С., 2003
Кастелан, Ж., История на Балканите. ХIV-ХХ в., С., 2002
Лоза, Т., Косовските албанци: компенсиращи различията, “Демократически преглед”, 39/40, 1999
Любоня, Ф., Варварското време и варварите на времето. Писмо до един приятел от Косово, “Демократически приглед”, 45, Зима, 2000-2001
Меморандум на Сръбската академия на науките и изкуствата, “Демократически преглед”, 39/40, 1999
Несъвършеният мир. Доклад на Международната комисия за Балканите, С., 1997
Удуърд, С., Балканската трагедия, С., 2002
Хьош, Е., История на балканските страни, С., 1998
Шувар, С., Сите наши национализми, Скопие, 1987
Шулце, Х., Държава и нация в европейската история, С., 2002
Chiclet, C. et B. Lory, La Republique de Macedoine, P., 1998
Garde, P., Fin de siecle dans les Balkans, Paris, 2001
Herzfeld, M., Les enjeux du sang: La production officielle des stereotypes dans les Balkans. Le cas de la Grece, Anthropologie et societes, 19, 1995
Hobsbawm, E., Nations and Nationalism since 1780, Cambridge, 1992
Kedourie, E., Nationalism, London, 1960
Stavrianos, L.S., The Balkans since 1453, New York, 2000
Sugar, P. and I.Lederer, Natonalisme in Eastern Europe, Seattle, 1969
Сподели с приятели: |